Ан Харъл
Диамантен огън (21)

20

Малката стара къщурка на хълма гледаше към криволичещата река Батън Кил в югозападната част на Върмонт. Близо десет сантиметра лек пухкав сняг по алеята към къщата блестеше на лунната светлина. Джулиана мина с мерцедеса на Шуджи през него и спря отзад; влезе през кухнята. Пътьом палеше светлините, като се стараеше да не обръща внимание на пулсиращото главоболие и умората на очите, която й подсказваше, че се нуждае от сън. Влезе в хола и запали огън в голямата, издигаща се по средата камина, като изразходва повече кибритени клечки от обикновено, защото ръцете й трепереха от студ и страх. Най-накрая огънят се разгоря.

Чуваше се единствено пукането на цепениците и тихият вой на вятъра. Долови ехото на собствените си стъпки по чамовото дюшеме, когато отиде в малката си спалня до общото помещение, където намери панталони от рипсено кадифе, топъл пуловер и дебели чорапи, които облече. Градските си дрехи остави на купчина върху пода.

На огъня не му трябваше дълго, за да пламне с пълна сила и Джулиана скоро добави ново дърво. После седна по турски на кръглото, ръчно тъкано килимче пред камината. Всичко в къщата й действаше успокояващо. До камината имаше кошница с прежда и куки за плетене — нещо, което правеше единствено тук; от четири години работеше върху жилетка от вълна, купена от близката ферма. На масичката лежаха няколко непрочетени книги; както и купчини билки, които събра и изсуши миналото лято. Забелязваха се и безброй справочници за птици, градинарство, варене на сладка. Жената, която идваше тук и се отдаваше на домашни занимания, помисли си тя, се различаваше от Джулиана Фол, току-що приключила поредното си високо оценено европейско турне, както и от Джей Джей Пепър.

Облегна се назад върху дивана; стараеше се да се освободи от напрежението, да помисли. Само за няколко минути, мина й през ума. Ако затвори очи и за малко успее да прочисти главата си от всякакви мисли, по-лесно ще се справи с проблемите, свързани с майка й и нешлифования Менестрел. Усещаше как огънят топли краката й. Концертът на Шопен звучеше в главата й. Заслуша се и го чу по съвършено нов начин. Затвори очи и остави звуците да я обгърнат, да се пропият в нея, да станат част от нея.

След време си даде сметка, че вече не е сама в къщата. Не бе чула никой да влиза. Макар и потънала в друго, не бе задремала; беше сигурна, че необичаен звук — врата, кола — щеше да я предупреди.

Много близо до нея дрезгав глас обяви:

— Не знам защо просто не ти извия врата и с това да се свърши.

Тя отвори очи и погледът й попадна на солидната фигура на Матю Старк. Сърцето й подскочи; беше й липсвал, даде си сметка тя, искаше да е тук при нея, когато е наранена по толкова много начини.

— Матю… — дали долавяше копнежа в гласа й? — Как се озова тук?

Той й хвърли мрачен поглед.

— През проклетата кухненска врата, която си оставила отключена.

— Ако не бях я оставила отключена — възрази тя, забелязала гаечния ключ в дясната му ръка, — щеше да я разбиеш и тогава трябваше да купувам нова. Как ме намери?

— Леля ти Вили предположи, че ще дойдеш насам.

— Така ли? Не допусках фантазията й да стигне дотам. Седях и си тананиках концерта на Шопен — заяви тя и за доказателство изтананика малко. — Върху този като че ли работя в момента. Концерт № 1 за пиано от Фредерик Шопен. Вуйчо ми е мъртъв, Рейчъл Стейн е мъртва, майка ми е отвлечена, леля ми мърмори за onderduikers и нацисти, мен ме нападнаха, срещнах холандец, който е предал близките ми и семейство Стейн на нацистите, а аз седя и си тананикам Шопен.

Матю не откъсваше поглед от Джулиана; забеляза дивия, изплашен, решителен израз в тъмните й очи и усети как сърцето му трепва.

— Значи си се сблъскала с Блок?

