Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

V

Лебезятников изглеждаше разтревожен.

— Идвам при вас, София Семьоновна. Извинете… Тъй си и мислех, че ще ви заваря — обърна се той изведнъж към Расколников, — тоест нищо… такова… не съм мислил… но мислех именно, че… Там, вкъщи, Катерина Ивановна полудя — изтърси той изведнъж на Соня, като остави Расколников.

Соня извика.

— Тоест поне така изглежда. Впрочем… Ние просто не знаем какво да правим, да! Върна се — изглежда, че я бяха изпъдили отнякъде, може и да са я били… така поне изглежда… Ходила при началника на Семьон Захарич, не го заварила вкъщи; бил на обяд у друг някакъв генерал… Представете си, замъкнала се там, където били на обяд… при онзи, другия генерал, и, представете си — успяла: извикали началника на Семьон Захарич, от масата, изглежда, го дигнали. Можете да си представите какво е станало. Нея, разбира се, я изгонили; а тя разправя, че самата го наругала и хвърлила нещо по него. И даже може да се допусне… не разбирам как не са я арестували! Сега разправя на всички. И на Амалия Ивановна, само че е трудно да я разбере човек, крещи и се тресе… Ах, да: говори и крещи, че тъй като сега всички са я изоставили, ще вземе децата и ще тръгне по улицата с латерна, а те ще пеят и ще танцуват, и тя също, и ще събира пари, и всеки ден ще ходят под прозореца на генерала… „Нека види — казва, — как благородните деца на баща с положение ходят да просят по улиците!“ Бие децата, те плачат. Учи Льоня да пее „Хуторок“, момиченцето да танцува. Полина Михайловна също, къса всички дрехи; прави им някакви шапчици като на актьори; а тя самата иска да носи леген, да го удряла вместо музика… Никого не чува… Представете си, как може така? Това е просто невъзможно.

Лебезятников щеше да продължи, но Соня, която едва си поемаше дъх, докато го слушаше, изведнъж сграбчи наметалцето си, шапчицата и побягна от стаята, като се обличаше по пътя. Расколников излезе след нея, Лебезятников — последен.

— Положително се е побъркала! — каза той на Расколников, излизайки с него на улицата. — Аз само защото не исках да плаша София Семьоновна, казах „изглежда“, но няма съмнение. Казват, че на туберкулозните им се образуват такива едни подутини в мозъка; жалко, че не разбирам от медицина. Аз впрочем се опитвах да я убедя, но тя никого не чува.

— За подутините ли й говорихте?

— Тоест не точно за подутините. Пък и тя нямаше нищо да разбере. Но искам да кажа: ако убедите един човек логично, че всъщност няма защо да плаче, той ще престане да плаче. Това е ясно. А вие смятате, че няма да престане?

— Тогава би било твърде лесно да се живее — отговори Расколников.

— Моля ви се, моля ви се; разбира се, за Катерина Ивановна е твърде трудно да разбере; но известно ли ви е, че в Париж са правени вече сериозни опити относно възможността да се лекуват луди, като им се въздейства само с логическо убеждение? Някакъв професор, умрял наскоро, сериозен учен, решил, че е възможно да се лекува така. Основната му мисъл е, че в организма на лудия не настъпват никакви сериозни смущения, а че лудостта е, така да се каже, логическа грешка, грешка в съжденията, неправилен поглед върху нещата. Той постепенно опровергава болния и, представете си, казват, че постигал резултати. Но тъй като той прилагал и душове, то резултатите на това лечение се поставят, разбира се, под съмнение… Така поне изглежда…

Расколников отдавна вече не слушаше. Като стигна до дома си, той кимна на Лебезятников и сви във входа. Лебезятников се опомни, огледа се и бързо продължи нататък.

