Ан Харъл
Диамантен огън (2)

1

Лен Уедърол се облегна на изящната ограда от ковано желязо пред клуб „Акуериън“ и се наслади на слънчевия студен декемврийски следобед. Обичаше да наблюдава хората, а нямаше по-добро място за целта от Ню Йорк. Тук, за разлика отпреди, той имаше възможност да наблюдава, а не все него да гледат. Пет сантиметра не му достигаха, за да е висок два и десет. Той беше бивша баскетболна суперзвезда, чернокож, богат, с изключителен вкус и огромни отговорности. Знаеше, че не остава незабелязан из улиците в квартала Сохо, понеже почти никъде не се вписваше, но тук сякаш на никого не му пукаше.

Хората се движеха енергично дори за забързаното темпо на този град. Лен се загледа как иззад ъгъла се появи жена с розови коси и палто от миеща мечка. Носеше още червени плетени ръкавици и червени гумени ботуши, а яркочервено червило оцветяваше устните й. Очите й…

Лен се изправи и закопча едно от копчетата на палтото си — „Джани Версаче“, камилска вълна. Очите й бяха като тъмнозелени смарагди и би ги разпознал навсякъде.

— Джей Джей Пепър.

Щом го зърна, тя се усмихна и зъбите й се откроиха върху фона на червените устни. Дори на острата следобедна светлина очите й изглеждаха тайнствено блазнещи, както всичко у нея. Пристъпи към него, надигна се на пръсти, а той се наведе, за да целуне силно гримираната й буза. Съпругата му Мери не разбираше защо Джей Джей боядисва така косите и лицето си.

— Предполагам, че без всички оцветяващи препарати, които използва, косите й са светлоруси — бе споделила Мери. — И бас държа, че кожата й е безупречна. Защо й е да крие всичко това?

Защо наистина? Но Лен се научи да не задава прекалено много въпроси на Джей Джей Пепър. Тя просто щеше да го погледне с удивен поглед, като че ли са от различни планети, и щеше да избегне директния отговор. Веднъж я попита на колко години е и тя промърмори неопределено: „О… на около тридесет“. Сякаш се стремеше да си създаде неповторим образ. Боядисаните коси, ексцентричните дрехи, яркият грим, фалшивите диаманти представляваха част от образа й, нещата, които желаеше хората да виждат.

Джей Джей Пепър цъфна в клуба „Акуериън“ за пръв път през пролетта. Заведението работеше едва от година, но вече имаше славата на един от най-предпочитаните нощни клубове в Ню Йорк. Лен отвори вратите му малко след последния си сезон като състезател. Първоначално мечтаеше да отвори собствен мръсен и мрачен джаз клуб в Гринуич Вилидж, но годините, прекарани в баскетбола, го научиха ако не друго, то поне да разбере кой е, или по-точно — кой не е. Определено „мръсен и мрачен“ не бяха в стила му, а и не бе пурист по отношение на джаза. Обичаше да се примесва и малко поп музика, мек рок, лека класика. Искаше музикантите да се отпуснат и да си вършат работата. Искаше и неговият клуб да има известно лустро, да се откроява, да има високи тавани. Желаеше това да е място, където хората да се забавляват, да носят най-хубавите си дрехи и да показват най-добрите си черти.

Когато видя Джей Джей за пръв път, си помисли, че едва ли ще се впише. Носеше един от ексцентричните си тоалети — рокля от тридесетте години — и бе отрупана с фалшиви диаманти. Но когато седна зад пианото, все едно че принадлежеше именно на това място. Тогава разбра, че носи нещо специфично, независимо от боядисаните в зелено коси и първоначалното чувство за провал.

Започна да свири, след няколко секунди спря, извърна се и попита:

— Знаеш ли, че ниският регистър на пианото не струва?

— Така ли? — отвърна той безгрижно.

— За днес ще направя компромис, но трябва да го оправиш.

— Да, бейби. Ей сега.

