Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 21 септември 2007 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

IV

А Расколников се запъти право към къщата край канала, където живееше Соня. Къщата беше триетажна, стара, боядисана в зелено. Той успя да намери портиера и получи от него доста неопределени упътвания за жилището на Капернаумов, шивача. Като намери в ъгъла на двора входа откъм тясното и тъмно стълбище, той се изкачи най-после на втория етаж и стигна до коридора, който опасваше етажа откъм двора. Докато търсеше в тъмното и недоумяваше къде може да бъде вратата на Капернаумови, изведнъж на три крачки от него се отвори някаква врата; той машинално се хвана за нея.

— Кой е? — тревожно запита женски глас.

— Аз съм… идвам при вас — отвърна Расколников и влезе в тесничко антре. Там, на продънен стол, в изкривен меден свещник бе сложена свещ.

— Вие! Господи! — слабо извика Соня и застана като вцепенена.

— Откъде се влиза при вас? Оттук ли? — И Расколников, като се мъчеше да не я гледа, бързо мина в стаята.

След минута влезе със свещта и Соня, остави я и застана пред него съвсем объркана, в неизразимо вълнение и явно изплашена от неочакваното посещение. Изведнъж червенина заля бледото й лице и дори сълзи се показаха на очите й… Беше й тежко и срамно, и сладко… Расколников бързо се обърна и седна на стола до масата. С един поглед успя да обхване стаята.

Тя беше голяма, но извънредно ниска, единствената, която Капернаумови даваха под наем; заключената врата отляво водеше към тях. Отдясно имаше още една врата, винаги залостена. Тя водеше към друга, съседна квартира, с друг номер. Стаята на Соня приличаше на някакъв навес, тя представляваше твърде неправилен четириъгълник и това й придаваше нещо уродливо. Стената с три прозореца, които гледаха към канала, прерязваше стаята някак косо, от което единият ъгъл, ужасно остър, оставаше някъде в дълбочина, така че при слабо осветление човек не можеше дори добре да го види; а другият ъгъл беше прекалено безобразно тъп. В цялата тази голяма стая почти нямаше мебели. В ъгъла вдясно стоеше креват; до него, точно до вратата, стол. Край същата стена, където беше креватът, точно до вратата към другата квартира, имаше проста дървена маса, покрита със синя покривка; до масата бяха сложени два плетени стола. Освен това до противоположната стена, близо до острия ъгъл, имаше малък скрин от просто дърво, който някак се губеше в празната стая. Ето всичко, което имаше в стаята. Жълтеникавите изпоцапани и извехтели тапети бяха почернели във всички ъгли; тук навярно зиме беше влажно и задимено. Бедността беше явна; дори креватът беше без завески. Соня мълчаливо гледаше гостенина си, който така внимателно и безцеремонно оглеждаше стаята й, и дори най-накрая се разтрепери от страх, сякаш стоеше пред съдия, в чиито ръце беше съдбата й.

— Аз ида късно… Има ли единадесет часа? — попита той все още без да вдига очи към нея.

— Има — прошепна Соня. — Ах, да, има! — забърза тя изведнъж, като че в това беше единственият изход за нея. — Току-що би часовникът на хазаите… и аз чух… Има.

— Ида при вас за последен път — мрачно продължи Расколников, макар че идваше едва за първи. — Аз може би вече няма да ви видя…

— Вие… заминавате?

— Не зная… утре всичко…

— Значи, няма да дойдете утре у Катерина Ивановна? — трепна гласът на Соня.

— Не зная. Всичко утре сутринта… Не е там работата, аз дойдох да ви кажа нещо…

Расколников вдигна към нея замисления си поглед и изведнъж забеляза, че той седи, а тя все още стои пред него.

— Но защо стоите? Седнете — проговори той с внезапно изменен, тих и ласкав глас.

Тя седна. Той я погледа около минута приветливо и почти със състрадание.

— Каква сте слабичка! Каква ръка имате! Съвсем прозрачна. Пръстите — като на мъртва.

Той взе ръката й. Соня леко се усмихна.

Винаги съм била такава — каза тя.

И когато живеехте вкъщи? — Да…

— Е, да, разбира се! — произнесе той отривисто и изразът на лицето му, и тонът на гласа му изведнъж пак се промениха. Той още веднъж се огледа.

— Вие у Капернаумови ли сте под наем?

— Да…

— Те са там, зад вратата?

— Да… Те имат също такава стая. Всички са в една стая?

— В една.

