Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

V

Когато на другата сутрин, точно в единадесет часа, Расколников влезе в сградата на участъка в отделението на пристава по следствените дела и помоли да доложат за него на Порфирий Петрович, той дори се учуди, че толкова дълго не го приемат: минаха поне десет минути, преди да го повикат. А според него трябваше веднага просто да се нахвърлят отгоре му. Той стоеше в чакалнята, а наоколо сновяха хора, които явно съвсем не се интересуваха от него. В съседната стая, която приличаше на канцелария, седяха и пишеха няколко писари и беше очевидно, че никой от тях нямаше дори понятие кой е и какво представлява Расколников. С неспокоен и подозрителен поглед следеше той наоколо си, оглеждайки: няма ли край него поне някакъв стражар, някакво тайно око, оставено да го следи, да не избяга някъде? Но нямаше нищо подобно: виждаше само заетите с дребни грижи лица на чиновниците, после още някакви хора и той на никого не беше нужен; можеше да поеме веднага накъдето поиска. Все повече и повече се затвърждаваше у него мисълта, че ако наистина този загадъчен човек от вчера, този призрак, появил се изпод земята, знае всичко и всичко е видял, нима щяха да допуснат той, Расколников, да стои сега така и спокойно да чака? И нима щяха да го чакат тук до единадесет часа, докато той сам благоволи да дойде? Излизаше, че или този човек още нищо не е казал, или… или просто също нищо не знае и сам, с очите си нищо не е видял (пък и как би могъл да види?), а следователно всичко това, вчерашното, което се случи с него, Расколников, пак е било призрак, роден от възбуденото му и болно въображение. Тази догадка още вчера дори, през време на най-силните тревоги и на отчаянието, бе започнала да се затвърждава в него. Премислил сега всичко, готвейки се за ново сражение, той почувства изведнъж, че трепери и дори негодувание закипя в него при мисълта, че трепери от страх пред омразния Порфирий Петрович. Най-ужасното за него беше да се срещне пак с този човек: той го мразеше безгранично, безкрайно и дори се страхуваше да не се издаде някак с омразата си. И толкова силно беше негодуванието му, че веднага престана да трепери; приготви се да влезе със студен и дързък вид и си даде дума колкото може повече да мълчи, да се вглежда и да се вслушва и този път поне на всяка цена да надвие болезнено възбудената си природа. В този момент го повикаха при Порфирий Петрович.

Оказа се, че в тази минута Порфирий Петрович беше сам в кабинета си. Неговият кабинет беше стая нито голяма, нито малка; в нея имаше голямо писалище, сложено пред мушамен диван, бюро, шкаф в ъгъла и няколко стола — все канцеларска мебел от жълто полирано дърво. В ъгъла, на задната стена или по-право преградка, имаше заключена врата, по-нататък, отвъд преградката, трябваше следователно да има още някакви стаи. При влизането на Расколников Порфирий Петрович веднага затвори вратата, през която той влезе, и те останаха сами. Той посрещна госта си явно с най-весел и приятен израз и едва след няколко минути Расколников по известни признаци забеляза в него някакво смущение — сякаш изведнъж го бяха объркали или го бяха заварили да върши нещо много тайно и скрито.

— А, уважаеми! Ето ви и вас… из нашия край… — започна Порфирий, като му протегна и двете си ръце. — Е, седнете, любезни! Или вие може би не обичате да ви наричат уважаеми и… любезни — така tout court[1]. Моля ви да не го смятате за фамилиарност… Ето тук, на канапенцето.

Расколников седна, без да сваля очи от него.

„Из нашия край“, извинете за фамилиарността, френският израз „tout court“ и пр., и пр. — всичко това бяха характерни признаци. „Той обаче ми протегна и двете си ръце, а нито една не ми подаде, навреме ги дръпна“ — мина му през ума. Двамата се следяха взаимно, но щом погледите ми се срещнеха, и двамата мълниеносно ги отместваха.

— Донесох това заявление… за часовника… ето. Написано ли е както трябва или да го препиша?

— Какво? Заявление? Да, да… не се безпокойте, точно така е — каза сякаш бързаше за някъде Порфирий Петрович и след това взе заявлението и го прегледа. — Да, точно така. Нищо повече не е нужно — потвърди той също така набързо и сложи заявлението на масата. После, след минута, вече говорейки за друго, пак го взе от масата и го премести на бюрото си.

— Вие, струва ми се, казвахте вчера, че бихте искали да ме разпитате… както му е редът… за познанството ми с тази… убитата? — започна Расколников. „Е, защо вмъкнах струва ми се?“ — премина мълниеносно през ума му. „Но защо се безпокоя толкова, че съм вмъкнал това струва ми се?“ — премина през ума му веднага като мълния друга мисъл.

И изведнъж усети, че мнителността му, само от допира с Порфирий, от две думи само, от два само погледа, вече се разрасна в миг, добивайки чудовищни размери… и че това е страшно опасно: нервите ми се опъват, вълнението му расте. „Беда! Беда!… Пак ще се изтърва.“

— Да-да-да! Не се безпокойте! Има време, има време — бърбореше Порфирий Петрович, като ходеше напред-назад покрай масата, но някак без всякаква цел, като че се спускаше ту към прозореца, ту към бюрото, ту пак към масата и ту избягваше мнителния поглед на Расколников, ту изведнъж спираше на място и го гледаше право в очите. А малката му дебела и кръгла фигурка изглеждаше извънредно странна, като топка, която се търкаля в различни посоки и веднага отскача от всички стени и ъгли.

