Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

IV

Писмото на майка му го измъчи. Но относно най-главния основния въпрос, не се усъмни нито за миг дори още докато четеше писмото. Най-същественото беше решил в себе си, и го беше решил окончателно: „Няма да го бъде този брак, докато съм жив, и по дяволите господин Лужин!“

„Защото тази работа е очевидна“ — говореше сам на себе си подсмихваше се и предварително злобно тържествуваше от успеха на своето решение. — Не, майко, не, Дуня, не можете да ме измамите!… И на всичко отгоре се извиняват, че не ме питали за съвет и без мене решили работата! Разбира се! Мислят, че сега вече не може да се развали, но ще видим — може ли или не може! И какъв важен предлог: „Толкова зает човек бил Пьотр Петрович, толкова зает човек, че и да се ожени можел само в движение, едва ли не във влака.“ Не, Дунечка, всичко виждам и знам за какво се каниш така много да говориш с мене; знам за какво си мислила цялата нощ, като си кръстосвала стаята, и за какво си се молила пред иконата на Казанската света Богородица, дето е в мамината спалня. Да, тежък е пътят към Голгота. Хм… Така, вече окончателно е решено: за делови и рационален човек се омъжвате значи, Авдотя Романовна, със собствен капитал (вече със собствен капитал, това е по-солидно, по-внушително), на две места работи и споделя убежденията на най-младото поколение (както пише мама), и, „изглежда, е добър“, както отбелязва самата Дунечка. Това изглежда е най-великолепното! И същата тази Дунечка за същото това изглежда се омъжва!… Великолепно! Великолепно!…

… Интересно все пак защо ми пише мама за „нашето най-младо поколение“? Дали само за характеристика на лицето, или с по-далечна цел; да ме спечели на страната на господин Лужин? О, какви сте хитри! Интересно би било да се изясни още едно обстоятелство: до каква степен те двете са били откровени една пред друга през онзи ден и през онази нощ и през цялото време след това? Дали са си казали направо всички думи, или и двете са разбрали, че и едната, и другата чувстват и мислят едно и също и няма защо гласно да изказват всичко и да говорят излишни неща. Сигурно отчасти е било точно така; от писмото личи: на мама и се сторил рязък, мъничко, и наивната ми майка веднага споделила с Дуня своите впечатления. А тя, естествено, се разсърдила и отговорила ядосано. Ами да! Всеки ще побеснее, след като работата е ясна и без наивни въпроси и след като е решено, че няма смисъл повече да се обсъжда. И защо ми пише: „Родя, обичай Дуня, а тя те обича повече от себе си“; дали не я измъчват вътрешно угризения на съвестта, че се е съгласила да пожертва дъщеря си за сина. „Ти си нашето упование, ти си всичко за нас!“ О, майко!… Злобата кипваше в него все повече и повече и ако сега срещнеше господин Лужин, сигурно би го убил!

