Стендал
Игуменката от Кастро ^[0] (7)

VII

Дотогава всичко вървеше добре в този огромен манастир, обитаван от повече от триста любопитни жени; никой не бе видял нищо, никой не бе чул нищо. Но игуменката беше връчила на лекаря няколко шепи цехини, наскоро изсечени в Рим. Лекарят даде няколко от тези монети на жената на хлебаря. Тя беше хубава, а мъжът й ревнив; той порови в сандъка й, намери блестящите златни монети и смятайки, че те са цената на неговия позор, принуди жена си с нож, опрян до гърлото, да каже откъде ги има. След малко увъртания жената призна истината и мирът между двамата съпрузи бе възстановен. Започнаха да обсъждат как да употребят подобна сума. Жената искаше да изплатят някои дългове, но мъжът й реши, че е по-добре да купят муле; така и направиха. Мулето предизвика много приказки в квартала, където знаеха колко бедни са двамата съпрузи. Всички клюкарки на града, приятелки и неприятели, се изредиха една след друга да питат жената на хлебаря кой е щедрият любовник, който й е дал възможност да си купи муле. Раздразнена, понякога в отговорите си тя казваше истината. Един ден, когато Чезаре дел Бене отиде да види детето и се яви да докладва за посещението си на игуменката, Елена, макар и силно неразположена, се домъкна до решетката и го упрекна за недостатъчната дискретност на неговите хора. От своя страна епископът се разболя от страх; той писа на братята си в Милано, за да им разкаже за несправедливото обвинение, на което е изложен, и ги помоли да му се притекат на помощ. Макар и болен, той реши да напусне Кастро; но преди да замине, писа на игуменката:

„Вие вече знаете, че всичко е известно на обществото. Така че, ако искате да спасите не само репутацията ми, но може би и моя живот, а както и да избегнем още по-голям скандал, обвинете за всичко умрелия наскоро Джанбатиста Долери; дори да не успеете по този начин да възстановите своята чест, то поне моята няма да бъде изложена на никаква опасност.“

Епископът извика дон Луиджи, изповедник в манастира в Кастро.

— Предайте това лично на госпожа игуменката — каза му той.

Игуменката, след като прочете тази подла записка, се провикна пред всички, които се намираха в стаята:

— Ето какво заслужават неразумните девици, които предпочитат телесната красота пред духовната!

Слухът за това, което ставаше в Кастро, достигна бързо до ушите на страшния кардинал Фарнезе (от няколко години той се стараеше да заслужи това име, защото се надяваше на следващия църковен събор да получи подкрепата на кардиналите zelanti^[1]). Незабавно той заповяда на подеста в Кастро да задържи епископа Читадини. Всички слуги на епископа, опасявайки се от разпита чрез изтезание, побягнаха. Единствен Чезаре дел Бене остана верен на господаря си и се закле пред него, че по-скоро ще умре в най-страшни мъки, отколкото да признае нещо, което би могло да му навреди. Читадини, виждайки се ограден от стражи в своя дворец, писа отново на братята си, които бързо пристигнаха от Милано. Завариха го задържан в затвора Рончилионе.

В протокола прочетох за първия разпит на игуменката, тя признава своята вина, но отрича да е имала връзки с монсиньор епископа; нейният съучастник бил Джанбатиста Долери, адвокат на манастира.

На 9 септември 1573 година Григорий XIII заповяда процесът да бъде проведен възможно най-бързо и при най-голяма строгост.

Един съдия от углавния съд, един фискал и един комисар пристигнаха в Кастро и Рончилионе. Чезаре дел Бене, първи камериер на епископа, признава само, че е занесъл някакво дете при една дойка. Разпитват го в присъствието на сестрите Витория и Бернарда. Подлагат го на изтезания два дни поред; страда ужасно, но, верен на думата си, признава само това, което е невъзможно да се отрича, и съдът не успява да изтръгне нищо от него.