— Има време, има време!… Пушите ли? Имате ли? Заповядайте една цигарка… — продължи той и подаде на госта цигара.

— Знаете ли, аз ви приемам в канцеларията, а квартирата ми е също тук, зад преградката… държавна, но сега живея временно под наем. Тук трябваше да се направят някои поправчици. Сега е почти готово… държавна квартира, това, знаете ли, е чудесно нещо, а? Как мислите?

— Да, чудесно нещо — отговори Расколников, като го гледаше почти с насмешка.

— Чудесно нещо, чудесно нещо… — повтаряше Порфирий Петрович, сякаш изведнъж се беше замислил за съвсем друго, — да, чудесно нещо! — едва не извика той най-после, като изведнъж обърна очи към Расколников и се спря на две крачки от него. Това многократно глупавичко повтаряне, че държавната квартира е чудесно нещо, прекалено противоречеше с пошлостта си на сериозния, мислещ и загадъчен поглед, който той впери сега в госта си.

Но това още повече разпали злобата на Расколников и той вече не можа да се въздържи от едно насмешливо и твърде непредпазливо предизвикателство.

— Знаете ли какво — попита изведнъж, като го гледаше почти дръзко и сякаш изпитваше наслада от дързостта си, — съществува, струва ми се, такова юридическо правило, такъв юридически похват — за всички видове следователи — отначало да започват отдалече, от дреболийки или даже от нещо сериозно, но съвсем странично, за да ободрят, така да се каже, или по-точно, за да развлекат разпитвания, да приспят бдителността му и после изведнъж, по най-неочакван начин, да го халосат право по темето с някакъв най-съдбоносен и опасен въпрос; така ли е? Това, струва ми се, и досега свято се отбелязва във всички правила и наставления?

— Така, така… та вие какво мислите, че аз с държавната квартира един вид… а? — И като каза това, Порфирий Петрович присви очи и намигна, нещо весело и хитро пробягна по лицето му, бръчиците по челото му изчезнаха, очичките му се свиха, чертите на лицето му се изопнаха и той изведнъж се заля в нервен, продължителен смях, като трепереше и се тресеше с цялото си тяло и гледаше Расколников право в очите. Онзи също се засмя с известно усилие, но когато, Порфирий видя, че той също се смее, се заля вече в такъв смях, че стана почти моравочервен отвращението на Расколников изведнъж взе връх над всякаква предпазливост: той престана да се смее, намръщи се и дълго с ненавист гледа Порфирий, без да сваля от него очи през цялото време на продължителния му и сякаш нарочно неспиращ смях. Непредпазливостта впрочем беше явна и от двете страни: излизаше, че Порфирий Петрович като че ли се смее на госта си право в очите, а той приема този смях с омраза и твърде малко се смущава от това обстоятелство. Последното беше твърде показателно за Расколников: той разбра, че навярно Порфирий Петрович и одеве съвсем не се е смущавал, а, напротив, самият той, Расколников, май падна в капана; че тук явно има нещо, което той не знае, някаква цел; че може би всичко е вече подготвено и ей сега моментално ще се разкрие и ще се стовари върху него… Той веднага премина направо към въпроса, стана от мястото си и си взе фуражката.

— Порфирий Петрович — започна той решително, но доста ядосан, — вие вчера изявихте желание да дойда за някакви разпити (той особено наблегна на думата разпити). Аз дойдох и ако ви е необходимо, питайте, а в противен случай позволете ми да си отида. Нямам време, зает съм… Трябва да отида на погребението на онзи премазан чиновник, за когото вие… също знаете… — добави той и веднага кипна, че го беше добавил и затова още повече се подразни: — На мене всичко това ми омръзна, чувате ли, и то отдавна… отчасти затова и бях болен… с една дума — почти извика той, като почувства, че изречението за болестта е още по-неуместно, — с една дума, благоволете или да ме разпитате, или веднага да ме освободите… а ако ще ме разпитвате — то само по установения формален ред! Иначе няма да позволя; и затова засега довиждане, защото нямаме вече какво да правим заедно.

— Господи! Но какво приказвате! Че за какво да ви разпитвам — разкудкудяка се изведнъж Порфирий Петрович, като веднага промени тона и израза си и в миг престана да се смее. — Но не се безпокойте, моля ви се — засуети се той, като ту пак тичаше из стаята, ту изведнъж започваше да увещава Расколников да седне, — има време, има време и всичко това са само глупости! Аз, напротив, толкова се радвам, че вие най-после дойдохте при нас… Аз като гостенин ви приемам. А за този проклет смях вие, любезни Родион Романович, простете! Родион Романович? Нали така, струва ми се, се казвате по баща?… Нервен човек, много ме разсмяхте с остротата на вашата забележка; понякога наистина се раздрусвам като гумен и половин час не ми мърда… Обичам да се смея. При моята пълнота даже се страхувам от удар. Но седнете, моля ви се… Моля ви, любезни, иначе ще помисля, че сте се разсърдили…

Расколников мълчеше, слушаше и наблюдаваше, все още гневно намръщен. Той впрочем седна, но без да оставя фуражката си.

