Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сватбена агенция (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vision in White, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 156 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Нора Робъртс. Видение в бяло

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Редактор: Даниела Атанасова, Петя Плачкова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978–954–26–0881–3

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

Мак събра оборудването си за репетицията и прегледа бележките си, докато Картър седеше пред плота и проверяваше курсови работи. От горния етаж се носеше ужасното бръмчене на бормашина.

— Не е възможно да си съсредоточен при този шум.

— Аз преподавам на тийнейджъри — Картър написа някакъв коментар в полето с червено. — Мога да се концентрирам и по време на термоядрена война, ако е необходимо.

Любопитна, тя надникна през рамото му и видя оценката, която току-що написа.

— Получава „много добър“, браво.

— За този ученик си е истински напредък. Постепенно се развива. Готова ли си да тръгваш?

— Имам още малко време. Съжалявам, задето забравих да ти кажа, че ще работя тази вечер.

— Вече го каза. Няма проблем.

— Сватба в Деня на свети Валентин, това винаги е било голямо събитие. Двете с Паркър задължително трябва да следим всяка стъпка от репетицията тази вечер. Както и утре — тя се наведе да го целуне. — Хората в моя бизнес често работят на Свети Валентин.

— Ясно.

— Ще ти изпратя сладникава и сантиментална електронна картичка. И съм ти взела нещо дребно. Това е огромна крачка за мен, тъй като е първият ми подарък за Свети Валентин.

Отиде до бюрото си и извади тънък пакет от чекмеджето.

— Ще ти го дам сега, в случай че нещата се проточат по-дълго от планираното и решиш да си тръгнеш.

— Ще чакам. Взела си ми подарък? — свали очилата си и ги остави настрани. — Това е второто нещо, което ми подаряваш. Снимката на кардиналчето — напомни й той.

— Онова бе по-скоро символично. Това е подарък. Отвори го.

Той развърза панделката и разгъна опаковката.

— „Както ви се харесва“.

— Привлече вниманието ми, защото е толкова опърпана и стара на вид. Изглежда така, сякаш е четена милион пъти.

— Така е, прекрасна е — той обхвана с ръка лицето й, за да я привлече към себе си. — Благодаря ти. Искаш ли своя подарък?

— Как да се изразя по-недвусмислено от: „Много ясно“.

Той бръкна в куфарчето си и извади малка кутийка, увита в бяла хартия и завързана с лъскава червена панделка. Размерът и формата й накараха сърцето на Мак да слезе в петите и после отново да скочи нагоре и да спре чак в гърлото й.

— Картър.

— Ти си моята любима. Отвори я.

Сърцето направо щеше да изскочи от гърдите й, докато разопаковаше кутийката. Затаи дъх и повдигна капачето. И отново издиша, когато видя бляскавите обеци.

Две миниатюрни диамантени сърчица висяха нежно от ъгълчето на трето и образуваха изящно и елегантно трио.

— Мили боже, Картър, прелестни са. Те са… уха.

— Не мога да си припиша всички заслуги. Шери ми помогна да ги избера.

— Великолепни са. Ужасно ми харесват. Аз… — думите се спряха на гърлото й. Неспособна да продължи, тя обви ръце около врата му. — Благодаря ти. Със сигурност съм твоя любима днес. О, трябва да ги пробвам — завъртя се и побърза да свали обикновените халки от ушите си и да ги смени с новите. Изтича до огледалото срещу работното й място.

— Еха, блестят! — тя наклони глава на едната, после на другата страна, за да понаблюдава как искрят.

— Щом веднага ги сложи, значи ги харесваш.

— Трябва да съм луда, че да не ги харесам. Как изглеждат на ушите ми?

— Малко тъмнеят в сравнение с очите ти, но стават.

— Картър, направо ме остави без думи. Никога не мога да преценя… чакай — връхлетяна от внезапно вдъхновение, тя изтича за един статив. — Ще закъснея, но фантастичните ми обеци за Свети Валентин са по-важни от точността. Дори и Паркър ще погледне благосклонно на това.

— Какво правиш?

— Ще ни отнеме само две минути. Само стой точно там — каза му тя, докато измъкваше фотоапарата от чантата си.

