Джек Слейд
Градът на Шейла (3)

3.

Когато се стресна и се събуди, навън бе вече ден. Мястото до него беше празно. Шейла се намираше някъде наблизо, защото я чуваше да говори. Приказваха и други. Чуваше се силен, тътнещ мъжки глас.

Едва сега разбра защо се бе събудил. Опря се на лакти, погледна към вратата, която беше затворена, и се заслуша.

— Ще изгорим въшливата ви колиба, мадам! — каза мъж със заплашителен тон. — Но би могло и изведнъж лицето ви да стане отвратително. Някои хора уреждат подобни неща с бръснарско ножче или със солна киселина.

Гласът на Шейла звучеше така възбудено, че Ласитър не можеше да я разбере какво говори. С един скок стана от леглото, навлече ризата и панталона, нахлу ботушите, преметна кобура и патрондаша и тръгна към вратата.

Шейла плачеше.

— Няма време, мадам! Парите на масата! — чуваше се гръмотевичният глас.

Ласитър отвори и стъпи на прага.

Шейла беше до масата, а пред нея седяха двама мъже. Като чуха шума от вратата, те се обърнаха изненадано.

— Какво казахте току-що за въшливата колиба? Повторете го!

Ласитър посочи с лявата ръка към мъжа, който седеше до Шейла. Той бе набит и с руса коса. Другият също бе рус, но слаб, направо мършав.

Едрият само отвори и затвори уста.

— Искам още веднъж да го чуя! — повтори Ласитър с остър глас. — Иначе ще си помисля, че съм сънувал!

— Кой сте вие? Не се месете! — каза кльощавият с печална физиономия.

— За бога, Ласитър! — извика Шейла и се спусна към него. Увисна на ръката му и се опита да го изтика навън. — Това не те засяга. Върни се и чакай! Моля те, стой настрана!

Ласитър я притисна до себе си и плъзна поглед от единия към другия.

— Кои са тия хора? Те те изнудват! По какъв начин те държат в ръцете си?

Мъжете скочиха. Набитият бе истински великан, но мършавият бе по-високият от двамата. Той стоеше там приведен, сякаш се страхуваше, че ако се изправи напълно, ще удари с глава тавана.

— Не се правете на толкова силен! — каза предупредително едрият мъж с гръмотевичният си глас. — Това може да ви струва много скъпо. Не само на вас, но и на Шейла.

— Да не сте мръднали! — просъска Ласитър и отблъсна от себе си красивата съдържателка.

— Ласитър, моля те! Не го слушайте! — обърна се тя към двамата. — Той ми е стар познат и пристигна едва вчера.

— Парите, мадам! — каза заповеднически кльощавият. — Заради този дръвник не можем да си тръгнем просто така и да идваме пак отново. Няма да има друг път. Обясних ви вече.

— Момент! Седнете!

Шейла се помъчи да избяга в другата страна на стаята. Но Ласитър я хвана здраво.

— Почакай! Искам да знам! Тези мъже вземат от теб пари? За какво?

Кльощавият измъкна револвера и го насочи към него.

— Дръж си устата затворена! Шейла не иска да се месиш в тая работа. А сега се разкарай или ще изпразним и твоите джобове! А може да получиш и още нещо: куршум!

Ласитър почервеня от гняв. Отдавна бе схванал какво става тук. Все още стоеше зад вратата. Отблъсна Шейла от себе си така, че тя се спря чак в стената. Секунда по-късно изби револвера от ръката на кльощавия, стовари му един юмрук в брадата, при което той политна назад и се сгромоли по задник на земята.

Наистина ли този юначага си бе въобразил, че Ласитър тихо и мирно щеше да си подвие опашката само защото срещу него бе насочен револвер? Сега приятелят му трябваше да разчита единствено на собствените си сили. Той дръпна масата настрани така силно, че тя изтрополя и се строши, и се нахвърли върху Ласитър. Със сигурност бе по-едрият и по-якият от двамата. Но Ласитър бе по-бързият. Преди великанът да бе успял да се опомни, усети юмруците му, загуби равновесие и се строполи със страшна сила върху стария английски диван, който беше зад него. Пружините го поеха, но веднага след това го отхвърлиха нагоре. Исполинът бе изненадан, но не и Ласитър. Когато го видя да се надига отново, той замахна и пак го повали. Великанът се стовари до вратата и остана да лежи там, без да се помръдне повече.

Шейла извика ужасено и истерично, но не защото исполинът бе политнал чак до вратата, а защото кльощавият бе дошъл на себе си и бе докопал револвера, който лежеше пред чугунената печка. Но когато опита повторно да се прицели в Ласитър, бе улучен от ритника му. Мършавият мъж политна назад и се преобърна.

В този момент великанът също се размърда. Ласитър изпсува и отиде при него, отвори рязко вратата, хвана го за яката и го вдигна нагоре, ритна го в задника и докато той се олюляваше на прага, му нанесе още един удар.

Исполинът се строполи с гръм и трясък надолу по стълбите. Ласитър се върна и измъкна кльощавия от жилището на Шейла. Когато го сграбчи и вдигна, той само отвори очи. Нищо друго не бе в състояние да стори. После като своя приятел се търкулна презглава по стъпалата.

