Борис Акунин
Коронация (8)

12 май

Съвзех се отведнъж, без никакво предварително блуждаене между безпаметството и реалността — тоест не както човек се събужда от сън. Току-що бях видял озарения от лъчи по пода зимник и устремената към мен жълта обувка, после не знам защо съм затворил очи, а ги отворих на съвсем друго място: дневна светлина, бял таван и отстрани, в периферното ми зрение, две лица — мадмоазел Деклик и господин Фандорин. Не отдадох никакво значение, просто забелязах — седнали, гледат ме от горе на долу, аз лежа в легло. И чак след това усетих как странно съм се схванал целият, чух равномерния шум на дъжд отвън и трепнах: защо тези двамата си докосват раменете?

— Grace a Dieu! — каза мадмоазел. — Il a retrouve sa conscience. Vous aviez raisonf!^[1]

Преместих поглед от нея към Фандорин, май нещо трябваше да го питам.

— Какво означава „урагиримоно“? — повторих звучната дума, която бях запомнил, сякаш току-що я бях чул.

— На японски е „п-предател“ — спокойно отговори Ераст Петрович, наведе се над мен и по някаква причина ми подръпна долните клепачи (направо примрях от подобна безцеремонност). — Радвам се, Зюкин, че сте жив. След такъв удар можеше изобщо да не се събудите. Дебел ви е черепът, нямате дори мозъчно сътресение. Почти четирийсет часа сте в безсъзнание. Опитайте се да седнете.

Седнах без никакво усилие и внезапно се смутих, защото видях, че съм само по долна фланела, и то отворена на гърдите. Мадмоазел забеляза смущението ми и деликатно отмести поглед.

Фандорин ми подаде чаша вода и с все същия отмерен тон ми съобщи сведения, които окончателно ме върнаха в реалността.

— Вие, Зюкин, много навредихте, като сте съобщили за нашия план на Карнович. Многообещаващата нишка се прекъсна. Чукана е убит. Четирима от бандата, включително зашеметеният от мен часовой, са заловени живи, но от тях няма никаква полза. Един е бил използван д-да следи Ермитажа. Другият е бил кочияш на каретата, която сте опитали да настигнете. Той ви е ударил с камшика, нали си спомняте. Но кой е бил в каретата, не знае и дори не е чул детски вик. Чукана му е наредил да се качи на капрата на „Николо-Ямская“, да мине по определен маршрут и после да слезе при Андрониковия манастир. Там го е сменил друг кочияш с неруски вид. Това е. Чукана поне знаеше к-къде е леговището на Линд. А сега останахме с празни ръце. Тъй че гневът на Маса е разбираем. Сега, след като е ясно, че сте жив, ще го освободят най-после от ареста, че без него съм като без ръце.

Докоснах си челото и напипах голяма цицина. Така ми се пада.

— И какво сега, никакви нишки ли няма? — гласът ми трепна от трагичността на грешката, която бях допуснал.

— Сега остава да се уповаваме само на м-мадмоазел Деклик. Моята фантазия, уви, се изчерпа. Госпожо, разкажете на Афанасий Степанович за срещите ви вчера и днес.

— Как, оттогава сте го посетили вече два пъти? — учудих се аз и се обърнах към сивия прозорец. — Колко е часът?

— Да, днес схещата беше хано сутхинта — отговори мадмоазел. — Ще позволите ли да говохя на фхенски. Така ще стане по-бъхзо.

И тя наистина за пет минути ми изложи всички събития, които се бяха случили през времето на принудителното ми неприсъствие.

Вчера, в събота, пак й предали бележка в черквата. Каретата (не от предния ден, но много подобна на нея и пак със заковани пердета) чакала на съседната пресечка. Кочияшът бил същият — брадат, безмълвен, с ниско нахлупена шапка. След петдесет и четири минути (Фандорин този път й дал часовник с фосфоресциращи стрелки) пак й завързали очите и тя се намерила в същото подземие. Този път за няколко мига й свалили превръзката, за да може да види Михаил Георгиевич. Момченцето лежало със затворени очи, но било живо. Забранили й да се озърта и тя видяла само гола каменна стена, едва осветена от свещ, и сандък, използван вместо легло за негово височество.

Тази сутрин всичко се повторило. Доктор Линд получил егрет-фонтана^[2] от брилянти и сапфири. През няколкото секунди, докато била без превръзка, мадмоазел успяла по-добре да огледа малкия пленник. Той бил все така в унес, много отслабнал, лявата му ръчичка бинтована. Мадмоазел докоснала с пръсти челото му и усетила, че гори.

На това място разказът й секна, но мадмоазел бързо се овладя.

— Веднъж да свърши всичко това — каза тя със сдържаност, която ме възхити. — Мишел не може дълго да издържи такова съществование. Той е здраво, силно дете, но всичко си има граници.

