Борис Акунин
Коронация (4)

8 май

След дълги телефонни обсъждания между Петровския дворец, генерал-губернаторската резиденция и Ермитажа ръководството на операцията се възложи на полковник Карнович. Московският главен полицейски началник получи разпореждане за всеобхватно съдействие, а на Фандорин се падна не много ясната роля на съветник, и то само поради настояването на Георгий Александрович, който след спасяването на дъщеря си беше повярвал безмерно в необикновените качества на чиновника за специални поръчения в оставка.

За Карнович подобно на всички останали знаех съвсем малко, защото този загадъчен човек съвсем отскоро се беше озовал в подножието на трона. Нито по възраст, нито по чин, нито по връзки би трябвало да се намира на такъв отговорен, може да се каже дори ключов пост, още повече че допреди това височайше назначение Карнович бе изпълнявал скромната длъжност началник на едно от губернските жандармерийски управления. Но след гръмкото разкриване на анархистка терористична организация за младия полковник се заговори като за изгряваща звезда на политическата полиция и скоро този тих и незабележим господин с вечните си сини очила вече отговаряше за охраната на негово величество — наистина невероятно издигане, което не допринесе за доброжелателността на придворните към него. Макар че пък кой ли от началниците на дворцовата полиция, по служебно задължение твърде подробно осведомени за слабостите и тайните на приближените до престола, е печелил някога симпатиите на придворните? Такава си е длъжността.

Затова пък началникът на полицията Ласовски беше известна и почти легендарна фигура и в двете столици. Петербургските вестници (московските не биха се осмелили) обичаха да описват своеволията и произвола на този новоявил се Архаров^[1] — и обиколките му по улиците с прочутия полицейски кабриолет с най-расовите коне в града; и прекаленото му увлечение по огнеборската служба; и изключителната строгост към чистачите; и прословутите заповеди, печатани всеки ден в „Известия на московската градска полиция“. А и аз сутринта прочетох в този интересен вестник още на първа страница следната заповед:

При обиколка на 7 май отбелязах: по Воскресенски площад срещу Големия Московски хотел се усещаше зловоние от развалена риба, непочистена от метачите; в 5 часа и 45 минути сутринта двамата нощни охранители на Триумфалните врата си говореха празни приказки; в 1 часа и 20 минути по пладне на ъгъла на Болшая Тверская-Ямская и площада на Триумфалните врата нямаше стражар на пост; в 10 часа вечерта на ъгъла на Тверская улица и Воскресенски площад стражарят от кръстовището се беше качил на тротоара и се караше с кочияш.

Предписвам всички виновни стражари, охранители и чистачи да се арестуват и глобят.

Изпълняващ длъжността московски главен полицейски началник

полковник Ласовски

Наистина началникът на полицията в милионния град не би трябвало да се занимава с подобни дреболии, но някои от московските нововъведения не би било зле да се възприемат и у нас в Петербург. Например да се сложат също стражари по кръстовищата, за да насочват движението на файтоните, че на „Невски“ и по крайбрежните улици понякога е истинско стълпотворение — не може да се мине нито пеша, нито с карета. Не е лошо също по московски тертип със заплахи от глоби да се забрани на кочияшите да ругаят и да карат мръсни файтони.

Но нравът на полковник Ласовски наистина беше лют и причудлив, в което имах възможността да се убедя по време на инструктажа преди операцията.

Макар Карнович да ми беше главен наставник, полицейският началник постоянно се месеше със собствените си забележки и с целия си вид показваше, че истинският господар в първопрестолния град е той, Ласовски, а не гостуващият службогонец. Между двамата полковници непрекъснато избухваха спорове дали да се арестува пратеникът на доктора, който ще дойде за парите, като московският полковник категорично настояваше за незабавен арест и се кълнеше да му извади душата, а царскоселският полковник не по-малко категорично държеше на предпазливостта и наблягаше върху опасността за живота на Михаил Георгиевич. Присъстващият в гостната Фандорин не участваше в спора.

Карнович предложи поредица от мерки, които ми се сториха много разумни. Пред моята каляска ще пътуват три маскирани карети с цивилни агенти, отзад още пет. Всички агенти на дворцовата охрана били на висота. Задачата им щяла да е не да хванат пратеника на Линд, а да го следват „плътно“ (както се изрази полковникът), за да им „издаде“ леговището на похитителите. Освен това специална група чиновници от хазната от вчера седеше да описва номерата на всички банкноти, подготвяни за Линд. Всяка от тях после ще стане следа.

Моята задача изглеждаше лесна: пътувам бавно по „Садовое кольцо“ и чакам злодеите да се появят отнякъде. После изисквам от техния човек да бъда откаран при негово височество и докато не видя Михаил Георгиевич жив и здрав, в никакъв случай да не давам куфара. Ако бандитът (бандитите) използват сила, в схватката се включват преоблечените агенти.

