Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (16)

Да отговаряш пред крал

След обръщението на Ерагон към Варден, Насуада направи знак на Йормундур и той изтича до нея.

— Нека всички се върнат на постовете си. Ако ни атакуват сега, ще ни пометат.

— Слушам, милейди.

Тя повика Ерагон и Аря, а после подаде ръка на крал Орин и заедно с него влезе в шатрата.

— Ами ти? — обърна се Ездача към Сапфира, следвайки водачката на Варден. После влезе в шатрата и видя, че стената от противоположната страна е навита и привързана към горната дървена рамка, така че Сапфира да може да мушне главата си вътре и да участва в разговорите. Трябваше да изчака за момент, преди блестящата й глава и шия да се появят в отвора, затъмнявайки вътрешността, докато заставаше на мястото си. Лилави отблясъци светлина заиграха по стените, излъчвани от сините й люспи върху червения плат.

Ерагон огледа останалата част от шатрата. Беше доста празна в сравнение с предишното му посещение, в резултат от нанесения от Сапфира погром, когато бе влязла, за да види Ездача в огледалото на Насуада. Сега, когато вътре имаше само четири мебела, обстановката изглеждаше спартанска дори за военните стандарти. Беше останал полираният трон, на който седна водачката на Варден, докато крал Орин застана до нея; същото онова огледало, монтирано на нивото на очите върху гравирана пиринчена поставка; сгъваем стол и ниска маса, отрупана с карти и други важни документи. Изкусно изработен джуджешки килим покриваше земята. Освен Ерагон и Аря, пред Насуада вече се бяха събрала двадесетина души. Очите на всички бяха вперени в него. Сред тях разпозна Нархайм, настоящия командир на джуджешката армия, Триана и други заклинатели от Ду Врангр Гата, Сабрае, Умерт и останалите членове на Съвета на старейшините, ако се изключи Йормундур; а също и неколцина благородници и служители от двора на крал Орин. Ездача предположи, че и онези, които не познава, заемат някаква важна роля в някоя от множеството фракции, съставляващи армията на Варден. Присъстваха също шестима от стражите на Насуада — двама на входа и четирима зад самата нея, — а той долови и тъмните и нечовешки мисли на Елва, идващи от мястото, където детето-вещица се криеше в далечния край на шатрата.

— Ерагон — каза Насуада. — Не сте се срещали преди, така че нека ти представя Сагабато-но Инапашуна Фадауар, главатар на племето инапашуна. Той е смел мъж.

През следващия час Ездача трябваше да понесе, както му се стори, безкраен низ от представяния, поздрави и въпроси, на които не можеше да отговори искрено, без да разкрие тайни, които трябваше да останат такива. След като всички гости бяха разговаряли с него, Насуада ги помоли да напуснат. Докато те се изнизваха от шатрата, тя плесна с ръце и стражите отвън поканиха нова група, а когато и тя се наслади на съмнителното удоволствие от общуването с Ерагон, я последва трета. Той се усмихваше през цялото време. Стискаше ръка след ръка. Разменяше безсмислени любезности и се мъчеше да запомни плеяда от имена и титли, като се държеше безкрайно учтиво, както изискваше ролята, която се налагаше да играе. Знаеше, че го почитат не защото им е приятел, а заради шанса за победа, който олицетворяваше за свободните раси на Алагезия, заради силата му и заради онова, което се надяваха да спечелят от него. В сърцето си виеше от безсилие и копнееше да се отскубне от задушаващите окови на доброто поведение и учтивостта, да се качи на гърба на Сапфира и да отлети на някое спокойно място.

Единствената част от церемонията, която му достави удоволствие, бе да гледа как реагираха останалите на двамата ургали, които се извисяваха зад трона на Насуада. Някои се преструваха, че не забелязват рогатите воини — макар че от пискливите им гласове и резките движения си личеше, че са изнервени от създанията, — докато други ги гледаха кръвнишки с ръце върху дръжките на мечовете и кинжалите си. Трети пък демонстрираха фалшива смелост и се опитваха да омаловажат всеизвестната сила на ургалите, като се хвалеха със своята собствена. Съвсем малко хора изглеждаха незасегнати от вида на създанията — най-вече Насуада, но и крал Орин, Триана и графът, който каза, че когато е бил малко момче, е видял Морзан и дракона му да унищожават цял град.