— Видяхте ли Линд? Поне с крайчеца на окото? — попитах я с надежда.

— Не. Свалиха ми превръзката за не повече от десетина секунди и ми забраниха да се оглеждам. Само усетих, че зад гърба ми стоят няколко души.

Стомахът ми се сви.

— Значи диренето е наникъде?

Мадмоазел и Фандорин се спогледаха — както ми се стори, със заговорнически вид, та се усетих пронизан почти като от физическа болка: те бяха двамата заедно, а аз бях останал страничен и сам.

— Не, все пак нещо имаме — със загадъчен вид произнесе Фандорин и сниши глас, сякаш да ми съобщи някаква важна тайна. — Научих Емилия да брои скърцането на колелата.

В първия момент разбрах само едно — беше нарекъл мадмоазел Деклик по име! Нима приятелството им е в такава напреднала фаза? Едва след това се помъчих да вникна в значението на чутите думи. Не успях.

— Скърцането на колелата?

— Да. Всяка ос, дори най-идеално смазаната, издава някакво скърцане, което, ако се вслуша ч-човек, представлява циклично повторение на едни и същи поредици от звуци.

— Е, и?

— Всеки цикъл, Зюкин, е едно превъртане. Достатъчно е да се преброи колко пъти се е превъртяло колелото, за да се разбере какво разстояние е изминала каретата. Колелата на каретите файтонен тип, предпочитани от п-похитителите, имат стандартен размер: в метрически единици — диаметър метър и четирийсет. Дължината на окръжността тогава според геометрическите закони е четири метра и четиридесет сантиметра. Мадмоазел брои и запомня превъртанията от завой до завой. Ние не проследяваме каретата, за да не предизвикваме престъпниците, но поне първоначалната посока виждаме. По-нататък в-всичко зависи от нейното внимание и памет. И така — продължи Фандорин с глас на учител, който обяснява геометрична задача, — ако ни е известно количеството и посоката на завоите, както и разстоянието п-помежду им, можем да определим мястото, където крият детето.

— И какво, определихте ли го? — викнах, обзет от радостно вълнение.

— Не толкова бързо, Зюкин, не толкова б-бързо — усмихна се Фандорин. — Мълчаливият кочияш нарочно не кара направо, а на зигзаг — явно проверява дали не го следят. Така че задачата на Емилия никак не е лесна. Вчера и днес минахме с нея пеша по пътя на каретата, за да сверим географски наблюденията й.

— И какво? — попитах аз, като си представих как мадмоазел върви по улицата, хванала под ръка галантния кавалер. Двамата са вглъбени, съсредоточени върху общата дейност, а аз се валям междувременно в леглото като безполезна талпа.

— И двата пъти каретата се е повъртяла из п-пресечките и е излязла на Зубовски площад — това се потвърждава и от наблюденията на Емилия, която е чула на това място шум на много файтони и много гласове.

— И после?

Мадмоазел сконфузено го погледна (този бърз доверчив поглед ме жегна през сърцето) и сякаш да се оправдае, каза:

— Мосю Зюкин, вчера успях да запомня единайсет завоя, днес тринайсет — тя присви очи и с леко запъване рече: — Двайсет и две, ляво; четирийсет и едно, дясно; трийсет и четири, ляво; осемнайсет, дясно; деветдесет, ляво; четиринайсет, дясно; сто четирийсет и три, дясно; трийсет и седем, дясно; двайсет и пет, дясно; сто и петнайсет, дясно (тук, по средата, горе-долу на петдесетото превъртане, се чува шумът на площада); петдесет и две, вляво; шейсет, вдясно; после пак надясно, но вече не помня на колко превъртания. Много се постарах, но се обърках…

Бях потресен.

— Господи, дори тези как сте ги запомнили?

— Не забравяйте, приятелю, че съм учителка — меко ми се усмихна тя, а аз се изчервих, защото не знаех как да изтълкувам в момента това „mon ami“ и дали при нашите отношения е допустима подобна фамилиарност.

— Но утре всичко ще се повтори и вие пак ще се объркате — казах аз за всеки случай със строг вид. — Човешката памет, дори и най-развитата, не е безгранична.

Усмивката, с която Фандорин посрещна думите ми, никак не ми хареса. Така се усмихва човек на думи на малко дете.

— Емилия не трябва да запомня всичко още отначало. След Зубовския п-площад каретата и двата пъти се е движила по един и същ маршрут и последният з-завой, за който нашата разузнавачка е сигурна, е на ъгъла на „Оболенски“ и „Олсуфиевски“. Накъде върви каретата след това, не знаем, но тази точка сме определили абсолютно точно. Оттам до крайния пункт остават само десет-петнайсет минути.

