Ан Харъл
Диамантен огън (17)

16

Пекарната на Катарина, топла и уютна, гъмжеше от хора. Вилхелмина с наслада поседя и се потопи в начина на живот на сестра си. Изглеждаше задоволителен. Прииска й се и Йохан да е с тях и всички да пият slemp — подправеното мляко, което по традиция пиеха около Коледа, и да ядат oliebollen — холандските понички със стафиди. Ала беше невъзможно.

Джулиана излезе от кухнята; изглеждаше разстроена, но успя да се усмихне на леля си.

— Твой ред е. Излизам. Ето ключа от апартамента. Ще се видим там.

— Къде отиваш?

— В Сохо. Няма да се бавя.

— А нашият човек с шлифера?

— Няма да ме проследи, лельо Вили — този път усмивката дойде спонтанно и дори накара тъмните й очи да засияят. — Разчитай на това.

Вилхелмина не изпитваше ни най-малка сигурност; напротив — увереността на Джулиана й се стори безразсъдна, но не направи никакви възражения. Ако мъжът отвън възнамеряваше да ги нарани, или щеше вече да го е сторил, или поне щеше да се прикрива по-добре. А той сякаш само ги държеше под око. Но защо? И по чие нареждане?

Въздъхна и кимна.

— Все пак внимавай — и тя успя да се усмихне. — Не ме поставяй в положение да се налага аз да обяснявам на майка ти какво се е случило с теб.

Джулиана се засмя и отиде до щанда да си вземе нещо за ядене, а Вилхелмина тръгна към кухнята. Завари сестра си седнала до малката масичка в килера. Дори в семплите панталони и пуловер, с леко сивеещите коси, сплетени на плитка и събрани в кок, Катарина изглеждаше елегантна. Със същите дрехи, помисли си Вилхелмина, ще приличам на чучело. Това е една от многото разлики помежду ни.

Беше приготвила чай и пред нея стоеше чиния с недокоснат хляб и сирене.

— Вили — промълви тя с прегракнал глас и продължи на холандски, — не е хубаво да се каже, но съм толкова доволна, че си тук. Имам предвид…

Вилхелмина се засмя, без да се обижда.

— Разбирам какво имаш предвид, Катарина.

— Йохан…

Гласът й замря и очите й отново се напълниха със сълзи.

— Да, ще ни липсва, нали?

— Бях започнала да мисля, че никога няма да умре. Вили, какво стана с нас? Като малко момиченце никак не си представях, че ще се отделя от близките си. Копнеех да живея с мама и татко завинаги; и с теб, и Йохан. Мислех си, че винаги ще бъдем заедно.

— Ти ни напусна — напомни Вилхелмина, но не осъдително, просто като факт.

Напълни с чай две обикновени порцеланови чаши.

— Така е, но никога не съм допускала, че така ще се отдалечим. Аз…

Катарина млъкна и разсеяно започна да опипва кока. Няколко фиби се измъкнаха и два-три кичура се разпиляха. Вилхелмина се сети колко руси бяха навремето косите на сестра й, как внимателно и грижовно ги сплиташе, за да помогне на малкото момиченце. Ръцете на Катарина трепереха и тя бързо ги отпусна в скута си.

— Ти си така силна, Вили — опита се да се усмихне. — Аз… Аз не мога да се самозалъгвам, разбираш ли? Не мога да се преструвам, че не се радвам да те видя тук. Толкова години… — пое дълбоко въздух — и продължавам да разчитам на теб.

— В това няма нищо нередно, Катарина.

— Но на кого се опираш ти?

— На себе си. И е така, защото разполагам само със себе си.

— А на мен?

Вилхелмина въздъхна; изпита известно неудобство. Не обичаше да обсъжда подобни неща.

— Ти си ми сестра. Достатъчно е, че не ме мразиш.

Катарина потисна едно изхлипване и поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си.

— О, Вили, защо да те мразя?