Когато Ерагон не можеше да издържа повече, Сапфира изду гърди и изръмжа дълбоко, толкова дълбоко, че огледалото потрепери в рамката си. В шатрата настъпи гробовна тишина. Ръмженето й не бе особено заплашително, ала привлече вниманието на всички и показа отношението й към цялата церемония. Никой от гостите не бе толкова глупав, че да постави на изпитание търпението й. С набързо скалъпени извинения те събраха нещата си и се измъкнаха от шатрата, ускорявайки крачка, когато драконката тропна с нокти по земята.

Щом платнището на входа се спусна зад последния посетител, Насуада въздъхна облекчено.

— Благодаря ти, Сапфира. Съжалявам, че трябваше да те мъча с публично представяне, Ерагон, но както сигурно разбираш, ти имаш доста високо положение сред Варден и вече не мога да те пазя само за себе си. Сега принадлежиш на народа. Хората искат да ги познаваш и да им отделиш полагащата им се според тях част от времето ти. Нито ти, нито Орин, нито аз можем да им откажем. Дори Галбаторикс в мрачното седалище на властта си в Уру’баен се бои от капризите на тълпата, макар и вероятно да го отрича пред всички, дори пред себе си.

Когато гостите вече ги нямаше, крал Орин също изостави царственото си държане. Суровото му лице се отпусна, придобивайки доста по-човешко изражение на облекчение, раздразнение и диво любопитство. Той разкърши рамене под официалната си роба, погледна Насуада и каза:

— Не мисля, че се нуждаем повече от Нощните ти ястреби.

— Съгласна съм — отвърна тя и плесна с ръце, за да освободи шестимата стражи.

Те излязоха от шатрата.

Крал Орин придърпа свободния стол до трона на Насуада и седна, превръщайки се в купчина надиплен плат и щръкнали крайници.

— И така — каза кралят, насочвайки погледа си към Ездача и Аря. — Нека чуем цялата история, Ерагон Сенкоубиецо. Научих само някакви смътни обяснения защо си избрал да останеш в Хелгринд и вече ми призлява от увъртания и измамни отговори. Решен съм да науча истината по въпроса, така че те предупреждавам, не се опитвай да скриеш какво се е случило, докато беше в Империята. Докато не бъда удовлетворен, че си ми казал всичко, което има за казване, никой от нас няма да излезе оттук.

Насуада каза студено:

— Твърде много си позволявате… Ваше Величество. Нямате властта да ме задържите на мястото ми, нито Ерагон, който е мой васал, нито Сапфира, нито Аря, която не отговаря пред никой смъртен владетел, а пред такъв, който е по-могъщ от двама ни взети заедно. Нито пък аз имам властта да ви задържа тук. Петимата сме по-равни помежду си, отколкото който и да било друг в Алагезия. Добре ще е да го запомните.

Отговорът на крал Орин бе също толкова леден:

— Нима надхвърлям границите на властта си? Е, може би. Права сте: не мога да ви заповядвам. Ако сме равни обаче, аз все още не съм видял доказателства за това в отношението ви към мен. Ерагон отговаря само и единствено пред вас. С Изпитанието на Дългите ножове вие придобихте власт над номадските племена, много от които отдавна са сред моите поданици. И командвате както пожелаете не само Варден, но и войниците на Сурда, които служат на семейството ми от десетилетия със смелост и решителност, надхвърлящи тези на обикновените мъже.

— Вие ме помолихте да ръководя тази война — каза Насуада. — Не съм ви изместила.

— Така е, аз поисках да поемете командването над разпръснатите ни войски. Не ме е срам да призная, че имате повече опит и сте постигнали повече успехи от мен във войната. Рисковете са твърде големи, за да може който и да било от нас да си позволява фалшива гордост. При все това обаче, откакто застанахте начело, изглежда, сте забравили, че аз все още съм крал на Сурда, а ние — от рода Лангфелд — можем да проследим родословието си до самия Танебранд, Дарителя на пръстени, който е наследил лудия стар Паланкар и който пръв сред расата ни е седнал на трона в днешния Уру’баен.

