Борис Акунин
Коронация (14)

18 май

Предния ден беше топло, вечерта също, но след няколко часа неподвижно висене цял се вкочаних. Зъбите ми затракаха, не си усещах краката, а надеждата за полезност на нощното ни бдение напълно се изпари. Фандорин остана невъзмутим — нещо повече, през цялото време изобщо не шавна, та дори се усъмних дали не спи с отворени очи. Най ме дразнеше умиротвореният, дори блажен израз на лицето му, сякаш седеше и слушаше вълшебна музика или песни на райски птици.

Внезапно — тъкмо вече сериозно си помислях дали да не се разбунтувам — Ераст Петрович с все същия благ вид ми прошепна:

— Внимание.

Стреснах се, но не забелязах никаква промяна. Отсреща все така светеха два прозореца. Никакво раздвижване, никакъв звук.

Пак погледнах съседа си и видях, че той още не се е пробудил от своя сън, блян, унес — с една дума, от странния си транс.

— Излизат — тихо каза той.

— Откъде знаете?

— Слях се с къщата ведно, оставих къщата да проникне в мен и чух д-диханието й — с най-сериозен вид ми каза Ераст Петрович. — Има такава източна м-методика. Дълго е за обясняване. Но преди минута къщата започна да скърца и да се люлее. П-подготвя се да се освободи от хората.

Не можех да разбера дали се шегува или бълнува. По-скоро второто, защото като за шега не беше никак смешно.

— Господин Фандорин, спите ли? — поинтересувах се тактично и в този миг прозорците внезапно угаснаха.

След половин минута вратата се отвори и излязоха двама.

— В къщата няма никого, тя е п-празна — бавно изговори Фандорин, после внезапно ме дръпна за ръката и зашепна в скороговорка: — Това е Линд, Линд, Линд!

Уплашено врътнах глава и видях, че Ераст Петрович напълно се е променил: лицето напрегнато, очите присвити съсредоточено.

Наистина ли е Линд?

Един от излезлите беше Пощенеца — познах го по силуета и фуражката. Вторият беше среден на ръст, с метната през рамо дълга пелерина тип алмавива^[1] и калабрийска шапка с ниско прихлупена периферия.

— Вторият — прошепна Фандорин и ужасно болезнено ми стисна ръката.

— А? Какво? — объркано попитах.

— Вторият вариант. Линд е тук, а заложниците са някъде другаде.

— Сигурен ли сте, че това е Линд?

— Абсолютно. Пестеливи, точни и същевременно изящни движения. Начинът, по който си слага шапката. Походката. Той е.

Попитах с потръпващ глас:

— Ще нанасяме ли удара?

— Забравили сте всичко, Зюкин. Щяхме да ударим, ако беше излязъл със заложниците, при първия вариант. А сега сме на втория. Ще последваме доктора и той ще ни заведе там, където са момченцето и Емилия.

— Но ако…

Ераст Петрович пак като одеве ми затисна с ръка устата — човекът с дългата пелерина се обърна, но ние говорехме тихо и нямаше как да ни чуе.

Сърдито отблъснах ръката му и все пак зададох въпроса си:

— Ако изобщо не отиват при заложниците?

— Три и пет — ни в клин, ни в ръкав ми отговори той.

— Не ви питам за часа — ядосах се на шикалкавенето му — През цялото време ме правите на…

— Забравихте ли — прекъсна ме Фандорин, — че си уредихме с-среща с доктора в четири сутринта? Ако Линд държи да е точен, трябва час по-скоро да вземе пленниците и да п-потегли към Петровския дворец.

Това, че пак беше започнал да заеква, ми подсказа, че напрежението е спаднало. И аз също някак веднага престанах да треперя и да се ядосвам.

Щом Линд (ако това беше той) и Пощенеца завиха, веднага прескочихме оградата. Мимоходом си помислих, че никога, дори в детските години, не съм прескачал толкова стобори, колкото откак се познавам с господин Фандорин. Вярно казва народът, с какъвто се събереш, такъв ставаш.

— Вземете файтона и карайте бавничко след мен — инструктира ме пътем Ераст Петрович. — Преди всяко кръстовище слизайте и п-поглеждайте, ще ви правя знак — да продължавате или да изчакате.

Точно по този бавничък начин стигнахме до булеварда, където Фандорин изведнъж размаха ръце да побързаме.

— Взеха файтон и потеглиха към „Сретенка“ — съобщи той, настанявайки се до мен. — Давай, вологда, подире им. Но на разстояние.

Доста дълго пътувахме, прекосихме много булеварди, ту се спускахме по нанадолнища, ту се катерехме нагоре. Въпреки нощния час улицата не беше безлюдна. По тротоара се разхождаха хора, оживено си приказваха, на няколко пъти ни задминаха карети. В Петербург се подиграват на първопрестолния град, че си ляга с кокошките, но явно не беше истина. В три-четири часа през нощта дори по „Невски“ няма толкова минувачи.

Пътувахме все направо и свърнахме само веднъж — при паметника на Пушкин: излязохме на голяма улица, която вече познавах — „Тверская“. Оттук до Петровския дворец по права линия оставаха към три-четири километра. По същия път, но в обратната посока височайшият кортеж беше влязъл тържествено в древната столица.

На „Тверская“ имаше още повече хора и каляски и всички се движеха в същата посока като нас.

Това ми се стори доста странно, но си мислех съвсем за друго.

— Те не отбиват наникъде! — не издържах най-накрая. — Имам чувството, че препускат право към мястото на срещата!

Фандорин мълчеше. На мъждивата светлина на газовите лампи лицето му изглеждаше бяло и безжизнено.

— Може би Линд има още с-съучастници и т-те ще докарат заложниците на уговореното място — промълви той след дълга пауза, но без обичайната си самонадеяност.

— Но ако вече са ги… — не можах да изговоря ужасната дума.

Ераст Петрович ми отговори бавно и тихо, но така, че тръпки ме побиха:

— Тогава ни остава поне Линд.

След Триумфалните врата и Александровската гара отделните групи минувачи се сляха в общ поток, който преля и на уличното платно — конят ни неволно забави ход. Файтонът на Линд впрочем също беше забавил — през цялото време виждах над гюрука двете шапки — докторската с провиснала периферия и фуражката на Пощенеца.

