Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ласитър (20)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sheilas Stadt, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2011)
Корекция и форматиране
marvel (2011)

Издание:

Джек Слейд. Градът на Шейла

Поредица: Ласитър

Преводач: Цветелина Петрова

Коректор: Мая Арсенова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Издателска къща „Калпазанов“ — Габрово, 1993

Формат: 84/108/32

ISBN: 954–8070–95–2

История

  1. — Добавяне

13.

Пощенският път, който следваше тук старата пътека за товарни животни, водеше през брода на река Арканзас. Само при наводнение не можеше да се мине по него. Ездачите не, но колите с впрегатни животни често чакаха дни наред, докато реката се прибере отново в старото си корито.

На северния бряг храсталакът достигаше до самата вода. На другата страна имаше гора. Тръстики и ракитак очертаваха брега там. Пътят водеше през стръмната стена на реката към водата надолу.

Когато Ласитър се приближи със Самюел Патен през огромната местност, покрита с храсталаци, до Арканзас, Балди не се виждаше.

Той използваше всяко прикритие и оглеждаше околността. След час бе сигурен, че с банкера са единствените човешки същества тук.

Малко преди залез-слънце на пътя се появи конник. Яздеше насам в ситен тръс. Ласитър успя да разпознае Балди едва когато барманът се спусна по стръмната речна стена надолу към водата.

Той метна на банкера и излезе с него от прикритието. Балди веднага ги видя, смъкна шапката и я задържа весел и същевременно възбуден високо над главата. После подкара коня във водата и препусна през реката.

Ласитър и Самюел Патен спряха на самия бряг.

Балди разпени водата пред себе си, дръпна внезапно юздите на коня и се приближи, яздейки ходом.

— Здравейте — каза той.

Жребецът му наведе глава и запи на едри глътки.

— Изпълнени ли са всички условия? — попита Ласитър.

— Да! Заложниците са освободени! Всичките!

Ласитър го погледна.

— Не са те принудили да говориш така, нали?

Балди се засмя.

— Бъди спокоен.

— Сега трябва да ме освободите! — каза банкерът с прегракнал глас.

— Спокойно с конете! — отвърна Ласитър. — Имате думата ми. Няма защо да прибързваме с нещата.

Балди го погледна смаяно.

— Какво? Наистина ли искаш да го освободиш?

— Какво означава това? Разбира се! Имам уговорка с него и хората му. Иначе заложниците никога нямаше да бъдат пуснати.

— Но те са свободни?

— Тогава сега мога да си тръгна! — обади се повторно банкерът.

Ласитър се огледа. Никъде не забеляза някакво движение.

— И така, мистър Патен! По дяволите, ако не вземете под внимание това, което съм ви препоръчал.

Банкерът посегна да обърне коня, но се замисли и подаде ръцете си на Ласитър. Той бръкна безмълвно в джоба, извади ключа и му свали белезниците.

— Имаме всички доказателства срещу него! — каза Балди. — Знаем също, че той е насъскал Джоди и Декер да застрелят нашия шериф.

— Много късно! Съжалявам! — отвърна Ласитър. — Аз…

— Няма да пусне това копеле! — каза барманът с решителен тон. — Имаме куп уличаващи показания. Обадиха се свидетели от цяло Южно Колорадо. С него е свършено. Той е подлец! Ще увисне на въжето! Не може да се направи нищо друго.

— Дал съм му дума! Длъжен съм да го освободя!

— Но това е лудост! Колко пъти той не спази думата си? И така! Не трябва да имаш никакви угризения на съвестта. Този подлец не го заслужава. А и ако сега го освободиш, утре той ще извърши следващото си престъпление.

— Предупредих го за това! — възрази Ласитър.

— И мислиш ли, че ще помогне? — попита Балди ядосано.

— Ще видим.

— Не трябва да разчитаме на това! Този подлец е арестуван и ще увисне на въжето. Форест ми обеща.

— Обсъдил съм въпроса с хората му. Щом като заложниците бъдат свободни, той може да отиде където си иска.

— Хората му взеха от Шейла седем хиляди долара.

— Пет хиляди от тях са в джоба ми.

— Не знаеш какво говориш!