Расколников влезе и застана насред стаичката си. „Защо се върнах тук?“ Той изгледа жълтеникавите изпокъсани тапети, праха, своя диван… От двора долиташе някакво рязко, непрекъснато чукане; като че ли някъде забиваха пирон… Доближи се до прозореца, надвеси се на пръсти и дълго, с израз на изключително внимание, оглежда двора. Но дворът беше пуст и не се виждаше кой чука. В лявото крило се виждаха тук-там отворени прозорци; на первазите стояха саксии с хилаво мушкато. По прозорците беше окачено пране… Всичко това знаеше наизуст. Той се обърна и седна на дивана.

Никога, никога досега не беше се чувствал така ужасно самотен!

Да, той почувства още веднъж, че може би наистина ще намрази Соня, и то именно сега, когато я беше направил още по-нещастна. „Защо ходих при нея да я моля за сълзите й? Защо ми е така необходимо да обърквам живота й? О, подлост!“

— Аз ще остана сам! — изговори той изведнъж решително. — И тя няма да идва в затвора!

След около пет минути вдигна глава и странно се усмихна. Това беше странна мисъл: „Може би в каторгата наистина е по-добре“ — мина му изведнъж през ума.

Не помнеше колко време е седял вкъщи, а в главата му се тълпяха неопределени мисли. Изведнъж вратата се отвори и влезе Авдотя Романовна. Най-напред тя се спря и го погледна от прага, както той одеве Соня; и едва след това влезе и седна на стола срещу него, на вчерашното си място. Той я погледна мълчаливо и някак без мисъл.

— Не се сърди, братко, аз само за минутка — каза Дуня. Изразът на лицето й беше замислен, но не суров. Погледът й беше ясен и кротък. Той виждаше, че и тя е дошла при него с любов.

— Братко, сега зная всичко, всичко. Дмитрий Прокофич ми обясни и разказа всичко. Тебе те преследват и измъчват заради глупаво и гнусно подозрение… Дмитрий Прокофич ми каза, че няма никаква опасност и че напразно приемаш всичко това с такъв ужас. Аз не мисля същото и напълно разбирам, че то те е разтърсило до дън душа и че това негодувание може да ти се отрази завинаги. От това именно се страхувам. Че ни остави, не те осъждам и не смея да те осъждам, и прости ми, задето те упрекнах преди. По себе си чувствам, че ако ми тежеше такава голяма мъка, също щях да се махна от всички. На мама няма да казвам нищо за това, но ще й говоря непрекъснато за тебе и ще й кажа от твое име, че съвсем скоро ще дойдеш. Не се тревожи за нея, аз ще я успокоя; но и ти не я измъчвай — ела поне веднъж; помни, че тя ти е майка! А аз дойдох сега само да ти кажа (Дуня взе да става), че ако случайно почувстваш нужда от мене или ти потрябва… целият ми живот или… извикай ме, аз ще дойда. Сбогом!

Тя рязко се обърна и тръгна към вратата.

— Дуня! — спря я Расколников, стана и се приближи към нея. — Този Разумихин, Дмитрий Прокофич, е много добър човек.

Дуня леко се изчерви.

— Е? — попита тя, след като почака около минута.

— Той е практичен човек, трудолюбив, честен и способен много да обича… Сбогом, Дуня.

Дуня пламна цялата, после изведнъж се разтревожи:

— Какво значи това, братко, нима наистина се разделяме завинаги, че ти ми… оставяш такива завещания?

— Все едно… сбогом…

Той се обърна и се отдалечи към прозореца. Тя постоя погледна го с безпокойство и излезе разтревожена.

Не, той не беше хладен с нея. Имаше един миг (последният), когато ужасно му се дощя силно да я прегърне и да се сбогува с нея, и дори да й каже, но не се реши даже ръка да й подаде:

„Може после да потръпне, когато си спомни, че съм я прегръщал, ще каже, че съм откраднал целувката й!“

„А ще издържи ли тази или няма да издържи? — добави той мислено след няколко минути. — Не, няма да издържи, такива не издържат! Такива никога не издържат…“ И той помисли за Соня.

