Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сватбена агенция (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vision in White, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 156 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Нора Робъртс. Видение в бяло

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Редактор: Даниела Атанасова, Петя Плачкова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978–954–26–0881–3

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

На сутринта слънцето бе малко по-ярко, отколкото трябваше, според Мак. Но иначе всичко бе наред.

Ето, каза си тя наум, — млади и издръжливи.

Още по пижама, тя изяде едно миникексче с кафето си, докато наблюдаваше птичките да долитат и да кацат на хранилката. Забеляза, че „госпожа“ кардиналче също си похапва тази сутрин. Заедно с яркоцветния си съпруг и няколко неидентифицирани съседи.

Имаше нужда от специален обектив със силно приближаване, за да разбере кои са. Вероятно и от някаква книга или справочник, защото само визуално нямаше да може да определи вида им, освен ако не ставаше дума за червеношийки или сойки.

Опомни се и се отдалечи от прозореца. Какво, по дяволите, я интересуваше? Това бяха просто птици. Нямаше намерение да се увлича по фотография на природни забележителности или птици.

Леко подразнена, тя прекоси студиото, за да се подсети какви срещи има днес, както и да провери съобщенията си. Имаше следобедна уговорка с бивша булка на „Обети“, която понастоящем очакваше бебе, за да направят сесия, запечатваща бременността й. Това щеше да е забавно, помисли си Мак. А беше и полезно за самочувствието й — значи сватбените снимки са били приети толкова добре, че бъдещата майка искаше да повторят.

Това означаваше, че сутринта има време да довърши някои поръчани вече снимки, да присъства на срещата в голямата къща и да прегледа отново сватбените портрети на клиентката си, за да измисли нещо подходящо за очакваното бебе.

Оставаше й около час преди и след студийните снимки за малко работа по сайта и като цяло се очертаваше хубав ден, реши тя.

Извърна се и натисна копчето за прослушване на съобщенията от телефонния секретар на служебния телефон. Отговори там, където имаше нужда, поздрави се за добре свършената работа, а после провери и личния си номер.

Три съобщения, развълнува се тя.

— По дяволите — измърмори под носа си, тъй като гласът на Картър моментално предизвика тръпка у нея.

„Здравей. Картър се обажда. Питах се дали би искала да излезем на вечеря или пък на кино. Може би предпочиташ театъра пред киното. Трябваше да проверя какво дават, преди да се обадя. Не се сетих. Или пък можем просто да пием кафе, ако искаш. Или… Не съм много добър в тези неща. И не мога да използвам телефонен секретар. Но защо ли ти го казвам? Ако изобщо проявяваш интерес към някое от гореизброените, моля те, обади се. Благодаря. До скоро“.

— Проклет да си, Картър Магуайър, за невероятно високия си коефициент на привлекателност. Би трябвало да се подразня. Защо не става така? О, господи, ще се обадя. Знам, че ще го направя. Много съм загазила.

Пресметна наум и реши, че има голяма вероятност той вече да е излязъл за работа. Предпочиташе на свой ред да си поговори с телефонния му секретар.

Когато машината се включи, тя се успокои. За разлика от Картър, тя беше много добра в използването на секретаря.

„Картър, Мак е. Бих могла да изляза на вечеря или на кино, или на театър. Нямам нищо против кафето. Какво ще кажеш за петък, понеже следващият ден не е учебен? Избери какво ще правим и ми кажи.

Така, ти си на ход“.

Ето, няма нужда да е прекалено сериозно, каза си тя. Мога да задам тона на общуване. Просто се забавлявам с един страхотно мил мъж.

Доволна, тя реши да се поглези, като работи по пижама през първия час от трудовия си ден. Съвсем по график, тя се преоблече и взе участие в консултацията в голямата къща, после се прибра в студиото и дори й остана малко свободно време преди снимките.

Лампичката на телефонния секретар мигаше.