— Във вашата стая аз бих се страхувал нощем — мрачно каза той.

— Хазаите са много добри, много мили — отговори Соня, сякаш още не беше се опомнила и съвзела. — И всичките мебели… всичко… всичко е на хазаите. И те са много добри, и децата също често идват при мене…

— Пелтеците ли?

— Да… Той заеква и е куц. И жена му също… Не че заеква, а някак не изговаря всичко. Тя е добра, много. А той е бивш крепостен слуга. Имат седем деца… само най-голямото заеква, а останалите са просто болни… но не заекват… А вие откъде знаете за тях? — добави тя малко учудена.

— Вашият баща тогава всичко ми разказа. Той ми разказа всичко за вас… И как към шест часа сте излезли и сте се върнали към девет, и как Катерина Ивановна е стояла на колене до леглото ви.

Соня се смути.

— Аз като че го видях днес — прошепна тя нерешително.

— Кого?

— Баща ми. Вървях по улицата, там наблизо, на ъгъла, към десет часа, а той като че върви пред мене. И съвсем като да беше той. Аз тъкмо исках да се отбия при Катерина Ивановна…

Разхождахте ли се?

— Да — отривисто прошепна Соня, като пак се смути и наведе глава.

— Но нали Катерина Ивановна само дето не ви е биела, когато сте живеели при баща си?

— Ах, не, какво говорите, какво говорите, не! — с някаква уплаха дори го погледна Соня.

— Но вие я обичате?

— Нея? Но ка-а-ак не! — проточи Соня жално и със състрадание, като изведнъж сключи ръце. — Ах, вие не я… Ако само знаехте. Та тя е съвсем като дете… Та тя е почти луда… от скръб. А колко умна беше… колко великодушна… колко добра! Вие нищо, нищо не знаете… ах!

Соня каза това просто в отчаяние, като се вълнуваше и измъчваше и чупеше ръце. Бледите й бузи пак пламнаха, в очите й се появи мъка. Личеше, че думите му бяха разтворили много рани в душата й, че ужасно й се искаше нещо да изрази, да каже, да се застъпи. Някакво ненаситимо състрадание, ако може така да се каже, изразиха изведнъж всички черти на лицето й.

— Да ме е биела! Какво говорите! Господи, да ме е биела! Че дори и да ме е биела, какво от това! Какво от това? Вие нищо, нищо не знаете… Тя е толкова нещастна, ах, колко е нещастна! И болна… Тя търси справедливост… Тя е чиста. Тя така вярва, че във всичко трябва да има справедливост, и я изисква… И дори, ако щете, я измъчвайте, но нищо несправедливо няма да направи. Тя самата не разбира колко невъзможно е това да има справедливост между хората и се ядосва… Като дете, като дете! Тя е справедлива, справедлива!

— А какво ще стане с вас? Соня погледна въпросително.

— Те нали останаха на вашите ръце. Вярно, че и по-рано всичко е лежало върху вас, и покойникът, за да има какво да пийне за махмурлука, пак при вас е идвал. Но сега какво ще стане?

— Не знам — тъжно произнесе Соня.

— Те там ли ще останат?

— Не знам, че те са задлъжнели там за квартирата; а хазайката, изглежда, е казала днес, че не иска да ги остави, а Катерина Ивановна казва, че и тя самата нито за миг няма да остане.

— Тя пък на какво отгоре е толкова смела? На вас ли се надява?

— Ах, не, не говорете така!… Ние сме едно, заедно живеем — изведнъж пак се развълнува и дори се ядоса Соня, също като да беше се разсърдило канарче или някаква друга мъничка птичка. — Пък и какво да прави? Какво, какво да прави? — питаше тя, като се горещеше и вълнуваше. — А колко, колко плака тя днес! Тя просто полудява, не забелязахте ли? Побърква се; ту се тревожи като дете утре всичко да бъде прилично, да има ядене и всичко… ту кърши ръце, храчи кръв, плаче, изведнъж почне да си удря главата в стената, като в отчаяние. А после пак се успокоява; тя все се надява на вас: казва, че сега вие сте й подкрепа, че тя ще вземе отнякъде малко пари назаем и ще замине за своя град с мене, и ще открие пансион за благородни девици, а мене ще ме вземе за надзирателка — и ние ще започнем съвсем нов, прекрасен живот и ме целува, прегръща, утешава и така вярва! Така вярва на тези фантазии! Може ли да й се противоречи? А днес целия ден мие, чисти, кърпи; коритото сама с малкото си сили домъкна в стаята, запъхтя се и просто падна на леглото; а сутринта с нея и на пазар ходихме да купим на Полечка и на Льоня обувки, защото съвсем се скъсаха, само че парите не ни стигнаха, много още ни трябваха, а тя такива хубавички обувчици избра, защото има вкус, вие не знаете… И още там, в магазина, взе, че се разплака пред продавачите, че не й стигнали парите… Ах, колко жално беше да я гледа човек.