— Боже мили, днес е осемнайсети! — подскочих изведнъж, като си спомних датата. — Господин Фандорин, отпишете срещата! Покрай всички тези грижи съвсем ми щукна из ума коронационният календар! За събота, осемнайсети май, са предвидени всенародни веселия точно срещу Петровския дворец — с гощавки и раздаване на подаръци за спомен. Каква ти пустош! Там сега има поне сто хиляди души!

— По дяволите! — нервно изруга Фандорин. — И аз не съобразих. Пък и не мислех, че срещата ще се състои. Написах първото, което ми хрумна. Непростима грешка!

От всички страни долитаха развълнувани, а и нетрезви гласове, весел смях. Повечето хора бяха от простолюдието. То си е ясно — по-високопоставени хора не можеш да примамиш с безплатна гощавка и вино, пък и да тръгнат от любопитство, ще идат на трибуните, където входът е с билети. Говореше се, че на миналата коронация за увеселението се събрали към триста хиляди души, сега вероятно ще са много повече — още през нощта са се заточили.

— Господа полицаи, верно ли разпраат, че на всинца ще дарят калаено канче с орел, догоре пълно с водка? — попита файтонджията, извърнал към нас засмяната си кръгла физиономия. Явно се беше поддал на общото празнично настроение.

— Стой — рече Ераст Петрович.

Видях, че файтонът на Линд спира, макар че имаше още много път до завоя за Петровския дворец.

— Слизат! — възкликнах аз.

Фандорин мушна обещаната банкнота на кочияша и двамата започнахме да си проправяме път през навалицата.

Беше тъмно, макар че през облаците просветваше половинка луна. Затова решихме да се придвижим по-наблизо, на десетина крачки. На полето отляво на пътя и зад храстите вдясно горяха накладени огньове, тъй че двата силуета — единият по-висок, другият малко по-нисък — личаха ясно.

— Само да не ги изпуснем — повтарях като заклинание.

В тези мигове сякаш забравих и негово височество, и мадмоазел Деклик. Някакъв древен и мощен инстинкт, който нямаше нищо общо с жалостта и беше по-силен от страха, накара сърцето ми да бие начесто, но равномерно. Никога не съм разбирал насладата от лова, но сега изведнъж си помислих: сигурно нещо подобно изпитват хрътките, когато опъват до скъсване каишките, готови да се втурнат подир вълка.

Вече се движехме насред най-гъстото множество — все едно посред бял ден по „Невски“. От време на време дори се налагаше да си отваряме път с лакти. Пред мен се изтъпани як мъжага с вид на фабричен работник и ми затули видимостта. Някак се мушнах под ръката му, подминах го и направо изохках от непоносим ужас. Линд и Пощенеца бяха изчезнали.

Отчаян се извърнах към Фандорин. Той се беше вдигнал май дори на пръсти и се оглеждаше на всички страни.

— Какво ще правим? — възкликнах. — Господи, какво ще правим?

— Вие надясно, аз наляво — нареди той.

Изскочих встрани от пътя. На тревата бяха насядали малки и големи групи хора. Някои безцелно обикаляха край дърветата, други пееха. От моята страна Линд го нямаше. Запровирах се обратно и се сблъсках с Ераст Петрович, който си отваряше път към мен.

— Изпуснахме ги… — стана ми ясно.

Това беше краят. Затулих с длани лицето си, за да не виждам тълпата, огньовете, тъмносивото небе.

Фандорин нетърпеливо раздруса рамото ми:

— Не се вкисвайте, Зюкин. Ето мястото, където е уговорената ни среща. Ще обикаляме, ще търсим и ще чакаме да съмне. Линд няма къде да се дене. И ние му трябваме точно толкова, колкото той на нас.

Прав беше и аз сторих усилие да се взема в ръце, да се съсредоточа.

— Камъкът — внезапно се обезпокоих. — Да не загубите камъка?

Само да ги приберем живи, пък после каквото ще да става — единствено това си помислих в тази минута.

— Не, тук е — потупа се по гърдите Фандорин.

Блъскаха ни от всички страни и той здраво ме хвана под ръка.

— Гледайте надясно, Зюкин, аз — наляво. Движим се бавно. Ако видите т-търсените от нас хора, нищо не казвайте — само ме побутнете.

Никога досега не бях се движил под ръка с мъж. Всъщност и с жена, ако не се брои един отдавнашен случай, когато бях още съвсем млад и глупав. Не искам дори да си го спомням — никак не си заслужава.

През май нощите са къси и на изток небето вече розовееше, а мракът постепенно просветляваше. Пущинакът при Петровския дворец, а и цялото околно пространство беше изпълнено със седящи, лежащи и правостоящи. Личеше, че мнозина са се разположили тук още от снощи, край накладените огньове се трупаха все повече хора. Под краката ни се валяха все повече празни бутилки. А по шосето от Москва прииждаха ли, прииждаха тълпите.

Отляво зад бариерите и веригата войници се виждаше голямо поле, цялото изпъстрено с празнични шатри и новопостроени гредоредни палати. В тях сигурно се пазеха царските дарове. Настръхнах само като си представих какво стълпотворение ще настане тук след няколко часа, когато отегченото от многочасово очакване хорско море нахлуе през загражденията.

Разхождахме се от бариерите до двореца и обратно — веднъж, два пъти, три пъти. Отдавна беше съмнало и през сгъстяващата се навалица все по-трудно се минаваше. Непрестанно въртях глава да оглеждам моята половина от мястото и с всички сили се борех с обземащото ме отчаяние.

Някъде военна тръба гласовито изсвири заря и аз си спомних, че наблизо са Ходинските военни лагери.

Сигурно е седем, помислих си, като се мъчех да си спомня в колко е утринният сигнал. И в същата секунда зърнах пред мен калабрийската шапка и чиновническата фуражка.

— Ето ги! — изкрещях с пълно гърло и дръпнах Фандорин за ръкава. — Слава Богу!

Пощенеца се обърна, видя ме и викна:

— Зюкин!

Спътникът му за миг се озърна, успях да видя само очила и брада, и двамата се мушнаха в най-гъстата навалица току до бариерите.

— Подир тях! — бясно ме побутна Ераст Петрович.

Пред нас се изпречи масивен търговец, който в никакъв случай не желаеше да ни отвори път. Фандорин без капка колебание го хвана с една ръка за яката, с другата за пеша на дрехата, повдигна го и го отхвърли встрани.