— Понякога, Катарина — отвърна тя тихо, — се чудя как е възможно да не ме мразиш. Но стига с тези безсмислици. Трябва да поговорим, не си ли съгласна?

Бързо и кратко, на холандски, двете си разказаха събитията от последните няколко дни, но Вилхелмина откри, че въпросите са повече от отговорите.

— Значи Хендрик не се е променил — заключи тя. — Действа за себе си, както винаги. И след толкова време най-после е тръгнал след Менестрела.

Катарина кимна, с което не изрази нито съгласие, нито несъгласие.

— Но, Вили, смяташ ли, че Йохан е тръгнал с Хендрик доброволно?

— Не — Вилхелмина сложи парче сирене върху черния хляб; точно от това се нуждаеше след уморителното пътуване. — Йохан никога не би дал Менестрела на Хендрик. Хендрик положително го е принудил по някакъв начин, упражнил е натиск. Вероятно е използвал нас. Хендрик знае, че Йохан би предпочел да умре, но не и да даде — и то именно на него — Менестрела. Дори и да е заплашил Йохан със смърт, той не би му дал нищо. Дори да го е заплашил с моята смърт, резултатът би бил същият. Йохан не би се впуснал в моя защита заради някакви си сантименти. Хендрик го знае.

— Йохан държеше на теб.

Вилхелмина махна нетърпеливо.

— Знам. Но по различен начин държеше на мен и на теб. Катарина, ти винаги си била любимката — на мама, на татко, на Йохан, на Хендрик, на мен. И макар Йохан да не познаваше отблизо Джулиана, тя е твоя дъщеря и представлява бъдещето на Пеперкамп. Ако са го заплашили, че ще загуби не своя живот, не дори моя, а че ти и Джулиана ще пострадате, не е изключено да е казал на Хендрик всичко. Да е направил всичко.

— Но ти самата твърдиш, че Хендрик не би ме наранил.

— Разбира се, че няма — с доволна въздишка Вилхелмина преглътна последния залък хляб със сирене. Сложи сметана и захар в чая и отпи. — Но колкото повече мисля, толкова съм по-склонна да вярвам, че Хендрик не действа сам. Вероятно някой го притиска.

— Кой? Да не би сенатор Райдър?

— Кой знае? Несъмнено е доста заплетено.

Катарина потрепери.

— Вили, моля те, не говори така.

— Какво искаш? Да се преструваш, че нищо не се е случило ли?

— Искам да оставим нещата такива, каквито са.

Вилхелмина внимателно разгледа сестра си.

— Катарина, действително ли вярваш, че е възможно?

Чакаше отговора, докато малката й сестра седеше сковано на стола със замъглени, невиждащи очи. Не бе докоснала нито храната, нито чая пред себе си. Вилхелмина взе бисквитка и я изяде на две хапки.

— Прави си, разбира се — обади се най-сетне Катарина. Още кичури се бяха измъкнали от кока. — Не е възможно.

— И на мен ми се иска да не е така. Повярвай ми. Имаш ли чувството, че те следят?

Вниквайки в думите на сестра си, кръглите очи на Катарина се разшириха.

— И теб ли?

— Да… И Джулиана.

— Джулиана! — Катарина скочи; лицето й пребледня смъртно. — Не, Вили. Изключено е тя да е замесена.

— Защо? Защото не ти се иска, така ли?

— Това е жестоко.

— Трябва да погледнем фактите и да не допуснем желанията ни да ръководят нашите преценки.

— Джулиана няма място в тази история — отсече Катарина строго, сядайки отново.

— А ако не разполагаме с подобен избор?

— Тя е моя дъщеря, Вили.

— Да, но също така е зрял човек. Трябва сама да взима решения и да понася последствията. Тя е на тридесет години.

Катарина разчупи бисквитка на две, после на четири и накрая я натроши.

— Ти нямаш дъщеря. Как би го разбрала?

— О, разбирам повече, отколкото подозираш. Заради това, което е — музикантка, израснала тук, сред богатство — Джулиана познава много бегло света. Не можеш да я спреш да го опознае по-добре.

