Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Коронация, или Последний из Романов, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)
Корекция
Mandor (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Коронация

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“, София, 2004 г.

ISBN: 954–9745–69–4

История

  1. — Добавяне

9 май

Тържественият кортеж вече беше минал Триумфалните врати, когато запъхтян и мокър от пот изскочих от наетия файтон и безцеремонно заразбутвах с лакти гъстата тълпа, наизлязла от двете страни на „Тверская-Ямская“.

Покрай уличното платно в шпалир беше строена войската и аз се опитвах да стигна до офицера, като дърпах от джоба си изрисувания картонен талон за право на участие в шествието — това се оказа много трудно, защото в навалицата не можех да си изправя ръката. Разбрах, че ще трябва да изчакам преминаването на императора, а после да се промуша в края на процесията.

Лъчезарно празнично слънце сияеше в небето — за първи път след проточилите се дъждовни дни; въздухът тътнеше от камбанния звън и виковете „ура“!

Императорът тържествено влизаше в древната столица, от извънградския Петровски дворец яздеше към Кремъл.

Отпред дванайсет конни жандармеристи се поклащаха на грамадни жребци и някакъв присмехулен глас каза зад гърба ми:

— C’est symbolique, n’est-ce pas?[1] Веднага личи кой е главният в Русия.

Погледнах назад и видях две очилати студентски физиономии с пренебрежителни гримаси.

Подир жандармеристите яздеха казаците от императорския конвой, сребристото везмо на кърмъзените им черкезки проблясваше от слънцето.

— И с камшици — отбеляза същият глас.

После в не много стройно каре последваха донските казаци, а зад тях съвсем в безреда яздеше депутация от азиатски поданици на империята в разноцветни одеяния, тънконогите им коне бяха украсени с килими. Познах емира на Бухара и хана на Хива, и двамата с орденски звезди и златни генералски еполети, доста странни върху източните им халати.

Още много имаше да чакам. Мина дълга процесия дворянски представители в парадни мундири, след тях се появи камерфуриер[2] Булкин, който оглавяваше придворните служители: скороходци, арапи с чалми, камерказаци[3].

Но изведнъж от украсените със знамена и гирлянди балкони се понесоха възгласи, вдигна се шум, хората заразмахваха ръце и кърпи, тълпата се люшна напред, напря по въжетата и аз се досетих, че идва сърцевината на колоната.

Негово величество яздеше в усамотение, много представителен в семьоновския мундир[4]. Грациозната белоснежна кобила Норма трепкаше с уши и поглеждаше наоколо с черно влажно око, но спазваше церемониалната стъпка. Лицето на царя беше неподвижно, сковано в замръзнала усмивка. Дясната му ръка с бяла ръкавица беше застинала до слепоочието във воински поздрав, лявата леко подръпваше позлатения повод.

Изчаках да минат великите князе и откритите каляски с техни величества вдовстващата императрица и младата императрица, показах си пропуска и бързо претичах през безлюдното пространство, за да се озова в пешеходната процесия от сенатори, вмъкнах се чак до средата да се скрия от очите на множеството и мънкайки извинения, на зигзаг се запровирах напред. Важните господа, мнозина от които познавах по външност, гледаха с недоумение невъзпитания служител в зелена ливрея на дома Георгиевичи, но хич не ми беше до благоприличия. Писмото на доктор Линд пареше гърдите ми.

Мярнах на задното стъпало на каляската на императрицата-майка полковник Карнович, издокаран като камерлакей и с напудрена перука, но пак с неизменните си сини очила, обаче началникът на царската охрана сега не можеше да ми е от полза.

Трябваше спешно да говоря с Георгий Александрович, макар че и той не би могъл да реши възникналия проблем. Трябваше ми лично императорът. Дори по-лошо — императрицата.

 

 

След вчерашния конфуз полковник Карнович изяде калая от Георгий Александрович за лошата подготовка на агентурата. Изкарах си го и аз пък от тях двамата, задето не бях огледал както трябва и дори не бях задържал малкото вестникарче.

Фандорин не присъстваше на тази мъчителна за мен сцена. Както по-късно ми докладва Сомов, още преди да тръгна за среща с хората на доктор Линд, бившият статски съветник и неговият японец излезли нанякъде и оттогава не се били появявали.

Тяхното отсъствие не ми даваше мира. На няколко пъти вечерта и дори веднъж след полунощ излязох навън да погледна прозорците им. Не светеха.

Сутринта ме събуди рязко и нервно почукване. Реших, че е Сомов, и отворих вратата по нощна шапка и халат. Какво беше смущението ми, когато видях пред себе си нейно височество!

Ксения Георгиевна беше бледа и по сенките под очите й личеше, че изобщо не е спала.

— Няма го — бързо каза тя. — Афанасий, не се е прибирал!

— Кой, ваше височество? — попитах уплашено, свалих си шапката и леко приклекнах, та халатът да стигне до пода и да прикрие голите ми крака.

— Как кой! Ераст Петрович! Не знаеш ли къде е?

— Съвсем не — отговорих и сърцето ми се сви, защото никак не ми хареса изразът върху лицето на нейно височество.

Фандорин и слугата му се появиха след закуската, когато великите князе вече бяха потеглили към Петровския дворец за подготовката на тържественото пристигане. Къщата беше пълна с полицейски агенти, защото се очакваше следващото послание от похитителите. Аз гледах да съм до телефона и непрестанно пращах Сомов да проверява дали няма подхвърлена нова бележка. Това впрочем беше излишно, защото из шубраците по цялата входна алея дежуреха съгледвачи на полковник Ласовски. Този път никой не можеше да мине оградата и да стигне незабелязано до Ермитажа.

— Видяхте ли детето? — попита ме Фандорин вместо поздрав. — Живо ли е?

Сухо му докладвах за вчера в очакване на поредната порция упреци за изпуснатото вестникарче.

За да изпреваря реприманда[5], сам признах:

— Знам, че съм виновен. Вместо да гоня каретата, трябваше да хвана за яката малкия негодник.

— В-важното е, че добре сте видели момчето и че то е живо — каза Фандорин.

Бих понесъл упреците, защото бяха съвсем заслужени, но тази снизходителност ми се стори възмутителна.

— Ама изпуснахме единствената нишка! — ядно казах аз, за да разбере, че не се нуждая от мнимото му великодушие.

— Каква нишка — леко махна с ръка Фандорин. — Някакво случайно хлапе на единайсет и половина години. Нищо не знае този ваш Сенка Ковалчук, а и няма как да знае. Вие за какъв го мислите д-доктор Линд!

Явно ми е увиснало ченето, защото, докато да заговоря, устата ми глуповато млясна.

— Се… Сенка Ковалчук? — повторих с неочаквано заекване. — Ама открихте ли го? Как така?

— Много просто. Нали го видях, когато се метна в д-двуколката ви.

— Видели сте го? — пак повторих и се ядосах сам на себе си за папагалщината. — Как сте могли да го видите, като ви нямаше там?

— Защо да ме е нямало? — с достойнство ме изгледа Фандорин, сбърчи вежди и изведнъж чух познат отнякъде басов глас: — „По-живо, по-живо, рабе Божий!“ Не ме ли познахте? Непрекъснато бях до вас, Зюкин.

Попът, онзи поп от фиакъра!

Взех се в ръце и казах невъзмутимо:

— Може и да сте били. Но не свърнахте подир нас.

