Борис Акунин
Коронация (12)

16 май

Седях над реката, тъпо гледах плаващите пред мен дълги салове от тъмни груби греди и не можех да разбера кой е полудял — аз или светът.

Афанасий Зюкин обявен извън закона? Издирва се от полиция и жандармерия?

Може би тогава Афанасий Зюкин не съм аз, а някой друг?

Но не, цялата мощ на силите на реда в империята беше вдигната на крак именно заради нас — господин Фандорин и мен. И причината не беше някакво чудовищно недоразумение, а нашето престъпно поведение. Да, нашето, защото доброволно бях станал съучастник на Фандорин. Или почти доброволно.

Трябваше да разнищя всичко от самото начало, да си припомня събитията от изминалата нощ с всички подробности.

 

 

Когато най-после успяхме да счупим катинара и влязохме в прохода, вече нямаше смисъл да гоним Линд. Но в устрема си не го разбрахме веднага. Светейки си с взетата газена лампа, Фандорин тичаше напред, а аз подире му, леко приведен заради ниския свод. Лъчът подскачаше и осветяваше в тъмното провиснали паяжини, някакви чирепи под краката ни, влажния блясък на глинестите стени.

След двайсетина крачки проходът се раздели на две. Ераст Петрович клекна за миг, освети пръстта и уверено свърна надясно. След половин минута тунелът пак се раздвои. Проучихме следите, добре различими в дебелия слой прах, и продължихме вляво. Още седем или осем разклонения преодоляхме пак така, после газта в лампата свърши и останахме на тъмно.

— Чудесно — измърмори сърдито Фандорин. — Просто отлично. Сега не само няма да н-настигнем Линд, ами и обратния път не можем да намерим. Не съм и подозирал какъв лабиринт е тук. Триста години са прокопавали, ако не и повече: и монасите в размирните години, и разбунтуваните стрелци, и разколниците, когато са крили от патриарх Никон старинните си книги и черковното сребро, а щом има и каменни проходи, сигурно някога тук са били и каменоломни… Хайде, Зюкин, ще вървим напосоки.

В пълния мрак се движехме бавно и трудно. На няколко пъти се спъвах в издатини и падах. При едно падане изпод тялото ми с писък изскочи някакво живо същество. Хванах се за сърцето. Имам една срамна и немъжествена слабост — не понасям плъхове и мишки. Изключително ме е гнус от тази шареща и шмугаща се крадлива сган.

Друг път закачих с крак нещо коренообразно, опипах го и се оказа човешки гръден кош.

Когато паднах за трети път, под мен издрънча нещо. Хванах се за джоба — „Орлов“ го нямаше.

Ужасен викнах:

— Камъкът падна!

Фандорин запали кибритена клечка и видях спукано гърне, в което мъждиво проблясваха нащърбени кръгчета. Взех едно — старинна сребърна монета. Но сега не ми беше до монети. Да не би да не съм изпуснал брилянта тук, а още по време на някое от предишните ми падания? Тогава ще е много трудно да го намерим.

Слава Богу, на третата клечка Ераст Петрович зърна полузарилия се в прахта камък и го прибра, а аз след случилото се не посмях да възразя. Насипах си две шепи монети от съкровището в джобовете и продължихме.

Не знам колко часа се мъкнахме. Понякога сядахме на земята да си починем. Втора нощ прекарвах в подземие и Бога ми, не бих могъл да кажа кое от двете ми се видя по-ужасно.

Не можехме дори да видим колко е часът, защото кибритът скоро се размекна от влагата и не искаше да се пали. Когато втори път се спънах в познатите кости, разбрахме, че се движим в кръг.

Тогава Фандорин каза:

— Да знаете, Зюкин, че така нищо няма да постигнем. Искате ли и по вашите ребра да се п-прескачат плъхове?

Потръпнах.

— И аз не искам. Тогава стига сме се шляли. Нужна е система. Сега започваме така: строго редуваме з-завоите. Веднъж надясно, веднъж наляво. Напред!

Но и след въвеждането на „системата“ още много дълго вървяхме, докато най-накрая не зърнахме в далечината слаба светлинка. Аз пръв се насочих към нея. Тунелът се стесни и някак целият се сви, наложи се да пълзим на четири крака, но това нямаше значение, защото светлината ставаше все по-ярка. Вече почти бяхме стигнали, хванах се за студен грапав корен и той изведнъж се дръпна като пружина от ръцете ми с гневен съсък. Змия! Ахнах, дръпнах се назад и си ударих темето в камък. Видях жълти петна на тясната глава на оттичащата се черна лента — безобидна водна змия. Видях забулен в утринна мъгла тъмен шлеп, покривите на складове оттатък реката и малко по-далеч — арки на железопътен мост.

— Д-доста наблизо излязохме — каза Фандорин, докато се изправяше и отръскваше оцапаната си кочияшка дреха. Беше махнал дългата черна брада, а широкополата шапка май му беше паднала още в гробницата.

Проследих посоката на погледа му. На няколкостотин крачки меко отблясваха кубетата на Новодевичия манастир, озарени от първите слънчеви лъчи.