— По-спокойно! — каза Ласитър раздразнено. — Аз плених Самюел Патен. Следователно банкерът е мой пленник. След като двайсетте заложници бъдат освободени, той може да си тръгне. Обещах му. Разбра ли най-сетне, Балди?

— Ти не си на себе си!

— Какво?

— Той е убиец! Изнудвач! Той е за бесилката, а ти искаш да го оставиш да си върви.

— Защото му дадох честната си дума!

— Защо?

— Заради двайсетте заложници!

— Те са на сигурно място! Затова не трябва да пускаме този кучи син.

— Но аз му дадох думата си! Моята дума!

— По тоя начин явно и открито заставаш против Шейла! — изигра коза си Балди.

Ласитър се намръщи.

— Какво общо има Шейла с това?

— Тя нареди да не пускаме копелето да си върви! — каза гневно барманът. — Познаваш я! Винаги е било така в Мидъл Таун — в нейния град! Пред волята й се огъна дори съдията — той посочи към банкера. — Напълно законно е да се възбуди процес срещу него.

— Шейла не знае, че съм дал дума!

— Не можем да се съобразяваме с това, Ласитър! Тя ми нареди да закарам Самюел Патен обратно в града и да го затворя. Нима искаш да се противопоставиш на заповедта й?

Ласитър насочи паркъра срещу него.

— Покажи ми съдебно решение, а не ми разказвай за заповеди.

— Говоря за заповедите на Шейла.

— Сигурен съм, че си я разбрал погрешно! — отвърна Ласитър. — Тя не може да дава заповеди на съдия-изпълнителя на града. Такова нещо по-рано не е правила. Така че сега?

Той искаше да каже още нещо, но Самюел Патен изведнъж изви коня надясно и го пришпори в храсталака.

С всяка измината минута животното препускаше все по-бързо и по-бързо.

— Спри! — извика барманът с писклив глас и поиска да го последва. — Спри! Спри!

Ласитър приближи коня си до него и го задържа с паркъра. Но безполезно. Както се оказа, Балди не бе пристигнал сам до Арканзас. Ласитър видя от храсталаците да се надигат фигури. Всички те се втурнаха към банкера и се опитаха да спрат коня.

Дявол знаеше дали тези мъже бяха дошли до реката с Балди или доста преди неговото идване вече бяха залегнали в засада, без той или Самюел Патен да го забележат.

Разнесоха се крясъци и викове. Ездачът повече не можеше да се види, но се чуваше. Конят продължаваше да галопира. Профучаха изстрели. Изтрещяха половин дузина револвери и пушки. След това отново се възцари тишина. Но и конят повече не се чуваше.

— По дяволите! — извика Ласитър и пусна паркъра.

Те бяха свалили с куршум банкера от седлото. Само на около четиристотин ярда разстояние жребецът се показа на брега, стъпка юздата с копита, наведе глава и запи вода. От ездача нямаше и следа.

— Балди! — извика ясен глас. — Намерихме го!

Ласитър и барманът размениха кратък поглед и подкараха конете.

Самюел Патен, банкерът от Канън Сити, шефът на бандата изнудвачи, бе мъртъв. Цяла дузина мъже стояха около трупа.

Някъде наблизо имаше още един. Вероятно пазеше при конете.

— Те идват! — извика той с пронизителен глас. — Бандитите идват!

Всички се изправиха и опънаха шии. Никой, изглежда, не виждаше нищо. Ласитър и Балди също, въпреки че бяха на конете.

Изведнъж се чу тропот от копита.

— Елате насам! — извика мъжът отново. — Елате всички при конете! Елате! Вие сте…!

Засвистяха изстрели. Всички до един се втурнаха напред.

— Спрете! Прикрийте се! — извика барманът.

Но мъжете от Мидъл Таун не можеха да бъдат спрени. Съдбата го бе решила. Балди препускаше след хората си, а Ласитър го следваше.

Още от самото начало му бе ясно, че бандитите на Самюел Патен бяха наблизо, че те държаха връзка с него и че щяха да нападнат, щом като им се предостави удобен случай.

Когато той видя Балди, а накрая и хората му, за миг бе забравил за това.

