Кристофър Паолини
Бризингър ^[0] (31)

Смеещите се мъртъвци

Роран приклекна и се взря през плетеницата от върбови клони.

На около двеста метра разстояние петдесет и трима войници и каруцари седяха около три отделни огъня и вечеряха, докато здрачът бързо се спускаше над земята. Мъжете бяха спрели за през нощта на широкия, покрит с трева, бряг на безименна река. Каруците, пълни с провизии за войските на Галбаторикс, бяха разположени в грубоват полукръг около огньовете. Десетки спънати биволи пасяха зад лагера и от време на време си разменяха по някое мучене. На двадесетина метра надолу по течението обаче меката земя се издигаше рязко нагоре, с което пречеше на всякаква атака или бягство в тази посока.

„Какво ли са си мислили?“ — зачуди се Роран. Беше разумно, когато си във враждебна територия, да лагеруваш в лесно за отбраняване място, което обикновено означаваше да намериш такава природна даденост, която да пази гърба ти. Обаче трябваше и да можеш да избягаш от него, ако ти устроят засада. В сегашния случай щеше да е фасулска работа за Роран и другите воини под командването на Мартланд да изскочат от гъсталака, където се криеха, и да притиснат войниците на Империята в тесния край на клина, оформен от реката и скалите, където щяха да ги избият с лекота. За него беше странно, че тренирани войници могат да направят подобна грешка. „Може би са от някой град — помисли той. — Или пък просто са неопитни. — Това го накара да се намръщи. — Но защо тогава ще им поверят толкова важна мисия?“

— Откри ли някакви капани? — Нямаше нужда да обръща глава, за да знае, че Карн е близо до него, както и Халмар, и други двама войници. Като се изключат четиримата мечоносци, които се бяха присъединили към отряда на Мартланд, за да заменят загиналите и тежко ранените при последната мисия, Роран се беше сражавал редом с всички мъже в отряда. Въпреки че не харесваше всеки един от тях, вярваше, че е достатъчно, за да им повери живота си, както знаеше, че му вярват и те. Това беше връзка, която надхвърляше възрастта или произхода. След първата си битка той се изненада колко близък се чувстваше с другарите си, както и колко топло се отнасяха те с него.

— Не и такива, които мога да усетя — промърмори Карн. — Но от друга страна…

— Може да са измислили нови заклинания, които да не си в състояние да засечеш, да, да. Има ли обаче магьосник сред тях?

— Не съм съвсем сигурен, но не, не мисля, че има.

Роран отмести няколко върбови клонки, за да види по-добре разположението на каруците.

— Това не ми харесва — промърмори той. — Предишният керван беше съпровождан от магьосник. Защо този не е?

— Ние сме по-малко, отколкото можеш да си представиш.

— Аха.

Роран почеса брадата си, все още разтревожен от очевидната липса на здрав разум у войниците. „Възможно ли е да провокират нападение? Не изглеждат готови за такова, но външният вид често лъже. Какъв ли капан са ни приготвили? На четиридесет километра околовръст няма никой друг, а Муртаг и Торн са били забелязани да летят северно от Фейнстер“.

— Прати сигнала — каза той. — Но предупреди Мартланд, че изборът им на място за лагер ме тревожи. Или са пълни идиоти, или имат някаква защита, която не можем да видим: магия или друго коварство на краля.

Последва тишина, после магьосникът отговори:

— Пратих го. Мартланд каза, че споделя тревогата ти, но освен ако не искаш да доприпкаш обратно при Насуада с подвита опашка, ще си пробваме късмета.

Роран изсумтя и обърна гръб на войниците. Направи знак с брадичка и другите мъже залазиха на ръце и колене с него към мястото, където бяха оставили конете си.

Той се изправи и яхна Снежноплам.

— Хей, спокойно, момче — прошепна той, галейки коня, когато животното отметна глава.

На слабата светлина гривата и кожата на жребеца блестяха като сребърни. Не за първи път на Роран му се прииска конят му да бе с някоя по-малко видима окраска, например кафява.

Той откачи щита си от седлото и пъхна лявата си ръка под каишките му, а после измъкна чука от колана си.

