Джек Слейд
Градът на Шейла (4)

4.

Ласитър излезе от обора и спря на прага. Първоначално не можа да си обясни шума, само установи, че идва от отсрещния отворен прозорец.

Какво ставаше в къщата?

Искаше да продължи, но остана на място. Внезапна мисъл мина през главата му. Ясно се чуваше как някакви побеснели чудовища разбиваха всичко в кръчмата. Ласитър се обърна и се втурна обратно в обора. Тони, служителят на Шейла, бе поставил седлото заедно с другия му багаж на една греда, близо до кафявия жребец. Той разтвори бързо вързопа, извади паркъра, мушна кутия патрони и изтича отново навън. Докато бягаше през двора, зареди пушката, чиито цеви бяха скъсени до дължината на една педя, за да се увеличи точността на изстрела. Ако разстоянието беше подходящо, с нея бе в състояние да изпрати в ада четирима мъже. С тази стара кримка дори не чак дотам добър стрелец можеше да излезе срещу бога на оръжието, при условие че има кураж за това.

Ласитър дръпна рязко вратата на къщата и се втурна вътре, взе на един дъх четирите стъпала, смени пушката от дясната в лявата ръка, извади револвера и с тласък отвори вратата към кръчмата.

Разкрачен и задъхан, спря на прага. Балди, келнерът и двете момичета стояха наоколо с подвити опашки. Шейла седеше на единствения останал здрав стол. Кръчмата приличаше на бойно поле. Ласитър имаше чувството, че тук е станала силна експлозия. Липсваха само саждите и миризмата на сяра.

Вратата към улицата бе широко отворена. Покрай нея минаваха пешеходци. Една кола спря пред фурната. Ласитър погледна Балди.

— Къде…

Барманът посочи към вратата.

Той се втурна през жалките останки от мебелировката на кръчмата, подхлъзна се и едва успя да запази равновесие. После изтича на улицата.

Като виждаха оръжията му, пешеходците се дръпваха уплашено обратно или отиваха на другия тротоар.

— Ласитър, върни се! — извика Шейла с писклив глас. — Цяла дузина са.

Той се огледа, но не видя нито един от нападателите. Не можеше да забележи никаква подозрителна физиономия. Обърна се. Шейла стоеше пред него бледа като смъртник, а устните й трепереха предателски.

— Кои бяха? Разпозна ли някой? — попита Ласитър.

Тя поклати глава.

— Само кльощавия от тази сутрин. Другите не съм ги виждала.

Той се обърна и отново се огледа в двете посоки. Не забеляза никой, който би могъл да бъде от тях. Ласитър се върна обратно в кръчмата, затвори вратата и прегърна Шейла. Най-сетне тя се разплака.

— Успокой се! Ще оправим всичко тук. Но тези братлета ще си платят. Обещавам ти!

Той мина с нея през кръчмата. Негодниците бяха свалили даже картините от стените.

Балди, келнерът и двете момичета започнаха да разчистват. В началото напосоки. Балди събираше трески, келнерът търсеше горе-долу годни части от столове. Едно от момичетата ровеше за останали здрави шишета и тук-там намираше по някое, а другото се движеше с големи крачки насам-натам с набрана нагоре пола. Никой не знаеше какво да хване най-напред в този хаос.

Шейла престана да плаче.

— Трябва да отидем при шерифа!

— Той трябва да дойде и да види всичко това — каза Ласитър.

— Балди, моля те, иди и го доведи!

Барманът пусна всички парчета, избърса си ръцете в панталона и се изкачи по отломките на тезгяха към вратата.

— Разпозна ли някой от тези негодници? — попита Ласитър.

Балди спря.

— Трима: русия мъж от Пуебло, Джимсън и Чарли Флейт — той погледна Шейла. — Джимсън не го познавате. От Пуебло е, както и русокосият. Но името Чарли Флейт би трябвало да ви говори нещо.

— Исусе Христе и Дева Марийо, Балди! — извика тя ужасена. — Чарли Флейт! Сигурен ли си? Аз не го познах.

— Кой е той? — искаше да узнае Ласитър.

— Чарли Флейт е първият помощник на нашия шериф! — отговори барманът.

— Ще му дам да разбере! Ти познаваш ли го?

— Разбира се!

— Ела с мен! — каза Ласитър и се запъти с тежки крачки към вратата. Балди се затича след него.

Шейла хукна подир тях.

— Ласитър, остани тук!

