Борис Акунин
Коронация (11)

15 май

— … Освен това помощник-бюфетчикът счупи блюдото за дивеч от севърския сервиз. На първо време наредих да бъде глобен половин месечна плата, нататък — по ваше усмотрение. Сега: за камериерката на нейно височество Петришчева. Лакеят Крючков докладва, че била забелязана в шубрака с камердинера на господин Фандорин в съвсем недвусмислен вид. Не предприех нищо, защото не знам как е прието при вас да се действа в случай на подобни волности…

— Като за първи път — мъмрене — обясних на Сомов и вдигнах очи от чинията. — Ако се повтори — вън. Ако е заченала — уволнение с парична помощ. На тези неща гледаме строго.

Вън се зазоряваше, а в кухнята още гореше газена лампа. Аз с огромна наслада изядох стоплената супа и подхванах кюфтенцата „Дьо Роан“.

След като Фома Аникеевич ни измъкна с Ендлунг от тъмницата, пътищата ни с лейтенанта се разделиха. Той отиде във вариетето да се преоблече. Повика ме и мен, каза, че момичетата нощували в стаи в театъра — ще ни нахранят, ще ни напоят, ще ни приютят.

Но ме чакаха по-важни дела. Нямам предвид домакинските грижи, изслушвах Сомов доста невнимателно.

— Как мина коронацията? — попитах, опитвайки се да преценя дали Сомов може да знае нещо за вчерашната операция. Май не би трябвало, но той не е никак глупав, доста е проницателен. Във всеки случай не ми зададе никакъв въпрос относно причините за отсъствието ми. Как ли някак по-небрежно да се поинтересувам дали не са докарали от Илинское Михаил Георгиевич?

— Пълно великолепие. Но — Сомов сниши глас — сред нашите се говори, че имало лоши предзнаменования…

Наострих уши. Лоши предзнаменования в такъв ден не са шега работа. Коронацията е изключително събитие и всяка подробност е от значение. Сред нашите дворцови служители има такива прорицатели, че разпределят по часове целия ход на церемонията и гадаят как ще мине царстването и в кой период може да се очакват премеждия. Това, да кажем, е суеверие, но има знаци, които не може да се подминат. Например при коронацията на Александър Освободител на вечерния прием изведнъж бутилка шампанско гръмнала на масата — все едно избухнала бомба. Тогава, през 1856 година, още нямало бомбаджии, та никой не знаел как да изтълкува подобен казус. Проясни се много по-късно, след четвърт век^[1]. А на миналата коронация императорът положил короната на главата си преди установеното време и нашите предрекоха, че царуването му ще е кратко. Така и стана.

— Отначало — огледа се към вратата и заразказва Сомов, — когато коафьорът гласеше короната върху прическата на нейно величество, силно забоде фуркета — императрицата чак изохка. Убоде я до кръв… А после вече, след началото на шествието, внезапно се скъса веригата на „Андрей Първозвани“ на негово величество и орденът тупна на земята! За фуркета само нашите знаят, но случаят с ордена се забеляза от мнозина.

Да, лоша работа, помислих си. Обаче можеше да е къде по-лошо. Най-важното е, че негово величество е венчан да управлява царството и доктор Линд все пак не беше успял да съсипе това високотържествено събитие.

— Ами англичаните? — попитах неопределено, защото не бях наясно дали в Ермитажа се знае за дуела.

— Лорд Банвил замина. Вчера на обед. Не остана дори за коронацията. Написа бележка за негово височество и си тръгна. Бледен и сърдит. Или е нещо обиден, или е болен. Остави щедри парични награди за целия старши персонал. За вас, Афанасий Степанович, златна гвинея.

— Обменете я за руски пари и от мое име ги поделете поравно на Липс и двамата кочияши, те се представиха отлично — казах аз, защото не желаех награда от този душегубец. — А мистър Кар?

— Не е заминал. Лордът му остави и иконома си — потегли сам.

— А мадмоазел Деклик, скучно ли й е без възпитаника? — с деликатна нехайност стигнах най-после до главното.

В коридора се чуха тихи стъпки. Обърнах се и видях Фандорин. Той беше с кабинетна пижама с чапрази, с мрежичка на косата, с плъстени пантофи. Прилизан, меко стъпващ, с проблясващи в тъмното очи — същински котарак.

— Нощният портиер ми каза, че сте се в-върнали. А къде е Ендлунг? — попита той, без изобщо да поздрави.

От въпроса за Ендлунг следваше, че Павел Георгиевич му е разказал за експедицията ни. Въпреки ужасната неприязън, която предизвикваше у мен този човек, нямах търпение да поговоря с него.