„Хм, пак се обажда Картър. Досаден ли съм? Надявам се да не е така. Случайно проверих съобщенията си в обедната почивка. Всъщност съвсем преднамерено проверих, за да видя дали не си се обадила. Е, беше. Опасявам се, че в петък трябва да присъствам на вечеря на преподавателския състав. Бих те поканил, но ако приемеш и дойдеш, никога повече не би излязла с мен. Предпочитам да не поемам риска. Ако ти е удобно в някоя друга вечер, дори и ако — ха-ха — следващият ден е учебен, много бих желал да излезем. Ако искаш, евентуално бихме могли да идем и на вечеря, и на кино. Прекалено ли е? Вероятно е прекалено. Обърках се. Бих искал да отбележа, макар да изглежда невероятно, че и преди съм канил жена на среща.

Предполагам, че сега ти си на ход“.

Тя се ухили широко, а усмивката не бе слязла от лицето й през цялото време, докато слушаше.

— Добре, Картър, да опитаме това.

Тя натисна бутона за обратна връзка и изчака сигнала на секретаря.

„Здравей, професоре, позна ли кой се обажда? Високо оценявам факта, че ме спасяваш от вечерята с преподавателския състав. Демонстрацията на здрав разум и кавалерско отношение ти спечели доста червени точки. Какво ще кажеш за събота вечер? Защо не започнем с вечеря и да видим докъде ще стигнем? Можеш да ме вземеш в седем.

И, да, това значи, че ти си на ход, за да потвърдиш“.

В най-добро разположение на духа Мак пусна лека музика и седна пред компютъра. Припяваше си, докато разглеждаше сватбените снимки на следващата си клиентка. Докато през главата й минаваха различни варианти за подходящия ъгъл и композицията, тя си отбелязваше идеите. Провери в подробните файлове какво оборудване, какво осветление и методи е използвала за булчинските снимки.

Заради матовата кожа на клиентката, тъмната коса и тъмнокафявите й екзотични очи Мак избра фон в цвят на слонова кост. И като си спомни, че жената е леко свенлива, донякъде сдържана, реши да запази онова, което смяташе, че може да се превърне в черешката на тортата, за по-късен етап, след като бъдещата майка вече е загряла.

Но можеше да се подготви за момента. Грабна телефона и избра номера на Ема, докато отваряше вратата на стаичката с реквизита си.

— Здрасти, трябва ми торбичка с червени розови листенца. Всеки момент очаквам клиентка, иначе щях да дойда и сама да си открадна малко. Можеш ли да ми ги донесеш? И може би, за всеки случай, няколко червени рози с дълга дръжки? Може да са от коприна. Благодаря. Чао.

Развълнувана, тя провери яркорозовата кутия, в която държеше професионалния грим, после смени музиката с отпускаща инструментална мелодия, която смяташе, че подхожда за случая. Тъкмо нагласяше осветлението на фона, когато влезе Ема.

— Не ми каза какви червени рози. Това е важно, както знаеш.

— Не особено в този случай. А и винаги мога да ги дооправя с компютърната програма. Освен това… — Тя отиде до Ема и взе цветята, които бе донесла. — Идеални са.

— Розовите листенца са истински, така че…

— Ще ги включа в сметката. Слушай, след като вече си тук, може ли да заместваш клиентката за малко? Имаш почти същата коса, а и сте еднакви на ръст. Ето. — Тя върна розите в ръцете на Ема. — Иди там, застани леко извърната към мен, погледни към прозореца, главата обърната към апарата.

— За какво е това?

— Портрет на бременността.

— О, за Роза — Ема зае позиция. — Лоръл направи тортата за бебешкото парти миналата седмица. Не е ли прекрасно, когато клиентите се връщат? И виждаме всички тези важни моменти в живота им.

— Да, така е. Светлината е добра според мен. Поне за стандартните снимки.

— Какво ще правиш с розовите листенца?

— Те са за по-късно, за истинската снимка — след като убедя Роза да се разголи почти напълно.

— Роза? — Ема се засмя и вдигна очи към тавана. — Успех ти пожелавам.

— Ти я познаваш, нали? Имам предвид от преди да ни стане клиентка. Поръчката за сватбата дойде чрез теб. Тя е твоя трета братовчедка от страна на майка ти или нещо подобно, нали?