— Аз, любезни Родион Романович, ще ви кажа нещо за себе си, така да се каже, за обяснение на характера ми — продължи, подтичвайки из стаята, Порфирий Петрович и, както преди, избягвайки сякаш да среща погледа на своя гост. — Аз, знаете ли, съм ерген човек, не се движа в отбрано общество и съм неизвестен, а при това съм свършен човек, прецъфтял и… и… и забелязвали ли сте, Родион Романович, че у нас, тоест у нас в Русия и най-вече в нашите петербургски кръгове, ако двама умни мъже, които още не се познават много добре, но тъй да се каже, се уважават взаимно, ето, както ние с вас сега, се съберат заедно, половин час просто не могат да намерят тема за разговор — чувстват се неловко един пред друг, седят и взаимно се смущават. Всички намират тема за разговор, дамите например… светските хора например, хората от висшето общество винаги имат тема за разговор, c’est de rigueur[2], а средните хора като нас — всички са стеснителни и неразговорчиви… мислещите тоест.

И защо ли е така, любезни? Обществени интереси ли нямаме или сме прекалено честни и не желаем да се лъжем един друг, не зная! А? Как мислите? Че оставете си фуражката, сякаш се каните веднага да си тръгнете, просто ми е неудобно, като ви гледам… Аз, напротив, така се радвам…

Расколников остави фуражката си, но продължи да мълчи и сериозно, намръщено да се вслушва в празното и объркано бръщолевене на Порфирий. „Какво сега, наистина ли иска да отвлече вниманието ми с глупавото си бръщолевене?“

— Кафе не ви предлагам, мястото не е подходящо; но защо да не поседите пет минути с приятел, за развлечение — дърдореше непрестанно Порфирий. — И знаете ли, всички тези служебни задължения… вие, любезни, не се обиждайте, че аз все се разхождам напред-назад; извинете, любезни, много се страхувам да не ви обидя, но движението ми е просто необходимо. Постоянно седя и така се радвам, когато мога да походя пет минути… хемороиди… все се каня да се лекувам с гимнастика; там, казват, съветници, действителни съветници и даже тайни съветници с готовност скачали на въженце; какво нещо е науката в наше време… да… А що се отнася до тези наши задължения, разпитите и цялата тази формалистика… ето вие, любезни, благоволихте сега сам да споменете за разпитите… та, знаете ли, любезни Родион Романович, тези разпити понякога объркват самия разпитващ повече, отколкото разпитвания… Това вие, любезни, напълно справедливо и остроумно благоволихте да отбележите (Расколников не беше казал нищо подобно). Объркваш се! Наистина се объркваш! И все едно и също, все едно и също, като барабан! Ето предстои реформа и поне ще получим ново име, хе, хе, хе! А относно нашите юридически похвати — както остроумно благоволихте да се изразите — напълно съм съгласен с вас. Че кой, кажете, измежду всички подсъдими, дори измежду най-простите селяни, не знае, че него например отначало ще започнат да го приспиват със странични въпроси (според вашия сполучлив израз), а след това изведнъж ще го халосат по темето с тъпото на брадвата, хе, хе, хе, според сполучливото ви сравнение! Хе, хе, та вие, значи, наистина помислихте, че аз с квартирата съм искал да ви… хе, хе! Какъв ироничен човек сте вие! Хайде спирам! Ах, да, ето на, една думичка вика друга, една мисъл предизвиква друга — ето вие за формата също споменахте одеве, разбирате ли, относно разпита… Че какво значи по формалния ред! Формата, разбирате ли, в много случаи е празна работа. Понякога само си поприказваш приятелски и ползата е по-голяма, формата никога няма да избяга, позволете ми да ви успокоя в това отношение; и какво всъщност е формата, ще ви запитам. Не бива да се ограничава следователят на всяка крачка с формата. Работата на следователя — това е, така да се каже, един вид свободно изкуство или нещо от този род… хе, хе, хе!…

Порфирий Петрович си пое дъх за миг. Той все дърдореше, без да се уморява, ту безсмислени, празни изречения, ту изведнъж пускаше някакви загадъчни думички и веднага отново се впускаше в безсмислици. Той вече почти тичаше из стаята, като все по-бързо и по-бързо местеше дебелите си крачета, все гледаше надолу, сложил дясната си ръка на гърба, а с лявата непрекъснато махаше и правеше разни движения, всеки път удивително несъответстващи на думите му. Расколников изведнъж забеляза, че тичайки по стаята, той на два пъти като че спря до вратата за миг и сякаш се вслуша… „Не чака ли нещо?“

— А тук вие сте съвършено прав — подхвана пак Порфирий, като гледаше Расколников весело, с извънредно простодушие (от което онзи потръпна и веднага се приготви), — наистина сте прав, че се надсмяхте на юридическите форми с такова остроумие, хе-хе! И тези наши (някои, разбира се) дълбокомислено-психологически похвати са крайно смешни, пък май и безполезни, в случай че са много стеснени от формата. Да-а… аз пак за формата: та ако аз сметна или по-точно, заподозра някого, един, втори, трети, тъй да се каже, в престъпление по някое делце, което ми е поверено… Вие следвате право, Родион Романович, нали?