— То е естествено, щом… така живеете — каза с горчива усмивка Расколников.

— А на вас нима не ви е жал? Не ви е жал? — засегна се пак Соня. — Вие, нали знам, вие сте й дали последните си пари, без нищо да сте видели. А да бяхте видели всичко, о, Господи! А колко, колко пъти съм я разплаквала! Само преди една седмица! Ох, и аз! Седмица преди смъртта му. Постъпих жестоко! И колко, колко пъти съм правила това. Ах, сякаш ей сега е било, после цял ден ми е било мъчно, като си спомнях!

Докато говореше, Соня дори кършеше ръце — толкова тежко и беше да си спомня.

— Вие да сте жестока?

— Да, аз, аз! Аз отидох тогава — продължи тя, — а покойникът казва: „Почети ми — казва, — Соня, нещо, главата ме боли, почети ми…, ето ти книжка“ — някаква книжка имаше, от Андрей Семьонович я беше взел, от Лебезятников, който живее там; той намираше винаги такива смешни книжки. А аз му викам: „Време е да си вървя“ — и не поисках да му почета, а се бях отбила у тях главно за да покажа на Катерина Ивановна едни якички; Лизавета, търговката, ми беше донесла евтини якички и маншетки, хубавички, новички, с бродерия. Катерина Ивановна много ги хареса, сложи си ги и се погледна в огледалото, и много, много й харесаха. „Подари ми ги — казва, — Соня, моля ти се.“ Моля ти се ми каза и така й се искаше! А на какво ще ги слага? Така само: за миналото щастливо време си спомни! Гледа се в огледалото, любува се, а никакви, никакви дрехи няма, нищо, от колко години вече! И никога от никого нищо няма да поиска; горда е, по-скоро тя ще даде последното, което има, а сега ме помоли — толкова й харесаха! А на мене ми дожаля да й ги дам. „За какво си ви — казвам, — Катерина Ивановна?“ Да, казах „за какво“. Това вече не биваше да й казвам! Така ме погледна и така страшно тежко й стана, че й отказах и толкова ми беше жал да я гледам… Виждах, не й беше мъчно за якичките, а за това, че й отказах. Ах, да можех сега да върна всичко това, да го поправя, всички тези казани тогава думи… Ох… аз пък!… Та на вас ви е все едно!

— Вие познавате тази Лизавета, търговката?

— Да… Ама и вие ли я познавате? — отговори с известно учудване Соня на въпроса с въпрос.

— Катерина Ивановна има туберкулоза, скоротечна; тя ще умре скоро — каза Расколников, като помълча и не отговори на въпроса.

— Ох, не, не, не! — И Соня с несъзнателно движение го хвана за двете ръце, сякаш го умоляваше да не е така.

— Та по-добре ще е, ако умре.

— Не, няма да е по-добре, няма да е по-добре, никак няма да е по-добре! — изплашено и несъзнателно повтаряше тя.

— Ами децата? Къде ще отидат тогава, ако не при вас?

— Ох, просто не знам! — възкликна Соня почти в отчаяние и се хвана за главата. Явно беше, че тази мисъл вече много-много пъти и на нея й беше минавала през ума и той само бе я предизвикал отново.

— Ами ако вие, да кажем, сега, докато е жива Катерина Ивановна, се разболеете и ви откарат в болница, какво ще стане? — безжалостно настояваше той.

— Ах, какво говорите, какво говорите! Само това не може да се случи! — И лицето на Соня се изкриви от страшна уплаха.

— Как не може да се случи? — продължи Расколников със сурова усмивка. — Да не би да сте застрахована? Тогава какво ще стане с тях? Ще останат всички на улицата, тя ще кашля и ще проси и ще удря някъде глава в стената, както днес, а децата ще плачат… После ще падне и ще я откарат в участъка, в болницата, ще умре, а децата…

— Ох, не!… Бог няма да го позволи! — изтръгна се най-после от свитите гърди на Соня. Тя слушаше и го гледаше с умоляващи очи, сключвайки ръце в няма молба, сякаш от него зависеше всичко.

