Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Италиански хроники (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Abbesse de Castro, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2010 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Стендал. Избрани произведения в четири тома. Том 2

Пармският манастир

Италиански хроники

„Народна култура“, София, 1982

 

Stendhal

La Chartreuse de Parme

© Bibliotheque de la Pleiade, Paris, 1933

Chroniques italiennes

© Garnier-Flammarion, Paris, 1977

История

  1. — Добавяне

I

В мелодрамата толкова често са изобразявани италиански разбойници от XVI век и толкова хора са ги описвали, без да ги познават, че сега ние имаме съвсем лъжлива представа за тях. Най-общо може да се каже, че тези разбойници са били опозицията срещу жестоките правителства, които заменили в Италия републиките от Средните векове. Нов владетел-тиранин ставал обикновено най-богатият гражданин на изчезнала република и за да привлече към себе си народа, той украсявал града с великолепни църкви и хубави картини. Така постъпили родовете Полентини от Равена[1], Шанфреди от Фаенца[2], Риарио от Имола[3], Кане от Верона[4], Бентиволио от Болоня[5], Висконти от Милано[6] и накрая, най-малко войнствените и най-лицемерните от всички — Медичите от Флоренция. Никой от историците на тези малки държави не се е осмелил да разкаже за безбройните отравяния и убийства, продиктувани от страха, който вечно е измъчвал тези дребни тирани; почтените историци били на служба при тях. Ако вземете предвид, че всеки един от тези тирани е познавал лично до един републиканците, които го ненавиждат (великият херцог на Тоскана — Козимо[7] например, е познавал лично Строци[8]), че мнозина от тези тирани са умрели от насилствена смърт, ще разберете дълбоката омраза и вечното недоверие, които са вдъхвали толкова изобретателност и смелост на италианците от XVI век и са надарили с толкова много талант техните художници. Вие ще видите как тези дълбоки страсти са попречили да се роди онзи твърде смешен предразсъдък, който по времето на мадам дьо Севинье се е наричал чест, който се състои главно в това да жертваш живота си в служба на господаря, чийто поданик си се родил, и да се харесаш на дамите. През XVI век във Франция един мъж можел да покаже енергичност и достойнство и да си спечели възхищението на другите само чрез храбростта си на бойното поле или в дуелите; и тъй като жените обичат смелостта и особено дързостта, те станали върховните съдници на мъжкото достойнство. Тогава именно се родил този дух на галантност, който подготви постепенното унищожение на всички страсти, дори на любовта, в името на новия жесток тиранин, на когото се покоряваме всички — суетността. Кралете са покровителствали суетата, и то не без основание — оттам възниква и господството на ордените и отличията.

В Италия един мъж е могъл да се отличи с много други заслуги — с майсторски удари на шпагата, но и с разчитане на стари ръкописи: вземете например Петрарка, идола на своето време. В XVI столетие жената обичала учения елинист толкова и дори повече, отколкото мъжа, прочул се с военна храброст. Тогава е имало истински страсти, а не галантност. Ето голямата разлика между Италия и Франция, ето защо в Италия са се родили рафаеловци, джорджоневци, тициановци, кореджовци, докато Франция е произвеждала през XVI век всичките смели, неизвестни днес полковници, всеки от които е убил много неприятели.

Искам извинение за тази сурова истина. Тъй или иначе, с жестоката и неизбежна разплата с дребните италиански тирани от Средните векове разбойниците спечелили сърцето на народа. Тях ги мразели, когато крадели коне, жито, пари, с една дума, всичко, което им било нужно, за да живеят; но дълбоко в сърцата си народът бил с тях; селските момичета предпочитали пред всички други онзи момък, който веднъж в живота си е бил принуден d’andae alla machia, тоест да избяга в гората и да намери убежище сред разбойниците, след като е извършил някое неразумно действие.