— Да. Очарователен индивид. Неговият човек Питърс ме тръшна на земята, но няма страшно, защото ръцете ми не пострадаха. През ученическите години ходех на летни лагери за изкуства и ние, с клавирните инструменти, винаги сформирахме общ волейболен тим. Ползвахме се със славата на най-слаб отбор, защото всички се ужасявахме да не нараним ръцете си. Посрещахме топката с лакти, рамене, глави — с каквото може, само не и с пръстите. Вероятно това съвпада с времето, когато ти си се старал да оцелееш във Виетнам. Глупаво, нали?

— Господи — не се сдържа Матю.

Представи си пианистките от волейболния отбор и му се стори толкова комично и налудничаво, че бурно се разсмя.

— По дяволите…

Джулиана се извърна, за да го удари, но той я хвана за ръцете и я изправи на крака. В следващия миг тя се намери в обятията му, той не се смееше повече, а устните му целуваха нейните. Не можеха да се спрат. Тя беше с пуловер по врата, който се бе измъкнал от панталоните, и се наслаждаваше на досега на ръцете му. Обгърна го през шията и го привлече още по-близо.

— Започвам доста да се привързвам към теб — прошепна тя. Устните й бяха толкова близо до неговите, че тя се зачуди дали той е започнал, дали тя, но всъщност не я интересуваше.

— Чувствата са взаимни, макар че ако преди месец някой ми бе казал, че ще се озова във Върмонт, ще целувам луда, световноизвестна пианистка и ще търся най-големия нешлифован диамант на света… — той направи неволна гримаса при тази мисъл. — Господи.

Пусна я и видя как тя залитна назад към дивана. Изведнъж, на светлината от огъня, забеляза подутината на врата й, под челюстта. Очевидно работа на Блок, помисли си Матю и го обзе гняв.

— Какво се случи?

Отначало тя не проговори.

— Джулиана — изрече името й нежно. — Отговори ми или ще си тръгна оттук и сам ще открия Блок.

— Склонен си да го направиш, нали?

— Определено.

— Не те виня — призна тя. — Не се правя на глупачка, но ми е трудно да говоря… Майка ми…

— Разкажи ми всичко, Джулиана.

Не бе нареждане, а по-скоро молба, и то не да разкаже, а да сподели; не да стовари бремето върху него, а да прехвърли част от тежестта. Джулиана кимна и по удивително точен начин предаде какво се бе случило в пекарната на Катарина. Държеше се овладяно, защото така трябваше. Ако искаше да помогне на майка си, нямаше друг избор. Не биваше да рухва.

През цялото време Матю не седна; крачеше напред-назад пред камината. Когато тя свърши, отбеляза:

— Това не е всичко.

Нейните студени смарагдови очи го стрелнаха.

— Какво имаш предвид?

— Нешлифованият Менестрел — уточни той. — У теб е, нали? Затова дойде тук.

— А ти затова ли дойде?

Очите му не се откъсваха от нейните.

— Не. Дойдох заради теб.

Загледана в лицето му и вероятно виждаща онова, което друг не би успял, тя му повярва.

— А леля Вили? Какви сте ги намислили вие двамата?

За момент Матю изостави темата за Менестрела:

— Редно е да й се обадим.

— Не може. Тук не разполагам с телефон.

— Прекрасно. Но едва ли има значение. Тя изпитва силно чувство за отговорност към майка ти и най-вероятно, ако се стигне дотам, ще тръгне с Блок.

— Ще ми разкажеш ли най-после за него?

— А ти ще ми разкажеш ли за Менестрела?

Тя скочи и тръгна към спалнята. Намираха се в задънена улица, помисли си тя. Все едно са изправени пред тухлена стена. Не бе уверена, че е готова да му разкаже за Менестрела. Ставаше въпрос за традиция, продължила четиристотин години. Напъха пуловера в панталоните и трепна от внезапно пронизалата я болка във врата и раменете. Чувстваше се замаяна, объркана и някак гузна. Не й харесваше да се държи предпазливо с Матю, не й допадаха вторачените му в нея тъмни очи: дирещи, искащи.