От прозореца повя хлад. Светлината навън вече не беше толкова ярка. И изведнъж си взе фуражката и излезе.

Той, разбира се, не можеше, пък и не искаше да се грижи за болестта си. Но цялата тази непрекъсната тревога и целият този душевен ужас не можеха да минат без последствия. И ако все още не го беше втресло истински, причината беше може би именно, че тази вътрешна непрекъсната тревога още го държеше на крака и в съзнание, но някак изкуствено, временно.

Той скиташе без цел. Слънцето залязваше. Някаква особена мъка бе започнала да го обзема напоследък. В нея нямаше нищо особено остро, парливо; но от нея вееше нещо постоянно, вечно, той предчувстваше безизходни години такава студена, умъртвяваща мъка, предчувстваше някаква вечност върху „един аршин пространство“. Вечер това чувство обикновено започваше още по-силно да го мъчи.

— Можеш ли при такава глупава, чисто физическа слабост, която се влияе от някакъв слънчев залез, да се сдържиш да не правиш глупости! Не при Соня, ами и при Дуня ще отидеш! — измърмори той с омраза.

Някой го повика. Той се огледа. Към него се хвърли Лебезятников.

— Представете си, бях у вас, търся ви. Представете си, тя изпълни намерението си и отведе децата! Ние със София Семьоновна едва ги намерихме. Тя удря един тиган, а децата кара да пеят и да танцуват. Те плачат. Спират се на кръстовищата и пред дюкянчетата. А подире им тича тълпа зяпачи. Да вървим.

— А Соня?… — тревожно попита Расколников, бързайки след Лебезятников.

— Тя е просто в изстъпление. Тоест не София Семьоновна е в изстъпление, а Катерина Ивановна; впрочем и София Семьоновна е в изстъпление. А Катерина Ивановна е съвсем в изстъпление. Казвам ви, окончателно се е побъркала. Ще ги откарат в полицията. Можете да си представите как ще им подейства това… Та сега са на канала, при — ския мост, близо до къщата на София Семьоновна. Наблизо.