„Хм, това е вярно — продължи той, следвайки вихъра от мисли, който бушуваше в главата му, — вярно е, че към човека трябва «да се отнасяш с търпение и внимателно, за да го опознаеш»; но господин Лужин е ясен. Най-вече бил «делови човек и изглежда добър»; ами да, поел грижата за багажа, големия сандък ще докара на свои разноски! Как да не е добър! А те двете, годеницата и майката, се пазарят с някакъв селянин да ги откара с каруца, покрита с рогозка (аз нали така пътувах)! Какво от това! Нали са само деветдесет версти, «а оттам чудесно ще продължим в трета класа» към хиляда версти. И е благоразумно: простирай си краката според чергата; ами вие, господин Лужин? Нали ви е годеница… И не може да не знаете, че майка й изтегля за пътуването пари срещу пенсията си. Разбира се, това за вас е една взаимна търговска сделка, изгодно и за двете страни предприятие с равни дялове, значи и разходите — наполовина; приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари — според пословицата. Но и тук деловият човек ги е поизлъгал малко: превозването на багажа струва по-евтино от пътуването им, а може и без пари да стигне. Но те двете не виждат ли всичко това или нарочно не го забелязват? Ами са доволни-предоволни! А като си помислиш, че това е само началото, другото ще дойде после! Кое е най-важното в случая: не скъперничеството, не циганията е важната, а тонът на всичко това. Та това е бъдещият тон след брака, това е пророчество… Пък и мама какво си е развързала кесията? С какви пари ще пристигне в Петербург? С три рубли или с две «банкноти», както казва онази… старица… хм! И как смята да живее после в Петербург? Нали по някакви причини вече е успяла да се досети, че няма да може да живее с Дуня след брака, дори на първо време? Младият човек сигурно се е изпуснал нещо, показал си е рогата, макар че мама го отрича с всички сили. «Тя самата щяла да се откаже.» Е, на какво разчита: на сто и двадесетте рубли пенсия, като не се смята заемът от Афанасий Иванович? Зимни шалчета плете и маншети бродира, вади си старите очи. Но шалчетата прибавят към сто и двадесетте рубли само двадесет рубли годишно. Това ми е известно. Значи, все пак се надяват на благородството на господин Лужин: «Той ще ми предложи, ще ме моли.» Надявай се! Винаги така става с тези шилеровски прекрасни души; до последния момент кичат човека с паунови пера, до последния момент очакват само хубаво, не лошо и макар да предчувстват обратната страна на медала, за нищо на света няма да си го кажат направо; само като си помислят за това, настръхват; с две ръце се бранят от истината, докато човекът, когото са идеализирали, собственоръчно не им изиграе номер. Интересно дали господин Лужин има ордени; бас държа, че носи «Ана» в петелката и че си го слага, когато ходи на обяд у разни предприемачи и търговци. Сигурно и на сватбата ще си го сложи! Впрочем да върви по дяволите!…

