Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ласитър (20)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sheilas Stadt, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2011)
Корекция и форматиране
marvel (2011)

Издание:

Джек Слейд. Градът на Шейла

Поредица: Ласитър

Преводач: Цветелина Петрова

Коректор: Мая Арсенова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Издателска къща „Калпазанов“ — Габрово, 1993

Формат: 84/108/32

ISBN: 954–8070–95–2

История

  1. — Добавяне

12.

С настъпването на деня Ласитър се качи на коня и се измъкна от скалния лабиринт, в който бе оставил банкера и втория кон. Бе заключил Самюел Патен с белезниците за едно здраво дърво. Беше сигурен, че никой нямаше да го намери в тази плетеница от канари. В тая неприветлива област надлъж и нашир не се срещаше жива душа. Самюел Патен можеше да се накрещи на воля.

Доста време Ласитър влачи одеялото след себе си, за да заличи следите. Едва когато се показаха постройките на ранчото на Буут, го прибра и го напъха във вързопа.

Той спря под група дървета и върза кафявия жребец за един здрав клон, слезе от седлото и взе паркъра в ръка. Ласитър не си правеше никакви илюзии. Знаеше, че се е впуснал в рискована игра. Игра на покер за човешки живот. Но не виждаше друг изход.

Скоро се развидели съвсем.

Той предпазливо се придвижваше към постройките. Ако не се лъжеше, заложниците бяха в това ранчо. Следователно трябваше да има постове.

Предположенията му се оказаха верни.

Един мъж пазеше точно пред къщата, друг под навеса, а трети в голямата зимна плевня.

Реши да нападне този в плевнята. Това за него бе най-удобният път.

Ласитър използваше всяко прикритие, придвижваше се зад храстите и под шумнатите дървета. Така се промъкна през половината двор и за щастие намери дупка в стената на плевнята. Там бяха избити две прогнили дъски. Той се наведе и се взря в тъмнината.

Мъжът бе седнал отпред до вратата и пушеше цигара. Виждаше се само от време на време пробляскващият фас и ботушите, които се открояваха на дневната светлина, докато той седеше в тъмното на някакъв сандък или купчина чували. Не можеше добре да се различи.

Ласитър влезе вътре и се прилепи до стената. Безшумно се промъкна до пушещия мъж, който, изглежда, се скапваше от скука, защото припалваше цигара от цигара. Може би по тоя начин прогонваше умората.

Беше Клинт Декер, онзи кучи син, който бе застрелял шерифа. Ласитър бе радостен, че завари тук тъкмо това копеле. Той направи последните крачки предпазливо и много бавно, за да не предизвика някакъв шум. Спря точно зад него и натисна двойното дуло на паркъра в тила му.

Навън междувременно бе станало светло. Скоро слънцето щеше да изгрее. Декер наблюдаваше напрегнато приятеля си, който пазеше отсреща пред къщата. Разстоянието беше твърде голямо и Ласитър не можеше да види дали го познава. Декер се стресна, като усети изведнъж дулото на тила си.

— Кой е? — попита той с креслив глас.

— Дяволът те догони!

— Ласитър!

— За теб е едно и също!

— Забравяш, че оборът отсреща е пълен със заложници! — каза Декер и се обърна, погледна нагоре и се усмихна злорадо и студено. — Само да извикам или да стрелям! Тогава там ще загърми…

Той млъкна, защото Ласитър притисна дулото към устата му.

— Не съм сам тук! Доведох и Самюел Патен. Точно по обед ще му извия врата и ще го обеся с главата надолу. Балди, съдия-изпълнителят на града, ще дойде и ще му съобщи дали сте освободили всички заложници.

Декер се бе втренчил в него.

Ласитър се сети, че той не може да говори така и махна пушката. Бандитът си облиза устните и преглътна.

— Тук никой няма да повярва! — пое си въздух Декер.

— Че Самюел Патен е в ръцете ми?

— И това също!