Преди да успее да разкара стегнатото й малко дупе от стола, тя започна да свири. После той не искаше вече да я спре. Остана на място заслушан. Имаше великолепна техника. Никога не бе чувал подобни звуци да излизат от пианото, независимо дали ниският регистър струваше или не. А тя не спираше. Свиреше всички наизустени ноти. Усещаше се, че има нещо в нея, което чака да се отприщи. А когато това стана… Господи! Стените сякаш се тресяха.

Изсвири три мелодии и спря. Извърна се към него и го погледна с гримираните си в розово и зелено очи — очакваше присъдата.

Не изглеждаше напрегната или неспокойна. Лен имаше чувството, че ако й съобщи, че не става, тя ще свие безразлично добре заоблените си рамене и ще си тръгне, без егото й ни най-малко да се накърни.

— Не беше лошо, Джей Джей.

Фалшиво име, прецени той. Кой, по дяволите, би кръстил хлапе с подобни очи Джей Джей. Не вярваше и че се казва Пепър.

— Благодаря — отвърна тя възпитано, но без особено облекчение.

Съзнава, че е добра, мина му през ума.

— Трябва да се поотпуснеш, да прибавиш малко заряд към това, което свириш.

Тя свъси вежди и стисна боядисаните си в пурпурно устни.

— Имаш предвид да импровизирам?

— Да, точно така — наум си рече: в какво се забъркваш? Но в следващия миг се чу да казва: — Можеш да свириш за посетителите, което се събират в ранната вечер, както и по обед от време на време. Търся човек и за неделя за по-късно сутрин, ако представлява интерес за теб. Понякога за тези часове каним класически пианист. Знаеш ли да свириш Бах или Бетовен?

— Предпочитам да се придържам към джаза и попа. Кога искаш да започна?

— Утре вечер.

— Утре вечер ми е невъзможно.

— Невъзможно?

— Имам уговорен ангажимент.

— Да не свириш в друг клуб?

— Не.

Очевидно не възнамеряваше да даде обяснение.

— Тогава в неделя?

— Искаш да започна по обяд?

— Да.

— Добре, господин…

Забрави проклетото му име.

— Уедърол — помогна й той суховато. — Лен Уедърол — явно никога не бе чувала за него.

Нужни й бяха две седмици да разбере кой е. Съобщи му, че следи хокея, а не баскетбола. Не й повярва. И това го взе за лъжа, но реши да остави Джей Джей Пепър някога сама да заговори за себе си — ако иска — и тогава да я изслуша. Дотогава ще я остави да се преструва, че е, която си иска.

— Ей, симпатяго — поздрави я той сега, оставяйки усмивката бавно да се разлее по лицето му. Клепачите й бяха гримирани в златисто. — Приятно ми е да те видя. Как беше в Нова Зеландия?

За миг тя го изгледа неразбиращо, сякаш напълно бе забравила как го изостави преди четири месеца, за да отиде да се катери из новозеландските планини. След това всичко си дойде на място и тя се засмя.

— Нова Зеландия беше страхотна.

Той така и не й повярва, че ще ходи в Нова Зеландия.

— Донесе ли ми овца?

— На картичка.

— Готова ли си да свириш?

Тя му се усмихна широко и този път той долови, че изпитва истинско облекчение.

— Естествено.

— Тогава влизай. По-късно ще ми разкажеш за Нова Зеландия.

— С удоволствие.

Блясъкът в очите й говореше, че страхотно се забавлява да го лъже. Но вътре пианото и събралата се в късния следобед публика чакаха. А тя като че ли се радваше да види и двете.

 

 

Холандецът изпуши една пура, докато седеше сам в Сентръл Парк Уест близо до Осемдесет и първа улица. На единия ъгъл отсреща се намираше Природонаучният музей, а на другия — престижната жилищна сграда „Бересфорд“. От мястото си виждаше и двата входа на „Бересфорд“ — и към Осемдесет и първа улица, и към Сентръл Парк Уест. И пред двата стояха портиери в зелени ливреи със златни ширити. Те не притесняваха Хендрик де Гийр. При необходимост лесно ще ги заобиколи. За момента той само наблюдаваше.