… Е, мама, както и да е, тя си е такава, но Дуня? Дунечка, мила, нали ви познавам! Вие бяхте на двадесет години, когато се видяхме последния път: вече ви бях разбрал характера. Ето мама пише, че «Дунечка много неща може да понесе». Това го знаех. Това още преди две години и половина го знаех и две години и половина вече мисля за това именно, че «Дунечка много неща може да понесе». Щом може да понесе господин Свидригайлов с всичките му последствия, значи, тя наистина много неща може да понесе. А сега си въобразили с мама, че може да се понесе и господин Лужин, който развива теорията за предимствата на жените, измъкнати от нищетата и облагодетелствани от мъжете си, и то я развива едва ли не на първата среща. Но, да речем, «изпуснал се е», макар да е рационален човек (така че може би хич не се е изпуснал, а напротив, точно е искал да им го обясни веднага), но Дуня, Дуня? На нея този човек й е ясен, а нали трябва да живее с този човек. Че тя само черен хляб ще яде и с вода ще го преглъща, но няма да продаде душата, няма за комфорта да си продаде нравствената свобода; за целия Шлезвиг-Холщайн няма да я продаде, камо ли за някакъв си господин Лужин. Не, Дуня не беше такава, доколкото знам, и… и, разбира се, не се е променила и сега!… Дума да не става! Трудни са Свидригайлови! Трудно е за някакви си двеста рубли да се мъкнеш цял живот като гувернантка, но все пак знам, че сестра ми по-скоро ще стане негър на някой плантатор или латвиец на някой прибалтийски немец, отколкото да си мърси душата и нравственото чувство, като се свърже с човек, когото не уважава, с когото няма нищо общо — завинаги, само заради личната си изгода! И дори господин Лужин да беше целият от най-чисто злато или от брилянт, тя и тогава не би се съгласила да стане законна наложница на господин Лужин! Защо тогава се съгласява? Каква е тази работа? Какво става? Всичко е ясно: за себе си, собствения си комфорт, за да се спаси от смъртта дори, не би се продала, но ето заради другиго се продава! Заради милия, заради обожавания човек ще се продаде! Това е цялата работа: за брат си, за майка си ще се продаде! Цялата ще се продаде! О, щом се налага, ние и нравственото си чувство ще потъпчем; свободата си, спокойствието, съвестта си дори, всичко, всичко ще изнесем на битпазар. Пропадай, живот! Само и само тези наши любими същества да са щастливи. Нещо повече, ще си измислим своя собствена казуистика, от йезуитите ще се поучим и за известно време комай и себе си дори ще успокоим, ще убедим, че така трябва, наистина трябва в името на добрата цел. Такива сме си ние и всичко е ясно като бял ден. Ясно е, че тук най-отпред и на първо място е не друг, а Родион Романович Расколников. Ами да, щом може да го направи щастлив, да го издържа в университета, да го направи съдружник в кантората, цялото му бъдеще да осигури; може след време и богат да стане, почитан, уважаван или дори да завърши живота си като прославен човек. А мама? Ами да, щом е за Родя, безценния Родя, първородния! Как за такъв първороден син да не пожертваш дори такава дъщеря! О, мили и несправедливи сърца! Да, разбира се, заради него ние не бихме се отказали дори от жребия на Сонечка! Сонечка, Сонечка Мармеладова, вечната Сонечка, докато свят светува! Но жертвата, жертвата преценихте ли я докрай вие, двете? Така ли трябва да бъде? Ще можете ли? Полезно ли е? Знаете ли вие, Дунечка, че жребият на Сонечка никак не е по-лош от жребия с господин Лужин? «За любов не може да се говори» — пише мама. Ами ако освен за любовта и за уважение не може да се говори, дори напротив, вече са се появили отвращение, презрение, погнуса — тогава? Тогава излиза, че все пак ще се наложи да се полагат «грижи за чистотата». Не е ли така? Разбирате ли, разбирате ли вие какво значи тази чистота? Разбирате ли, че Лужиновата чистота е същата като Сонечкината чистота, а може би дори и по-гадна, по-мръсна, по-долна, защото Дунечка, вие все пак разчитате на по-голям комфорт, а там чисто и просто става дума за гладна смърт! «Скъпо, скъпо струва, Дунечка, тази чистота!» Ами ако после разберете, че не ви е по силите и се разкаете? Колко скръб, тъга, проклятия, сълзи, скривани от всички, ще има, колко, защото вие не сте някоя Марфа Петровна, нали? Ами с мама какво ще стане тогава? Та тя още отсега е неспокойна, измъчва се; ами тогава, когато види ясно всичко? Ами с мене?… Какво, наистина, сте си помислили за мене? Не ви искам жертвата, Дунечка, не искам, майко! Няма да го бъде това, докато съм жив, няма да го бъде, няма! Не приемам!“ Той изведнъж се опомни и спря.

„Няма да го бъде? А какво ще направиш, за да не стане? Ще забраниш? Ами какво право имаш? Какво можеш да им обещаеш от своя страна, за да имаш такова право? Да им посветиш цялата си съдба, цялото си бъдеще, когато завършиш и се настаниш на работа? Чували сме го вече, но това са приказки, а сега? Сега трябва веднага да се направи нещо, разбираш ли това? А ти сега какво правиш? Пак тях обираш. Нали тези пари им идват срещу пенсията от сто рубли и от господа Свидригайлови! От Свидригайлови, от Афанасий Иванович Вахрушин как ще ги защитиш ти, бъдещи милионере, Зевсе, който се разпореждаш със съдбата им? И след десет години ли? Но за тия десет години майка ти ще ослепее от шалчетата, а може и от сълзи; от постене ще се стопи; а сестра ти? Хайде, помисли какво може да стане със сестра ти след десет години или през тези десет години. Сети ли се?“