Расколников стана и започна да ходи из стаята. Мина около минута. Соня стоеше, отпуснала ръце и глава, в странна тъга.

— А да пестите не можете ли? Да отделяте за черни дни? — запита той, спирайки изведнъж пред нея.

— Не — прошепна Соня.

— Разбира се, че не! А опитвали ли сте? — добави той едва ли не с насмешка.

— Опитвала съм.

— И не сте могли! Но да, разбира се! Защо ли питам! — И пак заходи по стаята. Мина още около минута.

— Не изкарвате всеки ден, нали?

Соня се смути още повече и отново червенина обля лицето й.

— Не — пошепна тя с мъчително усилие.

— С Полечка навярно ще стане същото — каза той изведнъж.

— Не! Не! Не може да бъде, не! — извика Соня отчаяно, сякаш изведнъж я бяха пронизали с нож. Бог, Бог няма да допусне такъв ужас!…

— Но за други допуска.

— Не, не! Нея Бог ще я защити, Бог!… — повтаряше тя, без да се помни.

— Че то може Бог изобщо да не съществува — с някакво злорадство чак отговори Расколников, засмя се и я погледна.

Лицето на Соня изведнъж страшно се измени; по него преминаха спазми. Тя го погледна с неописуем укор, поиска да каже нещо, но не можа да изговори нито дума и само изведнъж горчиво-горчиво зарида, закрила лицето с ръце.

— Вие казвате, че Катерина Ивановна полудява; вие самата полудявате — каза той след известно мълчание.

Минаха около пет минути. Той все ходеше напред-назад, като мълчеше и не я поглеждаше. Най-после отиде при нея; очите му блестяха. Хвана я с две ръце за раменете и я погледна право в разплаканото лице. Погледът му беше сух, възбуден, остър, устните му силно потреперваха… Изведнъж бързо се наведе целият и като се отпусна на пода, целуна краката й. Соня в ужас се отдръпна от него като от луд. И наистина той гледаше съвсем като луд.

— Какво правите, какво правите! Пред мене! — шепнеше тя пребледняла и сърцето й изведнъж мъчително се сви. Той веднага стана.

— Не се поклоних на тебе, на цялото човешко страдание се поклоних — някак безумно произнесе той и отиде до прозореца. — Слушай — добави, като се върна при нея след минута, — одеве казах на един, който ме обиди, че не струва колкото малкото ти пръстче… и че днес направих чест на сестра си, като я сложих да седне до тебе.

— Ах, какво сте му казали! И в нейно присъствие? — изплашено извика Соня. — Да седи до мене! Чест! Та аз съм… безчестна, аз съм голяма, голяма грешница! Ах, какво сте казали!

— Не за безчестието и греха ти казах това за тебе, а за великото ти страдание. А че си грешница, това е така — добави той почти възторжено, — и най-много си грешница затова, че напразно си се умъртвила и предала. И това ако не е ужас… Как да не е ужас, че живееш в тази кал, която така ненавиждаш, и в същото време знаеш (трябва само да разтвориш очи), че с това никому не помагаш и никого от нищо не спасяваш! Но кажи ми най-после — изговори той почти в изстъпление, — как такъв позор и такава низост могат да съществуват у тебе наред с други, противоположни и свети чувства? Та би било по-справедливо, хиляда пъти по-разумно направо да се хвърлиш във водата и да сложиш край на всичко!

— А с тях какво ще стане? — тихо попита Соня, като го погледна страдалчески, но същевременно сякаш съвсем не се учуди на предложението му. Расколников я погледна особено.

Той прочете всичко в един-единствен неин поглед. Значи наистина самата тя вече беше мислила за това. Може би много пъти и сериозно беше обмисляла в отчаяние как отведнъж да сложи край, и то така сериозно, че сега почти не се учуди на предложението му. Дори жестокостта на думите му не забеляза (смисъла на укорите му и особено това как той гледа на нейния позор тя, естествено, също не забеляза и той видя това). Но той напълно разбра как чудовищно болезнено бе я мъчила, и то отдавна вече, мисълта за нейното безчестно и позорно положение. Но какво, какво е могло, мислеше той, досега да я възпира отведнъж да сложи край? И едва сега разбра напълно какво значеха за нея тези нещастни малки деца-сирачета и тази полупобъркана Катерина Ивановна с нейната туберкулоза и удряне на главата в стената.