— Мислиш, че съм я разглезила ли?

— Животът я е разглезил. Тя има страхотен късмет, Катарина, да разполага с теб и Ейдриан — Вилхелмина се усмихна. Постара се следващите думи да не прозвучат рязко. — Като изключим, че не си я научила на холандски и си малко прекалено затворена относно миналото, няма нещо, което не бих направила по същия начин, ако аз имах дете. Ти не искаш онова, което изстрадахме в Амстердам, да я докосне. Разбирам го. Ние всички не искахме войната да те засегне, но не се получи. Вината не е нито наша, нито твоя. То просто се случи.

— Вили…

— Катарина, поговори с нея.

— Не мисля, че съм в състояние — избърса бисквитените трохи от пръстите си. — Вили, не искам да я загубя.

— Знам.

— Наистина ли?

— Да. Преди повече от тридесет години наблюдавах как отплава корабът с малката ми сестра на борда. Беше се омъжила за американец, за човек, когото обичаше, и бях щастлива, защото тя беше щастлива. Но всъщност я загубих. Нямаше връщане назад, нямаше начин да се избегне случилото се. Никога през живота си не съм се чувствала по-самотна, отколкото в онзи миг — погледна меките зелени очи на сестра си. — Виждаш ли — имам представа какво изпитваш.

Катарина изглеждаше потресена.

— Никога не си ми казвала, че не желаеш да замина. Вили…

— Исках да заминеш. Заслужаваше живота си с Ейдриан.

— Но ако ми бе споменала, че…

— Какво? Щеше ли нещо да се промени? Остави, Катарина. Знаеш колко ненавиждам подобни емоционални обсъждания. Дай да претеглим възможностите в момента. Струва ми се, най-доброто сега е да открием къде е Менестрелът. Ако не за друго, то поне за да попречим на Хендрик да го вземе — погледна сестра си и попита делово: — У теб ли е?

— Не. Разбира се, не! — възмути се Катарина. — Съмняваш ли се, че щях да го хвърля в океана… Очевидно и Йохан е постъпил така. Няма кой да продължи традицията.

— Какво? — попита внезапно Вилхелмина, осенена от нова мисъл. — Катарина, какво каза? Няма кой да продължи традицията, така ли?

Катарина се изплаши от дивия вид на сестра си.

— Така е. Няма кой. Защо Йохан да не е предал Менестрела на някой друг от занаята, защо да не е оставил друга, свързана с диамантите фамилия, да стане пазител на камъка? Само защото е у Пеперкамп от толкова дълго, не означава… Вили?

Вилхелмина клатеше глава. От много години не бе пребледнявала по-силно, не бе се разстройвала толкова дълбоко — откакто чу ботушите на гестаповските войници пред вратата си. Вдървено пророни:

— Друго семейство не би било Пеперкамп.

— Разбира се, че не, но… — Катарина сложи ръка върху гърдите си и отчаяно се опита да си поеме въздух, прозряла накъде бие сестра й. — Джулиана! Не! Не допускам да е у нея. Щеше да ми каже.

— Смяташ ли?

— Да.

Катарина бързо раздигна масата. Ръцете й силно трепереха; бутна една чаша на пода. Тя се счупи, но Катарина сякаш не забеляза, грабна таблата и бързо излезе от килерчето към кухнята. Остави всичко в огромната мивка и се разплака неудържимо. Мъчеше се да не мисли за това, което става, да не приеме истината.

Нешлифованият Менестрел е у дъщеря й. Знаеше го.

— Отседнала съм при Джулиана — заговори тихо Вилхелмина зад гърба й. — Ще претърся апартамента й за камъка и ще ти кажа какво съм открила. Йохан вероятно й го е дал при някоя от редките им срещи. Не изключвам дори да го е сторил в Делфтсхавен, когато всички бяхме заедно. И то под носа ни. Не е споделил с теб, защото нямаше да одобриш, а с мен — защото щях да се чувствам задължена да ти кажа.