— Ела с мен! — Ласитър го дръпна от сандъка и го обезоръжи.

— Къде трябва да дойда? — попита Декер пискливо.

— Искам да ти покажа Самюел Патен и си мисля, че той ще ти заповяда какво да правите. Кой командва сега на негово място? Робърт Чейс?

— Чед Хагърти!

Ласитър изсвири през зъби.

— Специално от Форт Роки ли е дошъл?

— Да!

— Колко сте тука сега?

Декер не отговори веднага.

— Над двайсет! — каза най-накрая той.

— Ела! — Ласитър го дръпна навътре, защото искаше да напусне плевнята по същия път, по който бе дошъл. Но дългият слаб мъж не знаеше за дупката отзад в стената. Уплаши се, че Ласитър иска да го убие, и го нападна, без да обръща внимание на паркъра. Бандитът се нахвърли върху него и заудря с двата юмрука.

Ласитър беше нащрек. Вдигна високо пушката и замахна с нея. Искаше да го фрасне напречно на черепа, но не улучи точно.

Декер изрева като смъртоносно ранен вълк, уцели Ласитър със силно кроше в главата и брадата и го повлече със себе си на земята. Той беше висок, но имаше тесни рамена и тънък врат. Въпреки това притежаваше сила, за която човек не можеше да предполага.

Продължиха да се боричкат на пода. Декер успя да го хване за гърлото и започна да го души. Ласитър остана без въздух и пред очите му затанцуваха червени звезди. Той се бранеше с юмрук и го удряше с паркъра по главата. Декер стенеше, но не отпускаше хватката.

Ласитър трябваше да се откаже от пушката, за да може да използва и двете си ръце. Бандитът лежеше върху него. Ръцете му трепереха от напрежение. Пот капеше от брадичката му. Като го изненада с удар в главата, Ласитър най-сетне успя да си поеме въздух. Декер буквално излетя от него и зарита с крака, когато усети, че той се преобръща и се нахвърля върху него. Ласитър го уцели в корема, но не можа да го принуди да спре.

Междувременно дневната светлина проникваше дълбоко навътре в плевнята.

Ласитър му нанесе две крошета, пусна го по гръб и по тоя начин го извади от строя. Декер се опита още веднъж да се надигне, но успя да си помръдне само задника и пак се сгромоляса настрани. Повече не се помръдна.

Ласитър остана за малко легнал. Борбата бе го изтощила. Той беше вир-вода и останал без дъх. Гърдите му бързо се вдигаха и спускаха. Кръвта бучеше в ушите му. Ласитър погледна към вратата. В момента най-голямата му грижа бе дали мъжете отвън са чули нещо. За щастие не бяха.

След като си поотпочина, той взе паркъра, натовари на гръб изпадналия в безсъзнание дангалак, понесе го назад към стената и се промъкна с него през цепнатината, оставена от онези прогнили дъски. После закрачи тежко с товара към коня, яхна го и препусна.

На половината път Декер дойде на себе си. Ласитър го остави на седлото, а той мина зад него.

Когато навлязоха в лабиринта от скали, видяха Самюел Патен изправен до дървото.

Ласитър слезе от коня и дръпна Декер надолу, блъсна го настрани и задържа паркъра на гърдите му.

— Държат заложниците в ранчото на Буут — обясни той на банкера. — Чед Хагърти е дошъл от Форт Роки и сега е заел мястото ви. Дайте му заповед да освободи незабавно заложниците, защото в противен случай ще умрете. Кълна се, че ще ви светя маслото, ако падне дори и косъм от главата на някой заложник. Балди, келнерът от кръчмата на Шейла, който в момента е съдия-изпълнител в Мидъл Таун, трябва да дойде при брода на река Арканзас и да ми съобщи, че заложниците са освободени. Иначе вие сте загубен. Ако ми съобщи, че всички заложници са живи и здрави при близките си, тогава ще ви пусна. Имате ми думата.

Между скалите цереше тишина.

