Ан Харъл
Диамантен огън (24)

23

На Националното летище във Вашингтон Джулиана намери обществен телефон и поиска номера на Абрахам Стейн в Палм Бийч от „Справки“ във Флорида. Звънна в своя апартамент от „Олбъни“ и когато й отговори телефонният секретар, разбра, че Блок е прибрал и леля й Вили. Или леля Вили е тръгнала по петите му. Обмисли дали да се обади на баща си, но се отказа от идеята — нямаше да понесе ужаса в гласа му, да го лъже, да твърди, че е добре и всичко ще се оправи. Вместо това отлетя направо за Вашингтон и с такси се отправи към Капитолия, като се надяваше, молеше се Райдър да си е в кабинета; щеше да се опита да го склони да й помогне. Импулсивно я обзе и желанието да потърси Матю в „Газет“ и в дома му. Потисна го. Дори да го намери, той само ще й се изплъзне отново.

Набра номера в Палм Бийч. Чула гласа на Абрахам Стейн, сети се, че сестра му току-що е починала, и се почувства като натрапник. Но не разполагаше с много възможности.

— Здравейте, господин Стейн. Обажда се Джулиана Фол — подхвана тя, защото не знаеше как иначе да започне. — Дъщеря съм на Катарина Пеперкамп и се нуждая от помощта ви. Нямам време да обясня всичко, но…

Абрахам не прояви никакво колебание.

— Просто кажете от какво имате нужда.

— Да се срещна с вас на летището в Талахасе след четири часа.

— Ще бъда там.

— И… ще ми трябва възможно най-бързия превоз до рибарската хижа на сенатор Райдър при Мъртвите езера. Добре е да наемете кола.

— Не се притеснявай, Джулиана.

— Като се видим, ще ви обясня.

— Ще ми кажеш толкова, колкото желаеш да споделиш. Не е необходимо да ми даваш обяснения.

Затвори и известно време остана неподвижна, после внезапно изруга, сграбчи отново слушалката и пусна монета в процепа. Взе номера на „Уошингтън Газет“ от „Справки“. Свързаха я с Алис Фелдън. Представи се набързо и попита за Матю.

— Не е тук — уведоми я редакторката. — Имате ли нещо против да ми съобщите какво, по дяволите, става?

— А идвал ли е в редакцията?

— Да. Излезе преди няколко минути. Старият му приятел Отис Реймънд е мъртъв.

Джулиана залитна и се облегна на стената. Ако Невестулката загине, защото не си ми казала всичко, разчитай, че тогава непременно ще ме видиш отново.

— А Матю каза ли къде отива?

— Не, но ако вие имате някаква представа, бих искала да знам.

— Благодаря — отвърна Джулиана глухо.

— Почакайте…

Не направи нищо подобно. Току-що обявиха полета й за Талахасе.

 

 

Матю пресрещна Сам Райдър, когато младият, привлекателен сенатор излизаше от дома си, където се отби набързо на път от офиса за клуба. Възнамеряваше да прекара остатъка от следобеда в игра на тенис, за да се облекчи с физическо натоварване, изпотяване и съревнование. Каквото и да се случи с Джулиана Фол, каквото и да си науми тя да предприеме, той не носи отговорност. Едно известяване на Блок, че се е отправила към него, щеше да му осигури няколко червени точки, но се въздържа. Изпита гордост от проявената воля в случая.

Сега обаче сърцето му заби лудо в гърдите: Старк стоеше небрежно облегнат върху оградата от ковано желязо в долния край на стълбите пред жилището на сенатора.

— Мислех си, че рано или късно отново ще се видим — заговори Старк.

Само веднъж преди това Райдър бе виждал очите на Матю Старк толкова черни и отчуждени.

— Не съм в настроение да говоря, Матю. Ако ме извиниш…

— Няма да те извиня, Сам. Повече не.

Райдър се изпъчи, като се потеше обилно.

— Какво искаш?

— Ще ме отведеш при Блок и ще ми помогнеш да го спра.