Преглътна на сухо, усещайки познатото стягане между раменете, и стисна по-здраво дръжката.

Когато и петимата бяха готови, Карн вдигна пръст и клепачите му се премрежиха, а устните му се размърдаха, сякаш си говореше сам. Наблизо пропя щурец.

Очите на магьосника се отвориха рязко.

— Запомнете, гледайте само в земята, докато очите ви привикнат, а дори и тогава не поглеждайте към небето.

После започна да припява на древния език неразбираеми думи, които трептяха от сила.

Роран прикри лицето си с щита си и погледна към седлото, когато бяла светлина, ярка като обедното слънце, озари пейзажа. Силният блясък извираше отнякъде над лагера. Той не се поддаде на изкушението да види откъде точно.

Роран извика, смуши Снежноплам и се приведе над врата на коня, когато животното скочи напред. От двете му страни Карн и другите воини направиха същото, размахвайки оръжия. Клоните шибаха раменете и главата му, а после Снежноплам излезе от дърветата и се спусна към лагера в пълен галоп.

Другите две групи конници също идваха с тътен към лагера, едната водена от Мартланд, а другата — от Улхарт.

Войниците и коларите извикаха изплашено и заслониха очи. Препъвайки се като слепи, те се опитаха да извадят оръжията си, докато същевременно се мъчеха да застанат така, че да отблъснат атаката.

Роран не направи опит да забави Снежноплам. Напротив, той пришпори жребеца, след което се изправи на стремената и се задържа с цялата сила на краката си, когато конят скочи над тясната пролука между две каруци. Зъбите му изтракаха, когато се приземиха. Пръстта, изхвърчала под копитата на Снежноплам, се изсипа в един от огньовете и навсякъде се разхвърчаха искри.

Останалата част от групата на Роран също прескочи каруците. Знаейки, че те ще се погрижат за войниците зад него, той се съсредоточи върху онези отпред. Насочвайки коня към един от войниците, младежът го удари с чука си и строши носа му, разплисквайки кръв по цялото му лице. С втория удар в главата го довърши, а после парира меча на друг войник.

По-надолу по извитата редица от каруци Мартланд, Улхарт и техните хора също нахлуха в лагера, приземявайки се сред тракане на копита и дрънчене на броня и оръжия. Един кон изцвили панически, когато го порази копието на войник на Галбаторикс.

Роран блокира меча на нападателя си за втори път, а после удари дясната му ръка, с което строши китката му и принуди мъжа да изпусне оръжието си. Без да се бави нито миг, му нанесе удар в гърдите, счупвайки гръдната му кост. С хриплив стон смъртно ранен войникът се свлече на земята.

Роран се извърна на седлото, търсейки следващия си противник. Мускулите му потрепваха от неистово въодушевление; всеки детайл около него беше ясен и отчетлив, сякаш бе гравиран върху стъкло. Чувстваше се неуязвим, непобедим. Самото време започна да се забавя и разтегля, така че една объркана нощна пеперуда, която прелетя край него, изглеждаше така, сякаш лети през мед, а не през въздух.

В този момент две ръце го сграбчиха изотзад, издърпаха го от седлото и го запратиха на земята. От удара при падането остана без въздух. За момент му причерня. Когато се освести, видя, че първият войник, когото бе атакувал, е седнал на гърдите му и го души. Мъжът закриваше източника на светлина, създаден от Карн в небето. Бял ореол обкръжаваше главата и раменете му и от това лицето му беше потънало в дълбока сянка, така че Роран не виждаше нищо от него, освен блясъка на оголени зъби.

Пръстите на войника стискаха силно гърлото му и той не можеше да си поеме дъх. Ръката му зашари по земята в търсене на чука, който бе изпуснал, ала не можа да го достигне. Роран стегна вратните си мускули, за да не позволи на войника да му счупи врата, а после измъкна кинжала от колана си и го заби между ребрата на противника си.

Мъжът дори не потрепери, нито пък хватката му отслабна.

От устата му се разнесе неспирен поток от клокочещ смях. От злокобния отвратителен кикот стомахът на Роран се сви от страх. Спомни си този звук; беше го чул, докато гледаше как Варден се бият с мъжете, които не изпитваха болка, на полето до река Джийт. Мигновено разбра защо войниците бяха избрали подобно неподходящо място за лагер: „Тях не ги е грижа дали ще ги хванем в капан, защото не можем да ги нараним“.