Предвид наследството ни и помощта, която династията Лангфелд ви е оказала в тази война, е обидно да игнорирате правата ми. Държите се така, сякаш вие имате последната дума и мненията на останалите нямат значение; сякаш могат да бъдат тъпкани в преследване на всяка цел, която вече сте решили, че е най-добра за частта от свободното човечество, извадила късмета да ви има за водач. Сключвате по своя инициатива договори и съюзи като този с ургалите и очаквате аз и другите да приемаме решенията ви, все едно говорите от името на всички ни. Уговаряте предварително държавни визити като тази на Бльодгарм-водр и не си правите труда да ме уведомите за пристигането му, нито ме изчаквате, за да посрещнем делегацията му заедно като равни. И когато се осмелявам да попитам защо Ерагон — човекът, чието съществуване е причината изобщо да заложа държавата си на карта, — когато имам дързостта да питам защо този толкова важен човек е избрал да застраши живота на сурданите и на всяко живо същество, което се противопоставя на Галбаторикс, мотаейки се сред враговете ни, как ми отговаряте? Държите се с мен така, все едно съм просто някой ваш прекалено ревностен и любопитен подчинен, чийто детински интерес отвлича вниманието ви от по-неотложни дела. Ха! Няма да търпя това, казвам ви. Ако не можете да си наложите да уважавате ранга ми и да приемете справедливо разпределение на отговорностите, както е редно между съюзници, смятам, че не сте достойна да бъдете начело на съюз като нашия и ще ви се опълча по всички възможни начини.

— Ама че високопарен тип — отбеляза Сапфира.

Разтревожен от посоката, която бе поел разговорът, Ерагон каза:

— Какво да правя? Не възнамерявах да казвам на никого за Слоун, освен може би на Насуада. Колкото по-малко хора знаят, че е жив, толкова по-добре.

Проблясваща морскосиня вълна пробяга от главата на драконката до раменете й, когато острите връхчета на люспи по врата й се надигнаха с милиметър над кожата под тях. Назъбените редици люспи й придадоха свиреп и накокошинен вид.

— Не мога да ти кажа кое е най-добро, Ерагон. За това трябва да разчиташ на собствената си преценка. Вслушай се в сърцето си и може би ще ти стане ясно как да се измъкнеш от тези подмолни бързеи.

В отговор на тирадата на крал Орин Насуада отпусна ръце в скута си, при което бинтовете изпъкнаха с белотата си на фона на зелената й рокля. После отговори с равен и спокоен глас:

— Ако съм ви обидила, сир, то е заради собствената ми прибързаност, а не от желание да унизявам вас или династията ви. Моля простете пропуските ми. Те няма да се повторят, обещавам ви. Както сам изтъкнахте, съвсем скоро бях издигната на този пост и още не съм овладяла всички необходими умения.

Орин сведе глава в хладен, но благосклонен жест, че приема извинението й.

— Що се отнася до Ерагон и деянията му в Империята, не можех да ви съобщя никакви подробности, защото и аз самата не разполагах с повече информация. Както със сигурност ще се съгласите с мен, това не беше ситуация, която исках да разгласявам.

— Не, разбира се, че не.

— Ето защо ми се струва, че най-бързият лек за този спор е да позволим на Ерагон да ни разкрие фактите за пътуването си, така че да разберем мащабите на събитието и да направим преценка.

— Само по себе си това не е лек — каза крал Орин. — Но все пак е неговото начало, така че с радост ще го изслушам.

— Тогава нека не се бавим повече — отвърна Насуада. — Да започнем от началото и да сложим край на неизвестността. Ерагон, време е за твоя разказ.

И докато Насуада и другите го гледаха с очакване, Ездача направи избора си. Той вдигна брадичка и започна:

— Това, което ще ви кажа, е поверително. Не мога да очаквам нито от вас, крал Орин, нито от вас, лейди Насуада, да ми се закълнете, че ще запазите тази тайна в сърцата си до деня, в който умрете, но ви моля да постъпите така, все едно сте го сторили. Ако тя стигне до неподходящите уши, ще предизвика много мъка.

— Един крал не остава такъв за дълго, освен ако не цени стойността на мълчанието — каза Орин.

И без да се бави повече, Ерагон описа всичко, което му се бе случило в Хелгринд и в последвалите дни. След това Аря обясни как го е намерила и допълни описанието му на пътуването им, прибавяйки няколко собствени наблюдения. Когато и двамата приключиха, в палатката настъпи тишина, а Орин и Насуада не помръдваха на столовете си. Ездача се почувства така, сякаш отново бе дете и чакаше Гароу да му каже какво ще бъде наказанието му заради някоя глупава постъпка.