— Свободен сте, Корней Селифанович — казах на помощника си и той, умен човек, мигом се оттегли. — С господин камерюнкера всичко е наред — отговорих кратко и за да изпреваря по-нататъшните му неприятни въпроси, добавих: — За съжаление само си загубихме времето.

— И при нас не всичко е гладко — каза Фандорин и седна. — Вие изчезнахте з-завчера вечерта, когато Емилия още не беше се върнала. Тя отлично се справи със задачата и ние съвсем точно определихме тайното убежище на Линд. Оказа се, че той крие детето в гробницата на княгиня Бахметиева, това е параклис с подземие, направен близо до зида на Новодевичия манастир. Княгинята се самоубила от нещастна любов преди около сто години, в манастира не позволили да я погребат, затова безутешните родители й направили нещо като мавзолей. Родът Бахметиеви не е оставил наследници, та параклисът е овехтял, на портите виси ръждив катинар. Но това е за заблуда. Мадмоазел разказа, че когато я въвеждали в студеното помещение с вързани очи, тя всеки път чувала звук на добре смазани панти. Не успяхме да намерим архитектурен план на параклиса, знае се само, че гробницата е в п-подземие — Ераст Петрович взе да чертае с пръст по масата. — Вчера още на разсъмване се п-подготвихме. Това (сложи панерчето за хляб) е манастирът. Това (нагласи до него солницата) е параклисът. Наоколо е пустош, тук има езеро (изля малко чай на мушамата). Не може да се стигне незабелязано. Наредихме хора в голям периметър, маскирахме ги. По-навътре не сме влизали.

— Защо? — попитах аз.

— Защото, Зюкин, цялата земя около Новодевичия манастир е прокопана с подземни ходове. Ту поляци са го обсаждали, ту Лъжедмитрий, ту по-късно стрелците са прокопавали, та да спасят принцеса София. Сигурен съм, че Линд като п-предвидлив и п-предпазлив субект не току-тъй е избрал точно това място. Там сигурно има път за отстъпление, това му е постоянна тактика. Затова реших да действам другояче — той сви вежди, въздъхна. — Вчера предаването на камъка беше насрочено за п-пет часа следобед, тъй като коронясването беше в два. Веднага след церемонията „Орлов“ бе изваден от скиптъра…

— Значи е получено разрешение за размяната?! — възкликнах аз. — Тогава тя греши и Михаил Георгиевич все пак ще бъде спасен!

— Коя тя? — подскочи Фандорин, но по вида ми разбра, че отговор няма да последва, и продължи: — „Орлов“ ми е поверен само с едно условие. Гарантирах, че камъкът в никакъв случай няма да остане у Линд. В никакъв случай — наблегна.

Аз кимнах:

— Тоест, ако трябва да се избира между живота на негово височество и брилянта…

— Именно.

— Но как можете да сте сигурен, че ще спасите „Орлов“ от доктора? Нима мадмоазел Деклик може да му попречи? А и нали казвате, че има подземни проходи…

— Поставих условие на Линд, предадено му от Емилия още завчера. Тъй като не става дума за обикновена скъпоценност, а за свещена реликва, б-брилянтът не може да бъде поверен на безпомощна жена. Гувернантката ще бъде съпроводена от охранител. Сам, без оръжие, тъй че Линд да не се опасява от нападение.

— И кой е този охранител?

— Аз — тъжно промълви Фандорин. — Добре измислено, нали?

— И какво?

— Нищо не стана. Аз се гримирах като стар прегърбен камериер, но може би не съвсем добре. Останахме с Емилия над един час в храма. И никой не дойде. А завчера, когато беше сама, нямаше никакви усложнения. Пак бележка, пак закрита карета в една от близките п-пресечки и тъй нататък. Та вчера почакахме до шест и четвърт, но нищо не стана и се прибрахме.

— Да не би Линд да се е отказал от размяната? — попитах с едва чут глас.

— Ами. В Ермитажа ни чакаше писмо, пристигнало по обичайния начин — по раздавача, но без клеймо. Ето, п-прочетете го, още повече че се отнася непосредствено за вас.

Взех настръхнал писмото, което леко ухаеше на парфюм.

— „Граф Есекс“?

— Същият. Четете де.

„Реших да направя на династия Романови щедър подарък за коронацията“ — прочетох първото изречение и ми се зави свят. Нима?…

Но не, радостта ми се оказа преждевременна. Премигах да отпъдя замъгляването и прочетох посланието докрай.

Реших да направя на династия Романови щедър подарък за коронацията. Цената на подаръка е един милион. Именно това е уговорената сума на всекидневните вноски за „Орлов“, с който любезно услужих на руската монархия. И така, можете да задържите камъка още един ден, и то съвсем безплатно. В края на краищата от моя страна би било просто нелюбезно да помрача тъй тържествения за вас ден.