— Сигурно монасите са използвали този проход, за да могат т-тайно да стигат до реката — предположи Фандорин. — Интересно с каква цел.

На мен не ми беше никак интересно.

— А ето и параклиса! — посочих му. — Да вървим. Господата Карнович и Ласовски сигурно ни търсят навсякъде. Не толкова нас, колкото „Орлов“. Ще ги зарадваме! — и се усмихнах. В този миг от простора, светлината, утринната свежест ме изпълни особено чувство за жизнерадост, каквото сигурно е изпитал възкресеният Лазар.

— Искате да върнете „Орлов“ на Карнович? — недоверчиво попита Фандорин.

В първия момент не повярвах на ушите си, после разбрах, че и господин Фандорин като мен се радва на благополучното ни спасение след кошмарната нощ и затова е настроен шеговито. Е, в някои случаи и Зюкин е готов да пусне шега, дори и събеседникът му да не е от най-приятните.

— Не, искам да връча камъка на доктор Линд — отговорих аз и със сдържаната си усмивка му подсказах, че съм оценил шегата му и отговарям в същия дух.

— Добре — кимна сериозно Ераст Петрович. — Нали разбирате, че ако в-върнем брилянта на управниците, повече няма да го видим. Тогава момчето и Емилия са обречени.

Чак сега проумях, че той изобщо не се шегува.

— Наистина ли възнамерявате да влезете в самоволен пазарлък с доктор Линд? — уточних за всеки случай.

— Да, разбира се!

И двамата млъкнахме, загледани един в друг с еднакво недоумение. От душевния ми подем не остана и следа. Устата ми пресъхна от лошо предчувствие.

Фандорин ме огледа от главата до петите, сякаш ме виждаше за първи път, и ме попита — стори ми се, с любопитство:

— П-почакайте, Зюкин, нима не обичате малкия Мика?

— Много го обичам — удивих се на въпроса.

— И към Емилия… сте неравнодушен?

Почувствах се много уморен, и двамата бяхме мръсни, целите в глина и прах, миришеше на трева и река и всичко това създаваше впечатлението, че обичайните условности нямат никакво значение. Само затова отговорих на въпиющо неделикатния му въпрос.

— Не ми е безразлична съдбата на мадмоазел Деклик.

— Така, значи з-залогът е животът на двама души. Двама, които в-вие… Добре, да кажем, „чиято съдба не ви е безразлична“. И сте готов да пожертвате тези двама заради парче шлифован минерал.

— Има неща, по-важни от любовта — тихо казах аз и изведнъж си спомних, че наскоро Фандорин каза същото на Ксения Георгиевна. Този спомен ми беше неприятен и намерих за необходимо да уточня: — Честта например. Верността. Престижа на монархията. Националните светини.

Почувствах се доста глупаво да обяснявам такива очевидни неща, но какво можех да направя?

Фандорин помълча, после заговори:

— Зюкин, имате избор. Виждате ли полицейския кордон при параклиса? Или отивате при тях и им казвате, че Фандорин е изчезнал и е отнесъл „Орлов“. Или заедно п-пробваме да спасим Емилия и детето. Решавайте.

При тези думи той извади от джоба си черната брада и рошавата перука — значи все пак ги беше запазил — и като си сложи цялата тази буйна растителност, заприлича на прост и див селяк от онези, дето идват в големите градове да търсят работа.

Не знам защо останах с него. Честна дума, не знам. Не казах нито дума, но и не помръднах от мястото си.

— Значи оковани заедно ще п-поемем към каторгата? — неуместно развеселен попита Фандорин и ми подаде ръка.

Ръкостискането му беше силно, моето — вяло.

— Постойте тук и много-много не се п-показвайте. Отивам на разузнаване.

Той тръгна към манастира, аз коленичих над водата. Тя беше чиста и прозрачна, първо се напих, а после, когато трептенето се успокои, видях отражението на лицето си. Като че ли не личеше никаква промяна: мустаци, бакенбарди, изпъкнало оплешивяло чело. И все пак това не беше лицето на придворния служител Зюкин, иконом в Зеления двор и верен слуга на престола, а на държавен престъпник.

Връщането на Ераст Петрович ме измъкна от меланхоличното вцепенение, но никак не ми повиши настроението.

Оказа се, че полицаи и войници са отцепили не само параклиса, но и целия манастир. От много часове се провеждат издирвания в подземния лабиринт. Стражарят, с когото си поприказвал Фандорин, му казал, че по всички полицейски участъци са разпратени словесни портрети на двама много опасни престъпници, извършили незнайно какво, но очевидно изключително тежко престъпление. Всички изходи от Москва са завардени и хващането на злодеите е въпрос само на време. Единият е слаб и младолик брюнет с тънки мустачки: особени белези — прошарени слепоочия и леко заекване. Другият — Фандорин описа скромната ми персона, и то твърде подробно. Така разбрах, че съм имал нос тип хрущялно раздвоен, брадавица не просто на бузата, а в лявата третина, пък очите ми били блатистожълти с бадемовидна форма.

— Как успяхте чак толкова да го предразположите? — изненадах се аз. — И не му ли се стори странно заекването ви?