Сега се случи онова, което Ласитър още от самото начало искаше да избегне. Сблъсъкът между бандитите и привържениците на бармана на Шейла.

Още преди да стигне до полесражението, изстрели и викове изпълниха въздуха. Той завърза коня за едно дърво, заобиколено от гъсти трънаци, взе уинчестъра и продължи пеша.

Бандитите и хората на Балди лежаха в две линии и стреляха един срещу друг. Страшен огън. Ласитър зае позиция между бармана и помощника на пекаря и загърмя с тях.

Слънцето бе залязло. И двете страни имаха мъртви и ранени.

Ласитър изруга, че не можа да избегне всичко това.

Когато малко преди да падне мракът, бандитите побягнаха, хората от Мидъл Таун трябваше да пренесат четирима убити и трима ранени. Гангстерите имаха по-големи загуби. Но сега борбата свърши и нещата бяха решени. Самюел Патен бе мъртъв, а бандата му от побойници, убийци и ловки стрелци беше унищожена. Ласитър бе убеден в това.

Те пристигнаха в Мидъл Таун късно през нощта. Само в кръчмата на Шейла още светеше. Когато русокосата красавица чу, че ездачите идват, излезе на улицата.

Мъжете спряха и слязоха от конете. Помогнаха на ранените да се смъкнат от седлата и ги съпроводиха до къщата на доктора.

Шейла видя, че са довели не само ранени, но и убити.

— Ласитър? — извика тя тихо. — Ласитър?

Той стъпи на тротоара, русокосата жена го разпозна и се втурна към него. Шейла искаше да му се хвърли на врата, но усети, че нещо не е наред, и се спря пред него.

— Самюел Патен? — попита тя.

— Мъртъв — отговори Балди с остър тон и пристъпи към тях.

Шейла плъзна загрижен поглед от единия към другия.

— Дадох думата си! — каза Ласитър. — Иначе заложниците никога нямаше да бъдат освободени.

— Той искаше да пусне бандита! — обади се Балди с горчив укор в гласа.

— Твоята дума… ние не знаехме тук за това — каза Шейла.

— Двамата трябва да отидете с мъжете при близките на убитите — нареди Ласитър.

— Бандитите ни наложиха битката — просъска раздразнен Балди.

Ласитър кимна и каза:

— И така може да се гледа на нещата!

Той заобиколи бармана и влезе в кръчмата. Според него сблъсъкът би могъл да се избегне. Едно такова сражение не бе необходимо. Ако банкерът дойдеше отново и противно на очакванията продължеше да върти долните си сделки, Ласитър пак щеше да го пипне. Това кръвопролитие му развали настроението.

Тезгяхът беше готов. Месингът блестеше като злато. На него стояха чаши и шишета. Той отиде дотам и си наля уиски. Докато пиеше забеляза часовника на стената. Беше старият. Някой го бе поправил. Ласитър се изненада колко късно е станало вече. Минаваше три часът. Навън започваше новият ден. Той изпи уискито, наля си отново и се втренчи замислено пред себе си, докато не прецени, че е време да тръгне.

Ласитър излезе на улицата. Нямаше жива душа. Само кафявият жребец стоеше пред кръчмата. Сам-самичък, както и той в този момент. Багажът му бе в обора. Затова отвърза коня и го поведе през двора. Междувременно бе станало светло. Но когато остави жребеца и понечи да влезе в къщата, за да си събере нещата горе в спалнята, замръзна на място.

Между навеса и малкия обор нещо се помръдна.

Той бавно се обърна. Там стоеше висок човек. Ласитър веднага го позна. Беше облеченият в черно „двурък“ мъж, когото веднъж вече бе нокаутирал на същото място.

Но този мъж не бе пристигнал сам. Съпровождаше го тюленът. Тогава Ласитър отново се сети за петте хиляди долара, които искаше да завре в гърлата на тези негодници. Сега му се удаваше възможност за това. Чарли Флейт стоеше от другата страна. Той беше помощникът на убития шериф и все още носеше значката. Четвъртият мъж бе също висок и както облечения в черно, въоръжен с два револвера. Разбира се, не за да се перчи. Ласитър познаваше достатъчно такива типове.