— Искаш да ме снимаш ли? — докато я гледаше как се приготвя, той се размърда неловко на табуретката. — Чувствам се ужасно скован на снимките.

— Ще оправим това. Не забравяй, че съм професионалист — тя се усмихна над фотоапарата, след като го закрепи на статива. — Изглеждаш много сладък.

— Така само ме караш да се притеснявам още повече.

Тя подбра подходящия ъгъл и погледна във визьора.

— Мисля, че светлината е добра. Ще опитаме по тоя начин — стисна дистанционното и отиде до него. — И така, честит Свети Валентин! — обви с ръце врата му и докосна с устни неговите.

Остави се на мига и му позволи да я придърпа по-близо до себе си. Улови мига, а когато се отдръпна и погледна в очите му, отново запечата кадъра.

— Сега — промълви тя и се извърна така, че бузата й опря в неговата — усмивка — натисна дистанционното, а после още веднъж, за всеки случай. — Готово — отново се обърна към нето и леко допря нос до неговия. — Не беше толкова страшно.

— Може би трябва пак да опитаме — той сложи длан на тила й. — Мисля, че мигнах.

— Трябва да бягам — каза тя през смях. Отдръпна се и отиде да види кадрите, преди да свали фотоапарата от статива.

— Няма ли да ми дадеш да видя?

— Не и преди да приключа с тях. После можеш да считаш снимките за втората част от подаръка си.

— Надявах се да получа втората част, след като приключиш с работата.

— Така значи, доктор Магуайър — отново прибра фотоапарата. — Добре, ще кажем, че подаръкът ти е от три части.

Той стана и й помогна да си облече палтото. Мак вдигна чантата с оборудването си.

— Сега ще трябва да чакаш.

— Бива ме в това — отвърна той и й отвори вратата.

Явно е точно така, помисли си тя и хукна с бързи крачки към голямата къща.

 

 

— Не знам как да се измъкна, но със сигурност трябва да има начин.

— Мак — Паркър вдигна чашата за шампанско нагоре към светлината, за да провери за петна, преди да я сложи на масата в Булчинския апартамент. — Това е само вечеря.

— Не е. Знаеш, че не е само вечеря. Това е среща с родителите му. Семейна вечеря.

— Излизаш с Картър вече два месеца. Време е.

— Къде е написано такова нещо? — попита ядно Мак. — Искам да видя къде го пише като правило — тя тръшна салфетките на масата, така че Паркър въздъхна и ги подреди правилно. — Знаеш какво означава един мъж да те заведе да се запознаеш с майка му.

— Да, знам. Означава, че той иска две жени, които са важна част от живота му, да се познават. Иска да представи и двете в добра светлина.

— Не искам да ме представят. Да не съм някой пудел. Защо просто не оставим нещата, както са? Той и аз.

— Това се нарича връзка. Виж го в речника.

Лоръл се появи в края на разговора им, понесла чиния с плодове и сирене.

— Щом ще правиш такъв голям проблем от това, Мак, защо просто не му отказа?

— Ехо, диамантени обеци — Мак вдигна и двете си ръце и посочи към висящите сърчица. — Бях заслепена от блясъка. Освен това той постъпи хитро и ме покани съвсем небрежно, след като бях казала, че днес имаме тържество в ранните часове и можем да измислим нещо заедно след това. Хвана ме в капан.

— Мрънкало — отсече Лоръл.

— Знам. Мислиш ли, че не го осъзнавам? Това, че знам и дори отлично осъзнавам, че страхът ми е породен от неприязънта към майка ми, не го прави по-малко реален.

— Така е — съгласи се Паркър. — Можеше да кажеш същото и на него.

— За него е важно. Личеше си въпреки небрежното предложение. Той заслужава да бъде с жена, която ще иде на семейна вечеря и ще се запознае с майка му. Ще ми се да беше по-нататък или да се бе случило миналата седмица и вече да е зад гърба ми, но тогава родителите му са били в Испания, изглежда. Не че има знамение, защото, ако беше миналата седмица, щеше да ми се иска да е било предишната.

