Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (39)

VIII

Когато влезе при Соня, вече започваше да се здрачава. Целия ден Соня го беше чакала в ужасно вълнение. Чакаха го заедно с Дуня. Тя беше дошла при нея още от сутринта, спомняйки си вчерашните думи на Свидригайлов, че Соня „знае за това“. Няма да разказваме подробностите на разговора, за сълзите на двете жени и за това колко се сближиха. От тази среща Дуня поне получи едно утешение — че брат й няма да бъде сам: на нея, Соня, се бе изповядал той най-напред в нея бе потърсил човека когато бе почувствал нужда от човек; и тя именно ще тръгне с него, където го изпрати съдбата. Тя не попита, но знаеше, че ще бъде така. Тя гледаше на Соня просто с някакво благоговение и отначало почти я смущаваше с това благоговейно чувство, което проявяваше към нея. Соня бе готова дори едва ли не да заплаче: тя, напротив, се смяташе недостойна дори да погледне Дуня. Прекрасният образ на Дуня, когато тя се сбогува с нея с такова внимание и уважение при първата им среща у Расколников, оттогава завинаги беше останал в душата й като едно от най-прекрасните и недосегаеми видения в живота й.

Най-после Дунечка не издържа и остави Соня, за да отиде да чака брат си в квартирата му; все й се струваше, че той ще отиде най-напред там. Останала сама, Соня веднага започна да се измъчва от страх при мисълта, че той може би наистина ще свърши със самоубийство. От същото се боеше и Дуня. Но и двете целия ден една през друга се разубеждаваха взаимно с всички доводи, че това е невъзможно, и бяха по-спокойни, докато бяха заедно. А сега, щом се разделиха, и едната, и другата започнаха да мислят само за това. Соня си спомни как вчера Свидригайлов й каза, че за Расколников има два пътя — Владимирка или… При това тя познаваше неговото тщеславие, гордост, самолюбие и неверие. „Нима само малодушието и страхът от смъртта могат да го накарат да живее?“ — помисли тя най-после в отчаяние. Слънцето вече залязваше. Тя тъжно стоеше на прозореца и втренчено гледаше през него — но от този прозорец се виждаше само задната неваросана стена на съседната къща. Обаче, когато беше вече напълно убедена, че нещастникът е умрял, той най-сетне влезе в стаята й.

Радостен вик се изтръгна от гърдите й. Но тя се вгледа внимателно в лицето му и изведнъж пребледня.

— Е, да — каза, усмихвайки се, Расколников, — идвам за твоите кръстчета, Соня! Нали ти самата ме пращаше на кръстопътя; а сега, когато дойде това време, се изплаши?

Соня го гледаше с изумление. Странен й се видя този тон; студени тръпки преминаха по тялото й, но след минута тя се сети, че и тонът, и тези думи, всичко беше само външно. Той и с нея говореше, гледайки някак в ъгъла и сякаш избягвайки да я погледне право в лицето.

— Виждаш ли, Соня, аз прецених, че така наистина ще бъде най-добре. Има едно обстоятелство… Но дълго е да се разказва, пък и няма смисъл. Знаеш ли какво само ме ядосва? Досадно ми е, че всички тези глупави, зверски муцуни ще ме наобиколят сега, ще цъклят право в мене зъркелите си, ще ми задават глупавите си въпроси, на които трябва да се отговаря, ще ме сочат с пръст… Пфу! Знаеш ли, аз не отивам при Порфирий; омръзна ми той. По-добре е да отида при моя приятел Барут, хем ще го учудя, хем ще постигна своего рода ефект. А би трябвало да бъда по-хладнокръвен; прекалено жлъчен съм станал напоследък. Ще повярваш ли: преди малко се заканих на сестра си едва ли не с юмрук само затова, че се обърна да ме види за последен път. Свинщина е такова състояние! Е, докъде стигнах! Но какво става, къде са кръстчетата?

Той сякаш не беше на себе си. Не го сдържаше на едно място дори за минута, на нито един предмет не можеше да съсредоточи вниманието си; мислите му прескачаха една през друга, не знаеше какво приказва; ръцете му леко трепереха.

Соня мълчаливо извади от чекмеджето две кръстчета, кипарисово и медно, прекръсти се, прекръсти и него и му окачи на врата кипарисовото кръстче.