— Да, следвах…

— Та ето ви, така да се каже, и примерче за в бъдеще — тоест не мислете, че бих се осмелил да ви уча: какви само статии пишете за престъпленията! Не, само така, като факт, ще се осмеля да ви дам примерче — та, значи, ако сметна например един, втори, трети за престъпник, е, защо, питам, да го безпокоя, преди да му е дошло времето, макар и да имам улики против него? Някого съм длъжен например да арестувам час по-скоро, но друг може да е по-различен, нали; тъй че защо да не го оставя да се поразходи из града, хе-хе! Не, вие, виждам, много не ме разбирате, затова ще се изразя по-ясно: ако аз например го затворя прекалено рано, по този начин може би, тъй да се каже, ще му дам нравствена опора, хе-хе! Вие се смеете? (Расколников и не мислеше да се смее: той седеше, стиснал устни, без да сваля трескавите си очи от очите на Порфирий Петрович.) А всъщност това е така, особено при някои субекти, защото хората са най-различни, а практиката спрямо всички е еднаква. Ето вие сега казахте: улики; да речем, наистина улики, но уликите, любезни, в повечето случаи са нож с две остриета, а аз съм следовател, значи, слаб човек и, да си призная, ще ми се да проведа следствието, така да се каже, математически ясно, ще ми се такава улика да намеря, че като две и две четири да е ясно! Като пряко и безспорно доказателство да е ясно! А ако го затворя ненавреме — макар да съм сигурен, че е той, — тогава може би сам ще си отнема средствата за по-нататъшното му разобличаване. А защо? Ами затова, че аз, така да се каже, ще му създам определено положение, така да се каже, психологически ще го установя и ще го успокоя и той ще се скрие от мене в черупката си: ще разбере най-после, че е затворник. Казват например, че в Севастопол веднага след Алма умните хора ужасно се страхували, че неприятелят всяка минута може да атакува и веднага да превземе Севастопол; а като видели, че неприятелят е предпочел обсадата по всички правила и копае първия ред окопи, така, казват, се зарадвали и успокоили, умните хора тоест: поне с два месеца, значи, се забавя работата, защото с правилна обсада кой знае кога ще надвият. Пак се смеете, пак не вярвате? Разбира се, и вие сте прав! Прав сте, прав сте! Това са все частни случаи, съгласен съм с вас; даденият случай е наистина частен! Но вижте какво, добри ми Родион Романович, трябва да се наблюдава: общият случай, този, по който са определени всички юридически форми и правила и с който те са съобразени и записани в книжки, изобщо не съществува поради това именно, че всяко нещо, всяко престъпление например, щом само се извърши в действителност, веднага се превръща в съвсем частен случай; и още какъв понякога, неприличащ на абсолютно нещо предишно. Извънредно комични случаи от този род се случват понякога. Та ако аз оставя някой си господин съвсем сам: да не го арестувам и да не го безпокоя, но той да знае всеки час и всяка минута или поне да подозира, че аз всичко знам, всичките му тайни, и денонощно го следя, неуморно го пазя, и да го държа умишлено във вечно подозрение и страх, Бога ми, ще започне да се върти наоколо ми, сам ще дойде, а може би и ще вземе да направи нещо, което вече ще е ясно като две и две четири, така да се каже, ще придобие математическа форма — това е приятното. То може да се случи и с някой загубен селяк, а що се отнася до нашего брата, съвременно умния човек, особено ако е начетен в дадена насока — още повече! Затова, драги ми, защото е твърде важно да разбереш в каква насока е развит човекът. Ами нервите, нервите, тях вие просто забравихте! Та в наше време всичко живо е болно, изтощено, нервно!… А жлъч, жлъч колко има у всички! Та това, да ви кажа, при случай е нещо като залеж! И защо да се безпокоя, че той се движи свободен из града! Че нека, нека се поразходи засега, нека; аз и без това зная, че той е моя жертвичка и никъде няма да ми избяга! Пък и къде може да избяга, хе-хе! В чужбина ли? В чужбина някой поляк може да избяга, не и той, още повече че аз следя и съм взел мерки. Из някой затънтен край на страната ли ще избяга? Че там живеят селяци, истински, диви, руски; а съвременно образованият човек по-скоро ще предпочете затвора, отколкото да живее с такива чужденци като нашите селяци, хе-хе! Но всичко това са глупости, всичко това е само на повърхността. Какво значи: ще избяга! Това е формата, а главното не е там; той няма да избяга от мене не само затова, че няма къде да отиде: той от мене психологически няма да избяга, хе-хе! Какво изразче, а! Той по закона на природата няма да ми избяга, даже и да имаше къде да отиде. Виждали ли сте пеперуда над свещ? Е, и той така все ще се върти, все ще се върти около мене като над свещ; свободата ще престане да му е мила, ще започне да се замисля, да се обърква, окончателно ще се заплете като в мрежа, ще се измъчи до смърт!… Нещо повече: лично ще ми приготви нещо математическо като две и две четири — стига да му дам по-дълъг срок… И все ще кръжи, все ще кръжи около мене, намалявайки все повече и повече радиуса и — хоп! — право в устата ми ще влезе, аз ще го глътна, а това вече е много приятно, хе-хе-хе! Не вярвате ли?

Расколников не отговори, той седеше бледен и неподвижен, като се вглеждаше в лицето на Порфирий с все същото напрежение.

„Урокът е добър — мислеше той, вледенявайки се, — това дори вече не е игра на котка и мишка, както беше вчера. А невъзможно е той просто безцелно да ми показва силата си и… да ми подсказва: прекалено умен е за това. Тук целта е друга, но каква? Не, глупости са това, брат, ти просто ме сплашваш и хитруваш! Нямаш доказателства и вчерашният човек не съществува! А ти просто искаш да ме объркаш, искаш да ме изнервиш преждевременно и в такова състояние да ме довършиш, само че лъжеш се, няма да успееш, няма да успееш! Но защо, защо до такава степен да ми се подсказва?… На болните ми нерви ли разчита!… Не, брат, лъжеш се, ще се провалиш, макар да си подготвил нещо… Добре, ще видим какво си подготвил.“