— Че защо ми е? — погледът на сините му очи беше толкова безметежен, че заподозрях подигравка. — Видях д-достатъчно. Момчето продаваше вестник „Московский богомолец“. Това първо. Пръстите му бяха в печатарско мастило, значи наистина продава вестници, всеки ден през ръцете му минават стотици екземпляри. Това второ…

— Само той ли продава „Богомолец“! — не издържах аз. — Чувал съм, че това булевардно вестниче[6] се продавало в Москва една ли не в стохиляден тираж!

— И освен това имаше шест пръста на лявата ръка — не забелязахте ли? Това трето — спокойно довърши Фандорин. — Снощи обиколихме с Маса десетте места, където вестникарчетата на „Московский богомолец“ п-получават стоката си, и веднага изяснихме кой е интересуващият ни субект. После се наложи доста да го потърсим, а като го намерихме, и да потичаме, но от нас с Маса трудно би избягал някой, особено такова неопитно създание.

Много просто. Господи, колко просто — това е първото, което ми дойде на ум. Наистина трябваше само по-внимателно да се вгледам в пратеника на похитителите.

— И какво ви разказа? — попитах нетърпеливо.

— Нищо особено — потисна прозявка Фандорин. — Най-обикновен Сенка. Продава вестници да си припечели хляба и да има за водка на алкохолизираната му майка. Няма нищо общо с престъпния свят. Вчера го наел някакъв „чичка“, обещал му т-три рубли. Обяснил му какво да направи. Заплашил да го изкорми, ако обърка нещо. Сенка каза че чичката не се шегувал и наистина можел да го изкорми.

— И друго какво каза за този „чичка“? — попитах с примряло сърце. — Как е изглеждал? Как е бил облечен?

— Ми — мрачно въздъхна Фандорин. — Ще знаете, Зюкин, че младият ни приятел има много беден речник. На всички въпроси отговорът му е „ми“ и „де да знам“. Единственият установен белег на работодателя б-беше „куфалник“. Мисля, че това с нищо не ни помага… Добре, отивам малко да полегна. Когато дойде вест от Линд, ме събудете.

И се прибра в стаята си. Неприятен човек.

А аз все не смеех да се отлепя от телефонния апарат в антрето. Разхождах се напред-назад, мъчех се да изглеждам строго замислен, но слугите вече ме поглеждаха с явно недоумение. Тогава застанах до прозореца и се престорих, че гледам как лорд Банвил и мистър Кар, и двамата с бели панталони и карирани каскети, играят крикет.

Те всъщност не играеха, а с много кисел вид се разхождаха по игрището за крикет, при което милордът непрестанно говореше нещо и май се сърдеше все повече. Накрая спря, обърна се към спътника си и изпадна в истински бяс — заразмахва ръце и така се разкрещя, че го чух чак през стъклото. Никога досега не бях виждал английски лордове да се държат така. Мистър Кар го слушаше с отегчен вид и току помирисваше боядисания си карамфил. Фрайби стоеше по-встрани, изобщо не гледаше двамата господа и си пушеше лулата. Държеше под мишница две дълги дървени бухалки.

Изведнъж лорд Банвил викна нещо съвсем невъздържано и залепи на мистър Кар такъв силен шамар, че на онзи му отхвърча каскетът. Аз примрях, ужасен, че британците ще започнат варварския си бокс направо на полянката, но мистър Кар просто хвърли цветето в краката на милорда и си тръгна.

Негова светлост остана неподвижен само няколко секунди, после се втурна подир сърдечния си приятел. Настигна го, хвана го за ръка, но мистър Кар се освободи с рязко движение. Тогава милордът падна на колене и в тази неблаговидна поза се затътри подир шамаросания. Фрайби с прозявка се запъти подир тях с бухалките.

Не разбрах какво е станало и честно казано, не ме интересуваха английските им страсти. Освен това ми хрумна прекрасна идея, която да ме освободи от висенето до телефона. Пратих да извикат старшия агент и го помолих да ме смени и веднага да прати да ме извикат от оранжерията, ако звъннат похитителите.

Когато описвах Ермитажа, забравих да спомена за най-приятното място в този стар дворец — остъклената зимна градина с високи прозорци, през които се виждаше Москва-река.

Именно това уединено място, предразполагащо към сърдечен разговор, бях избрал, за да изпълня нещо, което ме мъчеше вече четвърти ден. Трябваше да преодолея проклетата си притеснителност и да кажа най-сетне на горката изтормозена мадмоазел Деклик, че няма защо чак толкова да се самообвинява.

Наредих на Липс да сервира за двама в оранжерията и го пратих да попита мадмоазел дали не иска да пием заедно чай. (В Петербург често сядахме така на чаша-две хубав кяхтински олонг[7]).

Бях избрал чудесно кътче, съвсем закрито от останалата част на оранжерията с буйни магнолиеви храсти.

Докато чаках гувернантката, много се вълнувах, подбирах правилните думи — недвусмислени, но същевременно не много потискащи.

Но когато мадмоазел дойде — скръбна, с тъмносива строга рокля и шал на раменете, — аз не се престраших изведнъж да мина на деликатната тема.

— Смешна работа — казах, след като си прочистих гърлото. — И тук е градина, и там.

Имам предвид, че сме в зимната градина, а оттатък стъклата е също градина, но истинска.

— Да — отговори тя, сведе глава и заразбърква чая си.

— Не беше нужно… — започнах аз, но тя вдигна глава, погледна ме с бляскавите си очи и аз казах нещо съвсем друго — да се обличате толкова дебело, днес е съвсем летен ден, дори е горещо.

Погледът й угасна.

— Не ми е гохещо — тихо отговори тя и двамата замълчахме.

Заради тази тишина стана всичко.

В оранжерията се чуха крачки и гласът на Ксения Георгиевна:

— Да-да, Ераст Петрович, тук е чудесно. Никой няма да ни смути.

 

 

Исках да отместя стола си и да се изправя, но мадмоазел Деклик ненадейно стисна китката ми и аз от изненада се вкамених, защото за първи път, откакто се познавахме, тя ме докосна. А когато дойдох на себе си, вече беше късно да им се обадя — нещата между нейно височество и Фандорин бяха твърде напреднали.

— Какво искате да ми кажете? — тихо и като че ли напрегнато попита той.

— Само едно… — прошепна Ксения Георгиевна, но не добави нищо повече, а се чу шумолене на дреха и леко изскърцване.

Обезпокоен разтворих буйния листак и примрях: нейно височество, изпъната на пръсти (бяха скръцнали обувките й), беше прегърнала Фандорин с две ръце, притиснала устни до неговите. Ръката на детектива съветник стърчеше безпомощно встрани, пръстите му се свиха в юмрук, после юмрукът се отвори, той сякаш се реши, вдигна ръка и взе да гали нежното теме на Ксения Георгиевна с бухнали кичури светла коса.

До ухото си чух учестено дишане — мадмоазел също отвори листака и гледаше целуващите се. Изненада ме странният израз на лицето й: веждите приповдигнати сякаш във весело недоумение, трепкаща полуусмивка на устните. От двойната скандалност на ситуацията — самата целувка и неволното ми шпиониране — плувнах в студена пот. А съучастничката ми не изглеждаше ни най-малко притеснена.

Целувката продължи дълго, много дълго. Не бях предполагал, че е възможна толкова продължителна неспирна целувка. Впрочем не съм си гледал часовника, може би ми се стори толкова продължителна заради самата кошмарност на случващото се.

Най-сетне прегръдката свърши и забелязах сияещите очи на нейно височество и необичайно обърканата физиономия на съблазнителя. А после Ксения Георгиевна с решителен вид го хвана за ръка и го поведе.