— За да предразположиш непознат човек, трябва да п-познаваш психологията и физиономистиката — с важен вид ми заобяснява той. — Колкото до заекването, вероятно сте забелязали, че когато се преобразявам в друга персона, си сменям и гласа, и маниера на говор, и всички останали речеви особености. Това вече не съм аз или не съм точно аз. Пък заекването е последица от отдавнашна контузия на Фандорин, а не на селянина, който така почтително поприказва с господин стражаря.

Махнах с ръка:

— Цялата ви психология в сегашната обстановка не струва пукнат грош. Никого не можем да спасим. Де да имаше кой да спаси самите нас. Полицията знае особените ни белези. Най-добре да идем да се предадем. Ще обясним какво и що и ще ни простят.

Фандорин с възмутително лекомислие сви рамене:

— Стига с тези особени б-белези. Ще ги променим. Ще ви направим б-блондин, ще ви преоблечем като чиновник, ще ви обръснем б-бакенбардите и мустаците…

— За нищо на света! — възкликнах. — Нося ги повече от двайсет години!

— Както кажете, но с вашите, според израза на Линд, favoris de chien, наистина сте много лесен за разпознаване. Обричате се да седите з-затворен между четири стени, а аз съвсем свободно ще си обикалям из града.

Тази заплаха никак не ме трогна, а и вече мислех за друго.

— Представям си как недоумяват техни височества във връзка с непонятното ми изчезване — рекох унило.

— По-скоро негодуват — поправи ме Фандорин — Отстрани погледната, ситуацията е доста еднозначна. Естествено, всички са решили, че двамата с вас сме се споразумели с Линд, а може би още от самото начало сме му били съучастници. Или сме решили да се в-възползваме от случая и да откраднем „Орлов“. Затова полицията така се интересува от нас.

Изстенах. Разбира се — точно така изглежда поведението ни!

И Фандорин помръкна. Сигурно най-сетне беше осъзнал и той в какво положение ни е докарала склонността му към авантюри.

Но не, оказа се, че съвсем друго му тежи.

— Ах, Зюкин, каква операция се п-провали! Заместването на кочияша — т-това беше толкова просто и почти гениално. От разказите на Емилия се досетих, че е глухоням. Това и прихлупената шапка ми улесниха з-задачата. Кочияшът сега е в п-полицията, но от него няма никаква полза. Той не само е безгласен, а и звероподобен. Затова Линд не се е боял да го използва. Всичко трябваше да мине като по ноти! Щяхме да спасим момчето, а дори и Линд да хванем. Ако не жив, поне щяхме да го убием на място, не е загуба велика за човечеството. Трябваше само да се спусна долу. Кой да знае, че бижутерът няма да се уплаши от кинжала? Заради него всичко се провали. Как му служат на този Линд! С какво чак толкова ги запленява? Направо невероятно! Проклетият белгиец не мислеше за собствената си кожа, а за Линд. Това не е просто въпрос на бандитска чест — то си е истинска всеотдайна любов!

— Откъде знаете, че бижутерът беше белгиец?

— Какво? — разсеяно попита той. — А, по говора. Белгиец от Антверпен, не ще и съмнение. Но това не е важно. Друго е важно. Как т-тълкувате думите на Емилия? Помните ли, тя викна: „Линд е тук! Това е…“ Какво е? Имам чувството, че сякаш искаше да ни каже някакво много известно име или някаква много характерна и неочаквана особеност. Ако е име, чие е? Ако е белег, какъв? „Това е сакат“? „Това е китаец“? „Това е жена“? — Фандорин присви очи. — Колкото до китаец или жена не знам, всичко е възможно, но съм сигурен, че Линд не е сакат — щях да забележа… Нищо, скоро всичко ще разберем. — Произнесе последните думи с такава увереност, че у мен се пробуди някаква надежда. — И така, Зюкин, да п-поразсъждаваме, нека претеглим плюсовете и минусите на нашето п-положение — той седна на пясъка до мен, гребна малко камъчета и направи черта в пясъка. — Момчето е все така в ръцете на Линд. Това е лошо — сложи черно камъче отляво на чертата. — Емилия също стана заложничка. И това е лошо — второ черно камъче.

— А кое е хубавото? — не издържах аз. — Добавете и това, че цялата имперска полиция, и явна, и тайна, издирва сега нас, а не доктор Линд. Че негово височество е много болен от понесените изпитания и може всеки миг да умре. Че Линд, както казахте, не оставя живи свидетели!

Фандорин закима в знак на съгласие и сложи още три камъчета.

— А сега да видим нещата от д-другата страна. Добре е, че „Орлов“ е у нас и в краен случай, ако няма никакъв друг изход, можем да го разменим. Това първо. Добре е, че Линд се лиши п-почти от цялата си банда: от четирима в деня на отвличането, после цялата шайка на Чукана, а вчера и от още петима. Емилия викна: „Трима са“. Значи Линд е останал само с двама души, а първоначално имаше почти двайсет. Това второ. А и вчера успях да назова името си на Линд и му съобщих при какви условия е възможна размяна. Това трето.

Погледнах петте черни камъчета, трите бели — не се почувствах никак окуражен.