— Не съм в състояние…

— В състояние си и ще го направиш, приятелче. Знаеш така добре, както и аз, че кучият син ще действа, ще прецени щетите и ще изчезне. Ще убие Катарина Фол и Вилхелмина Пеперкамп, а и Джулиана Фол, ако успее, и ще хвърли телата им на някой плаж, както постъпи с Невестулката.

Ужасен, Райдър се хвана за перилата.

— Невестулката? Господи, Матю, сериозно ли говориш? Отис е…

Нямаше сили да го изрече.

— Отис е мъртъв. Този път успя да загине, докато се опитваше да спаси скапания ти задник.

— Никога не съм искал от него…

— Това не те прави по-малко отговорен. Блок го е убил и ти си замесен в това престъпление.

— Как…

— Прострелял го е в главата. Възнамерявам да разбера защо, сенаторе, и как точно си обвързан ти в тази история. Но този път ще се погрижа да си получиш заслуженото.

— Старк, за бога, успокой се. Не знаеш какви ги говориш. Виж, знам, че Невестулката ти беше приятел. Опитах се да му помогна, помниш ли, когато излезе от армията, но той предпочете да върви по свой си път. Съжалявам, че е мъртъв.

— Съжалението не е достатъчно, Златно момче. Ти оля нещата преди двадесет години, но тогава премълчах. Този път няма да е така.

Райдър се запъхтя, опитваше се да си поеме дъх.

— Не съм искал нищо да се случи с Отис!

Погледът на Старк не трепна.

— Не искаше нищо да се случи и на баща ти, но то все пак стана — отдръпна се от оградата и изправи рамене. Чувстваше се опустошен, стар и гневен. — Хайде да вървим. Разполагаш с частен самолет. Него ще вземем.

— Нищо такова няма да направим.

— Въоръжен съм. Авиокомпаниите не гледат с добро око на хора, които носят оръжие на борда. Нужно ми е някой да ме отведе, Сам. А и дори да не ми е нужно, този път няма да те оставя да се измъкнеш.

Райдър мъчително си пое въздух.

— Не можеш да ме принудиш, Матю.

— Но мога да проговоря, приятелче. За Невестулката, Рейчъл Стейн, Хендрик де Гийр, Филип Блок… и за Виетнам. В редакцията ме преследват да им напиша нещо. Разполагам с подходящ материал.

Райдър се хвана за перилата; трепереше, потеше се и се ненавиждаше заради ужаса, който изпитваше, но ненавиждаше Матю Старк повече; обвиняваше го.

— Матю, бъди разумен.

— Точно това правя. Ако не бях разумен, досега щях да съм те направил на пихтия. Тръгваме ли?

С подкосени крака Райдър слезе по стъпалата и Матю тръгна редом с него. Райдър се опита да изправи рамене, да прояви същата сила, но ужасът и нерешителността сковаваха мускулите му; той мразеше Матю заради неговия характер, заради способностите му, заради решителността, с която го обвиняваше — него, Райдър, за неща, за които не е виновен. Не разбираше ли той? По дяволите — не разбираше ли!

— Не ме вини за тази история, Матю. Блок я забърка… Нямаше начин да му откажа. Вече се бе настанил в рибарската ми хижа, когато се свърза с мен. Не бях в състояние да предприема нищо. Настояваше за пари — хиляди и хиляди долари; направих каквото бе по силите ми, но той поиска още. Точно по това време при мен се яви Рейчъл Стейн. Видяла ме с холандеца и така разбрах за Менестрела. Помислих си: ако успея да го набавя за Блок, ето ти начин да го разкарам от имението си и да го спра да ме тормози. Но, Матю — повярвай ми, — не исках някой да пострада от цялата тази история.

Старк изсумтя.

— Майка ти не ти ли е казвала, че пътят към ада е осеян с добри намерения, Сам?