— Прекалено добре я познаваме — реши Лоръл. — Защото знам, че и двете разбрахме какво има предвид.

— Всеки път, когато си помисля, че се справям добре в тази връзка и се държа прилично, изскача нещо ново. И отлично знаете, че всички ще ме оглеждат, ще ме обсъждат.

— Лично аз смятам, че е добре да приключиш с темата веднъж завинаги — Лоръл отстъпи крачка назад и огледа масата. — Гмурни се изведнъж в големия семеен басейн. По-лесно и по-бързо е, отколкото да се потапяш сантиметър по сантиметър.

— Това всъщност е добър съвет — отбеляза Мак след минута.

— Ти умееш да общуваш с хората — изтъкна Паркър. — Караш ги да говорят за себе си, разгадаваш характерите им. Направи го!

— И това е отлична идея. Или пък, ако имам късмет, това мило сватбено тържество в най-тесен кръг ще се превърне в пиянска оргия, която ще продължи цяла нощ.

— Бащата на булката ми се стори опасен тип — отбеляза Лоръл.

Ободрена, Мак прегърна през рамо и двете си приятелки.

— Ще мисля позитивно. Май е добре да слезем и да помогнем на Ема да довърши украсата. Почти е време за шоу.

 

 

Нямаше никаква пиянска оргия и никакво измъкване. Мак се радваше, че е настояла да се срещне с Картър в дома на родителите му, за да може да шофира сама и да има малко време да се успокои. Напомни си, че е добре направо да се гмурне в басейна. Беше добър плувец. По принцип. Поглеждаше упътването, което Картър й бе дал, и следвайки ориентирите по пътя, лесно стигна до красиво и тихо предградие.

Точно каквото бе очаквала, осъзна тя. Солидна къща, типична за Нова Англия, малко над стандарта на средната класа. По обширната морава имаше топящи се преспи сняг, стари дървета с богата история, спретнат жив плет и поддържана ограда. Вид, изпълнен с достойнство, без да е натруфен. Заможно семейство без излишна показност.

Господи, какво правеше тя тук?

Преглътна с мъка и паркира от лявата страна на двойната алея за коли, точно зад волвото на Картър. Много коли, каза си тя. Страшно много коли имаше пред солидната двуетажна къща с примамливата й широка веранда.

Посегна към огледалцето на сенника на предното стъкло, за да провери грима си. После се сепна от мисълта, че някой може да я види. Щяха да си помислят, че е суетна и вятърничава. Господи, нахока се тя сама, вземи се в ръце! Слезе от колата и заобиколи, за да вземе кошницата с цветя. Дори и този простичък жест на внимание я бе накарат да се колебае до безкрай. Подарък за домакинята от останалите от сватбата цветя. Дали не бе проява на лош вкус? Накрая бе решила, че е проява на внимание и любезност, но… Вече бе прекалено късно.

Изкачи стъпалата на верандата, за миг си пожела все пак да беше проверила грима си, после почука. Минаха само няколко секунди — не бе готова, — но усети облекчение, когато видя познатото лице на Шери.

— Здравей! Леле, какви цветя! Мама направо ще полудее. Добре дошла в „Лудницата на Магуайър“ — тя издърпа Мак навътре. — Новата компютърна игра — продължи с обясненията тя и махна в посока към виковете. — Онази интерактивната. Взехме я на татко за Коледа. Ник и Сам — зет ми — играят с децата на бейзбол. Дай, нека подържа това, докато се съблечеш. Почти всички са в голямата всекидневна. О, ти носиш обеците! Не са ли прелестни? Ето, дай да взема палтото ти.

Шери върна кошницата в ръцете на Мак и взе палтото й. Осъзнала, че още не е отронила и думичка, Мак се усмихна.

— Мама се суети с вечерята. Притеснена е. Ами ти? Когато за първи път се срещнах със семейството на Ник, бях толкова притеснена, че се скрих в тоалетната за десет минути. Изобщо не ми мина през ум, че Джорджия — майката на Ник, също ще е притеснена. После тя ми сподели, че си е сменила тоалета три пъти, преди да се появя. Почувствах се по-добре. Така че, мама е притеснена. По-добре ли се чувстваш?