— И какво от това? Не знаем къде да го търсим сега. А и да знаехме! С вързани ръце сме. Не можем носа си да покажем в Москва — веднага ще ни арестуват.

— Изтъкнахте две положения, едното несъстоятелно, а другото невярно — с професорски вид ми възрази Ераст Петрович. — Невярно е последното ви твърдение — че сме ограничени в придвижването. Както вече имах честта да ви уведомя, никак не е трудно да се промени външността. Линд е ограничен в придвижването, а не ние. Той е обременен с двама пленници: болно дете и жена с твърде решителен характер. Докторът не би п-посмял да ги убие, защото д-достатъчно добре ме е проучил и знае, че няма да се оставя да ме излъже. Това впрочем е пак в наш плюс — сложи четвърто бяло камъче. — А колкото до първото ви твърдение, то е несъстоятелно по много п-проста причина: ние няма да търсим Линд, защото овесът не ходи по коня. Линд ще ни намери.

О, как ме вбесяваше този негов невъзмутим маниер, този негов менторски тон! Но правех усилие да се владея.

— Ако може да попитам: откъде-накъде Линд ще ни търси? И най-вече — как?

— Сега вместо две твърдения ми поднасяте два въпроса — с непоносим апломб се подсмихна Фандорин. — Добре. Отговарям на първия. Ние с д-доктора сме в класическа пазарна ситуация. Имаме стока, имаме търговец. По-точно двама търговци, всеки със стоката си. Стоките, които са потребни за мен и с които разполага Линд, са следните: първо, малкият Мика; второ, Емилия; трето, собствената му кожа. Сега — моите стоки, за които е петимен нашият партньор. Първо, двестакаратовият брилянт, без който московското изпълнение на достопочтения доктор ще бъде най-позорно провалено, а Линд не е свикнал на такива неща. И второ, животът ми. Бъдете сигурен, че докторът има не по-малко неуредени сметки с мен, отколкото аз с него. Така че идеално ще се спазарим.

Говореше с такъв вид, сякаш не ставаше дума за схватка с най-опасния престъпник на света, а за интересно приключение или игра на карти. Никога не съм обичал позьорството, особено по най-сериозни въпроси, и перченето на Фандорин ми се видя съвсем неподобаващо.

— И по втория ви въпрос — продължи той, без да го е грижа за свъсените ми вежди. — Как ще ни намери Линд? Много п-просто. Довечера с вас ще п-прегледаме рекламите и обявите във всички московски вестници. Непременно ще открием нещо любопитно. Не вярвате ли? Г-готов съм да се обзаложим, макар че обикновено не го правя.

— Да се обзаложим ли? — попитах злобно, окончателно вбесен от фанфаронството му. — Хайде. Ако загубите, още днес отиваме да се предадем в полицията.

Той се разсмя безгрижно:

— Но ако спечеля, ще си обръснете п-прочутите бакенбарди и мустаци. Става ли?

И си стиснахме ръце.

— Трябва да отскочим до Ермитажа — каза Фандорин вече по-делово. — Да измъкнем Маса, той ще ни е от голяма полза. И да си вземем някои необходими неща. П-пари например. Не нося никакви пари. Предвидих, че срещата с Линд няма да се размине без тичане, скачане, размахване на ръце и прочее активност от този род, а тогава всеки излишен багаж, дори и най-незначителният, се превръща в пречка. Ето ви още едно потвърждение на старата истина: парите никога не пречат. Колко имате?

Бръкнах си в джоба и установих, че при многобройните снощни падания съм си загубил портфейла. Ако не се лъжа, в него имах осем рубли и някакви дребни. Извадих шепа почернели сребърни монети и с горчивина се втренчих в тях.

— Само това ли имате? — Ераст Петрович взе една нащърбена монета и я повъртя в ръцете си. — Петровски алтън. С него нищо не можем да си купим. В антикварен дюкян с г-готовност ще изкупят съкровището ви, но е много рисковано да се появяваме в този вид. И така, чудновато положение: имаме б-брилянт за не знам колко милиона, а не можем да си купим дори залък хляб. Толкова повече се налага да се отбием до Ермитажа.

— Как ще стане? — надигнах се над тревистия бряг. Покрай цялото езеро и полето се бяха строили войници и полицаи. — Тук всичко е завардено. А дори и да се измъкнем — немислимо е да минем през целия град посред бял ден!

— Веднага си личи, Зюкин, че изобщо не п-познавате географията на първопрестолния град. Какво е това според вас? — посочи с брадичка реката.

— Как какво? Москва-река.

— А какво виждате всеки ден от прозорците на Ермитажа? Н-нещо мокро, зеленикаво, което бавно тече в посока към Кремъл? Ще т-трябва да направим още едно престъпление, макар и не така скандално, както открадването на „Орлов“ — отиде до килнатата лодчица, вързана на брега, огледа я и каза: — Става. Май няма гребла, но т-тази дъска ще свърши работа. Качвайте се, Зюкин. По реката никой няма да ни търси, а не е много път. Само ми е жал за стопанина на лодката. За него тази загуба ще е по-трагична, отколкото за Романови да се лишат от „Орлов“. Я ми дайте т-трофея си — безцеремонно ми бръкна в джоба, извади монетите, сложи ги до колчето, на което беше вързана лодката, и отгоре леко ги засипа с пясък. — Какво с-стърчите? Сядайте! Но по-лекичко, че този б-броненосец ще се прекатури.