— Внучка е на братовчед от страна на жената на чичото на майка ми. Така мисля. Но, да, познавам я. Аз познавам всички и всички познават мен.

Това можеше да се окаже истински шанс, пресметна Мак.

— Можеш ли да останеш малко? Би могла да ми помогнеш да я предразположа.

— Мога да ти отделя малко време — реши Ема, след като погледна часовника си, — най-вече защото умирам от любопитство как ще я накараш да се съблече.

— Не казвай нищо за това — побърза да я предупреди Мак, когато чу почукването на вратата. — Трябва да я подготвя постепенно.

Първата й мисъл, когато отвори вратата, бе: Еха! Какъв корем. И докато Роза влизаше, мислите й мигновено се насочиха към различни варианти за начина, по който да представи тялото й, да го извади на преден план и да подсили внушението.

Присъствието на Ема бе предимство, никой не предразполагаше хората по-бързо от Емалин.

— О, Роза, виж се само! — Преливаща от сърдечност и дружелюбност, Ема вдигна ръце. — Прелестна си!

Роза се засмя мигновено и поклати глава, докато Мак поемаше палтото й.

— Огромна съм.

— Прекрасна. Обзалагам се, че вече нямаш търпение. Да седнем за минутка. Избрахте ли вече имена?

— Все си мислим, че сме избрали, а после си променяме мнението — с тежка въздишка и с ръка върху огромния си корем Роза се настани в едно кресло. — Днес сме на Катрин-Грейс за момиче и Лукас-Антъни за момче.

— Чудесно.

— Не знаете ли пола? — попита Мак.

— Решихме да не научаваме предварително.

— И аз обичам изненадите. Много е вълнуващо, че Мак ще ти прави портрет днес.

— Сестра ми ме накара. Предполагам, че някога, след време, ще оценя възможността да се върна в миналото и да се видя като човек, глътнал огромен балон.

— Красива си — простичко каза Мак. — Ще ти го покажа. Защо не застанеш ето тук, за да направя няколко пробни снимки? Искаш ли нещо преди това? Вода? Чай?

Роза извади бутилка вода от чантата си.

— Пия като камила и пишкам като слон.

— Банята е ето там, когато ти е нужно. А и по всяко време можем да направим почивка, само кажи.

— Добре — Роза се надигна с мъка от креслото. — Косата ми добре ли е? Този тоалет? Всичко останало?

Бе прибрала тъмната си коса в стегната опашка на тила — много спретнато. Мак възнамеряваше да поправи това. Беше облякла обикновени черни панталони и яркосин пуловер, който се опъваше върху корема й. Щяха да започнат с това, реши Мак.

— Добре си. Само пробни снимки. Виждаш ли лепенката на пода? Застани на знака.

— Даже не мога да видя краката си. — Но Роза отиде до отбелязаното място и застана сковано, докато Мак проверяваше светлината.

— Завърти се настрани, главата към мен. Брадичката леко вдигната, не толкова много. Да, сложи ръце върху бебето — тя погледна към Ема.

Забелязала сигнала, Ема скочи и застана зад гърба на Мак.

— Готова ли е вече детската стая?

Ема продължи да разговаря с Роза, разсмя я и Мак направи първата моментална снимка. Потърка я върху бедрото си, за да ускори проявяването, отвори я и отиде до Роза.

— Виждаш ли? Красива си.

Роза взе снимката и зяпна.

— Може да съм огромна, но определено изглеждам щастлива. Много е хубава. Мак.

— Ще направим и още по-хубави. Да опитаме няколко в същата поза.

Забеляза, че Роза вече е по-спокойна, докато разговаря с нея и Ема. Подхвърляше й кратки указания. Наклони леко глава надясно, завърти раменете. По средата на фотосесията тя подаде на Роза една от розите с дълги дръжки, донесени от Ема, и направи няколко снимки с цветето като реквизит.

Получи се цял набор от много хубави и много обикновени, според нея, снимки на бременна жена.