Така измъчваше и ядосваше той сам себе си с тези въпроси, изпитвайки дори някаква наслада. Впрочем всички тези въпроси не бяха нови, нито неочаквани, а отдавна наболели, стари. Отдавна бяха започнали да го терзаят и вече бяха изтерзали сърцето му. Отдавна, много отдавна се беше зародила в него цялата тази мъка, бе нараствала, бе се натрупвала и в последно време избуя и се концентрира във формата на ужасен, луд и фантастичен въпрос, който измъчи сърцето и ума му, настойчиво искайки разрешение. А сега писмото на майка му изведнъж го порази като гръм. Беше ясно, че сега трябва не да тъгува, не да страда пасивно, само с разсъжденията, че въпросите са неразрешими, а непременно да направи нещо, и то веднага, час по-скоро. На всяка цена трябва да се реши на нещо или…

„Или съвсем да се откажа от живота! — изкрещя изведнъж в изстъпление. — Послушно да приема съдбата такава, каквато е, веднъж завинаги, да задуша в себе си всичко и да се откажа от всякакво право да действам, да живея и да обичам!“

„Разбирате ли, разбирате ли вие, уважаеми господине, какво значи това да нямаш вече къде да отидеш? — спомни си изведнъж вчерашния въпрос на Мармеладов. — Защото всеки човек трябва да може поне някъде да отиде…“

Внезапно изтръпна: една мисъл, също вчерашна, пак му мина през ума. Но не изтръпна от мисълта. Беше знаел, беше предчувствал, че тя непременно ще му „мине“, и вече я чакаше; а и тази мисъл никак не беше от вчера. Но разликата беше, че преди месец, вчера дори тя беше само мечта, а сега… сега се появи изведнъж не като мечта, а в някакъв нов, страшен и съвсем непознат за него вид, и той изведнъж го осъзна… Главата го блъсна и пред очите му притъмня.

Бързо се озърна, търсейки нещо. Искаше да седне и търсеше пейка; в момента минаваше по К-ия булевард. Видя пейка на стотина крачки. Тръгна, колкото можеше по-бързо; но по пътя му се случи едно малко приключение, което за няколко минути привлече цялото му внимание.

Оглеждайки се за пейка, беше забелязал, че на около двадесет крачки пред него върви жена, но отначало не й обърна никакво внимание, както и на всички неща, които му се мяркаха пред очите. Вече много пъти му се бе случвало например да се прибере у дома и изобщо да не помни откъде е минал, и беше вече свикнал да върви така. Но в тази вървяща жена имаше нещо така странно, което от пръв поглед се хвърляше в очи, че вниманието му започна малко по малко да се приковава към нея — отначало неохотно и сякаш с яд, а после все повече и повече. Изведнъж му се дощя да разбере какво именно е толкова странно в тази жена. Първо, тя, навярно съвсем млада девойка, вървеше в този пек гологлава, без чадър и без ръкавици и някак смешно размахваше ръце. Носеше копринена рокличка от лек плат („платнена“), но също с много особен вид, едва закопчана и отзад на талията, където започва полата, скъсана; цяло парче беше откъснато и висеше. Малко шалче беше наметнато на голата шия, но стърчеше някак накриво и встрани. На всичкото отгоре девойката стъпваше несигурно, препъваше се и дори залиташе на всички страни. Тази среща възбуди накрая цялото внимание на Расколников. Той настигна девойката точно при пейката, но тя, като стигна до пейката, направо се свлече върху нея, в единия й край, отметна глава на облегалката и затвори очи, очевидно от крайна умора. Като се вгледа в нея, той веднага разбра, че е съвсем пияна. Беше странно и ужасно да се гледа такова нещо. Дори си помисли дали не се лъже. Личицето пред него беше съвсем младо, шестнадесетгодишно, може би и само петнадесетгодишно — мъничко, русичко, хубаво, но цялото пламнало и сякаш подпухнало. Девойката, изглежда, вече почти нищо не съзнаваше; тя качи крак връз крак като го оголи много повече от допустимото и явно почти не си даваше сметка, че е на улицата.