И в наши дни, разбира се, всички се страхуват да срещнат разбойници; но когато ги накажат, всички те съжаляват. Така е, защото народът — хитър, присмехулен, умеещ да се подиграва с всички писания, излезли под цензурата на неговите господари — обича да чете онези малки поеми, които разказват със симпатия за живота на най-известните разбойници. Героичното, което той намира в тези истории, запленява художественото чувство, винаги живо в низшите класи, пък всъщност той е така уморен от официалните възхвали по адрес на някои хора, че всичко неофициално в тази насока стига до сърцето му. Трябва да се има предвид, че простолюдието в Италия страда от някои неща, които чужденецът не би забелязал никога, дори да живее десет години в страната. Например до преди петнадесет години, преди мъдростта на правителството да бе премахнала разбойничеството[9], нерядко можеше да се види как разбойниците отмъщават за неправдите на губернаторите в някои малки градове. Тези губернатори с неограничена власт, чиято заплата е не повече от двадесет екю на месец, естествено се оказваха под заповедите на най-богатото семейство в града, което по този съвсем прост начин подтискаше неприятелите си. Дори разбойниците не всякога успяваха да накажат тези дребни губернатори-деспоти, но поне съумяваха да се подиграят с тях и да ги опозорят, което не е малко в очите на този духовит народ. Сатиричният сонет го утешава за всички негови беди, но той никога не забравя една обида. Ето още една от съществените разлики между италианеца и французина.

През XVI век, ако губернаторът на едно градче осъдеше на смърт някой беден гражданин, станал жертва на омразата на господстващото семейство, често можеше да се види как разбойниците нападат затвора и се опитват да освободят клетника. От своя страна могъщата фамилия не се доверяваше много на осмината или десетима войници на правителството, натоварени да охраняват затвора, затова наемаше на своя сметка отряд от временни войници. Тези войници, наричани bravi, лагеруваха в околностите на затвора и имаха за задача да съпровождат до лобното място нещастника, чиято смърт е била купена. Ако сред членовете на това могъщо семейство имаше някой млад мъж, той заставаше начело на импровизирания отряд.

Това състояние на цивилизацията оскърбява нравственото ни чувство, съгласен съм; в наше време имаме дуел, скука и неподкупни съдии; но тези обичаи от XVI век са били великолепно пригодени да създават мъже, достойни за това име.

Мнозина историци, и до днес високо оценявани от закостенялата академична литература, са се мъчили да прикрият това състояние на нещата, което към 1550 година създаде толкова силни личности. В тяхно време предпазливите им лъжи са били възнаградени с всички почести, с които са разполагали Медичите във Флоренция, родът д’Есте във Ферара[10], вицекралете на Неапол и т.н. Един злополучен историк, на име Джанене[11], е поискал да вдигне крайчеца на завесата; но тъй като се е осмелил да каже само малка част от истината, при това използвайки доста двусмислена и неясна форма, произведението му с много скучно; въпреки това той умрял в затвора на осемдесет и две години на 7 март 1758 година.

Следователно, ако искаме да опознаем историята на Италия, първото нещо, което трябва да направим, е да не четем общоприетите автори; в никоя друга страни не е тъй известна цената на лъжата и никъде тя не е била по-добре заплащана.[12]

В първите исторически съчинения, писани в Италия след голямото варварство от IX век, вече се споменава за разбойниците и при това се говори за тях така, сякаш са съществували от незапомнени времена. (Виж сборника на Муратори[20].) Когато за беда на общественото благополучие, на законността и доброто управление, но за щастие на изкуствата средновековните републики били смазани, най-енергичните републиканци, които обичали свободата повече от останалите свои съграждани, се укрили в горите. Естествено народът, потискан от разните Балиони[21], Малатеста[22], Бентиволио, Медичи и други, обичал и уважавал техните неприятели. Дребните тирани, които наследили жестокостите на първите узурпатори — например жестокостта на Козимо, първия велик херцог на Флоренция, който организирал убийството на републиканци, избягали чак във Венеция и дори в Париж, — умножили неволно редиците на тези разбойници. Ако говорим само за годините, близки до времето, в които е живяла нашата героиня, около 1550 година, Алфонсо Пиколомини[23], херцог Монте Мариано и Марко Шара[24] ръководели успешно въоръжени банди в околностите на Албано, които нападали папските войски, известни тогава със смелостта си. Областта на бойните действия на тези прочути вождове, от които народът се възхищава и до днес, се простирала от По и блатата на Равена до горите, с които тогава бил обрасъл Везувий. Гората Фаджола, прочута с техните подвизи, разположена на пет левги от Рим по пътя за Неапол, била главната квартира на Шара, който по времето на папа Григорий XIII събирал понякога хиляди войници. Подробната история на този забележителен разбойник би се сторила невероятна в очите на днешните поколения, защото те никога не биха разбрали мотивите на действията му. Той е бил победен едва в 1592 година. Когато видял, че работите му са в отчаяно състояние, влязъл в преговори с Венецианската република и минал на служба към нея с най-преданите си или, ако предпочитате, най-провинилите се войници. По искане на римското правителство Венеция, която била подписала договор с Шара, убила вожда на разбойниците, а неговите храбри войници изпратила да защищават остров Крит срещу турците. Венецианските хитреци знаели, че в Крит върлува смъртоносна чума и само за няколко дни от петстотинте войници, които Шара довел в служба на републиката, останали само шестдесет и седем.