На канала, не много далеч и през две къщи от дома, в който живееше Соня, се бяха стълпили хора. Най-много се трупаха дечурлига. Пресипналият, прегракнал глас на Катерина Ивановна се чуваше още от моста. И наистина това беше странно зрелище, способно да заинтригува уличната публика. Катерина Ивановна, с вехтичката си рокля, със сукнения шал и смачкана сламена шапчица, увиснала на една страна като отвратителен парцал, наистина беше в истинско изстъпление. Тя се беше изморила и задъхала. Измъченото й охтичаво лице изглеждаше по-изстрадало от когато и да било (още повече че на улицата, на слънце, туберкулозният винаги изглежда по-болен и по-обезобразен, отколкото вкъщи); но възбуденото й състояние не беше преминало и всяка изминала минута тя ставаше все по-нервна. Спускаше се към децата, криеше им се, увещаваше ги, учеше ги пред всички как да танцуват и какво да пеят, започваше да им обяснява защо трябва да правят това, изпадаше в отчаяние от тяхната невъзприемчивост, биеше ги… После изведнъж ги оставяше, втурваше се към публиката; ако забележеше що-годе добре облечен човек, спрял да погледа, веднага започваше да му обяснява, че „ето докъде са стигнали децата от благородно, може да се каже, дори аристократично семейство“. Ако чуеше в тълпата смях или някаква присмехулна думичка, веднага се нахвърляше върху нахалниците и започваше да се кара с тях. Някои наистина се смееха, други клатеха глава; изобщо за всички беше интересно да погледат лудата с изплашените деца. Тигана, за който говореше Лебезятников, го нямаше; поне Расколников не го видя; но вместо да удря тиган, Катерина Ивановна започна да пляска в такт със сухите си длани, караше Полечка да пее, а Льоня и Коля да танцуват, започваше и тя да им приглася, но всеки път мъчителна кашлица я прекъсваше на втората нота, от което отново изпадаше в отчаяние, проклинаше кашлицата си и дори плачеше. Най-много я изкарваха от кожата плачът и страхът на Коля и Льоня. Тя наистина се беше опитала да костюмира децата, както се обличат уличните певци и певици. Момченцето носеше чалма, направена от нещо бяло и червено, за да представлява турчин. За Льоня не се беше намерил костюм; само на главата си носеше червената вълнена шапчица (или по-точно нощен калпак) на покойния Семьон Захарич, а в нея беше затъкнато счупено бяло щраусово перо, останало още от бабата на Катерина Ивановна, което се пазеше досега в сандъка като фамилна рядкост. Полечка беше с всекидневната си рокличка. Тя гледаше майка си плахо и смутено, не се отделяше от нея, криеше сълзите си, досещаше се, че майка й е полудяла, и тревожно се оглеждаше. Улицата и тълпата ужасно я плашеха. Соня вървеше неотстъпно след Катерина Ивановна, като плачеше и непрекъснато я умоляваше да се върне вкъщи. Но Катерина Ивановна беше неумолима. — Престани, Соня, престани! — викаше тя припряно, бързайки, задъхвайки се и кашляйки. — И ти не знаеш за какво молиш, като дете си! Вече ти казах, че няма да се върна пак при тази пияна немкиня. Нека видят всички, целият Петербург, как просят милостиня деца на благороден баща, който цял живот е служил вярно и честно и, може да се каже, е умрял на поста си. (Катерина Ивановна беше успяла вече да си създаде тази илюзия и сляпо да й повярва.) Нека, нека види онзи негодник, генералчето. Глупава си, Соня; какво ще ядем сега, кажи! Достатъчно те измъчихме, не искам повече! Ах, Родион Романович, това сте вие! — извика тя, като видя Расколников и се втурна към него. — Обяснете, моля ви се, на това глупаво момиченце, че нищо по-умно не може да се направи! Даже латернаджиите печелят, а нас веднага всички ни забелязват, разбират, че сме бедно благородно семейство сираци, доведено до нищета, а този генерал ще загуби мястото си, ще видите! Ние всеки ден ще се спираме под прозорците му, а когато минава царят, аз ще застана на колене, тях всичките ще ги сложа пред себе си и ще ги посоча: „Защити ги, бащице!“ Той е баща на сираците, той е милосърден, ще ги защити, ще видите, а онова генералче… Льоня, tenez-vous droite![1]

Ти, Коля, сега пак ще танцуваш. Защо хленчиш? Пак хленчи! Но от какво, от какво се страхуваш, глупчо! Господи! Какво да правя с тях, Родион Романович! Да знаете колко са несхватливи! Какво може да се направи с такива!…

И тя, едва не плачеща самата (което не й пречеше непрекъснато и неспирно да говори), му сочеше хленчещите деца. Расколников се опита да я убеди да се прибере вкъщи и дори й каза, като мислеше, че ще засегне самолюбието й, че за нея е неприлично да ходи по улиците, както ходят латернаджиите, защото се готви да става директорка на пансион за благородни девици…

— Пансион, ха-ха-ха! На куково лято! — извика Катерина Ивановна и веднага след смеха се задави от кашлица. — Не, Родион Романович, угасна мечтата! Всички ни изоставиха… А онова генералче… Знаете ли, Родион Романович, аз хвърлих по него една мастилница — попадна ми подръка в антрето, стоеше на масата, до листа, на който се разписват, и аз се разписах, хвърлих я и избягах. О, подли, подли! Но по дяволите; сега тези аз ще ги храня сама, никому няма да се кланям! Стига сме я мъчили! (Тя посочи Соня.) Полечка, колко събрахме, покажи! Как? Само две копейки? О, гнусни хора! Нищо не дават, само тичат подире ни с изплезен език! А защо се смее този дръвник (посочи тя един от тълпата)? Само защото този Колка е такъв несхватлив, да се измъчиш с него. Какво има, Полечка? Говори ми на френски, parlez-moi français[2].

