Фьодор Достоевски
Престъпление и наказание (16)

II

Разумихин се събуди на другия ден към осем часа загрижен и сериозен. Много нови и непредвидени недоумения възникнаха у него тази сутрин. Той не беше и мислил преди, че ще се събуди някога така. Помнеше до най-малките подробности всичко, което се беше случило вчера, и разбираше, че с него е станало нещо необикновено, че е получил едно съвсем непознато впечатление, че запалилата се в него мечта е крайно неосъществима — така неосъществима, че той дори се засрами от нея и бързо премина към други, по-насъщни грижи и въпроси, останали му в наследство от „вчерашния триж проклет ден“.

Най-ужасният му спомен беше: колко „долен и гаден“ се показа той вчера не само за това, че беше пиян, а защото от глупаво прибързана ревност беше ругал пред девойката, използвайки положението и, нейния годеник, без да познава не само взаимните им отношения и задължения, но дори без да познава достатъчно и самия човек. Пък и какво право имаше да съди за него така прибързано и безогледно? И кой го беше викал за съдник! И нима може такова същество като Авдотя Романовна да се свърже с недостоен човек заради пари? Значи и той има достойнства. Мебелираните стаи? Но откъде пък наистина можеше той да знае какви са тези мебелирани стаи? Нали им приготвя жилище… Пфу, колко долно е всичко това! И какво оправдание е туй, че е бил пиян? Глупаво извинение, което още повече го унижава! Във виното е истината — и именно истината излезе на бял свят, „тоест цялата мръсотия на завистливото му грубо сърце излезе на бял свят“! И нима изобщо на него, Разумихин, му е позволена такава мечта? Какво е той в сравнение с такава девойка — той, пияният скандалджия и вчерашният самохвалко? „Нима е възможно такова цинично и смешно съпоставяне?“ Разумихин страшно се изчерви при тази мисъл и изведнъж за проклетия в същия миг ясно си спомни как им казваше вчера на стълбите, че хазайката ще започне да го ревнува от Авдотя Романовна… това беше вече непоносимо. Той с все сила удари с юмрук по кухненската печка, нарани си ръката и изби една тухла.

„Разбира се — промърмори след минута с някакво чувство на самоунижение, — разбира се, вече няма да мога да залича и поправя всички тия гадости… следователно няма защо да мисля за тях, затова да отида, без дума да кажа, и… да изпълня дълга си… също без дума да кажа, и… и да не моля за извинение, и нищо да не говоря, и… и, разбира се, сега всичко е свършено!“

Но все пак, като се обличаше, огледа костюма си по-внимателно от обикновено. Други дрехи нямаше; а и да имаше, може би не би ги облякъл — „така, нарочно нямаше да ги облека“. Но всеки случай не трябва да бъде циник и мръсен немарливец — няма право да оскърбява чувствата на другите, още повече че те, другите, самите имат нужда от него и го викат. Той внимателно изчетка костюма си. А ризите му бяха винаги сносни; в това отношение беше особено чистоплътен.

Тази сутрин се изми старателно — при Настася се намери сапун, изми си косата, врата и особено ръцете. Но когато се стигна до въпроса да обръсне ли четината си или не (Прасковя Павловна имаше чудесни бръсначи, останали още от покойния господин Зарницин), той просто с ожесточение бе решен отрицателно: „Нека си стои! Ако си помислят, че съм се избръснал за… да, непременно ще си помислят! За нищо на света!“

И… и главно, такъв е груб, мръсен, обноските му са кръчмарски; е… е, да речем, знае, че и той, макар и малко, но все пак е порядъчен човек… но какво толкова да се гордее, че е порядъчен човек? Всеки трябва да бъде порядъчен човек, дори нещо повече, и… и все пак (той не е забравил това) и той е вършил такива работи… не безчестни, но все пак!… А какви помисли е имал! Хм… и всичко това да постави редом с Авдотя Романовна! Но по дяволите! Нека! „Да, и нарочно ще бъда такъв мръсен, циничен, грубиян и все ми е едно! Още повече ще бъда!…“

В такива монолози го завари Зосимов, който беше преспал в гостната на Прасковя Павловна.

Той си отиваше вкъщи и на тръгване бързаше да намине при болния. Разумихин му докладва, че онзи спи като заклан. Зосимов нареди да не го будят, докато сам не се събуди. А той обеща да намине към десет-единадесет часа.