Понесохме се през гъмжилото — Ераст Петрович напред и аз подир него. Той пореше хорските маси като адмиралски катер морската шир, само вълни се завихряха от двете му страни. От време на време подскачаше някак изумително високо — вероятно да не загуби отново Линд от очи.

— Провират се към Ходинското поле! — викна ми Ераст Петрович. — Това е прекрасно! Там няма много навалица, но има много полиция!

Сега ще е ударът, разбрах и силите ми се удесеториха. Настигнах Фандорин и ревнах:

— Вардааа!

Досами огражденията най-предвидливите и търпеливите стояха плътно един до друг, така че движението ни се забави.

— Дай път! — креснах. — Полиция!

— Много си бил хитър!

И така ме удариха в ребрата, че ми притъмня и дъхът ми секна.

Ераст Петрович извади полицейска свирка и я наду — от острия звук тълпата се разстъпи и минахме няколко крачки сравнително лесно, но после елеци, куртки и препасани блузи отново сплотиха строй.

Линд и Пощенеца бяха на една ръка от нас. Ето, мушнаха се под заграждението и излязоха на открито, току пред отцеплението. Аха, паднахте ли ни!

Видях как шапката се доближава до фуражката и пошепва нещо.

Пощенеца се обърна, размаха ръце и силно изкрещя:

— Православни! Гледайте! От оная страна прииждат ваганковските! Разкъсали са веригата! Ще вземат всички канчета! Напред, братя!

Хиляди гърла ревнаха в един глас.

— Много хитри се пишат! Ние от снощи сме тук, а те направо! Няма да го бъде!

Внезапно ме подхвана и ме понесе напред такава неудържима сила, че не докосвах земята с крака. Всичко живо се втурна със зъби и нокти напред към шатрите и павилионите.

Отпред се чуха свирки, изстрели във въздуха.

Някой викна през рупор:

— Стой, стой! Ще се изпотъпчете!

Весели гласове ревнаха:

— Не бой се, ваше благородие! Аре, момчета!

Чу се женски писък.

Успях да стъпя на земята и подтичвах с движението на тълпата. Вече не виждах Фандорин, той остана някъде встрани. За малко да се спъна в нещо меко, в първия момент дори не разбрах, че е човешко тяло. Под краката ми белееше стъпкана войнишка рубашка, но не можех да помогна на падналия — ръцете ми бяха затиснати.

После започнах да се натъквам на все повече тела и се молех само за едно: не дай Боже да падна, повече не мога да се вдигна. Отляво някой тичаше направо по раменете и главите, мярнаха ми се черни катраносани ботуши. Човекът се олюля, размаха ръце и се срути надолу.

Тълпата ме носеше право към острия пресноодялан ъгъл на гредоредния павилион. Помъчих се леко да свърна встрани — уви.

— Фащай! — чу се вик отдясно. — Фащай маляка!

Там с вдигнати ръце изнесоха над навалицата дете на около осем години. То уплашено се пулеше и подсмърчаше с окървавен нос.

Тълпата ме хвърли в стената и така си издрах бузата в пресните трески, че направо ми излязоха свитки, ударих чело странично в капака на прозореца и се засвличах надолу, мина ми бърза мисъл: край, сега ще ме стъпчат.

Някой здраво ме задържа под мишниците и рязко ме изправи на крака. Фандорин. Бях толкова замаян, че никак не се учудих на появата му.

— Опрете ръце в стената! — викна той. — Иначе ще ви размажат!

Замахна и с як юмрук строши капака на прозореца. Подхвана ме през ребрата и с невероятна сила ме измъкна нагоре — аз даже не влязох, а прелетях през перваза и се срутих на пода, който миришеше на пресни стружки. Наоколо в стройни пирамиди се извисяваха купища коронационни канчета. Ераст Петрович се набра на перваза и също скочи в павилиона. Веждата му беше сцепена, мундирът раздърпан, сабята до половина изскочила от канията.

Нима сме спасени?

Погледнах към прозореца и видях, че цялото поле е изпълнено с обезумяла тълпа. Викове, стонове, пукот на кости, смях — всичко се сливаше заедно. Не стотици хиляди — тук сигурно имаше милион! Иззад кълбищата прах въздухът просвяткваше и се полюшваше като мазен бульон.

Някой влезе в съседната шатра и взе да хвърля през прозореца канчета и торбички с почерпка. Отпред незабавно стана меле.

— Господи, спаси людете Си — викнах неволно и ръката ми сама направи кръстния знак.

— Айде бе! — викна ни някой отвън. — Метайте чашите! Вино има ли?

Къщата заскърца, от тавана се посипа трошляк. Аз креснах от ужас, като видях как се руши крехкото ни убежище. Нещо ме удари по темето и аз дори с облекчение паднах в безсъзнание.

Не знам кой и как ме е измъкнал от отломките и после ме е отнесъл на безопасно място. Най-вероятно дължа спасението си на Фандорин, макар да ми е неприятно да си го помисля.

Така или иначе, дойдох на себе си на дървените трибуни, разположени в края на Ходинското поле. Слънцето се беше вдигнало вече високо в небето. Надигнах глава, веднага пак я отпуснах и се ударих в коравата дъска.

Някак успях да седна, опипах кънтящата си глава, която като че ли не беше моя. Открих отгоре голяма цицина, но иначе май бях невредим.

Не видях Фандорин. Бях като в полусън и не можех да се отърва от металния звън в ушите.

Първо огледах безкрайното поле. Видях разкривените шатри, гъстите войнишки вериги, които бавно минаваха през тревата. Навсякъде почти плътно лежаха тела — много от тях неподвижни, но някои шаваха. Не можех да гледам тези конвулсивни движения, слепоочията ми щяха да се пръснат, очите ми изгаряха от яркото слънце. Забих лице в кръстосаните си китки и може би заспах или изпаднах в несвяст. Не знам колко съм останал така, опрян на парапета, но когато пак се пробудих, беше късен следобед и полето бе опустяло — нито войници, нито тела.

Главата вече не ме болеше толкова много, но ужасно ми пресъхна гърлото.

Поседях, размишлявайки вяло дали трябва да вървя нанякъде или да остана тук.