Най-накрая Самюел Патен се изкашля и загледа Декер.

— Върни се, Клинт! Хагърти трябва да освободи всички заложници. Съобщете на съдия-изпълнителя да дойде при Арканзас, за да докладва за изпълнението на задачата — той се обърна към Ласитър. — А вие ще ме освободите ли там при брода?

— Имате думата ми!

— Тръгвай, Клинт! — изкряска банкерът.

— Нямам кон!

Ласитър се усмихна леко.

— Ако бяга, също ще успее!

Клинт Декер се обърна и се затича.

Ласитър отиде при Самюел Патен и го освободи от неудобното положение. Върза му ръцете отпред, за да може да държи юздата.

— Жалко, че не сме в състояние да се споразумеем! — каза банкерът.

— Хагърти ще се подчини ли на волята ви? — попита Ласитър, без да обърне внимание на тази забележка. — Всъщност кой е Хагърти?

— Моят зет!

Ласитър присви очи.

— И вашият наследник?

— Да, и мой наследник. Но не се притеснявайте! Той ще направи това, което заповядам. Защото няма да наследи нищо, ако загина по неизяснени причини.

— Ами ако ви застрелям?

Самюел Патен се усмихна ледено.

— Ще бъде по неизяснени причини.

— Да тръгваме към Арканзас! — каза Ласитър.

Те потеглиха веднага, напуснаха лабиринта от скали и се отправиха на север. След две мили Ласитър заби на юг и продължи да язди по скалистия терен, за да не оставя следи зад себе си. Щом като Декер стигнеше в ранчото на Буут, бандитите щяха да оседлаят конете и да се опитат да го хванат заедно със Самюел Патен. Само ако не успееха, вероятно щяха да си подвият опашката и да освободят заложниците.

Когато Ласитър вече си мислеше, че се е отървал от евентуалните преследвачи и ги е насочил по погрешна следа, установи, че се е излъгал. Те бяха зад него, и то съвсем наблизо. Той прокле и пришпори коня.

— Изглежда, че хората ви не се интересуват много от вашите заповеди — каза Ласитър мрачно.

Той не биваше да допусне да ги настигнат, за да не могат да го заплашват със заложниците. Не трябваше да им дава възможност дори да се опитат да го направят.

Погледът на Самюел Патен издаваше несигурност и страх. Бе разбираемо. Ласитър беше казал, че ще го убие, ако бандитите не се подчинят.

Той яздеше в тръс през една гора и след нея направи завой. Бе спечелил преднина. Ездачите повече не се виждаха. Но беше оставил върху рохкавата и мека, богата на хумус, горска почва ясна следа. Скоро след това попадна отново на скалист терен.

Не! Нищо не можеше да се направи. Ставаше въпрос за четирима ездачи, които бяха неотклонно по петите му. Каквото и да стореше, не можеше да се отърве от тези упорити мъже. Преди да поемеше пътя за брода при Арканзас, за да се срещне там с Балди, трябваше да се откъсне от тях.

Ласитър яздеше в тръс по една пътека нагоре. Като достигнаха на върха, те заобиколиха голяма канара и зад нея насочиха конете в една дълбока скална ниша и спряха.

— Слизай! — прошепна той.

Ласитър хвана Самюел Патен за ръката, затича се обратно към оная канара и се спусна с него по един скален улей. Банкерът се оглеждаше недоумяващо и объркано, защото не можеше да си обясни нито бързината му, нито да отгатне намеренията му. Той разбра едва когато чу тропот от копита и Ласитър го заведе зад една скала.

Секунди по-късно четиримата минаха покрай тях толкова наблизо, че ако протегнеха ръка, можеха да ги хванат. Водеше ги Клинт Декер. Ласитър си отдъхна, като видя, че с тях нямаше заложници. Защото от това най-много се опасяваше.

Той дръпна банкера, спуснаха се с него последните ярдове надолу на пътеката и извика високо:

— Хей, вие там! Ако търсите мен, аз съм тук!