— Да се хване този хубавец веднага — сигурно за десети път повтори упоритият полицейски началник. — И да ми се докара. Така ще си поприказвам с него, че няма нужда от никакво проследяване. Всичко сам ще си разкаже и покаже. А вие, господин полковник, с туй умуване само ще провалите цялата работа.

Карнович нервозно си нагласи очилата, но си изкара яда не на московчанина, а на Фандорин:

— Вижте какво господине, защо ми е съветник, който зъб не обелва? Вие какво ще кажете?

Фандорин скептично вдигна вежда — красива, сякаш нарисувана.

— Линд е много хитър и изобретателен. Всичките ви възможни д-действия вече е предвидил. А описът на банкнотите е направо смешен. Какво ще направите — по всички дюкяни, сергии и сарафски кантори ще закачите списъци с четирийсет хиляди седемзначни номера? — Обърна се към мен: — Най-важното ще зависи от вас, Зюкин. Остра наблюдателност, внимание и към най-нищожната подробност — т-това се изисква. Помнете, че днес е първата среща, предстоят още поне шест. Засега само огледайте. Колкото до проследяването — обърна се към Карнович, — може да се пробва, но не пресилвайте нещата, че ще останем само с труп.

— Ценна препоръка, мерси — саркастично кимна началникът на дворцовата полиция. — Смятате да дадем на уважаемия доктор още шест пъти по един милион? Дали господин Линд не ви плаща комисиони за подобни съвети?

Фандорин мълчаливо стана и излезе, без да му отговори.

— Ей този е добре да го проследим — каза през зъби Ласовски в посока към затворилата се врата. — Много съмнителен субект.

— Ако трябва, ще го сторим — обеща Карнович. — Наистина е твърде антипатичен.

Аз от все сърце споделях мнението му, защото отношението ми към господин Фандорин, който отначало ми направи много добро впечатление, абсолютно се беше променило. И то с основание.

 

 

Първата половина на деня се проточи безкрайно за мен. Докато началствата спореха кое от ведомствата да оглави операцията, никой не ме закачаше и аз се измъчвах от тревогата и бездействието. Поради предстоящото отговорно поръчение бях освободен от обичайните си задължения, прехвърлени на Сомов. Георгий Александрович каза, че от нас, посветените в тайната, се иска само едно: да не се издаваме и да се правим на лъчезарно безметежни. На Ендлунг се възложи да весели падналия духом Павел Георгиевич. За тази важна цел лейтенантът получи определена сума, стана невероятно оживен и делови, качи подопечния си на карета и още от сутринта го подкара към циганския ресторант в Царицино — „за отскок“, както се изрази Ендлунг.

Негово височество повери Ксения Георгиевна на мен и тази задача не ми се видя никак лесна. Великата княгиня се появи за закуска със зачервени очи, бледа и скръбна, а вечерта й предстояха визити и после малка вечеря със серенада в Петровския дворец.

Георгий Александрович се посъветва с мен какво да правим и стигнахме до извода, че за пропъждане на меланхолията най-въздействени са физическите упражнения. Да поиграе тенис, рече негово височество, тъй като макар и мрачно, поне не валеше. След което се облече и замина да върши някакви незнайни работи, като ми възложи да се занимая с играта.

— Но с кого да играя, Афанасий? — попита Ксения Георгиевна.

И наистина комай нямаше партньори за нейно височество. По поръчение на Симеон Александрович княз Глински беше дошъл да вземе англичаните и ги откара да се повозят в Соколники, а оттам на обяд в генерал-губернаторската резиденция. Спомних си как негово височество вчера се поинтересува за изящния мистър Кар и се притесних, но не чак толкова, защото имах по-важни грижи.

Ксения Георгиевна се замисли и каза:

— Иди при Ераст Петрович, покани го. Няма с кой друг.

И аз отидох при Фандорин. Преди да почукам, се заслушах и до слуха ми достигнаха много странни звуци: тъпи удари, силно сумтене и дрънчене на стъкла. Разтревожен, леко почуках и открехнах вратата.

Пред очите ми се разкри изумителна картина. Господин Фандорин и господин Маса, и двамата по дълги бели гащи, изпълняваха някакъв странен ритуал: един подир друг всеки от тях се засилваше, скачаше невероятно високо и удряше с крак в стената, поради което се получаваше стресналото ме дрънчене. Ераст Петрович правеше чудноватото упражнение в пълно мълчание, но пък слугата му пуфтеше, пръхтеше, а след всяко поредно нападение срещу стената не само отскачаше назад, но се търкулваше на кълбо по пода.

— Какво… има! — отривисто попита Фандорин с кратка пауза за пореден удар.

Изрядният иконом никога на нищо не се учудва. А дори да се учуди, не се издава. Затова преспокойно му се поклоних и предадох молбата на Ксения Георгиевна.

— Благодарете на нейно височество за оказаната ми чест — отговори той и си обърса потта. — Но не умея да играя тенис.