Но въпреки това за него все пак беше ясно, че Соня с нейния характер и с възпитанието, което все пак беше получила, в никакъв случай не можеше да продължава така. Все пак за него оставаше въпросът защо тя така прекалено дълго е могла да остане в такова положение и не е полудяла, щом не е имала сили да се хвърли във водата? Разбира се, той виждаше, че положението на Соня е случайно явление в обществото, макар, за съжаление, далеч не единично и не изключително. Но именно тази случайност, това, че тя имаше известно образование и целият й предшестващ живот можеха като че ли да я убият веднага, още от първата крачка по този отвратителен път. Но какво я крепеше? Нали не развратът? Целият този позор очевидно я беше докоснал само механично; от истинския разврат в сърцето й не беше проникнала още нито капка: той виждаше това; виждаше я изцяло…

„За нея има три изхода — мислеше той: да се хвърли в канала, да се намери в лудницата или… или, най-после, да се отдаде на разврат, който приспива ума и вкаменява сърцето.“ Последната мисъл му беше най-отвратителна; но той беше вече скептик, беше млад, мислеше отвлечено и следователно беше жесток, а затова и не можеше да не вярва, че последният изход, тоест развратът, беше най-вероятен.

„Но нима това е истина — възкликна той в себе си, — нима и това създание, запазило още чистотата на духа, съзнателно ще затъне най-накрая в тази отвратителна, смрадлива яма? Дали вече не е започнала да затъва, а е могла да издържи досега само защото порокът не й се струва вече толкова отвратителен? Не, не, не може да бъде — възкликваше той, както одеве Соня. — Не, от канала я е възпирала досега мисълта за греха и те, онези… И ако тя още не е полудяла… Но кой казва, че не е полудяла вече? Нима може да се говори така, както тя говори? Нима със здрав разсъдък може да се стои така над гибелта, над самата смрадна яма, в която вече затъва, и да маха с ръце и да запушва уши, когато й говорят за опасността? Какво, чудо ли чака да стане? Сигурно. Нима всичко това не са признаци на лудост?“

Той упорито се спря на тази мисъл. Този изход дори му харесваше повече от всеки друг. Започна по-внимателно да се вглежда в нея.

— Ти много ли се молиш на Бога, Соня? — попита я той.

Соня мълчеше, той стоеше до нея и чакаше отговор.

— Че какво щях да бъда аз без Бога? — бързо, енергично пошепна тя, като го погледна за миг с блесналите си изведнъж очи и силно стисна ръката му.

„Точно така“ — каза си той.

— А какво прави Бог за тебе? — продължи да я разпитва. Соня дълго мълча, сякаш не беше в състояние да отговори. Слабичките и гърди бързо се повдигаха от вълнение.

— Мълчете! Не питайте! Вие не заслужавате!… — извика тя изведнъж, гледайки го строго и гневно.

„Точно така! Точно така!“ — повтаряше се той упорито наум.

— Всичко прави! — бързо прошепна тя, като отново наведе глава.

„Ето изхода! Ето и обяснението на изхода!“ — реши той в себе си, като я разглеждаше с жадно любопитство.

С ново, странно, почти болезнено чувство се взираше той в това бледо, слабо и неправилно, ъгловато личице, в тези кротки сини очи, които можеха да блестят с такъв пламък, с такова сурово, енергично чувство, в това малко тяло, което още трепереше от негодувание и гняв, и всичко това му се струваше все повече и повече странно, почти невъзможно. „Юродива! Юродива!“ — повтаряше си той.

На скрина имаше някаква книга. Разхождайки се напред-назад, той всеки път я забелязваше; а сега я взе и я погледна. Беше Новият завет в руски превод. Книгата беше стара, поокъсана, в кожена подвързия.

— Това откъде е? — извика й той високо. Стоеше все на същото място, на три крачки от масата.

— Донесоха ми я — отговори тя сякаш неохотно и без да го погледне.

— Кой ти я донесе?

— Лизавета я донесе, бях я помолила.

„Лизавета! Странно!“ — помисли той. Всичко у Соня ставаше за него някак все по-страшно и по-чудесно с всяка минута. Той доближи книгата към свещта и я запрелиства.

— Къде пише за Лазар? — попита той изведнъж.

Соня упорито гледаше земята и не отвръщаше. Тя стоеше малко встрани от масата.

— За възкресението на Лазар къде пише? Намери ми го, Соня. Тя го погледна изкосо.