— Как мислите, къде го води? — попитах шепнешком, като избягвах да гледам мадмоазел.

Чу се чудноват звук, подобен на хихикане. Погледнах учуден гувернантката, но тя ми се видя съвсем сериозна.

— Благодахя ви за чая, Афанасий Степанович — рече превзето мадмоазел и ме остави сам.

Помъчих се да се съсредоточа. Какво да правя? Честта на императорския дом беше застрашена — Господ знае докъде можеше да стигне това увлечение, ако не последва своевременна намеса. Да съобщя на Георгий Александрович? Стори ми се невъзможно да му стоваря и това бреме. Трябваше аз самият да измисля нещо.

Съвсем странични мисли ми пречеха да се съсредоточа върху най-важния въпрос.

Защо мадмоазел ме беше хванала за ръката? Още усещах сухата жар на пръстите й.

И какво означаваше изкискването, ако не беше ми се счуло, разбира се.

Стъклата издрънчаха от силен удар, чу се мощен тътен — топовни удари от кремълските кули оповестяваха за началото на шествието. Значи беше станало пладне.

И почти в същия миг ме повикаха в къщата. Раздавачът беше донесъл дневната кореспонденция и сред обичайните пликове, съдържащи всевъзможни покани, известия и молби за благотворителност, имаше един без пощенско клеймо.

Над този хартиен правоъгълник, който се белееше насред масата до огледалото, се събрахме: аз, двама агенти и Фандорин, твърде зачервен и с видимо разкривена яка.

Докато той разпитваше пощальона откъде е минал и оставял ли е някъде чантата си, аз с разтреперани пръсти отворих плика и заедно със сгънатия на четири лист извадих кичур мека златиста коса.

— О, Боже! — възкликнах неволно, защото косата несъмнено беше на Михаил Георгиевич.

Фандорин заряза наплашения раздавач и се присъедини към мен. Прочетохме посланието заедно.

Господа, вие нарушихте условията на сделката. Вашият посредник се опита силом да отнеме стоката, без да даде договорената сума. Като първо предупреждение ви изпращам кичур коса на принца. При следващо вероломство от ваша страна ще получите негов пръст.

Снемам доверието си от господина с кучешките бакенбарди. Отказвам да работя с него. Днес за срещата да дойде гувернантката на принца, която видях в парка. За да не затруднявам дамата с носене на тежък куфар, този път бъдете така добри да ми дадете вместо поредната вноска сапфирения бант-склаваж[8], изработен от придворните ювелири на царица Елисавета — това малко украшение според моя бижутер струва точно милион или може би малко повече, но да не издребняваме, нали?

Привечер от шест нататък гувернантката ви съвсем сама да се разходи по „Арбат“ и околните улици по избран от нея маршрут, но да е възможно най-безлюден. Някой ще я потърси.

Искрено ваш

доктор Линд

— Боя се, че е невъзможно — това беше първото, което казах.

— З-защо? — попита Фандорин.

— По описа на скъпоценностите на короната бант-склаважът принадлежи към coffret[9] на царстващата императрица.

— Е, и?

Само въздъхнах. Откъде можеше да знае, че за нейно величество, която ревностно пазеше достойнството на малко призрачното си положение, скъпоценностите на короната имат специално и много болезнено значение.

Според установения церемониал овдовялата императрица е длъжна да предаде coffret на наследницата си незабавно след възкачването на престола, но Мария Феодоровна, ценителка на красотата, а и твърде своенравна (откровено казано, тя и никак не харесваше снахата), не пожела да се раздели със скъпоценностите и забрани на венценосния си син да й досажда с приказки по темата.

Получи се тягостна ситуация и негово величество, от една страна, почтителен син, а от друга — любящ съпруг, се намери, както се казва, между два огъня и не знаеше как да постъпи. Противопоставянето продължи много месеци и приключи съвсем наскоро с неочакван, но силен ход на младата царица. Когато след безброй намеци и дори директни искания от нейна страна Мария Феодоровна изпрати малка част от coffret (най-вече нехаресваните от нея изумруди), Александра Феодоровна съобщи на съпруга си, че намира носенето на бижута за безвкусица и отсега нататък на никакви церемонии няма да слага брилянти, сапфири, перли, злато и прочее безсмислени украшения. След което цитира Свещеното писание, в което се казва: „По-добре е добро име, нежели голямо богатство, и по-добре е добра слава, нежели сребро и злато“[10]. След тази заплаха вече се наложи императрицата-майка да се лиши от скъпоценностите и доколкото знаех, Александра Феодоровна носеше в Москва пълното съдържание на coffret, та на безбройните балове, приеми, церемонии да се явява пред поданиците и чуждоземните пратеници в пълния си блясък.

Трябваше спешно да стигна до Георгий Александрович.

 

 

Преди да изтичам от каретата на Мария Феодоровна до конната група на великите князе, ми се наложи да се задържа, защото шествието тъкмо стъпи на Триумфалния площад и моята маневра щеше да е прекалено видима. Оставаше все по-малко време.

Избрах като най-удобен момента, когато от покрива на голямата къща на ъгъла на „Тверская“ излетяха ракети, оставящи подире си шлейфове от разноцветен дим. Всички вдигнаха глави и възторжено заахкаха, аз пък бързо прекосих откритото пространство и се скрих между конете. Според церемониала всеки кон, язден от техни височества, се водеше за юздата от придворните кавалери. Видях Павел Георгиевич с очи на смъртник и жълт-зелен в лицето; до него крачеше бодър и румен Ендлунг.

— Афанасий — жално ме повика негово височество. — Заникъде съм. Намери ми зелев сок. Ей Богу, ще повърна…

— Потърпете още мъничко, ваше височество — казах аз. — След малко сме в Кремъл.

И продължих да се промушвам напред. С недоумение ме изгледа някакъв солиден господин, зърнах червените гайтани на маншетите и на копчетата с ловджийски рогчета, явно беше от придворните ловджии — те се навъдиха толкова много в сегашното царстване, че не можех да ги запомня всичките.

Тримата чичовци на негово величество бяха в предната редица на великокняжеския кортеж. Проврях се до рижавия текинец на Георгий Александрович, хванах го за юздата (така че сега двама държахме коня — аз и придворният началник на конюшнята граф Антон Аполонович Опраксин) и мълчаливо подадох на негово височество писмото от Линд.

Като видя кичура, Георгий Александрович пребледня. Бързо прочете посланието, мушна с шпори мускулестите хълбоци на текинеца и бавно се насочи към самотната фигура на императора. Графът от ужас изпусна юздата.

Нямах съмнение, че сега в международните отношения ще се разрази буря. Още днес ще полетят шифровани депеши до чуждестранните монарси и правителства: генерал-адмирал Георгий Александрович демонстрира специалното си положение в двореца и вероятно от днес нататък може да се смята за най-влиятелна персона в Руската империя. Както и да е. За момента няма значение.

Гордо изправен в седлото точно като племенника си, негово височество спокойно се доближи до императора и подкара коня си до стремето на неговия. Едрата фигура на генерал-адмирала изглеждаше къде по-величествена от тънкия силует на самодържеца. Потрепването на бухналия му мустак ми подсказа, че Георгий Александрович, без да обръща лице към императора, му докладва за писмото. Царят леко мръдна глава. После по същия начин затрепка мустакът му, не толкова бухнал като на Георгий Александрович, и великият княз започна леко да изостава — докато не се изравни с братята си.