— Горе има легло — съобщи тя. — Стаята още не е довършена, но ще преживееш. Глупаво е да смятаме, че някой от нас би могъл да свърши нещо тази вечер. — Чувстваше цялото си тяло като готово да се разтопи и да потече в пукнатините на пода. — Лека нощ, Матю.

Влезе в спалнята и макар никога да не го правеше, когато е сама, затвори вратата след себе си.

Огънят бе загаснал, а тя не бе включила електрическото отопление. В къщата повяваше хлад, когато босонога се заизкачва, водена единствено от светлината на звездите, отразена от снега. Стълбището, старо като самата къща, скърцаше. Родителите й не одобряваха да идва сама тук. След като няма съпруг, мислеха те, редно е поне да вземе куче.

Стигна до горната площадка. Ниските тавани придаваха уют на атмосферата. При буря обичаше да се настани на голямото легло тук, да се сгуши в юргана и да чете, слушайки трополенето на дъждовните капки по покрива. Понякога обичаше да лежи и да мечтае, да не е винаги толкова самотна. Но същевременно нямаше нищо против самотата. Поне не постоянно.

Малката спалня вдясно нямаше врата. Мазилката по стените се ронеше, грозен линолеум покриваше пода, единственото прозорче беше без перде. Потягането на тази стая влизаше в списъка от задачки, които ще свърши „през един от близките дни“; това не я притесняваше. Засега беше набавила старинно желязно легло от битпазара, няколко юргана и голяма стара ракла — с това приключи мебелирането.

От вратата виждаше само предната част на леглото; очертаваше се като по-тъмна сянка в общия мрак. Затаи дъх и пристъпи напред в стаята.

Желязна хватка я пристегна през кръста и в следващия миг се озова метната върху леглото. Старите пружини изскърцаха гневно, тя подскочи, останала почти без дъх. Бързо разлелият се по тялото й адреналин й причини почти физическа болка. Започна да се бори за глътка въздух; почувства как тежестта от нея се надига — бавно, сякаш не е сигурна, че е правилно да се постъпи така.

Тъмният мъжки силует се изправи.

— Страшно подходящо време си избрала да се навираш в мъжка спалня — констатира Матю.

Тя се надигна и се облегна на лакти.

— Допуснах, че може да си буден.

— Бях.

— И кой, по дяволите, реши, че съм?

— Първо действай. После търси отговора.

Очите й вече се бяха приспособили към тъмнината в стаята и тя забеляза, че той е чисто гол. И великолепен.

— Не очаквах… Мислех, че ти…

— Не се сетих да си облека нещо — прекъсна я той саркастично, но не направи опит да се прикрие.

Тя самата носеше дълга до петите плътна памучна нощница.

— Можеше да си сложиш нещо, преди да легнеш.

— Не очаквах компания.

— Е, изглежда, си го заслужих.

— Май да.

— Матю… — спря, пое си дъх и продължи: — не мога да говоря, когато стоиш там така. Не ти ли е студено.

Той й се ухили.

— Замръзвам.

Тук нямаше отопление и беше по-студено дори от долу. Даже плътната нощница не я предпазваше от студа. Но вместо да се облече, Матю се мушна под юргана и се настани в леглото. Протегна се, с което я принуди да седне, но и така усещаше как бедрата му се опират в дупето й през юргана.

— Не е ли както си го представяше? — попита той, видял смаяното й изражение.

— Защо не слезем долу. Имам какао на прах.

— Откажи се от тази мисъл. Нямаш ли бренди?

Тя поклати глава.

— Никакъв алкохол няма. Ненавиждам да пия сама.

— Лош навик, права си. Но се опасявам, че какаото не е достатъчен мотив — не си струва усилието да си слагам панталоните и да кръстосам тази къща, която прилича по-скоро на хладилник. В твоята стая не е ли по-топло и уютно?

— Е, по-добре е, отколкото тук.

Той се облегна на възглавниците. Лунен лъч огря тъмните му гърди. Тя забеляза мускулите му, белезите.

— Какво искаш? — попита той.

Тя сви колене, дръпна нощницата отгоре им, и като се обърна към него, се облегна върху таблата на леглото; беше леденостудена. Матю се засмя.