Кралят и водачката на Варден изглеждаха потънали в размисъл в продължение на няколко минути, а после Насуада приглади полите на роклята си и рече:

— Крал Орин може да е на различно мнение и ако е така, чакам с нетърпение да чуя основанията му, но аз лично смятам, че си постъпил правилно, Ерагон.

— Аз също — каза Орин, изненадвайки всички.

— Наистина ли? — възкликна младежът. После се поколеба. — Не искам да прозвучи нахално, защото съм доволен, че одобрявате, но не очаквах да погледнете толкова благосклонно на решението ми да пожаля живота на Слоун. Мога ли да попитам защо…

— Защо одобряваме ли? — прекъсна го кралят. — Законът трябва да се спазва. Ако беше се самоопределил за екзекутор на Слоун, щеше да си си присвоил властта, която притежаваме двамата с Насуада. Защото онзи, който има наглостта да определя кой ще живее и кой ще умре, вече не служи на закона, а го определя. И колкото и добронамерен да е човек, това няма да бъде добро решение за човешкия род. Насуада и аз поне отговаряме пред онзи господар, пред когото коленичат дори кралете. Отговаряме пред Ангвард, царуващ в неговото царство на вечен сумрак. Отговаряме пред Сивия мъж на неговия сив кон. Смъртта. Можем да бъдем най-ужасните тирани в историята, но един ден Ангвард ще ни прибере… Ала не и теб. Хората са раса, която има кратък живот, а не бива да бъдем управлявани от един от Неумиращите. Не се нуждаем от втори Галбаторикс. — Неочаквано Орин се изсмя, а устата му се изкриви в невесела усмивка. — Разбираш ли, Ерагон? Ти си толкова опасен, че сме принудени да признаем тази опасност пред теб, и да се надяваме, че си сред малцината способни да устоят на изкушението на властта.

Кралят преплете пръсти под брадичката си и се вгледа в гънките на робата си.

— Казах повече, отколкото исках… Така че поради тези и други причини съм съгласен с Насуада. Бил си прав в решението си, когато си открил Слоун в Хелгринд. Колкото и неприятен да е този инцидент, щеше да е много по-зле за нас, а и за теб, ако го беше убил за свое удовлетворение, а не при самозащита или служейки на други.

Водачката на Варден кимна в знак на съгласие.

— Добре казано.

През цялото време Аря слушаше с неразгадаемо изражение. Каквито и да бяха нейните мисли по въпроса, тя не ги изказа.

Орин и Насуада засипаха Ерагон с множество въпроси за клетвите, които бе накарал Слоун да даде, както и за останалата част от пътешествието. Разпитът продължи толкова дълго, че водачката на Варден нареди да донесат в палатката поднос с охладен сайдер, плодове и месо, както и един волски бут за Сапфира. Двамата с Орин имаха достатъчно възможност да ядат между въпросите си, но младият Ездач бе толкова зает с говоренето, че успя да изяде само две хапки от една ябълка и да глътне няколко глътки сайдер, за да накваси гърлото си.

Накрая кралят се сбогува и се оттегли, за да огледа конницата си. Аря си тръгна минута по-късно с обяснението, че трябва да докладва на кралица Исланзади, и както сама се изрази, да стопли вана с вода, да измие пясъка от косата си и да възвърне нормалните си черти. „Не се чувствам добре — сякаш не съм самата аз — с липсващи връхчета на ушите, кръгли и водоравни очи и променена форма на лицето“.

Когато остана сама с Ерагон и Сапфира, Насуада въздъхна и отпусна глава на облегалката на трона. Ездача бе шокиран от изтощения й вид. Липсваха предишната й жизненост и сила на духа. Нямаше го пламъкът в очите й. Той осъзна, че тя се преструва на по-силна, за да не изкушава враговете си и да не деморализира Варден, демонстрирайки слабостта си.

— Зле ли ти е? — попита той.

Тя кимна към ръцете си.

— Не точно. Отнема ми повече време да се възстановя, отколкото очаквах… Някои дни са по-лоши от други.