— Само че дали ще си бъде вкъщи — добави Зосимов. — Тю, дяволска работа! Над собствения си болен нямаш власт, върви, че лекувай! Не знаеш ли той ли ще отиде при тях или те ще дойдат тук?

— Мисля, че те — отговори Разумихин, разбрал целта на въпроса. — И ще говорят, разбира се, за семейните си работи. Аз ще си отида. Ти като лекар, разбира се, имаш повече права от мене.

— И аз не съм изповедник; ще дойда и ще си отида; и без това имам много работа.

— Едно ме безпокои — прекъсна го Разумихин, като се намръщи, — вчера в пияно състояние му издрънках разни глупости… разни… между другото, че ти се страхуваш, че той… е склонен към умопобъркване…

— Ти вчера и на дамите си издрънкал същото.

— Зная, че е глупаво! Бий ме, ако искаш! Кажи, ти наистина ли си уверен в това?

— Глупости са това, ти казвам, каква ти увереност! Самият ти ми го описа като мономан, когато ме доведе при него… А ние вчера наляхме още масло в огъня, ти тоест, с тези приказки… за бояджията; хубав разговор, когато той може би именно от това е полудял! Ако знаех какво точно е станало тогава в участъка и че там някакъв негодник с това подозрение… го е обидил — хм… нямаше да допусна вчера такъв разговор. Та тези мономани от капка океан правят, какви ли небивалици не виждат наяве… Доколкото си спомням, вчера от разказа на Заметов половината от работата ми стана ясна. Ами да! Аз зная един случай, един ипохондрик, четиридесетгодишен, не могъл да понесе ежедневните подигравки на масата на някакво осемгодишно момче и го заклал. А тук: той целият в дрипи, нахален полицай, болестта, която започва — и такова подозрение! Спрямо един ипохондрик в изстъпление! При бясно, изключително самолюбие! Че то може би именно тук е основата на болестта! Ами да, дявол го взел!… А този Заметов наистина е мило момче, само че, хм… напразно е разказал всичко вчера. Ужасен бъбрица!

— Че на кого е разказал? На мене и на тебе само!

— И на Порфирий.

— Че какво, като е разказал и на Порфирий?

— Чакай, ти имаш ли някакво влияние върху тях, върху майката и сестрата? По-предпазливи да са с него днеска…

— Ще се разберат! — неохотно отвърна Разумихин.

— И какво толкова има против тоя Лужин? Състоятелен човек, на нея, изглежда, не й е противен… а пък и нямат пукната пара, нали?

— Ама ти какво си ме заразпитвал? — подразнен викна Разумихин. — Откъде да знам нямат ли, имат ли! Попитай сам, може и да научиш…

— Уф, че си глупав понякога! Още не си изтрезнял от вчера… Довиждане; благодари от мое име на твоята Прасковя Павловия за гостоприемството. Заключи се, на моето „бонжур“ и през вратата не отговори, а още в седем часа стана, занесоха й самовара през коридора от кухнята… Нямах честта да я зърна…

Точно в девет часа Разумихин беше в къщата на Бакалеев. Двете дами отдавна вече го чакаха с истерично нетърпение. Бяха станали към седем часа, а може би дори и по-рано. Той влезе мрачен като нощ, поклони се неловко, от което веднага се ядоса — на себе си, разбира се. Но беше си направил грешно сметката: Пулхерия Александровна се спусна към него, хвана го за двете ръце и едва не ги целуна. Той плахо погледна към Авдотя Романовна; но и на това надменно лице в тази минута се четеше такава признателност и дружелюбност, такова пълно и неочаквано за него уважение (вместо насмешливи погледи и неволно, зле скривано презрение!), че за него може би щеше Да е по-леко, ако го бяха посрещнали с ругатни, защото сега му стана извънредно неловко. За щастие имаше готова тема за разговор и той веднага се улови за нея.

Като чу, че „още не се е събуждал“, но „всичко е наред“ Пулхерия Александровна заяви, че така е дори по-добре, „защото на нея й е много, много, много необходимо да поговорят предварително“. Последва въпрос дали е пил чай и покана да пият заедно; те още не били пили, понеже очаквали Разумихин. Авдотя Романовна позвъни, на повикването се отзова мръсен дрипльо, поръчаха му да донесе чай, който най-сетне бе сервиран, но така мръсно и така неприлично, че на дамите им стана неудобно. Разумихин изруга енергично квартирата им, но като се сети за Лужин, млъкна, сконфузи се и ужасно се зарадва, когато въпросите на Пулхерия Александровна се посипаха най-после един след друг, без прекъсване.