Когато идва редът на сестрите Витория и Бернарда, които вече са присъствали на мъченията над Чезаре, те признават всичко извършено от тях. Разпитват всички монахини за името на автора на престъплението; повечето от тях отговарят — чули да се приказва, че бил монсиньор епископът. Една от сестрите-портиерки съобщава оскърбителните думи, които игуменката бе отправила към епископа, изпъждайки го от църквата. И прибавя: „Когато мъжете и жените си говорят така, това значи, че те отдавна са в любовни връзки. И наистина монсиньор епископът, обикновено известен с прекомерната си самонадеяност, имаше на излизане от църквата съвсем смутен вид.“

Една от монахините, разпитана при уреда за изтезания, казва, че авторът на престъплението сигурно е котаракът, тъй като игуменката го държи постоянно в ръцете си и го гали. Друга монахиня твърди, че авторът на престъплението може би е вятърът, тъй като в дните, когато духа вятър, игуменката е щастлива и в добро настроение; тя се излага на неговите повеи от един балкон, специално построен за нея с тази цел и когато на това място й поискат прошка, никога отказва. Жената на хлебаря, дойката, клюкарките от Монтефиасконе, изплашени от мъченията, на които бяха видели да подлагат Чезаре, говорят истината.

Младият епископ беше болен или се преструваше на болен в Рончилионе, което даде възможност на неговите братя, поддържани от общественото доверие и представата за въздействие на синьора де Кампиреали, да падат много пъти на колене пред папата и да го молят да прекрати процеса, докато епископът възстанови здравето си. В отговор на това страшният кардинал Фарнезе увеличи броя на войниците, които го охраняваха в затвора. Понеже не можеха да разпитват епископа, съдиите започваха всички свои заседания, като подлагаха на нови разпити игуменката. Един ден, когато майка й беше предала да й кажат да бъде смела и да продължава да отрича, тя призна всичко.

— Защо в началото обвинихте Джанбатиста Долери?

— От съжаление към малодушния епископ, пък и защото ако той успее да спаси своя толкова скъп живот, ще може да се погрижи за сина ми.

След това признание затвориха игуменката в една стая на манастира в Кастро, чиито стени, както и сводът, бяха осем стъпки дебели; монахините говореха за тая стая със страх, тя беше известна под името „Килия на монасите“. Тук три жени наблюдаваха непрекъснато игуменката.

Когато здравето на епископа малко се подобри, триста полицаи дойдоха да го вземат от Рончилионе и той бе пренесен на носилка в Рим; затвориха го в Корте-Савела. Няколко дни след това в Рим отведоха и монахините; затвориха игуменката в манастира „Санта-Марта“. Бяха обвинени четири монахини: сестрите Витория и Бернарда, сестрата, грижеща се за реда, и портиерката, която бе чула оскърбителните думи, отправени към епископа от игуменката.

Епископът беше разпитан от аудитора^[2] на църковния съд, един от върховните служители на юридическия орден. Подложиха отново на изтезания нещастния Чезаре дел Бене, който не само че не призна нищо, но каза неща, които огорчиха прокурора, затова го подложиха още веднъж на мъчение. Това предварително изтезание бе наложено също така на сестрите Витория и Бернарда. Епископът отричаше всичко по глупав начин, но упорито: подробно разказваше за всичко, което бе вършил през трите нощи, в действителност прекарани у игуменката.

Накрая направиха очна ставка между игуменката и епископа и макар че тя през всичкото време говореше истината, подложиха я на изтезание. Тъй като повтори онова, което казваше неизменно след своето признание, епископът, верен на своята роля, я обсипа с оскърбления.