— Да опитаме нещо друго. Различен ъгъл, друга дреха.

— О, не си нося друга блуза.

— Имам нещо тук.

Роза потупа подутия си корем.

— Едва ли имаш нещо, което да ми стане.

— Не става дума за размера. Повярвай ми. — Мак измъкна обикновена бяла мъжка риза от стаята с реквизита. — Ще я оставим незакопчана.

— Но…

— Заради контраста между правите линии на ризата и закръглеността на корема ти. Повярвай ми. Ако не ти хареса, няма проблем.

— О, ще бъде забавно — Ема преливаше от въодушевление. — Бременните коремчета са толкова сладки.

— В трийсет и осмата седмица съм. Коремчето е по-скоро връх Еверест.

— Красиво е — увери я Мак. — А и кожата ти е страхотна. Гладка и стегната.

— Тук сме само момичета — напомни й Ема. — Много бих искала да видя как изглежда. Осветлението е толкова приятно, толкова подходящо.

— Е, добре. Но просто ще изглеждам дебела — Роза неохотно свали пуловера си.

— И аз искам такова! — възкликна Ема и нежно погали повърхността, под която беше бебето. — Извинявай. Просто е толкова… неустоимо. Това е нещо само наше, нали знаеш? Само ние можем да го имаме.

— Възхвала на женствеността — Мак помогна на Роза да облече ризата, нагласи предницата, загъна няколко пъти маншетите. — Да пуснем косата ти. Отново търсим контраста, а и е по-женствено така. Ще добавя още малко гланц върху устните ти, става ли? За да им придам малко плътност.

Докато Мак работеше, забеляза, че клиентката е леко объркана. Но това беше добре. Можеше да го използва.

— За този кадър ми трябва три четвърти силует, рамото по-напред. Чудесно! Може би е добре да сложиш ръце под корема. Много хубаво. Трябва само да наглася светлината.

— Сигурна ли си, че не изглеждам глупаво? Отпусната? Чувствам се като крава, на която отдавна е минало времето за доене.

— Роза — Ема въздъхна. — Изглеждаш секси.

Мак улови изненадата, удоволствието и накрая гордостта.

— Голяма усмивка, става ли? Право към мен. Господи, виж само какво си имаш! Така е добре. Как си? Искаш ли да си починеш?

— Не, добре съм. Само се чувствам малко глупаво.

— Не изглеждаш глупаво, повярвай ми. Ема, навий леко ръкава, десния. Виждаш ли къде е… идеално — каза го, когато Ема пристъпи и нагласи дрехата. — Сега, Роза, обърни се малко повече към мен. Още малко. Така. Дланите — отстрани на корема. Добре.

Виждаше как всичко идва на мястото си, докато снимаше. Предусещаше момента, вълшебството. Каза си, че почти го е достигнала.

— Искам да наведеш глава надолу, но да вдигнеш очи само очите — към мен. Помисли за тайната, която носиш, за силата, която притежаваш. Представи си само за миг как тази тайна се е появила там. Бум! Роза, фантастична си.

— Ще ми се да бях сложила по-хубав сутиен.

Мак усети пробойна и снижи апарата.

— Свали го.

— Макензи! — Роза се засмя ужасена.

— Ще направим портрет от натура. Много ще ти хареса. — Мак бодро продължи да обяснява и й направи знак да поседне. — Седни, отпусни се, почини си за минутка. Трябва да се подготвя.

— Какво иска да каже с това „портрет от натура“? Гола снимка ли?

— Предполагам, че ще разберем. — Ема стисна ръката на Роза. — Ела, седни. Да видим какво е намислила. Мак! — викна Ема, когато телефонът звънна. — Да го вдигна ли?

— Не! — Мак изтича от стаята, понесла ниска табуретка. — Може да е… Подхванала съм една игра.

Тя остави табуретката върху знака на пода и започна да я увива с платното в цвят слонова кост, когато се разнесе гласът на Картър.

