Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сватбена агенция (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vision in White, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 156 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Нора Робъртс. Видение в бяло

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Редактор: Даниела Атанасова, Петя Плачкова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978–954–26–0881–3

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Целуна го на стълбите и усети как дългият ден най-сетне се нарежда правилно.

— Нищо чудно, че сме привлечени един от друг — тя се сгуши за миг до него, преди да го хване за ръка и да го поведе нагоре. — И двамата носим гена на наивността. Сигурно действа като феромон.

— Говори за себе си. Аз предпочитам да се определям като внимателен по природа и очакващ най-доброто от другите хора човек.

— Да. Наивник — засмя се, а после рязко закова на място, когато забеляза смайването по лицето му. — Какво? Какво има…? О, Господи! О, Боже мой!

Тя също остана на мястото си и се загледа, както и той, в стаята, която приличаше на опустошена от торнадо.

— Забравих. Аз… забравих да спомена, че всъщност съм международен шпионин, двоен агент. И заклетият ми враг се вмъкна тук по-рано, за да търси секретния код. Имаше страшна битка.

— Иска ми се да го повярвам.

— Това е дзен.

— Твоят заклет враг ли?

— Не, не. Крайната цел. Виж какво, просто слез долу, докато аз наблъскам всичко обратно. Няма да отнеме много време.

— Тук е като в малък магазин — в почуда пророни Картър. Като някакъв бутик.

— Да, за временно умопомрачени. — Тя вдигна купчина дрехи. — Сериозно, дай ми само десет минути. Не е толкова зле, колкото изглежда.

— Възхищавам се на оптимизма ти. Макензи, съжалявам, че случилото се те е разстроило толкова много.

— Откъде…

— Имам две сестри и майка. Лесно разпознавам признаците на гневното разчистване.

— О — тя пусна дрехите обратно на дивана. — Забравих, че знаеш в общи линии как работи женският мозък.

— Ще ти помогна да прибереш всичко обратно. Някъде. Тъй като и аз съм част от проблема.

— Не. Да. Искам да кажа, да, ти си част от проблема. Като върха на айсберга. Но под повърхността беше наистина огромната… останала част от айсберга — реши тя.

Като онзи в „Титаник“. Нали разбираш, като се почне с унизителното посещение на майка ми и се стигне до Коринда…

— Наистина ли ще продължаваш да я наричаш така?

— Да. Както и да е, знаеш за тази част, но онова, което наистина провокира всичко това, последното трепване на пръста върху спусъка, ни връща обратно към Линда.

Този път тя отиде до леглото и грабна един куп дрехи.

— Не ми върна колата. И понеже не искаше да ми я върне, тъй като за това би се наложило тя самата да се върне от Ню Йорк, където си е прекарвала страхотно, не си вдигаше телефона — обърна се, след като окачи дрехите в гардероба, и го завари зад себе си с друга купчина. — Благодаря. Освен това не си направи труда да ми остави ключовете за нейната кола, така че не можех да я използвам, дори и да исках. Вчера сутринта вече бях готова на убийство, но после Лоръл ми вля малко разум в главата, а Лоръл не остава никому длъжна. Много й се възхищавам за това. След това уредих да закарат колата на майка ми в един гараж, собственост на един механик.

— Гениално. Адекватен отговор на неадекватно поведение.

— Това звучи напълно в стила на доктор Магуайър. Може и да е било адекватно, но беше и коварно, особено след като човекът е познат на Дел и се съгласи да поиска от Линда да заплати за прибирането на колата и престоя в гаража.

— Тъй като колата ти е отвън, разбирам, че тя най-сетне я е върнала. Сигурно е била бясна, че нейната е прибрана в гараж.

— И още как. Беше грозна картинка, много грозна, и ме накара да осъзная, че дори и когато отстояваш правото си и постъпваш, както е редно, пак те боли. Като удар в лицето, би могло да се каже — добави тя и му се усмихна. — И като пропуснем излишните подробности, накрая й извиках такси и я заключих отвън.