Но той не я чу. Вече крачеше с бързи стъпки заедно с бармана към стаята на шерифа. Надминаваха пешеходци, а тези, които идваха срещу тях, отстъпваха встрани. Те бяха двама високи мъже.

Но пристигнаха твърде късно. В стаята намериха шерифа, клюмнал зад бюрото си с два куршума в гърдите.

Напразно Ласитър и Балди се оглеждаха за първия му помощник.

В този случай явно си нямаха работа с дребни мошеници. В Мидъл Таун бе пристигнала голяма акула и бе хвърлила мрежата си над града, разбира се, невидима мрежа, която може би се разпростираше до съседното селище, а и по-далече.

— Откъде са негодниците? — обърна се Ласитър към Балди.

Барманът вдигна високо рамене.

— Във всеки случай не са от Мидъл Таун. С изключение на Чарли Флейт. Но него няма да го видим така скоро отново тук. Не и сам.

Ласитър пристъпи към вратата, застана на прага и бързо погледна в двете посоки.

Балди излезе на улицата.

— Видях ги да бягат на другата страна. Може би са оставили конете си или колите в двора с товарните вагони на мистър Ирланд.

Ласитър го погледна. Защо му го казваше едва сега? Той хукна натам, а барманът се затича след него.

Но и тук дойдоха твърде късно. Ездачите бяха отдавна изчезнали, но конете им бяха оставили следи.

Когато Ласитър тръгна по дирите им, търговецът на вагони излезе от къщата.

— Здравейте, мистър Ирланд! — каза барманът и си свали шапката.

Ирланд — това име стоеше отпред на вратата. Ласитър се обърна.

— Здравейте! Ездачите, които бяха спрели тук конете си, разбиха кръчмата на Шейла.

— Не съм виждал никакви ездачи!

Това не можеше да повярва дори и Балди.

— Но те бяха цяла дузина! — упрекна той търговеца на товарни вагони.

Ирланд поклати глава.

— Съжалявам.

— Шейла не искаше да им плати нищо — каза Ласитър. — Затова те й разбиха заведението.

— Вие допускате, че знам за какво говорите, мистър? — сопна се Ирланд. — Съжалявам, но не знам нищо.

— Вас не ви ли изнудват?

— Не!

Ласитър се усмихна уморено.

— Все едно че току-що ми казахте: „На небето има годишен пазар.“ И сега очаквате аз да извикам: „Да, виждам бараките.“

Ирланд го прониза с поглед.

— Кой сте вие? Напуснете двора ми!

— Ездачите са убийци. Те застреляха вашия шериф — каза Ласитър и си тръгна.

Търговецът на вагони наблюдаваше Балди.

— Да! Намерихме го в стаята му. Някой е изпратил два куршума в него — обясни барманът, докато се приготвяше да последва Ласитър.

— Това е тяхната тактика. Пристигат, появяват се изневиделица, събират парите или чупят и бият и — хоп! — изчезват отново — обясни Ласитър, след като Балди го настигна. — Но не вярвам, че притежават способността да се стопят във въздуха, в прерията или в гората.

— Вие сте познавали Виктор? — попита барманът.

— Да! Защо?

— Той беше единственият тук при нас, който би тръгнал по следите на негодниците, макар тази мисъл да не е чужда на много хора в града. В действителност Ирланд е смел мъж. Но сега лъже. Изведнъж ослепя и не може да види дванайсет ездачи в двора си.

— Бандитите го държат в ръцете си — отвърна Ласитър. — Само че с какво?

Балди направи гримаса.

— Няма да каже. От страх! Те държат и Шейла в ръцете си. Ако разбият още веднъж кръчмата й, тя ще фалира.

— Няма да се случи.

Барманът наблюдаваше Ласитър отстрани. Това бяха силни думи. Но когато някой се хвалеше, звучеше по съвсем друг начин. Благодарение на работата си той познаваше достатъчно мъже и можеше да прецени.

— Какво възнамерявате сега?

— Ще оседлая коня си.

Стигнаха кръчмата. Балди се спря до вратата и преди да влезе, попита:

— А мислите ли за Шейла?

Ласитър го погледна бегло и го остави. Продължи към входа, а след това отзад към обора. Тъкмо бе поставил чула на кафявия жребец, когато красивата съдържателка се втурна.

— Къде ще вървиш? — попита тя с ужас в очите и го задърпа за раменете.

Той се обърна и я погледна.

— Слушай добре, Шейла! Нека не се губим в излишни приказки. Ще ни струва време, което иначе бихме използвали един за друг.