Нали съм те учила, знаеш няколко изречения… Иначе как ще се разбере, че сте от благородно семейство, възпитани деца, а съвсем не като всички латернаджии; та ние не представяме по улиците някакъв си „Петрушка“, а ще изпеем благороден романс… Ах, да! Какво да пеем? Вие все ме прекъсвате, а ние… виждате ли, ние се спряхме тук, Родион Романович, за да изберем какво да пеем — нещо такова, че и Коля да може да потанцува… защото ние правим всичко, представяте ли си, без подготовка, трябва да се разберем как да репетираме всичко докрай, а после ще отидем на Невски, където има много повече хора от висшето общество, и веднага ще ни забележат. Льоня знае „Хуторок“… Само че все „Хуторок“, „Хуторок“ не върви, пък и всички го пеят! Ние трябва да изпеем нещо много по-благородно… Е, Полечка, какво намисли, ти поне да беше помогнала на майка си! Памет, памет нямам, иначе щях да намисля! Та няма да пеем „Хусарят, на своята сабя опрян“ я! Ах, да изпеем на френски „Cinq sous“[3]!

Аз нали ви учих, нали ви учих. И най-важното е, че понеже е на френски, веднага ще видят, че сте деца на дворянин, и това ще бъде много по-трогателно… Бихме могли дори „Malborough s’en va-t-en guerre“, защото това е съвсем детска песничка и се употребява във всички аристократически къщи, когато се приспиват децата.

Malborough s’en va-t-en guerre,

Ne sait quand reviendra…[4]

започна тя да пее… — Но не, по-добре „Cinq sous“! Хайде, Коля, ръчичките на кръста, по-бързо, ти, Льоня, също се върти в обратната посока, а ние с Полечка ще ви пеем и ще пляскаме в такт!

Cinq sous, cinq sous,

Pour monter notre ménage…[5]

Кхи-кхи-кхи! (И тя се задави от кашлицата.) Оправи си рокличката, Полечка, горе ти се е свлякла — отбеляза тя през кашлицата, като си поемаше дъх. — Сега е особено важно да се държите прилично и деликатно, за да видят всички, че сте дворянски деца. Аз казвах тогава, че корсажът трябва да се крои по-дълъг, и то от две части. Но ти, Соня, с твоите съвети: „По-късо, та по-късо“ и ето на, съвсем обезобразихме детето… Но вие пак всички плачете! Защо, глупавичките ми! Хайде, Коля, започвай, по-скоро, по-скоро, по-скоро — ох, какво непоносимо дете…

Cinq sous, cinq sous…

Пак стражар! Е, какво искаш?

Наистина през тълпата си пробиваше път един стражар. Но в същото време един господин с мундир и шинел, солиден чиновник на около петдесет години, с орден на шията (последното беше много приятно за Катерина Ивановна и повлия на стражаря) се приближи и мълчаливо подаде на Катерина Ивановна зелена банкнота от три рубли. На лицето му се четеше искрено състрадание. Катерина Ивановна взе парите и учтиво, дори тържествено му се поклони.

— Благодаря ви, уважаеми господине — започна тя високомерно. — Причините, които ни принудиха… вземи парите, Полечка. Виждаш ли, има благородни и великодушни хора, готови да помогнат на една бедна дворянка в нещастие. Вие виждате, уважаеми господине, благородни сираци, може дори да се каже, с най-аристократични връзки… А онова генералче беше седнало и ядеше бекаси… затропа с крака, че съм го обезпокоила… „Ваше превъзходителство, казвам, защитете сирачетата, защото познавате добре, казвам, покойния Семьон Захарич и тъй като родната му дъщеря най-подлият от подлеците я оклевети в деня на неговата смърт…“ Пак този стражар! Защитете ни — завика тя на чиновника, — какво иска от мене този стражар? Ние вече избягахме от един на улица Мешчанская… тебе какво ти влиза в работата, глупако!