Видя жената с евтино кожено палто да слиза от жълтото такси. Каза нещо на портиера; пуснаха я да влезе. Имаше розово руси коси. Отначало Хендрик си помисли, че е игра на светлината, но скоро си даде сметка, че греши — наистина бяха розови. Преди няколко часа тя излезе от „Бересфорд“. Той чакаше и пушеше на студа. Налагаше се да я види отново, за да е сигурен.

Сега вече беше сигурен. Това бе Джулиана Фол. Видя усмивката и очите й. Нямаше начин да е друга.

Изведнъж пурата му загорча. Беше кубинска. Единствената екстравагантност, която си позволяваше. Хендрик получи първата си пура от Йохан Пеперкамп, когато беше още момче; задави се от дима и повърна, което го засрами пред по-възрастния приятел, а така искаше да го впечатли. Хендрик отдавна престана да се тревожи дали ще впечатли някого или не. Сега го впечатляваше единствено оцеляването. Способността бързо и точно да преценява характерите и създалата се ситуация бе качество, което доразви през годините, и то му помогна да остане жив. С възрастта откри, че все повече и повече започва да се доверява на инстинктите си. Вече не можеше да разчита на физическите си сили или на бързината на младостта; нито на външния си вид: с годините косите му побеляха и изтъняха, а лицето му се покри с бръчки. Но разполагаше с житейски опит. И с инстинкти.

В момента инстинктът му подсказваше да бяга. Нужно е просто да изчезне, както бе постъпвал многократно в миналото. Беше негова отличителна дарба. В състояние е да го направи пак.

Хвърли пурата и я стъпка с тока на обувката, извърна се и пое към каменната порта на парка. Инстинктите ми, помисли си той, да вървят по дяволите.

 

 

Джулиана Фол, подвизаваща се и като Джей Джей Пепър, остави горещата струя на душа да отмие остатъците от розов гел по косите и изпита чувството, че част от душата й се стича в канала. Ти не си Джей Джей! Да, но Джей Джей беше истинска. Не целуна ли Лен Джей Джей по бузата, тълпата в „Акуериън“ не аплодира ли Джей Джей?

Джей Джей съществуваше. Може и да е само едно отклонение, но съществуваше. Дори обитаваше цяла стая в обширния елегантен апартамент на Джулиана — помещение, обзаведено с мебели от двадесетте години, а дрешникът и чекмеджетата бяха претъпкани с дрехи и украшения по модата между двете световни войни. Съвсем в стила на Джей Джей. Самата Джулиана рядко се показваше в друго, освен в последното от колекциите на най-модните дизайнери.

Тя излезе изпод душа, обгърна се в огромна бяла хавлия и изсуши с кърпа косите си. Огледалото й показа, че отново прилича на себе си — руси коси, блед тен; световноизвестната концертираща пианистка. Но в главата й се въртяха мелодии на Дюк Елингтън, Ърл Хайнс, Уби Блейк. Есенното й европейско турне — кракът й не бе стъпвал в Нова Зеландия — целеше да изкара Джей Джей Пепър от системата й, да я унищожи, защото Джей Джей не бе част от нея, а нещо, което направо я бе обсебило.

Поне така си мислеше. Но само двадесет и четири часа след пристигането си от Париж, още непреодоляла часовата разлика, тя облече зелена атлазена рокля от тридесетте години и запраши към „Акуериън“. Очакваше, надяваше се, ужасяваше се, че Лен ще я разкара. Не го направи. Каза й да свири. И, Господи, как само свири тя!

Забавлява се през цялото време. Прекара направо страхотно.

Джей Джей Пепър се бе завърнала и Джулиана Фол нямаше представа как да постъпи с нея. Да признае на Лен истината? Да каже на самата себе си истината: че тя, Джулиана Фол, е розовокосата, свободолюбивата, свиреща джаз Джей Джей Пепър?

Отиде в спалнята и облече семпла бяла блуза, права черна вълнена пола и вълнено сако с цвят на малина. Червените ботуши на Джей Джей щяха да отиват на тоалета й, но вместо това избра черните италиански и смени палтото от миеща мечка с кашмирено. Щеше да вечеря с Шуджи, а ако имаше нещо, което Ерик Шуджи Шизуми никога не би разбрал, това бе Джей Джей Пепър. Шуджи бе феноменален пианист: див, напрегнат, нетърпелив гений, който изтощаваше публиката с вълнуващите си изпълнения. Беше на четиридесет и осем и през дългата си кариера бе приел само един ученик: Джулиана Фол.