— Браво. Ще си помисли добре, преди отново да ти погоди подобен номер.

— Това се казва оптимизъм. Ведър поглед към живота. Тя никога не мисли, Картър. Ще е нужно много повече, преди да приключим. Аз трябва да го направя. Да продължа в същия дух и да поемам ударите в лицето, без да отстъпвам.

— И ще го направиш.

— Длъжна съм. Както и да е, реших да се преборя с мъката си, като разчистя бъркотията. Най-напред сътворих още по-голяма каша, но с идеята да се отърва от излишното и да преподредя всичко. Което се превърна в символ на отърваването от стари навици и нагласи. Затова…

Тя прекъсна монолога си и се обърна с поредния куп дрехи, при което зърна отражението си в огледалото.

— О, Господи, мили Боже, приличам на избягала от затвор за безнадеждни мърлячи и безпризорни. Не можа ли да ми кажеш, че косата ми изглежда така, сякаш разярени котки са се сбили в нея?

— Харесвам косата ти.

Тя прокара пръсти в нея.

— Знаеш ли, това е изцяло нова тема, която страшно ме ядосва. Изглеждах много добре, когато дойдох онази вечер при теб. Момичетата от щанда на „МАК“ си разбират от работата. Освен това се бях охарчила за „Ла Перла“ и бях подходящо облечена. Кредитната ми карта претърпя лек инфаркт, но пък нали успяхме да получим резервация от Сиймън, така че ще се съвземе успешно. И все пак аз…

— Получили сте поръчката? — той я вдигна във въздуха и я завъртя. — Това е… супер.

— Точно на такава реакция се надявах.

— Купих бутилка шампанско, та да отпразнуваме случая, когато сключите договора. Не я нося сега.

— Купил си шампанско, за да отпразнуваш случая с мен? — направо усещате как зениците й се превръщат в анимационни сърчица, докато го гледа. — Ти си невероятно мил.

— Ще празнуваме утре.

— Имаме тържество утре вечер.

— Тогава при първия удобен случай. Поздравления. Това е голямо постижение.

— Гигантски успех, ако трябва да бъдем изчерпателни. Събитието на годината, което ще подложи на изпитание уменията ни и ще ни подтикне да развием нови такива.

— Ще трябва… Какво е „Ла Перла“?

Усмивката й стана по-широка.

— О, значи две сестри и майка не са те научили на всичко за жените. Има още какво да научиш, професоре. Слизай долу.

— Не искам да слизам — той сведе глава и лекичко гризна устните й. — Липсваше ми… лицето ти, докосването. Виж, вече разчистихме едно ъгълче от леглото. Струва ми се горе-долу достатъчно.

— Отивай долу — опря пръст в гърдите му и го побутна. — Ще ти кажа кога да се качиш. Ще ми благодариш за това.

— Защо просто не ти благодаря още сега и…

— Слизай.

Бутна го към вратата.

Той крачеше из студиото, разглеждаше снимките й, побутна няколко списания за сватби. Запита се какво ли е определението за онова, което изпълваше вените му, за тази силна радост и изострено нетърпение. Макензи бе на горния етаж и това бе прекрасно. Макензи бе горе, а той — не. Това го подлудяваше.

Отиде до външната врата, за да се увери, че е заключена, и отново се запита дали не е добре да качи виното. Той нямаше нужда, но може би тя…

— Защо не се качиш?

Той благодари на бога мислено и остави виното, където си беше.

По играта на сенките и трепкащата светлина разбра, че е запалила свещи. Във въздуха се носеше нежно и съблазнително ухание. Трябваше да вземе виното все пак, осъзна той.

А после, когато пристъпи в спалнята, дъхът му спря.

Под треперливите сенки, окъпана от златиста светлина и обгърната от нежно ухание, тя лежеше на леглото, извърната към него, подпряна на лакът. Беше направила нещо с косата си — изключително елегантно, и бе подсилила цвета на устните и очите си в екзотичен стил. А върху издълженото й прекрасно тяло имаше тънки лентички и спиралки от фина черна дантела.