— Защо? — попита сестра й прегракнало.

— Защото си нейна майка.

Катарина не пророни дума, нито се обърна, когато сестра й си тръгна.

От седем години Менестрелът сигурно е у Джулиана. Седем години. И нито веднъж да не загатне на майка си, да й се довери! Какво още знае Джулиана? Какво й е казал Йохан, което тя да е очаквала да узнае от майка си през цялото това време?

— Джулиана, Джулиана — прошепна тя. — Защо не разговаряш с мен?

Но добре знаеше отговора: защото самата ти не го допускаш. Защитава те точно както правеха всички останали.

 

 

Беше извил вятър. Джулиана загърна по-плътно пъстрия шал и зави зад ъгъла. Отиваше в клуба „Акуериън“ и почти се затича срещу вятъра. Преобрази се в Джей Джей Пепър в задната стаичка на пекарната. Огромният шал прикриваше мохерното палто, а русите си коси напъха под черен, обсипан с фалшиви диаманти тюрбан. Червените ботуши, силният грим, двата реда изкуствени скъпоценни камъни около шията и на китките, както и черната рокля от двадесетте години, за която прецени, че няма да шокира майка й, довършваха маскарада.

Мъжът с шлифера и шапката се правеше, че докато пуши цигара, проявява интерес към витрината на някаква галерия. Не й обърна внимание. На половината път към клуба съобрази, че сега ще се наложи леля Вили сама да се справя с него, и изпита известна вина. Но жилавата й стара леля обезателно ще съумее да се отърве от някой, който я следи по улиците на Ню Йорк.

По инстинкт, за да запази пръстите, тя натика ръце дълбоко в джобовете на палтото; беше си забравила ръкавиците. Студеният въздух я освежи и прогони както дълбоката умора, така и видението за тъмните очи на Матю Старк, загледани в нейните на стълбището в жилището на вуйчо й. Дали вече се е досетил, че нешлифованият Менестрел е у нея? Какво ще направи, когато се убеди напълно?

Група по-високопоставени чиновници се тълпяха пред входа на „Акуериън“, нетърпеливи за питието си след края на работния ден; а защо не и за да чуят как свири Джей Джей Пепър? Всички изглеждаха така нормално. Зачуди се дали това й липсва в живота: нормалността. Понякога се питаше какво ли е да работи от девет до пет, да си подбира дрехите, за да се хареса, да се втурва по задачи с дипломатическо куфарче в ръка, по цял ден да е заобиколена от хора в офиса. След работа например да се облече с нормални дрехи, да отиде на концерт и непозната за околните да слуша от балкона. Ще води живот, на който да разчита, ще следва рутината.

Дългите часове, прекарвани всекидневно пред пианото сама, бяха единственото постоянно нещо в ритъма й. Никой не й определяше как да се облича, нямаше часовник, с който да се съобразява, нямаше кой да й нарежда какво да прави — с изключение на Шуджи. Но не беше задължително да го слуша — него или когото и да било. А и рядко имаше някой наоколо, за да я гледа как се поти, съсредоточава, страда.

Отново си помисли за Матю Старк — неговата дистанцираност, странното му чувство за хумор, силната овладяност и самочувствие. Пет пари не даваше какво пишат за нея в „Ню Йоркър“ или във „Вог“. Сладурче — така я нарече. Това бе ново и по-различно от обичайното „най-красивата пианистка на света“.

Зачуди се къде ли е той сега, какво прави. Дали мисли толкова много за нея, колкото тя за него?

Лен седеше на бара; не спомена нищо за изпълнението й на класическа музика онази вечер.

— Ще говорим друг път — посрещна я той. — Чака те голяма тълпа.