— Ако искаш, мога да…

— Не. Благодаря ти, но не. Не ме изкушавай. Едно от правилата на Изпитанието на Дългите ножове е, че трябва да оставиш раните да зараснат сами без магия. Иначе съперниците няма да са понесли цялата болка.

— Това е варварство!

На устните й се появи слаба усмивка.

— Вероятно, но е такова, каквото е, и аз няма да се проваля на толкова късен етап само защото не мога да понеса малко болка.

— Ами ако раните се възпалят?

— Тогава ще платя цената за грешката си. Но се съмнявам, тъй като Анджела се грижи за мен. Тя има невероятен запас от знания по отношение на целебните растения. Почти съм убедена, че може да ти каже истинското име на всеки вид трева, растяща в равнините източно оттук, само като докосне стръкчето.

Сапфира, която бе стояла толкова неподвижно, че изглеждаше заспала, сега се прозя — почти докосвайки пода и тавана с върховете на челюстите си — и тръсна глава и шия, разпръсквайки във всички посоки отблясъци от светлината, отразена от люспите й.

Водачката на Варден изпъна гръб и каза:

— Ох, съжалявам. Зная, че всичко това беше изтощително. И двамата бяхте много търпеливи, за което ви благодаря.

Младият Ездач коленичи и постави дясната си ръка върху нейните.

— Не бива да се тревожиш за мен, Насуада. Аз разбирам дълга си. Никога не съм искал да властвам, това не е съдбата ми. И ако някога имам възможността да седна на трон, ще откажа и ще се погрижа да го получи някой, който е по-достоен от мен да води расата ни.

— Ти си добър човек, Ерагон — промърмори тя и притисна ръката му между дланите си. После се засмя. — Ти, Роран, Муртаг… изглежда прекарвам повечето си време да се тревожа за членове на семейството ти.

Младежът се наежи при тези думи.

— Муртаг не е от семейството ми.

— Разбира се. Прости ми. Ала все пак трябва да признаеш, че е удивително колко неприятности сте причинили и тримата както на Империята, така и на Варден.

— Това ни е вродена дарба — пошегува се Ерагон.

— В кръвта им е — допълни Сапфира. — Където и да отидат, се оказват забъркани в най-отвратителната възможна опасност. — Тя побутна с муцуна ръката на Ерагон. — Особено този тук. Какво друго да очакваш от обитатели на долината Паланкар? Потомци на луд крал.

— Но самите те не са луди — отвърна Насуада. — Поне аз не мисля така. Понякога е трудно да се прецени. — Тя се засмя. — Ако ти, Роран и Муртаг бъдете заключени в една килия, чудя се кой би оцелял.

Ерагон също се засмя.

— Роран. Той не би допуснал дреболия като смъртта да застане между него и Катрина.

Усмивката на Насуада стана леко пресилена.

— Да, предполагам, че не би го допуснал. — За няколко мига тя помълча, а после додаде: — Боже мой, колко съм егоистична! Денят почти свърши, а аз ви задържам само заради удоволствието от няколко минути празни приказки.

— Удоволствието е и мое.

— Да, но има по-добри места от това за разговори между приятели. След всичко, през което си преминал, предполагам, ще искаш да се изкъпеш, да се преоблечеш и да се нахраниш добре, нали? Сигурно си прегладнял!

Ерагон погледна към ябълката, която все още държеше, и със съжаление стигна до извода, че ще бъде неучтиво да продължи да яде, когато аудиенцията бе на приключване. Насуада обаче забеляза погледа му и каза:

— Изражението ти ми даде отговор, Сенкоубиецо. Изглеждаш като прегладнял вълк през зимата. Е, няма да те измъчвам повече. Иди се изкъпи и си облечи най-хубавата туника. Когато добиеш по-представителен вид, за мен ще е удоволствие, ако приемеш, да ми правиш компания на вечеря. Имай предвид обаче, че няма да си единственият ми гост, защото делата на Варден изискват постоянното ми внимание. При все това ще ми доставиш огромна радост, ако решиш да присъстваш.

Младежът потисна неудоволствието си от мисълта да прекара часове наред в отблъскване на словесните атаки на онези, които искаха да го използват за собствените си цели или да задоволят любопитството си за Ездачи и дракони. И все пак не можеше да откаже на водачката на Варден, така че се поклони и прие поканата й.