Расколников не седна и не искаше да си върви, а стоеше пред нея в недоумение. Този булевард беше винаги пуст, а сега, към два часа, и в този пек нямаше почти никого. Но по-натам, на около петнадесет крачки, в края на булеварда, се беше спрял един господин, който, изглежда, също много искаше да дойде при девойката с някаква цел. Той сигурно също я беше видял отдалече и беше тръгнал да я настигне, но му попречи Расколников. Господинът му хвърляше злобни погледи, стараейки се впрочем Расколников да не ги забележи, и нетърпеливо си чакаше реда, когато досадният дрипльо ще си отиде. Работата беше ясна. Този господин беше към тридесетгодишен, набит, тлъст, румен, с розови устни и с мустачки, и много контешки издокаран. Расколников ужасно се ядоса; изведнъж му се дощя да оскърби някак този тлъст франт. Изостави за миг момичето и отиде при господина.

— Ей, вие, Свидригайлов! Какво търсите тука? — викна той, свил юмруци и със злобна усмивка на разпенените устни.

— Какво значи това? — попита строго господинът, като сви вежди и високомерно се учуди.

— Махайте се, ето какво!

— Как смееш, мръсник такъв!

И той замахна с камшика си. Расколников се нахвърли върху него, без да съобрази поне това, че едрият господин може да се справи и с двама такива като него. Но в този миг някой здраво го хвана отзад, между тях застана стражар.

— Моля, господа, благоволете да не се биете на публично място. Какво искате? Кой сте вие? — обърна се той строго към Расколников, като видя дрипите му.

Расколников го погледна внимателно. Стражарят имаше хубаво войнишко лице с бели мустаци и бакенбарди и с буден поглед.

— Точно вие ми трябвате — извика той, като го хвана за ръката. — Аз съм бивш студент, Расколников… Чуйте го и вие — обърна се той към господина, — а вие елате с мене, ще ви покажа нещо…

И като хвана стражаря за ръката, помъкна го към пейката.

— Ето, вижте, съвсем е пияна, сега вървеше по булеварда: кой я знае каква е, но не изглежда да е от занаята. Най-вероятно са я напили някъде и са я излъгали… за пръв път — разбирате ли? — и така са я пуснали навън. Вижте как е разкъсана роклята, вижте как е облечена: явно са я обличали, а не се е обличала сама, и са я обличали непохватни ръце, мъжки. Личи си. А сега погледнете насам: това конте, с което сега исках да се бия, не го познавам, за пръв път го виждам; но и той я видя сега пияна, зашеметена, и ужасно му се ще да иде да я вземе — щом е в такова състояние, да я замъкне някъде… Сигурен съм, че е така; вярвайте ми, не се лъжа. Видях как я наблюдаваше и дебнеше, но му попречих и сега чака да се махна. Ето сега се е поотдалечил малко, прави се, че си свива цигара… Как да му попречим? Как да я заведем у дома, помислете!

Стражарят моментално всичко видя и разбра. Тлъстият господин, разбира се, му беше ясен, оставаше момичето. Стражарят се наведе над него да го разгледа по-отблизо и на лицето му се изписа искрено състрадание.

— Ах, че жалко! — каза той, клатейки глава. — Съвсем дете още. Излъгали са я, точно така. Я чуйте, госпожице — опита се той да я заговори, — къде живеете, моля? — Девойката отвори уморените си и потъмнели очи, тъпо погледна питащите и махна с ръка да я оставят на мира.

— Чуйте — каза Расколников, — ето (той порови в джоба си и измъкна двадесет копейки — намериха му се), ето, наемете някой файтонджия и му кажете да я отведе на адреса й! Само да научим адреса!