— Това каза тя и прокара свободната си ръка по тялото си — е „Ла Перла“.

— О, благодаря.

Тя го повика със свит показалец.

— Защо не се приближиш да погледнеш по-отблизо?

Отиде до нея.

— Остави ме без дъх — седна и обходи с ръка тялото й, наслаждавайки се на извивките. — И си била с това онази вечер?

— Мммхъ.

— Ако го знаех, изобщо нямаше да стигнеш до колата си.

— Наистина ли? Покажи ми какво щеше да направиш, ако знаеше.

Той се наведе и докосна с устни нейните само за един неуловим миг. После се нахвърли жадно. Внезапното желание, диво и неконтролируемо, го тласкаше напред и го пришпорваше да бърза. Преглътна с устни приглушената й въздишка и усети жажда за още.

Възбудата, копнежът и любовта бушуваха вътре в него и се преплитаха в неистова жажда да усети устните й в своите, тялото й под своето. Нейният вкус, още първото вкусване, бе достатъчен да запали огън в кръвта му. Докато устните му я покоряваха, ръцете му грабеха алчно. Тялото й експлодира под неговото, изви се в дъга и затрепери, докато дърпаше ризата му. Тя я вдигна нагоре, а ноктите й оставиха следи по кожата му, докато трескаво я измъкваше през главата му, опитвайки се да се отърве от нея. Претърколи се заедно с него, а дишането й стана накъсано, докато двамата се впиваха един в друг, търсейки се ненаситно. Стремяха се към едно по-наситено и дълбоко удоволствие от онова, което караше кожата им да се поти и разтуптяваше сърцата им.

Да докосваш, да вкусваш, да притежаваш. Да бъде желана по този начин, да бъде нужна така, да желае и да се нуждае на свой ред. Струваше й се невъзможно. Сякаш изгаряше жива, усещаше всеки сантиметър от тялото си, чувстваше как всяка клетка от него пламти. Докато той я изпепеляваше.

Претърколи я, за да се озове легнала по гръб, и повдигна рязко ханша й. И тогава проникна в нея. Тя не можа да си поеме въздух, за да извика. Зашеметена, замаяна и безпомощна, тя се опита да се захване за нещо и отчаяно сграбчи омачканите чаршафи, сякаш бяха спасително въже. Неговите ръце покриха нейните и ги вдигнаха над главата й. Потъна дълбоко в нея… и отново, и отново. Неумолим и първичен ритъм, който отведе и двамата до ръба и отвъд.

Когато се отпусна изтощен върху нея, ръцете им останаха сключени. Докато лежаха с оплетени потни тела под трепкащата светлина на свещите, той извърна глава и я целуна с безкрайна нежност.

Тя лежеше неподвижна и застинала в някаква почуда.

— Бях груб — измърмори той. — Дали…

— Знаеш ли какво? — прекъсна го тя и се усмихна в трепкащия полумрак. — Пак ще ида до „Нордстром“. И ще изкупя всичките им запаси от „Ла Перла“. Всичко, което имат в моя размер, ще бъде мое. Никога вече няма да нося нещо друго.

— Докато си на пазар, може би не е зле да купиш и някакви витамини. Много витамини. И минерали.

Тя се засмя и се търколи настрана заедно с него, така че се озоваха лице в лице.

— Имаш толкова кротки очи. Никой не би могъл и да предположи, че си истински звяр в леглото.

— Тялото ти ме кара да пощурявам. Студено ли ти е?

— Не и в момента, вероятно никога повече няма да ми е студено. Можеш ли да останеш?

— Да.

— Добре. Дължа ти яйца за закуска.

 

 

Емалин стоеше с ръце на кръста насред бедствената зона, позната като спалнята на Мак.

— Нямах представа, че двамата с Картър сте толкова необуздани в секса.

— Така е. Но трябва да си призная, че това го направих съвсем сама.

— Което предизвиква въпроса: Защо?

— Подреждам.

— В този свят „подреждам“ обикновено означава да сложиш нещата по местата им.