След още няколко съдебни мерки — в основата си разумни, но опорочени от духа на жестокост, който след царуването на Карл V и Филип II често вземаше връх в италианските съдилища — епископът бе осъден на доживотен затвор в замъка „Сант-Анджело“, а игуменката на доживотен затвор в манастира „Санта-Марта“, където се намираше. За да спаси дъщеря си, синьора де Кампиреали беше заповядала да прокопаят подземен проход. Този тунел започваше от един от каналите, изоставени от разточителния древен Рим, и трябваше да стигне до дълбоката изба, в която слагаха тленните останки на монахините от „Санта-Марта“. Проходът, широк две стъпки, имаше дъсчени стени за задържане на пръстта отляво и отдясно, а за свод — две греди във формата на главно А.

Копаеха прохода почти на тридесет стъпки дълбочина. Най-важно беше да се спази посоката; на всяка крачка кладенци и основи на стари сгради принуждаваха работниците да заобикалят. Друга голяма трудност беше изринатата пръст, с която не знаеха какво да правят, изхвърляха я през нощта по всички улици на Рим. Хората се чудеха на това огромно количество пръст, която като че ли падаше от небето.

Колкото и големи суми да похарчеше синьора де Кампиреали за спасението на дъщеря си, нейният подземен проход несъмнено щеше да бъде открит. Но папа Григорий XIII почина през 1585 година и с овакантяването на престола се възцари и безпорядъкът.

Елена се чувстваше много зле в „Санта-Марта“; лесно е да си представим как простите бедни монахини се надпреварваха да оскърбяват тази прекалено богата игуменка, осъдена за такова престъпление. Елена очакваше с нетърпение резултатите от подземната работа, предприета от майка й. Но на сърцето й беше съдено да изпита нови вълнения. Шест месеца вече бяха изминали, откакто Фабрицио Колона, виждайки разкладеното здраве на Григорий XIII и кроейки големи планове за междуцарствието, бе изпратил един от офицерите си до Джулио Бранчифорте, известен в испанската армия като полковник Лидзара. Той го викаше в Италия. Джулио изгаряше от желание да види отново родината си. Слезе под измислено име в Пескара, малко пристанище на Адриатика под Киети, в областта Абруци и през планините стигна до Петрела. Радостта на принца удиви всички. Той каза на Джулио, че го е извикал, за да го направи свой наследник и да му предаде командването на войските си. На това Бранчифорте отговори, че, казано по военному, не си струва труда, и лесно го доказа: ако Испания някога пожелае сериозно, тя за шест месеца съвсем лесно ще премахне всички разбойници в Италия.

— Но в края на краищата — прибави младият Бранчифорте, — ако вие желаете това, принце, аз съм готов да приема. В мое лице винаги ще намерите наследника на храбрия Ранучо, убит при Чампи.

Преди пристигането на Джулио принцът бе заповядал никой в Петрела да не е посмял да говори за Кастро и за процеса срещу игуменката; за най-малкото бръщолевене се предвиждаше смъртно наказание без отлагане. След изблика на приятелство, с който прие Бранчифорте, той го помоли да не ходи в Албано без него. Това пътуване беше организирано така — градът бе окупиран от хиляда негови хора, а по пътя за Рим беше разположен авангард от хиляда и двеста души.

Можем да си представим какво изживя горкият Джулио, когато принцът, който беше заповядал да извикат стария още жив Скоти в къщата, превърната в щаб, нареди да въведат стареца в стаята, където се намираха с Бранчифорте. Когато двамата приятели се хвърлиха в прегръдките си, принцът каза на Джулио:

— Сега, бедни мой полковнико, бъди готов да чуеш най-лошото.

След тези думи духна свещта и излезе, като заключи двамата приятели.

На следния ден Джулио, който не искаше да излиза от стаята си, изпрати да поискат от принца разрешение да се върне в Петрела и да не се среща с никого няколко дни. Но му съобщиха, че принцът е изчезнал заедно с войските си. През нощта той бе научил за смъртта на Григорий XIII; веднага забрави приятеля си Джулио и се впусна в поход. При Джулио бяха останали само тридесетина мъже от бившия отряд на Ранучо. Добре известно е, че в онази епоха, когато папският престол оставаше свободен, законите бяха неми, всеки се стремеше да задоволи страстите си и нямаше друга сила, освен грубата сила; ето защо още преди да изтече денят, принц Колона бе окачил на бесилото повече от петдесетина свои врагове. Колкото до Джулио, макар че нямаше при себе си и четиридесет човека, той се реши да тръгне за Рим.