— Не искам да се излагаш на опасност — прекъсна го тя. — Все още не съм изгубила надежда, че някога ще дойдеш и ще останеш завинаги. Но жив! Ако се наложи да те съпровождам до гробището, с моя живот също ще бъде свършено.

— Не говори за гробището! За това вече приказва целият град, иначе отдавна на някого да му е дошло наум да препусне след престъпниците. Днес сутринта ги изтървах. Така съм устроен: не мога да стоя и да гледам безучастно. Разбиха ти кръчмата, за да ни сплашат. Сега очакват да се скрием като прерийни катерички в дупките, а те да продължат да се разпореждат тук както си искат. Но тези негодници са се излъгали жестоко.

— Твърде много са, а ти си сам.

— Знам, че са много и не е възможно да ги атакувам лице в лице и да ги победя. Първо ще огледам нещата и ще се опитам да открия кой стои зад цялата работа, а после ще решим какво ще правим по-нататък.

— Обещай ми, че няма да се излагаш на опасност. Не и заради мен! Действително щетите ще ми струват някой друг долар, но аз имам пари, обаче друг като тебе няма. Ти си единствен.

Ласитър я целуна по върха на носа и по челото. Междувременно бе оседлал напълно кафявия жребец.

— Няма да се излагам на опасност и ще се пазя.

Със сълзи в очите тя отстъпи встрани, но успя да се овладее. Той изведе коня навън, метна се на седлото и препусна.

Шейла го последва няколко крачки.

— Върни се отново! — извика красивата съдържателка със суров глас.

Противно на природата си, Ласитър се обърна и вдигна лявата си ръка.

— Обещавам!

Жената спря и се усмихна насила.

Ласитър зави по Майн стрийт и препусна към двора с товарни вагони на Ирланд. Там направи голям завой и при старата дъскорезница излезе от града. Малко след това откри следите на ездачите и тръгна след тях.

Бяха препуснали на северозапад, в посока Арканзас. Дирите им показваха, че не бяха особено предпазливи: знак, че се чувстваха сигурни. За да ги настигне, Ласитър подкара кафявия жребец в тръс.

Но това бе измама, която без малко щеше да му коства живота. Тактиката не беше нова. Напротив! Бе стара колкото света. Но се прилагаше постоянно, и то най-често успешно. Както и сега.

За да избягат от преследвачите или за да ги притиснат натясно, ездачите се откъсваха един след друг от групата и те заличаваха следите си там, където се бяха отделили. Преследвачите виждаха само дирите пред себе си. Когато Ласитър откри, че пред него се намира едва половината от бандата, а другата част го бе оставила да я надмине и сега го следваше по петите, за него нямаше вече спасение.

Изведнъж зад гърба му затрещяха изстрели и преди още да бе успял да се скрие, започна обстрел и отпред.

С паркъра на колана и с уинчестъра в ръка, той се спусна от седлото и се затича към една скала. Около него така се святкаше и гърмеше, че реши да вземе последните метри с ножичен скок, който удължи с едно кълбо и се приземи на колене до скалата.

Огънят веднага престана.

Чуха се възторжени крясъци, защото някои не видяха къде остана той. Но другите, които бяха наблюдавали по-внимателно, им извикаха, че е зад скалата.

Дванайсет мъже! Според него това бяха десет противника повече. В края на краищата, те го държаха обграден. Най-напред трябваше да се измъкне от обкръжението и едва тогава да си плюе на петите, за да спечели по-добра позиция.

Наоколо всички бяха възбудени. Ласитър чуваше високи и тихи гласове. Бандитите се придвижиха напред. Той вече не можеше да стигне до коня си. Преди да успее да даде изстрел, зад един огромен дънер се снишиха две фигури. Ласитър бе опрял уинчестъра на рамото си и следеше с поглед мъжете, но в следващия миг те отново изчезнаха. Беше подценил тези кучи синове и сега бе здравата загазил.

— Хей! Хей, ти, там! — извика някой съвсем наблизо. — Предай се или ще те убием!

Ласитър изпъна врат, но не можеше да види бандитите. Добре бяха подбрали местенцето. Наоколо имаше високи дървета, от земята стърчаха канари и растеше гъст храсталак.

Ласитър облегна уинчестъра на стръмната скала, взе двуцевната пушка и я зареди с две едри сачми. Прецени разстоянието до коня си. Дълбоко се съмняваше, че ще успее да стигне жив дотам. Трябваше да избере друга посока и на първо време да се откаже от кафявия жребец.