— И ако разбере за Джей Джей — изрече тя на глас, докато чакаше асансьора, — ще отреже главата си с един от автентичните къси японски мечове, които колекционира.

Бе заплашвал да извърши подобно нещо заради нарушения, далеч не така сериозни, като да свириш инкогнито джаз в нощен клуб в Сохо.

Почти в края на фоайето се сети, че още носи грозния пръстен с изкуствени диаманти на Джей Джей. Свали го бързо, пусна го в чантата и се опита да забрави за съществуването му.

 

 

Холандецът прекоси Сентръл Парк, като се стараеше да не обръща внимание на понижаващата се температура и завалелия слаб сняг. Деца, яхнали онези пластмасови неща, които сега използваха вместо шейни, се смееха, докато го задминаваха; той и на тях не обърна внимание. Прекоси Пето авеню и продължи по Източна седемдесет и девета улица към Медисън, откъдето премина още няколко преки, за да стигне до малката пекарна с оцветени в бяло прозорци. Вътре, подредени в холандски дървени обувки, имаше шоколади и дребни подаръчета — сякаш свети Николас вече бе идвал. Sint Nicolaas. Хендрик не бе мислил за него от години.

„Пекарната на Катерина“ гласеше надписът със сини букви. Холандецът се позабави пред прозореца. Около малките дървени масички със сини покривки седяха многобройни клиенти и с радост и смях се наслаждаваха на горещ шоколад, кафе в сребърни канички, чай в изящен порцелан, пасти с обилен крем, торти, кифлички или миниатюрни сандвичи със сирене. По стъклените витрини изобилстваха лакомства, които да се отнесат вкъщи, а усмихнатите сервитьорки с бели престилки чевръсто се провираха между масите.

За пръв път след повече от четиридесет години Хендрик де Гийр изпита носталгия. Наложи се да стисне очи, за да разкара напиращите горещи сълзи. Той и сълзи! Една двойка мина покрай него и когато вратата се отвори, той чу иззвъняването на малко звънче и го лъхна ароматът на канела, анасон, масло и прясно кафе. Почти не можеше да го понесе: все миризми от младостта му — направо го задушаваха; нямаше сили да спре спомените.

Не влезе вътре. Напъха ръце в джобовете на евтиното си палто и продължи да гледа през прозореца как двойката се затруднява в избора точно коя торта да вземе: маслената или шоколадовата? Щеше му се и неговите избори да са толкова тривиални.

Зад витрината се появи жена и за миг Хендрик помисли, че лъчезарната й усмивка е насочена към него. Катарина… Идеше му да я извика.

Но ако го зърне, ще изпита болка, затова той отстъпи назад така, че тя да не го види, застанал сам на тъмната улица. Подхвана разговор с двойката и той се удиви колко малко се е променила. Дори сега, в края на своите петдесет години, тя излъчваше пленителна свежест и невинност. Носеше побелелите си светлоруси коси сплетени и вдигнати на главата като на някоя отдавнашна холандска кралица, но без обичайното кралско високомерие. Под престилката се виждаше тюркоазна плетена рокля. Имаше силна брадичка и нос; дори малко прекалено силни, но тъмнозелените й очи бяха кръгли и меки — точно каквито Хендрик ги помнеше.

Помогна на двойката да избере шоколадовата торта и саморъчно я опакова, а когато холандецът чу иззвъняването на звънчето при излизането на клиентите, вече се бе отдалечил на половин пряка.

Избор. Какви са тези глупости относно избора? Той няма никакъв избор. Както винаги просто ще направи каквото трябва.