Когато Ласитър се обърна, красивата съдържателка държеше шапките на двамата мъже. Той ги измъкна от ръцете й, излезе пак, хвърли им мекиците, после пристъпи към парапета и погледна към тях. На най-долната площадка, все още замаяни, те се опитваха да станат.

— Да не съм ви видял никога повече тук! Иначе ще ви пречукам! — изсумтя Ласитър вбесен. Върна се при Шейла и хлопна вратата след себе си.

Тя плачеше.

— Не трябваше да го правиш! Те са много опасни.

— Какво? Тези двамата?

Шейла поклати глава.

— Ласитър, те не са само двама, а цяла банда.

— Изнудват такса за правото да работиш?

— Искат наем!

— Но къщата е твоя! Или ти се е наложило да я продадеш?

Русокосата красавица отново поклати глава.

— Те твърдят, че улицата е тяхна. Събират данък дори за това, че минаваш през вратата и гледаш през прозореца.

Ласитър се засмя гневно.

— Тези мерзавци ви се подиграват. Но какво е станало, Шейла? Такова нещо тук, в твоя град!

Тя се усмихна болезнено и си избърса носа.

— Моят град! Тук не е както преди, Ласитър! Вече видя: Виктор не е шериф. Ако по-рано долу, в кръчмата, кажех: „Хайде, момчета, вървете всички с Виктор!“, мъжете хукваха с него. Така той и аз поддържахме реда в града.

— А къде е Виктор сега?

— Мъртъв!

— Какво? — попита смаяно Ласитър. — Застрелян ли е?

— Забравил ли си на колко години е? Още тогава бе доста над седемдесетте. Една сутрин го намериха мъртъв в леглото. Оттогава мина повече от година. С новия шериф нямаме късмет. Още кракът му не е стъпил в моето заведение нито веднъж. И да ме оберат, едва ли ще му направи впечатление. Не разчитам на него.

— Не си ли ходила при шерифа, за да му съобщиш за тези кучи синове, които събират тук „наем“? Със сигурност не идват само при теб.

— Така изглежда! Но с когото и да говориш, никой нищо не знае, никой не е тормозен. Всички са много страхливи. Ела! Нека да закусим! Най-добре ще е да напуснеш веднага града. Ще успея все някак да замажа нещата.

Тя си изтри сълзите и си завърза престилка.

Ласитър постави масата на мястото, оправи дивана и седна.

— Кои са тези мъже? Тук, в Мидъл Таун, ли живеят?

— Исполинът работеше в ковачницата. Другият никой не го познава. Говори се, че работи в Пуебло, в магазин за фураж. Но всички, които съм питала, никога не са го виждали там.

Шейла сложи масата и седна до Ласитър.

— С тях човек не бива да се шегува. Те не понасят подобни неща. За това най-добре ще е още сега да си тръгнеш.

Ласитър я наблюдаваше. Малко й оставаше да се разплаче. В края на краищата, тя го обичаше, а искаше от него веднага да изчезне. Явно много се страхуваше от тези негодници.

— Не бързам чак толкова — каза той.

Тя го гледаше.

— Предпочитам сега да се махнеш и да знам, че си жив, вместо после да вървя след ковчега ти само защото съм те имала още една нощ.

Ласитър се засмя.

— Преувеличаваш нещата!

— Този град не е вече градът, който ти познаваше някога, когато старият Виктор беше жив. Тук при никого няма да намериш помощ. Не. Не искам да се занимаваш с това. Сам си и не е по силите ти да се справиш с тях. Знам, че не си страхливец. Няма смисъл да ми го доказваш. Но не желая да си загубиш живота заради няколко долара наем, както те го наричат. Имам достатъчно пари. Възнамерявах мъничко да ги поразтакавам, за да не искат все повече и повече.

Тя подпря лакти на масата и скри лице в дланите. Постоя така известно време и изведнъж зави като куче.

Ласитър стана, отиде при нея, обърна я и приклекна, за да може да я гледа в лицето.

— А сега престани да плачеш, по дяволите! Няма да се оставим тия кучи синове да ни тровят живота. Ще остана няколко дни, както се бяхме разбрали, и край! Ако това не им допада, ще трябва да се разправят с мен. Ала ще си строшат главите.

— Но, Ласитър! Те са толкова много… — хлипаше тя.

Най-после престана да плаче. Успокои я най-вече това, че той в никакъв случай нямаше да си тръгне.

Шейла беше страшно щастлива, когато Ласитър дойде в кръчмата, а като каза, че ще остане няколко дни, тя просто не знаеше как да сдържи радостта си.

Но страхът й за него не изчезна.

Красивата съдържателка бе твърдо решена да му помогне да намери приятели, които щяха да му бъдат необходими, когато негодниците се наканеха да извадят ножове срещу него. Преди всичко Шейла трябваше да бъде внимателна, когато двамата се върнеха отново. Може би щеше да й се удаде да извини Ласитър за поведението му и да успокои бандитите, като вместо исканата сума платеше двойно по-голяма.