Седнах, обущата ми подгизнаха от водата, която се беше събрала в дъното на лодката. Фандорин я оттласна с дъската и бавно отплавахме. Той гребеше с всичка сила с неудобното си весло, премяташе го ту отляво, ту отдясно. Въпреки сизифовския му труд ладията ни почти не помръдваше.

След десетина минути, когато дори не бяхме стигнали насред реката, се осведомих:

— Все пак колко е разстоянието до Нескучната градина?

— П-предполагам… три… километра… — едва можа да ми отговори Фандорин, цял зачервен от напрежението.

Подхвърлих саркастично:

— С тази скорост може и да стигнем утре сутринта. Тук течението е бавно.

— Какво ти течение — измънка Ераст Петрович.

Заразмахва дъската още по-чевръсто и носът на лодката ни се заби в греда — парен влекач теглеше подире си поредния низ от шлепове.

Фандорин върза въжето за гредата, хвърли дъската на дъното на лодката и блажено се изпъна.

— Готово, Зюкин. Половин час почивка, и сме там.

Отляво бавно се точеха поля и градини; зад нас белееха стените на Новодевичия манастир, който, право да си кажа, вече ужасно ми беше омръзнал. Отдясно се издигаше висок горист бряг. Видях бяла черква е кръгло кубе, елегантни беседки, пещера.

— Пред вас е Воробьовия парк, направен е по английски образец и възпроизвежда естествена п-природна дъбрава — с глас на същински гид заразказва Фандорин. — Обърнете внимание на висящия мост над онази урва. Съвсем същия мост видях в Хималаите, но там под него имаше не ч-четирийсетметрова урва, а д-двукилометрова пропаст. Впрочем з-за падащия надолу тази разлика не е от з-значение… А т-това какво е? — той се наведе и измъкна изпод седалката проста въдичка. С интерес я разгледа, после повъртя глава насам-натам и с радостен възглас хвана полазила отстрани зелена гъсеница. — Е, Зюкин, наслука — метна кукичката и почти веднага хвана сребриста платика с големината на длан. — Какво ще кажете, а? — възкликна радостно и ми тикна под носа трепкащия си трофей. — Видяхте ли? Н-няма и минута! Чудесна поличба! Ей тъй ще хванем и Линд!

Просто хлапак! Фуклив безотговорен хлапак! Пъхна рибата в джоба си и джобът му замърда като жив.

А пред нас се появи познатият мост — същият, който се виждаше от прозорците на Ермитажа. Скоро зад короните на дърветата видях и зеления покрив на самия дворец.

Фандорин отвърза лодката от гредата. Когато влекачът отмина, загреба към десния бряг и след четвърт час вече бяхме при оградата на Нескучната градина.

Този път я преодолях без никакви затруднения — натрупаният опит си каза думата. Промушихме се навътре между дърветата, но Фандорин предпочете да не се приближава до двореца.

— Тук със сигурност никой няма да ни търси — съобщи той и се опна на тревата. — Но все си е по-добре д-да изчакаме, докато се стъмни. Гладен ли сте?

— Да, много. Защо, намират ли ви се провизии? — обнадеждих се, защото отдавна стомахът ми чегърташе от глад.

— Ето — той извади улова си от джоба. — Никога ли не сте пробвали сурова риба? В Япония така се яде.

Аз отказах, естествено, подобна немислима храна и с отвращение гледах как Ераст Петрович нагъва хлъзгавата студена платика и елегантно вади от устата си осмуканите костици.

Приключил с варварската си трапеза, той обърса ръце в кърпата си, извади кибрита, от някакъв вътрешен джоб измъкна и пура. Тръсна кутийката и със задоволство констатира:

— Изсъхнал е. Вие не пушите, нали? — дръпна с наслада, подложи ръка под главата си. — Същински п-пикник, а? Красота. Истински рай.

— Рай ли? — чак се надигнах от възмущение. — Светът се руши пред очите ни, това ли наричате „рай“? Разклащат се устоите на монархията, невинно дете е съсипано от злодеи, предостойна жена в този миг може да е подложена на… — гласът ми секна, защото не всичко може да се произнесе гласно. — Хаос — това става. Няма нищо по-страшно от хаоса на този свят, защото при хаоса се извършват безумия, рушат се всички правила… — и се разкашлях, недоизказал мисълта си, но Фандорин ме разбра и усмивката му се стопи.

— Знаете ли, Афанасий Степанович, къде ви е грешката? — уморено каза той и затвори очи. — Вие вярвате, че светът съществува по някакви правила, че е изпълнен със смисъл и ред. А аз отдавна съм наясно, че животът е само и единствено хаос. В него няма никакъв ред и правила също няма.

— Но вие самият изглеждате като човек на реда и правилата — не се въздържах да го жегна и погледнах идеалният път в косата му, все така безукорен въпреки всички приключения и премеждия.