— По улиците е забранено. Моля да не вършите безобразия.

— Ти си безобразник! Аз все едно, че съм с латерна, тебе какво те засяга?

— За латерна трябва да имате позволително, а вие самоволно и по този начин събирате хората. Къде живеете?

— Как, позволително! — закрещя Катерина Ивановна. — Аз днес погребах мъжа си, какво позволително!

— Госпожо, госпожо, успокойте се — започна чиновникът, — да вървим, аз ще ви изпратя… Тук сред тълпата е неприлично… вие сте болна…

— Уважаеми господине, уважаеми господине, вие нищо не знаете! — викаше Катерина Ивановна. — Ние ще отидем на Невски. Соня, Соня! Къде е тя? И тя плаче! Но какво ви става на всичките!… Коля, Льоня, къде отивате? — извика тя изведнъж в уплаха. — О, глупави деца! Коля, Льоня, но къде отиват те!…

Коля и Льоня, уплашени до смърт от уличната тълпа и от измислиците на полудялата си майка, като видяха най-после и стражаря, който искаше да ги арестува и да ги откара някъде, изведнъж, сякаш се бяха наговорили, се хванаха за ръчички и хукнаха да бягат. С вопли и плач нещастната Катерина Ивановна се затича да ги настигне. Отвратително и жалко беше да я гледа човек как тича, плаче и се задъхва. Соня и Полечка се втурнаха подире й.

— Върни ги, върни ги, Соня! О, глупави, неблагодарни деца!… Поля! Хвани ги… Аз нали заради вас…

Както тичаше, тя се спъна и падна.

— Потече й кръв! О, Господи! — извика Соня, навеждайки се над нея.

Всички се струпаха и заблъскаха наоколо й. Расколников и Лебезятников дотичаха първи; чиновникът също дотича, а след него и стражарят, като измърмори: „Ама че работа!“ и махна с ръка — предчувстваше, че това ще му създаде много грижи.

— Махайте се, махайте се! — разгонваше той хората, които се блъскаха.

— Умира! — завика някой.

— Полудяла е! — каза друг.

— Пази Боже! — проговори една жена, като се кръстеше. — Ами момиченцето и момченцето хванаха ли ги? Ето ги на, водят ги, по-голямката ги хвана… Ама че неразбрани!

Но когато се взряха добре в Катерина Ивановна, видяха, че тя не беше се ударила в камъка, както помисли Соня, а кръвта, обагрила паважа, бе шурнала от белите й дробове през устата.

— Зная какво е това, виждал съм — измърмори чиновникът на Расколников и Лебезятников, — това е туберкулоза; шурне ей така кръв и те задави. Съвсем наскоро видях как стана с една моя роднина… близо чаша и половина изтече… изведнъж… Но какво да правим все пак, сега ще умре.

— Занесете я, занесете я у дома! — умоляваше Соня. — Аз живея ей тук!… Ето в онази къща, втората оттук… Носете я у дома, по-скоро, по-скоро!… — обръщаше се тя към всички. — Пратете за лекар… О, Господи!

Благодарение на старанията на чиновника това бе направено, дори стражарят помогна да пренесат Катерина Ивановна. Внесоха я в стаята на Соня почти мъртва и я сложиха на леглото. Кръвоизливът още продължаваше, но тя сякаш започваше да идва на себе си. В стаята влязоха освен Соня Расколников, Лебезятников, чиновникът и стражарят, който предварително беше разгонил тълпата, част от която дойде до вратата. Полечка доведе за ръка Коля и Льоня, които трепереха и плачеха. Дойдоха и Капернаумови: той, куц и едноок, странен на вид човек с четинести щръкнали прави коси и бакенбарди; жена му, която изглеждаше някак веднъж завинаги наплашена, и няколко от децата им, със застинали в непрекъснато учудване лица и зяпнали уста. Между цялата тази публика се появи изведнъж Свидригайлов. Расколников го погледна с учудване, той не можеше да разбере откъде се е появил и не помнеше да го е видял в тълпата.