Пред погледа му се спусна червена мъгла, а пред очите му затанцуваха жълти звезди. На ръба на припадъка, издърпа кинжала и го заби в мишницата на войника, завъртайки острието в раната. Гореща кръв покапа по ръката му, ала мъжът, изглежда, изобщо не забеляза. После той удари главата на Роран в земята и светът избухна в прилив на пулсиращи цветове. Удари я веднъж. Втори път. Три пъти. Роран напрегна бедра в безуспешен опит да отхвърли противника си. Заслепен и отчаян, той замахна към мястото, където смяташе, че се намира лицето на мъжа, и почувства как кинжалът попадна на мека плът. Той го издърпа леко, а после отново го заби в същата посока, усещайки съпротивлението, когато острието се вряза в кост.

Натискът върху врата му изчезна.

Роран остана да лежи неподвижен, а гърдите му се издуваха, докато гълташе жадно въздух, а после се завъртя по очи и повърна. Имаше чувството, че в гърлото му гори огън. Все още кашлящ и неспособен да си поеме нормално въздух, той се изправи с препъване и видя, че войникът е проснат неподвижен до него, а кинжалът стърчи от лявата му ноздра.

— Целете се в главата! — извика Роран, въпреки бодящото гърло. — Главата!

Остави кинжала забит в лицето на войника и взе чука си от отъпканата земя, където беше паднал, спирайки се само колкото да сграбчи едно захвърлено копие, което вдигна с лявата си ръка. После прескочи един паднал войник и се затича към Халмар, който също беше свален от коня и се биеше с трима войници едновременно. Преди противниците да го забележат, Роран удари главите на двамата най-близки толкова силно, че разцепи шлемовете им. Третия остави на Халмар, като вместо това се насочи към войника, чийто гръден кош бе строшил и когото бе оставил, смятайки го за мъртъв. Откри мъжа да седи на земята, облегнат на колелото на една каруца. Храчеше кръв и се мъчеше да обтегне един лък.

Роран го прониза в лявото око с копието. Парчета сива плът останаха закачени за върха, когато го измъкна.

Тогава му хрумна нещо. Той метна копието към един мъж в червена туника от другата страна на най-близкия огън, пронизвайки го в гърдите, и затъкна чука си в колана. След това опъна лъка на войника, подпря гръб в каруцата и започна да стреля по противниците, тичащи из лагера, в опит или да ги убие с някое щастливо попадение в лицето, гърлото или сърцето, или да ги осакати достатъчно, за да могат другарите му да ги сразят по-лесно. Ако не друго, предполагаше, че един ранен войник може да изгуби достатъчно кръв, за да умре сам преди края на битката.

Първоначалната увереност в успешната атака бе преминала в пълен смут. Варден бяха разпръснати и объркани — някои още на конете, някои на земята, но почти всички с някаква рана. Поне петима, доколкото можеше да прецени Роран, бяха загинали, когато войниците, които бяха смятали за мъртви, ги бяха нападнали повторно. Невъзможно му беше да прецени колцина от войниците на Галбаторикс са останали сред хаоса на бясно движещи се тела, ала виждаше, че противникът все още превъзхожда мизерните двадесет и петима оцелели Варден. „Могат да ни разкъсат на парчета с голи ръце, докато се опитваме да ги съсечем“ — осъзна той. Затърси с очи сред бъркотията Снежноплам и видя, че конят е избягал по-надолу по течението на реката, където стоеше до една върба с разширени ноздри и прилепнали до главата уши.

Роран успя да убие с лъка още четирима войници и рани поне двадесет. Когато му останаха само две стрели, забеляза Карн, застанал от другата страна на лагера. Биеше се с един противник край горяща палатка. Роран издърпа тетивата, докато перото на стрелата не докосна ухото му, а после застреля войника в гърдите. Той политна и Карн го обезглави.

Роран хвърли лъка настрана и с чук в ръка дотича при магьосника.

— Можеш ли да ги убиеш с магия? — извика той.