— Не е там, където търсите… в четвъртото евангелие е… — студено прошепна тя, без да се доближава към него.

— Намери го и ми го прочети — каза той, седна, облегна се на масата, подпря глава с ръка и мрачно впери поглед встрани, като се приготви да слуша.

„След около три седмици на седми километър, моля заповядайте. Аз, изглежда, ще бъда там, ако не стане нещо по-лошо“ — мислеше си той.

След като изслуша недоверчиво странното желание на Расколников, Соня нерешително пристъпи към масата. Все пак взе книгата.

— Не сте ли го чели? — попита тя, като го погледна през масата изпод вежди. Гласът й ставаше все по-суров и по-суров.

— Отдавна… Като ученик. Чети!

— А в черква не сте ли го слушали?

— Аз… не съм ходил. А ти често ли ходиш?

— Н-не — прошепна Соня. Расколников се усмихна.

— Разбирам… Значи и на погребението на баща си утре няма да отидеш?

— Ще отида. И миналата седмица бях… панихида отслужих.

— За кого?

— За Лизавета. Нея я убиха с брадва.

Нервите му се изопваха все повече и повече. Започна да му се вие свят.

— Ти близка ли беше с Лизавета?

— Да… Тя беше справедлива… тя идваше… рядко… не често. Ние с нея четяхме и… разговаряхме. Тя ще види Бога.

Странно звучаха за него тези книжни думи и пак нещо ново: някакви тайни срещи с Лизавета и двете — юродиви.

„При такъв живот и ти ще станеш юродив! Заразително е!“ — помисли той.

— Чети! — извика й изведнъж настойчиво и нервно. Соня още се колебаеше. Сърцето й биеше. Тя някак си не смееше да му чете. Почти с мъчение гледаше той „нещастната луда“.

— Защо ви е? Нали не вярвате?… — прошепна тя тихо, като се задъхваше.

— Чети! Така искам! — настояваше той. — Нали си чела на Лизавета!

Соня разтвори книгата и намери мястото. Ръцете й трепереха, гласът й секваше. На два пъти започваше и все не можеше да произнесе първата сричка.

— „Един човек на име Лазар, от Витания, боледуваше…“ — произнесе тя най-после с усилие, но изведнъж, от третата дума гласът й зазвънтя и се скъса като прекалено изопната струна. Дъхът й пресекна и гърдите й се стегнаха.

Расколников разбираше отчасти защо Соня не се решаваше да му чете и колкото повече разбираше това, толкова по-грубо и по-нервно настояваше да чете. Той достатъчно добре разбираше колко тежко й беше сега да издава и разкрива всичко свое. Разбра, че тези чувства наистина сякаш бяха нейната сегашна, а може би и отдавнашна тайна, може би още от самото детство, още в семейството, при нещастния баща и полудялата мащеха, сред гладните деца, отвратителните викове и укори. Но в същото време той сега разбра, и то съвсем ясно, че макар тя да тъгуваше и да се страхуваше ужасно от нещо, като започваше да чете, на нея самата й се искаше да чете въпреки цялата мъка и всички опасения, и именно на него, за да чуе той, и именно сега — „каквото и да се случи след това!“… Той прочете това в очите й, разбра го от възторженото й вълнение… Тя надви себе си, сподави спазъма в гърлото, който бе пресякъл гласа й в началото на стиха, и продължи четенето на единадесетата глава от евангелието от Йоана. Така тя дочете до (1)9-ия стих:

— „И мнозина от юдеите бяха при Марта и Мария да ги утешат за брата им. Марта, прочее, като чу, че идел Исус, отиде да го посрещне; а Мария още седеше вкъщи. Тогава Марта рече на Исуса: Господи, да беше ти тука, не щеше да умре брат ми. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, Бог ще ти даде.“

На това място тя отново спря, тръпнеща от предчувствието, че пак ще се разтрепери и гласът й пак ще пресекне…

— „Казва й Исус: брат ти ще възкръсне. Казва му Марта: знам, че ще възкръсне във възкресението на последния ден. Исус й рече: Аз съм възкресението и животът; вярващият в мене, ако и да умре, ще живее и никой, който е жив и вярва в мене, няма да умре до века. Вярваш ли в това? Казва му: (и сякаш с болка, поемайки дъх, Соня отчетливо и силно прочете, като че тя самата гласно изповядваше вярата си).