— За петнайсет минути каретата може да пропътува три-четири километра в коя да е посока — казах поучително на вече доста възгорделия се Ераст Петрович. — И какво, ще претърсвате такова огромно пространство? Че то е по-голямо от Василиевския остров!

Той се усмихна още по-непоносимо.

— Коронацията, Зюкин, е вдругиден. Тогава трябва да предадем на Линд „Орлов“ и играта приключва. А утре Емилия още веднъж ще отиде с обкованата к-карета, за да занесе п-последната вноска — някаква диадема бандо^[3] от жълти брилянти и опали.

Неволно изстенах. Безценното бандо беше във вид на гирлянд от цветя! Най-забележителната скъпоценност в целия coffret на нейно величество!

— Естествено, наложи се д-да се закълна пред императрицата в честта си, че и бандото, и всички предишни дреболийки ще й бъдат върнати цели и невредими — с безподобната си самоувереност заяви Фандорин. — Впрочем май не ви споменах нещо много съществено. След като Карнович нахлу в хитровската ни операция като слон в стъкларски магазин, общото ръководство на д-действията срещу Линд се възложи на мен, а на началника на дворцовата полиция и на московския полицейски началник е забранено да ми се месят под заплаха от съд.

Нечувано! Да се повери разследване, от което без преувеличение зависи съдбата на царската династия, на частно лице! Това означаваше, че в момента Ераст Петрович Фандорин е най-важната фигура в цялата руска държава — погледнах го със съвсем други очи.

— Емилия ще започне да брои след завоя от „Оболенски переулок“ към „Олсуфиевски“ — вече без никаква усмивка и с най-сериозен вид обясни той. — Тогава вече няма да се обърка с нейната великолепна памет.

— Ваше високородие, но как мадмоазел Деклик ще разбере, че е на нужния завой?

— Много просто, Зюкин. Ще видя на каква карета ще я качат този път. Няма да я проследявам, разбира се, а направо ще подкарам към „Олсуфиевски“. Щом видя, че каретата й идва, ще позвъня с камбанка. Това ще е сигналът за Емилия.

— Това няма ли да се стори съмнително на кочияша? От къде на къде изведнъж прилично облечен господин като вас да размаха камбанка? Не е ли по-лесно просто да се арестува този кочияш и той да каже къде се крие Линд?

Фандорин въздъхна.

— Тъкмо така би постъпил най-вероятно полицейският началник Ласовски. Линд сигурно е предвидил такава възможност, но очевидно н-никак не се страхува. Имам някои п-предположения по въпроса, но засега да ги оставя настрана. Колкото до приличния господин, просто ме обиждате. Вие поне видяхте как прекрасно умея да се дегизирам. Аз, Зюкин, не само ще размахвам камбанка, ами и ще викам! — и изведнъж гръмогласно загъгна на нос със силен татарски акцент, размахал ръка, все едно звъни с камбанка: — Стар’неща купуъ! Дреи, убущъ, вехти за боклука, к’ото имаш — копейка зимаш!

Мадмоазел се засмя — май за пръв път през изминалите дни. Поне в мое присъствие.

— Е, мосю Зюкин, вие си лежете, а ние с Ераст отиваме на малка разходка към „Девиче поле“, „Цахицинска“, „Погодинска“, „Плюсчиха“ — старателно изговори тя имената на московските улици, а в ума ми отекна само Ераст.

Какъв „Ераст“ й е той!

— Аз съм абсолютно здрав — уверих и двамата, — бих искал да ви направя компания.

Фандорин стана, поклати глава:

— Маса ще ни направи компания. Боя се, че още ви е сърдит. За времето, п-прекарано в дранголника, надали е станал по-благосклонен. Лежете си.

 

 

Естествено, не можех да лежа, но нямаше и какво да правя, защото Сомов напълно бе завзел всичките ми задължения и в интерес на истината доста добре се справяше — във всеки случай не открих никакви сериозни грешки, макар че старателно проверих и подредбата в стаите, и сервизите, и конюшнята, и дори бравите. Само наредих в спалнята на нейно височество да сложат съсънки вместо розите и да се махне празната бутилка, която открих под леглото на лейтенант Ендлунг.

И така, бях отстранен от задълженията си, пребит (и най-неприятното — с право), унизен пред мадмоазел Деклик и най-вече измъчен от кошмарното видение: Михаил Георгиевич, захвърлен във влажното подземие. Потресът, насилието, физическите страдания, продължителното упояване — всички тези травми, понесени на тъй крехка възраст, ще му се отразят. Кой знае как ще се проявят по-нататък в характера и душевното здраве на великия княз. Но сега още е рано да се тревожа. Първо трябва да спасим негово височество от лапите на жестокия доктор Линд.