Ще извършим малката ни трансакция утре. Нека гувернантката бъде в храма в седем вечерта. Разбирам нежеланието ви да поверите такова съкровище на тази жена и не възразявам да има съпровождащ. Но това да е човек, когото познавам, а именно — мосю Кучешки бакенбарди.

Искрено ваш

доктор Линд

— Затова ли ми разказвате всичко?

— Да — Фандорин изпитателно ме погледна в очите. — Искам да ви помоля, Афанасий Степанович, да вземете участие в това опасно начинание. Вие не сте полицейски агент, не сте военен, не сте длъжен да рискувате живота си в името на д-държавните интереси, но при настоящето стечение на обстоятелствата…

— Съгласен съм — прекъснах го аз.

В този момент не чувствах никакъв страх. Мислех си само едно: ще бъдем заедно с Емилия. Май именно тогава за първи път мислено нарекох мадмоазел по име.

След кратка пауза Ераст Петрович се изправи.

— Тогава си починете, имате уморен вид. В десет бъдете в хола. С Емилия ще имате инструктаж.

 

 

Късното слънце напече кадифеното перде и в засенчената гостна замириса на прах. Кадифето винаги създава трудности — такъв си е платът: ако пердетата висят с години, без да се перат редовно, както например тук, в Ермитажа, прахулякът просто се набива в плата и повече не може да се почисти. Мислено си набелязах още днес да наредя смяна на пердетата. Ако се върна жив, разбира се.

А благополучният изход на замисленото начинание ми се струваше доста съмнителен. На последното — вероятно най-последно съвещание — присъстваха само непосредствените участници в операцията: ние с мадмоазел, господин Фандорин и двамата полковници, Карнович и Ласовски, които не шукваха, същински божи кравици, и слушаха Ераст Петрович с подчертано уважение — не знам истинско или мнимо.

На голямата маса беше опъната схема на местността между Новодевичия манастир и Новодевичата крайбрежна улица, направена този път изрядно, не като сутрешната върху мушамата. С щрихирани кръгчета бяха отбелязани тайните постове, заобиколили пустеещото място от всички страни: старши агент (Фандорин го назова — Кузякин) в хралупата на стария дъб на ъгъла на Вселенската градинка; шестима „служители“ в крилото на Детската клиника с изглед към езерото; единайсет „монаси“ на манастирския зид; седем „лодкари“ и „пазачи на шамандури“ на реката; един маскиран като продавачка на ъгъла на „Погодинска“; трима „просяци“ при портите на манастира; двама „рибари“ на езерото — тези бяха разположените най-близо, общо в първото обкръжение трийсет и един агенти.

— Размяната трябва да протече така — обясни Фандорин, сочейки постовете. — Вас двамата ви докарват до параклиса и ви въвеждат вътре. Вие изисквате да ви свалят п-превръзките. Там вътре сигурно имат свой бижутер. Вие му давате „Орлов“ за експертиза, после си го взимате. Тогава мадам Деклик се спуска в гробницата и взима момчето. Когато изведат детето, връчвате камъка. С това вашата мисия, Зюкин, приключва.

Не повярвах на ушите си. Авантюристичната природа на господин Фандорин вече ми беше добре позната, но дори от него не бях очаквал подобна безотговорност. Най-поразителното обаче беше, че началникът на дворцовата полиция и главния полицейски началник изслушаха безумния му план с най-съсредоточен вид и изобщо не възразиха.

— Каква глупост! — с нетипична за мен (но съвсем оправдана в случая) грубост възкликнах аз. — Ще бъда сам, без оръжие, за мадмоазел да не говорим. Че те просто ще ми вземат брилянта, щом се уверят, че е истински. И хич няма да ни върнат Михаил Георгиевич. Просто ще изчезнат по някой подземен проход, а нас и тримата ще ни заколят. Чудесна операция ще стане! Не е ли по-добре, след като ние с мадмоазел Деклик влезем вътре, да щурмувате гробницата?

— Не е по-добре — кратко отговори Фандорин.

А Карнович обясни:

— В случай на щурм негово височество със сигурност ще бъде убит. А и вие двамата.

Аз си замълчах и погледнах Емилия. Да си призная, тя се държеше много по-спокойно от мен и което ми се видя най-болезнено — гледаше Фандорин с пълно доверие.

— Ехаст Петхович — тихо рече мадмоазел, — доктох Линд е много хитъх. Ами ако днес ни закахат с мосю Зюкин на дхуго място, съвсем ново? Ако стане така, вашата embuscade^[2] ще е съвсем пхазна.