Тъй като бях съвсем близо, чух как Кирил Александрович изсъска вбесен:

— Tu es fou, Georgie, ou quoi?[11]

 

 

Не знам дали московчани са забелязали, че след като тържественият кортеж тръгна по „Тверская“, движението на колоната доста се ускори, само след двайсет минути императорът вече влизаше през Спаските врати, а след още четвърт час от входа на Големия кремълски дворец една след друга потеглиха няколко закрити карети.

Лицата, посветени в тайната, бързаха за спешно съвещание в Ермитажа.

Този път в малката гостна дойде и императрицата, от чието решение зависеше изходът на събитията.

Тъй като ми се наложи спешно да сервирам леки закуски, кафе, зелтерска вода и оранжада за нейно величество (нищо не разпалва така апетита и жаждата, както продължителните церемониални шествия), изпуснах началото на обсъждането и си го възстанових после според репликите на присъстващите.

Така например в мое отсъствие императрицата е бяла уведомена най-деликатно за сапфирения склаваж. Аз я заварих сърдита, но вече примирена с неизбежното.

— Обаче негово величество помазаник обещал мене, че това непременно ще бъде върнато мен цяло и непокътнато — строго говореше императрицата на полицейския началник Ласовски точно когато влизах с подноса.

От тези думи, а и от твърде намусения, вид на полковник Карнович направих заключението, че след вчерашния провал ръководството на операцията е поверено на московската полиция. Фандорин също беше в гостната — вероятно като съветник.

Нейно величество не бе имала време да се преоблече и беше с официалната си рокля от бял брокат, цялата в скъпоценни камъни, и с тежка брилянтена огърлица, великите князе присъстваха с всичките си орденски звезди, орденски ленти от моаре и андреевски орденски вериги и от цялото това меко блещукане малката стая изведнъж ми заприлича на помещение, в което се съхраняват украшенията за елхата.

— Отговарям с главата си, ваше императорско величество — бодро увери Ласовски. — И сапфирите ще си върнем, и Михаил Георгиевич ще освободим, и цялата банда ще я пипнем! — той с наслада потри ръце и от този вулгарен жест Александра Феодоровна леко смръщи нос. — Всичко ще стане идеално, защото този път мерзавецът Линд сам ще влезе капана. Ако обичате да ви обясня — вече имам подготвен план — той отмести всички грижовно подредени от мен чаши и чашки, разгърна колосана салфетка и я опъна пред себе си. — Тук са „Арбат“ и околностите му, Втори пречистенски участък. Гувернантката слиза от каретата на това място при „Малий Афанасиевски“, после уж нерешително ще се насочи към „Болшой Афанасиевски“, оттам към „Сивцев Вражек“, после… — още дълго изброява всички точки от маршрута, които четеше от листче. Всички слушаха внимателно, но гнусливата бръчка в крайчеца на устата на нейно величество издаваше, че повече я впечатлява силната потна воня на прегрелия полковник. — И така — пресметнах вече — ще измине по пътя си деветнайсет отрязъка, където имаме двеста и трийсет къщи — Ласовски с ликуващ вид се обърна към императора и израпортува: — И във всяка от тези къщи ще имам свой човек! Във всяка! Именно това съм възложил сега на помощниците си. Тоест при уж случайния маршрут на гувернантката тя непрестанно ще е под надзора ни, но злодеите няма да го знаят, защото агентите, съгледвачите и предрешените стражари ще се разположат в къщите и жилищата. Ако тя измине целия път и никой не я спре, ще направи втора обиколка, трета — колкото потрябва.

— Умно, нали? — самодоволно се осведоми Симеон Александрович, ужасно горд с полицейския си началник.

— Извинете, п-полковник — обади се изведнъж Фандорин. — Сигурен ли сте, че мадмоазел Деклик, която за първи път идва в Москва, няма да се обърка в този ваш заплетен маршрут?

Ласовски се намръщи:

— Лично ще седна с нея в стаята и ще я накарам да научи наизуст всички отсечки и завои. Ще имаме на разположение цял час.

Фандорин остана видимо успокоен от отговора му и повече нищо не попита.

— Трябва да пратим за склаважа — с въздишка рече императорът. — И Бог да ни е на помощ.

 

 

В четири и половина, когато бледа и прехапала устна, гувернантката решително тръгна към каляската, където я чакаха двама цивилни жандармерийски офицери, в коридора я пресрещна Фандорин.

— От вас, госпожо, се иска само едно — много съсредоточено каза той. — Да не излагате на опасност живота на детето. Бъдете наблюдателна, това е единственото ви оръжие. Не з-знам какво е намислил Линд този път, но действайте само според собствената си преценка, никого не слушайте и никому не вярвайте. За полицията не е толкова важен животът на момчето, колкото всичко да се потули. И освен това… — той я погледна право в очите и каза същото, което и аз се бях опитал, но не успях да й кажа: — Не се самообвинявайте за случилото се. И да не бяхте оставили само детето, нищо нямаше да се промени. Просто щеше да има още една жертва, защото доктор Линд не оставя свидетелите живи.

Миглите й затрепкаха и ми се стори, че заблестяха от сълзи.

— Merci, monsieur, merci. J’avais besoin de l’entendre[12].

Тя докосна китката му, както моята одеве, и дори я стисна. А той твърде фамилиарно й отговори със стисване на лакътя, кимна и спешно си тръгна, все едно бързаше за някъде.

От всички тези стисканици окончателно паднах духом.

(Ще изпреваря събитията — после ще стане ясно защо — и ще разкажа как приключи операцията на московската полиция.

Планът на полковник Ласовски не беше никак лош и сигурно щеше да се увенчае с успех, ако Линд беше изпълнил условията на предложената от него самия среща. Но коварният доктор не го направи, уви.

И така, гувернантката потегли с каляската към Арбат. Носеше кадифената чантичка с безценното съкровище, с нея се качиха и двамата жандармеристи: единият седна насреща й, другият на капрата.

Веднага след Кримския мост, когато каляската свърнала по някаква улица (ако не греша, тя май я нарече „Остоженка“), мадмоазел внезапно се изправила и се обърнала подир отминала в противоположната посока карета с вик:

— Мика! Мика!

Офицерите също погледнали и успели да видят между разлюлените завески на задния прозорец синята моряшка шапчица.

Както и в моя случай, нямали време да обръщат каляската, но за щастие насреща им се задал файтон.

Жандармеристите наредили на мадмоазел да остане в каляската, разкарали файтонджията и запрепускали подир каретата, която откарвала Михаил Георгиевич.

Не успели, защото файтонджийският кон не можел да се мери с четворка породисти коне, а междувременно при мадмоазел Деклик, която в объркване се въртяла на седалката, се доближил някакъв господин с мустаци и брадичка, любезно приповдигнал фуражка на минното ведомство и казал на безупречен френски:

— Условието е изпълнено — видяхте принца. А сега, ако обичате — вноската.

Какво би могла да стори? Още повече че наблизо се разхождали още двама мъже с доста по-серт вид от галанта.

Тя му връчила чантичката и за да изпълни указанията на Фандорин, направила усилие да запомни и тримата.

Наистина ги беше запомнила и после ги описа най-подробно, ала каква полза? Очевидно за доктор Линд не съществуваше проблемът недостиг от хора.)

 

 

За провала на подготвената от главния полицейски началник операция научих по-късно, защото същата вечер не бях в Ермитажа. Когато мадмоазел, така и нестигнала до хитроумния арбатски капан, се е прибрала, аз бях вече далеч от Нескучната градина.