Четиримата спряха и се огледаха. Въпреки че бяха по следите на Ласитър и на банкера, се изненадаха, като ги видяха. Никой не обели нито дума.

— По дяволите, Декер! Защо не се вразумите най-сетне? — попита той. — Ще си помисля, че искате да застрелям Самюел Патен.

Клинт Декер погледна първо към паркъра, насочен срещу тях, а после в лицето на Ласитър.

— Застреляй го и ще видиш как ще те смелим на каша!

— Слезте от конете! — заповяда Ласитър.

Четиримата го наблюдаваха със сериозни физиономии. Секунда по-късно посегнаха към оръжията.

Банкерът ги принуди да направят това.

Изведнъж той се опита да се освободи, заудря и зарита, завика като че ли го дерат, падна на земята, опита се да повлече със себе си Ласитър и без малко да успее.

С всеки изминал миг четиримата ездачи се убеждаваха, че имат възможност за успех, и нападнаха.

Бяха бързи като факири. Ръцете им, потъмнели от слънцето и бурите, извадиха оръжията и за частица от секундата отново ги размахаха високо. Те бяха втренчили погледи в Ласитър, по когото Самюел Патен продължаваше да запраща силни удари. Стреляха веднага.

Но и паркърът гръмна в същия момент. Срещу него бандитите нямаха шанс. Банкерът се бе освободил и тичаше надолу по пътеката, като продължаваше да вика като луд. Но мъжете не можеха да използват и това преимущество. Сачмите ги хвърлиха от конете във въздуха. Така поне изглеждаше.

Ласитър бе държал високо пушката, за да не рани конете, и бе успял. Но бандитите бяха покосени. Техните изстрели не бяха уцелили нито него, нито Самюел Патен.

Ласитър се обърна. Банкерът беше изчезнал. Бе се скрил някъде долу. Той отиде първо при мъжете, но на никого повече не можеше да се помогне.

Клинт Декер, който вероятно бе убил шерифа, или поне бе присъствал там, не беше жив.

Ласитър не бе искал това. Но можеше ли да го предотврати?

Той закрачи по пътеката надолу.

Банкерът беше клекнал зад една скала, скрита наполовина от зеленината. Смъртен страх пламтеше в очите му.

— Станете и елате! — заповяда Ласитър с насочена надолу цев.

Самюел Патен поклати глава.

— Знам, че искате да ме застреляте.

— Няма от какво да се страхувате. Сега ще тръгнем към Арканзас и като чуя от съдия-изпълнителя, че хората ви са освободили заложниците, ще можете да отидете, където пожелаете. Имате думата ми. Разбира се, за вас ще бъде най-добре да си поставите по-далечна цел. Ако продължите тук вашите опасни сделки, ще ви пипна някой ден отново. И тогава наистина ще бъде свършено с вас.

Самюел Патен се надигна.

— Имам ли думата ви?

— Да, по дяволите! Ясни са ви условията. Надявам се, че хората ви в ранчото на Буут са се държали по-умно, отколкото тези четиримата тук.

— Знаете какво съм им заповядал! — каза банкерът.

Чу се тропот от конски копита.

Ласитър размаха високо паркъра, блъсна Самюел Патен обратно зад скалата и го последва с ножичен скок.

Беше кафявият жребец на Клинт Декер. Дявол знаеше какво става с него. С развято стреме той препускаше насам в тръс. Когато видя двамата мъже, изцвили и продължи нататък. Ласитър стана и помогна на Самюел Патен да се изправи на крака. Рамо до рамо те закрачиха обратно към конете.

По-късно спряха при четиримата мъртви мъже.

Положиха ги един до друг и ги покриха с камъни. Накрая изгориха динамита от патроните на гроба, за да бъдат телата им предпазени от лешоядите.

Тръгнаха при последните лъчи на слънцето. Два часа по-късно Ласитър се огледа за подходящо място за бивак.