— Госпожице, госпожице! — започна пак стражарят, като взе парите. — Ей сега ще ви наема файтон и лично ще ви изпратя. Къде ще заповядате, а? Къде живеете?

— Махай се!… Все се закачат!… — измънка момичето и отново махна с ръка.

— Ах, ах, че лошо! Ах, какъв срам, госпожице, какъв срам! Той пак заклати глава заради срама, от съчувствие и негодувание. — Ами сега! — обърна се към Расколников и същевременно пак го огледа бързо от главата до петите. И той сигурно му се видя странен: с такива дрипи, пък раздава пари!

— Далече от тука ли я намерихте? — попита го той.

— Нали ви казвам: вървеше пред мене и залиташе тук, по булеварда. Щом стигна до пейката, и се строполи.

— Ах, какви срамотии се навъдиха по света, Господи! Такава никаква и вече пияна! Излъгали са я, точно така е! Ето и рокличката и скъсана… Ах, какъв разврат се шири напоследък!… Тя май е от благородниците, от обеднелите… Напоследък много ги има такива. На вид е нежна, същинска госпожица. — И пак се наведе над нея.

Може би и той имаше такива дъщери — „същински госпожици и нежни“, с обноски на уж благовъзпитани и с разни усвоени вече модни маниери…

— Най-важното е — тревожеше се Расколников, — да попречим на този подлец! Че и той ще се погаври с нея! То си личи какво му се ще; ей, че подлец, не си отива!

Расколников говореше високо и открито го сочеше с ръка. Онзи го чу и понечи пак да се разсърди, но се отказа и се задоволи с един презрителен поглед. После бавно се отдалечи на още десетина крачки и пак спря.

— Да му попречим, то може — отговори старшината замислен. — Само да кажеше къде да я отведем, щото… Госпожице, ей, госпожице! — наведе се той пак.

Тя изведнъж съвсем отвори очи, погледна внимателно, сякаш беше разбрала нещо, стана от пейката и тръгна обратно натам, откъдето беше дошла.

— Уф, безсрамници, закачат се! — проговори и още веднъж махна с ръка да я оставят на мира. Тръгна бързо, но пак много залиташе. Контето тръгна подире й, но по другата алея, без да я изпуска из очи.

— Не се безпокойте, няма да му позволя — каза решително мустакатият и тръгна след тях.

— Ех, какъв разврат се шири напоследък! — повтори на глас и въздъхна.

В този миг сякаш нещо парна Расколников; в един миг нещо сякаш се преобрази в него.

— Чуйте, ей! — завика той подир мустакатия. Онзи се обърна.

— Оставете ги! Какво ви засяга! Зарежете ги! Нека се позабавлява (той посочи към контето). Вас какво ви засяга?

Стражарят се обърка и се втренчи в него. Расколников се засмя.

— Е-ех! — проговори той, вдигна рамене и тръгна подир контето и момичето, сигурно решил, че Расколников или е побъркан, или нещо по-лошо.

„Отмъкна ми двадесетте копейки — злобно измърмори Расколников, като остана сам. — Да вземе и от оня, пък да го остави с момичето, и толкова… Защо се намесих да помагам! Аз ли да помагам? Имам ли право да помагам? Ако щат, живи да се разкъсат, мене какво ме засяга? И как посмях да дам тези двадесет копейки? Да не би да са мои?“

Въпреки тези странни думи му стана много тежко. Седна на опустялата пейка. Мислите му се разпокъсаха… И изобщо в този миг му беше трудно да мисли за каквото и да било. Искаше му се съвсем да се унесе, всичко да забрави, после да се събуди и да започне съвсем отначало…