— Което и ще стане. Искаш ли тази чанта? Никога не я нося.

Ема заобиколи и прескочи купчините дрехи и аксесоари, за да вземе кафявата чанта плик.

— Този цвят изглежда като изсъхнало лайно. Сигурно не я носиш, защото е грозна.

— Така си е. Не знам какво съм си мислила, като съм я купувала. Хвърли я в купчината за изхвърляне. Ето там — добави тя и посочи.

Ема се приближи и пусна чантата.

— Решила си да изхвърлиш тези обувки?

Мак погледна към Ема, която стискаше едната от чифта светлозелени затворени обувки на много висок и тънък ток.

— Съсипват ми краката. Излизат ми мазоли всеки път, когато ги сложа.

— Наистина са страхотни.

— Съгласна съм, но изобщо не ги нося. Заради мазолите — Мак поклати глава, забелязала блясъка в очите на Ема. — Няма да ти станат.

— Знам. Просто не е честно Лоръл и Паркър да носят един и същи размер, а ние с теб да сме изключенията. Не е справедливо — все още с обувката в ръка, тя се завъртя в кръг. — Как изобщо правите секс с Картър тук?

— Успяваме. Напоследък предимно аз ходя у тях, но това е, защото, когато той види тази бъркотия, иска да ми помогне. Не бива да допускаш един мъж да се включва в подреждането на гардероба и тоалетката. Той започва да брои обувките ти.

— Никога не разбират това с обувките.

— Като стана дума, остави тези обратно в купчината, която ще запазя — ето там. Прекалено прелестни са, за да ги изхвърля. Ще ги нося, когато се очаква да прекарам много време седнала.

— Отлична идея.

— Виждаш ли, ето това той никога не би разбрал. И между веждите му ще се появи онази замислена бръчка.

— Е, с изключение на замислените бръчки между веждите, как вървят нещата между вас?

— Чудесно. Почти идеално. Не знам защо толкова се бях притеснила и изтормозила отначало. Какво ще кажеш за тази риза? Много прилича на тази. Би трябвало да се отърва от едната, но от коя?

Ема огледа двете спортни ризи с къс ръкав.

— Черни са. Няма ограничение за черните ризи. Те са основен елемент в гардероба.

— Ето. Затова те помолих да наминеш.

— Имаш нужда от Паркър в тази работа, Мак. Каза, че си започнала в четвъртък. Миналият четвъртък.

— Паркър не бива да влиза тук. Ще хвърли един поглед и нервната й система ще експлодира. Ще остане в кома месеци наред. Не бих й причинила това. И поръчах някои неща. Кутии за обувки, закачалки, както и онова приспособление с кукички, на които се окачват чанти или колани… мисля. Потърсих и нещо за разпределяне на пространството в гардероба, но само се обърках. Освен това смятам да изхвърля двайсет и пет процента. Щяха да са петдесет, но това беше, преди да се осъзная.

— Но ти се занимаваш с това почти цяла седмица.

— Не ми остава чак толкова време заради работата и Картър, както и заради странното ми нежелание изобщо да се качвам тук. Но тази вечер ще приключа.

— Нямаш ли среща с Картър?

— Има родителска среща в училището. Освен това двамата не сме заедно всяка вечер.

— Вярно. Само от понеделник до неделя, включително. Изглеждаш щастлива. Той те прави щастлива.

— Така е. Има само една дреболия.

— Ооо.

— Не, просто нещо дребно. Каза ми, че мога, ако искам, да оставя някои свои неща там. Лични вещи.

— Като дрехи за преобличане, четка за зъби, Мак.

— Знам. Знам. Логично е и е проява на внимание. Но усетих как вътрешно отново започвам да се напрягам и да полудявам. Не се случи наистина, но бях много близо. А и, все пак, погледни нещата ми. Толкова са много.

Ако започна да ги нося и при него, как ще знам къде са? Ами ако оставя нещо там, а ми потрябва тук?