Говореха за лекар и за свещеник. Чиновникът, макар и да прошепна на Расколников, че лекар май вече е излишен, все пак нареди да се извика. Изтича самият Капернаумов.

В това време Катерина Ивановна се посъвзе, кръвта поспря. Тя гледаше с болезнен, но внимателен и проницателен поглед бледата и трепереща Соня, която изтриваше с кърпа потта от челото й; най-после помоли да я повдигнат. Сложиха я да седне на леглото, като я придържаха от двете страни.

— Къде са децата? — попита тя със слаб глас. — Доведе ли ги, Поля? О, глупави!… Защо побягнахте?… Ох!

Кръвта още покриваше пресъхналите й устни. Тя се огледа:

— Ето как си живеела, Соня! Нито веднъж не съм идвала при тебе… но на, че се случи…

Тя я погледна със страдание.

— Изсмукахме те ние, Соня… Поля, Льоня, Коля, елате тук… Ето ти, Соня, всичките, вземи ги… оставям ги в твоите ръце… а за мене стига толкова!… Балът свърши! Кха!… Отпуснете ме, дайте ми поне да умра спокойно…

Отпуснаха я пак върху възглавницата.

— Какво? Свещеник?… Няма нужда… Да не би да имате излишни пари?… Аз нямам грехове!… Господ и така е длъжен да ми прости… Сам знае как съм страдала!… А ако не ми прости — нищо!…

Тя започна да бълнува все по-неспокойно. От време на време потреперваше, поглеждайки наоколо, за миг познаваше всички; но съзнанието й отново веднага се замъгляваше от треската. Тя хриптеше и дишаше тежко, нещо сякаш клокочеше в гърлото й.

— Аз му казвам: „Ваше превъзходителство!…“ — викаше тя, като си поемаше дъх след всяка дума. — Тази Амалия Людвиговна… ах, Льоня, Коля! Ръчичките на кръста, по-бързо, по-бързо, глисе-глисе, па-де-баск! Тропай с крачета… Бъди грациозно дете.

Du hast Diamanten und Perlen…[6]

Как беше по-нататък? Да го бяхме изпели…

Du hast die schönsten Augen,

Mädchen, was willst du mehr?[7]

Как не! Was willst du mehr — ама че го измислил дръвникът!… Ах, да, и това:

Под южното небе на Дагестан…

Ах, как го обичах… Аз до обожание обичах този романс. Полечка!… Знаеш ли, баща ти още като годеник ми го пееше… О, дни!… Да можехме, да можехме да го изпеем! Но как беше, как беше… ето че забравих… че напомнете ми, как беше? — Тя беше крайно развълнувана и се мъчеше да се повдигне. Най-после запя с хриптящ, пресекващ глас, като извикваше и се задъхваше на всяка дума, с някаква нарастваща уплаха.

Под южното!… небе!… на Дагестан!…

С куршум в гърди!…

— Ваше превъзходителство… закрещя тя изведнъж със сърцераздирателен вопъл и цялата в сълзи, — защитете сирачетата! Знаете гостоприемството на покойния Семьон Захарич!… Може да се каже, дори аристократичен!… К-ха! — трепна тя, като изведнъж се опомни и огледа всички с някакъв ужас, но веднага позна Соня. — Соня, Соня! — проговори тя кротко и ласкаво, сякаш се учудваше, че я вижда пред себе си. — Соня, мила, и ти ли си тук?