Върнах се при великата княгиня, а тя вече се беше преоблякла в широка рокля за тенис и си беше обула бели спортни обувки.

Отказът на Фандорин много я покруси:

— Какво сега, сама ли да си бия сервиси? Пак го помоли. Аз ще го науча.

Пак се върнах при Фандорин и сега вече истински му се примолих, споменах и поръчението на Георгий Александрович.

Ераст Петрович въздъхна и се покори. Мигом му донесох тенисния костюм на Павел Георгиевич, който му стана почти точно, само леко му стягаше в раменете.

Започна урокът. Аз наблюдавах откъм мрежата, защото все едно нямах работа. Скоро към мен се присъедини и Маса, а малко по-късно се появи и мистър Фрайби, привлечен от звуците на подскачащата топка, тъй чаровни за английското ухо.

Фандорин се оказа възприемчив ученик и още след четвърт час топката взе да прелита по десетина пъти над мрежата. Ксения Георгиевна се поразвесели, поруменя, изпод шапката й изскочиха светли кичури — да ти е драго да я гледаш. И партньорът й изглеждаше чудесно. Държеше неправилно ракетата, твърде силно удряше топката, все едно сечеше със сабя, но умело се движеше по корта, а и наистина си беше хубавец.

— They make a beautiful pair, don’t they? — каза мистър Фрайби.

— Карасива двойка — преведе ми Маса.

Изразът ме възмути и го сметнах за неточен превод. Фандорин в никакъв случай не можеше да е в никаква двойка с нейно височество. Но след думите на мистър Фрайби погледнах Ксения Георгиевна по-внимателно и за първи път, както казва народът, ми се стегна душата. Не бях виждал нейно височество с такъв блеснал поглед дори преди първия й „възрастен“ бал.

— Край, Ераст Петрович, стига сме си губили времето! — викна великата княгиня. — Умеете вече достатъчно, за да играем един истински гейм. Правилата са много лесни. Аз подавам, защото вие и без това не умеете да биете сервис. Първо удрям с топката в този квадрат, после в онзи и така до победа. А вие връщайте, само целете моето поле. Ясно? Който загуби, минава под мрежата. Ще помоля англичанина да ни е рефер.

Тя заговори на английски с мистър Фрайби и онзи със съсредоточен вид се доближи до мрежата. Но преди да даде знак за начало на гейма, се обърна към нас и каза нещо.

— Иска зарагане — обясни Маса и в тесните му очи припламнаха хазартни искрици. — Две към едзно за реди.

— За кое? — не разбрах аз.

— За госпозица — нетърпеливо отговори японецът и също заговори на английски, като сочеше ту своя господар, ту нейно височество.

— All right — съгласи се британецът. — Five to one.

— Пет към едзно — преведе ми Маса. Тежко въздъхна, измъкна някъде от пазвата си цветен платнен портфейл, показа на мистър Фрайби смачкана банкнота от пет рубли и я сложи на пейката.

Англичанинът незабавно извади портфейл от скъпа скърцаща кожа и извади от него банкнота от двайсет и пет рубли.

— What about you, mister Zyukin? — попита той и го разбрах без превод.

Според мен идеята за залаганията не изглеждаше много прилична, но Георгий Александрович на тръгване ми беше казал: „Веселие и непринуденост, Афанасий. Разчитам на теб.“ И аз реших да съм непринуден.

А и облогът ми се стори печеливш. Ксения Георгиевна от дете беше гъвкава и ловка, а в тениса нямаше равна сред дамите. Не само дамите — много пъти бях виждал как побеждава и Павел Георгиевич, и Ендлунг, а Фандорин за първи път пипваше ракета. Маса беше заложил за господаря си само от преданост, която, както съм чел, у японските слуги стига до фанатизъм над всячески и всякакви граници. Пише (не знам дали е истина), че японският слуга ще предпочете да си разпори корема, но не и да измени на господаря си. Тази самопожертвователност в духа на иконома Вател, който се пронизал с шпагата, когато в замъка на принц Конде не била донесена своевременно рибата^[2], не може да предизвика нищо друго освен уважение, но и да си изсипеш червата на огледалния паркет е постъпка абсолютно невъобразима в приличен дом.

И ми стана интересно докъде се простира саможертвеността на японския камердинер. Имах точно петдесет рубли в портфейла, предназначени за влагане в спестовната ми банкова сметка. Извадих банкнотата и я сложих на същата пейка.

Японецът, признавам му, не трепна. Извади от своя портфейл още десет рубли и тогава мистър Фрайби викна:

— Go!

Правилата на играта ми бяха съвсем ясни, така че за мен не бяха от значение виковете на англичанина.

Ксения Георгиевна се изви грациозно и силно удари топката, тъй че Фандорин едва успя да я посрещне с ракетата си. Топката отлетя странично, закачи горния край на мрежата, поколеба се къде да падне и се преметна откъм полето на нейно височество.

Нула на петнайсет за Ераст Петрович. Късмет.