Той им отговаря три четвърти час, като всяка минута го прекъсваха и повторно го питаха, и успя да предаде всички най-важни и необходими факти, които знаеше от последната година в живота на Родион Романович, като завърши с подробен разказ за болестта му. Впрочем той пропусна много неща, които и трябваше да пропусне, между другото и сцената в участъка с всичките й последствия. Разказът му се слушаше жадно; но когато мислеше, че вече е свършил и е задоволил своите слушателки, оказа се, че за тях той все едно, че не беше започвал.

— Кажете ми, кажете ми как мислите… ах, извинете, аз още не знам името ви… — бързаше Пулхерия Александровна.

— Дмитрий Прокофич.

— Да, Дмитрий Прокофич, аз много, много бих искала да узная… как изобщо… гледа той сега на нещата, тоест, разберете ме, как да ви го кажа, тоест, по-точно казано: какво обича той и какво не обича? Винаги ли е такъв раздразнителен? Какви желания има и какви мечти, ако може така да се каже? Какво именно има особено влияние върху него сега? С една дума, бих желала…

— Ах, мамичко, как е възможно на всичко това да се отговори изведнъж! — забеляза Дуня.

— Ах, Боже мой, аз съвсем, съвсем друг очаквах да го намеря, Дмитрий Прокофич.

— Това е много естествено — отговори Дмитрий Прокофич. — Аз майка нямам, но чичо ми идва всяка година и почти всеки път не може да ме познае, даже външно, а е умен човек; много вода е изтекла през тригодишната ви раздяла. Пък и какво да ви кажа? От година и половина познавам Родион: навъсен, мрачен, надменен и горд; напоследък (а може би и много по-отдавна) — мнителен и ипохондрик. Великодушен и добър. Чувствата си не обича да показва, по-скоро жестокост ще прояви, отколкото да разкрие сърцето си. Понякога впрочем съвсем не е ипохондрик, а просто е студен и безчувствен до безчовечност, наистина, сякаш в него се сменят два противоположни характера. Ужасно е неразговорчив понякога! Все време няма, все му пречат, а лежи и нищо не върши. Не е насмешлив и не защото му липсва остроумие, а сякаш няма време за такива глупости. Не изслушва до края какво му се говори. Никога не се интересува от това, от което се интересуват в даден момент всички. Има много високо мнение за себе си и, струва ми се, не без известно право. Е, какво още?… Струва ми се, че идването ви ще му окаже спасително въздействие.

— Ах, дай Боже! — извика Пулхерия Александровна, измъчена от отзива на Разумихин за нейния Родя.

А Разумихин погледна най-после по-смело Авдотя Романовна. Той често я поглеждаше по време на разговора, но бегло, за един миг, и веднага отместваше поглед. Авдотя Романовна ту сядаше до масата и внимателно се заслушваше, ту пак ставаше и започваше да се разхожда от единия край на стаята до другия, както правеше обикновено, скръстила ръце, стиснала устни, като задаваше нарядко по някой въпрос, без да се спира и замисля. Тя също имаше навика да не изслушва докрай какво й се говори. Беше облечена в някаква тъмна рокличка от тънък плат, а на врата й беше вързано бяло прозрачно шалче. По много признаци Разумихин веднага забеляза, че двете жени са изпаднали в крайна бедност. Ако Авдотя Романовна беше облечена като кралица, той сигурно никак нямаше да се страхува от нея; но сега, може би именно затова, че тя бе така бедно облечена и че той бе забелязал цялата тази мизерия, сърцето му се изпълни със страх и той започна да се бои за всяка своя дума, за всеки свой жест, което беше, разбира се, мъчително за човек, и без това не много уверен в себе си.

— Вие казахте много интересни неща за характера на брат ми, и то… безпристрастно. Това е добре; аз мислех, че вие благоговеете пред него — обади се Авдотя Романовна с усмивка. — Струва ми се, право е и това, че край него трябва да има жена — добави тя замислено.

— Не съм казвал това, но впрочем може би вие и тук сте права, само че…

— Какво?

— Та той никого не обича; и може би никога няма да обикне — отсече Разумихин.

— Тоест не е способен да обикне?