Надигна се, взря се напрегнато в обкръжението и се извърна. Всички останаха зад прикритията си. Не се виждаше нито шапка, нито цев на оръжие. Хукна презглава. Бягаше бързо, колкото му държаха силите. Целта му бяха няколко скали, отдалечени на около четиристотин ярда, но на половината разстояние бандитите лежаха в позиция. Трябваше да се шмугне между тях.

Вече бе изминал десет крачки, без да бъде даден никакъв изстрел. Но тогава се започна. Най-напред се чу само вик. Миг по-късно затрещяха револвери и пушки, а куршумите засвистяха покрай ушите му. След нови десет крачки Ласитър направи ножичен скок, приземи се в един храсталак и с кълбо се промуши през него, изправи се бързо и се втурна напред.

На една скала точно пред него изникнаха три фигури с насочени оръжия. В очите им блестеше див триумф. Това мина само като светкавична мисъл през ума на Ласитър. Той вдигна паркъра и когато оръжията им засвяткаха и затрещяха, дръпна двата спусъка.

Пушката изгърмя. Земята наоколо като че ли се разтресе. Пламъчетата от дулата на големокалибрените цеви блеснаха на стъпка разстояние и след тях се понесе светъл пушек. Сачмите изпукаха във въздуха и повалиха тримата мъже на земята. Те не помръднаха повече.

Ласитър не бе улучен и продължи да препуска с все сила. Направи голям завой около най-близката скала, втурна се покрай тримата мъже и се насочи към крайните канари.

Известно време не се чу никакъв изстрел. Бандитите само наблюдаваха как той си пробива път с паркъра през обкръжението им.

Когато огънят отново започна, Ласитър почти бе стигнал до скалите. Още един скок и щеше да бъде на сигурно място. Но този скок бе твърде дълъг, а той беше вече страшно изтощен, не можа да запази равновесие и падна по лице.

Раменете му се надигаха и спускаха от напрегнатото дишане. Лежеше с широко отворена уста на една страна и се мъчеше да си поеме въздух. Пот се стичаше по лицето му и солта пареше в очите му. Едва дишаше и усещаше как кръвта му пулсира в ушите.

Бандитите се втурнаха след него. Видя ги буквално в последния момент. Нямаше време отново да зареди паркъра, затова го пусна и взе уинчестъра, притисна здраво приклада към бедрото си и гръмна.

В този миг мъжете отпред го забелязаха и стреляха, но той бе по-бърз. Беше успял да извади двама от строя, когато третият се прицели в него, но не улучи, защото куршумът на Ласитър бе вече в гърдите му. Оловното парче го повали тежко ранен.

Другите залегнаха вляво и вдясно зад прикритията, така че през следващите минути Ласитър нямаше в кого да се цели. После с двете оръжия в ръце зачака готов за борба. Но нищо не помръдваше.

Бандитите имаха пет убити, които изоставиха. За сметка на това взеха всички коне със себе си. Дори и кафявия му жребец.

Ласитър изпсува. Пеша беше невъзможно да ги настигне.

Видя ги едва след като се бяха отдалечили на цяла миля от крайните канари и се усмихна ядно. Поне им показа, че е голяма лъжица за техните уста и че могат да се задавят с него.

Беше му ясно, че тези негодници щяха да се върнат отново, и то с подкрепление! Нямаше да понесат лесно поражението. Изглеждаше така, сякаш бяха готови веднага да си оберат партакешите и да изчезнат. Но това Ласитър не можеше да си го представи. Бе убеден, че те отдавна имаха тук здрава почва под краката и се канеха да направят голяма сделка. Нямаше да допуснат тя да се провали, и то заради един-единствен мъж! Ако това станеше, щеше да бъде чудо. Тогава щеше да настъпи началото на края на всякаква престъпност. Никой нямаше да се намесва в работите на другия, никой нямаше да бъде враг на някого. Раят щеше да настъпи на земята!

Човек можеше само да мечтае за това. А Ласитър бе един от тези мечтатели. Разбира се, от време на време. Би ли постъпил иначе в Бригада Седем? „Унищожаване на престъпността“ гласеше девизът върху нейното знаме. С всякакви средства! Но имаше едно ограничение: с всички средства, които позволяваше законът.

Това бе и трудността при работата. Ласитър също усещаше така понякога нещата. На всяко обучение на Бригада Седем му бе втълпявано, че разликата между тях и нас е, че ние действаме съобразно закона. Целта не оправдава средствата. Средствата трябваше да бъдат коректни и почтени. След като всички членове на Бригада Седем бяха приветствали това, нямаше какво повече да се обсъжда.