— Да, за мен съществуват правила. Но те са мои собствени п-правила, които съм измислил за самия себе си, а не за целия с-свят. Нека светът си е сам за себе си и аз сам за себе си. Доколкото е възможно. Собствените правила, Афанасий Степанович, не са желание да се подреди цялата вселена, а опит някак да се организира пространството, което непосредствено те заобикаля. Нищо п-повече. Но дори и толкова дребно нещо не мога много-много да постигна… Както и да е, Зюкин. Мисля да поспя.

Обърна се настрани, сгъна ръка под бузата си и незабавно заспа. Невероятен човек!

Не знам кое ме мъчеше повече: гладът, гневът или осъзнаването на собствената си безпомощност. Впрочем знам — страхът. За живота на Михаил Георгиевич, за Емилия, за себе си.

Да, за себе си. И това беше най-лошата разновидност на всички познати ми видове страх. Ужасно ме плашеше не болката и даже не страхът — плашеше ме позорът. Цял живот най-много съм се страхувал да не изпадна в срамно положение и да накърня чувството за собствено достойнство. Какво ще ми остане, ако загубя достойнството си? Какъв ще бъда тогава? Самотно застаряващо нищожество с бабунесто чело, камбест нос и „кучешки бакенбарди“, човек, непонятно защо и за какво пропилял живота си.

Отдавна, още на младини, бях открил рецептата за запазване на достойнството си. Вълшебната формула се оказа лесна и кратка: с всички сили да се пазя от непредвиденостите, и то не само от лошите, но и от радостните. Всички срамни положения са резултат от нарушаване на въведения ред, тоест именно от непредвиденостите. Значи е необходимо всичко предварително да се предусеща и предначертава. Да съм подготвен за всяко нещо, добросъвестно да изпълнявам дълга си и да не се подмамвам по химери. Така и живях. И какъв е резултатът? Афанасий Зюкин е крадец, измамник, подлец и държавен престъпник. Поне така смятат хората, на чието мнение държа.

Слънцето превали средата на небето и започна полека да клони към запад. Уморих се да кръстосвам полянката и седнах. Лек ветрец шумолеше в свежата зеленина, сред глухарчетата жужеше пчела, по тюркоазеното небе бавно се точеха дантелени облаци.

И без това не мога да заспя, помислих си, и опрях гръб о ствола на бряста.

 

 

— Събудете се, Зюкин. В-време е.

Отворих очи. Облаците се точеха все така спокойно, но от бели бяха станали розови, а небето притъмня и се прихлупи.

Слънцето вече беше залязло, а това означаваше, че съм спал поне до девет.

— Не мигайте на п-парцали — бодро каза Фандорин. — Ще щурмуваме Ермитажа.

Беше си съблякъл дългата кочияшка дреха и остана по сатенена жилетка и синя риза — почти невидим в сгъстяващия се здрач.

Бързо прекосихме безлюдния парк.

Щом видях осветените прозорци на Ермитажа, ме обзе неописуема тъга. Сградата приличаше на бял океански параход, който спокойно и уверено прекосява мрака, а аз, който съвсем доскоро бях на прекрасната палуба, съм паднал зад борда, мятам се в тъмните вълни и дори не смея да викна: „Помощ“!

Фандорин прекъсна скръбните ми мисли:

— Чий е този прозорец — на първия етаж т-третият отляво? Не там — ето онзи отвореният и неосветеният.

— Това е стаята на мистър Фрайби.

— Можете ли да се вмъкнете? Добре, напред!

Претичахме полянката, залепихме се на стената и се доближихме до тъмния прозорец. Ераст Петрович сви ръце на стреме и така ловко ме повдигна, че с лекота успях да вляза през перваза. Фандорин ме последва.

— Стойте тук. С-сега идвам.

— Ами ако влезе господин Фрайби? — попитах паникьосан. — Как ще му обясня присъствието си?

Фандорин се огледа, вдигна от масата бутилка с кафеникава течност — май прословутото уиски, с което преди време ме беше почерпил икономът.

— Ето, дръжте. Ще го ударите по г-главата, ще го вържете и ще му втъкнете в устата тази салфетка. Няма как, Зюкин, в затруднение сме. После ще му поднесете извиненията си. Само това липсва — англичанинът да се развика. Не треперете така, веднага се връщам.

И наистина се върна след около пет минути. Носеше пътна чанта.

— Т-тук е всичко най-необходимо. Претърсвали са стаята ми, но нищо не са ми взели. Маса го няма. Отивам да го п-потърся.

И пак останах сам, и пак за кратко — скоро вратата отново се отвори.

Обаче този път не беше Ераст Петрович, а мистър Фрайби. Той протегна ръка, завъртя копчето на газената лампа и стаята светна. Аз объркано премигах.

Вкопчих се в бутилката и неуверено пристъпих напред. Горкият иконом, той за нищо не беше виновен.

— Добри вечер — любезно каза Фрайби и с интерес погледна бутилката. — I didn’t realize that you liked my whisky that much — извади речника си от джоба и с впечатляваща бързина — вече доста сръчно — запрелиства страниците: — Аз… не бил… съзнавал… че вие… харесва… мое уиски… така много.

И аз изпаднах в още по-голяма паника. Да ударя по главата човек, който ме бе заговорил — това ми се видя вече съвсем немислимо.