Останах — и правилно постъпих, защото скоро се появи Ераст Петрович.

Той пак беше с полицейския мундир, само дето ботушите му бяха много прашни, а белите му ръкавици бяха целите омазани в пръст.

— Жив ли сте? — мрачно попита той. — Господи, Зюкин, какво нещастие. Т-такова нещо съм виждал само в плевенските сражения. Хиляди убити и осакатени. Това е най-ужасното злодеяние на Линд. Той като старовремски владетел отнесе в гроба със себе си цяла армия роби.

— И Линд ли е стъпкан? — попитах без особен интерес, все още замаян.

— Не си представям как би могъл да оцелее в т-такова меле. Сега ще проверим впрочем. Войниците и полицаите тъкмо приключиха с излагането на труповете за разпознаване — там, край пътя. Цяла редица от трупове, дълга почти километър. Но как ще го разпознаем, дори не сме му виждали лицето. Освен по пелерината… Да вървим, Зюкин, да вървим.

И аз с куцукане се помъкнах подире му.

Покрай шосето наистина беше подреден шпалир от покойници — докъдето поглед стигаше. От Москва се точеха колони от каруци и кабриолети — беше наредено убитите да се карат на Ваганковското гробище, но още не вдигаха труповете.

Наоколо се разхождаха мрачни началници — военни, полицейски, цивилни, всеки съпроводен от свита. Ах, какво ги чакаше за проваления празник на коронясването, помислих си без злорадство, по-скоро със съчувствие. Линд беше виновникът за тази касапница, но щеше да се дири сметка от отговорните лица.

Имах странно чувство, докато бавно се влачех покрай пътя — сякаш съм някаква височайша особа и ме приветства парадът на мъртъвците. Мнозина ми се усмихваха с размазани плоски лица. Аз поначало бях като вцепенен, а сега съвсем се вкамених, и по-добре. Само на едно място се спрях до онова момченце, което одеве се бяха опитали да изнесат на ръце от блъсканицата, но явно не бяха успели. С тъпо любопитство погледах как прозрачно синеят широко отворените му очи и закуцуках нататък. Имаше и много други като нас с Фандорин — едни търсеха роднини, други просто зяпаха от любопитство.

— Мале-мале — чух по едно време. — Награбил се.

Край един покойник се беше събрала тълпа от зяпачи, имаше и един стражар. Покойник като покойник — кльощав, със сламена коса и размазан нос, но на гърдите му наредени десетина портфейла и няколко часовника с ланци.

— Джебчия — обясни ми жизнерадостно старче и зацъка съболезнователно. — И той хаир не е видял. А какъв хубав улов го е чакал.

Някой заопява със страховит глас — сигурно беше познал роднина, та побързах да се махна.

Закуцуках напред и едва изминал двайсетина крачки, изведнъж се свестих. Познатият черен сюртук!

Да, наистина беше той, Пощенеца!

Фандорин също го видя, дойде веднага, клекна.

Лицето на докторовия помощник беше съвсем здраво, само на бузата му се беше отпечатала подметката на нечия обувка. Порази ме израза на невероятно изумление, застинало в мъртвите черти. Интересно, какво го е учудило така в последния миг на престъпния му живот? Какво толкова невероятно е видял? Зиналите бездни на ада?

Ераст Петрович рязко се изправи и дрезгаво рече:

— Линд е жив!

Като видя как в почуда вдигнах вежди, той се наведе, подръпна мократа от кръв дреха, разкопча ризата и се бялнаха космати гърди. Под лявото зърно видях триъгълна рана.

— Точно така — промълви Фандорин. — Позната следа. Това е стилетът на Линд. Докторът е верен на себе си — не оставя свидетели — изправи се и извърна глава към Москва. — Да вървим, Зюкин, тук нямаме повече работа. Живо! — и с бързи крачки, почти на бегом се понесе към Петровския дворец.

— Накъде? — викнах и се втурнах подире му.

— Как накъде? Към къщата на Пощенеца! Може Линд да е още там. Той не знае, че сме открили убежището му!

Но не можехме да се влачим пеша до Москва, а всички впрягове бяха мобилизирани от полицията да пренасят труповете — ранените още сутринта са били закарани в болниците. Колите потегляха една след друга към Тверската застава, понесли скръбния си товар.

Покрай нас мина полицейският началник Ласовски, съпроводен от тумба сини мундири. Бързо извърнах лице, чак след това се сетих, че трудно би ме разпознал в сегашния ми вид. Да не говорим, че надали в момента полковникът би се сетил за някакъв си Афанасий Зюкин. Отвличането на Михаил Георгиевич и дори изчезването на „Орлов“ бледнееха в сравнение със случилата се трагедия. Такъв ужас не беше се случвал на нов император на Русия поне от 14 декември 1825 година^[2]. Господи, какъв световен скандал! А пък какво чудовищно предзнаменование за бъдното царстване!

Лицето на главния полицейски началник беше бледо и нещастно. И с право — той щеше да отговаря за всичко. Няма да се отърве само с оставка. Според всички установени правила за коронационните тържества отговаря московският генерал-губернатор, но как ли пък няма да съдят чичото на негово императорско величество. А някой от местното началство ще трябва да бъде осъден. Защо не сте предвидили, че ще се събере толкова народ? Защо сте сложили толкова рехав кордон?

Фандорин се изпъна и отдаде чест на полицейския началник, но Ласовски дори не го погледна.

— Чудесно — тихо ми каза Ераст Петрович. — Ето и кабриолета.

Видях наблизо прочутия кабриолет на полицейския началник с два врани коня. На капрата гордо беше седнал кочияшът Сичов, често споменаван от московските вестници покрай всекидневните обиколки на неуморния си началник в търсене на нетрезви метачи и немарливи стражари.

Ераст Петрович прихвана сабята си и дръннал юначно шпори, се втурна към кабриолета.

— Спешно донесение! — викна той на кочияша и се метна в кабриолета. — Спиш, Сичов, давай! Заповед на господин главния полицейски началник! — обърна се към мен и козирува. — Ваше превъзходителство, по-живо, моля ви!

Кочияшът се озърна към енергичния офицер, погледна и към мен. Макар да бях с простата куртка на немския разбойник, Сичов явно никак не се учуди. Такъв безумен ден, карат те да возиш кого ли не с кабриолета на полицейския началник.