— А знаете ли, Авдотя Романовна, вие самата ужасно приличате на брат си, и то във всичко! — изтърси той изведнъж, неочаквано за самия себе си, но в същия миг, сетил се какво й беше говорил преди малко за брат й, се изчерви като рак и ужасно се сконфузи. Авдотя Романовна не можа да не се разсмее, като го гледаше.

— Относно Родя вие и двамата може би грешите — подхвана Пулхерия Александровна, донякъде засегната. — Аз не говоря за това, което е сега, Дунечка. Това, което пише Пьотр Петрович в това писмо… и което предполагахме ние с тебе, може би не е вярно, но вие не можете да си представите, Дмитрий Прокофич, колко фантастичен и, как да кажа, капризен е той. На характера му никога не съм могла да имам доверие, дори и когато беше на петнадесет години. Уверена съм, че той и сега може изведнъж да направи със себе си нещо такова, за което нито един човек никога не би и помислил… Имам пресен пример: знаете ли как той преди година и половина ме изуми, потресе и едва не ме съсипа, когато беше намислил да се ожени за тази, как й беше името, за дъщерята на тази Зарницина, хазайката му?

— Знаете ли подробности по тази история? — попита Авдотя Романовна.

— Мислите ли — попита разпалено Пулхерия Александровна, — че биха го спрели тогава моите сълзи, моите молби, моята болест, може би моята смърт от мъка, нашата нищета? Преспокойно би прекрачил всички препятствия. А нима той, нима той не ни обича?

— Самият той никога нищо не ми е говорил за тази история — отговори предпазливо Разумихин, — но зная някои работи от самата госпожа Зарницина, която също не е от приказливите, и това, което съм чувал, е дори малко странно…

— А какво, какво сте чували? — попитаха двете жени в един глас.

— Впрочем нищо особено. Научих само, че този брак, вече окончателно решен и несъстоял се само поради смъртта на годеницата, и на самата госпожа Зарницина не се е харесвал много… Освен това, казват, годеницата не била дори хубава, тоест, казват, даже грозна… и такава болнава, и… и странна… но впрочем, изглежда, с известни качества. Непременно трябва да е имала някакви качества; иначе е необяснимо… Зестра също не е имала, но той никога не би се съобразявал с това дали има зестра… Изобщо в такива работи е трудно да се съди.

— Уверена съм, че тя е била достойна девойка — отбеляза кротко Авдотя Романовна.

— Нека Бог ми прости, но аз все пак се зарадвах тогава на смъртта й, макар че даже не зная кой от тях би погубил другия: той нея или тя него? — заключи Пулхерия Александровна; после предпазливо, като се спираше и непрекъснато поглеждаше към Дуня, което на Дуня беше явно неприятно, започна отново да разпитва за вчерашната сцена между Родя и Лужин. Този инцидент очевидно я безпокоеше най-много от всичко, караше я да се страхува и да тръпне. Разумихин разказа отново всичко с подробности, но този път добави и своето заключение; той направо обвини Расколников, че преднамерено е оскърбил Пьотр Петрович, и този път не го извини особено с болестта му.

— Той още преди болестта е намислил това — добави Разумихин.

— И аз мисля така — каза Пулхерия Александровна съкрушена. Но нея много я изненада, че този път Разумихин се изказа за Пьотр Петрович така предпазливо и дори сякаш с уважение. Това порази и Авдотя Романовна.

— Такова е, значи, мнението ви за Пьотр Петрович? — не се сдържа да попита Пулхерия Александровна.

— За бъдещия съпруг на вашата дъщеря аз и не мога да имам друго мнение — твърдо и с жар отвърна Разумихин. — И не само от банална учтивост го казвам, а защото… защото… е, макар и само затова, че Авдотя Романовна сама, доброволно е удостоила този човек с избора си. И ако така го ругах вчера, то е, защото бях така мръсно пиян и… безумен; да, безумен, без разум, бях полудял, съвсем… и днес се срамувам от това!… — Той се изчерви и млъкна. Авдотя Романовна пламна, но не наруши мълчанието си. Тя не бе казала нито дума, откакто заговориха за Лужин.

А без нейната подкрепа на Пулхерия Александровна явно не й достигаше решителност. Най-после, като се запъваше и непрекъснато поглеждаше към дъщеря си, тя заяви, че нея сега извънредно много я безпокои едно обстоятелство.