Всички прислужници на игуменката от Кастро й бяха предани; те се бяха настанили в бедни къщи около манастира „Санта-Марта“. Агонията на Григорий XIII бе траяла повече от седмица; синьора де Кампиреали очакваше нетърпеливо смутните дни, които щяха да последват смъртта му, за да завърши последните петдесет стъпки на подземния проход. Тъй като сега трябваше да се прекосят мазетата на голям брой обитавани къщи, тя се опасяваше, че накрая няма да успее да запази в тайна своето начинание.

На втория ден след пристигането на Бранчифорте в Петрела тримата бивши войници на Джулио, които Елена бе взела на служба при себе си, като че ли бяха обзети от лудост. Макар на всички да беше известно, че я държат в пълно уединение и е охранявана от монахини, които я мразят, един от войниците, Угоне, дойде до вратата на манастира и най-настойчиво поиска да му позволят да види незабавно господарката си. Отказаха да говорят с него и го изпъдиха. Отчаян, той остана на мястото си и започна да раздава по едно су на всички служители в манастира, които влизаха или излизаха, казвайки им буквално тези думи: „Радвайте се заедно с мене, синьор Джулио Бранчифорте се върна; той е жив; съобщете това на вашите приятели.“

През целия ден двамата приятели на Угоне му носеха монети, без да престават да ги раздават денем и нощем, повтаряйки все същите думи, докато не им остана нито едно су. Но и след това тримата войници, редувайки се, продължиха да дежурят край манастира „Санта-Марта“ и да повтарят неизменно пред минувачите все същите думи, последвани от радостни възгласи: „Синьор Джулио се върна“ и т.н.

Планът на тези храбри люде се увенча с успех: не бяха изминали тридесет и шест часа, след като бе дадено първото су, и злочестата Елена, уединена в своята килия, вече знаеше, че Джулио е жив: тези думи я хвърлиха в трескаво безумие.

— О майко моя! — провикна се тя. — Колко злини ми причинихте!

Няколко часа по-късно удивителната вест й бе потвърдена от малката Мариета, която, като пожертва всичките си златни украшения, получи разрешение да влезе със сестрата надзирателка, отнасяща храна на затворничката. Елена се хвърли в обятията й, плачейки от радост.

— Това е тъй хубаво — каза тя, — но едва ли ще остана с теб още дълго!

— От само себе си се разбира — каза Мариета. — Сигурна съм, че на ватиканския събор вашият затвор ще бъде заменен с обикновено изгнание.

— Ах, мила моя, да видя отново Джулио! Да го видя, когато съгреших!

На третата нощ след тази среща част от плочника на църквата се издъни с голям шум; монахините от „Санта-Марта“ помислиха, че манастирът ще пропадне в земята. Настъпи голяма паника, всички крещяха, че е станало земетресение. Един час след рухването на мраморния плочник на църквата, синьора де Кампиреали, предшествана от тримата войници на служба при Елена, проникна в килията през подземния проход.

— Победа, победа, господарке! — викаха войниците.

Елена бе обзета от смъртен страх; помисли, че Джулио Бранчифорте е с тях. Успокои се и на лицето й се изписа обикновеният строг израз едва когато й казаха, че придружават само синьора де Кампиреали, а Джулио се намира още в Албано, превзет от него с помощта на няколко хиляди войници.

След малко се появи синьора де Кампиреали; тя пристъпяше с мъка, опирайки се на ръката на своя щитоносец, който бе в парадна униформа и с шпага; великолепната му дреха цяла бе изцапана с пръст.

— О, скъпа моя Елена! Идвам да те спася! — възкликна синьора де Кампиреали.

— А кой ви е казал, че искам да бъда спасена?