— Да, Господи! Вярвам, че ти си помазаникът, Божият син, който има да дойде на света.“

Тя искаше да спре, вдигна за миг очи към него, но бързо се овладя и зачете по-нататък. Расколников седеше и слушаше неподвижно, без да се обръща, облегнат на масата и гледайки встрани. Дочетоха до 32-ия стих:

— „И тъй Мария, като дойде там, където беше Исус, и го видя, падна при нозете му; и каза му: Господи, да беше ти тук, нямаше да умре брат ми. Исус, като я видя да плаче и юдеите, които я придружаваха, че плачат, разтъжи се в духа си и се смути. И рече: къде го положихте? Казват му: Господи, дойди и виж, Исус се просълзи. Затова юдеите думаха: виж колко го е обичал. А някои от тях рекоха: не можеше ли тоя, който отвори очите на слепия, да направи щото и този да не умре?“

Расколников се обърна към нея, гледаше я развълнуван: да, точно така! Тя вече цялата трепереше от действителна, истинска треска. Той очакваше това. Тя беше вече близо до словото за най-великото и небивало чудо и чувство на велико тържество я обхвана. Гласът й стана звънък като метал; тържество и радост звучаха в него и го укрепваха. Редовете се преплитаха пред нея, защото пред очите й притъмняваше, но тя знаеше наизуст това, което четеше. При последния стих: „Не можеше ли тоя, който отвори очите на слепия…“ — понижавайки глас, тя горещо и страстно предаде съмнението, укора и хулата на невярващите слепи юдеи, които сега, след минута, като поразени от гръм ще паднат, ще заридаят и ще повярват… „И той, той — също заслепен и невярващ, той също сега ще чуе, той също ще повярва, да, да! — веднага, още сега“ — мечтаеше тя и тръпнеше от радостно очакване.

— „Исус, прочее като тъжеше пак в себе си, дохожда на гроба. Беше пещера и на нея беше привален камък. Казва Исус: махнете камъка. Марта, сестрата на умрелия, му казва:

Господи, смърди вече, защото е от четири дена в гроба.“ Тя енергично наблегна на думата четири.

— „Каза й Исус: не рекох ли ти, че ако повярваш, ще видиш Божията слава? И тъй отместиха камъка от пещерата, където лежеше умрелият. А Исус подигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря ти, че ме послуша. Аз знаех, че ти винаги ме слушаш; но това казах заради народа, който стои наоколо, за да повярват, че ти си ме пратил. И като каза това, извика със силен глас: Лазаре, излез вън! И умрелият излезе (високо и възторжено прочете тя, треперейки и изстивайки, сякаш с очите си го виждаше:) с ръце и нозе, повити в саван, и лицето му забрадено с кърпа. Исус им каза: Разповийте го и оставете го да си иде.

Тогава мнозина от юдеите, които бяха дошли при Мария и видяха това, що стори Исус, повярваха в него.“

По-нататък тя не чете и не можеше да чете, затвори книгата и бързо стана от стола.

— Това е за възкресението на Лазар — отсечено и студено прошепна тя и застана неподвижно, обърната встрани, като не смееше и сякаш се срамуваше да вдигне към него очи. Продължаваше да трепери в треска. Малката свещ отдавна вече гаснеше върху кривия свещник и мътно осветяваше в тази мизерна стая убиеца и блудницата, странно събрали се да четат вечната книга. Минаха около пет минути и повече.

— Аз дойдох да ти говоря по работа — високо и мрачно каза изведнъж Расколников, стана и се приближи до Соня. Тя мълчаливо вдигна очи към него. Погледът му беше особено суров и в него се четеше някаква дива решителност.

— Днес напуснах роднините си — каза той, — майка си и сестра си. Вече няма да отида при тях. Скъсах окончателно.

— Защо? — като зашеметена попита Соня. Неотдавнашната среща с майка му и сестра му беше оставила у нея необикновено впечатление, макар неясно и за самата нея. Новината за скъсването изслуша почти с ужас.

— Сега имам само тебе — добави той. — Да тръгнем заедно… Аз дойдох при тебе. Ние заедно сме прокълнати, заедно ще тръгнем!

Очите му блестяха. „Като малоумен!“ — помисли на свой ред Соня.

— Къде ще вървим? — със страх попита тя и неволно отстъпи назад.

— Откъде да знам? Зная само, че по един и същи път, със сигурност го знам — и толкова. С еднаква цел!

Тя го гледаше и не разбираше нищо. Разбираше само, че той е ужасно, безкрайно нещастен.

— Никой от тях нищо няма да разбере, ако им говориш — продължи той, — а аз разбрах. Ти си ми нужна, затова дойдох при тебе.