Закусиха, после той й помогна малко в кръчмата — и преди беше правил това. Никога нищо не му бе коствало да се позанимае с кофата и метлата. Дали тя се досещаше, че той го правеше само за да й спести част от работата и да й остане повече свободно време за него?

Балди дойде по обед и отвори заведението. Появи се и келнерът и двете момичета. Когато Ласитър отиде в обора, за да се погрижи за кафявия жребец, който още предната вечер бе докаран от хотела заедно с другите му неща, в кръчмата влезе Нед Ирланд.

Шейла го очакваше и го посрещна още на вратата. Заведе го на обичайното му място и му поднесе уиски със сода. За себе си русокосата красавица направи коктейл с ментов ликьор.

В Мидъл Таун Нед Ирланд бе човек с влияние. Занимаваше се с търговия на вагони. По времето на шерифа Виктор изпращаше обратно в града цели влакове с товарни вагони, за да може с мъжете, които предварително бе въоръжил до зъби, да бъде в помощ на шерифа. Затова Шейла трябваше само да помръдне с пръст. Нищо повече!

Нед Ирланд беше нисък, набит мъж в началото на петдесетте. Имаше осемнайсет деца. Жена му беше дребна, пълничка ескимоска. Хората в Мидъл Таун я ценяха и уважаваха.

— Пристигна един мой приятел — започна Шейла. — Той е човек, който защитава справедливостта.

— Ласитър — каза търговецът на вагони.

Тя се усмихна приятно изненадана.

— Вие го познавате?

— Чух за него.

— Пристигнал е с трима мъртви мъже в града — каза русокосата красавица.

Нед Ирланд я погледна в очите.

— Нямах това предвид!

На Шейла й стана ясно, че и той също е изнудван и че е научил какво се беше случило тая сутрин в кръчмата.

Тя се наведе припряно напред.

— Ако някои хора от нашия град застанат до Ласитър, той ще ни отърве от тези бандити.

— И мен ли причислявате към тях, мадам?

— Разбира се! Та вие винаги сте помагали на Виктор.

— Виктор! — търговецът на вагони се усмихна болезнено. — Това бе в друг живот.

Той гаврътна на един дъх уискито със сода, удари чашата в масата и се надигна.

— Съжалявам, мадам! Мидъл Таун не е вече вашият град. Зная, че като казвам това, Виктор сигурно ще се преобърне в гроба. Но такава е голата истина. Виктор не е сред нас. — Стана, пусна една монета на масата и си тръгна.

Шейла изпи ментовия ликьор със сода и погледна след него с безкрайно разочарование. Щом от Нед Ирланд не можеше да получи подкрепа, какво оставаше за другите от града…

Тя не си правеше повече илюзии. В края на краищата, познаваше клиентелата си. По-очебиен пример не можеше да има. Нед Ирланд, този прям и смел мъж! С какво тези изнудвачи го държаха така здраво в ръцете си?

Шейла погледна през прозореца към улицата. Отсреща се намираха фурната и голям смесен магазин. Беше сигурна, че от хлебаря и от собственика на магазина също се събираха пари, въпреки че до неотдавна те твърдяха, че изобщо не са чували за подобно нещо. Не, не бяха всички страхливци. Тези бандити ги бяха направили такива!

Няколко мъже излязоха от магазина. Единият от тях бе кльощавият, русокос негодник, който уж работеше в мебелната работилница в Пуебло и когото тази сутрин Ласитър изхвърли заедно с приятеля му от кръчмата.

Шейла се вцепени от ужас. Бяха четирима и гледаха насам. Единият махаше наляво и надясно. Покрай прозореца пребягаха няколко мъже.

„Ласитър!“ — искаше да извика тя. Но никакъв звук не излезе от устните й. Знаеше, че е загубен, ако не успееше да го предупреди. И въпреки всичко не бе в състояние дори да се повдигне, а няколко минути по-късно вече нямаше смисъл.

Мъжете нахлуха в кръчмата. Четиримата, които бяха на другата страна на улицата, също пресякоха пътя и се втурнаха вътре.

— Къде е тоя устат кучи син? — извика побеснял кльощавият.

Двама от бандитите пазеха на вратата. Другите извадиха дълги железни пръчки и започнаха да правят всичко на пух и прах.

Балди, келнерът и двете момичета гледаха с разширени от ужас очи и не смееха да помръднат.

Разнесе се пукот, трясък и дрънчене. Всичко бе разбито на парчета: масите и столовете, тезгяха, огледалото, шишетата и чашите.

Дъхът на Шейла секна.

Такова нещо никога не бе изживявала!

Кльощавият се втурна към нея, замахна с желязната пръчка и й изкрещя в лицето:

— Къде е хвалипръцкото?

— Аз не знам — заекна красивата съдържателка, готова всеки момент да заплаче.

Мъжът я хвана и я дръпна силно от стола.

— Фац! — извика някой зад тях и той я пусна, извърна се и продължи да беснее из кръчмата.

Един от негодниците издърпа масата под ръцете й и я разби.

Шейла стоеше като парализирана от ужас.