— Пулете се — прошепна ми Фандорин. — Вие сте важна клечка. Кой да е няма да се вози с този кабриолет.

Аз се изпъчих и както подобава на истинска важна особа, се загледах леко встрани и нагоре, а челото ми набраздиха държавнически бръчки. Слава Богу, доста министри и генерали бяха минали пред очите ми.

— Давай, Сичов, давай! — ревна Ераст Петрович и побутна импозантния кочияш по ватения гръб.

Онзи бързо тръсна поводи, вихрогоните задружно препуснаха в тръс и кабриолетът се залюшка на меките ресори.

От време на време Сичов басово подвикваше:

— Вардааа!

Запрелитаха варосаните стволове на крайпътните тополи. Унилият низ от каруци, покрити със зебло, остана зад нас. Минувачите се извръщаха и гледаха (поне така ми се стори) със страх и надежда. Полицаите козируваха.

При Александровската гара Фандорин нареди да спрем. Слязохме, Ераст Петрович метна зад кожената седалка визитната си картичка и махна на Сичов да потегля обратно.

Качихме се на файтон и се понесохме в посока към „Мясницка“.

— Кво е станало на Ходинка, ваше благородие? — извърна се кочияшът. — Викат, че чифутите сипали татул във виното, та народът изумял, къде сто иляди православни се били изпотъпкали. Верно ли е?

— Лъжат — кратко отговори Ераст Петрович. — Давай, давай!

Влетяхме в познатата пресечка с шум и трясък. Фандорин скочи долу и властно махна към метача.

— Кой живее тамка? — и посочи къщата на Пощенеца.

— Пощенски чиновник Иван Захарович Терешченко! — рапортува чистачът, изправен с метлата „за почест“.

— Ти запасняк ли си? — строго попита Фандорин.

— Тъй вярно, ваше благородие! Ефрейтор Фьодор Свишч от шести драгунски полк на негово императорско височество принц Хайнрих Пруски!

— Виж какво, Свишч. Ние с този господин сме дошли да арестуваме Терешченко. На ти свирката. Влез в двора и зяпай право в прозорците. Ако рече да се измъкне, надуй свирката. Разбра ли?

— Тъй вярно, ваше благородие!

— Чакай бе! Имаш ли лост, донеси го, после си върви на поста.

Застанахме пред вратата така, че да не се виждаме от прозореца.

Ераст Петрович дрънна камбанката, после дори почука:

— Терешченко! Господин Терешченко! Отворете! Аз съм участъковият! Спешно ви викат в службата! Заради днешното произшествие! — залепи ухо на вратата. — Къртете, Зюкин.

Никога не бях си служил с такъв груб инструмент, нежели да къртя врати с него. Оказа се, че не е никак лесно. Ударих бравата веднъж, втори път, трети. Вратата се размърда, но не се отвори. Тогава пъхнах сплескания край в пролуката, натиснах и опитах да отломя вратата. Цял плувнах в пот, скъсах се от пъхтене.

— По дяволите, Зюкин, с вашия лост!

Ераст Петрович ме отблъсна. Хвана се за перилцата, подскочи и с два крака блъсна вратата. Тя влетя навътре и провисна на една панта.

Бързо нахълтахме в стаите, Фандорин обиколи с малкия черен револвер в ръка.

Никой. Разхвърляни дрехи, бради, рижа перука, няколко бастуна, пелерини и шапки, смачкани дребни банкноти на пода.

— Закъсняхме! — въздъхна Ераст Петрович. — Буквално за една бройка.

Аз изстенах от разочарование, а той внимателно огледа малката гостна и изведнъж тихо, мазно каза:

— А това вече е интересно.

На масичка до прозореца видях отворена кутия. Фандорин извади от нея нещо бляскаво, продълговато, което пръсна жълти искри между пръстите му.

— Какво е това? — учудих се.

— П-предполагам, че прословутата диадема бандо — отговори той и заразглежда с любопитство венеца от безценни брилянти и опали. — А ето и брилянтовия аграф на императрица Анна, и сапфирения бант-склаваж на императрица Елисавета, и малкия брилянтов букет с шпинела, и този, как беше, егрет-фонтана. Обещах на нейно императорско величество скъпоценностите от coffret да се върнат невредими. И ето ги наистина.

Втурнах се към кутията и замрях благоговейно, без да вярвам на очите си. Какъв късмет! Всички тези приказни съкровища, озарени от свещения ореол на историята на императорския дом, благополучно се връщат на короната! Дори само това оправдаваше цялата авантюра на Фандорин и напълно възстановяваше доброто ми име. По-голямо щастие от това би било единствено спасяването на Михаил Георгиевич и мадмоазел Деклик.

Но се оказа, че Фандорин по съвсем друга причина се беше зарадвал на чудесната находка.

— Линд е бил тук съвсем скоро и очевидно в-възнамерява пак да се върне. Това първо. Наистина няма повече помощници, сега е съвсем сам. Това второ. И накрая — имаме прекрасен шанс да го хванем. Това т-трето.

Аз се позамислих и сам се сетих:

— Ако не възнамеряваше да се върне, щеше да вземе кутията, нали? Ако пък имаше помагачи, щеше да ги остави да пазят съкровищата му. Как ще постъпим?

— Първо ще п-поправим входната врата.

Бързо излязохме в антрето. От Фандориновия ритник едната панта се беше отскубнала, дето се вика, с месото, но това не беше най-лошото. Лошото беше, че пред входа се беше събрала цяла тълпа зяпачи, които с жаден интерес гледаха прозорците и зейналата каса на вратата.

— Проклятие! — изстена Ераст Петрович. — Такава шумотевица сме вдигнали, че се е събрала цялата улица, до десетина минути тук ще е целият к-квартал. Скоро ще се яви истинската п-полиция и всичко ще провали. Не, не можем да изчакаме Линд тук. Трябва п-поне да проверим дали не са останали някакви улики и следи.

Върна се в стаята и взе да проверява нахвърляните по пода дрехи, особено го заинтригува тясната прашна обувка — еша й не се виждаше наоколо.

Аз междувременно излязох в тясното коридорче и от няма работа надникнах в малка мърлява кухня с кахлена печка в дъното.