Нейно височество се измести в другия край, запрати силно завъртяна топка и се устреми към мрежата, защото предварително знаеше къде ще върне противникът — ако изобщо успее.

Фандорин удари толкова мощно, че топката всякак щеше да прелети оттатък корта. Ако не беше ударила нейно височество право в челото.

Ксения Георгиевна се слиса, а Фандорин се уплаши. Той се втурна към мрежата и сложи кърпата си на челото на нейно височество.

— Няма нищо, няма нищо — прошепна тя и хвана ръката му. — Не ме боли. А вие сте голям късметлия. Нула — трийсет. Но сега ще видите.

Третият сервис беше убийствен. Аз дори не можах да видя топката — само бърза мълния, прелетяла над корта. Все пак Фандорин като по чудо успя да я досегне с крайчеца на ракетата, но твърде несполучливо: бялото клъбце политна слабо нагоре и взе да пада право над мрежата.

Ксения Георгиевна с ликуващ възглас се втурна напред, готова да забие леката топка. Замахна и я перна, тя пак уцели горния ръб на мрежата, но този път не прескочи в противниковото поле, а се катурна в краката на нейно височество.

На лицето на великата княгиня се изписа недоумение — много странен гейм. Вероятно тъкмо поради безпокойството й при последния сервис тя два пъти сбърка, което никога не беше й се случвало, и загуби на нула — без нито една отбелязана точка.

Първия пристъп на неприязън към Фандорин изпитах, когато камердинерът му преспокойно прибра в пъстрия си портфейл цялата печалба, а тя не беше никак малка. Тепърва трябваше да преглътна абсурдната загуба на цели петдесет рубли.

А и никак не ми хареса сцената, която се разигра на корта.

Както е редно за загубилия, нейно височество прелази на четири крака под мрежата. Фандорин бързо се наведе, за да й помогне да се изправи, а Ксения Георгиевна го погледна от долу на горе и замря в тази нелепа поза. Ераст Петрович се смути, хвана я за ръцете и я подръпна, но явно доста силно — великата княгиня се блъсна в него, шапката й полетя на земята, а с нея и фуркетите, така че бухнали къдрици се разсипаха по раменете й.

— Моля за извинение — измърмори Фандорин. — Благодаря за урока. Време е да тръгвам — поклони се непохватно и бързо тръгна към къщата. Японецът заситни подире му.

— Lucky devil — каза мистър Фрайби. И се самопреведе: — Късметлия… дявол — след което със съжаление взе да брои останалите в портфейла му пари.

А аз дори и не мислех вече за загубената сума. Сърцето ми се сви от тревога и лошо предчувствие.

Ах, с какъв поглед изпрати Ксения Георгиевна тръгналия си Фандорин! А той, хитрецът, си крачеше най-невъзмутимо и се озърна чак в последния момент преди да свърне. Хвърли бърз поглед на княгинята и веднага продължи. Долна, много долна хватка, която подейства безпогрешно на младото неопитно момиче!

Великата княгиня цялата поруменя от мълниеносния му поглед и аз разбрах: случи се чудовищно, скандално събитие, от тези, които разтърсват империите досами основите. Императорската потомка се беше влюбила в неподходяща персона. Това беше абсолютно очевидно дори за човек като мен, който в никакъв случай не може да се нарече познавач на жените и чувствата им.

Афанасий Зюкин е стар ерген и сигурно такъв ще си остане. С мен е било писано да приключи достопочтената ни династия, защото, макар да имам брат, той е загубил правото да продължи рода на придворните служители Зюкини.

 

 

Баща ми Степан Филимонович, а преди него и неговият баща Филимон Емелянович седемнайсетгодишни са били венчани за девойки пак от семейства на дворцови служители, а на осемнайсет са имали вече синове. И двамата са живели със съпругите си както всекиму пожелавам, в разбирателство и любов. Но с мен щастливата орис на рода ни нещо запря и секна. И родът Зюкини приключи, защото ми се падна вяла душа, неспособна на любов.

Любовта към женския пол за мен е непознато чувство. Обожание да, изпитах го още като момче, и то толкова силно, че след него някак не ми останаха сили за обикновена любов.

На четиринайсет години бях слуга за конните разходки в един великокняжески дом, толкова известен, че няма да уточня точно в кой. А една от великите княгини, чието име също няма да назова, беше моя връстница и често ми се налагаше да я съпровождам по време на езда. През целия си живот оттогава не съм срещал девойка или дама, която дори малко от малко да може да се сравни с нейно височество — не по красота, не, макар великата княгиня да беше неописуемо прекрасна, а по сиянието, което излъчваше обликът й и цялата й особа. Нямам думи да го опиша по-точно, но съвсем ясно виждах това сияние, както другите виждат лунните лъчи или светлината на лампа.