Гората Фаджола, чиито гигантски дървета покриват един стар вулкан, била последният театър на бойните подвизи на Марко Шара. Всички пътешественици ще ви кажат, че това е най-живописната местност от възхитителните околности на Рим, която с мрачния си вид сякаш е създадена за трагедии. Тя увенчава с тъмната си зеленина върховете на Монте Албано.

Ние дължим тази великолепна планина на едно вулканично изригване, станало много векове преди основаването на Рим. В далечната предисторическа епоха тя внезапно се извисила сред обширната равнина, която се е простирала някога между Апенините и морето. Монте Кави, обкръжен от тъмните усои на Фаджола, е нейната най-висока точка; той се вижда отвсякъде, от Терачина и Остия, както и от Рим и Тиволи, а Монте Албано, сега покрит с дворци, затваря на юг панорамата на Рим, тъй прочута сред пътешествениците. Един манастир на черни монаси е заместил на върха на Монте Кави храма на Юпитер Феретрийски, където латинските племена са идвали на общи жертвоприношения, за да укрепват религиозния си съюз. Закрилян от сенките на великолепните кестенови дървета, пътешественикът достига за няколко часа до грамадите на развалините от Юпитеровия храм; но заслонен под дебелите сенки, тъй приятни при този климат, дори днес пътешественикът поглежда неспокойно към горските глъбини: страхува се от разбойници. Когато стигат до върха на Монте Кави, пътниците запалват огън сред развалините на храма, за да си приготвят храна. От тази точка, господстваща над цялата околност на Рим, се вижда при залез слънце морето, което изглежда така, сякаш е на две крачки, макар в действителност да се намира на три или четири левги; различават се и най-малките корабчета; с най-слабия далекоглед могат да се изброят хората, които пътуват с парахода за Неапол. От всички други страни се вижда великолепна равнина, която на изток, над Палестрина, е оградена с Апенините, а на север от църквата „Сан-Пиетро“ и другите големи сгради на Рим. Тъй като Монте Кави не е много висок, погледът открива най-малките подробности в този изключителен пейзаж, който би могъл да мине и без исторически възпоминания, но въпреки това всяка китка дървета, всяко парче от разрушена стена, забелязани в полето или по склоновете на планината, напомнят някоя от онези възхитителни с патриотизма и смелостта си битки, за които разказва Тит Ливий.

И в наши дни до огромните отломъци, останали от храма на Юпитер Феретрийски и използвани от монасите за ограда на градината им, може да се стигне по триумфалния път на първите римски царе. Той е покрит с правилно издялани камъни; дори в гората Фаджола се виждат отделни части от него.

По ръба на угасналия кратер, който, сега изпълнен с бистра вода, се е превърнал в хубавото езеро Албано с окръжност пет-шест мили, дълбоко вкопан във вулканичните скали, е бил разположен град Алба, майката на Рим, който първите римски императори са разрушили по политически причини. Все пак неговите руини са се запазили и до днес. Няколко века по-късно, на четвърт левга от Алба, върху склона на планината, обърнат към морето, бил построен модерният град Албано; но той е отделен от езерото със скали, които скриват езерото от града и града от езерото. Когато го съзрете от равнината, неговите бели сгради се открояват върху тъмния дълбок листак на гората, покрила вулканичната планина, така скъпа на разбойниците и прославена от тях.

Албано, който днес наброява пет-шест хиляди жители, е имал само три хиляди през 1540 година, когато сред първите благородници е процъфтявал могъщият род Кампиреали, за чиито нещастия ще разкажем.

Превеждам тази история от два обемисти ръкописа, единият римски, другият флорентински. Поех риска и се осмелих да възпроизведа техния стил, който е почти като на старите легенди. Изящният и отмерен език на днешната епоха би бил, струва ми се, в силно несъответствие с разказаните събития и особено с размишленията на авторите. Те са писали съчиненията си към 1598 година. Аз моля читателя да бъде снизходителен към тях, и към мен.

Бележки

[0] Стендал е диктувал новелата на два етапа: на 12–13 септември 1838 и на 19–21 февруари 1839. В интервала между тези два толкова къси периода той създава „Пармският манастир“. С това се обясняват многобройните сходства между двете произведения.