— Вижте какво, Дмитрий Прокофич… — започна тя. — Аз ще бъда съвсем откровена с Дмитрий Прокофич, нали, Дунечка?

— Разбира се, мамо — каза внушително Авдотя Романовна.

— Работата е следната — забърза Пулхерия Александровна, сякаш планина й бяха свалили от плещите, като й позволиха да сподели мъката си. — Днес, много рано, получихме от Пьотр Петровия бележка в отговор на нашето вчерашно известие за пристигането ни. Виждате ли, той вчера трябваше да ни посрещне, както беше обещал, на гарата. Вместо това на гарата бе изпратен да ни посрещне някакъв лакей с адреса на тази квартира и да ни покаже пътя, а Пьотр Петрович поръчал да ни предадат, че ще дойде тук, при нас, днес сутринта. Вместо това днес сутринта получихме ето тази бележка… Най-добре прочетете я сам; тук има нещо, което много ме безпокои… вие сега сам ще видите какво е това нещо и… кажете ми откровено мнението си, Дмитрий Прокофич! Вие най-добре познавате характера на Родя и можете да ми дадете най-добър съвет. Предупреждавам ви, че Дунечка вече всичко е решила веднага, но аз още не знам как да постъпя и… и все ви чаках.

Разумихин разгъна бележката, с вчерашна дата, и прочете следното:

„Уважаема госпожо Пулхерия Александровна, имам честта да ви уведомя, че поради появили се внезапно препятствия не можах да ви срещна на гарата и изпратих с тази цел човек, твърде енергичен. Съответно ще се лиша от честта да се видя с вас и утре сутринта поради неотложна работа в Сената и за да не попреча на семейната ви среща с вашия син и на Авдотя Романовна — с брат й. А ще имам честта да ви посетя и да ви поздравя във вашата квартира именно утре, точно в осем часа вечерта, към което се осмелявам да добавя убедителната си и, ще кажа още, настоятелна молба на нашата среща да не присъства Родион Романович, тъй като той неокачествимо и неучтиво ме обиди при вчерашното ми посещение, когато го сварих болен, и освен това имам нужда от обстойно обяснение лично с вас по известен въпрос, относно който желая да науча собственото ви становище. Имам честта при това предварително да ви уведомя, че ако въпреки молбата ми срещна Родион Романович, то ще бъда принуден незабавно да се отстраня, и тогава вече се сърдете на себе си. Пиша това предвид обстоятелството, че Родион Романович, който при посещението ми изглеждаше толкова болен, след два часа изведнъж е оздравял и следователно, щом излиза от къщи, може да дойде и при вас. Убедих се в това със собствените си очи в квартирата на един премазан от коне пияница, който умря от последното, на чиято дъщеря, момиче с известно поведение, той даде вчера към двадесет и пет рубли под предлог, че са за погребението, което твърде ме учуди, знаейки с каква мъка събрахте вие посочената сума. Като изказвам особеното си уважение към Авдотя Романовна, моля ви да приемете чувствата на почтителна преданост

на вашия покорен слуга П. Лужин“

— Какво да правя сега, Дмитрий Прокофич? — заговори Пулхерия Александрова, като едва не плачеше. — Как да кажа на Родя да не идва? Той така упорито настояваше вчера да откажем на Пьотр Петрович, а сега ни се заповядва и него самия да не го пускаме! Че той нарочно ще дойде, като научи, и… какво ще стане тогава?

— Постъпете така, както е решила Авдотя Романовна — спокойно и веднага отговори Разумихин.

— Ах, Боже мой! Тя казва… тя Бог знае какво говори и не ми обяснява целта! Тя казва, че така ще бъде по-добре, тоест не че по-добре, а че, кой знае защо, непременно трябвало и Родя също нарочно да дойде днес в осем часа и те непременно да се срещнат… А аз и писмото не исках да му показвам и с някаква хитрост с ваша помощ да направя така, че той да не дойде… защото той е така раздразнителен… Пък и нищо не разбирам, какъв пияница е умрял и каква дъщеря, и как е могъл той да й даде последните си пари… които…

— Които така трудно намерихте, мамо — добави Авдотя Романовна.