След потеглянето на гувернантката, принудена да участва в рискованото начинание само защото бях направил глупост и не се справих с възложената ми задача, бездействието ме изтормози. Крачех напред-назад в стаята си и си мислех какво чудовище е Фандорин. Този гумен господин трябваше да бъде държан далеч от девойките и порядъчните жени. Как безсрамно беше омаял нейно височество! Как хитро беше предразположил мадмоазел Деклик! И за какво? Защо му е на този лъскав и опитен ухажор скромната гувернантка — нито е красавица, нито е гранддама? Защо трябваше да й говори с този кадифен глас, та и да й стиска лакътя? О, този субект не прави нищо просто така.

И внезапно мисълта ми свърна в съвсем неочаквана насока. Спомних си как Симеон Александрович, който познаваше Фандорин от по-преди, го нарече „авантюрист от най-долен тип“, от когото можело да се очаква какво ли не. Вече бях стигнал до същия извод.

В мозъка ми се заблъскаха подозрения и за да си разтълкувам нещата, опитах по маниера на същия Фандорин да ги строя в редичка.

Първо. Историята с откритото вестникарче, след като поумувах, ми се видя съмнителна. Да предположим, че Фандорин наистина е проявил изключителна хитрина и е намерил негодника. Но защо го е пуснал? Ами ако малкият е скрил нещо или направо е излъгал и после се е втурнал да докладва на Линд?

Второ. Защо Фандорин подучваше мадмоазел да не следва указанията на полицията и да постъпва според собственото си виждане? Хубав съветник, няма що!

Трето. Ако толкова е против плана на полицейския началник, защо не го заяви открито на съвещанието?

Четвърто. Къде се разбърза така след разговора с мадмоазел? Какви са тези спешни задачи, след като не участва в операцията? Пак ли някой фокус като вчерашния?

И пето, най-важното. Истината ли беше разказал за отношенията си с Линд? Вече не бях никак сигурен в това.

Последната мисъл заедно с чувството за вина поради риска, на който се подлагаше мадмоазел заради мен, ме подтикна да извърша постъпка, каквато не бях вършил никога през живота си.

Отидох до стаята на Фандорин, озърнах се и се наведох да погледна през ключалката. Оказа се, че наблюдението е твърде неудобно — скоро ми се схвана гърбът и ме заболяха коленете. Но в стаята ставаше нещо такова, че веднага забравих дребните неприятности.

Вътре бяха и двамата — и господинът, и слугата му. Фандорин седеше пред огледалото гол до кръста и правеше някакви непонятни манипулации с лицето си. Стори ми се, че се гримира, както го прави всяка сутрин мистър Кар — на отворена врата, без изобщо да се притеснява от слугите. Маса не влизаше в ограничения ми сектор на наблюдение, но чувах сумтенето му някъде съвсем близо до вратата.

После, без да става, Фандорин протегна ръка и взе да си навлича през главата руска блуза от малиненочервена коприна, стана и вече не го виждах, но чух скърцане и потропване, сякаш някой си обуваше ботуши.

Защо е този маскарад? Какво е намислил?

Така се увлякох, че бдителността ми се притъпи и едва не си ударих челото във вратата при лекото покашляне отзад.

Сомов. Ох, че излагация!

Моят помощник ме гледаше с неописуемо изумление. Получи се дваж по-ужасно, защото точно тази сутрин го мъмрих — минавайки сутринта по коридора, го заварих да излиза от стаята на мадмоазел Деклик, където няма никаква работа. На строгия ми въпрос Сомов, пламнал, призна, че сутрин самостоятелно учи френски език и помолил гувернантката да му обясни някаква граматическа трудност. Аз му се скарах с думите, че макар да поощрявам изучаването на чужди езици от персонала, но мадмоазел Деклик е взета да обучава негово височество, а не прислугата. Стори ми се, че Сомов се намуси, без, разбира се, да посмее да ми възрази. И сега такъв конфуз!

— Бравите и ключалките не са лъснати както трябва — казах аз, за да прикрия смущението си. — Вижте — клекнах и дъхнах към медната дръжка, на замъглената й повърхност за щастие веднага проличаха следи от пръсти.

— Достатъчно е всеки от обитателите само да си отвори вратата, и ще остане отпечатък. Афанасий Степанович, тези дреболии изобщо не личат!

— В нашата работа, Корней Селифанович, няма дреболии. Ето това би трябвало добре да усвоите, преди да овладявате френския — с малко прекалена, но оправдана в дадения случай строгост казах аз. — Бъдете така добър да проверите всички врати. Започнете от горните етажи.

Щом той се оттегли, веднага пак надникнах през ключалката, но в стаята беше празно и тихо, само леко се полюшваше рамката на открехнатия прозорец.

Извадих от джоба си шперц за всички врати в къщата, влязох вътре и погледнах през прозореца.

Точно навреме — успях да видя две фигури, които хлътнаха в храсталаците: едната на висок човек с черна куртка и фуражка, другата — на дребосък в синя престилка и с дълга коса, вързана на опашка, но пък с бомбе. Точно така изглеждаше Маса, когато се правеше на продавач китаец в деня на първата ни среща. Напоследък Петербург бъкаше от такива китайци, а очевидно изобилстваха и в Москва.

Нямаше време за размисли.

Решително скочих през прозореца и приведен се втурнах подир тях.

Посоката, в която се движеха маскираните, се определяше лесно по разлюлените храсти. Мъчех се да не изоставам, но и не се доближавах много, за да не се издам.

Фандорин и Маса с впечатляваща ловкост се покатериха и скочиха оттатък оградата. В моя случай преодоляването на препятствието, високо около три метра, не мина толкова гладко. На два пъти паднах, а когато успях най-после да се изкатеря, не посмях да скоча от опасение да не си счупя или навехна крак, затова внимателно се спуснах по железата, закачих си пеша на ливреята и го скъсах, изцапах си панталона и белите чорапи. (После стана ясно, че ако не бяхме минали през оградата, а по главната алея, щяхме да срещнем мадмоазел Деклик, която вече се е връщала от неочаквано кратката си експедиция.)

Фандорин и Маса за щастие още бяха наблизо, влезли в някаква препирня с файтонджия, който очевидно никак не желаеше да качи толкова странната двойка. Накрая ги взе и потеглиха.

Огледах се наляво, надясно. Нямаше други коли. „Болшая Калужкая“ дори не е улица, а по-скоро нещо като крайградско шосе и рядко минават файтони.

Пак прибягнах до скороходските си умения. Запрепусках покрай оградата, добре че файтонът не караше твърде бързо. Чак при Голицинската болница, когато вече се бях задъхал, видях файтон. Стоварих се запъхтян на седалката и наредих на кочияша да следва предния файтон, като обещах да му платя двойно.

Кочияшът погледна с уважение зелената ми ливрея, обшита със сърма, златния еполет с акселбанта (за да се вмъкна в официалния кортеж, се бях нагласил в парадната униформа, после не ми остана време за преобличане — за щастие поне тривърхата шапка с плюмаж остана у дома) и ме нарече „ваше превъзходителство“.

От Калужкия площад завихме вляво, преди моста излязохме на крайбрежната улица и после дълго време карахме все направо. Слава Богу, пътниците от предния файтон нито веднъж не се обърнаха, че зелената ми дреха със златни галуни сигурно личеше отдалеч.

Реката се раздвои. Продължихме покрай по-тесния ръкав. Отляво между сградите се мярнаха кремълските кули с орлите, а ние все продължавахме, накрая престанах да се ориентирам в коя част на Москва се намираме.