— Не искаш ли да се вмъкнеш при мен под завивката?

— Не, благодаря.

— Мръзни тогава.

— Дойдох да ти разкажа за нешлифования Менестрел.

Това накара смехът му да секне. Изразът му стана сериозен.

— Давай.

Тя потрепери; беше толкова дяволски студено. Но знаеше, че вмъкне ли се под юргана при него, може и да не излезе.

— Нямам никакъв навик да приказвам за него… Представям си, че е просто един камък, а не Менестрелът. Вуйчо Йохан ми го донесе в Ротердам преди седем години. Никога не съм го възприемала сериозно. Дори съм си мислила, че е малко смахнат. Не повярвах на историята му, защото така беше по-лесно.

— А къде е камъкът сега?

Тя сви рамене.

— Използвам го като преспапие.

— Господи!

— С него затискам рецептите си за сладко — уточни тя.

— Защо не? Става въпрос само за най-големия нешлифован диамант.

— Ако беше видял вуйчо Йохан онази вечер, и ти вероятно щеше да постъпиш по същия начин.

— Аз не правя сладка.

Престори се, че не го е чула; припомни си вечерта в малката каменна църква в Делфтсхавен, когато вуйчо Йохан й връчи смачканата книжна кесия и камъка, увит в избеляло кадифе.

Когато приключи, Матю попита:

— А как е попаднал Менестрелът в семейството ви?

— Според легендата Пеперкампови са осигурявали убежище в Амстердам за евреите, прогонени от Лисабон, а после и от Антверпен — по онова време най-големите центрове за диаманти. Пеперкампови им помогнали да се заселят в Амстердам, където бегълците се установявали като търговци на диаманти. Винаги е имало хора, призоваващи към толерантност и религиозна свобода.

— А предните ти занимавали ли са се с търговия на диаманти?

— Не. Били са просто търговци. Тогава в Холандия е било неспокойно. Холандците са се борили против испанците — особено след като през 1556 на власт идва Филип Втори. Бил е известен с анти протестантските си възгледи и издал няколко указа, довели до бунтове в северните провинции. До смъртта на Филип, до разбиването на Испанската Армада, до разбиването и окончателното прогонване на испанците от Холандия имало въстания и насилия и от двете страни. Станало е през 1609. Както и да е — Пеперкампови се прочули с пропагандирането на онова, което днес бихме нарекли човешки права. Но заплатили скъпо и прескъпо за идеите си. Неколцина от рода са били изтезавани и убити от испанците или от протестанти-екстремисти, които също не уважавали техните възгледи. От известно време се носели слухове за нешлифования Менестрел и през 1581 той най-накрая попаднал в ръцете им. Предали са им го анонимно, като награда за саможертвата; това автоматично ги насочило към бизнеса с диаманти. Проявявали любопитство към камъка и се чудели каква ли е стойността му. Помежду си се споразумели никога да не го шлифоват — в памет на загиналите и на онези, които нямали друг избор, освен да приемат помощта им. Камъкът нямало да им принадлежи; той нямало да принадлежи на никого. Решили да бъдат единствено негови пазители. Никой нямало да знае със сигурност дали камъкът съществува или не, нито каква е потенциалната му стойност. При всяко поколение имало по един главен пазител. Само той — преди мен всички са били мъже — имал контрол над камъка: дали да бъде шлифован, какво да стане с него. Всичко — легендата, традицията, мистерията — е възложено само на него.

— Това е дяволски огромна отговорност — отбеляза Матю.

Джулиана трепереше неудържимо. Кимна, без да добави нищо друго.

Той леко й се усмихна.

— Чувствам се почти щастлив, че корените на семейството ми стигат едва до времето на Депресията. Джулиана, ще замръзнеш. Мушни се под юргана за малко и се стопли. Или почакай: вземи един — той хвана най-горния юрган и го метна отгоре й. — Добре е да поспиш. Ще ти е от полза.