Изпълнена с благодарност, тя му кимна, изхлузи ботушите и сложи златните сандали с каишки на Джей Джей, които извади от чантата. После отиде направо при пианото. Наистина беше се събрала внушителна, изпълнена с очакване тълпа. Май няма да успее да направи кой знае колко за тях. Прекалено уморена е и прекалено ангажирана с други мисли. Искаше да знае за какво ще си говорят леля Вили и майка й; кой е тръгнал да издирва Менестрела и защо; какво е редно да предприеме тя; доколко е замесен сенаторът Райдър; какво е правил вуйчо Йохан в Амстердам; кой е Хендрик де Гийр; как е приятелят на Матю?

Искаше отговори, а я изпълваха единствено въпроси.

Не, не е истина. Тя знаеше най-важния отговор: къде е Менестрелът.

Започна да свири и почувства как се понася. Фокусира се върху музиката, върху изпълнението си. И успя да запази това състояние. Контролираше го, вместо то да я контролира. Постепенно загуби потребността да контролира или да бъде контролирана — свиреше заради самото свирене. Усещаше мотивацията, макар и да не успяваше да я дефинира съвсем точно; усещаше потребността. За пръв път от месеци се появи нещо истинско, което искаше да сподели: настроение, чувство, безпомощност, объркване, ужас. Всичко това сякаш извираше от пръстите й.

Когато свърши, стана припряно и макар потна и изтощена, се почувства преизпълнена с енергия. Ухили се на Ал, вече приготвил минералната й вода. Лен седеше на бара и ръкопляскаше заедно с публиката. Подейства й добре. Беше ги развълнувала и трогнала. Но по-важното бе, че самата тя се чувстваше развълнувана.

— Виждаш ли стените? — попита Лен. — Тресат се, бейби. Знаех, че ще е така, когато се развихриш. Вече се отпусна и не си така стегната. Допада ми. А сега… — млъкна и присви очи, защото я видя как пребледнява. Гледаше към далечния край на бара. Цялото й тяло се скова, гледаше зяпнала.

— Господи, да не би отново да е Старк?

Тя едва забележимо поклати глава. Не беше в състояние да говори. Имаше чувството, че ще се напука и ще се срине като героите от анимационните филмчета, сблъскали се в каменна стена.

— Някой, когото да изхвърля ли? — попита Лен мрачно.

— Не — изрече го припряно. — Моля те, недей.

— Добре, бейби, но ми кажи, ако все пак се наложи.

— Непременно — смотолеви тя.

Тръгна нататък. Краката й безшумно се плъзгаха по пода и накрая се озова седнала на бара до Ерик Шуджи Шизуми.

 

 

Матю спря до паркирана кола на тясната, заслонена с дървета улица пред градското жилище на сенатор Самюъл Райдър. Друга кола едва ли би се провряла край неговата. Е, ако не успеят, да вървят по дяволите. Да потърсят заобиколен път. И без това няма да се бави. Макар да живееха на шест преки един от друг, той и Райдър рядко се срещаха. Преди време не беше така, но тогава Старк работеше за „Уошингтън Поуст“ и все още го канеха на някои от по-представителните коктейли из Вашингтон. На онези, където не се носят каубойски ботуши, не се пие бира и не се говори предимно за бейзбол. Продължаваше да посещава някои от партитата, когато не намираше какво по-интересно да прави от това да чете книгите, обявени за бестселъри в „Ню Йорк Таймс“ и „Бук Ривю“ или нямаше интересен мач. Тогава попадаше в помещения, пълни с антики и излъскано сребро. Сред мъже и жени. Избрани мъже и жени. Всички бяха чели ЗК, разбира се — или поне се преструваха, че са я чели. „Толкова е реалистична“, уверяваха го те, сякаш знаеха за какво става въпрос.

Ето още нещо в полза на Джулиана Фол, мина му през ума. Тя не се преструва. Ако не знае кой, по дяволите, си ти, те поглежда безизразно и това е всичко. Разбира се, с нейната красота и международна известност всякак намираше начин да се измъкне. От творците не се очаква да са в течение на текущите събития. На тях им е простено известно невежество.