Най-накрая пак свърнахме. Изгромолихме по къс павиран мост, после по дълъг дървен и по още един (на него видях табела „Малий Яузки мост“).

Къщите станаха по-грозни, улиците по-мръсни. И колкото повече продължавахме по разбития път, цял в трапища и ями, толкова по-мизерни ставаха къщите, така че тук не можех вече да ги нарека с друга дума освен „коптори“.

Файтонджията изведнъж спря коня.

— Дотук, господине, аз в Хитровка не стъпям. Ще ме оберат, ще ми отмъкнат коня, ще ме спукат от бой, ако не и по-лошо. Знам ги тукашните, пък и се свечерява.

Наистина вече се здрачаваше — изобщо не бях забелязал.

Разбрах, че няма смисъл да настоявам, бързо слязох и мушнах на файтонджията три рубли.

— А, не — хвана ме за ръкава той — Виж чак докъде дойдохме, а ми обещахте, ваше превъзходителство, двойна плата!

Фандориновата кола се скри зад завоя. За да не я изпусна, хвърлих още две рубли на нахалника и се втурнах да ги настигна.

Местните обитатели ми се видяха ужасни. С една дума казано — отрепки. Като от нашия „Лиговски проспект“, но май още по-гнусни. Най-неприятното беше, че всички ме зяпаха.

Някакъв хайлазин викна подире ми:

— Ей, юрдек, какви ги дириш тук?

Направих се, че не чувам.

Файтона го нямаше зад завоя — пуста гърбава уличка, разкривени улични стълбове с потрошени лампи, кьопави съборетини.

Втурнах се към следващия завой и веднага отскочих обратно, защото съвсем наблизо, на петнайсетина крачки, слизаха онези, които следвах.

Предпазливо надникнах иззад ъгъла. Видях как отвратителни дрипльовци заобикалят новопристигналите от всички страни и с любопитство зяпат кочияша, което подсказваше, че пристигането на файтон в Хитровка е небивало събитие.

— А рубла и половина? — жално се обърна кочияшът към гримирания Фандорин.

Онзи с ръце в джобовете се полюшна на токове, гадно се озъби, та в устата му блеснаха някакви златни зъби, и с точен прицел цвръкна храчка върху ботуша на кочияша. След което с гавраджийски глас попита:

— А шут по гъзина?

Кибиците се разкикотиха със злобна наслада.

Бре тоя статски съветник!

Кочияшът сви глава в раменете и бързо-бързо подкара, провождан от подсвирквания, дюдюкане и грозни псувни.

Фандорин и японецът, без изобщо да се погледнат, се разделиха в две посоки. Маса се шмугна в някакъв вход и сякаш се стопи в полумрака, а Фандорин закрачи насред улицата. След кратко колебание потеглих подир втория.

Походката му поразително се промени. Ходеше скокливо, сякаш имаше невидими пружини в ботушите, с ръце в джобовете и попрегърбен. На два пъти сочно се изплю встрани, ритна някаква ламаринена кутия. Насреща му се зададе начервосана жена с пъстра кърпа. Фандорин бързо извади ръка от джоба си и я щипна по разлюляния задник. Колкото и да е странно, дамата одобри ухажорския му похват — тя изквича, изкиска се и сподири кавалера с толкова енергичен словесен израз, че аз насмалко да се спъна. Къде е Ксения Георгиевна да види колко цени този господинчо нежните й чувства!

Той свърна в тясна тъмна пресечка — просто процеп между две стени. И аз свърнах подире му, но още неизминал и десетина крачки, от двете страни ме сграбчиха за раменете. Гнил и кисел дъх ме лъхна в лицето, млад глас изгъгна:

— Крот-ко, чиче, крот-ко.

 

 

Две почти неразличими в тъмното фигури ме завардиха отляво и отдясно. Пред очите ми блесна с ледена искрица стоманено острие и аз усетих как по непонятен начин коленете ми омекват — направо все едно ще се огънат в обратната посока противно на анатомичните закони.

— Я глей — изхриптя друг глас, по-възрастен и дрезгав. — Манги!

Джобът, в който държа портфейла си, изведнъж олекна, но разбрах, че няма смисъл да протестирам. Пък и шумът можеше да привлече Фандорин и той щеше да открие, че го следя.

— Взимайте по-бързичко и ме оставете на мира — произнесох доста твърдо, но веднага се задавих, защото от тъмното изхвърча юмрук и ме шибна изотдолу в носа, та ослепях и нещо топло потече по брадичката ми.

— Бързак, а — чух като през стъкло. — Скив му папуците. С некви златни цвъчки. Ма и саркъфът е джиджен.

Нечии пръсти безцеремонно ме хванаха за ризата и я извадиха от пояса.

— Що му разкървави камбата бе, Сьока. Виж ква готска риза, ма сега целата в дрисня. И гащурите си ги бива.

Чак сега с ужас разбрах, че тези бандюги се канят да ме съблекат гол.

— Бе женски кюлоти, ма ш’станат за гащи на Манка. Сваляй, чиче, сваляй.

Очите ми посвикнаха с тъмнината и сега можах да ги видя по-добре.

Хич да не ги бях гледал — те бяха кошмарни. Единият с огромна цицина, закрила половината му лице, другият шумно подсмърчаше с прояден сополив нос.

— Ливреята вземете, но панталона и обувките не давам — казах аз, защото самата мисъл да прекося Москва гол — аз, икономът на Зеления двор, ми се стори невъобразима.

— Кат не ги даваш, труп ще те съблечем — каза хрипкавият и измъкна иззад гърба си бръснач — най-обикновен, и аз с такъв се бръсна, но този беше ръждив и нащърбен.

С разтреперани пръсти взех да си разкопчавам ризата, проклинайки вътрешно собственото си безразсъдство. Как можах да се набъркам в тази мерзост! Хем и Фандорин го изпуснах, но поне да се измъкна жив оттук.

Зад гърбовете на хитрованските апаши изникна още някакъв силует и се чу ленив размазан глас:

— Ко стаа? Я беж оттука, мъници.

Фандорин! Но откъде се е взел? Нали изчезна?

— Що бе, що бе? — изскимтя по-младият малко нервно, както ми се стори. — Тоя си е наш. Глей си живота, пък остави и за нас, палашорите. С кво право ще ни гепаш жертвата?

— Право ли? Само на право ще ми станете — рече през зъби Фандорин и бръкна в пазвата си.

Бандитите ме отблъснаха и побягнаха. Но ливреята и портфейла (имах четирийсет и пет рубли и някакви дребни) ми задигнаха.

Не знаех мога ли да се смятам за спасен или бях попаднал, дето се вика, от трън, та на глог. Вълчата озъбена уста, разкривила гладкото му лице, не обещаваше нищо добро и аз с ужас гледах ръката му, която измъкваше нещо от вътрешния джоб.

— Ето.

Не беше нито нож, нито пистолет, а просто кърпа.

— Какво да ви п-правя, Зюкин? — попита Ераст Петрович с обичайния си глас и смени страховитата гримаса с крива усмивка, която не ми се видя по-малко отвратителна. — Забелязах ви, разбира се, още в Нескучната градина, но не в-вярвах да останете в Хитровка, мислех, че ще се уплашите и ще побегнете оттук. Виждам обаче, че не сте от страхопъзльовците.

Мълчах, не знаех какво да кажа.

— Трябваше да ви изоставя тук, та да ви пуснат г-гол да си вървите. Щеше да ви е за урок. Кажете ми, Зюкин, за какъв дявол се помъкнахте подире ни?