Това, значи, е символ, че поемам кръста, хе, хе! Като че досега малко съм страдал! Кипарисовото, тоест простонародно; медното, Лизаветиното, взимаш за себе си — я го покажи; та, значи, тя него е носила… в онази минута? Зная още две подобни кръстчета, сребърно и с иконка. Хвърлих ги тогава върху гърдите на бабичката. Тях всъщност трябваше, тях трябваше да сложа сега… Впрочем глупости говоря, ще забравя най-важното; разсеян съм някак!… Знаеш ли, Соня, аз всъщност дойдох да те предупредя, за да знаеш… Е, това е всичко… Всъщност само затова дойдох. (Хм, впрочем мислех, че повече неща ще ти кажа.) Нали ти самата искаше да отида — и ето сега аз ще лежа в затвора, ще се сбъдне желанието ти; е, защо плачеш? И ти ли? Престани, стига; ох, колко ми е тежко всичко това!

И все пак той се разчувства; сърцето му се сви, като я гледаше. „Но тази, тази защо — мислеше си той, — какъв съм й аз? Тя защо плаче, защо ме изпраща като майка ми или като Дуня? Бавачка ще ми бъде!“

— Прекръсти се, помоли се поне веднъж — с треперещ, плах глас помоли Соня.

— О, разбира се, колкото искаш! И от душа, Соня, от душа… Всъщност искаше да каже друго.

Той се прекръсти няколко пъти. Соня си сграбчи шала и си го намести на главата. Това беше зелен сукнен шал, навярно същият, за който споменаваше тогава Мармеладов, „семейният“. Расколников си го помисли, но не попита. Той вече започна да усеща, че е ужасно разсеян и някак безобразно разтревожен. Уплаши се от това. Изведнъж го порази и фактът, че Соня иска да излезе с него.

— Какво! Къде? Остани тук, остани тук! Аз сам — извика той в малодушно раздразнение и почти озлобен тръгна към вратата. — Че защо е нужна цяла свита! — мърмореше той, излизайки.

Соня остана насред стаята. Той дори не се сбогува, вече бе забравил за нея; едно разяждащо и негодуващо съмнение закипя в душата му.

„Но така ли е, така ли е всичко това? — помисли все пак, слизайки по стълбата. — Нима вече е невъзможно да спра и пак да променя всичко… и да не отида?“

Но въпреки това вървеше. Изведнъж почувства окончателно, че няма защо да си задава въпроси. Като излезе на улицата, си спомни, че не се сбогува със Соня, че тя остана насред стаята, със своя зелен шал, не смеейки да мръдне след вика му, и за миг се спря. В същия момент една мисъл изведнъж ярко го озари — сякаш бе чакала, за да го порази окончателно.

„За какво, защо ходих при нея сега? Аз й казах: по работа; но каква работа? Абсолютно никаква работа нямах! Да й съобщя, че отивам; какво от това? Имаше ли нужда! Да не би да я обичам? Нали не, не? Та аз ей сега я отпъдих като куче. Да не би наистина да ми бяха потрябвали кръстчетата й? О, колко низко паднах! Не — на мене ми бяха нужни сълзите й, нужно ми беше да видя уплахата й, да гледам как сърцето я боли и се измъчва! Трябваше все пак да се заловя за нещо, да се забавя, да погледам човек? И съм посмял така да се надявам на себе си, така високо да се ценя, просяк съм аз, нищожен съм, подлец съм, подлец!“

Той вървеше по крайбрежния булевард и му оставаше още малко път. Но като стигна до моста, спря и изведнъж сви и отиде на Сенния.

Той жадно се оглеждаше надясно и наляво, вглеждаше се напрегнато във всеки предмет и върху нищо не можеше да съсредоточи вниманието си; всичко му се изплъзваше. „Ето след седмица, след месец ще ме карат някъде с арестантската кола по този мост, как ли ще погледна тогава този канал — трябва да запомня това! — мина му през ума. — Ето тази табела, как ли ще прочета тогава тези букви? Ето, тук е написано: «Садружие», да запомня например това а, буквата а и да я погледна след месец, същото това а: как ли ще го погледна тогава? Какво ли ще изпитвам и мисля?… Боже, колко трябва да е долно това, всички тези мои сегашни… грижи! Разбира се, всичко това сигурно е посвоему интересно… (ха-ха-ха, за какво мисля!) аз се вдетинявам, сам пред себе си се перча; е, защо засрамвам сам себе си? Уф, как се блъскат! Ето този дебеланко — немец навярно — ме блъсна; знае ли кого е блъснал? Жена с дете проси милостиня, интересно е, че тя ме смята по-щастлив от себе си. Е, какво, да й дам ли за куриоз милостиня? А, един петак е останал в джоба ми, откъде ли? На, на… вземи, майчице!“

— Господ да те закриля! — чу се плачливият глас на просякинята.