И той събра всичките си сили, приготвяйки се за страшната и неизвестна катастрофа. От време на време изпитваше желание да се нахвърли и веднага, на място, да удуши Порфирий. Още като влизаше тук, се страхуваше от тази злоба. Чувстваше, че устните му са пресъхнали, че сърцето му се блъска, че на устните му е засъхнала пяна. Но все пак реши да мълчи и засега да не казва нито дума. Разбра, че това е най-добрата тактика в неговото положение, защото не само че няма да се издаде, но, напротив, ще ядоса с мълчанието си врага и може би онзи дори ще се издаде пред него. Той поне се надяваше на това. — Не, аз виждам, че вие не вярвате, все мислите, че аз ви разправям невинни шегички — подзе Порфирий, като все повече и повече се развеселяваше и непрекъснато се кискаше от удоволствие, и започна пак да обикаля из стаята, — вие, разбира се, сте прав; сам Бог ми е дал такава външност, че събуждам у другите само смешни мисли: буфон[3], но аз ето какво ще ви кажа и пак ще повторя, че вие, любезни Родион Романович, простете на мене стареца, сте още млад човек, така да се каже, в първа младост и затова цените най-високо от всичко човешкия ум като всички млади хора. Пъргавата острота на ума и отвлечените доводи на разума ви съблазняват. И то точно както предишния австрийски хофкригсрат[4] например, тоест доколкото мога да съдя за военните събития: на книга и разгромиха Наполеон, и го плениха, и някак там, в кабинета си, всичко по най-остроумен начин пресметнаха и нагласиха, а пък всъщност генерал Мак взел, че се предал с цялата си армия, хе-хе-хе! Виждам, виждам, любезни Родион Романович, смеете ми се вие, че аз, такъв цивилен човек, все из военната история вземам примерчета. Но какво да се прави, слабост, обичам военното дело и така обичам да чета тези военни комюникета… наистина съм си сбъркал призванието. Трябваше да стана военен, вярно. Наполеон може би нямаше да стана, но майор щях да съм, хе-хе-хе! Да, та засега, скъпи мой, ще ви кажа най-подробно цялата истина относно това, частния случай тоест: действителността и характерът, уважаеми господине, са важно нещо и объркват, и още как, понякога и най-прозорливите пресмятания. Ей, чуйте стареца, сериозно ви говоря, Родион Романович (казвайки това, Порфирий Петрович, който едва ли имаше тридесет и пет години, наистина сякаш изведнъж целият се състари: дори гласът му се промени и той някак цял се преви), при това аз съм човек откровен… Откровен човек ли съм аз или не? Как мислите? Мисля, че съвсем: такива неща даром ви разказвам и дори награда не искам, хе-хе! Та продължавам: остроумието според мене е нещо великолепно, това е, така да се каже, венецът на природата и утеха в живота, и такива фокуси умее да ти поднесе, че къде може да се сети понякога някакъв си там нещастничък следовател, който при това е увлечен от собствената си фантазия, както става винаги, защото и той е човек! Но натурата помага на нещастния следовател, ето бедата! А увлечената в остроумието младеж, „която прекрачва всички препятствия“ (както по най-остроумен и хитър начин сте се изразили), и не помисля за това. Той, да речем, и ще излъже, тоест човекът, частният случай, incognito-то, и ще излъже отлично, по най-хитър начин; би казал човек, че вече може и да триумфира, и да се наслаждава на плодовете на своето остроумие, а той — хоп! — на най-интересното, на най-скандалното място вземе, че припадне. Вярно е, че е болен и в стаите понякога е задушно, но все пак! Все пак дал е повод да се помисли! Излъгал е чудесно, а с натурата си не е съумял да се съобрази. Ето къде е то, коварството! Друг път, увличайки се от живото си остроумие, започва да си играе с този, който го подозира, пребледнее сякаш нарочно, сякаш на шега, но прекалено естествено, прекалено много прилича на истина — и ето че пак даде повод за подозрение! И въпреки че отначало ще го измами, но през нощта онзи се сеща, ако не е глупав. Та на всяка крачка става така! Нещо повече: започва да предварва нещата, започва да се вре, където не го викат, започва непрекъснато да заговаря за това, за което, напротив, би трябвало да мълчи, разни алегории започва да подмята — хе-хе! — сам идва и започва да разпитва: защо, значи, толкова дълго време не ме арестувате? Хе-хе-хе, това и с най-остроумния човек може да се случи, с психолог и литератор! Огледало е натурата, огледало, най-прозрачно! Гледай в него и се любувай, това е то! Но вие защо така пребледняхте, Родион Романович, да не ви е задушно, да отворя ли прозорчето?

— О, не се безпокойте, моля ви се — извика Расколников и изведнъж се разсмя, — моля ви, не се безпокойте!

Порфирий се спря срещу него, почака и изведнъж също се разсмя. Расколников стана от канапето, като изведнъж рязко прекрати своя съвсем припадъчен смях.

— Порфирий Петрович — каза той високо и отчетливо, въпреки че едва се държеше на разтрепераните си крака, — аз най-накрая ясно виждам, че вие положително ме подозирате в убийството на тази старица и на сестра й Лизавета. От своя рана ви заявявам, че всичко това отдавна вече ми е омръзнало. Ако намирате, че имате право да ме преследвате по закон преследвайте ме; да ме арестувате — арестувайте ме. Но да ми се смеете в очите и да ме измъчвате, аз няма да позволя.

Изведнъж устните му затрепериха, в очите му пламна бяс и сдържаният досега глас закънтя.

— Няма да позволя! — извика той изведнъж и с всичка сила удари с юмрук по масата. — Чувате ли, Порфирий Петрович? Няма да позволя!

— Ах, Господи, но какво е това пак! — извика явно съвсем изплашен Порфирий Петрович. — Мили Родион Романович! Миличък! Господи! Какво ви е?