Понеже гласът му сега не беше бандитски, а обичайният господарски, аз се почувствах малко по-спокоен.

— Неубедително ми разказахте за момчето — отговорих аз, извадих собствената си кърпа, отметнах глава назад и притиснах разкървавения си нос. — Реших да проверя.

Фандорин се ухили.

— Браво, Зюкин, б-браво. Не очаквах от вас подобна проницателност. Съвсем прав сте, Сенка Ковалчук ми разказа всичко, което знаеше, а той е наблюдателен маляк — професията му е такава. И съобразителен — разбра, че иначе няма да го пусна.

— И ви каза как да намерите „куфалника“, който му е платил?

— Не съвсем, защото младият ни приятел не знае това, естествено, но изчерпателно ми описа к-клиента си. Чуйте само: едроглав, окото му присвито, лицето избръснато, фуражка генералка с лачена козирка, черно късо палто, червена копринена блуза, кожени ботуши и с лачени галоши.

Като се вгледах как е докаран самият Фандорин, възкликнах:

— Голяма работа, и вие точно тъй сте облечен. В Москва е пълно с такива.

— Ама не — поклати глава. — В Москва са рядкост, но в Хитровка се срещат, и пак не са чак толкова много. Това не е просто облекло, а висш местен шик — и червената коприна, и лачените галоши. Само най-едрите клечки в бандитския свят си позволяват такава униформа. За да ви стане по-ясно, Зюкин — това им е нещо като камерхерско облекло. Видяхте ли как духнаха палашите?

— Какви „палаши“? — го попитах, за да разбере, че не приемам този бандитски жаргон.

— „Палашите“, Зюкин, са дребни джебчии и гамени. За тях едра риба като мен е г-голямо началство. Но вие ме прекъснахте и не ви съобщих най-важното — той помълча и произнесе с авторитетен вид, сякаш ми разкриваше нещо изключително: — През цялото време, докато говорил със Сенка — поне половин час, — този субект не извадил дясната ръка от джоба си и непрекъснато подрънквал някакви монети.

— И смятате, че по този навик ще го откриете?

— Не — въздъхна Фандорин. — Смятам съвсем д-друго. Но впрочем скоро ще се изясни дали съм прав. Маса ще каже. И ако съм прав, възнамеряваме да потърсим господин куфалника, докато доктор Линд си играе на „иди ми-дойди ми“ с полицията.

— А къде е господин Маса?

Фандорин махна в неопределена посока.

— Тук наблизо в едно мазе има тайна китайска пушалня за опиум. След миналогодишната хайка са се преместили от Сухаревка в Хитровка. Тези хора доста знаят.

— Господин Маса говори ли китайски?

— Горе-долу. В родния му град Йокохама има много к-китайци.

Някъде иззад ъгъла се чу накъдрено разбойническо изсвирване, от което потръпнах.

— Ето го — доволен кимна Фандорин и с пръсти в устата повтори същия сигнал, но още по-силно — щеше да ми спука тъпанчето.

Тръгнахме напред към пресечката и скоро срещнахме японеца. Той изобщо не се учуди, като ме видя, а само стори поклон. Кимнах му, почувствах се много глупаво без ливреята, а и с окървавена риза.

Те си забръщолевиха на непонятен език, не знам дали японски или китайски, само чух много пъти повторено „цукан“, което впрочем нищо не ми проясни.

— Прав съм бил — благоволи най-после да ми обясни Фандорин. — Наистина е Чукана. Еднорък е, та си държи чукана в джоба. Голям бандит, главатар на една от най-новите и опасни хитровски банди. Китайците казали, че свърталището им е на „Подкопаевка“ в старите винарски изби. Там просто така не може да се влезе, слагат часовой като в казармите и даже имат някакви лозинки — пароли… Това как да е, но какво да правим с вас, Зюкин? Откъде ми се тропнахте. Не мога да ви пусна сам в Хитровка — ще вземат да ви заколят.

Тези думи много ме засегнаха и тъкмо щях да кажа, че ще се оправя и без него (да си призная обаче, мисълта за разходка из смрачената Хитровка не ми се стори никак привлекателна), но той изведнъж попита:

— Зюкин, как сте с пъргавината?

Аз изпънах рамене и гордо отговорих:

— Бил съм и скороходец в двореца, и ездач. Всяка сутрин правя френска гимнастика.

— Д-добре, ще видим — каза Фандорин и в гласа му прозвуча оскърбително недоверие. — Ще дойдете с нас. Но д-да се разберем: никаква самодейност, ще слушате мен и Маса безпрекословно. Имам ли думата ви?

Какво ми оставаше? Да си тръгна с празни ръце, дето се вика? А и дали ще се измъкна сам от това проклето място? Пък и много щеше да е добре да открием този Чукан. Ами ако Фандорин е прав и полицейската операция на „Арбат“ не доведе доникъде?

Кимнах.

— Само че в-видът ви, Зюкин, никак не е като за Хитровка. Може да ни компрометирате. Какъв да ви направим? Хайде пропил се лакей от прилична къща. — С тези думи се наведе, гребна шепа прахуляк и ми го изсипа на темето, а мръсната си ръка обърса в и без това окървавената ми риза. — Така — кимна доволен. — По-друго си е. — Клекна и отпра златните катарами от обувките ми, после здраво ме хвана за панталона и го дръпна, та задният шев с пукот се разпра.

— Какви ги вършите? — отскочих панически назад.

— Как е, Маса? — попита малоумният статски съветник.

Японецът килна глава, погледна ме преценяващо и отбеляза:

— Бери цорапи.

— Вярно. Ще т-трябва да си свалите чорапите. И сте много гладко обръснат, което за тук не е comme il faut[13]. Я дайте… — пристъпи към мен и преди да успея да протестирам, размаза прахуляка от главата ми по цялото лице.

Вече ми беше все едно. Свалих белите копринени чорапи и ги прибрах в джоба си.

— Добре, в тъмното ще мине — умилостиви се Фандорин, а камердинерът му даже ме удостои с похвала:

— Много споручриво. Много карасиво.

— Сега накъде? При Чукана?

— Не толкова б-бързо, Зюкин. Трябва да чакаме нощта. Засега ще ви разкажа какво знам за Чукана. В престъпните московски среди го имат за загадъчна и многообещаваща личност. Като Бонапарт по времето на директорията. Взел е страха дори на Краля, макар че няма открита война помежду им. Бандата му е малка, но отбрана, няма помияри, само опитни и проверени юнаци. Моят човек от криминалната полиция, всепризнат професионалист, смята, че бъдещето на руския престъпен свят принадлежи точно на такива водачи като Чукана. В неговата б-банда няма запои, няма свади. Не се занимават с кокошкарски работи. Подготвят прецизно нападенията и обирите, работят чисто. Полицията няма нито един свой човек сред хората на Чукана. И както ви казах вече, скривалището им се охранява по военному.

Според мен всичко това звучеше много неутешително.

— А как ще стигнем до него, щом е толкова предпазлив?

— От покрива — каза Фандорин и тръгнахме.

Вървяхме някое време през мрачни и зловонни дворове. Накрая Ераст Петрович спря до калкана на една къща. Хвана улука, разтръска го и се заслуша как дрънчи.

— Ще издържи — каза все едно на себе си и внезапно, без никакво усилие, бързо се закатери по тази кекава конструкция.

Маса си нахлупи здраво бомбето и го последва като панаирджийско мече, обучено да се катери по стълб за захарче.