— Напразна — поправих я по стар навик и се обърнах към умника Фандорин, защото въпросът, както се казва, беше право в целта.

— Не е изключено — призна той. — Но съм взел някои мерки, ако т-това се случи. И вашите опасения, Зюкин, че ще ви отнемат камъка, а няма да дадат детето, са съвсем основателни. Всичко ще зависи само от вас и сега минавам към най-важното — той отиде до дървеното сандъче, сложено на маса до прозореца, и с две ръце извади оттам гладка топка с лъскава златна повърхност и големина на малък кримски пъпеш. — Ето ви гаранцията — каза Ераст Петрович и сложи топката пред мен.

— Какво е това? — попитах и се наведох.

В огледалната повърхност видях смешно изтеглено отражение на лицето си.

— Бомба, Афанасий Степанович. Със страшна разрушителна сила. Вътре има малко к-копченце. Ако се натисне, се освобождава взривното устройство, а после при най-малък трус — ако например просто се пусне на пода — ще стане взрив, който ще отнесе и вас, и Линд с хората му, и самия параклис. „Орлов“ впрочем ще оцелее, защото е вечен, и п-по-късно непременно ще го открием в отломките… Ето това ще трябва да обясните на доктора. Кажете му, че при най-малкия п-признак за нечестна игра ще пуснете топката на пода. Това е единственият аргумент, който може да му подейства. Тъй да се каже, нашият малък сюрприз.

— Но бомбата не е истинска? — досетих се аз.

— Уверявам ви — абсолютно истинска е. Зарядът се състои от избухливо вещество, изобретение на химиците на Императорската минно-артилерийска лаборатория. Комисия на Главното артилерийско управление не я е одобрила поради т-твърде голямата й взривоопасност. Ако понечат да ви претърсват при качването в к-каретата, ще кажете, че топката е калъфът на „Орлов“ и в никакъв случай не бива да го отваряте. Кажете, че иначе пътуването ви отпада. Впрочем, ако пристигне да ви вземе все същият неразговорлив кочияш, надали ще се подхванат дискусии — Ераст Петрович взе топката и с нокът открехна почти невидимо капаче. — „Орлов“ наистина е тук, в горната част на сферата. Когато вадите камъка, за да го д-дадете за проверка, ще натиснете тук и така ще задействате механизма. В каретата не го правете в никакъв случай — от друсането може да предизвикате взрив. И щом натиснете копчето, ще съобщите на Линд или хората му каква е тази играчка.

Погледнах вътре в топката. В кръгла вдлъбнатина блестеше с мека синкава светлина безценната реликва на дома Романови. Отблизо чудесният камък ми се видя като кристалните дръжки, с които е украсена раклата в гардеробната стая на великата княгиня. Честно казано, много повече ме впечатли червеното метално копченце, почти невидимо в червеното кадифе.

Изтрих потта от челото си и погледнах Емилия. При несполучлив развой на събитията или ако сбъркам, ще загинем заедно и телата ни, разкъсани, ще се слеят. Тя много спокойно ми кимна, сякаш да каже: няма страшно, вярвам във вас и всичко непременно ще приключи благополучно.

— А после? — попитах. — Линд не би избрал да се взриви, то е ясно, и няма да наруши правилата на играта. Ще ни върне Михаил Георгиевич и ще се измъкне през някой от проходите. И завинаги губим „Орлов“.

— Това не бива да се случи по никакъв начин! — за първи път се обади Карнович. — Помнете, господин Фандорин, гарантирали сте с живота си за „Орлов“.

Сякаш без да го чува, Фандорин ми се усмихна:

— За такъв случай, Зюкин, имам предвиден за доктора още един сюрприз — но усмивката му, абсолютно неуместна в случая, веднага се изпари и лицето му доби смутен и дори сконфузен израз. — Емилия, Афанасий Степанович… Рискът, който п-поемате, наистина е много голям. Линд е човек с парадоксален ум, постъпките и реакциите му често са непредвидими. Планът си е план, но може да стане какво ли не. А вие, Емилия, сте дама, при това дори не сте руска поданичка…

— Нека е хиск, няма нищо. Тхябва спасява малкия пхинц — величествено достойно каза мадмоазел. — Но ние, аз и мосю Зюкин, ще бъдем повече спокойни, ако знаем какъв surprise вие намислили.

Фандорин внимателно затвори златното капаче и синкавият блясък угасна.

— По-добре е да не знаете. Това трябва да е неочаквано и за вас д-двамата. Иначе може да провалим всичко.