И аз си обещах да простя всичко на Фандорин, стига да спаси детето.

 

 

За вечеря се прибраха нашите, които бяха присъствали на освещаването на държавния флаг в Оръжейната палата.

В коридора Ксения Георгиевна ме спря за ръкава и тихо попита:

— Къде е Ераст Петрович?

Нейно височество май беше решила да ме направи довереник на своята affaire de coeur^[4], аз пък никак не исках да поемам тази двусмислена роля.

— Господин Фандорин замина с мадмоазел Деклик — отговорих равнодушно, поклоних се и все едно забравих да се изправя, за да избягна погледа й очи в очи. Ксения Георгиевна като че остана неприятно изненадана.

— С Емилия ли? Защо?

— Във връзка с плановете за освобождаване на Михаил Георгиевич — обясних възможно най-сбито с желанието час по-скоро да приключа този разговор.

— Ах, каква егоистка съм! — очите на великата княгиня се насълзиха. — Ужасна, ужасна! Клетият Мика! Не, аз непрестанно мисля за него, молих се за него цяла нощ… — изчерви се и се поправи: — Почти цяла нощ…

От тези думи, които можех да изтълкувам само в един-единствен смисъл, настроението ми окончателно се развали и се опасявам, че по време на вечерята не се отнасях твърде съсредоточено към задълженията си.

А вечерята беше специална, дадена в чест на британските ни гости по случай рождения ден на нейно величество английската кралица, наричана в Семейството просто Grannie^[5], искрено почитана и сърдечно обичана. Последния път видях „бабата на цяла Европа“ тази пролет в Ница, когато кралица Виктория уреждаше годежа на Ксения Георгиевна с принц Олаф. Императрицата на Индия, кралицата на най-първата в света държава ми се стори много остаряла, но още държелива. Нашите дворцови слуги говореха, че след кончината на съпруга си^[6] тя дълги години имала връзка със свой лакей, но трудно можеше да се повярва в подобно нещо, като гледаше човек почтената и величествена дама. Впрочем за августейшите особи винаги се говори какво ли не — никога не трябва да се вярва на слуховете, докато не се потвърдят. Аз поне не поощрявам клюки за нейно величество в мое присъствие.

С вечерята в чест на Grannie Георгий Александрович искаше поне малко от малко да изкупи липсата на внимание към английските гости поради нещастието, сполетяло Зеления двор. Сомов беше поел подготовката, за мен остана само да проверя сервировката и менюто — всичко беше безукорно.

Не мина весело, макар че Ендлунг много се постара, а и Георгий Александрович се държеше както подобава на истински гостоприемен домакин. Но всички усилия бяха напразни: Павел Георгиевич остана мрачен и не докосна храната, само пиеше вино; Ксения Георгиевна ми се видя разсеяна; милордът и мистър Кар не се поглеждаха, а на шегите на лейтенанта се смееха пресилено гръмогласно, сякаш нарочно се правеха на съвсем безгрижни. Непрестанно се получаваха дълги паузи, които са категорично свидетелство за провалена сбирка.

Струваше ми се, че над масата незримо витае сянката на клетия малък пленник, макар той изобщо да не беше споменат. Та англичаните не бяха известени официално за случилото се — това би означавало неминуемо разгласяване на тайната в цяла Европа. Докато темата не е спомената, тя все едно не съществува. Лорд Банвил и мистър Кар, хора на честта, ще си мълчат. Дори да се изпуснат, ще е в техния кръг. Това, разбира се, ще даде повод за слухове. Но за слуховете вече казах.

Аз стоях зад стола на Георгий Александрович и давах знак на лакеите, ако трябваше нещо да се донесе или отнесе. Но мислите ми витаеха далеко. Размишлявах как да изкупя неволната си вина пред Михаил Георгиевич, дали няма някаква възможност да помогна за спасяването му. И пак — да не си кривя душата — пред очите ми изплуваше не един и два пъти доверчивият и дори възхитен поглед, който мадмоазел Деклик обръщаше към Фандорин. Ераст. Признавам, че като си въобразявах как съм станал спасител на Михаил Георгиевич, ми се привиждаше как тя по същия начин (а може би и още по-възторжено) гледа мен. Глупаво, не ще и дума. Глупаво и недостойно.

— Защо точно аз? — попита тихо Павел Георгиевич. — Ти си им обещал да ги водиш на опера.

— Не мога — също тихо му отговори Георгий Александрович. — Ти ще отидеш.

В първия миг — сигурно защото си мислех за странични неща — си въобразих, че изведнъж съм започнал да разбирам английски (защото разговорът на масата се водеше именно на този език), чак след това се усетих, че тези реплики бяха разменени на руски.