Не си спомням дори и веднъж да съм говорил с нейно височество или да съм й отправил някой въпрос. Само мълчаливо се хвърлях да изпълня всяко нещо, което благоволеше да ми заповяда. Животът ми тогава се състоеше от дни, които съществуваха, и дни, които не съществуваха. Видя ли я — ден е, не я ли видя — все едно не е ден, само някаква чернилка.

Тя вероятно ме мислеше за ням и дали от съжаление или просто защото беше свикнала с мен, понякога ме гледаше с такава ласкава усмивка, че се вцепенявах. Един път ми се случи, докато препускахме в гората. Нейно височество се озърна да ме види, усмихна се по този свой начин и аз от щастие изпуснах юздите. Свестих се проснат на земята, наоколо всичко пламти, а над мен надвесено сияйното й лице и в очите на нейно височество блещукат сълзи. Мисля, че това беше най-щастливият ден в живота ми.

Служих в него дом две години, седем месеца и четиринайсет дни, после венчаха великата княгиня за един немски принц и тя замина. Това не стана изведнъж, в императорския дом сватбите се гласят бавно и аз имах само една мечта — да се случа сред персонала, който щеше да отпътува с нейно височество в Германия. Хем имаше едно вакантно място за младши лакей.

Не се получи. Баща ми, умен човек, не позволи.

И повече не видях нейно височество. Само за Коледа същата година получих от нея собственоръчно написано писмо. И досега го пазя заедно с венчалните халки на родителите ми и банковата ми книжка, но никога не го отварям — и без това го помня наизуст. То дори не е писмо, а бележчица. Нейно височество прати такива на всеки от бившите си слуги, които бяхме останали в двореца.

Мили Афанасий (така започваше посланието й), при мен всичко е наред и скоро ще се роди детето — момче или момиче. Често си спомням разходките ни. Помниш ли как се преби, а аз помислих, че си предал Богу дух? Наскоро пък те сънувах и ти не беше слуга, а принц, и ми говореше нещо много радостно и приятно, но не запомних какво. Бъди щастлив, Афанасий, и понякога си спомняй за мен.

Такова писмо получих от нея. Повече не ми писа, защото още при първото раждане нейно височество издъхна и вече близо трийсет години е при ангелите, където несъмнено е същинското й място, а не тук на грешната ни земя.

Тъй че баща ми излезе прав за всичко, макар че аз чак до смъртта му не можах да му простя, че не ме пусна в Германия. Скоро след напускането на нейно височество станах на седемнайсет и родителите ми искаха да ме оженят за дъщерята на старшия портиер от Аничковия дворец. Мила девойка беше, но аз не и не. Въпреки че съм кротък и сговорчив по природа, понякога ме обземаше такъв инат. Баща ми как ли не опита да ме склони, накрая се отказа. Мислеше, че е до време и ще ми дойде акълът. За идване — дойде, но така и не ме поблазни семейният живот.

То и по-добре за истинския иконом — нищо не те откъсва от службата. Фома Аникеевич например също не е женен. А легендарният Прокоп Свиридович, при все че имал жена и деца, ги оставил на село и ги посещавал само два пъти годишно — за Коледа и Великден.

Истинският иконом знае, че службата му не е длъжност, а начин на живот. Не е от сутринта до вечерта да си иконом, а после да се прибереш и да станеш просто Афанасий Зюкин. Дворцовият иконом е същи дворянин, те и по звучене си приличат, само че ние сме по-строги към себе си от дворянството. Затова пък сме и много високо ценени.

Мнозина биха искали да примамят за себе си истински царски или великокняжески иконом, обещават планини от злато. Всеки богаташ се блазни да има същия ред у дома си, както в императорския дворец. Собственият ми брат Фрол не устоя, помами се по парите. Сега е иконом — не, при тях това се нарича „майордом“ — при един московски милионер, банкера Литвинов, юдеин. Взе пет хиляди за преместването плюс три хиляди годишно, всичко му е безплатно, дори жилището, получава и премиални. Беше иконом, вече е никой.

Аз прекратих всячески отношения с него. А и той не смее да ми се мерне, знае си вината. Какъв ти милионер — аз не отидох дори при светлейшия княз Боронцов, дето какво ли не ми обещаваше. Човек може да служи само на хора, с които не може да се сравнява. Необходима е дистанция. Защото едно е човешкото, друго е божественото. Дистанцията винаги помага да запазиш уважение. Даже когато заваря Георгий Александрович да се промъква в стайчето на готвачката Манефа или през нощта с каляската докарат Павел Георгиевич мъртвопиян и цял в повръщня. А че светлейшият княз Боронцов е дворянин — голяма работа. И ние, Зюкини, сме били дворяни, макар и за кратко.

Това е отделна история, свързана с родоначалника ни Емелян Зюкин, прадядо ми. Комай ще е от полза да я разкажа, понеже е много поучителна и потвърждава за кой ли път: светът се крепи на установения ред и опазил Бог този ред да се наруши — до нищо свястно няма да доведе.