 

 

Странно нещо, щом се намерихме в тъмната карета, абсолютно закрита от останалия свят, двамата дълго време не продумахме нито дума. Аз се вслушвах в спокойното дишане на мадмоазел и след време, когато очите ми свикнаха с мрачината, започнах смътно да различавам силуета й. Имах желание да чуя гласа й, да й кажа нещо окуражително, но както винаги не можех да намеря нужните думи. В скута ми се намираше металическата топка и макар че взривното устройство още не беше задействано, държах адската машина с две ръце.

Напразно се бях опасявал, че ще имам търкания с пратеника на доктор Линд заради тежичкия вързоп със странна кръгла форма. Първият етап мина гладко — както казва народът, по мед и масло.

Не бяха минали и пет минути от влизането ни в храма, и някакво момче с вида на вечните малки просяци в притвора ми връчи бележка — наложи се дори да дам на нахалника петнайсет копейки мои лични пари. Притиснали рамене, отворихме писъмцето (пак се усети лекият аромат на „Граф Есекс“) и прочетохме само един кратък ред: „L’eglise de Ilya Prorok“^[3]. Не знаех къде е, но мадмоазел най-подробно бе изучила всички околни улици и пресечки и ме поведе.

След няколко минути вече бяхме до малка черква, а пред съседната къща ни чакаше черна карета, която много приличаше на видяната от мен преди седмица, но не бях сигурен, че е тя. От капрата скочи висок човек с нахлупена шапка, та се виждаше само гъста черна брада. Без да ни каже нито дума, той отвори вратата и побутна навътре мадмоазел.

Аз посочих вързопа и строго казах предварително заученото изречение:

— Това е за размяната. Не бива да се пипа.

Не знам дали ме разбра, но не докосна вързопа. Клекна и бързо прекара ръце през цялото ми тяло, безсрамно ме докосна по най-потайни места.

— Моля ви, господине… — не издържах, но обискът вече беше приключил.

Брадатият мълчаливо ме бутна по гърба, аз се качих в каретата и вратата се затвори. Чу се изскърцване на резе. Каретата се полюшна и потеглихме.

Сигурно мина поне половин час, докато подхванем разговор. И го започна мадмоазел, аз така и не измислих как да я заговоря.

— Стханно — каза тя, когато на един завой каретата се люшна и двамата си докоснахме раменете. — Стханно, че днес не ме потърхси.

— Какво? — учудих се.

— Как да каже — perquisitionner?

— А, претърси.

— Да, благодахя. Стханно, че не ме пхетъхсил. Обикновено пхетхъскал. Ако знаел, можел да скхия в бельо малък пистолет.

Позволих си да се наведа до ухото й и да прошепна:

— Имаме по-добро оръжие — и потупах бомбата.

— Внимателно! — изстена мадмоазел. — Стхах ме е!

Все пак жената си е жена, дори да е толкова смела.

— Няма страшно — успокоих я. — Докато копчето не е включено, няма от какво да ви е страх.

— Все си мисля за втория сюрприз на мосю Фандорин — изведнъж заговори на френски мадмоазел и гласът й трепна. — Дали не е такъв, че бомбата ще се взриви във всички случаи и ще ни разкъса на парчета — и нас, и доктор Линд, и негово височество, а камъка после, както каза мосю Фандорин, ще го намерят сред руините. За царя най-важното е да запази „Орлов“ и да предотврати разгласяването на случая. За мосю Фандорин — да отмъсти на доктор Линд. Вие как мислите, Атанас?

Честно казано, подозренията й ми се сториха много даже правдоподобни, но се позамислих и намерих как да й възразя:

— В такъв случай нямаше да ни дадат истинския камък, а фалшив — тогава нямаше защо дори да ровят в руините.

— А вие откъде знаете, че в топката е истинският „Орлов“? — нервно попита тя. — Ние с вас не сме ювелири. Вие ще натиснете копчето и веднага ще стане взрив. Така ще се получи обещаният сюрприз, за който в никакъв случай не биваше да знаем.

Вътрешно цял се вцепених — толкова реално ми се видя предположението й.

— Значи така ни било писано — казах и се прекръстих. — Ако хрумването ви е вярно, значи такова решение е взето на най-високо ниво и ще изпълня всичко точно. Но вие не бива да влизате в параклиса. Когато ни закарат, аз ще кажа на кочияша, че вашето присъствие не е необходимо — лично ще прибера Михаил Георгиевич.

Мадмоазел здраво ми стисна ръката.

— Благодаря ви, Атанас. Вие ми върнахте вярата в човешкото благородство. Не-не, ще вляза с вас. Срам ме е, че можах да заподозра Ераст във вероломство. За него камъкът, дори такъв специален, не може да е по-скъп от живота на детето. И нашия живот — завърши тихо.