Павел Георгиевич говореше с ведър глас, разтеглил устни в усмивка, но очите му бяха изпълнени със злоба. Баща му го гледаше изключително благодушно, но забелязах как темето му поморавява, а това не обещаваше нищо добро.

Ксения Георгиевна вече не беше на масата — оплака се от лека мигрена и се оттегли.

— Защото тя пристигна? — все така усмихнато загледан в англичаните попита Павел Георгиевич. — Ще отидеш при нея в „Лоскутная“?

— Не е твоя работа, Поли — засмука с устни Георгий Александрович да разпали пурата си. — Ти отиваш на опера.

— Не! — възкликна Павел Георгиевич така силно, че англичаните чак подскочиха.

Ендлунг незабавно заплямпа на английски. Георгий Александрович се засмя, добави нещо, после бащински покри ръката на сина си с огромната си месеста длан и изгъргори:

— Или на опера, или във Владивосток. Не се шегувам.

— Ако ще във Владивосток, ако ще по дяволите! — сладко изчурулика Павел Георгиевич и обичливо захлупи бащината си ръка със своята, така че отстрани гледката изглеждаше просто умилително. — А на опера иди ти.

Заплахата „Владивосток“ често се чуваше в Семейството. Всеки път, щом Павел Георгиевич се забъркаше в нещо или по някакъв начин предизвикаше родителското недоволство, Георгий Александрович заплашваше да го изпрати с генерал-адмиралската си власт в Тихоокеанската ескадра — да служи на родината и да му дойде умът в главата. Досега обаче все се разминаваше.

Нататък продължиха изключително на английски, но сега мислите ми добиха нова насока.

Хрумна ми идея.

Защото смисълът на скарването между техни височества, може би неразбираем дори за човек, който знае руски, за мен беше абсолютно ясен.

Пристигнала е Изабела Фелициановна Снежневска и е отседнала в хотел „Лоскутная“.

Ето кой ще ми помогне!

Госпожа Снежневска е най-умната жена, която съм срещал през живота си, а съм се срещал и с императрици, и с великосветски лъвици, и с кралици.

Историята на Изабела Фелициановна е толкова чудновата и невероятна, че втора такава надали има в световната история^[7]. Възможно е някоя мадам Ментнон или маркиза Помпадур^[8] в зенита на славата си да са постигали и по-голямо могъщество, но надали положението им в царстващия дом е било по-непоклатимо. Госпожа Снежневска, най-умната жена, както вече споменах, направи наистина велико откритие на фаворитското поприще: тя беше подхванала връзка не с монарха или с великия княз, които, уви, са смъртни или непостоянни, а с монархията, вечна и безсмъртна. На двайсет и осем години Изабела Фелициановна вече се водеше като „неразделна част от имперските регалии“ и тя наистина прилича на скъпоценно украшение от императорската Брилянтова стая: миниатюрна, крехка, с кристално гласче, със златна коса и сапфирени очи.

Малката балерина, най-младата и талантлива във всички балетни трупи в Петербург, беше забелязана още от покойния император. Отдал дължимото на прелестите й, той беше открил в тази сирена нещо повече от чара на красотата и младостта — ума, такта и заложбите на вярна съюзница на престола.

Като човек с държавнически ум и примерен баща на семейство, императорът не си позволи да се увлече прекалено по дебютантката, а постъпи мъдро (не и без да съжалява вероятно) и повери на госпожа Снежневска престолонаследника, който му вдъхваше твърде големи опасения с прекомерната си набожност и известна недодяланост.

Изабела Фелициановна храбро понесе разлъката с негово величество и с подобаващата отговорност се отнесе към важната си държавническа мисия, тъй че скоро престолонаследникът забележимо се промени в положителна насока и дори извърши някои (впрочем умерени и нескандални) безумства, с което окончателно успокои венценосния си баща.

За благодарност госпожа Снежневска получи чудесен палат на „Болшая дворянская“, роли в Мариинския театър по собствен избор и най-важното — специално, дори изключително положение в двореца, за което мнозина много й завиждаха. Но тя се държеше скромно, не злоупотребяваше с влиянието си и — колкото и да е невероятно — не си създаде врагове. От сигурни източници се знаеше, че влюбеният престолонаследник предлагал на красавицата таен брак, ала тя благоразумно отказала, а когато между него и принцеса Алиса се зародило нежно приятелство, се оттеглила и при трогателната прощална сцена с „милия Ники“ благословила този съюз. Жестът й впоследствие намери признание, новата царица достойно го оцени и — още нещо небивало — започна да проявява явно благоволение към бившата си съперница. Особено след като Изабела Фелициановна подир благоприлична скръбна пауза отвори нежното си сърце за Георгий Александрович. Откровено казано, мисля, че от тази промяна госпожа Снежневска не загуби в никакъв смисъл, само спечели. Георгий Александрович е мъж на място, щедра душа, а и нравът му е къде по-приятен от характера на племенника.