Излезе на Сенния. Неприятно, много неприятно му беше да се блъска в тълпата, но той вървеше именно натам, където имаше най-много хора. Би дал всичко на света, за да остане сам; но самият чувстваше, че нито за минута няма да бъде сам. Сред тълпата буйстваше един пиян: той все искаше да танцува и все падаше на една страна. Наобиколиха го. Расколников си проби път през тълпата, няколко минути погледа пияния и изведнъж късо и отривисто се разсмя. След минута вече бе забравил за пияния, дори не го виждаше, въпреки че го гледаше. Най-после се махна, непомнейки дори къде се намира; но когато стигна до средата на площада, в него изведнъж нещо трепна, едно чувство го завладя моментално, завладя го цял — и тялото му, и мисълта му.

Той изведнъж си спомни думите на Соня: „Иди на кръстопътя, поклони се на народа, целуни земята, защото ти пред нея си прегрешил, и кажи високо на целия свят; «Аз съм убиец!»

Целият затрепери, като си спомни това. И до такава степен го бяха смазали безизходната мъка и тревога през цялото това време, особено през последните часове, че той просто се нахвърли върху възможността за това цялостно, ново, пълно чувство. То го обзе изведнъж, като някакъв припадък: пламна в душата му от една искра и изведнъж като огън го обхвана целия. Всичко в него изведнъж се смекчи и сълзите му бликнаха. И както стоеше, тъй падна на земята…

Той застана на колене сред площада, поклони се доземи и целуна тази мръсна земя с наслада и щастие. Стана и се поклони втори път.

— Ама се е нацепил! — обади се някакъв до него. Избухна смях.

— Този за Йерусалим тръгва, братлета, с деца, с роднини се прощава, на целия народ се покланя, целува столичния град Санкт Петербург и земята, върху която той се издига — добави някакъв пиян занаятчия.

— Младо момче още! — вмъкна трети.

— От благородните! — забеляза някой с важен глас.

— Сега не мож ги разбра кой е благороден, кой не е. Всички тези забележки и разговори сдържаха Расколников и думите «аз убих», може би готови да се откъснат от устата му, замряха в него. Той все пак спокойно понесе всички тези викове и без да се оглежда, тръгна направо по пресечката по посока на участъка. Едно видение му се мярна по пътя, но той не се учуди; вече предчувстваше, че тъй трябва да бъде. В момента, когато за втори път се поклони на Сенния доземи, обръщайки се наляво, видя на петдесетина крачки от себе си Соня. Тя се криеше от него зад една от дървените бараки на площада, значи, го следваше в цялото му скръбно шествие! Расколников почувства и разбра в тази минута, веднъж завинаги, че сега Соня е с него навеки и ще дойде с него на края на света, където и да го захвърли съдбата. Сърцето му се преобърна… но ето че бе стигнал вече до съдбоносното място…

Доста бодро влезе в двора. Трябваше да се качи на третия етаж. «Има време, докато се изкача» — помисли той. Изобщо струваше му се, че съдбоносната минута е още далече, че още много време остава, много неща може да премисли.

Пак същата мръсотия, същите черупки по извитата стълба, вратите на квартирите пак широко отворени, пак същите кухни, от които се носи дим и смрад. Расколников не бе идвал оттогава. Краката му изтръпваха и се прегъваха, но вървяха. Той се спря за миг да си поеме дъх, да се посъвземе, за да влезе като човек. «А за какво, защо? — помисли той изведнъж осъзнал движението си. — Щом се налага да изпия тази чаша, не е ли вече все едно? Колкото по-отвратително, толкова по-добре.» Във въображението му се мярна в този миг фигурата на Иля Петрович Барут. — Нима настина отивам при него? А не може ли при друг? Не може ли при Никодим Фомич? Да се върна сега и да отида в дома на самия квартален полицейски? Поне ще мине по домашному… Не, не! При Барут, при Барут! Ако ще пия тази чаша, да я изпия поне цялата наведнъж…“

Изтръпнал и едва владеейки се, той отвори вратата на участъка. Този път имаше много малко хора: някакъв портиер и още някакъв човечец. Пазачът дори не поглеждаше иззад преградката си. Расколников влезе в съседната стая. „Може би още е възможно да не казвам“ — минаваше му през ума. Тук някаква личност — един от писарите, с цивилно сако, се гласеше да пише нещо на бюрото. В ъгъла се настаняваше още един писар. Заметов го нямаше. Никодим Фомич, разбира се, също го нямаше.

— Никого ли няма? — попита Расколников, обръщайки се към личността на бюрото.