„Горкото момиче! — каза той, като погледна празния край на пейката. — Ще дойде на себе си, ще поплаче, после майка му ще научи… Първо ще го удари, после ще го пребие болезнено и позорно, може и да го изпъди. А и да не го изпъди, пак ще го надушат разните Дарии Францевни и ще тръгне момиченцето ми от ръка на ръка… После веднага болницата (и това все става с такива, дето майките им са много честни, а те тайно си хойкат), после… после пак болница… водка… кръчма… и пак болница… след две-три години — инвалид, и целият й живот ще е деветнадесет или даже осемнадесет години… Нали съм ги виждал такива! А как са стигнали дотам? Все така са стигнали… Тю! Ама нека! Казват, че така трябвало да бъде. Еди-какъв си процент, казват, трябвало да си отива всяка година… някъде… по дяволите, сигурно, за да освежава останалите и да не им пречи. Процент! Чудесни са наистина тези техни думички: такива успокоителни, научни. Казват ти процент, значи, няма защо да се тревожиш. Друга някоя дума да беше, тогава… може би щеше да е по-тревожно… Ами ако и Дунечка се случи някак си в този процент!… Ако не в този, в някой друг?

Но къде всъщност отивам? — помисли си той изведнъж. — Странно. Нали бях се запътил нанякъде. Като прочетох писмото, тръгнах… На Василевския остров, при Разумихин тръгнах, да, сега… знам. Само че защо? И по какъв начин мисълта да отида при Разумихин ми е дошла наум тъкмо сега? Много интересно.“ Той се чудеше на себе си. Разумихин беше един от предишните му другари от университета. Интересно, че в университета Расколников почти нямаше приятели, странеше от всички, не ходеше при никого, а и той едва приемаше гости. Впрочем и от него скоро всички се отдръпнаха. Не участваше нито в общите събрания, нито в разговорите, нито в забавленията, някак в нищо не участваше. Учеше усилено, без да жали силите си, и затова го уважаваха, но никой не го обичаше. Беше много беден и някак надменно горд и необщителен; сякаш таеше нещо в себе си. На някои от другарите му им се струваше, че гледа на всички тях като на деца, отвисоко, като че ги беше изпреварил всички и по развитие, и по знания, и по убеждения, и че на техните убеждения и интереси гледа като на нещо по-низше.

Но с Разумихин, кой знае защо, се сближи, тоест не че се сближи, но с него беше по-общителен, по-откровен. Впрочем с Разумихин човек не можеше и да бъде в други отношения. Той беше изключително весел и общителен младеж, добър до наивност. Впрочем под тази наивност се криеха и задълбоченост, и достойнство. Най-добрите измежду приятелите му разбираха това, всички го обичаха. Беше доста умен, макар и наистина понякога наивен. Външността му беше изразителна — висок, слаб, винаги лошо избръснат, чернокос. Понякога буйстваше и се славеше като много силен. Една нощ, в компания, с един удар повалил някакъв пазител на реда, висок близо два метра. Можеше да пие до безкрайност, но можеше и хич да не пие; понякога вършеше дори непозволени лудории, но можеше и хич да не лудува. Разумихин беше забележителен и с това, че никога никакви несполуки не го смущаваха и никакви тежки обстоятелства като че ли не бяха в състояние да го сломят. Можеше да живее ако ще на покрива, да издържа на адски глад и страшен студ. Беше много беден и съвсем сам, без ничия помощ се издържаше, печелейки от едно-друго. Знаеше безброй начини да спечели пари, разбира се, срещу труд. Веднъж цяла зима изобщо не пали печка и твърдеше, че така е дори по-приятно, защото на студено се спи по-добре. В момента той също беше принуден да напусне университета, но за малко, и бързаше с всички сили да си оправи положението, за да може да продължи. Расколников не беше ходил при него близо четири месеца, а Разумихин дори не знаеше къде живее. Веднъж, преди около два месеца, се бяха срещнали на улицата, но Расколников отвърна глава и дори мина на другата страна, за да не го забележи. А Разумихин, макар че го беше забелязал, отмина, за да не тревожи приятеля си.