„Предполагам, че се досещаш кой се обажда. Събота, започваме с вечеря, а после, ами… хм. Седем часът. Значи се разбрахме. Чудесно. Аз, хм, не знам дали има нещо, което да предпочиташ или пък да не ядеш изобщо, като стана дума. Щеше да ми споменеш, ако си пълна вегетарианка, нали? Мисля, че щеше да стане дума. Май отново мисля прекалено много. Предполагам, че това е краят на играта ни по телефона. Ще се видим в събота. Освен ако не искаш да ми се обадиш за… Сега млъквам. До скоро“.

— Сладък е. — Роза се извърна към Мак, която донагласяше платното на табуретката.

— Така е.

— Първа среща?

— Формално погледнато, втора. Или, може би, неофициално, трета. Доста е мъгляво. Роза, в банята има още един чаршаф. Искам да идеш и да свалиш дрехите си. Можеш да се загърнеш в чаршафа, ако се притесняваш. Но доколкото съм чувала, контракциите и родилните болки успешно ликвидират всякаква свенливост. Така че това ще бъде лесна работа.

— Не мога да позирам гола, Мак. Просто не е… А и какво бих правила с такава снимка?

— Можеш да го решиш, след като приключа, но ти обещавам, че няма да бъде смущаваща, нито провокативна. Това просто е следващият етап в темата ни. Става дума за това, коя си ти, Роза, и какво има вътре в теб.

— Просто не знам дали мога…

— За пътуването към себе си и за познанието, което ще ти донесе. За живота и светлината в теб. И за любовта.

— О! — Очите на Роза се овлажниха и тя кръстоса ръце върху корема си. — Вероятно бих могла поне да опитам. Нали ще изтриеш снимките, ако не се чувствам комфортно?

— Разбира се.

— Ами, добре. И бездруго трябва да пишкам.

— Не бързай.

Ема изчака, докато клиентката влезе в банята и затвори вратата.

— Бива си те, Елиът. Адски си добра. Да, да, така е.

— И имаш среща в събота вечер.

— Очевидно. Дали не съм си изгубила ума, Ема, че да започвам това?

— Всичко вече е започнало, скъпа. И бих казала, че би било лудост да не разбереш докъде ще стигне. Бих искала да остана и да видя и другата част от сесията, но трябва да вървя.

— Ще ти покажа готовите снимки.

— Не само си добра, но си и самоуверена. Роза! Трябва да се връщам на работа. Ще се чуем.

Вратата на банята се открехна мъничко.

— Наистина ли тръгваш? Ще ми се да останеш още малко.

— И на мен също. Но си в добри ръце с Мак. Ако не те видя преди това, пожелавам ти да родиш едно щастливо, красиво, здраво и страхотно бебче.

Ема грабна на бегом палтото си от закачалката и беззвучно пожела успех на Мак, докато излизаше.

 

 

Малко след пет Мак отиде в голямата къща. Нуждаеше се от истинска храна, с каквато госпожа Г. пълнеше фризера. Замъкна лаптопа си в кухнята и завари Паркър да седи до плота и да зяпа невиждащо чаша вино.

— Здрасти. Раничко ти е да седиш и да пиеш вино.

— Току-що приключих с Наоми и Брент. Абсолютно съм си заслужила чашата вино.

— Оправи ли всичко?

— Естествено, че оправих нещата, но не беше лесно. Булката и младоженецът отново са единодушни в любовта, отдадеността и решимостта си да празнуват своята сватба. Развратната бизнес партньорка е вън от списъка с гости. Младоженецът ще си поговори сериозно с неверния кум и ще му напомни, че сватбата не се прави заради него и онази жена, но ако той чувства, че не може да бъде кум, след като развратната бизнес дама е нежелана, изборът си е негов. Булката ще разговаря с кумата, ще изрази подкрепата си и ще прояви разбиране, но отново ще припомни твърдо чия точно е сватбата и ще й каже, че макар гневът й към неверния кум да е безграничен, той все пак си остава брат на съпруга й. Освен това, в добавка, ще предложи като бонус един страхотен секси тип, който ще присъства на сватбата като кавалер на кумата и ще накара неверния бивш любим да изглежда като идиот, какъвто всъщност си е.