Ласитър се откъсна от мислите си. Сега имаше нужда от кон, по дяволите! Пеша можеше да се върне само до Мидъл Таун. А точно това не искаше. Там, в далечината, негодниците оставяха след себе си ясна следа. Едва ли щеше да има скоро такъв шанс. А не желаеше да го изпуска. Само че как да го задържи? Без кон бе загубен и тези негодници го знаеха. Затова го оставиха тук жив.

Трябваше да си набави кон, за да може да преследва бандитите. За момента нищо друго не бе по-важно!

Той закачи паркъра на колана, взе уинчестъра и тръгна на север към лабиринта от скали. Имаше пари. Може би някъде наблизо щеше да намери ранчо.

Очертаваше се много горещ ден. Ласитър оставяше миля след миля след себе си и скоро започна да се чувства като пехотинец. Потта се стичаше на вадички по кожата му, краката му се израниха от ходене, но следваше дирята и при последните лъчи на слънцето далеко на запад забеляза ранчо.

Най-напред видя само дима, който се издигаше зад дърветата право към небето — дим от комин. Лесно можеше да се различи. Ласитър веднага зави. Щеше да бъде много доволен дори само ако можеше да купи катър.

Но тук го очакваха съвсем други събития.

Преди още да бе достигнал гората, се натъкна на пресни следи от коне. Нямаше никакво съмнение. Двама от ездачите, които преследваше вече половин ден и които го бяха подмамили в капана, но пострадаха повече от него самия, се бяха отделили от групата и препуснали към това ранчо.

Коне цвилеха, чуваше се и ревът на кобила. Явно тук ги отглеждаха.

Ласитър пристъпи към постройките до портата и се притаи в сянката им. Пред къщата стояха завързани двата коня: очевидно ездачите бяха пристигнали малко преди това. Вратата бе отворена. Вътре вече гореше светлина, която проникваше през двата прозореца. Пердетата бяха спуснати.

Ласитър бързо закрачи през двора, мина покрай плевнята и надникна вътре. Пред него беше само непрогледен мрак. Като стигна до къщата, дочу гласове. Когато видя трима души да излизат, се спря и бързо залегна.

Те отидоха до конете. Не можеше да разбере какво си говорят. Бяха двама по-стари мъже и един младеж. Момъкът и единият от по-възрастните свалиха вързопите от конете. Третият бе опрял ръце на кръста и им говореше нещо. Най-сетне двамата по-стари мъже влязоха натоварени с чувалите обратно в къщата, а по-младият отвърза конете и ги поведе от другата страна към обора, който беше широко отворен. Прекара ги през вратата и изчезна с животните в тъмнината.

Ласитър изчака известно време, преди да пресече бързо, с тихи стъпки, двора и да прекрачи в обора.

Конете стояха вътре, а момчето се бе захванало да им сваля седлата.

Ласитър се промъкна и спря зад една подпорна греда. Момъкът нито го чу, нито го забеляза. Продължи работата си, без да подозира нищо, докато не усети дулото на оръжие в гърба си.

Момчето извика уплашено и вдигна ръце.

— Стига глупости, Паули! — каза то с прегракнал глас.

— Не съм Паули! — отвърна Ласитър.

Мълчание.

— Накъде препуснаха другите?

— Кои другите?

Ласитър извади револвера му от кобура и го хвърли в сламата.

— Видях те в Мидъл Таун. Става въпрос за теб и останалите негодници, които разбиха кръчмата на Шейла.

Момчето отново предпочете да замълчи.

Ласитър натисна още по-силно дулото на уинчестъра.

— Ако не проговориш, ще дръпна спусъка.

— Не съм сам тук! Има и други в къщата.

— Старчоците ли? Видях им сметката. Поне за известно време. И така, отговори на въпроса ми или ще изчезна отново, а ти ще останеш тук. Но няма да се отървеш само с цицина като онези в къщата, а с дупка в черепа.

— Другите препуснаха на север!

— Видях! Къде искат да отидат? Каква е целта им?

— Не ми казаха. Това не знае дори и Рип.

— Кой е Рип?

— Последният мъж на майка ми.

— Тя мъртва ли е?

— Да! От доста време.

— Сигурно би се обърнала в гроба, ако узнаеше, че Рип те е взел със себе си.

Момчето пак замълча.

— Уверен съм в това — каза Ласитър.

— Ние трябва да живеем. С кобилите не може повече да се прави търговия. Рип реши, че е по-добре да помагаме при събирането на парите, вместо другите да идват при нас и да ни ограбват.