— Той не беше на себе си вчера — замислено проговори Разумихин. — Да знаете как се е държал вчера в кръчмата, макар и умно… хм! За някакъв покойник и за някакво момиче той наистина ми говори вчера, когато си отивахме вкъщи, но аз не разбрах нито дума… А впрочем и аз самият вчера…

— Най-добре, мамичко, да отидем ние при него и там, уверявам ви, веднага ще разберем какво да правим. Пък и време е — Господи! Наближава единадесет! — извика тя, като погледна великолепния си златен часовник с емайл, който висеше на шията й на тънка венецианска верижка и съвсем не съответстваше на дрехите й. „Подарък от годеника“ — помисли си Разумихин.

— Ах, време е!… Време е, Дунечка, време е! — тревожно се засуети Пулхерия Александровна. — Ще помисли, че сме му сърдити за вчера и затова така се бавим. Ах, Боже мой!

Говорейки това, тя забързано намяташе пелерината си и си слагаше шапката; Дунечка също се облече. Ръкавиците й бяха не само вехти, но дори скъсани, което Разумихин забеляза, но всъщност тази явна бедност в дрехите придаваше на двете дами дори някакво особено достойнство, присъщо на онези, които умеят да носят бедно облекло. Разумихин с благоговение гледаше Дунечка и се гордееше, че ще върви под ръка с нея. „Онази кралица — мислеше си той, — която е кърпила чорапите си в затвора, разбира се, е изглеждала в тази минута като истинска кралица и дори повече, отколкото по време на най-пищните празненства и церемонии.“

— Боже мой — възкликна Пулхерия Александровна, — мислила ли съм, че ще се страхувам от среща със сина си, с моя мил, мил Родя, както се страхувам сега!… Аз се страхувам, Дмитрий Прокофич! — добави тя, поглеждайки го плахо.

— Не бойте се, мамо — каза Дуня и я целуна, — по-добре вярвайте в него. Аз вярвам.

— Ах, Боже мой! Аз също вярвам, а цяла нощ не съм спала! — извика нещастната жена.

Те излязоха на улицата.

— Знаеш ли, Дунечка, щом задрямах малко призори, изведнъж сънувах покойната Марфа Петровна… и то цялата в бяло… Приближи се до мене, хвана ме за ръката и клати глава с укор и така строго, строго, сякаш ме осъжда… На хубаво ли е това? Ах, Боже мой, Дмитрий Прокофич, вие още не знаете: Марфа Петровна умря!

— Не, не зная: каква Марфа Петровна?

— Скоропостижно! И представете си…

— После, мамо — намеси се Дуня, — та господинът още не знае коя е Марфа Петровна.

— Ах, не знаете? А аз мислех, че на вас вече всичко ви е известно. Простете, Дмитрий Прокофич, аз тия дни просто губя разсъдъка си. Вярвайте ми, на вас аз гледам като на наше провидение и затова бях така убедена, че вие вече всичко знаете. Аз ви чувствам съвсем близък… Не се сърдете, че говоря така. Ах, Боже мой, какво ви е на дясната ръка! Ударили сте се?

— Да, ударих се — измърмори ощастливеният Разумихин.

— Аз понякога говоря прекалено откровено, та Дуня ме възпира… Но, Боже мой, в каква дупка живее той! Дали се е събудил? И тази жена, хазайката му, смята това за стая? Чуйте, вие казвате, че той не обича да разкрива сърцето си, и аз може би ще му омръзна с моите… слабости?… Не бихте ли ме посъветвали, Дмитрий Прокофич? Как да се държа с него? Аз, знаете ли, съвсем съм се объркала.

— Не го разпитвайте много за нещо, ако видите, че се мръщи; особено за здравето му много не го питайте: не обича.

— Ах, Дмитрий Прокофич, колко е тежко да си майка! Но ето го това стълбище… Какви ужасни стълби!

— Майко, вие сте даже бледа, успокойте се, мила — каза Дуня, като се притисна нежно към нея. — Той трябва да е щастлив, че ви вижда, а вие така се измъчвате — добави тя и очите й светнаха гневно.

— Почакайте, аз ще надникна пръв, да видя дали се е събудил.

Дамите безшумно тръгнаха след Разумихин, който избърза пред тях по стълбата, и когато стигнаха вече на четвъртия етаж, до вратата на хазайката, забелязаха, че вратата й е съвсем слабо открехната и две живи черни очи ги разглеждат от тъмното. А когато погледите им се срещнаха, вратата изведнъж се тръшна, и то така шумно, че Пулхерия Александровна едва не извика от уплаха.