Изкачи се пъргаво по стълбите и тропна силно два пъти на вратата. Къщата на Райдър имаше елегантен външен вид: черни кепенци, гипсови орнаменти и бронзов обков. Пред нея растяха добре поддържани дървета — безспорно поверени на грижите на съвестен градинар, надзираван от иконома. Добрият външен вид и проявата на вкус бяха важни за Златното момче. Старк се сети за сградата, където живееше той. Нуждаеше се от ремонт, и то — незабавно.

Самият Райдър, в елегантни панталони и пуловер, отвори вратата. Изглеждаше дори по-привлекателен и богат, отколкото е, съвършеният млад сенатор. Нищо чудно в най-скоро време да започнат да го увещават да се кандидатира за президент. Матю не се впечатли. Знаеше какво представлява Сам Райдър и в деня на изборите нямаше да пусне гласа си за него.

Старк не изпита удовлетворение от пребледняването на Райдър, когато го видя на прага си.

— Какво искаш?

— Трябва да поговорим.

— Изключено. Нямам време. Излизам…

— Само за минутка.

Матю мина край него и влезе в антрето, изискано обзаведено с мебели от периода на кралица Ана. Какво съвършенство. Райдър остави вратата отворена и през нея в топлата къща нахлу студен вятър.

— Не те искам тук — заяви сенаторът с неуверена смесица от арогантност и страх. — Изчезвай преди…

— Преди какво? Нищо няма да предприемеш, Райдър. Не можеш да си го позволиш, особено когато Фил Блок ти диша във врата.

Бебешки сините очи се разшириха и Старк долови напрежението у бившия си взводен. Но след това Райдър се засмя пресилено — сякаш намери утеха в думите на Старк — и поиска да каже: а, значи за това била цялата работа; ставало въпрос за Фил Блок.

— Блок? Съжалявам, но ще трябва да те разочаровам, Матю. Не съм чувал това име от години. Просто да не повярва човек, че поддържате връзка. Той с какво се занимава напоследък?

Старк го гледаше непреклонно.

— Ти ще ми кажеш.

— Виж, Матю, честно — нямам време. След половин час трябва да съм на вечеря и…

— Не ме интересува къде трябва да си, дори това да е проклетият Бял дом — Матю говореше с равен, убийствен тон. — Искам да знам защо си се захванал с Блок, какво сте намислили. И ме интересува къде се намира той.

Докато изправяше раменете си, Райдър направи грешката да погледне в черно-кафявите очи на Старк. Матю видя как самоувереността му се стопи.

— Аз… По дяволите, не разбирам за какво говориш!

Матю стискаше и отпускаше в юмруци осеяните си с белези ръце. Идеше му да удуши това копеле — не че щеше да има някаква полза. Някои хора никога не се променят.

— Невестулката ми съобщи това-онова. Нещастникът вярва, че ти помага. Блок е в течение. Искам да стигна до него, преди той да стигне до Невестулката.

— Това не е мой проблем.

— Ти си му длъжник.

— Не съм. Той просто си вършеше работата.

— За разлика от теб.

— Виж, не съм искал помощта му.

— Наясно съм. Невестулката обаче смята, че струваш повече, отколкото си в действителност. За разлика от мен, Райдър. Ако Отис Реймънд пострада и бъде убит, защото се е опитал да ти помогне, нито ще ти простя, нито ще забравя. И няма да си държа устата затворена. Не и този път. Бъди сигурен.

— Ако го убият, ще бъде, защото ти се е доверил!

— Разказвай, Райдър!

Матю виждаше как по лицето на сенатора се стича пот. Това също не му достави удоволствие.

— Отис Реймънд е наркоман и несретник — обади се Райдър. — Каквото и да ти е казал за мен, ще отричам. Не разполагаш с доказателства и няма да ги получиш.

— Когато става въпрос за теб, не са ми нужни доказателства — сряза го Старк.

Райдър облиза устни.

— Не ме заплашвай, да те вземат дяволите!

— Кажи ми за нешлифования Менестрел, Сам.