— Знаеш, че гледаш предубедено на ситуацията и съзнателно търсиш недостатъците, пречките и резервния изход. Съзнаваш го, нали?

— Дори и да осъзнавам, че целенасочено ги търся, това не означава, че ги няма. Тъкмо леко бях посвикнала, че съм с него, че официално сме двойка, а той вече ми предлага място в гардероба си. Аз се мъча да се оправя със собствения си гардероб.

— И се справяш забележително добре.

Тя се загледа в купчините.

— Всичко още е в процес на изграждане.

— И с теб е така. Както и връзката ти с Картър. Хората и връзките винаги са в процес на изграждане.

— Знам, че си права. Просто… Искам всичко да си дойде на мястото — тя издиша шумно, докато оглеждаше критично купчините. — Искам да подредя живота си и да изпитам чувството, че контролирам нещата. Да получа малко яснота. Искам да знам какво точно правя с това, така както знам какво правя в работата си.

— Обичаш ли го?

— Как хората разбират това? Непрекъснато си задавам този въпрос и отговорът винаги е „да“. Да, обичам го. Но хората непрекъснато се влюбват и после се разделят. Влюбването е страшно и вълнуващо, но разделите са ужасяващи. Всичко върви просто прекрасно в момента и бих искала да си остане така.

— Знаеш ли колко ми се иска да съм влюбена в човек, който ме обича?

— Не вярвам, че веднага ще хукнеш да си избираш сватбен букет.

— Много грешиш. Ако аз имах онова, с което ти разполагаш в момента, нямаше да стоя насред този хаос и да се мъча да подредя живота си. Щях да гледам напред към създаването на нов живот. Ако ти…

Прекъсна думите си, тъй като чуха вратата на долния етаж да се затръшва силно.

— Хей, Мак? Тук ли си?

— Какво прави тук Джак? — попита Ема.

— О, забравих. Горе съм! — извика Мак. — Щеше да идва да говори за нещо с Паркър и затова я помолих да го изпрати после насам. След като съвсем се обърках с тези системи за подреждане на гардероба, реших, че няма да е зле да се консултирам с архитект.

— Искаш архитект — при това мъж, при това Джак — да подреди гардероба ти?

— Не, само да ми даде идея какво да използвам, за да го подредя.

Ема изгледа Мак подозрително.

— Сега вече навлезе в територията на Паркър.

— Може и така да е, но виждала ли си нейния гардероб? Прилича на снимка в списание. Сигурно е като на английската кралица. Без странните шапки. Джак! Точно ти ми трябваш!

Той стоеше на прага — висок, с джинси, ботуши и спортна риза — и изглеждаше много мъжествен.

— Не искам да влизам. Човек не бива да докосва нищо на местопрестъплението.

— Единственото престъпление тук е това — тя посочи гардероба. — Празен шкаф с един глупав прът и рафт. Трябва да ми помогнеш.

— Казах ти, че трябва да поработим върху гардероба, когато преустройвахме това място.

— Тогава бързах. Сега — не. Сигурна съм, че имам нужда поне от два пръта, нали така — един по-нисък. И повече рафтове. Може би и чекмеджета.

Той се огледа наоколо.

— Ще ти трябва по-голямо пространство.

— Сега разчиствам. Не се заяждай с мен.

Той прекрачи вътре и пъхна палци в гайките на колана си.

— Просторно е.

— Да, и това с част от проблема. Твърде голямо пространство, което се чувствах длъжна да запълня. Ти можеш да поправиш нещата.

— Разбира се, че мога. И една система за подреждане от „Хоум депо“ може да ти помогне.

— Разгледах ги. Искам нещо по-… по-така.

— Добре би било да го облицоваме с кедрово дърво, като сме се заели с ремонт. Имаш достатъчно пространство за няколко вградени шкафа. Можем да сложим къс прът отстрани, както и няколко рафта за кутии. Не знам. Ще помисля. Познавам един човек, който може да ти ги направи.

Тя му се усмихна топло.

— Видя ли, знаех си, че ти ще имаш представа какво да направя.