Синьора де Кампиреали беше поразена; гледаше дъщеря си с широко отворени очи; изглеждаше силно развълнувана.

— Е добре, скъпа Елена — каза синьора де Кампиреали, — съдбата ме принуждава да ти призная една постъпка, която може би е напълно естествена след всички нещастия, постигнали нашето семейство, но за която аз се разкайвам и те моля да ми простиш: Джулио… Бранчифорте… е жив.

— Тъкмо защото той е жив, аз не желая повече да живея.

Отначало синьора де Кампиреали не разбра думите на дъщеря си, после се обърна към нея с най-нежни молби, но не получи отговор. Елена се бе обърнала към разпятието и се молеше, без да я слуша. Напразно цял час синьора де Кампиреали направи всичко възможно да получи от нея една дума, един поглед. Накрая дъщеря й нетърпеливо я прекъсна:

— Под мраморната поставка на това разпятие в стаичката ми в Албано бяха скрити неговите писма; по-добре да бях разрешила баща ми да ме убие! Излезте и ми оставете злато.

Тъй като синьора де Кампиреали искаше да говоря още с дъщеря си, въпреки знаците на уплашения щитоносец, Елена започна да губи търпение.

— Дайте ми поне един час свобода; вие отровихте живота ми, сега искате да отровите и смъртта ми.

— Ние ще бъдем господари на подземния проход още два-три часа; надявам се, че ще промениш решението си! — провикна се синьора де Кампиреали, обливайки се в сълзи.

И тръгна обратно през прохода.

— Угоне, остани при мен — каза Елена на единия от своите войници — и се въоръжи добре, приятелю, защото може да се наложи да ме защищаваш. Покажи ми шпагата си, меча, кинжала!

Старият войник й показа оръжието, което беше в добро състояние.

— Добре тогава, излез от килията и стой там; ще напиша на Джулио дълго писмо, което ти лично ще му предадеш; не желая то да попадне в други ръце, освен в твоите, защото нямам нищо с какво да го запечатам. Тя можеш да го прочетеш. Пъхни в джобовете си това злато, което майка ми току-що остави, аз имам нужда само от петдесет цехини; постави ги на леглото ми.

След тези думи, Елена започна да пише:

„Не се съмнявам ни най-малко в тебе, скъпи мой Джулио; отивам си, защото ще умра от мъка в твоите обятия, като почувствам колко голямо би могло да бъде моето щастие, ако не бях съгрешила. Не мисли, че съм обичала някого след теб; напротив, сърцето ми бе изпълнено с най-дълбоко презрение към човека, когото допуснах в стаята си. Прегрешението ми се дължи единствено на скука, а може би и на безпътство. Помисли колко отслабнала бях духом след безполезния опит, който направих в Петрела, където принцът когото искрено уважавах, защото ти го обичаше ме прие тъй жестоко; помисли си, повтарям ти, какви лъжи гнетяха отмалелия ми дух цели дванадесет години. Всичко, което ме обкръжаваше, беше фалшиво и лъжливо и аз го знаех. В началото получих тридесетина писма от теб; прецени сам с какъв възторг отворих първите! Но докато ги четях, сърцето ми се вледеняваше. Гледах този почерк — познавах ръката ти, но не и сърцето ти. Помисли си как тази първа лъжа разруши смисъла на живота ми до такава степен, че започнах да отварям писмата с твоя почерк без удоволствие! Страшната вест за твоята смърт угаси в сърцето ми всичко останало от щастливите дни на нашата младост. Първата ми мисъл, както сам разбираш, беше да отида да видя и да докосна с ръката си брега на Мексико, където, както разправяха, диваци те убили; ако бях изпълнила това свое желание… ние щяхме да бъдем щастливи сега, тъй като в Мадрид, колкото и ловки да бяха шпионите, с които бдителната ръка на майка ми би ме обградила, може би бих стигнала до истината, защото все щяха да се намерят хора, у които да е останало малко състрадание и доброта; тъй като още тогава, мой Джулио, твоите подвизи бяха привлекли вниманието на хората и може би някой в Мадрид е знаел, че ти си Бранчифорте.