— Знам, но не мога. Мама…

Тя замълча, затвори очи и притисна с пръсти главата си, сякаш така щеше да разкара терзанията. Матю се плъзна напред и юрганът се свлече до кръста му, но той не обърна внимание на студа, докато я взимаше в обятията си. Тя усети как се отпуска, сложи глава върху рамото му и попи от топлината му.

— О, по дяволите — измърмори той и целуна косите й.

Понеже не успя да заспи, тя си взе душ, след като той си легна.

Опита се да измие болката, раздразнението, тревогата — искаше й се да се излеят в канала; имаше желание той да дойде при нея, но той не го направи.

— Познавам Блок — подхвана Матю. — Ще се досети, че диамантът е у теб и ще използва майка ти и леля ти, за да го получи. Няма да ги убие, Джулиана.

— Докато не получи Менестрела или не реши, че това никога няма да стане — довърши тя на глас, защото не очакваше, че Матю ще продължи. — Тогава ще убие всички ни.

— Не се знае.

Досещаше се, че той цели по-скоро да я утеши.

— За момента са в безопасност.

Обърна лице към него. Косите й се посипаха по топлата кожа на рамото му, а очите й сияеха, неразгадаеми като звездите.

— Кой е той?

На оскъдната светлина видя потъмняването на очите му, но не се извърна. Напротив, придърпа по-плътно юргана и се притисна към него. За пръв път тази вечер не й беше студено.

— Филип Блок е сержант, който е напуснал армията…

— И е бил взводен сержант във Виетнам, а взводът се състои от три отделения по десет души. Искам да знам какъв ти е на теб.

— Сам Райдър му беше взводен. По онова време бяхме в централните части на страната — те двамата, Невестулката, един пилот на име Джак Макинтайър, командирът на екипажа Чък Фишър и аз.

— Когато си летял с хеликоптер.

— Да. Освен другите, превозвахме и взвода на Райдър. Блок бе опитен боец; Райдър — абсолютно зелен, на всичкото отгоре нерешителен и некомпетентен. Армията има хитри начини как да се отърве от глупаците: ако не си добър, те убиват в битка. Понякога дори се молиш да ги убият, преди те да те убият от глупост. Случва се да попаднеш при опитен взводен сержант, който се грижи нещата да не излязат от контрол и успява да запази живота на бойците в ситуации, когато лейтенантът, командир на взвода, оплеска нещата.

— Какво точно е правил Блок?

— Имаше и опита, и знанието как да заобиколи Райдър; понякога ги използваше, ако съвпадаше с неговите цели. Но в повечето случаи не го правеше. Познавах взводни сержанти, които умираха при опит да спасят бойците си, които натриваха мутрите на неопитните лейтенанти, за да ги принудят да се научат по-бързо, или намираха друг изход. Блок се грижеше единствено за себе си, точка. Искаше Райдър да оцелее и да се върне герой от Виетнам, затова го прикриваше и всячески замазваше неговата некомпетентност. Заради това хора, които трябваше да оцелеят, загинаха.

— И сега Блок използва срещу Райдър онова, което знае за истинската му роля във Виетнам — като основа за шантаж — обади се Джулиана с разбиране. — Матю, а какво стана с Джак Макинтайър и Чък Фишър?

Той извърна лице от нея, но телата им останаха притиснати едно към друго.

— Имената им са на стената. На Виетнамския мемориал.

— Блок ли е виновен за гибелта им?

— Бяха в моя хеликоптер. Аз носех отговорността.

— Несправедливо строг си към себе си, Матю.

— Не строг, а честен — поправи я той. — Поне се старая да бъда.

— Това ми допада.

— Наистина ли?

Той сякаш чакаше отговор и тя кимна, без да откъсва очи от неговите; искаше някак да знае всичко за него — а и той да знае всичко за нея. И добрите, и лошите й черти.

— Да — промълви тя най-накрая убедено. — Почтеност, състрадание, интелигентност, кураж, чувствителност — човек трудно ги открива в себе си, а какво остава за останалите? Но те означават много повече за мен, отколкото парите, властта, успеха и всичко произтичащо от тях. На хартия, предполагам, хората не са по-различни от нас двамата, и в същото временно смятам, че и ние не сме кой знае колко различни… Поне не в значимите неща — усмихна се някак притеснена от самата себе си. — Май най-добре да слизам долу.