— А вие кого търсите?

— А-а-а! Ни се чува, ни се мярка, а руският дух… как беше там в приказката… забравих! М-моите п-почитания! — извика изведнъж познат глас.

Расколников се разтрепери. Пред него стоеше Барут, той внезапно бе излязъл от третата стая. „Това е самата съдба — помисли си Расколников, — защо е тука?“

— При нас? По какъв случай? — възклицаваше Иля Петрович. (Той беше явно в превъзходно и дори малко възбудено настроение.) Ако е по работа, подранили сте. Аз самият случайно… Но впрочем с каквото мога, ще ви бъда полезен. Аз да ви призная… как, как?… Извинете…

— Расколников.

— Но, да: Расколников! Можехте ли да допуснете, че съм забравил! Вие, моля ви се, не ме смятайте за такъв… Родион Ро… Ро… Родионич, така ли беше?

— Родион Романович.

— Да, да, да! Родион Романович, Родион Романович! Точно това исках. Даже на няколко пъти съм питал. Аз, да ви призная, след това искрено съжалявах, че ние с вас тогава така… на мене после ми обясниха, аз научих, че сте млад литератор и дори учен… и, така да се каже, първи стъпки… О, Господи! Че кой от литераторите и от учените не е започнал оригинално! Аз и жена ми — и двамата уважаваме литературата, а жена ми просто страстно!… Литературата и художеството! Само да си благороден, а всичко останало може да се придобие с талант, знание, ум, гении! Шапка — е, какво значи например шапка? Шапката е мекица, мога да я купя от Цимерман; но онова, което е под шапката и се закрива от шапката, виж, него не мога да купя!… Аз, да си призная, исках даже да дойда при вас да се обясним, но мисля, че вие, може би… Но аз пък не ви питам: вие всъщност идвате за нещо? Чух, че били пристигнали роднините ви.

— Да, майка ми и сестра ми.

— Имах даже честта и щастието да срещна вашата сестра — образована и прелестна особа. Признавам си, съжалих, че така се разгорещихме тогава с вас. Казус! А това, че аз тогава по повод вашия припадък ви изгледах с подозрение — това впоследствие се изясни по най-бляскав начин! Сектантство и фанатизъм! Разбирам вашето негодувание. Може би сменяте квартирата във връзка с пристигането на семейството ви?

— Н-не, аз само така… Отбих се да попитам… мислех, че ще намеря тук Заметов.

— Ах, да! Вие сте се сприятелили; чух. Но Заметов не е при нас — не можахте да го сварите. Да, останахме без Александър Григориевич! От вчера не е в наличност; премести се… и при преместването даже се скара с всички… просто неучтиво беше… Вятърничав хлапак — и нищо повече; беше дори обещаващ; ама на, какво да се прави с тази наша блестяща младеж! Изпит някакъв май иска да държи, само че на него му дай само да говори и да се перчи, с това и ще свърши изпитът. Та това не сте вие например или, да речем, господин Разумихин, вашият приятел! Вашата кариера е учението и вас няма да ви отклонят неуспехите! За вас всички тези красоти на живота, може да се каже, nihil est^[1], аскет, монах, отшелник!… За вас — книгата, перото зад ухо, научни изследвания — ето къде витае духът ви! Аз самият отчасти… чели ли сте записките на Ливингстън?

— Не.

— Аз ги четох. Напоследък впрочем се навъдиха много нихилисти; то е понятно; в какви времена живеем, ще ви запитам. А впрочем аз с вас… вие нали, разбира се, не сте нихилист! Отговорете откровено, откровено!

— Н-не.

— Не, вижте какво, бъдете откровен с мене, не се стеснявайте, все едно, че сте насаме със себе си! Едно е службата, друго е… вие помислихте, че исках да кажа — дружбата, не, не познахте! Не дружбата, а съзнанието на гражданина и човека, чувството на хуманност и любов към Всевишния. Аз мога да бъда и официално лице, и на служба, но гражданина и човека винаги съм задължен да чувствам в себе си и да го отчитам… Ето вие заговорихте за Заметов. Той току ще вдигне някой скандал по френски маниер, в неприлично заведение, на чаша шампанско или донско — ето какво представлява вашият Заметов! А аз може би, така да се каже, изгарям от преданост и възвишени чувства и освен това имам положение, чин, заемам длъжност. Женен съм и имам деца. Изпълнявам дълга си на гражданин и човек, а кой е той, позволете да запитам! Държа се с вас като с човек, облагороден от образованието. И тия акушерки също извънредно много се навъдиха. Расколников вдигна въпросително вежди. Думите на Иля Петрович, който очевидно току-що се беше наял, тракаха и се сипеха пред него в по-голямата си част като празни звуци. Но част от тях той все пак горе-долу разбираше; гледаше го въпросително и не знаеше как ще свърши всичко това.