— Аз… Нямам представа за какво говориш.

— Добре. Ще ти дам представа какво имам предвид. Рейчъл Стейн — жената, с която беше онази вечер в „Линкълн сентър“ — ти е споменала нещо, от което си решил, че ще успееш да се докопаш до Менестрела, да го връчиш на Блок и да разрешиш всичките си проблеми. Холандецът Де Гийр е връзката ти с диаманта. Той отиде при Йохан Пеперкамп в Антверпен, старецът го заведе в Амстердам да вземат камъка, но се оказа гонене на вятъра, нали? — Матю не изпитваше съчувствие към пребледнялото, ужасено лице на Райдър, който осъзнаваше колко много всъщност е научил вече бившият пилот на хеликоптер. Старк продължаваше с безизразен тон. — Няма да припаднеш, Райдър, не се преструвай. Камъкът не е бил у стария, нали?

— Матю… — Райдър заговори с нещо като патетичен шепот. — Матю, ти нямаш представа за какво говориш.

— Кажи ми: у него ли беше, по дяволите!

Не, прецени Старк, диамантът не е бил у стареца. Значеше ли тогава, че е у някоя от жените Пеперкамп? Така ли мислеха Райдър, Де Гийр, Блок? В представите на Фил Блок нещо е така, щом смяташе, че е така. Матю отново се съсредоточи върху Райдър; едва се въздържа да не го притисне към стената и да го застави да говори. Но никога не постъпваше по този начин и сега нямаше да започне.

— Ако нещо се случи на Невестулката или на Пеперкампови, Сам, ще тръгна след теб — не повиши тон. — Не ме интересува зад каква помия ще се скриеш. Ще продължа да копая, докато те напипам.

— Ти вече си бита карта, Старк — гласът на Райдър прозвуча пискливо, с което намали тежестта на думите. — Чудиш се за какво да се захванеш. Толкова ти се иска да се добереш до информация за материал, че надаваш ухо на всякакви глупости. Представа нямам какво ти е наговорил Отис Реймънд, а и не ме интересува. Не съм забъркан, не се страхувам от теб, Матю. А сега се разкарай.

С опакото на ръката си Райдър избърса капчиците пот по горната си устна. Старк знаеше, че го е изплашил, но не достатъчно, за да го принуди да проговори; или поне не се страхуваше достатъчно от него. Райдър имаше проблем в лицето на Филип Блок. Сержантът нямаше скрупулите на Старк, искаше да получи каквото си е наумил.

— Трябваше да изхвърля глупавия ти задник от хеликоптера във Виетнам след онази тъпа история, дето я сглоби тогава.

— Изчезвай, Матю — повтори Райдър прегракнало. — По дяволите, разкарай се!

Тъмните очи на Старк не трепнаха.

— Подсигури се, за да не стигна втори път до теб, Сам. Тогава може и да не издържа на изкушението.

 

 

Шуджи стискаше неодобрително устни, а черните му очи представляваха гневни бездни. Изглеждаше точно така, както тя си бе представяла, че ще изглежда в този момент: готов да се нахвърли с някой от автентичните си къси японски мечове срещу единствената си ученичка Джулиана Фол, известна и като Джей Джей Пепър.

— Здравей, Шуджи — поздрави Джулиана, изненадана колко спокойно звучи.

Той я погледна.

— Тюрбан — промълви той невярващо. — За бога, обсипан с фалшиви камъни тюрбан!

— Обикновено оставям косите си спуснати.

— И никой не те разпознава?

— Не, защото никога не са руси. Или са розови, или лилави. А понякога и сини.

— Боже!

— Как разбра?

— Имам приятели, които често посещават клубове в Сохо и „Линкълн сентър“ или „Карнеги хол“. На един му се сторило, че те е разпознал, но решил, че му се привижда. Аз… Господи, изглеждаш толкова нелепо.

Джулиана се насили да се усмихне.

— Знам. Забавно е, нали?

— Никак не е забавно, Джулиана.