Втората част от словото й, кратко и прочувствено, малко ми развали приятното чувство от първата, но все пак бях трогнат. Исках да отговоря със стискане на нейната ръка, но това май щеше да изглежда като прекалена волност. Така продължихме, ръката й докосваше моята.

За разлика от мадмоазел аз никак не бях сигурен в благородството на господин Фандорин. Виждаше ми се съвсем възможно в най-скоро време да приключи земното съществование на Афанасий Зюкин, и то не по някакъв кротък и незабележим начин, както подсказваше цялата логика на живота ми, а с неприличен шум и трясък. Компанията на Емилия правеше тази мисъл по-малко отвратителна, а това несъмнено ми подсказа проява на качество, което не понасям у другите и винаги съм се мъчил да потискам у себе си — малодушно самолюбие.

Междувременно в затворената отвсякъде карета ставаше все по-задушно. По лицето ми и отзад по врата се стичаха капки пот. Беше много неприятно и ме сърбеше, но не можех да се избърша с кърпа — това значеше да си дръпна ръката. Мадмоазел също дишаше учестено.

Внезапно ми хрумна проста и страшна мисъл, от която потта ми потече още по-обилно. Опитах безшумно, за да не стресна мадмоазел, да бръкна във вързопа и да отворя капачето на топката. Но все пак се чу изщракване.

— Какво бил това? — трепна тя. — Какво бил този звук?

— Замисълът на Линд е по-прост и по-коварен, отколкото си представя Фандорин — казах аз задъхан. — Предполагам, че докторът е наредил да ни карат в този закован сандък, докато не се задушим, а после най-спокойно ще си прибере „Орлов“. Но няма да го бъде — включвам взривното устройство. Докато съм в съзнание, ще държа бомбата във въздуха с двете ръце. А когато силите ми секнат, топката ще падне…

— Vous etes fou! — възкликна мадмоазел, рязко си издърпа ръката и ме стисна за лакътя. — Vous etes fou! N’y pensez pas! Je compte les detours, nous sommes presque la!^[4]

— Късно е, вече натиснах — казах аз и здраво стиснах топката с две ръце.

А след няколко минути каретата наистина спря.

— Е, Господ да е на помощ, нали? — прошепна Емилия и се прекръсти, но не по православному, а по католическия си начин от ляво на дясно.

Вратата се отвори и аз зажумях от ярката светлина. Никой не ми завърза очите и видях изронената стена на малкия параклис, а на стотина крачки кулите и камбанариите на голям старовремски манастир. Повдигнах се на стъпалото и потайно огледах. Край езерото се бяха настанили рибари с въдици, а при близката градинка зеленееше с новия си листак възлест дъб, в чиято хралупа би трябвало да се крие старши агент Кузякин. Малко се поуспокоих, макар че отсъствието на превръзки най-вероятно означаваше, че Линд не възнамерява да ни пусне живи. Мадмоазел надникна иззад рамото ми и също се заоглежда — да, и тя за първи път се беше озовала тук без превръзка. Нищо, господин докторе, си казах, ще умрем заедно с вас, и притиснах вързопа до гърдите си.

Кочияшът, застанал отстрани на отворената врата, ме хвана за лакътя и ме дръпна: слизай! Аз се намръщих — такава сила се криеше в тези стоманени пръсти.

Ръждивата врата с тежък катанец се отвори почти безшумно насреща ни.

Влязох в полутъмно помещение, по-голямо, отколкото изглеждаше отвън, и видях няколко мъжки фигури. Преди да ги огледам, вратата зад гърба ни се затвори, но светлината не изчезна, а само от сивкава стана жълтеникава — по стените висяха няколко газеничета.

Хората на Линд бяха четирима. Преди всичко обърнах внимание на белокос съсухрен господин с неруско лице почти без устни и със стоманени очила. Това ли е доктор Линд? От двете му страни се бяха изправили двама високи и широкоплещести мъжаги, лицата им не се виждаха — вероятно бяха телохранители. Четвъртият беше кочияшът, който влезе подире ни и се подпря на вратата, сякаш да ни отреже пътя за отстъпление.

Един от телохранителите му направи знак да излезе.

Кочияшът кимна, но не се помръдна.

Телохранителят сърдито му посочи вратата с пръст.

Кочияшът скръсти ръце на гърдите си.

— Taubstummer Dickkopf^[5] — сопна му се дългият.

Значи затова кочияшът се държеше толкова странно с нас. Разбрах защо Линд не се е боял, че полицаите може да хванат брадатия.