Да ти кажа ли кое попречи на нашето щастие? Преди всичко споменът за жестокия и унизителен прием, който принцът ми оказа в Петрела; а после — колко препятствия би трябвало да преодолея от Кастро до Мексико! Нали ме разбираш, душата ми беше вече загубила част от силата си. После бях обзета от тщеславие. Построих големи сгради в манастира, за да мога да взема за свое жилище стаята на портиерката, в която ти си се подслонил през нощта на сражението. Веднъж гледах земята, която някога ти заради мене бе напоил с кръвта си; чух презрителни думи, вдигнах глава и видях зли лица. За да си отмъстя, пожелах да стана игуменка. Майка ми, която знаеше добре, че си жив, направи героични усилия, за да ми издейства такова невероятно назначение. Това място беше за мен само източник на беди: то довърши моето духовно падение; започнах да намирам удоволствие в това да проявявам властта си, често дори причинявайки страдание на другите; извърших несправедливости. На тридесет години според хората бях добродетелна, богата, уважавана, а всъщност напълно нещастна. Тогава се появи този жалък човек, който бе самата доброта, но въплъщение на глупостта. Неговата несръчност ме накара да изслушам първото му признание. Душата ми беше тъй измъчена от всичко, което ме обкръжаваше след твоето заминаване, че нямах вече сила да се съпротивлявам дори срещу най-малкото изкушение. Дали да ти призная нещо непристойно? Защо не, всичко е позволено на една мъртва. Когато четеш тези редове, червеите вече ще гризат моето тъй наречено красиво тяло, което трябваше да бъде само за теб. Най-сетне трябва да направя най-тежкото признание: не виждах причини да не опитам и аз тази груба любов като всички римски дами; това беше леконравна мисъл, но аз нито веднъж не можах да се отдам на този човек без чувство на ужас и отвращение, което унищожаваше всяка наслада. Виждах те винаги до мен, в нашата градина в Албано, когато Мадоната ти внуши тази привидно благородна мисъл, която причини заедно с деянията на майка ми нещастието на нашия живот.

Ти не ме заплашваше, беше нежен и добър, какъвто си винаги, ти ме гледаше; тогава ме обземаше злоба срещу този друг мъж и аз го биех с всичките си сили. Ето цялата истина, скъпи Джулио: не исках да умра, без да ти я кажа, мислех си също така, че може би този разговор с теб ще ме освободи от желанието да умра. Сега разбирам още по-добре каква би била моята радост да те срещна отново, ако се бях запазила достойна за теб. Заповядвам ти да живееш и да продължиш своята военна кариера, която ми доставяше такава голяма радост, когато узнавах за твоите успехи. Какво щеше да бъде, велики боже, ако бях получила твоите писма, особено след битката при Ахен! Живей и си спомняй често за Ранучо, убит при Чампи, и за Елена, която, за да не види укор в твоите очи, умря в «Санта-Марта».“

След като завърши писмото, Елена се приближи до стария войник, който беше заспал; тя измъкна ножа му, без той да усети, след това го събуди.

— Аз свърших — каза му тя, — боя се нашите неприятели да не превземат подземния проход. Вземи бързо писмото ми, което е на масата, и лично го предай на Джулио, лично ти, разбираш ли? Освен това му дай моята носна кърпичка и му кажи, че в този момент го обичам така, както съм го обичала винаги, чуваш ли, винаги!

Изправен, Угоне не тръгваше.

— Върви!

— Господарке, добре ли размислихте? Господин Джулио толкова ви обича!

— Аз също го обичам; вземи писмото и лично му го предай.

— Добре, бог да ви благослови, вие сте толкова добра.

Тръгна, но веднага се върна; намери Елена мъртва, беше пронизала сърцето си с ножа.