— Подреждането на всички тези неща вътре си е твоя грижа.

— Съвсем естествено. Докато си тук…

— Искаш да направя проект и за килера ти?

— Не, но благодаря. Трябва ми мъжка гледна точка.

— Нося си я, мога да помогна.

— Какво означава, когато предложиш на една жена да остави част от личните си вещи в твоя апартамент?

— А как съм получил мозъчното сътресение?

— Типично — измърмори Ема.

— Хей, тя сама попита.

— Става дума за жена, с която си обвързан, и не се срещаш с други. Имате интимна връзка — обясни Мак.

— А сега тя иска да остави странните си женски кремове и лосиони в банята. После има нужда от чекмедже. Преди да се усетиш, вече купува завивки за леглото, а бирата ти трябва да отстъпи място в хладилника за нейните диетични напитки и нискомаслено кисело мляко. И тогава, бам, тръгваш да обикаляш антикварни магазини, вместо да гледаш мача в неделя.

— И това ли е всичко? — попита ядосано Ема. — О, да, тя може да се търкаля в леглото, да мачка чаршафите, но, по дяволите, не може да остави четката си за зъби в твоята баня. Или да получи малко пространство в някое чекмедже. Това е прекалено нахално, недопустимо натрапване. Защо направо не оставиш парите на тоалетката и не наречем нещата с истинските им имена?

— Олеле. Не това имах предвид…

— Защо трябва да й е удобно, защо трябва да очаква от теб да направиш място в живота си за нейните нужди? Да не дава господ да отнеме частица от скъпоценното ти време, от свещеното ти лично пространство. Жалки сте — заяви тя. — И двамата — и излезе с решителна крачка.

Джак се загледа в затворената врата.

— Какво беше това? Защо ми е толкова ядосана?

— Аз съм виновна. Аз започнах.

— Следващия път ме предупреди, за да мога да избегна рикошетите. Тя да не би… да се среща с някой, който я тормози?

— Не. Няма си никой специален. Аз имам, а тя е ядосана, защото смята, че не го оценявам достатъчно високо. Греши. Ценя го. Но има право, че моите мисли текат в същата наклонена плоскост, която ти току-що описа. И всъщност е права. Жалко е.

— Не е задължително да е наклонена плоскост. Може пък да харесва нискомасленото ти мляко и обикалянето на антикварни магазини. Зависи.

— От какво?

— Кой си оставя вещите в чекмеджето ти. Имаш ли бира?

— Да.

— Да идем да пийнем по една. Ще ти направя някоя и друга скица. Ако ти харесат, ще накарам моя познат да дойде и да вземе мерки, за да сглоби нещо.

— Това си струва бирата.

— Значи ти и Картър Магуайър.

— Аз и Картър Магуайър — повтори тя, докато слизаха по стълбите. — Не е ли странно?

— Защо да е странно?

— Не знам. Може би защото донякъде се познавахме в гимназията, когато аз преживявах своя период на артистична освободеност, а той беше зубрач. А и даваше уроци на Дел, докато траеше задължителното ми увлечение по него.

— Била си влюбена в Дел?

— Беше задължителното пет минутно увлечение — повтори тя, докато изваждаше бирата. — Всъщност мисля, че продължи само три. Ема стигна до пет.

— Ема е била… хм.

— И той някак убягна от вниманието ми. Картър имам предвид. Беше нещо като: „О, ето го онова момче, страшен мозък“. А после превъртаме бързо лентата до наши дни и ето ти: „О, това е онзи тип!“. Смешно е.

— Отива ти.

— Чувствам се добре. През повечето време — тя му подаде бирата и я чукна леко със своята кутия. — Когато не се плаша. Никога досега не съм била влюбена. Пожелавала съм страстно, била съм сериозно увлечена, но любовта е съвсем различно, прекрасно и плашещо чувство. Тази вечер той има среща в училище, което е също странно и забавно. Аз — влюбена в учител. Човек с докторска степен. Аз съм единствената от групичката ни, която не е била в колеж. Завършила съм курсове по фотография, бизнес курсове, но не съм живяла в общежитие, не съм била част от този живот. А сега си падам по човек, който проверява и оценява курсови работи, дава домашни, води дискусии за Шекспир. Като се замисля, ти би бил по-логичен избор.