Вторият телохранител каза също на немски:

— Остави го, нека си стърчи. Сигурно и на него му е интересно.

Но в този миг белокосият господин властно протегна ръка към вързопа ми и стана ясно, че започва най-важното.

Аз пуснах на пода кърпата, с която бях вързал топката, отворих капачето и камъкът проблесна от кадифеното си гнездо с ленива приглушена светлина.

Изговаряйки бавно и ясно всяка дума, обясних за сюрприза и условията на размяната. Слава Богу, гласът ми нито веднъж не трепна. Най-важното беше Линд да повярва — когато трябва, не ме е страх.

Той ме изслуша, без да ме прекъсва, и кимна, сякаш ставаше дума за нещо, което се подразбира от само себе си. Нетърпеливо щракна с пръсти:

— Добре-добре. Дайте да го проверя — и извади от джоба си малка лупа в меден обков.

Значи това не бил Линд, а бижутерът — както предупреди Фандорин. Извадих с два пръста камъка и той охотно и даже някак уютно полегна в дланта ми, сякаш направен точно по мярка на ръката ми.

Бижутерът взе брилянта и отиде до една от лампите. Телохранителите — или които и да бяха — заобиколиха специалиста и шумно засумтяха, когато стените на брилянта пламнаха с ослепителна светлина.

Погледнах към мадмоазел. Тя стоеше неподвижно, вкопчила ръце една в друга. Леко повдигна вежди и погледна към топката, аз кимнах успокояващо: не се безпокойте, няма да я изпусна.

Бижутерът реши да не се довери само на газеничето, извади и електрически фенер, включи пружината. Тънък ярък лъч докосна брилянта и аз присвих очи — от камъка сякаш се посипаха искри.

— Alles in Ordnung^[6] — безучастно рече ювелирът на не съвсем чист немски и прибра лупата в джоба си.

— Върнете ми камъка — му наредих.

Той не изпълни искането ми и аз заплашително опънах напред с две ръце отворената топка.

Той сви рамене и върна брилянта в гнездото му.

Окуражен от успеха, повиших глас:

— Къде е негово височество? Сега според условията на спогодбата ни трябва незабавно да го върнете!

Човекът без устни посочи с пръст каменния под и едва сега забелязах черен квадратен капак с чугунена халка.

— Кому е притрябвал малкият. Вземете си го, докато не е пукнал.

В устата на този почтен господин грубата дума crever, употребена за момченцето, прозвуча така неочаквано и страшно, че потръпнах. Господи, какви са тези хора!

Мадмоазел шумно си пое въздух и се спусна към капака, хвана халката и задърпа с всичка сила. Той леко се открехна и веднага пак се затвори с остър метален звук. Никой от горилите не помръдна да помогне на дамата. Емилия отчаяна се озърна към мен, но аз не можех да й помогна — за целта трябваше да оставя топката.

— Aufmachen!^[7] — викнах заплашително и вдигнах бомбата по-високо.

С явно нежелание един от бандитите отмести мадмоазел и леко отвори капака с една ръка.

Видя се дупка, но не черна, както бях очаквал, а изпълнена с трепкаща светлина — сигурно и в подземието гореше газениче. Оттам ни лъхна влага и миризма на плесен.

Горкият Михаил Георгиевич! В тази дупка ли са го държали толкова дни!

Мадмоазел събра поли и заслиза. Един от пазвантите я последва. Кръвта ми силно и бързо задумка в слепоочията.

Чух гласове долу, после острия вик на Емилия:

— Mon bebe, mon pauvre petit! Tas de salauds!^[8]

— Мъртъв ли е негово височество? — изкрещях, готов да хвърля бомбата и да става каквото ще.

— Не, жив е — чух. — Но е много зле!

Не мога да опиша какво облекчение изпитах в този миг. Негово височество е болен, наранен, упоен с опиум, разбира се, но най-важното е, че е жив.

Бижутерът протегна ръка:

— Дайте камъка. Сега спътницата ви ще изнесе детето.

— Първо да го изнесе — измърморих и внезапно се сетих, че нямам представа какво да предприема оттук нататък — в инструкциите на Фандорин не беше споменато. Да дам ли камъка или не?

Внезапно вторият телохранител с неочаквана пъргавина подскочи към мен и с две ръце стисна ръцете ми с топката. От лекото сътресение взривният механизъм не се включи, но брилянтът изскочи от гнездото и заподскача по пода. Бижутерът го хвана и го прибра в джоба си.

Не можех да се боря с дългуча, а отзад се доближи и чернобрадият кочияш, в чиято нечовешка сила вече бях имал възможност да се убедя. Господи, всичко погубих!