О, Изабела Фелициановна е самата мъдрост. На нея мога да разкажа всичко. Тя разбира какво ще рече тайна на августейшата фамилия, защото тя самата знае да ги пази. Снежневска ще измисли нещо особено, за което не би се сетил нито обиграният полковник Карнович, нито страховитият Кирил Александрович, нито дори хитроумният господин Фандорин.

 

 

За госпожа Снежневска беше запазено цяло крило в „Лоскутная“, дори и само това свидетелстваше за полуцарственото положение на тази удивителна жена, защото сега, в разгара на коронационните тържества, дори най-обикновена хотелска стая струваше пет пъти по-скъпо от обичайното, а и не се намираха свободни.

В антрето на апартамента „лукс“ имаше безброй кошници с цветя, а през анфиладата от стаи долиташе отнякъде приглушен звук на пиано. Дадох писъмцето си на камериерката и музицирането почти веднага спря. След още минутка ме посрещна лично Изабела Фелициановна. Тя беше с лека наситено розова копринена рокля, каквато надали би могла да си позволи друга блондинка, но Снежневска не изглеждаше вулгарно с нея, а божествено, не ми идва друга дума. Отново ме порази светлата й порцеланова красота — от онзи свръхскъпоценен и много рядък вид, когато при среща с лице, което вече добре познаваш, всеки път ти спира дъхът и се стъписваш.

— Афанасий! — усмихна се тя, гледаше ме изотдолу, но някак успяваше да се държи така, сякаш не стоеше на земята, а на пиедестал. — Здравейте, скъпи приятелю. Нещо от Джорджи ли?

— Не — отговорих с нисък поклон. — Дошъл съм по секретен въпрос от държавна важност.

Умница — тя не ми зададе никакви въпроси. Знаеше, че Афанасий Зюкин няма току-тъй да прибегне към подобни думи. За миг угрижено сви вежди и ме покани с движение на нежната си ръка.

Последвах я през няколко преходни стаи до будоара й. Тя затвори вратата и седна на леглото, посочи ми креслото и каза само:

— Говорете.

Аз й изложих подробно случая, без да крия нищо. Разказът ми продължи дълго, защото през изминалите дни се бяха случили много събития, но доста стегнато, защото Снежневска не ахкаше, не се хващаше за сърцето и нито веднъж не ме прекъсна — само пръстчетата й все по-бързо си играеха с дантелената яка.

— Михаил Георгиевич е в смъртен риск, над целия дом Романови е надвиснала ужасна опасност — така завърших пространното си слово, макар че можех да си спестя драматизма, събеседницата ми всичко прекрасно разбра.

Изабела Фелициановна мълча дълго, много дълго. Никога не бях виждал такова вълнение да се изпише на кукленското й личице, дори когато по поръчение на Георгий Александрович трябваше да й иззема писмата на престолонаследника.

Не понесох паузата и я попитах:

— Кажете, има ли някакъв изход?

Тя тъжно и както ми се стори, състрадателно вдигна към мен яркосините си очи. Но гласът й прозвуча твърдо:

— Има. Само един. Да се пожертва по-малкото в името на по-голямото.

— „По-малкото“ негово височество ли е? — уточних и изхлипах по най-срамен начин.

— Да. И ви уверявам, Афанасий, това решение вече е взето, макар че не го споменават гласно. Накитите от coffret както и да е, но никой няма да даде на доктор Линд „Орлов“. За нищо на света. Вашият Фандорин е рядък хитрец. Идеята с „наема“ е гениална. Веднъж да мине коронацията, после вече все едно.

— Но… Но това е чудовищно! — не издържах аз.

— Да, от гледна точка на обикновения човек е чудовищно — тя гальовно докосна рамото ми. — Нито вие, нито аз бихме постъпили така с децата си. А, вие май нямате деца? — Снежневска въздъхна и изговори с чистия си звънлив глас неща, върху които и аз често се бях замислял. — Да си роден в царстващ дом е особена съдба. Дава невероятни привилегии, но изисква и готовност за небивали жертви. Недопустимо е да се стигне до позорен скандал по време на коронацията. В абсолютно никакъв случай. Да се даде на престъпник една от главните регалии на империята е още по-недопустимо. А да се пожертва животът на един от осемнайсетте велики князе е съвсем допустимо. Това го разбира, естествено, и Джорджи. Какво е животът на четиригодишно дете пред съдбата на цялата династия?

В последните й думи прозвуча явна горчивина, но същевременно и истинско величие. Сълзите в очите ми пресъхнаха. Не знам защо, но се почувствах посрамен. На вратата се почука и английската бавачка — nanny — влезе с две невероятно мили близначета, които много приличаха на Георгий Александрович — същите такива румени, бузести, с живи кафяви очички.