— Няма да позволя! — извика за четвърти път Расколников.

— Любезни, по-тихо! Нали ще чуят, ще дойдат! Какво ще им кажем тогава, помислете! — пошепна в ужас Порфирий Петрович, доближавайки лицето си до самото лице на Расколников.

— Няма да позволя, няма да позволя! — машинално повтори Расколников, но също изведнъж съвсем шепнешком.

Порфирий бързо се обърна и се втурна да отвори прозореца.

— Чист въздух да влезе! И водичка да бяхте пийнали, миличък, та това е припадък! — И той се спусна към вратата да каже да донесат вода; но за късмет в стаята, в ъгъла, имаше шише с вода.

— Пийнете, любезни — шепнеше той, спускайки се към него с шишето, — дано помогне… — Уплахата и самото съчувствие на Порфирий Петрович бяха толкова естествени, че Расколников млъкна и с ужасно любопитство започна да го разглежда. Водата впрочем той не прие.

— Родион Романович, миличък, та вие така до лудост ще се докарате, уверявам ви, е-ех! А-ах! Я пийнете! Пийнете поне малко де!

Той го накара все пак да вземе в ръце чашата с вода. Расколников машинално я доближи до устните си, но опомнил се, с отвращение я сложи на масата.

— Да-а, изкарахме едно припадъче! Така, миличък, вие пак ще се разболеете — закудкудяка с приятелско съчувствие Порфирий Петрович, впрочем все още някак объркан. — Господи! Как може така да не се пазите? Ето и Дмитрий Прокофич идва вчера при мене — съгласен съм, съгласен съм, аз имам язвителен характер, лош, а те виждате какъв извод направили от това!… Господи! Дойде вчера, след вас, обядвахме, говори, говори, аз само разперих ръце, е, мисля си… ох, Господи! Вие ли го пратихте да дойде? Че седнете, любезни, поседнете, за Бога!

— Не, не съм го изпращал! Но знаех, че ще идва при вас и защо ще идва — рязко отговори Расколников.

— Знаехте?

— Знаех. И какво от това?

— Ами това, любезни Родион Романович, че аз и за по-големи ваши подвизи зная, всичко ми е известно! Та аз зная как сте ходили да наемате квартира късно вечерта, когато се е стъмнило, и на звънеца сте звънели, и за кръвта сте питали, и работниците и портиерите сте объркали. И макар да разбирам тогавашното ви душевно състояние… но все пак така вие просто ще се подлудите, Бога ми! Ще се погубите! Негодуванието прекалено силно кипи у вас, благородното негодувание от получените обиди, най-напред от съдбата, а после от кварталните полицейски, и ето вие се щурате насам-натам, за да накарате всички, така да се каже, по-скоро да заговорят и с това да сложите отведнъж край на всичко, защото са ви омръзнали тези глупости и всички тези подозрения. Така е, нали? Отгатнах ли ви настроението?… Само че така не само себе си, а и Разумихин ще ми погубите; прекалено добър човек е той за тези неща, нали знаете. Вие сте болен, а той е добродетелен и, значи, болестта за него е прилепчива… Аз, миличък, като се успокоите, ще ви разкажа… но седнете, любезни, седнете, за Бога! Моля ви, починете си, ужасно измъчен вид имате; че поседнете де.

Расколников седна, тръпките минаваха и топлина се разливаше по цялото му тяло. Той с дълбоко изумление напрегнато слушаше изплашения Порфирий Петрович, който приятелски се грижеше за него. Но не вярваше на нито една негова дума, макар че изпитваше някаква странна склонност да повярва. Неочакваните думи на Порфирий за квартирата окончателно го поразиха. „Но как е възможно, той, значи, знае за квартирата? — помисли си изведнъж. И ми го разправя!“

— Да, има почти същия случай, психологически, в нашата съдебна практика — един болезнен случай — продължи бързо-бързо Порфирий. — Един също се беше самообвинил в убийство и още как само: цяла халюцинация измисли, факти представи, обстоятелствата разказа, оплете, обърка всички и всекиго, а защо? Самият той съвсем неумишлено е бил отчасти причина за убийството, но само отчасти, и като научил за това, че е дал повод на убийците, се заизмъчвал, съзнанието му се замъглило, започнали да му се привиждат разни работи, съвсем полудял и сам себе си уверил, че той именно е убиецът! Но правителственият Сенат в края на краищата разнищи делото и нещастникът беше оправдан и взет под попечителство. Благодарение на Сената! Ех-ех, ай-ай-ай! Та бива ли така, любезни? Може и треска да ви хване, щом вече изпитвате такива желания да дразните нервите си, да ходите нощно време да звъните по звънците и за кръвта да разпитвате! Че аз цялата тази психология нали съм я изучил от практиката. Така понякога човек го тегли да скочи от прозореца или от камбанарията и това чувство е толкова съблазнително. Същото е със звънците… Болест Родион Романович, болест! Започнали сте прекалено да занемарявате болестта си. Да бяхте се посъветвали с опитен лекар вие с този ваш дебелак!… Не сте на себе си! Всичко това иде оттам, че не сте на себе си…

За миг всичко се завъртя около Расколников.

„Нима, нима — минаваше му през ума — той и сега лъже? Невъзможно, невъзможно!“ — отблъскваше той от себе си тази мисъл, чувствайки предварително до каква степен на бяс и ярост може да го доведе тя, чувствайки, че може да полудее от бяс.

— Не съм бил не на себе си, това беше наяве! — извика той напрягайки всички сили на разсъдъка си, за да проумее играта на Порфирий. — Наяве, наяве! Чувате ли?