Той отметна с пръсти кичур коса от челото й.

— Искаш ли?

Тя поклати глава и тихо изрече:

— Не.

— Уморена си.

— Да. А и ме боли почти всичко. Никой никога не ме е удрял, Матю, до днес. Никога не съм се чувствала толкова… малка. Исках да съм голяма и безстрашна, за да прогоня онези мъже. Никога дори не съм си мислила колко съм ограничена в това отношение. Можеш ли да си представиш с какво се нахвърлих към тях, когато хванаха мама? С дървена обувка. Проклета дървена обувка.

— Скъпа, ти си жилава във всички отношения, които имат значение.

Тя се изсмя горчиво.

— Напиши го това на надгробната плоча на майка ми.

— Скъпа…

— В момента искам да забравя, Матю. Просто искам да ме държиш в прегръдката си — тя хвана пръстите му в своите. — Толкова се радвам, че си тук. Сигурно нямаше да понеса да съм сама тази вечер.

Вдигна лице към неговото и намери устните му — топли и нежни: точно каквито й бяха нужни. Ръцете му я обгърнаха, устните му се разтвориха и когато езикът му се плъзна между зъбите й, тя затвори очи. Сега изпитваше друг вид парене — паренето от уморените очи, на натъртените мускули, на болката от останали без отговор въпроси. Обви врата му с ръце, притисна се към него и двамата се отпуснаха върху възглавниците заедно, омотани в юрганите, чаршафите и нощницата й.

— Не искам да те нараня — прошепна Матю.

— Не се притеснявай, моля те.

— Никога не съм срещал някой като теб. Никога.

Тя се усмихна. Идеше й да се засмее от радост.

— И аз не се сблъсквам с Матю Старковци всеки ден.

Той отново я целуна; този път по-дълбоко и настойчиво; после изхлузи нощницата през главата й и я метна на пода. Телата им се преплетоха под натрупаните юргани. Не говореха. Джулиана не искаше да развали вълшебството на мига със спомени за смърт, предателства, диаманти и всичко, с което ще им се наложи да се сблъскат. Сегашният момент, настоящето бе изпълнено с копнеж и страст. Тя не обърна внимание на болките по натъртените места и на ужаса; съсредоточи се върху трепетите, които се породиха у нея в момента, когато Матю Старк застана на прага на гримьорната й в „Линкълн сентър“.

Той прокара ръка по гърдите и стомаха й, после проследи същия път с уста, като я възбуждаше с леки влажни целувки. Скоро и на двамата им стана толкова горещо, че се наложи да отметнат два от юрганите. Тя докосна твърдите му мускули, прокара ръка през тъмните косъмчета на гърдите му, остави пръстите й да изследват белезите, за които тепърва щеше да й разказва. Но онова, което предстоеше да научи за него, в момента нямаше значение. Тя се чувстваше като частица от него, както и него чувстваше като частица от себе си.

— Сигурна ли си? — попита той, плъзвайки я внимателно отгоре си, за да не й причини силна болка.

Нежно целуна наранената й китка.

— Да. В момента се нуждая от теб повече от всичко друго. Не спирай.

Дори в тъмнината усети, че усмивката му е изключително нежна.

— Никакви проблеми в това отношение, скъпа.

Каквото и друго да изпитваше, то идваше на второ място след нарастващия, незадоволен копнеж, който се трупаше у нея, докато лежеше върху него, а ръцете му се движеха по бедрата й, по дупето, по прасците. Той леко я повдигна и леко я пусна, прониквайки в нея. Тя простена, когато той влезе в нея, но същото стори и той; любиха се импулсивно и нежно; тя се надяваше, а дълбоко в себе си знаеше, че не е за последен път.

— Матю!

Усетила спазмите, тя простена; ръцете му я обгърнаха още по-силно — и двамата потреперваха, той простена заедно с нея. После настъпи тишина и докато отвън снегът валеше, нямаше по-топло място от тяхното под пооръфаните юргани.