— Благодаря. Определено.

Докато Шери я въвеждаше в къщата, Мак забеляза хората, оживлението в просторното и светло помещение и Картър, който се смееше с един красив мъж с побеляла коса и добре поддържана брада. Усети приятния аромат на домашно приготвени ястия.

Това е специален момент, каза си Мак. Приятно семейно събитие. Тя никога не бе ставала част от такова, но можеше да го разпознае.

— Хей, чуйте ме всички. Мак е тук.

И тогава движението спря — стопкадър, каза си мислено Мак, — и вниманието им се фокусира върху нея.

Картър се раздвижи пръв, отблъсна се от плота, на който се бе облегнал, и тръгна към нея.

— Успя да дойдеш — целуна я нежно над уханните бели лилиуми и снежнобели рози. Тъй като ръцете й бяха заети с кошницата, той я погали по рамото и се обърна. — Мамо, това е Макензи.

Жената, която се приближи откъм готварската печка, имаше волево лице и ясни очи. Усмивката й бе учтива, с лека отсянка на топлота. Както и лека резервираност, забеляза Мак.

— Приятно ми е да се запознаем най-накрая.

— Благодаря, че ме поканихте, госпожо Магуайър — подаде й кошницата. — Цветята са от днешното тържество. Ема — познавате Ема, се грижи за букетите. Решихме, че може да ви харесат.

— Очарователни са — Пам се наведе да ги помирише.

— И ухаят страхотно. Благодаря. Шери, би ли поставила кошницата на малката масичка? Всички ще им се порадваме. Чаша вино?

— С удоволствие.

— Даян, налей вино на Мак.

— Сестра ми Даян — представи я Картър.

— Здравей. „Каберне“ или „Пино“? Ще хапваме пилешко.

— О, „Пино“, благодаря.

— Баща ми, Майкъл Магуайър. Татко.

— Добре дошла — той стисна здраво ръката й. — Ирландка си, нали?

— Отчасти.

— Баба ми имаше коса като твоята. Ярка като залеза. Ти си фотограф.

— Да. Благодаря — каза тя, когато Даян й подаде чаша. — Заедно с партньорите ми имаме сватбена агенция. Е, вече го знаете, тъй като организираме сватбата на Шери.

Той й отправи шеговита усмивка.

— Като баща на булката, на мен ми дават само сметките.

— О, татко.

Намигна на Мак, докато Шери вдигаше очи към тавана.

— Изпращаме и бутилка уиски с последната фактура.

Смехът му бе звучен и гръмък.

— Харесвам момичето ти, Картър.

— И аз.

Докато седнат на масата, Мак вече имаше доста добра представа кой какъв е. Майк Магуайър обичаше да се смее, обожаваше семейството си и беше обожаван от всички. Макар той да бе докторът, именно съпругата му бе тази, която отлично усещаше пулса на семейството. Би казала, че двамата работят като екип и при това много сплотен. Но когато нещата стигнеха до решаване на някоя криза, Пам бе водещият фактор.

Шери беше бебето в семейството, източник на неизчерпаема енергия и жизнерадост, уверена, обичана и влюбена на свой ред. Годеникът й се държеше и беше третиран като роден син. Сигурна бе, че очевидната му любов към Шери му бе спечелила много симпатии.

Даян, най-голямата, имаше склонност да командва останалите. Майчинството й подхождаше и децата й изглеждаха умни и добри, но тя самата сякаш бе леко недоволна от живота. Не беше млада и навлизаща тепърва в живота като Шери, нито пък бе доволна и уверена като майка си. Съпругът й бе весел и безгрижен на вид, забавляваше децата. Мак усети, че неговата невъзмутимост често дразни съпругата му.

Тя получи представа за отношенията между хората и за характерите им. Забеляза как влизат в различни роли помежду си. Те бяха в обичайната си среда, водеха традиционните разговори по време на неделната семейна вечеря, в които късчета и частици от живота им се разменяха и споделяха като картофеното пюре на масата.

Тя бе чуждият фактор. Външният елемент, който — поне за момента — променяше картината.