— Да, разбирам и чувам! Вие и вчера казахте, че сте на себе си, дори особено настоявахте, че сте на себе си! Всичко, което можете да кажете, го разбирам! Е-ех!… Но чуйте, Родион Романович, благодетелю мой, поне това обстоятелство. Та ако вие наистина в действително сте престъпник или там някак сте замесен в тази проклета работа, щяхте ли вие, моля ви се сам да настоявате, че не сте били не на себе си, когато сте извършили всичко това, а, напротив, били сте в пълно съзнание! И то много да настоявате, с особена упоритост — е, възможно ли е това, възможно ли е това, кажете! Та тъкмо напротив според мене. Та нали, ако се чувствате виновен в нещо, вие би трябвало именно на това да настоявате: че точно така е било, не сте били на себе си! Така ли е? Нали е така?

Нещо лукаво прозвуча в този въпрос. Расколников се отдръпна от навелия се към него Порфирий на облегалката на канапето и мълчаливо, втренчено, в недоумение го разглеждаше.

— Или ето относно господин Разумихин, относно това, тоест по своя инициатива ли е идвал вчера да говори или по ваше внушение. Та вие трябваше да казвате, че сам е дошъл, и да скриете, че е било по ваше внушение! А ето че вие не криете! Вие наблягате именно на това, че е било по ваше внушение!

Расколников никога не беше наблягал на това. Тръпки преминаха по гърба му.

— Вие все лъжете — каза той бавно и тихо, с изкривени в болезнена усмивка устни, — вие пак искате да ми покажете, че разбирате цялата ми игра, знаете предварително всичките ми отговори — говореше той, като сам почти чувстваше, че вече не претегля думите си както трябва, — искате да ме сплашите… или просто да ми се надсмеете…

Той продължаваше да го гледа втренчено, говорейки това, и изведнъж в очите му отново блесна безпределна злоба.

— Вие все лъжете! — извика той. — Сам отлично знаете, че най-добрият изход за престъпника е по възможност да не крие онова, което може да не се крие. Не ви вярвам!

— Какъв сте непреклонен! — захили се Порфирий. — Че с вас, любезни, човек просто не може да се справи, мономания някаква се е загнездила във вас. Значи, не ми вярвате? А аз ще ви кажа, че вече ми вярвате, вече за една четвърт повярвахте, а аз ще направя така, че всичко ще повярвате, защото истински ви обичам и искрено ви желая доброто.

Устните на Расколников затрепериха.

— Да, желая ви го, сериозно го казвам — продължи той и леко, приятелски хвана Расколников за ръката, малко над лакътя, — сериозно ви казвам: обърнете внимание на болестта си. Още повече че сега фамилията ви е пристигнала при вас; за нея поне мислете. Вие трябва да се грижите за тях, да ги обграждате с внимание, а само ги плашите…

— Какво ви засяга? Откъде знаете това? Защо толкова се интересувате? Вие, значи ме следите и искате да ми покажете това!

— Любезни! Че нали от вас, от вас самия научих всичко. Вие и не забелязвате, че във вълнението си сам предварително изказвате всичко и на мене, и на другите. От господин Разумихин, Дмитрий Прокофич, вчера също научих много интересни подробности. Не, вие ме прекъснахте, а аз ще ви кажа, че поради вашата мнителност вие сте загубили дори здравия си поглед върху нещата. Ето например, ако щете, пак на същата тема, за звънчетата: такава скъпоценност, такъв факт (това е цял факт, нали!), аз просто така изцяло ви го издадох, аз, следователят! И нищо ли не виждате в това? Че ако аз поне малко ви подозирах, така ли трябваше да постъпя! Напротив, трябваше отначало да приспя подозренията ви и да не се издавам, че този факт ми е вече известен; да отвлека вниманието ви в противоположна посока и изведнъж да ви халосам с тъпото на брадвата по темето (според собствения ви израз): „А какво, господине, сте благоволили да търсите в квартирата на убитата в десет часа вечерта, даже едва ли не в единадесет? А защо сте звънили със звънчето? А защо сте разпитвали за кръвта? А защо сте обърквали портиерите и сте ги подканяли да ви водят в участъка при полицейския поручик?“ Ето как би трябвало да постъпя, ако имах поне капчица подозрения към вас. Би трябвало да взема от вас показания по всички правила, обиск да ви направя, а може би и да ви арестувам… Значи, аз не ви подозирам, щом съм постъпил иначе! А вие сте загубили здравия си поглед върху нещата и нищо не виждате, повтарям ви!

Расколников потрепери с цялото си тяло, така че Порфирий Петрович прекалено ясно забеляза това.

— Вие все лъжете! — извика той. — Аз не зная целите ви, но вие все лъжете… Одеве говорехте в друг смисъл и е невъзможно да съм сгрешил… Вие лъжете!

— Аз лъжа? — подхвана Порфирий, явно възбуден, но запазвайки най-весел и насмешлив вид и като че без ни най-малко да се тревожи от това какво мнение има за него господин Расколников. — Аз лъжа?… Добре, ами как постъпих аз с вас одеве (аз, следователят), като сам ви подсказах и издадох всички средства за защита и сам ви обясних цялата тази психология: „Болестта, значи, треската, уязвен бях; меланхолията и кварталните“ и прочие, и прочие? А? Хе-хе-хе! Макар че то впрочем — да ви кажа право — всички тези психологически средства за защита са крайно несъстоятелни, пък и с две остриета: „Болестта, значи, треската, видения, привиждаше ми се, не помня“, всичко това е така, но защо, любезни, когато си болен и трескав, все точно такива видения ти се привиждат, а не други? Можеха да са и други, нали? Така ли е? Хе-хе-хе-хе!