Не видях нищо интересно освен големи количества хлебарки и вече щях да продължа нататък, когато внезапно мярнах капак в пода. Вероятно е зимник, си помислих, и сякаш изведнъж ме тласна мистична сила. Просто убивах времето, докато Фандорин обискираше, та се наведох и отворих капака.

От тъмната дупка ме лъхна особена гъбична миризма, влага, дъх на пръст — общо взето, на каквото миришат мазетата, в които се съхраняват цвекло, моркови, картофи.

Тъкмо да затворя капака, и чух звук, от който в първия момент се вледених, а после ме втресе.

Слаб, но ясно различим стон!

— Господин Фандорин! — ревнах с пълно гърло. — Насам!!!

Хванах газената лампа от кухненската маса, с разтреперани пръсти я запалих с клечка кибрит и се заспусках надолу в мрака и студа.

Само след няколко стъпала я видях.

Мадмоазел Деклик, свита на кълбо, лежеше до стената сред някакви бозави чували. Тя беше само по долна риза — зърнах тънкия й глезен с кървава подутина при кокалчето — и бързо отместих очи. Но сега не ми беше до приличия.

Оставих лампата върху някаква бъчва (по миризмата предположих, че е с кисело зеле) и се втурнах към жената.

Главата й беше отметната назад, очите затворени. Видях, че едната ръка на Емилия е прикована с белезници за желязна халка, забита в стената. Лицето на клетата мадмоазел беше цялото в цицини и петна засъхнала кръв. Ризата се беше свлякла от бялото й рамо и видях над ключицата грамадна синина.

— Зюкин, долу ли сте? — долетя гласът на Фандорин.

Не отговорих, защото побързах да проверя останалата част от мазето. Но не, негово височество не беше тук.

— Чувате ли ме? — попитах, склонен над мадмоазел, и леко повдигнах главата й.

Фандорин скочи долу и се изправи зад гърба ми.

Мадмоазел открехна очи, присви ги срещу светлината на лампата и се усмихна.

— Athanas, comment tu es marrant sans les favoris. J’ai te vu dans mes reves. Je reve toujours…^[3]

Не беше на себе си — разбрах го. Иначе никога не би ми заговорила на „ти“.

Сърцето ми се късаше от жал.

Но Фандорин не беше чак толкова сантиментален.

Той ме измести и лекичко плесна заложницата по бузата.

— Emilie, ou est le prince?^[4]

— Je ne sais pas…^[5] — прошепна тя и очите й пак се затвориха.

 

 

— Как, не се ли сетихте кой е Линд? — Емилия недоверчиво погледна Фандорин. — Бях сигурна, че с вашия ум вече всичко сте разбрали. Ах, сега ми се струва толкова елементарно! Колко сме били слепи.

Ераст Петрович имаше сконфузен вид, а и на мен, да си призная, разгадката не ми се стори никак елементарна.

Говорехме на френски, защото след понесените изпитания би било твърде жестоко мадмоазел Деклик да се поти с руската граматика. И по-рано бях забелязал, че когато говори на други езици, Фандорин изобщо не заеква, но не бях имал време да се замисля над този удивителен феномен. Очевидно недъгът му — а някъде бях чел, че заекването е именно психически недъг — по някакъв начин беше свързан с говоренето на руски. Дали това запъване в съгласните на родния език не подсказваше за някаква негова тайна враждебност към Русия и всичко руско? Не бих се учудил.

Преди половин час бяхме пристигнали в наетото ни жилище. Фандорин държеше кутията, а на мен се падна да нося много по-голяма скъпоценност — Емилия, увита в наметалото на доктор Линд. Тялото на мадмоазел беше гладко и много горещо, усещах го и през пелерината. Сигурно затова цял пламнах и не можех дъх да си поема, макар че мадмоазел не беше никак тежка.

Решихме да настаним скъпата си гостенка в една от спалните. Сложих я на леглото, бързо я завих и обърсах потта от челото си. А Фандорин седна до нея и каза:

— Емили, не можем да извикаме лекар. С мосю Зюкин сме, така да се каже, в нелегално положение. Ако позволите, ще се погрижа за раните ви, имам някои познания. Не бива да се стеснявате.

Това пък защо, възмутих се мислено. Каква нечувана наглост!

Но мадмоазел не намери нищо дръзко в предложението на Фандорин.

— Сега не ми е до стеснителност — слабо се усмихна тя. — Ще съм ви много благодарна за помощта. Всичко ме боли. Както виждате, похитителите не се държаха много галантно с мен.

— Афанасий Степанович, с-стоплете вода — делово нареди Фандорин на руски. — А в б-банята видях спирт и борова вода.

Пирогов, моля ви се! Все пак изпълних всичко, а пътем взех и салфетки, живачен мехлем и пластир, които открих в едно от чекмеджетата в банята.

Преди прегледа мадмоазел ме погледна свенливо. Аз бързо се извърнах и за свой ужас май цял се изчервих.

Чу се шумолене на лек плат, Фандорин каза угрижено:

— Господи, здравата са ви млатили. Тук боли ли?

— Не, не много.

— А тук?

— Да.

— Май ви е пукнато реброто. Засега ще го стегна с пластир… Тук, под ключицата?

— Като ме натискате, боли.

Наблизо на стената имаше огледало. Хрумна ми, че ако направя две незабележими стъпчици вдясно, ще виждам какво става на леглото, но веднага се засрамих от тази недостойна мисъл и дори се поместих обратно, вляво.

— Обърнете се — каза Ераст Петрович. — Да проверим прешлените.

— Да-да, тук ме боли — опашната кост.

Скръцнах със зъби. Вече ставаше непоносимо! Жалко, че не излязох в коридора.

— Ударили са ви с крак — констатира Фандорин. — Това е много чувствително място. Сега ще го наложим с едно компресче. И тук… Няма нищо, ще ви поболи още някой и друг ден и ще мине.

Чу се плисък на вода, мадмоазел на няколко пъти леко изстена.

— Готово, Атанас, можете да се завъхтите — чух най-накрая и веднага се обърнах.

Емилия лежеше по гръб, увита до над кръст с одеялото. На лявата й вежда белееше малко парченце лейкопласт, крайчецът на устата й беше почервенял от мехлема, под разкопчаната горе риза се подаваше ръбчето на салфетката.