— За мен е. Защо си тук?

— Трябваше да проверя дали този черен слух е верен — отпи прекалено голяма глътка от мартинито. — Господи: джаз, поп, блус…

— Не бъди толкова строг. Истината е, че обичам джаз, поп и блус.

Той въздъхна.

— Имаш ли представа как ще се отрази това на репутацията ти?

— В този бранш съм от единадесетгодишна. Но понеже съм толкова тъпа, защо не ми кажеш?

— Джулиана…

— Знам какво върша, по дяволите. Не ме интересува как ще се отрази на скъпоценната ми репутация. Точно така — не ме интересува. Доставя ми удоволствие да свиря в „Акуериън“ и ако на хората не им харесва — не ми пука. Като се правя на Джей Джей Пепър, успявам да избягам от себе си, от напрежението, под което живея като Джулиана Фол през цялото време. За мен това е важно, Шуджи. Нужен ми е такъв отдушник. А от музикална гледна точка свиренето ми тук ме обогатява, не ме разваля.

Шуджи не се впечатли ни най-малко.

— За отдушник трябва да ти служи работата ти пред пианото вкъщи.

— Работата си е работа. Не искам да се отказвам от нея. Не мога. А това тук ми е необходимо.

— Дай да чуя докъде си стигнала с Шопен.

— Сега?

— Защо не? — той кимна към инструмента. — Тук има пиано.

— Но тук аз съм Джей Джей Пепър.

— Изсвири Шопен, Джулиана, иначе си тръгвам — погледът му бе непреклонен и суров. Шуджи не се шегуваше.

— И тогава какво?

— И тогава ще си спомням с добро чувство единадесетгодишното момиченце, което ме умоляваше да го уча, а не тридесетгодишната неблагодарница, която ми е обърнала гръб, както и на всичко, постигнато заедно през последните близо двадесет години.

Тонът му бе остър, пълен с горчивина и тъга.

— Правила си се на Джей Джей Пепър в продължение на осем месеца. Осем месеца, по дяволите, и не си ми казала думичка!

— Исках да ти кажа.

— Но не го направи.

Тя се скова.

— Прав си. Знаех на какво магаре ще се направиш, когато узнаеш.

— Шопен — повтори той.

Тя стана и отиде при Лен.

— Човекът в онзи край на бара е Ерик Шуджи Шизуми — заяви тя, като свали тюрбана. Русите й коси се разпиляха по раменете. — Излъгах те, Лен. Истинското ми име е Джулиана Фол. Аз съм концертираща пианистка.

Лен скръсти ръце върху гърдите.

— Имената тук не са важни. Важно е коя си всъщност, бейби, какво искаш да правиш. Това има значение.

— Нямам отговор на този въпрос.

— Е, докато го намериш, не възразявам да продължиш да се правиш на Джей Джей Пепър. Само никаква сериозна и високопарна музика, ясно ли е?

Тя успя да се усмихне.

— Това наистина ще довърши Шуджи. Мога ли да посвиря сега?

— Пианото те чака, Джулиана Фол, с лошия му нисък регистър и всичко останало.

Тя хвърли поглед към Шуджи. В чашата му имаше още мартини. Той не се усмихваше, не разбираше; стоеше наранен и гневен. За миг я обзе ужас, като си представи как ще продължи нататък без него. Как ще се справи?

Седна на пианото и изсвири първите акорди от Шопен.

Но не можеше да продължи. Не можеше да подведе Лен, публиката на „Акуериън“, публиката на Джей Джей Пепър. Не можеше да извърши предателство спрямо себе си. И накрая — не можеше да предаде Шуджи. Ако изсвири Шопен сега, тук, това ще бъде лъжа. Той, разбира се, няма да го схване така, но тя няма какво да направи. Подхвана парче на Дюк Елингтън, за което реши, че ще допадне на всички. Дори на Шуджи.

Но когато свърши и се обърна, него го нямаше. Пред стола му върху бара стоеше единствено недопитата чаша мартини.