Расколников гордо и с презрение го погледна.

— С една дума — настойчиво и високо каза той, като стана и при това отблъсна леко Порфирий, — с една дума, аз искам да зная: смятате ли ме вие за съвсем свободен от подозрения или не! Кажете, Порфирий Петрович, кажете положително и окончателно и по-скоро, веднага!

— Ето ти задача! Трудна задача сте вие — извика Порфирий със съвсем весел, лукав и спокоен израз. — Пък и защо ви е да знаете, защо ви е притрябвало толкова много да знаете, когато още никой не ви безпокои! Че вие сте като дете, непременно трябва да пипнете огъня с ръце. И защо се безпокоите така? Защо сам така ни се натрапвате, по какви причини? А? Хе-хе-хе!

— Повтарям ви — извика разярен Расколников, — че не мога повече да понасям…

— Кое? Неизвестността ли? — прекъсна го Порфирий.

— Не бъдете язвителен! Аз не искам!… Казвам ви, че не искам!… Не мога и не искам!… Чувате ли! Чувате ли! — извика той, като пак удари с юмрук по масата.

— Че по-тихо де, по-тихо! Нали ще ни чуят! Сериозно ви предупреждавам: помислете за себе си. Аз не се шегувам! — каза шепнешком Порфирий, но този път на лицето му нямаше одевешния женски добродушен израз; напротив, сега той направо заповядваше — строго, смръщил вежди и сякаш изведнъж нарушавайки всички тайни и двусмислици. Но това трая само миг. Озадаченият отначало Расколников изведнъж изпадна в истинско изстъпление; но странно: той пак се покори на заповедта да говори по-тихо, макар и да беше в най-високия пароксизъм на яростта.

— Аз няма да позволя да ме мъчите — зашепна той изведнъж както одеве с болка и омраза, съзнавайки мигновено в себе си, че не може да не се подчини на заповедта и изпадайки от тази мисъл в още по-голяма ярост, — арестувайте ме, обискирайте ме, но благоволете да действате по формалния ред, а не си играйте с мене! Да не сте посмял!…

— Но не се безпокойте за формата — прекъсна го Порфирий с предишната лукава усмивка и сякаш дори с наслаждение, като му се любуваше, — аз, любезни, ви поканих сега по домашному, съвсем приятелски!

— Не желая вашето приятелство и плюя на него! Чувате ли? И ето на: вземам си фуражката и си отивам. Е, какво ще кажеш сега, ако имаш намерение да ме арестуваш?

Той сграбчи фуражката си и тръгна към вратата.

— А изненадата нима не искате да видите? — закиска са Порфирий, като отново го хвана малко над лакътя и го спря до вратата. Той явно ставаше все по-весел и оживен, което окончателно караше Расколников да излиза от кожата си.

— Каква изненада? Това пък какво е? — попита той, като изведнъж се спря и с уплаха загледа Порфирий.

— Изненадата е ей тук, зад вратата, в квартирата ми, хе-хе-хе! (Той посочи с пръст заключената врата на преградката, която водеше към неговата държавна квартира.) Аз и с катинар го заключих, за да не избяга.

— Какво има? Къде? Какво е?… — Расколников се доближи до вратата и се опита да я отвори, но тя беше заключена.

— Заключена е, ето и ключа! — И наистина той му показа ключа, който извади от джоба си.

— Все лъжеш! — изкрещя в изстъпление Расколников, вече без да се сдържа. — Лъжеш, полишинел[5] проклет! — И се втурна към Порфирий, който се беше отдръпнал към вратата, но никак не беше се уплашил.

— Аз всичко, всичко разбирам! — подскочи той към него. — Ти лъжеш и ме дразниш, за да се издам…

— Че вие повече от това не можете да се издадете, любезни Родион Романович. Че вие изпаднахте в изстъпление. Не крещете, аз мога да извикам хората си!

— Лъжеш, нищо няма да излезе! Викай хората си! Ти знаеше, че съм болен и искаше да ме дразниш до ярост, за да се издам, ето целта ти! Не, ти факти дай! Аз всичко разбрах! Ти нямаш факти, ти имаш само негодни, нищожни догадки, заметовски!… Ти познаваше характера ми, до изстъпление искаше да ме докараш, а после да ме стресне и изведнъж с попове и поемни лица… Тях чакаш, а? Какво се бавиш? Къде са? Давай ги насам!

— Какви поемни лица, любезничък! Като си въобрази човек нещо! Че така и според формата не може да се действа, както вие казвате, реда, миличък, не знаете… А формата няма да избяга, сам ще видите!… — мърмореше Порфирий, като се ослушваше към вратата.

Наистина в това време точно зад вратата на другата стая сякаш се чу шум.

— А, идат! — извика Расколников. — Ти си изпратил да ги повикат!… Ти си ги чакал! Ти си си направил сметката… Хайде давай ги насам всичките: поемните лица, свидетелите, каквото искаш… давай! Аз съм готов! Готов съм…

Но в този миг се случи нещо странно, нещо толкова неочаквано за нормалния ход на нещата, че, разбира се, нито Расколников, нито Порфирий Петрович можеха да предвидят такава развръзка.

Бележки

[1] Съвсем фамилиарно (фр.)

[2] Така е прието (фр.)

[3] Шут (фр.)

[4] Съветник на императора по военните въпроси (нем.)

[5] Палячо (фр.)