Не можех да я погледна в очите и хвърлих поглед към Фандорин, който с невъзмутим вид си миеше ръцете в легена като истински доктор. Само при мисълта, че тези силни фини пръсти току-що бяха докосвали кожата на Емилия, и то на места, за които не можех и да помисля, без да ми се завие свят, прехапах устна.

Най-странното е, че мадмоазел изобщо не изглеждаше смутена и гледаше Фандорин с признателна усмивка.

— Благодаря, Ераст.

Ераст!

— Благодаря. Сега съм много по-добре — и тихо се изсмя. — Уви, вече нямам никакви тайни от вас. Като почтен човек трябва да се ожените за мен.

От тази шега на ръба на риска дори Фандорин се изчерви. За мен да не говорим.

За да сменя неприличната и мъчителна насока, в която навлизаше разговорът, сухо попитах:

— Все пак, мадмоазел Деклик, къде е негово височество?

— Не знам. Разделиха ни веднага след измъкването от подземния проход и оттогава ни държаха разделени. Детето беше в безсъзнание, а и аз бях полуприпаднала — когато се опитах да викна, доста силно ме удариха по главата.

— Да-да — трепна Ераст Петрович, — какво се опитахте да ни кажете? Викнахте: „Линд е тук. Това е…“ И нито дума повече.

— Да, той ми затисна устата и ме удари с юмрук в лицето. Аз го познах въпреки маската!

— Познали сте го?! — възкликнахме в един глас с Ераст Петрович.

И тогава мадмоазел, вдигнала учудено вежди, зададе въпроса, който така беше сконфузил Фандорин:

— Как, не се ли сетихте кой е Линд? Бях сигурна, че с вашия ум вече всичко сте разбрали. Ах, сега ми се струва толкова елементарно! Колко сме били слепи!

С Фандорин се спогледахме и по бързия му поглед ми се стори, че иска да провери дали не съм излязъл по-съобразителен от него.

Уви. Макар че какво ли не бих дал!

— О, Господи — ами Банвил! — поклати глава тя, все още изненадана от недосетливостта ни. — Тоест този, когото знаехме като лорд Банвил. Познах го по гласа — още там, в гробницата. Когато отгоре се чу вик: „Тревога! Бягайте!“, Линд забрави обичайната си предпазливост и възкликна гласно: „Take the kid and the slut! Run!“^[6] Беше Банвил.

— Банвил? — слисано повтори Ераст Петрович. — Но как е възможно? Нали е приятел на Георгий Александрович? Нали са стари познати?

— Не толкова стари — коригирах го, като се опитвах да се съсредоточа. — Негово височество се запозна с Банвил тази пролет в Ница.

— Не го знаех — измънка Фандорин, сякаш се оправдаваше. — Наистина колко елементарно… — Мина на руски. — И най-мъдрият си е малко п-прост. Но моето изпростяване в дадения случай е абсолютно непростимо. Разбира се! — той скочи от леглото и взе да кръстосва стаята почти в тръс с отсечено жестикулиране. Никога не бях го виждал в такава ажитация^[7]. Думите му отскачаха бързо, застигаха се и се надпреварваха. — Именно в Ница докторът е пристъпил към осъществяване на плана си. Сигурно нарочно е отишъл там, за да си избере п-подходяща жертва — на Лазурния бряг пролетно време се събират толкова grand-ducs russes^[8]! И за майската коронация в Москва вече се е знаело! Необходимо е само да се сближиш с някой от членовете на императорската фамилия, да се сприятелиш със семейството му, да си осигуриш покана за т-тържествата — останалото е въпрос на техническа подготовка!

— И още нещо! — прекъснах го. — Омразата към жените. Вие самият казахте, че Линд не понася жените! Сега е ясно защо. Значи Ендлунг беше прав!

— Ендлунг ли? — с паднал глас попита Ераст Петрович и свирепо си разтърка челото, сякаш искаше да го протрие чак до мозъка. — Да-да, наистина. Аз пък не обърнах никакво внимание на глупашката му теория — само защото беше текнала на загубеняка Ендлунг. Наистина, че „избра немъдри, за да посрами мъдрите“^[9]. Ах, Зюкин, снобизмът е най-т-тежкият грях… Банвил! Бил е Банвил! И парфюмът „Граф Есекс“… Как хитро си осигури свобода на действията с уж внезапното си отпътуване! И този толкова своевременен дуел! А изстрелът право в сърцето на Глински — тази дяволска точност на Линд! Прекрасен маскарад: ексцентричен британски хомосексуалист. Размах, ювелирен план, невероятна дързост, безжалостност — това е точно почеркът на Линд! А аз пак го изпуснах…

— Но остана мистър Кар — напомних му. — И той е човек на Линд.

Ераст Петрович безнадеждно махна с ръка:

— Уверявам ви, Кар няма нищо общо. Иначе Линд щеше ли да го з-зареже. Взел е префърцунения хубавец само з-за по-голяма убедителност на камуфлажа и вероятно да съчетае п-полезното с приятното. За Линд се знае, че обича да си угажда. По дяволите, най ме е яд, че Ендлунг беше прав! Банда хомосексуалисти — сплотени не само от паричен интерес, но и от друг вид връзки. З-затова е тази преданост и самопожертвувателност!

Мадмоазел със съсредоточено сбърчено чело слушаше вайканията на Фандорин и май всичко или почти всичко разбираше.

— О, да, Линд не понася жените — горчиво се усмихна тя. — Имах удоволствието да се убедя в това от собствен опит. За цялото време на пленничеството си получих веднъж парче хляб и два пъти канче вода. Добре че поне беше наблизо бъчвата с това ваше ужасно зеле… Държаха ме съблечена, окована с верига. А снощи Банвил, тоест Линд, слезе долу много вбесен и без да каже нито дума, взе да ме рита с крака! Вероятно имаше някаква неприятност. Много ме заболя, но страхът ми беше още по-голям — Емилия потрепери и издърпа одеялото чак до брадичката си. — Той не е човек, а само чисто зло в концентриран вид. Малтретираше ме, без да каже дума и изпадна в такова умопомрачение, че ако не беше стопанинът на къщата, сигурно щеше да ме остави на място. А стопанинът — доста висок мъж с мрачно лице — единствен не ме мъчеше. Той ми даде хляб и вода. — Тя внимателно докосна лепенката на веждата си. — Нали видяхте, Ераст, на какво ме е направил. Мерзавец! И то без никаква причина!