— Уикендите сигурно са най-активните ви работни дни — коментира Пам.

— Обикновено е така. Имаме и много тържества в делнични вечери.

— Имат и много друга работа през седмицата — обади се Картър. — Цялата подготовка и планиране. Не става просто да се появиш с фотоапарат. А след това идва и работата след събитието. Видях няколко от готовите пакети, от албумите, направени от Макензи. Истински произведения на изкуството.

— Сега всичко е цифрова фотография. — Даян сви рамене и побутна пилешкото в чинията си.

— Предимно. Но все още използвам лента понякога. Вечерята е прекрасна, госпожо Магуайър. Сигурно обичате да готвите.

— Обичам подготовката и суетенето около големите семейни вечери. И ме наричай Пам. Освен това ми допада идеята за четири жени, четири приятелки, които са създали и ръководят заедно бизнеса си. Управляването на собствена компания изисква голяма сила и издръжливост, голяма всеотдайност, както и творчески подход.

— Но това е толкова весело занимание — намеси се Шери. — Като един безкраен празник. Цветя и красиви рокли, музика, шампанско.

— Сватбите изискват все по-сложна организация. Цялото това време, стрес и разходи, всичко само заради един ден — Даян вдигна рамо, докато устните й се извиха надолу в намръщена гримаса. — Хората мислят повече за това кой къде да седи или какъв да е цветът на панделките, вместо да помислят какво означава бракът. А и младоженците са толкова изморени и притеснени от всичко това, че денят им минава като насън.

— Ти вече си имала своя голям ден, Ди — в очите на Шери пламнаха огньове. — Аз ще имам своя.

— Искам само да кажа, че докато стигна до олтара, бях толкова изтощена, че едва си спомням как казах „да“.

— Каза го — съпругът й се усмихна. — И беше прекрасна.

— Както и да е…

— Напълно си права — прекъсна я Мак. — Може да бъде много изтощително. И денят, който трябва да бъде най-специален и незабравим в живота ти до този момент, може да стане тежък и дори досаден. Тъкмо това се опитваме да предотвратим ние. Вярвай ми, ако си можела да разчиташ на мен и партньорите ми в планирането на сватбата си, денят изобщо нямаше да бъде само неясен спомен.

— Нямам намерение да критикувам онова, което вършите, наистина. Само казвам, че ако хората не се чувстваха длъжни да правят такова представление, тогава нямаше да има нужда от компании като вашата, които да организират всичко.

— Вероятно е така — спокойно отбеляза Мак. — И все пак една булка може да се притеснява и тревожи, дори да се страхува, но може да остави подробностите на нас. Дотолкова, доколкото пожелае. Тя… извинявай, Ник — добави тя с усмивка. — Тя е в центъра на всичко в този ден, а за нас тя е и в центъра на дълги месеци подготовка, които водят до този ден. Това ни е работата.

— Сигурна съм, че сте много добри. Всъщност всичко, което чувам за вас и агенцията ви, показва, че е точно така. Просто смятам, че по-простичко тържество е по-добре.

— Всичко е въпрос на вкус и личен избор, нали? — Пам се пресегна за кошницата с хлебчета. — Още хляб?

— А аз не искам простичко. Искам забавно тържество.

— Ще се погрижим за това — Мак побърза да се усмихне на Шери. — Но простичкото тържество може да е за предпочитане, в зависимост от вкуса и личния избор. Дори и простичката церемония изисква внимание към детайлите. Днес организирахме малка сватба в тесен кръг. Церемонията беше преди обяд. Единствената шаферка беше сестрата на булката. Тя носеше малък, завързан за ръката й букет и вместо воал имаше цветя в косата. След това имахме малък прием с шампанско и джаз трио за танците. Беше много хубаво. Булката сияеше. И бих отбелязала, че „Обети“ посвети близо сто и петдесет работни часа, за да сме сигурни, че всичко ще бъде идеално. Напълно съм убедена, че тя ще си спомня всеки миг от сватбата си.

 

 

Когато вечерта приключи и двамата отидоха заедно в жилището на Картър, той изчака да влязат и тогава я прегърна.