 

 

Хендрик де Гийр запали пура и се настани по-удобно в рибарската лодка. Тя леко се поклащаше върху студените тъмни води, скрита зад няколко кипарисови дървета. Открадна я от един кей по брега на Мъртвите езера и предпазливо се промъкна насам, като внимаваше да не се заблуди и да не поеме по някой от многобройните канали и завои, които биха подвели и най-опитните рибари.

Хижата, заобиколена от няколко по-малки сгради — предимно бараки — се издигаше на стотина метра от наблюдателния пост на Хендрик. Войник, поставен на пост на кея, наблюдаваше езерото с бинокъл. На Хендрик му се искаше и той да разполага с бинокъл. Не се притесняваше, че ще го видят. Укри се добре сред дърветата, а и с откраднатата шапка и якето на рибаря се маскира донякъде, макар пурата да би го издала на някой, който познава навиците му. Но пурата бе великолепна, а и той трябваше да помисли.

Сержант Блок се готвеше да напусне лагера. Хендрик се досещаше за намеренията му по дейността около хижата, това бе нещо, което очакваше от Блок. Ще изчака до последния момент, но ще прецени кога възможностите му са свършили. Дори да продължи да упражнява контрол върху сенатор Райдър, другите — американският журналист, даже Джулиана — вероятно ще открият къде е и ще насочат властите към него. Сержантът наруши безброй закони и не на последно място извърши и убийство. Сега очевидно се подготвяше да се изтегли. Имаше логика. При това положение и Хендрик би постъпил така.

Холандецът изгаси пурата и отново се загледа към рибарската хижа. Дали Блок си даваше сметка, че Вилхелмина и Катарина никога няма да го отведат при Менестрела? Дали ще ги убие, преди да напусне лагера, или ще изчака и ще направи още един опит да се добере до камъка, като ги използва за примамка за Джулиана? Нешлифованият Менестрел, естествено, е у нея. Хендрик се ядосваше на себе си, че не се досети по-рано, в самото начало. Но той бе така уверен, че камъкът е у Йохан.

Въобще не биваше да ходи в Антверпен. Още тогава трябваше да се върне във Флорида, да убие Блок, а при необходимост — и Райдър. Защо пропиля толкова време да се навива и самозаблуждава как ще успее във всичко: ще предпази Пеперкампови, ще попречи Менестрелът да попадне в ръцете на Блок и ще остане жив.

Вечният оптимист, помисли си той с горчивина.

Видя как пазачите пред бараката, където вероятно са Катарина и Вилхелмина, се сменят. Ако беше на мястото на Блок, и той щеше да ги затвори именно там.

Той изчаква появата на дъщерята и вероятно все още донякъде вярва, че ще го отведат при Менестрела… Затова не ги убива.

Но ще го направи. Няма съмнение. А и е в състояние да чака. Кой ще го спре?

Холандецът въздъхна дълбоко. Е, помисли си той, с малко находчивост вероятно ще успее да обърка внимателно подготвените планове на сержанта.

Блок ще убие и теб.

Да, мина му през ума, съществува подобна възможност. Както и възможността сега тихо да се отдалечи и да изчезне. Та той е сам; възрастен мъж, изправен пред въоръжени типове. Какво може да направи?

Усмихна се на себе си.

— Какво, Хендрик? — промърмори той. — Да не би след всичките тези години да ставаш песимист?

 

 

Блок кимна доволно, когато най-довереният му човек напусна хижата. Нещата се подреждаха по негов вкус. Щом даде знак, ще напуснат лагера в рамките на половин час. Товарен самолет, зареден и готов, ги чакаше на малкото частно летище на около тридесет километра. Новата му база на островите вече е готова. Имаше дори течаща вода в тоалетните, душове, кокосови дървета и грейпфрути, които само чакаха да си вземеш от тях. Отлично местенце. Няма вече да му се налага да действа от някакви си скапани вонящи дупки.

Но трябва да заплати за мястото. Момчетата, които го изградиха, взеха и последния му цент; успокоиха го да не се безпокои за остатъка в момента. Ще си ги получат, когато се настани в новия лагер, а ако не им плати, ще дойдат и ще вземат малкия му арсенал, който така старателно събира през военните си години. Оръжията и мунициите, бяха казали те, винаги са привлекателни.