— А ето и сюрприз номер две — прошепна в ухото ми глухонемият и шибна с юмрук бандита в челото. Стори ми се, че не много силно, но немецът подбели очи, отпусна ръце и се свлече на пода. — Дръжте здраво — каза кочияшът с гласа на Фандорин. С един скок се озова до бижутера, затисна му с длан устата, същевременно подпря ченето му с малка кама. — Taisez-vous! Un mot, et vous etes mort!^[9] Зюкин, дръпнете копчето, бомбата повече не ни трябва.

Вцепених се от скоростта, с която се развиваха събитията, и никак не се учудих на внезапното превръщане на кочияша във Фандорин — много по-странно ми се стори, че изобщо не заеква.

Послушно извадих с нокът натиснатото копче и го дръпнах — то изскочи с леко щракване.

— Викнете, че камъкът е у вас и че детето може да се изведе — тихо каза Фандорин на френски.

Бижутерът с неестествена скорост замига — не можеше да кимне, защото директно щеше да се набучи на камата.

Ераст Петрович махна дланта си от устата му, но острието остана щръкнало нагоре.

Пленникът му примлясна с хлътнала уста, облиза липсващите си устни, отметна глава назад, сякаш искаше да разгледа нещо на тавана, и внезапно извика високо:

— Alarme! Fuiez-vousf!^[10]

Искаше да викне и още нещо, но стоманеното острие се заби между брадичката и гърлото му чак до ръкохватката и бижутерът захриптя. Аз изохках.

Убитият още не беше паднал на пода, а от отвора вече се беше подала глава — май на същия бандит, който се беше спуснал долу с мадмоазел.

Фандорин скочи към дупката и с всичка сила го изрита в лицето. Чу се тежък звук от падане, а Ераст Петрович, без да губи нито секунда, рипна долу.

— Господи! — изтръгна се от гърлото ми. — Господи Боже!

Долу се чу громолене, някой крещеше на немски и на френски.

Прекръстих се със златната топка, втурнах се към отвора и погледнах надолу.

Видях направо меле: едрият пазвантин се беше стоварил върху Фандорин, замахнал с нож, а под тях лежеше неподвижен друг телохранител. Ераст Петрович с една ръка стискаше китката на противника си да се предпази, с другата се мъчеше да го докопа с ножа, но не успяваше. Май му трябваше помощ.

Хвърлих топката по темето на великана и чудесно го уцелих — чу се пльокащ звук. На обикновен човек всякак щях да съм строшил черепа, но този само се полюшна напред. Това се оказа обаче достатъчно, за да стигне Фандорин до гърлото му. Не видях какво именно направиха пръстите му, но чух гнусно изпращяване и мъжагата се търкулна настрани.

Бързо се спуснах. Фандорин вече беше скочил прав и се озърташе наоколо.

Намирахме се в квадратно помещение, ъглите му тънеха в мрак. Насред гробницата се издигаше покрито с мъх надгробие, върху което гореше газена лампа.

— Къде е тя? — изпаднах в паника. — Къде е негово височество? Къде е Линд?

До стената имаше сандък с нахвърляни отгоре дрипи и си помислих, че Михаил Георгиевич сигурно е там. Но Фандорин се втурна в обратната посока.

Чух тропот на бързо отдалечаващи се крачки — според звука ми се стори, че бягат трима или четирима души.

Фандорин грабна газената лампа, вдигна я и видяхме проход в стената, препречен с решетка.

В чернилката лумна блясък, въздухът злобно изсвистя, чу се тътен.

— Зад издатината! — викна ми Фандорин и отскочи встрани.

— Емилия, жива ли сте? — извиках с всичка сила.

Тъмнината ми отговори приглушено с гласа на мадмоазел:

— Тхима са! Линд е тук! Това е… — гласът се извиси в писък.

Хвърлих се към решетката и я заблъсках, но тя беше заключена с катинар.

Ераст Петрович силно ме дръпна за ръката — и съвсем навреме: от подземния проход долетя нов изстрел. Един от железните пръти пръсна искри, в стената се заби невидим куршум и се посипа каменен трошляк.

В далечината се чуха мъжки гласове, някой изстена с тънък глас — жена или дете.

— Линд! — високо викна Ераст Петрович и продължи на френски: — Аз съм, Фандорин! Камъкът е у мен! Размяната остава в сила! Давам „Орлов“ за жената и детето!

Затаихме дъх. Тишина — нито гласове, нито стъпки. Дали е чул, или не?

Фандорин протегна ръка, в която неизвестно откъде се беше появил малък черен револвер, и стреля в катинара — веднъж, втори път, трети.

Пак бликнаха искри, но катинарът не помръдна от халките.