Паркър млъкна и си пое въздух.

— Заслужила съм това вино — повтори тя.

— Кой е секси мъжът?

— Подкупих Джак — Паркър вдигна чашата си и отпи. — Ще ми струва цяла каса „Пино Ноар“ но си заслужава.

— Наистина е секси — съгласи се Мак. — Браво, учителю.

— Изтощена съм. Как мина фотосесията?

— Странно е, че питаш. Какво ще кажеш да ти покажа? — Отвори лаптопа си и докато програмата се зареди, започна да разглежда съдържанието на фризера. — Какво ще вечеряш?

— Не знам. Едва пет часът е.

— Гладна съм. Пропуснах обяда. Пилешка яхния. Мммм, пилешка яхния. — Измъкна кутията. — Да хапнем.

— Добре. Но първо искам една гореща вана. Искам да ям по пижама.

— Звучи чудесно. Защо аз не се сетих? Добре, гледай тук.

Мак се зае с компютъра и извади снимките от първата серия.

— Господи, тя наистина е огромна! — Паркър се засмя и се приведе напред. — И изглежда толкова щастлива и направо зашеметена от всичко. Много мило. Хубави са, Мак.

— Да, хубави са — тя премина към втората серия.

— Добре, тези са страхотни. Сексапил, женственост, сила, закачливост. Много ми харесват. Особено онази, на която е свела глава, а очите й са право в апарата? Съвсем леко загадъчна. Осветлението много подсилва образа.

— Ще поработя още върху това. Направихме и още една композиция.

Мак отново извади снимките от папката и после се облегна назад. Паркър подскочи на стола си.

— Господи, Мак, тези са забележителни. Те са… Прилича на римска богиня.

Тя разглеждаше жадно всяка снимка, която се появяваше на екрана. Белият чаршаф падаше под талията, под изпъкналия корем, и се стелеше като река, осеяна с наситеночервени розови листенца. А жената бе със спуснати до раменете коси. Едната й ръка прикриваше гърдите, а другата й длан бе върху най-изпъкналата част на издутия от бременността корем. И очите й гледаха право напред.

— Харесват ми извивките, гънките, линиите. Светлината — начинът, по който кара очите й да се откроят. Показва знанието и силата в тях. Показа ли й някои?

— Всичките. Толкова се притесняваше, че се наложи да й покажа всеки кадър, за да е сигурна, че ще изтрия всичко, което не й харесва.

— Как реагира?

— Разплака се. Беше хубаво. Сигурно е от хормоните. Сълзите просто започнаха да се търкалят по бузите й и направо ми изкара ангелите. После каза нещо много мило — Мак поспря и остави споменът да я стопли вътрешно. — Каза, че никога вече няма да мисли, че е огромна и непохватна, защото е великолепна.

— О!

— Вярно е. И аз самата се просълзих. Искаше да направи поръчката си на момента. Наложи се да я разубедя, докато си поиграя малко с кадрите, а и искам да изчака и да не е толкова емоционална, когато прави избора си.

— Не е ли стоплящо душата да направиш някого толкова щастлив, да внесеш радост в живота му с онова, което вършиш? Ето ни двете, уморени и гладни, но днес свършихме страшно добра работа.

— В такъв случай ще ми заемеш ли някоя пижама?

— Сложи това в печката да се претопли, а после и двете ще си облечем пижами.

— Става. Гледа ми се някой женски филм. Ти искаш ли? Вечеря и филм?

— Всъщност ми звучи много добре.

— Като стана дума за вечеря и гледане на филми, аз ще правя поне първото с Картър в събота вечер.

— Знаех си. — Паркър размаха пръст.

— Нищо ангажиращо. В определен етап, евентуално, ще се стигне и до секс. Но без никакви ангажименти.

— Налагаш ограничения върху отношенията, преди да се впуснеш в една връзка. Мъдро.