 

 

Зюкини са били крепостни селяни от Звенигородска околия в Московска губерния. Моят прадядо Емелян Силантиевич — тогава просто Емелка — от малък бил взет за слуга и понеже бил будно и чевръсто момче, харесал се на господарите си, тъй че постепенно се откроил, обличали го с чисти дрехи, не му давали да върши черната работа, изучили го на писмо и четмо. Бил нещо като другар в игрите на младия господар. Четял книги, усвоил маниери, даже научил малко френски, но най-лошото било, че започнал да се срамува от лакейството си. Сигурно затуй взел да заглежда госпожицата, дъщерята на помешчика, ала не както аз великата княгиня — с благоговейно обожание, — а направо с най-дръзки намерения непременно да се ожени за нея. Ще рече човек, де се е чуло и видяло крепостен да се ожени за дворянка? Друг е щял да си помечтае и да се откаже, но Емеля бил с упорит нрав, неотстъпчив, имал поглед напред и както биха казали сега, вярвал в своята звезда.

За мечтата си (може да се каже, план, а не мечта) не казал никому, най-малкото пък на самата госпожица, но като набирали новобранци — по това време сме воювали с французите, — изведнъж поискал да го вземат войник вместо сина на мелничаря, който се паднал по жребий. Емеля бил още малък на години, но едър и силен, та се писал една-две години по-голям. Господарите с готовност го пуснали, защото бил станал вече дързък и непослушен, та бездруго не знаели какво да го правят.

Тъй станал прадядо ми войник, а от мелничаря, пръв селски богаташ, взел плата заради сина му седемстотин книжни рубли и не дал тези пари на баща си, а ги вложил на свое име в банка. Така било по плана му.

Пратили го веднага с действащата войска за участие в австрийската кампания и той се бил седем-осем години неуморно ту с французи, ту с персийци, ту с шведи, ту с турци, ту пак с французи. Хвърлял се в най-кървавите сражения, втурвал се доброволец в най-жестоките битки. Много пъти бил раняван, отличаван с медали, вече имал унтерофицерски нашивки, но все му било малко. И в кампанията през дванайсета година, за сражението при Смоленск, когато загинали всички ротни командири, Емелян получил бленуваната си награда: лично генералът от инфантерията княз Багратион го разцелувал и го произвел в офицерски чин, което почти никога не се случвало по онези времена.

След това Емелян Зюкин воювал още две години и стигнал с армията чак до Париж, а когато станало примирието, веднага поискал дълга отпуска, макар че началството било много предразположено към него и той можел да разчита на по-нататъшно издигане по служба. Но прадядо ми копнеел за друго — невъзможно смелият му план сега вече можел да се изпълни.

Върнал се в селото не просто дворянин и гренадирски поручик, но и със собствен капиталец, защото през всички тези години не харчил платата си, при освобождаването от армията получил премиално възнаграждение и пари за лечение, а и първоначалните му седемстотин рубли с процентите били станали почти двойно повече.

И в родното му село всичко се било подредило като по поръчка. Французите опожарили имението, господарите били напълно разорени и вече живеели в поповата къща. Младият господар, бивш другар в игрите, загинал в битката при Бородино, а девойката, заради която прадядо ми захванал цялата си опасна игра със съдбата, останала без годеника си, убит край Лайпциг. Общо взето, Емелян пристигнал при обекта на мечтите си почти като ангел спасител.

Явил се пред нея в дървената къща на попа с параден мундир и кръстовете си за храброст. Госпожицата го посрещнала в стара кърпена рокля и доста погрозняла от изживените изпитания, та отначало дори не я познал. Но това му било все едно, защото той не обичал госпожицата, а невъзможната си мечта.

Само че нищо не станало. Госпожицата отначало го посрещнала топло, дори се зарадвала на стария познайник, но щом й поискал ръката, му отговорила с оскърбително учудване, дори му казала, че по-добре да стане храненица у близките си, нежели да се назове „госпожа Зюкина“.

От тези думи Емелян се умопомрачил. Дотогава никога не бил кусвал водка, а сега изпаднал в такъв запой, че нещата приключили зле. Пиян, пред очите на всички, си отскубнал еполетите и кръстовете, тъпкал ги и кряскал несвързани думи. За посрамване на званието бил съден, лишен и от офицерски чин, и от дворянство. И щял съвсем да се пропие, но случайно го срещнал бившият му командир на полка княз Друбецкой. Той го съжалил и заради бившите му заслуги го уредил камерлакей в Царское село.

Така се определила съдбата на рода ни.

 

 

Когато лице с ниско положение питае недопустими мечти спрямо особи от висшите кръгове, това е грозно и дори може би възмутително, но не е чак толкова опасно, защото, както се казва, на бодлива крава Бог рога не дава. Но увлечението в обратна насока, не от долу на горе, а от горе на долу, може да доведе до сериозни усложнения. Още е пресен случаят с великия княз Дмитрий Николаевич, който пряко волята на императора се ожени за разведена дама и поради туй бе изселен от империята. А ние, дворцовите служители, знаем как сегашният император, докато беше още престолонаследник, със сълзи е молил августейшия си баща да го освободи от трона и да му позволи морганатичен брак с балерината Снежневска. Голямо треперене беше, но го опази Господ и лютият нрав на покойния цар.