Това бяха четирима губещи негодници, наредени в редица, за да си отмъстят на човека, който ги извади от играта.

— Аз съм Хагърти! — каза високият, облечен в черно мъж повдигна леко с малките си пръсти двата револвера за дръжките и направи крачка напред.

Ласитър се засмя. Виж, човекът със стъклената брадичка! Но не го каза, а само си го помисли. Погледът му обходи последователно четиримата. Държеше всички под око.

— Револверът ми е пълен с куршуми, които трябва да нагълташ, защото Самюел Патен е мъртъв! — изсъска тюленът.

Ласитър му кимна кратко.

— Има ли още някой нещо да казва?

Отвърнаха му с мълчание.

— О’кей! Тогава ме нападнете!

Това беше сигналът. Ръцете им се стрелнаха към револверите. Двама от мъжете посегнаха с двете. Всички бяха бързи, опитни и тренирани хора, които се числяха към най-добрите в гилдията на стрелците.

Но не бяха достатъчно бързи срещу Ласитър.

Той вдигна паркъра и дръпна двата спусъка.

Тежката сачмяна пушка изгърмя и събуди целия град.

Светлините на дулото блеснаха ярко. Револверите на бандитите също присвяткаха, но не можаха да се чуят. Трясъкът на паркъра заглуши всички други шумове. Сачмите разкъсаха със свистене въздуха, пометоха мъжете и ги запратиха в дъсчената стена.

Смъртоносно ранени, те се свлякоха на земята. Тънки ивици пушек се извиха нагоре.

Ласитър пусна паркъра и се надигна от прикритието.

Беше вече светло като ден, но след този изстрел стана по-тихо от през нощта.

Ласитър си пое дълбоко въздух, вдигна паркъра и го отвори. Пушейки, гилзите паднаха на земята. Той бързо зареди две нови едри сачми и затвори отново старата ръчна кримка.

Изведнъж Мидъл Таун се оживи. Навсякъде започнаха да се отварят врати и прозорци, проехтяха викове и крясъци.

Ласитър отиде при мъжете и бегло ги погледна. Вече нямаха нужда от помощ.

Когато се обърна, чу в къщата стъпки и викове. Още преди да се сети, че това може да е само Шейла, задната врата се отвори и тя се втурна навън. С широко отворени от ужас очи, русокосата жена погледна мъртвите мъже и Ласитър и се затича към него. Плачейки, Шейла се хвърли на врата му.

За да му бъдат свободни ръцете, той закачи паркъра на една гайка за колана и притисна към себе си прелестното създание.

— Не искаше да си тръгнеш, нали? Искаше да оставиш коня в обора? — попита тя през сълзи и погледна към него. Шейла си слагаше малко туш по миглите и цялата се бе размазала. Но Ласитър не забелязваше това.

— Да, исках да оставя коня в обора, за да мога най-накрая да си легна горе при теб. Но тук изведнъж изникнаха тези мъже — каза той с дрезгав глас, прегърна силно Шейла и я целуна по очите, носа, челото и прелестно извитата уста.

Когато отдели поглед от нея, дворът бе пълен с хора. Балди стоеше до задната врата, с много сериозно, но не и враждебно изражение. Той знаеше, че щеше да си получи шанса, макар и да трябваше да чака дълго.

Ласитър извади петте хиляди от джоба и му ги даде.

Барманът го гледаше недоумяващо.

— Парите са на Самюел Патен! Натъпчи ги в устата на тюлена!

— На тюлена?

Ласитър поведе Шейла към къщата и затвори вратата зад себе си. Те спряха в полуздрача, погледнаха се, усмихнаха се и всеки си помисли за едно и също нещо. Намираха се на стълбището, точно зад онази врата, зад която винаги всичко започваше.

Ласитър взе Шейла на ръце и я понесе по стъпалата нагоре към жилището й. Когато се отпусна с нея на леглото, тя отвори щастливо очи и обгърна врата му.

Да, Ласитър знаеше! Трябваше да напише доклад, че е разбил шайката на Кампел и една опасна банда изнудвачи. Но хората във Вашингтон можеха да почакат. Шейла имаше предимство.

Край
Читателите на „Градът на Шейла“ са прочели и: