Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (41)

Коронацията

Барабаните на Дерва проехтяха, призовавайки джуджетата на Тронхайм да станат свидетели на възкачването на трона на новия си крал.

— Обикновено, когато събранието на вождовете избере крал, той започва управлението си незабавно, но не провеждаме коронацията поне три месеца, за да може всички, които искат да присъстват, да имат време да уредят нещата си и да пристигнат във Фардън Дур дори от най-отдалечените краища на кралството — бе обяснил Орик на Ерагон предишната вечер. — Не се случва прекалено често да короноваме монарх, така че когато го правим, го превръщаме в огромно събитие, което трае седмици наред и е изпълнено с пиршества и песни, със състезания по сила и интелект, със съревнования по ковашки и гравьорски умения, и други изкуства… Сега обаче времената не са съвсем нормални.

Ерагон стоеше до Сапфира точно пред вратата на централната зала на Тронхайм и слушаше бумтенето на гигантските барабани. От всички страни на колосалната зала стотици джуджета прииждаха през порталите на всяко ниво, загледани в Ерагон и Сапфира с блеснали тъмни очи.

Грапавият език на драконката стържеше по люспите й, докато тя облизваше челюстите си. Правеше това още от сутринта, когато погълна пет големи овце. После вдигна левия си преден крак и потърка муцуна с него. Около нея се носеше миризмата на изгоряла вълна.

— Спри да шаваш. Всички ни гледат — смъмри я Ерагон.

Сапфира изръмжа тихо.

— Нищо не мога да направя. Имам вълна между зъбите си. Сега си спомних защо мразя да ям овце. Ужасни, пухкави неща, от които в устата ми се събират топки косми и получавам стомашно разстройство.

— Ще ти помогна да си почистиш зъбите, като приключим тук. Просто изтрай дотогава.

— Хм.

— Бльодгарм сети ли се да сложи върбовка^[1] в дисагите? Това ще успокои стомаха ти.

— Не зная.

— Ммм. — Ерагон помисли за момент. — Ако не, ще попитам Орик дали не им се намира в Тронхайм. Би трябвало да…

Той обаче млъкна, когато заглъхна последният удар на барабаните. Тълпата се размърда и Ездача чу мекото шумолене на дрехи и откъслечни фрази, прошепнати на джуджешки.

Проехтя тръбният зов на десетки тромпети и изпълни града-планина с въодушевление, а някъде запя хор от джуджета. Музиката накара косата на младия Ездач да настръхне, а кръвта му забушува във вените, сякаш се готвеше да тръгне на лов. Сапфира размаха опашка и той знаеше, че и тя изпитва същото.

— Започва се — помисли си.

Като един двамата влязоха в централната зала на Тронхайм и заеха местата си сред кръга от вождове, водачи на гилдии и други важни особи, които седяха край стената на огромното помещение. В средата на залата се намираше реконструираният звезден сапфир, положен в сандък от дървени трупи. Час преди коронацията Скег бе изпратил съобщение на Ерагон и Сапфира, че екипът му току-що е приключил с напасването на последните парченца от кристала и че Исидар Митрим е готов за драконовата магия.

Черният гранитен трон на джуджетата беше донесен от обичайното му място под Тронхайм и бе разположен на издигнат подиум близо до звездния сапфир, гледащ към източното крило на главните проходи на Тронхайм, защото от изток изгряваше слънцето, а то символизираше зората на нова епоха. Хиляди джуджешки воини, облечени в блестящи ризници, стояха на пост пред трона, строени в два големи блока, както и в двоен шпалир по протежение на източния коридор чак до източната порта на Тронхайм, на миля разстояние. Мнозина от воините носеха копия, от които се вееха знамена със странни хералдични знаци. Хведра, жената на Орик, стоеше най-отпред; след като събранието бе прогонило гримстборит Вермунд, Орик бе изпратил да я повикат в очакване да стане крал. Тя бе пристигнала в Тронхайм едва тази сутрин.

В продължение на половин час тромпетите свириха и невидимият хор пееше, докато стъпка след стъпка Орик бавно влезе от източната порта и извървя пътя до центъра на залата. Брадата му бе сресана и накъдрена и носеше идеално лъснати къси ботуши от фина кожа със сребърни шпори на токовете, сиви вълнени панталони, риза от лилава коприна, която проблясваше под светлината на фенерите, а над нея — метална ризница, всяка брънка на която бе изработена от чисто бяло злато. Дълга мантия, обточена с хермелинова кожа и с избродиран герб на Дургримст Ингетум, се спускаше от раменете на Орик и се влачеше на пода зад него. Бойният чук Волунд, който Корган — първият крал на джуджетата — бе изковал, висеше на кръста на новия крал, окачен на широк, обсипан с рубини колан. Заради пищните си одежди и великолепната броня Орик изглеждаше така, сякаш нещо го озаряваше отвътре; Ерагон се замайваше, като го гледаше.

Дванадесет джуджешки деца следваха новия крал — шест момчета и шест момичета, или поне Ездача така предположи на базата на прическите им. Децата бяха облечени в туники в червено, кафяво и златно и всяко носеше в шепи лъскаво кълбо, с диаметър от десетина сантиметра, направено от различен камък.

Когато Орик влезе в центъра на града-планина, залата притъмня и в нея заиграха пъстри сенки. Объркан, Ерагон погледна нагоре и с удивление видя дъжд от розови листенца, падащи от върха на Тронхайм. Като меки, едри снежинки кадифените листенца кацаха върху главите и раменете на всички в залата, а също и на пода, изпълвайки въздуха със сладкия си аромат.

Тромпетите и хорът замлъкнаха, когато Орик падна на едно коляно пред черния трон и сведе глава. Зад него дванадесетте деца останаха прави и неподвижни.

Ерагон постави ръка на топлия хълбок на Сапфира, споделяйки тревогата и възбудата си с нея. Нямаше представа какво ще стане сега, защото доведеният му брат бе отказал да му опише церемонията след този момент.

После вождът на Дургримст Куан Ганел пристъпи напред, нарушавайки пръстена от джуджета, стоящи край стените на залата, и застана отдясно на трона. Широкоплещестото джудже бе облечено в разкошна червена роба, обточена с ивица от блестящи руни, извезани със сърма. В едната си ръка Ганел носеше висок жезъл със заострен кристал на върха.

Той вдигна с две ръце жезъла над главата си и го стовари върху каменния под с тътен, който проехтя в залата.

— Хватум ил скилфз гердумн! — извика първожрецът.

След това продължи да говори на джуджешки език в продължение на няколко минути, а Ерагон слушаше, без да разбира, защото преводачът му не беше с него. Ала после тенорът на Ганел зазвуча различно и младежът разпозна думите му, които вече бяха на древния език. Той осъзна, че първожрецът прави магия, но такава, която не приличаше на нищо, което Ездача познаваше. Вместо да насочи заклинанието към предмет или част от света около тях, жрецът каза на езика на мистерията и могъществото:

— Гунтера, създателю на небесата и земята, и на безкрайното море, чуй сега зова на своя предан слуга! Благодарим ти за щедростта. Расата ни процъфтява. Както всяка година, и тази ти дарихме най-добрите овни от стадата си и делви с медовина, и част от добива си на плодове, зеленчуци и жито. Храмовете ти са най-богатите в тази земя и никой не може да се мери с твоята слава. О, велики Гунтера, крал на боговете, чуй сега молбата ми и изпълни желанието ми: време е дошло за нас да изберем смъртен владетел на земните си дела. Ще дадеш ли благословията си на Орик, син на Трифк, и ще го короноваш ли в традицията на неговите предшественици?

В началото Ерагон очакваше молбата на Ганел да остане без отговор, защото не усети приток на магия от джуджето, когато то приключи речта си.

Сапфира обаче го побутна с муцуна и каза:

— Гледай.

Ездача проследи погледа й. На тридесетина стъпки над тях сред дъжда от листенца се случваше нещо — отвори се празнина, в която те не падаха, сякаш нещо невидимо заемаше това място. Празнината се разшири и обхвана цялото разстояние до пода, а контурите, очертани от розовите листенца, бяха на създание с ръце и крака на джудже, човек, елф или ургал, но с различни пропорции от тези на всяка раса, която Ерагон познаваше; главата бе широка почти колкото раменете, масивните ръце се спускаха до под коленете и въпреки че тялото беше масивно, краката бяха къси и извити.

От безплътната фигура заструяха тънки като игли лъчи водниста светлина и сред тях се появи образът на огромно мъжко създание с рошава коса. Богът, ако това наистина беше бог, не носеше нищо, освен намачкана набедрена превръзка. Лицето му бе тъмно и с груби черти и в него сякаш се съдържаха равни дози жестокост и доброта, като че ли можеше да стигне всяка от тези крайности без предупреждение.

Когато забеляза тези подробности, Ездача осъзна, че долавя и присъствието на странно и всеобхватно съзнание в залата — ум, чиито мисли не можеха да бъдат прочетени, чиито дълбини не можеха да бъдат достигнати. Интелект, който проблясваше, ръмжеше и се вихреше в неочаквани посоки като лятна буря. Ерагон бързо заслони ума си от него. Кожата му настръхна и го полазиха студени тръпки. Не знаеше какво бе изпитал, но страхът го сграбчи и той погледна Сапфира за упование. Тя се взираше във фигурата, а сините й котешки очи блестяха с необичайно напрежение.

Като един джуджетата паднаха на колене.

Тогава богът заговори и гласът му ехтеше като громолене на едри речни камъни и вой на вятър над голи планински върхове, и като вълните, разбиващи се в каменист бряг. Говореше на джуджешки и въпреки че младият Ездач не разбираше думите, той се сви пред могъществото в речта на бога. Три пъти създанието зададе въпрос на Орик и три пъти новият крал отговори с глас, който бледнееше при сравнението. Очевидно удовлетворено от отговорите на джуджето, привидението протегна блестящи ръце и постави показалците си от двете страни на голата глава на Орик.

Въздухът между пръстите на бога се развълнува като вода и на челото на джуджето се материализира украсеният със скъпоценни камъни златен шлем, който Хротгар бе носил. Богът се плесна по корема, изкикоти се гръмко, а после се стопи в нищото. Розовите листенца продължиха да падат безпрепятствено.

— Ун крот Гунтера! — обяви Ганел.

Силният и рязък звук на тромпетите зазвуча отново. Орик се изправи и се качи на подиума. Обърна се към събралите се, а после седна на твърдия черен трон.

— Нал, гримстнзборит Орик! — извикаха джуджетата и заудряха щитове с брадви и копия, и затропаха с крака по пода. — Нал, гримстнзборит Орик! Нал, гримстнзборит Орик!

— Да живее крал Орик! — извика и Ерагон.

Сапфира изви врат нагоре и изрева в знак на приветствие, а после избълва огнена струя над главите на джуджетата, която изпепели ивица розови листенца. Очите на Ездача се навлажниха, когато горещината го обля.

После Ганел коленичи пред Орик и говори още известно време на джуджешки. Когато приключи, новият крал го докосна по челото, а после първожрецът се върна на мястото си край стената. Надо се приближи до трона и повтори голяма част от думите на предното джудже, а след него дойдоха Мандрат, Хадфала и всички други вождове с изключение на гримстборит Вермунд, който бе изключен от коронацията.

— Сигурно се заклеват във вярност на Орик — каза Ерагон на драконката.

— Не го ли направиха вече?

— Да, но не и публично. — Той проследи с поглед как Тордрис отиде до трона, а после попита: — Сапфира, какво смяташ, че видяхме току-що? Възможно ли е това наистина да е бил Гунтера, или беше илюзия? Умът му изглеждаше достатъчно реален и не зная как може да се фалшифицира това, но…

— Може и да е било илюзия — отвърна тя. — Джуджешките богове никога не са им помагали на бойното поле, нито пък в нещо друго, за което да съм чувала. Нито пък вярвам, че един истински бог ще се отзове като дресирано куче на призивите на Ганел. Аз не бих го направила, а не би ли трябвало един бог да е по-велик от дракон?… Но пък в Алагезия има множество необясними неща. Възможно е да сме видели сянка на отминала епоха, бледа останка от нещо древно, която продължава да обитава земята, копнеейки да се върне на власт. Кой може да каже със сигурност?

След като и последният вожд се представи на Орик, водачите на гилдиите на свой ред излязоха да му се поклонят, а след това кралят повика с жест Ерагон. С бавна и отмерена крачка Ездача премина между редиците джуджешки воини, докато не достигна основата на трона, където коленичи и като член на Дургримст Ингетум призна Орик за свой крал и се закле да му служи и да го защитава. После, в качеството си на посланик на Насуада, Ерагон поздрави краля от името на своята повелителка и на Варден и му обеща приятелството на бунтовниците.

Когато Ездача се оттегли, към Орик се устремиха и други — безкрайна редица от джуджета, нетърпеливи да демонстрират верността си към своя нов владетел.

Това продължи часове наред, а после дойде време за поднасянето на дарове. Всяко джудже донесе на краля подарък от своя клан или гилдия: златен бокал, пълен до ръба с рубини и диаманти, ризница от омагьосана стомана, която никое острие не можеше да пробие, шестметров гоблен, изтъкан от меката вълна, която джуджетата добиваха от брадите на козите Фелдуност, ахатова плоча, на която бяха гравирани имената на всички предшественици на Орик, извит кинжал, направен от зъба на дракон, и още много съкровища. В замяна кралят подаряваше на джуджетата пръстени в знак на благодарност.

Ерагон и Сапфира бяха последните, които застанаха пред Орик. Ездача отново коленичи и извади от туниката си златна гривна, която бе измолил предната нощ от джуджетата, вдигна я към доведения си брат и каза:

— Това е моят дар, крал Орик. Не съм изработил гривната, но поставих върху нея магии, които да те пазят. Докато я носиш, не бива да се боиш от отрова. Ако убиец се опита да те удари или прониже, или да хвърли каквото и да е по теб, оръжието му ще пропусне целта си. Гривната ще те предпази дори от повечето видове враждебна магия. А има и други качества, които може да ти послужат, ако животът ти е в опасност.

Орик кимна и прие гривната.

— Дарът ти е добре дошъл, Ерагон Сенкоубиец.

После пред всички джуджета в залата той я сложи на лявата си ръка.

Сапфира заговори, простирайки мислите си към всички:

— Дарът ми към теб е това, Орик.

Тя заобиколи трона, тракайки с нокти по пода, надигна се и постави предните си лапи на ръба на сандъка, съдържащ звездния сапфир. Здравото дърво изскърца под тежестта й, но издържа. Изминаха минути, без нищо да се случи, ала Сапфира остана на мястото си, взирайки се в огромния скъпоценен камък.

Джуджетата я гледаха, без да мигнат, едва дишайки.

— Сигурна ли си, че можеш да го направиш? — попита Ерагон, въпреки че не желаеше да наруши концентрацията й.

— Не зная. Няколкото пъти, когато съм използвала магия, не съм се спирала, за да мисля дали правя заклинание или не. Просто пожелах светът да се промени и той го направи. Това не беше съзнателен процес… Предполагам, че ще трябва да изчакам, докато моментът ми се стори подходящ да поправя Исидар Митрим.

— Нека ти помогна. Нека направя някаква магия чрез теб.

— Не, малки мой. Това е моя задача, не твоя.

Един глас, тих, но ясен, се разнесе из залата и запя бавна и тъжна мелодия. Един по един и другите членове на скрития джуджешки хор се включиха в песента, изпълвайки Тронхайм с болезнената красота на музиката си. Ездача понечи да ги помоли да замълчат, но Сапфира каза:

— Няма проблем. Остави ги.

Въпреки че не разбираше какво пее хорът, Ерагон разбираше по музиката, че това е песен, която оплакваше неща, които са били някога, а вече не са, като звездния сапфир. Докато песента се насочваше към завършека си, той откри, че мисли за изгубения си живот в долината Паланкар, и в очите му се появиха сълзи.

За негова изненада усети сходна меланхолия и у Сапфира. Нито съжалението, нито мъката бяха обичайна част от нейната същност, така че той се зачуди и щеше да я попита, но в същия миг усети в нея и нещо друго, някакво раздвижване. Нещо древно се събуждаше в нея.

Песента приключи с дълъг треперлив тон и в мига, в който се стопи в нищото, от Сапфира избликна прилив на енергия — толкова много енергия, че Ерагон ахна удивен — и тя се приведе и докосна звездния сапфир с върха на муцуната си. Плъзналите като корени пукнатини в огромния кристал заблестяха като мълнии, а после скелето се строши и падна на пода, разкривайки Исидар Митрим отново цял.

Ала не съвсем същият. Цветът на камъка бе по-плътна, по-тъмна отсянка на червеното отпреди, а най-вътрешните венчелистчета на розата бяха прорязани от нишки кърваво злато.

Джуджетата зяпнаха удивени Исидар Митрим. После скочиха на крака и се развикаха възторжено, надавайки ентусиазирани възгласи във възхвала на Сапфира. Звучаха като рева на водопад. Драконът сведе глава към тълпата, а после се отдръпна при Ерагон, стъпквайки розовите цветчета под краката си.

— Благодаря ти — каза му тя.

— За какво?

— За това, че ми помогна. Именно твоите емоции ми показаха пътя. Без тях можеше да остана тук седмици наред, преди да се вдъхновя да поправя кристала.

Орик вдигна ръце, за да накара тълпата да замълчи, след което каза:

— От името на цялата ни раса ти благодаря за подаръка, Сапфира. Днес ти възстанови гордостта на нашето кралство и ние никога няма да забравим това дело. Нека никой не смее да каже, че кнурлан са неблагодарници; от днес до края на времето твоето име ще се мълви на зимния фестивал, заедно с другите в списъците на Великите майстори, а когато Исидар Митрим се върне в своя трон на върха на Тронхайм, името ти ще бъде гравирано в яката на Звездната роза заедно с това на Дурок Орнтронд, който пръв е дарил форма на кристала.

После той се обърна и към Ерагон:

— И двамата отново демонстрирахте приятелството си към моя народ. Радвам се, че с действията си ти оправдаваш отново и отново решението на доведения ми баща да те осинови в Дургримст Ингетум.

 

 

Когато множеството ритуали, следващи коронацията, приключиха, а Ерагон бе помогнал на Сапфира да махне вълната от зъбите си — хлъзгава, лигава и миризлива задача, от която му остана силното усещане, че му трябва баня, — двамата отидоха на пиршеството, устроено в чест на Орик. Празненството бе шумно и бурно и продължи през по-голямата част от нощта. Гостите бяха забавлявани от жонгльори и акробати, както и от трупа актьори, които изпълниха пиеса на име Аз Сартосвренхт рак Балмунг, Гримстнзборит рак Квисафур, което, както Хундфаст обясни на Ерагон, означаваше „Сага за крал Балмунг от Квисагур“.

Когато празненството поутихна и повечето джуджета бяха изпразнили по доста чашки, Ерагон се наведе към Орик, който седеше начело на каменната маса, и каза:

— Ваше Величество.

Орик махна с ръка.

— Няма да търпя през цялото време да ме наричаш Ваше Величество. Освен ако ситуацията не го изисква, използвай името ми, както винаги си правел. Това е заповед.

Той посегна към чашата си, но я пропусна и едва не я събори на пода. Засмя се гръмко.

Ерагон се усмихна и каза:

— Орик, трябва да те питам нещо. Онзи, който те коронова, наистина ли беше Гунтера?

Брадичката на Орик се отпусна към гърдите му и той се заигра със столчето на чашата си със сериозно изражение.

— Беше възможно най-близкото въплъщение на Гунтера, което изобщо имаме шанса да видим на тази земя. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Ами… мисля, че да. Винаги ли отговаря, когато го призовете? Отказвал ли е някога да коронова някой от владетелите ви?

Доведеният му брат свъси вежди.

— Чувал ли си за кралете еретици?

Ерагон поклати отрицателно глава.

— Това са кнурлан, които не са получили благословията на Гунтера на коронацията си, но въпреки това са настояли да заемат трона. — Устата на Орик се сви. — Управлението им без изключение е било трагично.

Около гърдите на младежа сякаш се стегна метален обръч.

— Значи въпреки че събранието те избра за свой водач, ако Гунтера не се бе появил, сега нямаше да си крал.

— Или това, или щях да съм владетел на нация във война сама със себе си. — Орик сви рамене. — Не бях особено притеснен от тази възможност. Сега, когато Варден нахлуват в Империята, само луд би рискувал да разедини народа ни само за да ми откаже трона, и макар че Гунтера е много неща, той определено не е луд.

— Но не знаеше със сигурност — каза Ерагон.

Доведеният му брат поклати глава.

— Не и докато не постави короната на челото ми.