— Аз? — Джак примигна насреща й. — Така ли?

— Няма нужда да се паникьосваш. Само казвам, че би било по-логично. И двамата разсъждаваме в образи, в представи. Имаме нужда да визуализираме нещата, за да творим. И двамата имаме собствен бизнес, работим с клиенти. Родителите ни са разведени и имаме полубратя и сестри, макар че твоите родители са мили хора. Имаме много общи близки приятели и се страхуваме от обвързване. И обичаме да пием бира понякога. Освен това — осъзна тя внезапно — имената ни се римуват.

— Права си. Хайде да правим секс.

Тя се засмя.

— Изтървахме този влак.

— Май имаш право.

Развеселена от реакцията му, тя надигна бирата си.

— Ти никога не си направил и намек в това отношение.

— Ако го бях направил, Дел щеше да ме пребие с лопатата. Никой няма право да закача момичетата му.

— Той всъщност отлично знае, че всички сме правили секс.

— Предпочита да се преструва, че не знае, но пък и никоя от вас не е спала с мен. За мое съжаление. Това е ключът от бараката.

— Мисля, че си прав в това отношение. От друга страна, макар да изглежда логично да си подхождаме, двамата ще се караме ужасно за мястото в чекмеджетата и накрая ще се намразим. Картър ми дава пространство. Той има вродената способност да се отваря към другия и да приема.

— Здравата си хлътнала — отбеляза Джак. — Е, какво стана в такъв случай? Кой снима сватбения фотограф, докато той самият върви към олтара?

— Към олтара ли? — тя се задави с бирата. — Нищо не съм споменавала за олтар. Аз не съм… ние не сме… Какво те кара да мислиш, че планираме да се женим? Откъде ти хрумна изобщо?

— О, не знам — завъртя се на табуретката си и махна към стените, покрити със сватбени снимки. — Вероятно заради обкръжението и блясъка в очите ти.

— Това е бизнес. Снимките са просто работата ми. Само защото се занимавам със сватби, не означава, че мисля да се женя.

— Добре, няма нужда да откачаш.

— Не откачам. Просто… — пое си дълбоко въздух. Отиде решително до бюрото си и се върна с голям бележник и молив. — Рисувай. Заслужи си бирата!

 

 

Прекара остатъка от вечерта, твърдо следвайки плана си. Когато купчините и разпилените вещи започнаха да придобиват определена форма, нивото на стреса й спадна и в нея се зароди усещането за свършена работа. Каза си, че ще си върне жизненото пространство и то ще бъде по-хубаво от всякога, при това за нула време. Тогава щеше да чувства, че притежава някакъв контрол над нещата.

Беше хубаво да прекара вечерта сама, да се занимава със свои неща, да се радва на личното си пространство. Можеше да е доволна и въпреки това Картър да й липсва. Всъщност заниманията й тази вечер означаваха, че работи за връзката си. Можеше да го обича, да й харесва да прекарва времето си с него, но и да бъде напълно доволна, когато трябва да остане известно време сама. За разлика от…

Когато телефонът звънна, тя провери номера на дисплея. Линда.

Мак затвори очи и си напомни, че не може вечно да избягва разговорите с майка си. Да не отговаря на обажданията й, беше детинско. Каза си, че трябва да се изправи насреща й и да отстоява позицията си.

— Да, мамо.

— Макензи, трябва да дойдеш! Моля те, моля те, ела веднага.

Тревогата моментално измести раздразнението й и сърцето на Мак се разтуптя силно от страх.

— Какво има? Какво е станало?

— Побързай. О, трябва да дойдеш. Не знам какво да правя.

— Ранена ли си? Да не би…

— Да. Да, наранена съм. Моля те, помогни ми. Имам нужда от теб. Моля те, помогни ми.