— Не разбирам… — прошепна Соня.

— После ще разбереш. Нима ти не стори същото? Ти също престъпи… могла си да престъпиш. Ти си се самоубила, ти си погубила своя живот (това е все същото!). Ти би могла да живееш с духа и с разума си, а ще завършиш на Сенния… Но ти не можеш да издържиш и ако останеш сама, ще полудееш като мене. Ти и сега си вече като побъркана; значи, ние трябва да вървим заедно, по един път! Да вървим!

— Защо? Защо говорите това! — каза Соня, странно и силно развълнувана от думите му.

— Защо? Защото не може да продължаваме така — ето защо! Нали трябва най-после да разсъдим сериозно и прямо, а не като деца да плачем и да викаме, че Бог няма да допусне! Е, какво ще стане, ако наистина те откарат утре в болница? Онази е луда и туберкулозна, ще умре скоро, а децата? Нима Полечка няма да загине? Нима не си виждала тук деца, по ъглите, които майките им пращат да просят милостиня? Проверявал съм къде живеят тия майки и в каква обстановка. Там децата не могат да останат деца. Там седемгодишният е развратен и крадец. А нали децата се образ Христов: „На такива е царството небесно.“ Той заповядал да ги почитаме и обичаме, те са бъдещето на човечеството…

— Но какво, какво да правим? — плачейки истерично и кършейки ръце, повтаряше Соня.

— Какво да правим? Да строшим, което трябва, веднъж завинаги, и толкова — и да понесем страданието! Какво? Не разбираш? После ще разбереш… Свобода и власт, главно власт! Над всички треперещи твари и над целия мравуняк!… Ето целта! Помни това! Това е моето напътствие към тебе! Аз може би за последен път говоря с тебе. Ако не дойда утре, сама ще научиш всичко и тогава си спомни тези думи. И някога, по-късно, след години може и да разбереш какво са означавали те. А ако дойда утре, ще ти кажа кой уби Лизавета. Прощавай!

Соня цялата потрепери от уплаха. — Та нима вие знаете кой я е убил? — попита тя, изстивайки от ужас, като го гледаше безумно.

— Зная и ще кажа… На тебе, само на тебе! Тебе избрах. Не за прошка ще дойда да те моля, просто ще ти кажа. Аз отдавна съм те избрал, за да ти го кажа, още тогава, когато баща ти ми говори за тебе и когато Лизавета беше жива, си помислих това. Прощавай. Не ми подавай ръка. Утре!

Той излезе. Соня го гледаше, като да беше луд, но и тя самата беше като безумна и чувстваше това. Виеше й се свят. Господи, откъде знае кой е убил Лизавета? Какво значеха тези думи? „Това е страшно!“ Но в същото време мисълта не й минаваше през ума. Никак! Никак!… „О, той трябва да е ужасно нещастен!… Напуснал майка си и сестра си. Защо? Какво е станало? И какви са му намеренията? Какво й беше казал той? Той й целуна краката и говореше… говореше (да, той ясно каза това), че без нея вече не може да живее… О, господи!“

Соня прекара цялата нощ в треска и бълнуване. Тя скачаше от време на време, плачеше, чупеше ръце или пак се унасяше в трескав сън и й се присънваха Полечка, Катерина Ивановна, Лизавета, четенето на Евангелието и той… той, бледото му лице, пламтящите очи… Той й целува краката, плаче… О, Господи!

Зад вратата вдясно, зад същата онази врата, която отделяше квартирата на Соня от квартирата на Гертруда Карловна Реслих, имаше междинна стая, отдавна вече празна, която спадаше към квартирата на г-жа Реслих. Тая стая тя даваше под наем, за което бяха сложени обявления на вратата, а други бяха налепени по стъклата на прозорците към канала. Соня отдавна беше свикнала да смята тази стая за необитаема. А в действителност през цялото това време в празната стая до вратата беше стоял господин Свидригайлов и притаен, беше подслушвал. Когато Расколников излезе, той постоя, помисли, отиде на пръсти до стаята си, съседна на празната стая, взе стол и безшумно го пренесе до самата врата, водеща към стаята на Соня. Разговорът му се стори занимателен и много, много му хареса — толкова му хареса, че си донесе и стола, за да не трябва в бъдеще, утре например, да се излага пак на неприятността да стои цял час на крака, а да се настани по-удобно и да може вече удоволствието му да е пълно във всяко отношение.