— Лека нощ, мамичко — звъннаха гласчетата им и те се хвърлиха на врата й.

Стори ми се, че тя ги прегърна и целуна по-пламенно, отколкото го изискваше всекидневният ритуал.

Щом бавачката отведе момченцата, Снежневска пак затвори вратата и ми каза:

— Афанасий, ще заплачете. Престанете веднага, иначе и аз ще ревна. Рядко ми се случва, но започна ли, няма скоро да спра.

— Простете ми — смотолевих аз и потърсих кърпата си в джоба, но пръстите не ме слушаха.

Тогава тя се доближи, извади от маншета си дантелена кърпичка и попи очите ми, много внимателно, сякаш да не размаже грим.

Внезапно на вратата се почука — настойчиво, силно.

— Изабо! Отвори, аз съм!

— Поли! — плесна с ръце Снежневска. — Не бива да ви завари тук, това ще го постави в неудобно положение. Бързо насам! Сега! — викна към вратата. — Само да си обуя пантофите! — а междувременно отвори вратата на голям гардероб с огледало, побутна ме с острото си юмруче и ме вкара вътре.

В тъмния и доста просторен дъбов гардероб миришеше на лавандула и одеколон. Предпазливо се извъртях и се настаних удобно, потискайки мисълта какъв конфуз ще бъде, ако бъда разкрит. Впрочем още следващия миг чух нещо такова, че изобщо забравих конфуза.

— Обожавам те! — каза Павел Георгиевич. — Колко си прекрасна, Изабо! Мислех за теб всеки ден!

— Престани! Поли, ти си луд! Казах ти, беше грешка, която никога повече няма да се повтори. И ти ми се закле.

О, Господи! Хванах се за сърцето и от движението ми копринените рокли изшумоляха.

— Ти се закле да бъдем като брат и сестра! — повиши глас Изабела Фелициановна — вероятно за да заглуши неуместните звуци от гардероба. — Освен това ми телефонира баща ти. Той ще дойде всеки момент.

— Как не! — чух ликуващия му глас. — Отиде на опера с англичаните. Никой няма да ни попречи, Изабо, защо ти е той? Женен е, а аз съм свободен. Двайсет години е по-стар от теб!

— А аз съм седем години по-голяма от теб. Това за жената е много по-голяма разлика, отколкото двайсет години за мъжа — отговори Снежневска.

По коприненото шумолене се досетих, че вероятно той се опитва да я прегърне, а тя се измъква от обятията му.

— Ти си като Палечка — пламенно възрази Павел Георгиевич, — ти винаги ще си мъничкото ми момиченце…

Тя се изсмя:

— Ами да, дребното кученце до старини е все пале.

Пак се почука на вратата — още по-настойчиво от миналия път.

— Господарке, Георгий Александрович дойде! — чух уплашения глас на камериерката.

— Как така? — стресна се Павел Георгиевич. — Ами операта? Край, сега вече наистина ще ме забие във Владивосток! Господи, какво да правя?

— В гардероба — нареди решително Изабела Фелициановна! — Живо! Дясната вратна, не лявата!

Съвсем близо до мен скръцна врата и на около три крачки през катовете рокли чух накъсано дишане. Слава Богу, мозъкът ми не успяваше да следва събитията, иначе сигурно щях да припадна.

— Най-после! — радостно възкликна Снежневска. — Загубих търпение! Защо обещаваш, а после ме караш да чакам?

Чу се звук на дълга целувка, а иззад роклите — как скръцна със зъби Павел Георгиевич.

— Наложи се да ходя на опера, но аз избягах… Този негодник Поли!… Шийката дай, шийката… И тук, това местенце непременно…

— Чакай, чакай… Да пием шампанско, в гостната вече е сервирано…

— По дяволите шампанското! Цял горя! Бела, без теб тук бях като в ад. О, само да знаеше!… Но после, после… Разкопчай тази проклета яка!

— Не, това е непоносимо — чух пресеклив шепот в гардероба.

— Луд… Цялото семейство сте луди… Започна нещо за Поли?

— Това момче съвсем се разхайти! Вече реших, ще го пратя на Тихия океан. Знаеш ли, имам чувството, че се е влюбил в теб. Сополанко. Знам, че мога да ти имам пълно доверие, но да си наясно все пак, че по време на плаването пипна мръсна болест…

Гардеробът се полюшна, хлопна врата.

— Той лъже! — изкрещя обезумял Павел Георгиевич. — Излекувах се. Ах, подлец!

— Каааквоо?! — изрева нечовешки Георгий Александрович. — Как си… Как смееш?!