— Деликатно завоалираният сарказъм не може да ми убегне — Мак затвори вратата на фурната и се облегна на нея. — Вчера бе просто изключение, изблик на паника, породена от липсата на срещи с интересни мъже в живота ми напоследък.

— Сигурна съм, че имаш право — Паркър се изправи, обви с ръка раменете на приятелката си и двете излязоха от кухнята. — Интересните срещи са рядкост в последно време, освен ако не си Ема.

— Ти не си оставяш време за срещи.

— Знам. Истинска загадка. Какъв филм? Тъжен или с щастлив край?

— Предпочитам да е с щастлив край, особено с пилешката яхния.

— Добър избор. Защо не проверим дали и другите не искат да се включат?

Тръгнаха да се качват по стълбите към третия етаж.

— Хей, Паркс, какво ще правиш, когато остарееш толкова, че вече не можеш да катериш всички тези стъпала?

— Сигурно ще инсталирам асансьор. Няма да се откажа от това място. Никога.

— От къщата или от бизнеса?

— И от двете.

Преди да успеят да стигнат до последната площадка, мобилният телефон на колана на Паркър звънна.

— По дяволите.

— Качвай се — каза Паркър. — Грабвай пижамите. Аз ще се оправя с това и идвам — тя отвори телефона след кратка справка с дисплея. — Здравей, Шанън! Готова ли си за другата седмица? — тя се засмя и тръгна към кабинета си. — Знам. Има хиляди неща. Не се тревожи. Помислили сме за всичко.

Булки, каза си Мак, докато се качваше. Повечето се притесняваха прекалено много за дреболии. Ако тя някога се омъжеше, което бе крайно невероятно, щеше да се съсредоточи върху основното. И да остави подробностите на Паркър.

Влезе в стаята на приятелката си, където пухената завивка върху разкошното легло с балдахин беше бухната под покривката в златножълто, а цветята във вазата бяха свежи и прекрасни. Нямаше разхвърляни дрехи, нито обувки, сритани в ъгъла.

Никакъв хаос, никаква бъркотия, помисли си Мак, докато отваряше чекмеджето на скрина, в което намери — както и очакваше — четири чифта пижами, всички прилежно сгънати.

— Аз съм подреден човек — измърмори тя. — Просто не съм толкова фанатична в подреждането.

Взе една пижама и отиде в стаята за гости, където я метна на леглото. Една дълга и гореща вана звучеше прекалено изкусително, за да я пропусне. Напълни ваната и изсипа соли вътре. Докато се потапяше в горещата и благоуханна вода, тя се замисли кои бяха женските филми с щастлив край.

Филмите, според нея — и особено любовните и романтичните — трябваше задължително да имат щастлив край. Защото в живота прекалено често беше обратното. Любовта угасваше или преминаваше в омраза. Или се превръщаше в нещо средно — един вид смазваща незаинтересованост.

Можеше да бъде прекършена като суха клонка само с една невнимателна стъпка. И после ти трябва една седмица в СПА център, кисело си помисли Мак. За която плаща някой друг.

Знаеше какво изпитва Паркър към къщата, както и към бизнеса. Но за Мак нищо не продължаваше вечно. Освен приятелството, ако си с голям късмет, а в това отношение тя бе невероятна късметлийка.

Колкото до дома и любовните връзки, там беше съвсем различно нещо. Там тя не търсеше вечност. И настоящият момент бе напълно достатъчен.

Среща в събота вечер. С мъж, който я интригуваше и привличаше. Да, това бе достатъчно. А след седмица? Е, човек просто не можеше да знае какво ще стане, нали така?

Затова бяха снимките, въпреки че всичко се променя, с тях можеш да увековечиш онова, което е било. Преди утрешният ден да ти отнеме всичко.

Тя се потопи чак до брадичката тъкмо когато Лоръл влезе в банята.

— Какво правиш? Да не би у вас да няма топла вода?

— Не, наслаждавам се на мига, а след това ще се поглезя и с пилешка яхния и женски филм. Искаш ли и ти? Нямам предвид ваната.

— Може би. Тъкмо свърших — за пети път — да украсявам сватбената торта на Холи-Дебърк. Добре би ми се отразила малко пилешка яхния.