Блок не се канеше да се разделя с оръжията си. Събирал ги беше цели двадесет години и без тях щеше да остане единствено на нищожната си военна пенсия. Не е изключено дори да му се наложи да работи за пощите или нещо подобно.

По дяволите, помисли си той. С Менестрела би си платил всичките дългове. Никакви тревоги повече. Ще се нареди направо сред едрите риби.

— Искам проклетия камък — изрече той на глас и стана от бюрото.

Човекът му, който наблюдаваше Райдър, се обади. Джулиана Фол ходила да се види с Райдър в кабинета му, а Матю Старк го заловил пред дома му; двамата се качили в такси и успели да му се измъкнат. „Няма нищо“ — увери го Блок в рядък пристъп на великодушие. И наистина в момента нямаше значение, че Старк и Райдър са се измъкнали. Съвършено ясно е накъде са се отправили.

— Идват насам — изсмя се Блок дрезгаво. — Не е ли чудесно? Ще довършим започнатата работа, а после ще изчакаме хубавата Джулиана Фол да се появи с Менестрела в ръка.

Знаеше, че така ще стане, защото не се съмняваше, че Райдър й е съобщил къде да намери майка си и дебелата си леля. Да, да. Няма начин и Джулиана да не цъфне тук.

Странно как нещата понякога сами се подреждат.

— Пазачът ни смята за две стари жени — подхвана Катарина. С лекота говореше на холандски, при това се изненада колко й е приятно. — Той е прекалено самоуверен и ако успеем да го изненадаме, вероятно ще намерим начин да се измъкнем. Блок се готви да напусне лагера. Нямам чувството, че възнамерява да ни вземе със себе си. Иначе, единствено би означавало, че се готви да залови и Джулиана с Менестрела. Но ако съумеем да се измъкнем, ще се скрием в гората и ще потърсим помощ.

Вилхелмина изсумтя.

— Със същата лекота можем да бъдем изядени от змии или крокодили.

— Алигатори — поправи я Катарина. — И все пак е по-добре, отколкото да ни застрелят тук като кучета.

Сестра й, изненадана и впечатлена от храбростта на Катарина, добави след кратък размисъл:

— Или ще ни използват като примамка за Джулиана.

— Да, Вили. Но както ти сама ми обърна внимание: тя ще прецени как точно да постъпи.

— Редно е да й го кажеш при случай.

— О, да. Това и много други неща. Дано само ми се удаде подобна възможност.

Вилхелмина кимна с разбиране.

— Е, да се опитаме тогава да се измъкнем оттук. Още едно такова ядене — тя погледна с отвращение нещото, което пазачът остави и нарече „бургери“ — и аз самата ще тръгна да търся змиите. Твърдят, че стават за ядене. Как си намислила да минем покрай пазача?

Катарина засия: Вили питаше за мнението й, очакваше да чуе плана й.

— С ножове за разрязване на хартия — обяви тя победоносно.

— Ножове за рязане?

— Да. Не ги ли видя? — отиде до кухненския бокс, със здравата си ръка изтегли едно скърцащо чекмедже и посочи към приборите вътре, сред които имаше и два от споменатите ножове. — Не е най-добре оборудваната кухня и ножовете не са най-качествените, но мисля, че ще свършат работа. Ще успея да се справя, независимо от ръката си.

Вилхелмина стоеше до сестра си и гледаше инструментите.

— Очевидно — отбеляза тя — тези мъже нямат представа какво трябва да има в една кухня.

— Особено когато охраняват една пекарка и бивша участничка в холандската съпротива — добави Катарина. — Позор за тях! — завърши тя със смях и изглеждаше така красива, както някога.

Ако сега, помисли си Вилхелмина, умра в това странно, мочурливо място, поне ще сме изживели заедно този миг, който отдавна чакам.