Затова вълнението, което ме обзе след прословутото състезание по тенис, е напълно разбираемо, да не говорим, че Ксения Георгиевна вече имаше и годеник, скандинавски принц със сериозни изгледи да наследи короната (знаеше се, че големият му брат, престолонаследникът, е болен от охтика).

Спешно трябваше да се посъветвам с някого, който да разбира моминската душа, защото самият аз, както става ясно от гореизложеното, не можех да се смятам за познавач в тези въпроси.

След продължителни колебания реших да споделя с мадмоазел Деклик и й съобщих за опасенията си в най-общи линии и с най-деликатни думи. Мадмоазел обаче прекрасно ме разбра и за моя изненада никак не се учуди. Дори напротив — отнесе се към думите ми с изумително лекомислие.

— Да-да — кимна разсеяно. — И аз забелязах. Той е кхасив мъж, а тя е в такава възхаст. Няма нищо. Нека Ксения опознае малко любов, докато не са я сложили под стъклен похлупак.

— Как можете да говорите такива неща! — възкликнах ужасен. — Нейно височество вече е сгодена!

— Ах, мосю Зюкин, аз видях във Виена годеника й пхинц Олаф — мадмоазел сбърчи нос. — Как вие учехте мен находен изхаз? Улафа хабота, а?

— Но в случай на братовата си кончина — а е общоизвестно, че брат му е охтичав — принц Олаф ще е пръв в престолонаследието. Това значи, че Ксения Георгиевна може да стане кралица!

Възмутителните думи на гувернантката несъмнено се дължаха на потиснатото й състояние. Бях забелязал, че сутринта мадмоазел отсъстваше, и май се досещах за какво става дума. Най-вероятно тя с дейния си и енергичен характер не можеше да седи със скръстени ръце и сигурно се беше опитала да предприеме някакви собствени издирвания. Само че какво би могла да стори сама в чужда страна, в непознат град, щом и полицията е безпомощна.

Мадмоазел се върна толкова уморена и нещастна, че ми беше болно да я гледам. Отчасти поради това — за да я разсея от мислите за малкия Мика, великия княз, бях подхванал разговора по вълнуващия ме въпрос.

За да я поуспокоя, й разказах как се обърнаха нещата. Споменах (без да наблягам чак толкова върху собствената си роля, разбира се) за отговорната мисия, която ми беше възложена.

Очаквах мадмоазел да се зарадва на вестта, че имаме поне някаква надежда, но тя ме доизслуша, изгледа ме с някак странна уплаха и неочаквано каза:

— Но това е много опасно — и свела поглед, додаде: — Знам, че сте смел… Но не бъдете пхекалено смел, а?

Аз леко се смутих и настъпи малко неловка пауза.

— Ех, че лошо — ми хрумна да кажа най-сетне. — Пак заваля. А за довечера се предвижда сборна хорова серенада за техни императорски величества. Дано този дъжд не развали всичко.

— Мислете за себе си. Вие тхябва да пътувате в отхита каляска — каза тихо мадмоазел почти без да сбърка падежите, а последното й изречение се получи съвсем чисто. — Ще пхостинете като нищо.

 

 

Когато излязох от портите в двуколката с гюрук, вече валеше силно и аз станах вир-вода още преди да стигна до Калужкия площад. Това как да е, но в целия поток файтони по Коровий вал в такъв безстрашен вид се оказах само аз, което би трябвало да изглежда доста удивително отстрани. Солиден мъж с големи мустаци и бакенбарди незнайно защо не желае да сложи гюрука на каляската: от бомбето му се стичат порои, лицето му цялото е мокро, хубавият костюм от туид е подгизнал като парцал. Но как иначе да ме разпознаят хората на доктор Линд?

До краката ми стоеше тежък куфар, пълен с банкноти по двайсет и пет рубли. Отпред и отзад на разстояние пътуваха агентите на полковник Карнович. Аз се чувствах странно спокоен, не изпитвах нито страх, нито вълнение — сигурно нервите ми бяха като умъртвени от дългото чакане и влагата.

Не смеех да се озъртам, защото това строго се забраняваше в инструкцията, но от време на време поглеждах леко настрани, взирах се в немногобройните минувачи. Половин час преди тръгването ми се обади Фома Аникеевич и каза:

— Господин Ласовски е решил да вземе и лични мерки — чух го да докладва на негово височество. Разположил е съгледвачи от Калужкия площад чак до Москва-река на петдесетина крачки един от друг. Заповядал им е да не дремят, а да хванат онзи, който се доближи до каляската ви. Боя се това да не създаде опасност за Михаил Георгиевич.