— Благодаря. Предполагам, че е изпитание за нервите да се срещнеш с подобна орда — и да те подложат на кръстосан разпит.

— На този въпрос само ще въздъхна облекчено. Мислиш ли, че ме одобриха?

— Определено.

Тя се наведе да погали котарака, който дойде да ги посрещне.

— Имаш прекрасно семейство. Предполагах, че ще е така. Обичате се. Личи си.

— Така е. Трябва ли да се извиня от името на Даян? Тя обича да търси подводните камъни.

— Не. Разбирам я, защото и аз често го правя. Просто повече тая нещата вътре в себе си. Харесах всички, дори и нея. Толкова са нормални. Карат ме да ти завиждам за семейството.

— Можеш да споделиш моето. И ми се иска да мога да го кажа, без да предизвиквам този поглед в очите ти.

— Аз също. Вината е в мен, не в теб.

— Това са глупости.

Тя остана с отворена уста. Той рядко се ядосваше.

— Това…

— Нямаш никаква вина. Това, което имаш, е дълбоко вкоренен навик да гледаш на брака, когато става дума за теб, само от определен ъгъл. И от този ъгъл виждаш единствено провал.

— Може и да е вярно, сигурно е вярно. Но аз изместих този ъгъл заради теб, заедно с теб, повече, отколкото с когото и да било друг. Не знам дали съм способна на повече.

— Няма да те притискам, но няма и да те лъжа, като кажа, че не съм мислил за това. И че не съм мислил как да изградя общ живот с теб. Трудно е да се вгледам вътре в себе си и да съм сигурен, без капка съмнение, че именно това е, което искам. И да гледам теб и да знам, че не е онова, което ти смяташ, че можеш да имаш.

— Не искам да те нараня. Не знам дали можеш да разбереш, че се страхувам повече от това, отколкото че мога сама да бъда наранена.

— Нямам нужда от твоята защита — протегна ръка и леко докосна полюшващите се диаманти на ушите й. — Когато ти ги подарих, ти си помисли, че в кутийката може да има годежен пръстен. Изглеждаше силно уплашена.

— Картър…

— Какво ли би казала, питам се, ако беше така? Не те питам. Да го наречем риторичен въпрос. Ще ти обещая нещо, още тук и сега, което ще те успокои. Няма да има нито пръстен, нито въпрос, докато ти не ги поискаш.

— Ти си прекалено добър за мен.

— Принуден съм да се повторя. Това са глупости.

— Не са. И всъщност аз имам доста високо мнение за себе си. Картър, аз би трябвало да съм на колене и да те моля да ме вземеш. Но не мога да го направя. Думите засядат. Засядат точно тук — тя притисна юмрук до гърдите си. — И всеки път, щом тази тежест започне малко да олеква, нещо отново ме затиска. Ти си много повече, отколкото заслужавам.

— Не ми причинявай това — той я разтърси за раменете. — Не ме слагай на пиедестал, на който не искам да бъда.

— Не знам какво бих казала, ако в онази кутийка имаше пръстен. И това ме плаши. Не знам и не мога да разбера дали онова, което щях да кажа тогава, щеше да бъде правилното или погрешното решение за двама ни. Трябва да разбера. Знам, че ъгълът е погрешен. По-скоро обективът е дефектен и го знам — отдръпна се от него. — Искам да го променя и това е някакво начало.

— Това е начало. Ще се примиря с него засега.

— Не бива да се примиряваш с нищо. Точно това искам да кажа.

— Не ми казвай какво да правя или кого да обичам. Ти си единствената. Ще бъдеш единствената и утре, и след петдесет години.

— Никога не съм била единствената. За никого.

Той прекоси разстоянието помежду им.

— Ще свикнеш с това.

Повдигна лицето й към своето, целуна я.

— Защо? Защо съм единствената?

— Защото животът ми стана богат и се изпълни с пъстрота и цвят, когато ти се появи отново в него.

Тя го прегърна здраво и притисна лице в рамото му, завладяна от чувствата си.

— Ако ми предложиш, няма да мога да откажа.

— Това не е достатъчно за никого от двама ни. Когато ти предложа, трябва да искаш да приемеш.