Той погледна сконфузеното ми лице, добродушно изхъмка, потупа ме по рамото и посочи шишето. — A present. Подарък. — Забеляза чантата в другата ми ръка. — Going on travel? Ту-тууу? — изимитира свирката на влака и аз схванах: Фрайби е помислил, че тръгвам на пътешествие и съм решил да си взема харесалата ми напитка.

— Да-да — измънках. — Воаяж. Тенк ю.

И бързо се измъкнах от стаята. Сърцето ми щеше да изскочи. Какво ли си е помислил Фрайби за руските икономи! Но сега не можех да се съсредоточа върху националния престиж.

В съседната стая на мистър Кар дрънна звънчето за повикване на слугите.

Едва успях да се скрия зад пердето — по коридора подтичваше в тръс младши лакей Липс. Браво. Това се нарича абсолютен ред в къщата. Мен ме няма, а всичко работи като часовник.

— Какво ще обичате? — попита Липс, открехнал вратата.

Мистър Кар изговори нещо с ленив глас — долових думата „мастило“, казана с невероятен акцент, и лакеят в същия похвален тръс се втурна да изпълнява, а аз отстъпих заднешком в съседния коридор, който водеше към моята стая — реших засега да изчакам там. Направих няколко малки крачки, притиснал до гърдите си пътната чанта и бутилката, и изведнъж се натъкнах на нещо меко. Обърнах се — о, Господи, Сомов!

Преглътнах и нищо не казах.

— Разправят, че сте избягали… Че вас и господин Фандорин скоро ще ви открият и ще ви арестуват. А неговия японец вече го запряха. Разправят, че сте престъпници — завърши той шепнешком.

— Знам — отговорих бързо. — Но не е вярно. Корней Селифанович, нямахте много време да ме опознаете, но ви се кълна, че всичко, което правя, е изключително в името на Михаил Георгиевич.

Сомов ме гледаше мълчаливо и по лицето му не можех да разбера какво си мисли. Дали ще се развика или не — само това ме интересуваше в този миг. За всеки случай вкопчих пръсти в гърлото на бутилката.

— Да, имах много малко време да ви опозная по-отблизо, но великият иконом личи веднага — тихо каза Сомов. — Ще си позволя смелостта да ви кажа, Афанасий Степанович, че се възхищавам от вас и мечтая да стана същият… И… и ако ви потрябва помощта ми, само ми дайте знак. Ще направя всичко.

Усетих буца в гърлото си и се уплаших, че не мога да продумам — ще се разплача.

— Благодаря — промълвих най-накрая. — Благодаря ви, че решихте да не ме издавате.

— Как мога да ви издам, като не съм ви виждал — сви рамене той, леко ми се поклони и отмина.

Тази забележителна във всяко отношение беседа донякъде приспа бдителността ми и аз свърнах в коридора, без да се огледам предварително дали там няма някой. А се оказа, че там пред огледалото се върти камериерката на нейно височество Лиза Петришчева.

— Ах — изписука Лиза, глупава мома, лекомислена и при това компрометирана с Фандориновия камердинер.

— Шшшт — казах й аз. — Тихо, Петришчева, само не врякай.

Тя закима уплашено, рязко се врътна и се хвърли да бяга с безумен вопъл:

— Помощ! Убиват ме! Тууук е!!!

Аз се втурнах в обратната посока към изхода, но оттам се дочуха възбудени мъжки гласове. Накъде сега?

Само към горния етаж.

Прелетях стъпалата и зърнах в сумрака бяла фигура. Ксения Георгиевна!

Вкамених се.

— Къде е той? — бързо попита нейно височество. — Къде е Ераст Петрович?

Долу трополяха безброй крака.

— Зюкин е тук! Претърсвайте! — чух нечий началнически глас.

Великата княгиня ме дръпна за ръката:

— При мен!

Хлопнахме вратата и след половин минутка по коридора претичаха няколко души.

— Да се проверят стаите! — изкомандва същият бас.

Изведнъж долу се чука викове, някой изпищя:

— Стой! Стой, мръснико!

Гръмна изстрел, после втори.

Ксения Георгиевна изохка и се олюля и аз бях принуден да я хвана. Лицето й смъртно пребледня, а зениците й така се разшириха, че очите й станаха черни.

На долния етаж звънна счупено стъкло.

Нейно височество рязко ме отблъсна и се хвърли към перваза. Аз — подире й. Видяхме долу тъмна фигура — сигурно току-що изскочилият през прозореца.

Беше Фандорин — познах го по жилетката.

В следващата секунда подире му изскочиха през прозореца двама цивилни и го хванаха за ръцете. Ксения Георгиевна изохка.

Но Фандорин прояви изключителна пластичност. Без да си дърпа ръцете, той се огъна като пружина и изрита единия с коляно в слабините, после повтори същото с другия. И двамата агенти се присвиха, а Ераст Петрович като лека бърза сянка прекоси полянката и изчезна в храстите.

— Слава Богу! — прошепна нейно височество. — Той се спаси!