— Говоря за подстриганите моми — продължи словоохотливият Иля Петрович, — нарекох ги акушерки и намирам, че прозвището е съвсем подходящо. Хе, хе! Врат се в академията, учат анатомия; е, кажете, ако аз например се разболея, ще извикам ли жена да ме лекува? Хе, хе!

Иля Петрович се разсмя, напълно доволен от своето остроумие.

— Вярно е, че жаждата за просвета е безпределна; но нали си се просветил вече — стига толкоз. Защо да се злоупотребява? Защо да се оскърбяват благородни личности, както прави този негодник Заметов? Защо ме оскърби той, ще ви запитам. Пък и колко зачестиха самоубийствата, просто не можете да си представите. Изхарчат си последните пари и току се самоубият. Момичета, момчета, старци… Ето и тази сутрин за някакъв неотдавна пристигнал господин. Нил Павлич, хей, Нил Павлич! Как му беше името на оня джентълмен, за когото съобщиха одеве, че се е застрелял на Петербургска?

— Свидригайлов — дрезгаво и безучастно отговори някой от другата стая.

Расколников потръпна.

— Свидригайлов! Свидригайлов се е застрелял! — извика той.

— Как! Вие познавате Свидригайлов?

— Да… познавам го… Той пристигна наскоро.

— Да, да, пристигнал е наскоро, жена му умряла, човек с шумно поведение — и изведнъж се застрелял, и то така скандално, че не можете да си представите по-скандално нещо… оставил в бележника си няколко думи, че умира в здрав разум и моли никой да не бъде обвиняван за смъртта му. Казват, че имал пари. А вие откъде го познавате?

— Аз… го познавам… моята сестра беше гувернантка у тях…

— Я виж, я виж… Значи, можете да ни дадете сведения за него. И даже не сте подозирали?

— Аз го видях вчера… той пиеше вино… нищо не знаех. Расколников се чувстваше, като че върху него бе паднало нещо и го бе притиснало.

— Вие сякаш пак пребледняхте. Тук е толкова задушно…

— Да, време е да си вървя — измърмори Расколников. — Извинете, обезпокоих ви…

— О, моля ви се, няма нищо! Удоволствие ми доставихте и аз съм щастлив да ви заявя…

Иля Петровия дори му протегна ръка.

— Аз исках само… аз при Заметов…

— Разбирам, разбирам и ми доставихте удоволствие.

— Аз… много се радвам… довиждане… — усмихваше се Расколников.

Той излезе; олюляваше се. Виеше му се свят. Не чувстваше дали стои на краката си. Заслиза по стълбището, опирайки се с дясната си ръка о стената. Стори му се, че някакъв портиер с тефтер в ръка го блъсна, изкачвайки се срещу него към участъка; че някакво кученце се скъсваше от лай някъде на долния етаж и че някаква жена хвърли подире му лъжица и завивка. Слезе долу и излезе на двора. На двора, недалеч от изхода стоеше бледа, цялата изтръпнала, Соня и диво го погледна. Той се спря пред нея. Нещо болезнено и измъчено се изписа на лицето й, нещо отчаяно. Тя плесна с ръце. Безобразна, безпомощна усмивка изкриви устните му. Той постоя, усмихна се и се върна пак горе в участъка.

Иля Петрович беше седнал и ровеше в някакви книжа. Пред него стоеше същият онзи селянин, който току-що беше блъснал Расколников по стълбите.

— А-а-а, вие пак идете! Забравили сте нещо?… Но какво ви е? Расколников с пребледнели устни, с неподвижен поглед, бавно се приближи към него, отиде до масата, опря се на нея с ръка, поиска да каже нещо, но не можа: чуваха се само някакви несвързани звуци.

— На вас ви е лошо! Дайте стол! Ето, седнете на стола, седнете! Вода!

Расколников се отпусна на стола, но не сваляше очи от лицето на твърде неприятно изненадания Иля Петрович. И двамата около минута се гледаха и чакаха. Донесоха вода.

— Аз… — започна Расколников.

— Пийнете вода.

Расколников отстрани с ръка водата и тихо, с прекъсвания, но ясно произнесе:

— Аз убих тогава старицата — чиновнишката вдовица, и сестра й Лизавета с брадва и ги ограбих.

Иля Петрович зина. Струпаха се хора. Расколников повтори показанието си.