Повдигнаха я пак.

— Стига!… Време е!… Прощавай, нещастнице!… Измъчихте крантата!… Не издържа-а-а! — извика тя с отчаяние и омраза и строполи глава върху възглавницата.

Тя пак се унесе, но този последен унес беше кратък. Бледожълтото й изпито лице се отметна назад, устата й се разтвори, краката се опънаха конвулсивно. Тя дълбоко-дълбоко въздъхна и умря.

Соня падна върху трупа й, обгърна я с ръце и тъй замря, долепила глава до изсъхналите гърди на покойната. Полечка се свлече в краката на майка си и ги зацелува, ридаейки. Коля и Льоня, още не разбрали какво се е случило, но предчувствайки нещо много страшно, се хванаха с две ръце за раменцата и като впериха очи един в друг, изведнъж едновременно отвориха уста и започнаха да викат. И двете деца още бяха с костюмите: той — с чалма, тя — с шапката с щраусово перо.

А как се озова изведнъж тази „похвална грамота“ на леглото, до Катерина Ивановна? Тя беше до нея, при възглавницата; Расколников я видя.

Той се дръпна към прозореца. Лебезятников се втурна при него.

— Умря! — каза той.

— Родион Романович, трябва непременно да ви кажа две много важни думи — приближи се към него Свидригайлов. Лебезятников веднага отстъпи мястото си и деликатно се отстрани. Свидригайлов отведе учудения Расколников още по към ъгъла.

— С всички тези грижи, тоест погребението и прочие се наемам аз. Знаете ли, за това трябват пари, а аз нали ви казах, че имам излишни. Тези две птиченца и тази Полечка аз ще ги настаня в някой по-добър приют за сираци и ще оставя за всяко до пълнолетието му по хиляда и петстотин рубли капитал, за да може София Семьоновна да бъде съвсем спокойна. Аз и нея ще измъкна от блатото, защото е добра девойка, нали? Та така, предайте на Авдотя Романовна, че съм изхарчил нейните десет хиляди именно по този начин.

— А с каква цел сте се заели да правите толкова благодеяния? — попита Расколников.

— Е-ех! Недоверчив човек! — засмя се Свидригайлов. — Нали ви казах, че тези пари са ми излишни. Ами просто така, от човещина, не допускате ли? Та нали тя не беше „въшка“ (той посочи с пръст ъгъла, където беше покойната) като някоя бабичка-лихварка. Е, съгласете се: „Лужин ли наистина да живее и да върши мръсотии или тя да умре?“ И ако аз не помогнех, нали „Полечка например по същия път ще тръгне…“

Той прошепна това с израз на някакво намигащо, весело лукавство, без да сваля очи от Расколников. Расколников побледня и изстина, чувайки собствените си думи, казани на Соня.

Той бързо отстъпи и безумно погледна Свидригайлов.

— От-откъде… знаете? — прошепна той, като едва си поемаше дъх.

— Та аз живея тук, зад стената, у мадам Реслих. Тук са Капернаумови, а там е мадам Реслих, моя много стара и предана приятелка. Съсед съм.

— Вие?

— Аз — продължи Свидригайлов, като се тресеше от смях. — И мога да ви уверя най-искрено, мили ми Родион Романович, че вие изключително ме заинтересувахте. Нали ви казах, че ще се сближим, предсказах ви го — и ето че се сближихме. И ще видите колко сговорчив човек съм. Ще видите, че с мене все пак може да се живее…

Бележки

[1] Стойте изправен (фр.)

[2] Говори ми на френски (фр.)

[3] „Пет гроша“ (фр.)

[4] Малбург отива на война, не се знае кога ще се върне… (фр.)

[5] Пет гроша, пет гроша, за да си съберем покъщнина… (фр.)

[6] Ти имаш диаманти и перли (нем.)

[7] Ти имаш най-хубавите очи, девойко, какво повече ти трябва (нем.)