Около къщата се защураха хора — някои с мундири, други — цивилни. Някой се понесе по алеята към портите, други се хвърлиха да гонят беглеца. Ала преследвачите не бяха много — само десетина. Къде ще настигнат в големия тъмен парк гумения господин Фандорин?

Можех да съм спокоен за Ераст Петрович. Но какво ще стане с мен?

На вратата силно се почука.

— Ваше императорско височество! В къщата има престъпник! При вас всичко наред ли е?

Ксения Георгиевна ми направи знак да се скрия зад гардероба. Отвори вратата и каза с недоволен глас:

— Имам ужасна мигрена, а вие така крещите и шумите! Търсете си престъпника, но не ме безпокойте повече!

— Ваше височество, поне се заключете.

— Добре.

Чух да се заключва вратата и се върнах в стаята.

— Знам — трескаво ми зашепна Ксения Георгиевна и обхвана зиморничаво с длани раменете си. — Всичко това е лъжа. Изключено е той да извърши кражба. И ти, Афанасий, не би направил такова нещо. Досетих се за всичко. Вие искате да спасите Мика. Не те моля да издаваш какво точно сте намислили. Кажи ми само права ли съм?

— Да.

Тя наистина не ме попита нищо повече. Коленичи пред иконата и започна да се кланя доземи. Никога досега не бях виждал нейно височество да проявява такава набожност, дори в детска възраст. Тя май и шепнеше нещо — сигурно молитва, но не чух думите.

Молитвите й продължиха непоносимо дълго. Предполагам, че поне половин час. Аз стоях и чаках. Само дето прибрах бутилката в чантата. Така де, в стаята на великата княгиня ли да я оставя?

Едва когато всичко се укроти и от парка с оживен говор се прибраха преследвачите, нейно височество се изправи. Отиде до секретера, там нещо прозвънна, после тя ме повика.

— Дръж, Афанасий. Ще ви трябват пари. Аз нямам, нали знаеш. Но вземи тези опалови обици и брилянтовата брошка. Те са мои собствени, не са семейни. Можете да ги продадете. Сигурно струват скъпо.

Понечих да възразя, но тя отказа да ме чуе. За да не подхващаме дълги спорове, които сега бяха съвсем излишни, взех скъпоценностите и твърдо си обещах, че ще ги върна на нейно височество цели и невредими.

После Ксения Георгиевна извади от гардероба дългия копринен пояс на китайския си халат.

— Вържи го за прозореца и се спусни. Не стига до земята, ще трябва да скочиш. Но ти си храбър, няма да се уплашиш. Дано Господ ти е на помощ.

Тя ме прекръсти и внезапно ме целуна по бузата — чак се смутих. И сигурно от смущение попитах:

— Да предам ли нещо на господин Фандорин?

— Че го обичам — кратко отговори нейно височество и ме побутна към прозореца.

Намерих се на земята, без да се потроша. Безпрепятствено притичах и през парка. При оградата, зад която беше „Болшая Калужкая“, почти пуста в този късен час, спрях. Изчаках наблизо да няма минувачи и много ловко се прехвърлих оттатък — какво нещо е опитът, определено изключително успешно преодолявах вече оградите.

Но не знаех какво да правя оттук насетне. Пари все така нямах, дори файтон не можех да спра. А и къде да ходя?

Спрях нерешително.

По улицата се тътреше вестникарче. Малко, на около девет години. И крещеше с пълно гърло, макар че тук явно никой не търсеше стоката му:

— Новият „Грошик“! Вестник „Грошик“! Вестник за обяви. Кому жених, кому невяста! Кому квартира, а кому работно място!

Стреснах се, защото си спомних за облога ни с Фандорин. Забърках по джобовете си с надеждата да открия някой случаен грош или копейка. Напипах в подгъва, нещо кръгло, плоско. Старинна сребърна монетка — петровски алтън.

Е, в тъмното момчето няма да забележи.

Викнах го, издърпах от чантата му сгънатия вестник, хвърлих сребърната монетка в канчето му — звънна като медна. Вестникарчето продължи по пътя си, подвиквайки нескопосните си стихчета.

Аз отидох до уличната лампа и разгърнах сивата хартия.

И видях — още на първа страница, точно в средата с големи букви:

Орльо мой! Елмазе мой сапфирен! Прощавам ти. Обичам те. Чакам вест.

Твоя Линда.

Пиши на адрес: Пощата, срещу представяне на банкнота №137078859

Това е обявата. Точно тя! И как ловко е измислена — който не знае за елмаза и размяната, изобщо не може да се сети.

Но ще види ли Фандорин вестника? Как да му съобщя? Къде да го търся? Ех, че лошо.

— И сега? — чух познат глас от тъмното. — Какво ще кажете за голямата любов! Това страстно обяснение е публикувано във всички вечерни вестници.

Аз се обърнах, потресен от късмета да се срещнем.

— Какво се чудите, Зюкин? Ясно ми беше, че ако успеете да се измъкнете, ще се прехвърлите през оградата. Само д-дето не знаех къде точно. Наложи се да ангажирам четирима вестникари да се разхождат к-край оградата и да викат високо за обявите. Нямаше как да не клъвнете. Край, Зюкин, загубихте баса. Язък за прекрасните ви мустаци и бакенбарди.