— Разярил се е, защото е разбрал, че се е лишил от двамата си помощници — обясних аз. — Господин Фандорин уби единия, другия остави на полицията.

— Жалко, Ераст, че не сте убили и двамата — каза тя, подсмръкна и изтри една яростна сълза. — Тези немци бяха същински зверове. Вие кой убихте — с клепналите уши или луничавия?

— Луничавия — отговори Ераст Петрович.

Аз не бях успял да видя нито единия, нито другия — във входа беше тъмно.

— Нищо — рекох, — но пък докторът сега е абсолютно сам.

Фандорин скептично сви устни:

— Надали. Все някой пази и детето. Ако горкото дете е още живо…

— О, момченцето е живо, сигурна съм! — възкликна мадмоазел. — Поне до снощи е било живо. Когато стопанинът ме издърпа от освирепелия Банвил, го чух да ръмжи: „Да не беше камъкът, щях да му пратя главите и на двамата — и на малкия, и на кучката!“ Мисля, че имаше предвид вас, Ераст.

— Слава Богу! — обърнах се към окачената в ъгъла иконка на свети Николай и се прекръстих. Михаил Георгиевич е жив, още не всичко е свършено!

Но ме мъчеше и друг въпрос. За такива неща не се пита, а питаш ли, може да останеш без отговор. Но все пак попитах:

— Кажете, те… те… извършиха ли насилие с вас?

За по-ясно я попитах на френски.

Слава Богу, Емилия не се обиди — напротив, подсмихна се тъжно:

— Да, Атанас, те извършваха насилие, както можете да се досетите по синините и цицините ми. Единствената ми утеха е, че това не е насилието, което очевидно имате предвид вие. Тези господа вероятно по-скоро биха посегнали на живота си, отколкото да влязат във физиологични отношения с жена.

От смелия й прям отговор съвсем се притесних и сведох очи. Ако не харесвах нещо у мадмоазел Деклик, то беше именно тази неженска точност в изказа.

— И така, да теглим чертата — рече Фандорин и преплете ръце. — Измъкнахме от лапите на доктора Емилия. Това първо. Сега знаем как изглежда Линд. Това второ. Върнахме си скъпоценностите на императрицата. Това трето. Свършихме половината работа. Остават дреболиите — въздъхна тежко и разбрах, че говори за дреболии в ироничен смисъл. — Да освободим детето. И да унищожим Линд.

— Да-да — надигна се от възглавницата мадмоазел. — Да се убие тази долна гадина! — тя ме погледна жално и рече с тъничко гласче: — Атанас, нямате представа колко съм гладна…

Ах, тъп, безчувствен дръвник! Фандорин си е Фандорин, него само Линд го интересува, ами аз — браво на мен!

Хвърлих се към вратата, но Ераст Петрович ме хвана за пеша на сакото.

— Накъде, Зюкин?

— Как къде? В трапезарията. Там в бюфета имаме сирене, бисквити, а в мразилника пастет и шунка.

— Н-никаква шунка. Чаша подсладен чай с ром и филийка черен хляб. Засега само толкова.

Прав беше. След гладуване не бива да се претоварва стомахът с тежка храна. Но сложих четири лъжици захар, отрязах дебела порязаница хляб и щедро ливнах в чая от уискито на мистър Фрайби.

Мадмоазел изпи чая, като се усмихваше с наранените си устни, и бледите й страни порозовяха.

Сърцето ме болеше от невъобразима жал. Ако сега ми паднеше гнусният доктор Линд, дето беше ритал с крака безпомощната жена, щях да го стисна за гръцмуля и никаква сила не би могла да разтвори пръстите ми.

— Трябва да поспите — каза Фандорин и се надигна. — Сутринта ще решим как да действаме нататък. Афанасий Степанович — мина на руски, — б-бихте ли приели да п-прекарате нощта тук, на к-канапето? За случай, че Емилия има нужда от нещо?

Иска ли питане? Толкова ми се искаше да поостана насаме с нея. Просто да помълчим. Ако пък успеех — да споделя с нея чувствата, които ме преизпълваха. Но откъде да намеря нужните думи?

Фандорин излезе. Емилия ме погледна с усмивка, а аз, жалък и тъп урод, току си навлажнявах устните, стисках и отпусках пръсти. Най-накрая се престраших да заговоря:

— Аз… Много ми липсвахте, мадмоазел Деклик.

— Можете да ме нахича Емили — тихо каза тя.

— Да, добре. Наистина няма да е прекомерна фамилиарност, защото след всичко, през което сте… тоест ние с вас… тоест всички минахме, смея да се надявам, че вие и аз… — запънах се и мъчително се изчервих. — Че ние с вас…

— Да? — нежно ми кимна тя. — Говохете, говохете.

— Че ние с вас можем да се смятаме не просто за колеги, а за приятели.

— Пхиятели?

В гласа й ми се счу разочарование.

— Не, естествено, не съм чак толкова самонадеян, та да си, въобразявам някакво много близко приятелство — поправих се бързо, да не би тя да помисли, че се възползвам от положението с цел да й се натрапя. — Просто станахме добри приятели. И аз много се радвам… Това е.

Повече нищо не казах, защото според мен в отношенията ни и без това имаше голям напредък: узакони се обръщението по име, а освен това й предложих приятелство и ми се стори, че тя прие благосклонно предложението ми.

Но Емилия ме гледаше така, сякаш очакваше още нещо.

— Вие гледате на мен като на дхугах, пхиятел? — попита тя след дълга пауза, сякаш да си уточни.

— Да, като на скъп приятел — престраших се аз.

Мадмоазел въздъхна, затвори очи и тихо каза:

— Пхостете ми, Атанас. Много съм умохена. Иска да спи.

Не усетих кога е заспала. Дишаше все така спокойно, дългите й мигли леко потрепваха, а от време на време през лицето й сякаш минаваше лека сянка — като облак над лазурни води.

Аз цяла нощ ту потъвах в лек, кратък сън, ту пак се будех. Само да помръднеше Емилия или да въздъхнеше, и веднага отварях очи — дали не трябва да донеса вода, да я завия, да й наглася възглавницата. Тези чести пробуждания не бяха никак мъчителни, а напротив, приятни и дори сладостни. Отдавна, много отдавна не бях чувствал такъв покой.