— Вече се топли във фурната. Трябва да звъннем на Ема, за всеки случай.

— Добре. Аз ще се заема с това и ще те оставя да се наслаждаваш на мига.

Мак затвори очи и въздъхна. Да, приятелството. Това бе единственото, на което една жена винаги можеше да разчита.

 

 

На сутринта, все още облечена с пижамата на Паркър, Мак се прибра в студиото си. Беше се събудила точно по разсъмване, сгушена като коте на дивана във всекидневната и завита с кашмирено одеяло.

Двойната порция от пилешката яхния на госпожа Г. я караше да изпитва леко отвращение към закуската. Но кафе…

Само че преди да приготви сутрешната си доза, тя се запъти — небрежно, към телефона.

Нямаше съобщения на секретаря.

Мигновеното разочарование я накара да се почувства глупаво. Не беше седяла в очакване на обаждането му — отново. Беше се наслаждавала на вечерта. Освен това бе неин ред да се обади, ако искаше да продължи играта, която бяха подхванали. А и освен това просто се държеше като глупачка.

Нямаше да мисли за Картър Магуайър и секси очилата му, нито за омачканото му сако от туид и фантастичните му устни. Трябваше да си направи кафе, да си върши работата, да си живее живота.

 

 

— Среща в събота вечер? Виж, това вече е друга работа.

Защо ли, питаше се мислено Картър, защо изобщо си бе отворил устата? Кое го бе накарало да си въобрази, че споменаването на срещата ще бъде просто тема на лек разговор, докато пиеха кафе в учителската стая преди часовете?

— Виж, трябва да прегледам теста, който…

— Друга работа — повтори Боб и заби пръст в плота на масата, за да подчертае думите си. — Трябва да й занесеш цветя. Не рози. Розите са прекалено ангажиращи, прекалено символични. Някое по-обикновено цвете или от онези смесени букети.

— Не знам. Може би — ето още нещо, за което да се притеснява.

— Да не е нещо прекалено голямо или натруфено. Тя ще трябва да ги сложи във ваза, а това ти дава възможност да влезеш, да поговорите, да разчупиш леда. Затова се постарай да съобразиш часа на резервацията. За кога е?

— Още не съм направил.

— Трябва да се заемеш с това. — Боб кимна авторитетно и отпи от кафето си с нискомаслена сметана. — Къде ще я заведеш?

— Не съм напълно сигурен.

— Трябва да е място, което е малко над средното ниво. Не ти трябва да се охарчиш здравата още първия път, но и не бива да избираш нещо евтино. Трябва ти задушевна атмосфера, но и да не е прекалено мрачно. Някое хубаво и доказано място.

— Боб, ще ми докараш язва.

— Всичко това са боеприпаси, Карт. Запасяване с помощни средства. Трябва да можеш да поръчаш бутилка добро вино. О, а след вечерята, ако каже, че не иска десерт, предложи й тя да избере нещо и да си го поделите. Жените много си падат по това. Да си поделите десерта, е много секси. Само недей да говориш прекалено за работата си по време на вечерята. Това е сигурна смърт. Накарай я да говори за своята работа и за нещата, които обича да прави. После…

— Трябва ли да си водя записки?

— Няма да е зле. Ако вечерята продължи до десет, да речем, или до по-късно, трябва да имаш предвид и някое друго място, където да се прехвърлите. Музикален бар най-добре, където можете да послушате музика. Ако приключите с хапването по-рано, трябва да си избрал подходящ филм. Това е, при положение че тя не ти дава сигнал „хайде да идем у нас“. В този случай…

— Недей, Боб. Просто недей да стигаш дотам — когато звънецът прозвуча, той го прие като избавление. — Трябва да тръгвам за първия час.

— Ще поговорим по-късно. Ще се постарая да ти напиша някои основни насоки.

— Супер — Картър се измъкна и се смеси с потока от ученици и учители в коридора.

Реши, че може да не оцелее до събота. Без да изгуби здравия си разум.