Разпознавах съгледвачите с лекота — кой друг ще се разхожда с разсеян вид на този дъжд? Та освен тези господа с еднакви черни чадъри по тротоарите нямаше почти никого. Само файтони в двете посоки почти плътно един подир друг. След Зацепския вал (прочетох наименованието му на табелата) отстрани ми се лепна някакъв поп във фиакър. Беше сърдит, бързаше нанякъде и само подвикваше на предния файтонджия: „По-живо, по-живо, рабе Божий!“ А къде по-живо в този поток от карети, каляски, файтони и омнибуси?

Минахме някаква рекичка или канал, после по-широка река, веригата на съгледвачите отдавна беше свършила, а никой не ме спираше. Вече си мислех, че Линд е забелязал копоите и е решил да се откаже от срещата. На голямо кръстовище спряхме — стражар с дълъг дъждобран се разсвири и даде път на пътуващите по напречната улица. Възползвайки се от забавянето, между файтоните се втурнаха малки вестникопродавци с викове: „Газета-копейка“! „Московские ведомости“! „Русское слово“!

Един от тях, със залепнал на челото светъл перчем и потъмняла от влагата провиснала памучна блуза, внезапно се хвана за стръката и бързо скочи на седалката до мен. Беше толкова дребен и пъргав, че през пелената на дъжда надали някой изобщо го забеляза откъм каретите отзад.

— Свий вдясно, чиче — каза момчето и ме побутна в ребрата. — Не върти глава, че е забранено.

Много ми се щеше да се огледам дали агентите не бяха пропуснали неочаквания пратеник, но не посмях. Те ще видят, че завивам.

Дръпнах юздите вдясно, завъртях камшика и конят свърна по пряка улица с много приличен вид, с хубави каменни къщи.

— Давай, чиче, давай! — викна момчето и се озърна. — Я аз! — измъкна ми камшика, свирна през зъби, шибна коня и той с всичка сила затрополи с копита по паважа. — Завий! — бодна пръст вляво.

Влетяхме в по-малка и неугледна уличка, пак завихме. После пак и пак.

— Карай към онзи вход! — посочи ми вестникарчето.

Опънах юздите и влязохме под тъмна тясна арка.

След няма и половин минута оттатък арката с трополене и скърцане прелетяха двете каляски с агентите, после стана тихо, само дъждът все по-силно трополеше по уличното платно и хвърчаха пръски.

— А сега? — попитах и предпазливо погледнах пратеника.

— Чакай — важно рече той и дъхна на измръзналите си ръце.

Значи не можех да разчитам на дворцовата полиция и трябва да се оправям сам. Но не ме беше страх, с такъв противник можех да се справя. Ако хвана този малкия за кльощавите раменца и здравата го разтърся, ще си каже кой го е пратил. И следата ще тръгне да се разплита.

Вгледах се в момчето по-внимателно, видях недетски озъбена уста, извърнати бърни, присвити очи. Вълче, същинско вълче. Такова нищо няма да признае.

Внезапно пак се чу шум на приближаваща конска кола. Опънах врат и малкият веднага се възползва. Само чух шумолене, обърнах се — на капрата вече нямаше никого, само кална следа на мократа седалка.

Трополенето се чу съвсем близо. Скочих от каляската, изтичах от арката навън на улицата и видях четири бързи врани коня, впрегнати в карета със затворени завески. Коларят с нахлупена качулка гръмливо плющеше с дългия си камшик над лъскавите конски гърбове. Когато каретата се изравни с арката, пердето внезапно се отвори и аз видях право пред себе си бледото личице на негово височество, златните къдрици и познатата моряшка шапчица с червен помпон.

Михаил Георгиевич също ме видя и звънко викна:

— Афон! Афон!

Точно така ме наричаше.

И аз понечих да викна, отворих уста, но само изхлипах.

Господи, какво да правя?

Да подкарам заднешком двуколката изпод арката — много време ще отиде, не мога да ги настигна.

Като безпаметен и без да разбирам какво правя, се втурнах да настигна каретата. Дори не забелязах как подгизналото ми бомбе падна на земята.

— Стой! — викам. — Стой!

Над покрива на каретата виждах главата на кочияша и прелитащия камшик.

Никога през живота си не съм тичал с такава скорост, дори когато бях дворцов скороходец.

Естествено, че не бих могъл да застигна четворка коне, ако уличката изведнъж не правеше остър завой. Каретата се полюшна и леко забави ход. Аз с няколко грамадни скока взех разстоянието, хвърлих се и се вкопчих с две ръце в багажната скоба. Набрах се и тъкмо да се метна на задното стъпало, кочияшът, без да се обръща, замахна назад над каретата и ме жегна по темето, та паднах. Пльоснах се по лице в една локва и дори препорих водата, вдигайки цели фонтани от пръски. Надигнах се, но каретата вече завиваше зад ъгъла.

А когато, куцукайки и бършейки с ръкав изцапаното си лице, се върнах до двуколката, куфара с парите вече го нямаше.