Ан Харъл
Диамантен огън (7)

6

Хендрик де Гийр пушеше пура на задната седалка в колата на Райдър, която шофьорът бе паркирал на Бродуей, когато високият сенатор се настани до него и очевидно раздразнен, нареди:

— Размърдай проклетата машина — извади копринена кърпичка от джоба и дори не си даде труда да я разгъне, преди да избърше челото си. После рязко добави: — Ненавиждам пурите.

Холандецът сви безразлично рамене и изгаси пурата; щеше да я допуши по-късно насаме. Райдър напъха кърпичката в джоба на палтото си и Хендрик, леко развеселен, се запита колко зле ли се е държала с него хубавата пианистка Джулиана Фол. С умението на професионален политик Райдър се овладя.

— Беше на концерта. Хареса ли ти?

— Да, бях и не — не ми хареса. А на теб?

— Да. Разбира се, че да. Изпълнението й бе чудесно — само блясъкът в очите на Райдър издаваше пламналата страст към русокосата пианистка. — Джулиана Фол е изключителна музикантка, не смяташ ли?

— Не се интересувам от музика.

Райдър дари Хендрик с бегла покровителствена усмивка, но холандецът не се засегна. Беше каквото беше и много отдавна престана да се стреми да се промени. Райдър продължи по-благо:

— Хайде да говорим по същество. Предполагам, видял си с кого бях тази вечер?

— Рейчъл Стейн — отвърна Хендрик с безизразен тон.

Райдър впери очи право напред в тъмната студена кола, сякаш като не гледа холандеца, думите му нямат нищо общо с него.

— Тя иска главата ти.

— И я заслужава. Аз обаче не съм мазохист.

— Нито пък аз.

— Разбира се, че не си. Рейчъл Стейн иска главата ми, а ти ще й я дадеш, защото иначе тя ще се разприказва; тогава не е изключено някой да надникне по-дълбоко, за да види дали помежду ни няма евентуални връзки. Това не е нещо, което ти или сержант Блок желаете, предполагам.

— Разсъжденията ти са съвършено правилни, Де Гийр — съгласи се Райдър навъсено. — Тя би могла да нанесе големи щети — съвсем незаслужени, ще добавя.

Хендрик се усмихна истински развеселен.

— Да, да. В цялата история ти си абсолютно невинен.

Райдър не отвърна нищо; дори не долови лекия сарказъм в тона на Де Гийр. Господи, колко мразеше цялата тази каша! Преди много дни планира този момент — откакто Рейчъл Стейн за пръв път му разказа подробности за предателството на Де Гийр спрямо нейното семейство и семейство Пеперкамп. И сега, когато часът настъпи, едва успяваше да се съсредоточи. Все още виждаше тъмните красиви очи на Джулиана Фол върху фона на светлото й лице. Сигурно го е взела за глупак. „Ти си такъв задник, Сам“ — каза съпругата му, когато го изостави. Другите жени не бяха съгласни с нея — той не бе съгласен, — но думите й още го жегваха. Съпругата му бе жена, която никога не успя да впечатли. А ти все по такива си падаш, нали така, приятелче? Не, не. Джулиана Фол няма да е такава. Само Старк да не беше… Да го вземат дяволите! Как цъфна тази вечер?

— Но ти имаш определени условия — продължи холандецът спокойно.

С почти физическо усилие сенаторът разкара от съзнанието си образа на самодоволния нахален Матю Старк. Железния — така го наричаха другите бойци, и то винаги с уважение. Знаеха, че на Старк може да се разчита. На Райдър му се искаше неговият прякор да е Железния, а не Златното момче. Ала всичко беше в миналото. Кой днес е американски сенатор и кой бивш писател? Срещата им зад кулисите бе просто нещастно съвпадение. Толкова.

— Да — отвърна той накрая. — Имам условия. Съществува начин да разрешиш моите проблеми и същевременно — твоите.

Райдър се извърна и погледна зле скроените дрехи на холандеца, невчесаните коси, едрите, мазолести ръце. Как стана, че такъв мъж разполага с толкова много власт над него? Но няма да е за дълго, окуражи се Райдър. Най-после всичко ще свърши.

— Знам за Амстердам. След като ни видяла заедно в колата по новините в шест, Рейчъл Стейн ми разказа всичко. Извади лош късмет тогава, но те предупредих за опасността да се срещнем лично. Все пак не е изключено нещата да се уредят. След като си поприказвах с Рейчъл, направих някои проучвания; открих и други подробности. Ти си тук тази вечер, Де Гийр, защото знаеш, че си причинил смъртта на дванадесет души, а Рейчъл Стейн иска да те види изправен пред съда да отговаряш за постъпките си. Ти си тук, защото си наясно, че аз го знам. Не съм толкова глупав да не се досещам, че можеш да изчезнеш. Но нещата при Блок ти потръгнаха, а и вече си прекалено стар. Няма да ти е лесно да започнеш отначало, особено след като не се налага. Трябва само да ми набавиш каквото искам и аз ще забравя всичко, което съм чувал за теб.

Хендрик се бе научил да не се подвежда от невинните очи на този мъж.

— Това сме го обсъждали и друг път. Тук съм, нали? Кажи какво искаш.

— Диамантът.

Холандецът не издаде никакъв звук.

— Знаеш за какво говоря. Знам, че знаеш. Тази жена Стейн не вярва в съществуването му, иначе никога не би го споменала, когато дойде при мен да се оплаква от теб. Тя няма представа за интереса ми към камъка — но аз съм убеден, че той съществува. И което е по-важно — ти ще ми го набавиш.

— Знам за много диаманти, сенаторе…

— Де Гийр, не ми губи времето.

Хендрик погледна младия сенатор безизразно.

— Трябва да съм сигурен за какво говорим. Как се казва диамантът?

Очите на Райдър станаха студени.

— Нешлифованият Менестрел.

Отис Реймънд се поклащаше на краката си, стъпил върху ръчно тъкания килим пред огромното бюро. Зад гърба му в камината бумтеше огън, но — както винаги — той приличаше на човек, на когото му е студено. Чудесен екземпляр за армията на Съединените щати, помисли си Блок, няма що. По дяволите. Не преставаше да се удивлява, че Реймънд е служил във Виетнам и се бе проявил като добър стрелец. Трябва да е било чист късмет.

— Добър вечер, Реймънд.

— Сержант.

Блок се облегна на плетения стол.

— Току-що ми се обади Сам. Каза, че Старк е цъфнал в „Линкълн сентър“ тази вечер. Не знаеш нищо по въпроса, нали?

— Мат Старк? Не, сержанте. Не съм го виждал от няколко години.

— Не си се отбивал да го видиш, докато беше във Вашингтон, така ли?

— Не. Отидох там по ваша задача и не си губих времето. Направих само което ми наредихте.

— Сигурно. Но защо все пак Старк се е появил в Ню Йорк?

— Нямам представа. Питайте него.

— Може и така да постъпя, Реймънд. Може.

Отис подсмръкна. Усещаше как вече не го свърта да стои на едно място.

— Нещо друго?

— Не. Свободен си.

Малко по-късно отново се обадиха на Блок по телефона.

— Готово — уведоми го човекът му в Ню Йорк.

— Злополука ли? — попита Блок.

— Разбира се.

— Добре — загледа се в ярките пламъци и се наслади на аромата на горящата бреза. — Много добре.