— За кого събирате тези пари?

— Нямам понятие. За това никой не говори.

— А за какво говорите?

— Изобщо не говорим!

— Кой застреля шерифа в Мидъл Таун?

Момъкът отново се обви в мълчание.

— Тогава ти си го направил! Арестуван си заради убийство!

— Но аз изобщо не съм бил в стаята му! — заекна момчето уплашено. Бе ужасено, защото му се приписваше убийство.

— Кой беше в стаята на шерифа?

— Декер, Джоди и още няколко от бандата. Видях ги само като тръгнаха. Отзад. Другите не ги познавах.

— Къде мога да намеря Декер и Джоди?

— Заминаха с останалите на север.

— Къде на север?

— Не знам! Казах ви вече.

— Няма да се отървеш лесно от мен. Как е малкото име на Рип и кой си ти?

— Аз съм Дейн Боумен. Рип се казва Елиът. След като се ожениха, майка ми също прие името му, но аз не. Клер Елиът, казваше винаги тя, а този тук е Дейн Боумен, синът на Ху Боумен, онзи Боумен, който преди няколко години бе обесен в Тексас, сигурна съм, че той и тук щеше да свърши на въжето. Тя никога, дори с една думичка, не спомена, че ми е майка.

— А когато ти с Рип и другите събирахте парите, къде ги изпращахте?

— В банката.

— В банката? В коя банка?

— Парите ги внасяше винаги един човек, за когото знам само, че се казва Роберт.

— В банката в Мидъл Таун?

— Не в Мидъл Таун! Мисля, че във филиала на Уестърнбанк в Канън Сити. Той влизаше с парите, а ние чакахме отвън.

— И после?

— След това винаги всички отивахме да пием! — каза Дейн Боумен и се засмя. — Беше много весело.

— И този Роберт нито веднъж ли не се изпусна откъде идва и за кого е внесъл парите в банката?

— Когато бе натряскан, постоянно твърдеше, че банката е негова. Но Рип винаги казваше, че това са празни приказки на пиян човек. Последният мъж на майка ми е доста умен, иначе никога не би се оженил за нея.

— Защо мислиш така?

— Майка ми притежаваше пералнята в Пуебло. Изразходваха се цели сандъци сапун на каша, а аз трябваше да й ги карам. През деня Рип се мотаеше из пералнята и се закачаше с перачките отзад, в стаите с изпраното бельо. После си пийваше порядъчно за сила, защото през нощта при майка ми трябваше да бъде винаги якият мъж. Естествено тя му даваше пари. Той можеше да изпразни избите на всички кръчми, но не държеше много и си го признаваше. Сега майка ми е мъртва и аз и Рип живеем тук при нейния брат.

— А пералнята?

— Майка ми имаше много дългове. Изобщо не се изненадах, като знаех какви количества изпиваше Рип.

— Но нали не издържаше много на пиене?

— Черпеше хората, нали трябваше да се прави на големия мъж! А това винаги струва пари. Правеше и подаръци на перачките. Отново пари. С пиенето си закара майка ми в гроба.

— Защо остана тогава заедно с него?

— Не съм! Аз дойдох при чичо си, а час по-късно пристигна и той.

— Как изглежда този Роберт? Опиши ми го!

— Обича индианските украшения. Особено бият на очи черните костюми, които винаги носи, освен това е кривоглед и е плешив. Има мустак и изглежда като стар тюлен, но понякога си обръсва мустака.

— Защо?

— Нямам представа! Мисля си, че сам се усеща, че прилича на тюлен.

— И всички го наричат Роберт?

— Да.

— Как е другото му име?

— Не знам.

— Сега има ли много пари със себе си?

— Да, джобът на седлото му беше пълен.

Ласитър сграбчи момчето за косата, нанесе му силен удар и то падна в безсъзнание на земята. Останалите членове на бандата, както и старият Рип отсреща в къщата, едва ли знаеха повече от Дейн Боумен. Ласитър бе убеден, че този Роберт бе много по-дълбоко в нещата и че има друго име. Освен това той щеше да го разпознае, когато застане срещу него. Мъж с черни дрехи и индиански украшения, кривоглед, с кръгла, плешива глава и с мустак като на тюлен рядко се срещаше сред куп мъже, а какво оставаше за дванайсет души. Ласитър бе убеден, че ще го намери.

Момчето бе свалило седлото на първия кон, затова той хвана за юздата втория и го изведе от обора.