Народът казва: щом си се хванал на хорото… Плюх си на ръцете, както прави кухненският ни лакей Сявкин, когато цепи дърва, прекръстих се и се хванах за желязната скоба. Така, кракът между тухлите, с другия — ох! — да стигна до обръча, сега с другата ръка за издатината…

За да не ме е страх, взех да пресмятам загубите си за последни два дни. Вчера заложих петдесет рубли, Маса ги прибра, днес сутринта взех файтон — две рубли и половина, следобед още пет, станаха седем и петдесет, а хитровските „палаши“ ми откраднаха портфейла с четирийсет и пет рубли. Плюс съсипаната парадна униформа — тя е държавна, но пак си е жалко.

Погледнах случайно надолу и мигом забравих щетите, защото земята ми се стори много по-далече, отколкото очаквах. Отдолу стената не изглеждаше чак толкова висока, към три етажа, но погледната отгоре — сърцето ми прескочи.

Фандорин и Маса отдавна бяха на покрива, а аз още пълзях и внимавах повече да не поглеждам надолу.

Когато стигнах до стрехата, изведнъж разбрах, че няма начин да се изкатеря на нея, цялата ми сила отиде за изкачването. Повисях така, прегърнал улука около пет минути, после на фона на лилавото небе се появи кръгла глава с бомбе, Маса ме хвана за яката и ме дръпна на покрива.

— Благодаря — казах задъхан.

— Моря, няма засто — поклони се той, застанал на четири крака.

Запълзяхме към другия край, където Фандорин се беше проснал по корем.

Залегнах до него — нямах търпение да разбера какво наблюдава.

Първото, което видях, беше червеникавата ивица на залеза, набодена с черните игли на камбанариите. Но Фандорин не гледаше небето, а една старовремска клюмнала къща със заковани прозорци на отсрещната страна на улицата. Личеше, че някога тази сграда е била хубава и здрава, но е овехтяла, неподдържана, и се е накривила на една страна — такива са по-скоро за събаряне, отколкото за укрепване.

— Тук в началото на века е била кантората на братя Мьобиус, търговци на вино — зашушна ми Фандорин и аз забелязах, че докато шепне, изобщо не заеква. — В мазето има много дълбоки винарски изби. Доколкото знам, са побирали към хиляда бъчви вино. Французите през дванайсета година пили, що пили, другото излели. Цял винен ручей потекъл до река Яуза. Отвътре къщата е изгоряла, покривът се е продънил. Но избите са оцелели. Там е резиденцията на Чукана. Виждате ли онзи юнак?

Вгледах се и видях, че от улицата отбива полегат път към портата, която беше много по-ниско от уличното платно. С гръб към портата стоеше някакъв младеж със същата фуражка като на Фандорин, и люпеше семки.

— Часовият? — досетих се.

— Да. Ще почакаме.

Не знам колко време продължи очакването, защото хронометърът ми остана в ливреята (ето още нещо за списъка на загубите: сребърен джобен часовник, награда, за него най ми стана жал), но не час и не два, повече — даже бях позадрямал.

Внезапно даже не чух, а по-скоро усетих как Фандорин се напрегна целият и мигом забравих за дрямката.

Долу се чуха приглушени гласове.

— Шило — каза единият.

— Шлюпка — отвърна другият. — Влазяй. Неква пусулка ли носиш?

Не чух отговора на този неразбираем въпрос. Отвори се и пак се затвори врата, направена в портата, пак стана тихо. Часовият запали цигара, лачената му козирка проблесна матово на лунната светлина.

— Отивам — прошепна Фандорин. — Тук ме чакайте. Ако ви махна, идвате.

След десетина минути до портата се приближи с нехайна походка тънък силует. Завъртя глава и с пружиниращи стъпки се спусна до часовия.

— Живо-здраво, москва. Стената ли варджиш?

Това естествено беше Фандорин, но в говора му по непонятна причина се беше появил полски акцент.

— Я си върви по пътя — враждебно му отговори онзи със семките и пъхна ръка в джоба си. — Или да заиграе ножът?

— Защо нож? — засмя се Фандорин. — Дай шило. Шило, разумеш?

— Що не кажеш — измърмори часовият и си извади ръката. — Шлюпка. Ти кой си, полски? От ония, варшавските ли?

— От них. Тъжшя Чукана.

— Нема го. Днес нема да идва. Рече: утре вечер — бандитът сниши глас (но в тишината пак се чуваше) и излюбопитства: — Верно ли фантетата са бастисали вашия главен?

— Така е — въздъхна Фандорин. — И Близна, и още тшима юнаци. Къде е Чукана, а? Спешно ми тшябва.

— Не ми докладва. Сам знаеш, полски, какви бъркочи стават. Шари нейде си, от сутринта не съм му видел очите. Но утре железно е тук. И на всички ни е наредил да сме на линия… Вие имате ли още много хора във Варшава?

— Та тшима — махна с ръка Фандорин. — Вацек Кривия ни е главатар сега. А вие?

— С Чукана седем. Кво ще става утре, не знаеш ли?

— Тц. За них сме помияри… Как те викат, москва?

— Кода. А тебе?

— Стши. Дай лапа.

Двамата си стиснаха ръце. Фандорин се огледа и каза:

— Вацек дробеше за някакъв дофтор. Чувал ли си го?

— Не, за дофтор не. Чукана за некъв голем човек рече. Аз му викам: къв е тоа? Ама казва ли ти. А за дофтора не съм чувал. Къв дофтор?

— Знам ли. И Вацек си трае. Значи го няма Чукана?

— Нали ти редим — утре вечер. Влез де, виж се с наште. Само че при нас, Стши, не е като в другите свърталища, пиячка нанай.

— А едни карти?

— Бегай бе. За игра на карти направо гушваш букета. Чукана ще муне с ябълката в плювалника. Чувал ли си за ябълката?

— Че кой не е чувал… Не, отивам си. При нас е по-гот. Значи утре вечер, викаш.

В този момент удари часовниковата кула — откъм немската църква, която тъмнееше смътно в далечината. Изброих дванайсет удара.

Бележки

[1] Символично, нали? (фр.) — Б.пр.

[2] Придворен чин VI клас, надзирава дворцовата прислуга. — Б.пр.

[3] Слуги, които пътуват на задната стъпенка на каретата. — Б.пр.

[4] Униформа на един от най-старите полкове в руската гвардия, сформиран от Петър I през 1687 г. и разформирован 1918 г. — Б.пр.

[5] Укор, порицание (фр.). — Б.пр.

[6] Закачката е с вестник „Московский комсомолец“. — Б.пр.

[7] Кяхта — град в Бурятия, център на руската търговия с чай. Кяхтински се нарича чаят, който се внася по суша в Русия, в странство са го наричали руски за разлика от кантонския чай, който по море се внася в Европа. Чаят олонг — по-правилно улун — се смята за „най-китайски“ чай, той е полуферментирал, между черния и зеления чай, в Европа обикновено го наричат олонг или червен чай (а червеният китайски чай най-често се нарича черен). — Б.пр.

[8] Бант-склаваж — украшение със скъпоценни камъни, изработено във вид на фльонга — носи се на лента на шията. — Б.пр.

[9] Ковчеже (фр.). — Б.пр.

[10] Притчи 22:1 — Б.пр.

[11] Да не си полудял, Джорджи? (фр.) — Б.пр.

[12] Благодаря, господине, благодаря. Имах нужда да го чуя. (фр.) — Б.пр.

[13] Прилично, прието (фр.). — Б.пр.