За момент Карн продължи да диша тежко, а после поклати глава и отговори:

— Всяка магия, която опитах, е блокирана.

Светлината от горящата палатка позлатяваше едната страна на лицето му.

Роран изруга.

— Тогава да го направим заедно! — извика той и вдигна щита си.

Рамо до рамо двамата тръгнаха към най-близката група войници — осем мъже, заобиколили трима от Варден. Следващите няколко минути представляваха вихрушка от проблясващи оръжия, разкъсана плът и внезапна болка за Роран. Войниците се изморяваха по-бавно от обикновените хора и никога не избягваха нападение, нито пък се забавяха, когато получеха ужасяващи рани. Напрежението от битката беше толкова голямо, че на Роран пак му се догади и след като и осмият войник падна, той се преви и повърна отново. Изплю се, за да прочисти устата си.

Единият от бунтовниците, които се бяха опитали да спасят, беше загинал в битката, прободен от кинжал в бъбреците, ала другите двама, които още се държаха на крака, тръгнаха с Роран и Карн. Четиримата атакуваха следващата група противници.

— Изтласкайте ги към реката! — извика Роран.

Водата и калта щяха да затруднят движенията на войниците и може би да помогнат на Варден да ги надвият.

Недалеч Мартланд бе успял да събере двадесетината Варден, които още бяха на конете си, и те вече правеха онова, което Роран бе предложил: изтласкваха войниците към проблясващата вода.

Противниците и няколкото колари, които още бяха живи, се съпротивляваха. Блъскаха с щитовете си пешаците. Опитваха се да промушат конете с копия. Но въпреки свирепия им отклик, Варден ги принуждаваха да отстъпват крачка по крачка, докато мъжете в алени туники не се озоваха до коленете сред бързата вода, почти заслепени от ярката светлина, която блестеше над главите им.

— Поддържайте редицата! — извика Мартланд, след което слезе от коня си и с разкрачени крака застана на брега. — Не им позволявайте да се върнат на брега!

Роран приклекна, заби пети в меката земя, докато не се почувства достатъчно стабилен, и зачака едрия войник, застанал в студената вода на няколко крачки от него, да атакува. Мъжът тръгна към него с рев, размахал меча си, който Роран отби с щита си. Той отвърна на удара с чука си, ала войникът го парира със собствения си щит и замахна към краката му. В продължение на няколко секунди те си разменяха удари, но никой не можа да рани другия. После Роран успя да строши лявата ръка на противника си, с което го отблъсна на няколко крачки. Войникът просто се усмихна и започна да се кикоти със смразяващ сърцето глас.

Роран се зачуди дали той, или някой от спътниците му щяха да преживеят нощта. „Тези са по-трудни за убиване от змии. Можем да ги нарежем на ивици, но те ще продължават да ни атакуват, освен ако не засегнем нещо жизненоважно“. Следващата му мисъл изчезна, когато войникът отново го нападна с нащърбения си меч, който блестеше на бледата светлина като пламък.

След това битката доби усещането за кошмар за Роран. Странната опасна светлина караше водата и войниците да изглеждат нереални, обезцветяваше ги и хвърляше дълги, тънки и остри като бръснач сенки по развълнуваната водна повърхност, докато отвъд тях и навсякъде наоколо нощта бе погълнала света. Отново и отново той отблъсваше войниците, които излизаха, препъвайки се в реката, за да го убият, удряше ги с чука, докато не се превръщаха в нещо, едва приличащо на човек, което въпреки всичко отказваше да умре. С всеки удар капки черна кръв цапаха повърхността на водата като петна разлято мастило и се носеха надолу по течението. Непоносимата еднаквост на всеки сблъсък едновременно вцепеняваше и ужасяваше Роран. Независимо колко силно се бореше, винаги имаше още един осакатен войник, готов да го убие. И неспирният побъркан кикот на мъже, които знаеха, че са мъртви, ала въпреки това продължаваха да поддържат илюзията за живот, докато Варден унищожаваха телата им.

А след това тишина.