Ужасен открехнах вратата и видях нещо, което не бих могъл да си представя и в най-кошмарен сън: техни височества се бяха хванали за гушите, Павел Георгиевич риташе баща си в глезените, а Георгий Александрович му беше извъртял ухото.

Изабела Фелициановна се опита да се вклини между тях, но генерал-адмиралът леко закачи с лакът малката балерина и тя отхвърча към леглото.

— Афанасий! — викна повелително Снежневска. — Те ще се убият!

Аз изскочих от гардероба, готов да поема удари и от двете страни, но не ми се наложи, защото техни височества се опулиха насреща ми и това от само себе си сложи край на битката.

Случайно видях в трикрилото огледало отражението си и потръпнах. Косата ми разчорлена, бакенбардите разрошени, на рамото ми висеше нещо от розова дантела — не разбрах корсаж ли, кюлотки ли. В смущението си дръпнах срамната вещ и я скрих в джоба си.

— Ще… нещо ще заповядате ли? — промълвих.

Техни височества се спогледаха, и двамата имаха такъв вид, сякаш е заговорил някой от гоблените или стенен барелеф. Но поне отпадна опасността от чедо– или отцеубийство и аз отново се възхитих на самообладанието и бързия ум на Изабела Фелициановна.

Очевидно за същото бяха помислили и техни височества, защото едновременно казаха почти едно и също.

— Бела, ти си изумителна жена — рече с басовия си глас Георгий Александрович.

А Павел Георгиевич изгука с тенорчето си:

— Изабо, никога няма да те разбера…

— Ваши височества — подскочих аз, осъзнал в какво кощунствено заблуждение са изпаднали великите князе. — Аз изобщо не… Аз не…

Но Павел Георгиевич, без да ме чува, се обърна към Снежневска и обиден като дете, възкликна:

— Значи с него, с него може, а с мен — не?

Аз напълно се лиших от дар слово, безпомощен да разплета ужасната ситуация.

— Афанасий — твърдо каза Изабела Фелициановна. — Идете в гостната и донесете коняк. Да не забравите да нарежете лимон.

С неимоверно облекчение се втурнах да изпълня нареждането и честно казано, никак не бързах да се върна. Когато влязох с таблата, заварих съвсем друга картинка: балерината стоеше права, а от двете й страни на ниски пуфове седяха техни височества. Ненадейно ми изникна споменът за цирк „Чинизели“, където с мадмоазел водихме на Великден Михаил Георгиевич. Там на дървени столчета клечаха ревящи лъвове, а помежду им се разхождаше храбра малка дресьорка с дълъг камшик в ръка. Приликата беше още по-голяма поради факта, че тримата — изправената Снежневска и седналите велики князе — бяха еднакви на височина.

— … Обичам ви и двамата (чух и спрях на вратата, защото моментът очевидно не беше подходящ за влизането ми с коняка). И двамата сте ми близки — и ти, Джорджи, и ти, Поли. И вие се обичате, нали? Има ли нещо по-скъпоценно от нежната привързаност и кръвната близост? Да не сме някакви вулгарни еснафи? Защо да мразим, ако можем да обичаме? Защо да се караме, вместо да сме приятели? Поли няма да отиде в никакъв Владивосток, тук ще ни е зле без него, а на него там ще му е зле без нас. Прекрасно ще подредим всичко. Поли, кога даваш дежурства в гвардейския екипаж?

— Във вторник и петък — замига Павел Георгиевич.

— А ти, Джорджи, кога имаш заседания в министерството и в Държавния съвет?

Георгий Александрович с леко глуповат (моля за извинение, но не мога да го нарека другояче) вид отговори:

— В понеделник и четвъртък. Защо?

— Виждате ли колко е удобно! — зарадва се Снежневска. — Ето че всичко се подрежда! Ти, Джорджи, ще ме посещаваш във вторник и петък. А ти, Поли, в понеделник и четвъртък. И всички много-много ще се обичаме. И няма да се караме изобщо, защото няма за какво.

— Колкото мен ли го обичаш? — намуси се генерал-адмиралът.

— Да, защото е твой син. Толкова прилича на теб.

— А… а Афанасий? — слисан се озърна към мен Павел Георгиевич.

Очите й проблеснаха и внезапно ми се стори, че тази невъзможна, чудовищна сцена никак не й тежи.

— И Афанасий.

Честна дума, тя ми намигна!

Не може да бъде, сигурно ми се е сторило или просто крайчецът на окото й е трепнал от нерви.

— Но по друг начин. Той не е Романов, а моята орис е странна. Аз мога да обичам само мъже от тази фамилия.

Последното вече прозвуча съвсем сериозно, сякаш точно в тази минута госпожа Снежневска бе направила за самата себе си някакво удивително и може би не много радостно откритие.