— Обади се на Спешна помощ. Веднага тръгвам.

Тя хукна навън и пътьом грабна палтото си. В главата й се меняха десетки картини, всяка една по-ужасяваща от предишната. Опит за самоубийство, катастрофа, нахлуване с взлом.

Заледени, опасни пътища, мислеше си тя, докато рискуваше здравето и живота си, превишавайки ограничението на скоростта под коварния леден дъжд. Нехаен шофьор дори и в най-добрата си форма, Линда можеше да е катастрофирала е онази нейна кола играчка, а… Не, не, беше се обадила от домашния си телефон, а не от мобилния. Беше си у дома.

Мак с мъка успя да удържи волана, стискайки го с двете си ръце, готови да се разтреперят, докато вземаше завоя по-бързо от нормалното.

Спря с рязко натискане на спирачките и завъртане на колата пред кокетната вила на майка си в стил „Кейп Код“ и хукна по хлъзгавите стъпала на верандата. Вратата бе отключена. Мисълта за нападение с взлом се промъкна заедно с нея навътре.

Дали не е била изнасилена? Пребита?

Прескочи строшената ваза и разпилените рози и влезе във всекидневната, където завари Линда свита на кълбо на пода и разплакана.

— Мамо! Мамо, тук съм. — Отпусна се на пода до Линда и трескаво се зае да търси къде е ранена. — Къде те боли? Какво направи той? Обади ли се в полицията, викна ли линейка?

— О! Искам да умра! — Линда зарови подпухналото си и мокро от сълзи лице в рамото на Мак. — Не мога да го понеса.

— Не, недей така. Вината не е твоя. Ще повикам помощ, а после…

— Не ме изоставяй!

— Няма. Няма — тя се залюля напред-назад и погали майка си по косата. — Всичко ще се оправи, обещавам.

— Как би могло? Той си отиде. Остави ме тук.

— Успя ли да го огледаш добре? Да не би да е бил твой познат?

— Мислех, че го познавам. Поверих му сърцето си. А сега го няма.

— Кой? — яростта кипна в нея и измести страха. — Кой ти причини това?

— Ари. Естествено, че Ари. Мислех, че означавам нещо за него. Казваше ми, че съм върната светлината в живота му. Казваше ми всички тези неща, а после постъпи така. Как можа да ми го причини? Как можа да бъде толкова жесток?

— Всичко е наред. Всичко ще се оправи. Той ще си плати за това.

— Каза, че било спешно. Че нямало време. Трябвало да стане тази вечер. Какво значение имат няколко дни? Откъде да знам, че паспортът ми с изтекъл?

— Какво? — Мак се дръпна рязко. — Какво каза? Какво по-точно е направил той?

— Замина за Париж. За Париж, Мак. Замина без мен. Обади ми се от самолета. Каза, че трябвало да тръгне тази нощ. Някаква бизнес сделка, която не можела да чака, а ми беше обещал, че ще чака, докато аз си оправя паспорта. Бизнес — в пороя от сълзи изведнъж блесна ярост. — Лъжа. Има друга жена, знам го. Някоя френска никаквица. Той ми обеща, а сега го няма!

Мак бавно се изправи на крака, докато Линда тихичко хлипаше в дланите си.

— Ти ми се обади по това време на нощта, накара ме да повярвам, че си наранена.

— Аз съм наранена! Погледни ме.

— Гледам те. Виждам едно разглезено и разгневено дете, което вдига врява, защото не е станало на неговото.

— Аз го обичам.

— Не знаеш значението на тази дума. Господи, за малко да се пребия, докато бързах насам.

— Имах нужда от теб. Нуждая се от някого. Ти никога няма да разбереш какво е това.

— Надявам се да не разбера. По целия под има вода и разпилени стъкла. Ще се наложи да почистиш.

— Нали не си тръгваш? Няма да ме оставиш в това състояние.

— Да, тръгвам си. И следващия път изобщо няма да дойда. За бога, Линда, порасни най-сетне!

Изрита парче от счупената ваза настрани и излезе от къщата.