Роран остана приклекнал зад щита си с полувдигнат чук, задъхан и плувнал в пот и кръв. Измина минута, преди да си даде сметка, че във водата срещу него не стои никой. Огледа се три пъти наляво и надясно, неспособен да осъзнае, че войниците най-накрая са блажено и невъзвратимо мъртви. Един труп се носеше край него в блестящата вода.

Той извика нечленоразделно, когато нечия длан стисна дясната му ръка. Извъртя се рязко и с ръмжене се отскубна, но видя, че до него е само Карн. Изтощеният и оцапан с кръв заклинател говореше:

— Спечелихме, Роран! А? Няма ги! Избихме ги!

Младият бунтовник отпусна ръце и изви глава назад, твърде изморен, дори за да седне. Чувстваше се… чувстваше се така, сякаш сетивата му са ненормално чувствителни, а в същото време емоциите му бяха слаби и приглушени, притаени някъде дълбоко в него. Радваше се, че е така. Иначе щеше да полудее.

— Съберете се и проучете каруците! — извика Мартланд. — Колкото по-бързо се раздвижите, толкова по-скоро ще можем да напуснем това прокълнато място! Карн, погрижи се за Велмар. Не ми харесва видът на тая рана.

С огромно усилие на волята Роран се обърна и се завлачи по брега към най-близката каруца. Мигайки, за да прогони потта, която капеше от челото му, той видя, че от първоначалния отряд едва деветима още стоят на крака. Той изтласка това наблюдение от ума си. Скърби по-късно, не сега.

Докато Мартланд Редбиърд вървеше сред покрития с трупове лагер, един войник, когото бяха мислили за умрял, се завъртя на земята и с едно рязко движение отсече дясната длан на херцога. С движение толкова елегантно, че изглеждаше като отработено пред огледало, Мартланд изрита меча от хватката на противника, а после коленичи върху гърлото му и с лявата си ръка извади кинжала, с който прониза мъжа през едното око. После, със зачервено и обтегнато лице, той пъхна чуканчето на китката си под лявата мишница и отпъди всички, които се бяха затичали към него.

— Оставете ме на мира! Почти никаква рана не е това. Заемайте се с каруците! Ако не побързате, мързеливци такива, ще останем тук толкова дълго, че брадата ми ще побелее като сняг. Хайде! — Когато обаче Карн отказа да помръдне, Мартланд се намръщи и извика: — Пръждосвай се или ще наредя да те набият за неподчинение, така да знаеш!

Карн вдигна падналата длан на херцога.

— Може би съм способен да я възстановя, но ще ми трябват няколко минути.

— Ах, мътните те взели, дай ми това! — възкликна Мартланд и сграбчи дланта от Карн. Прибра я в туниката си и продължи: — Престани да се суетиш около мен и спаси Велмар и Линдел, ако можеш. Можеш да се опиташ да я поправиш после, когато сме оставили няколко мили между себе си и тези чудовища.

— Тогава може да е твърде късно — възрази Карн.

— Това беше заповед, магьоснико, не молба! — изтътна гласът на капитана. Докато заклинателят отстъпваше, той използва зъбите си, за да привърже ръкава на туниката си над чуканчето, което после отново пъхна под лявата си мишница. По лицето му бе избила пот. — Добре, ясно! Какви трижди проклети боклуци са скрити в тези трижди проклети каруци?

— Въже! — извика някой.

— Уиски! — добави друг.

Мартланд изсумтя.

— Улхарт, ти записвай вместо мен.

Роран помогна на останалите, докато ровеха из всички каруци и с вик обявяваха съдържанието им на Улхарт. След това заклаха биволите и подпалиха каруците както предния път. Накрая събраха конете си, здравите яхнаха своите, а ранените завързаха за седлата на техните.

Когато бяха готови да потеглят, Карн направи жест нагоре към светлината в небето и измърмори някаква дълга и заплетена дума. Тъмнината отново погълна света. Роран вдигна поглед и видя трепкащо отражение на лицето на Карн на фона на бледите звезди, а после, когато привикна отново към мрака, забеляза нежните сиви силуети на хиляди дезориентирани нощни пеперуди, които се щураха из небето като сенките на човешки души.

С натежало сърце той докосна с пети хълбоците на Снежноплам и те потеглиха надалеч от останките на кервана.