Новелата е била публикувана в „Revue des deux mondes“ под псевдонима Ф. дьо Лаженьове и с обозначения на места и дати, които са чиста мистификация. Първата част на текста (I-V глава), отпечатана в броя от 1 февруари 1839, е датирана: „Палермо, 15 септември 1838“, втората част (глава VI и VII) в броя от 1 март и е датирана: „Палермо, 6 февруари 1839“.

През същата 1839 година „Игуменката от Кастро“, заедно с още две други новели, излиза в самостоятелна книга, подписана с истинското име на Стендал.

[1] Полентини от Равена — италиански род, чиито представители управлявали Равена в XIII — XIV век.

[2] Манфреди от Фаенца — италиански род от немски произход, чиито представители в XIV — XV век нееднократно са завладявали и губели властта в град Фаенца.

[3] Риарио от Имола — с подкрепата на своя чичо папа Сикст IV Джироламо Риарио (1443–1488) станал управител на Форли и Имола; след смъртта на чичото загубил всички свои владения и бил убит от собствените си телохранители.

[4] Кане от Верона — аристократичен род, владял Верона през ХIII-XIV век.

[5] Бентиволио от Болоня — италианско княжеско семейство, управлявало Болоня; върхът на неговото могъщество е през XV век.

[6] Висконти от Милано — аристократичен род, играл видна роля в Милано и цялата област Ломбардия от XIII до XV век.

[7] Козимо I Медичи (1519–1574) — велик херцог на Тоскана, урок и жесток тиранин, ловък политик и умел пълководец.

[8] Строци (1488–1538) — представител на стар патрициански род от Флоренция; вдигнал бунт при вземането на властта от Козимо I, бил разбит, пленен и в затвора се самоубил.

[9] Гаспароне, последният разбойник, води преговори с правителството през 1826 година; в момента той е затворен в крепостта Чивитавекия заедно с тридесет и двама свои хора. Само липсата на вода по върховете на Апенините, където се бе укрил, го принуди да преговаря. Той е умен човек с много приятна външност. — Б.а.

[10] Д’Есте от Ферара — феодален род, управлявал Ферара в XIII — XIV век.

[11] Джаноне (роден в 1676) — историк. Неговият основен труд „Гражданска история на Неаполитанското кралство“ предизвикал гнева на папата, който го отлъчил от църквата. След дълга емиграция в Швейцария Джаноне бил заловен на границата от италианските власти, хвърлен в затвора в Торино, където умира в 1748 година (Стендал погрешно посочва 1758).

[12] Паоло Джовио[13], епископ на Комо, Аретино[14] и стотици други по-малко забавни писатели, чиито съчинения са спасено от клевети само защото са скучни, Робъртсън[15], Роско[16], са пропити с лъжи. Гуичардини[17] се е продал на Козимо I, който му се подиграл. В наши дни Колета[18] и Пиньоти[19] казаха истината, макар че последният непрекъснато се страхувал да не изгуби службата си и не е искал да печата произведенията му преди смъртта му. — Б.а.

[13] Джовио (1483–1552) — италиански историк, написал 45 тома, обхващащи събитията от 1494 до 1547 година.

[14] Аретино (1492–1556) — италиански поет-сатирик, наречен „бич за владетелите“ заради безпощадните му политически сатири.

[15] Робъртсън (1721–1793) — английски историк, написал „История на царуването на Карл V“ (1769).

[16] Роско (1753–1831) — английски историк, който се е занимавал с историята на Италия.

[17] Гуичардини (1482–1540) — италиански историк, заемал важни държавни служби; трудовете му по история на Флоренция и Италия са публикувани след смъртта му.

[18] Колета (1775–1833) — неаполитански генерал, автор на труд по история на Неаполитанското кралство.

[19] Пиньоти (1739–1812) — италиански поет и историк.

[20] Муратори (1672–1750) — италиански историк и археолог.

[21] Балиони — стар аристократичен род, който е владял известно време град Перуджа; излъчил е видни пълководци и политици, художници и писатели.

[22] Малатеста — семейство на италиански кондотиери, господствали в Римини през XII-XV век.

[23] Пиколомини, херцог Монте-Мариано (1549–1591) — един от последните италиански кондотиери; воювал срещу папските войски, бил разбит от Тосканския херцог, пленен и обесен.

[24] Марко Шара — аристократ, прочут италиански разбойник от XVI век.