 

 

Ерик Шуджи Шизуми запали цигара с кафето — лош знак. Беше дяволски привлекателен, строен, с остри черти, с дълги, леко прошарени черни коси и пронизващи черни очи. Бе известен със своята всеотдайност. Роден в Сан Франциско, той бе трето поколение американец от японски произход. Най-ранните му спомени обаче се свързваха с концентрационния лагер в щата Уайоминг — нещо, което никога не обсъждаше и никога не позволяваше да се отбележи в програмите за концертите му. Бяха му се предоставяли поне десетина възможности за брак, но пианото владееше душата и живота му; някои добавяха — и Джулиана Фол. Тя бе дочула тези приказки, но не им обръщаше внимание. Познаваше Шуджи поне толкова добре, колкото той нея; през последните двадесет години ги свързваше не секс и не романтика, а връзка променлива и неразбираема. По свой начин се бяха посветили един на друг, но никога не дадоха признаци, че биха се оженили един за друг или за някого другиго. Формално Шуджи вече не бе неин учител, но продължаваха да я определят като единствената му възпитаничка, а тя все така разчиташе на неговите съвети и насоки. Изпитваше някаква потребност от одобрението му и вярваше, че той е от малцината, които разбират какво значи да си пианист от такава класа. И въпреки това изолацията, налагана от професията, никога не го измъчваше толкова често, колкото Джулиана. Часове наред прекарваше пред пианото, отдаден на работата си: ден след ден, месец след месец, година след година. Ни най-малко не разбираше потребността на единствената си ученичка от време на време да се вижда с хора.

Духна клечката, хвърли я в пепелника и издиша голям облак дим.

— Джулиана — подхвана той, — налага се да поговорим.

Сърцето й заби лудо. Разбрал е за Джей Джей! Не. Беше невъзможно. Шуджи нямаше да вечеря с нея, ако знаеше, че същия следобед е свирила джаз в клуб в Сохо. Щеше да й се нахвърли направо с ножа.

— За какво? — попита тя.

— Какво става с теб?

— С мен? Току-що се върнах от европейско турне и в събота е стотният ми концерт за годината в „Линкълн сентър“ — това става с мен.

Шуджи държеше цигарата в крайчето на устата си, но не дърпаше от нея. Седяха в малък италиански ресторант близо до Бродуей. Не беше някакво лъскаво заведение и дори някой от посетителите да бе разпознал двамата световноизвестни музиканти, не ги обезпокои. Джулиана пиеше кафе без кофеин с мляко, като се надяваше то да повлияе на виното, храната и умората от часовата разлика, за да успее — когато се прибере — отново да просвири концерта на Бетовен. Щеше да го изпълнява след два дни.

— А след концерта какво ще правиш? — попита Шуджи.

— Отивам във Върмонт поне за седмица. Заслужавам тази ваканция. После се връщам тук. Следващите няколко месеца ме чака работа и записи. Концерт имам чак през пролетта. Смятам да ги поразредя идващата година. Но ти знаеш всичко това, Шуджи. Защо питаш?

— Недей да ходиш във Върмонт — отвърна той.

— Какво?

— Чу ме какво казах: недей да ходиш.

— Шуджи, почивката ми е нужна. По дяволите — заслужих си я!

— Нужно ти е да работиш.

— Работя през цялото време. От четири месеца непрекъснато изнасям концерти…

— Най-вълнуващото за един пианист е да седи пред пианото и да свири, Джулиана, а не да се показва на концертния подиум. Знам, през последните няколко години ти се справи с изключително натоварена програма. И си наясно, че одобрявам намерението ти да намалиш броя на годишно изнасяните концерти. Но не одобрявам пътуването ти до Върмонт, поне в момента. Трябва да седнеш и веднага да започнеш с упражненията.

— Господи, Шуджи. Ще отсъствам само една седмица!

Шуджи дръпна от цигарата, задържа дима и го издиша.

Джулиана се закашля и отпи от млякото с кафе, но той не й обърна внимание. Както обикновено бе зает единствено със собствените си мисли. Ако бяхме женени, помисли си тя, бракът ни щеше да просъществува едва две седмици.

— Никой пианист не отива във ваканция на място, където няма пиано — обади се той.

Копеле такова, помисли си тя, но нищо не каза. Притежаваше малка къщурка с изглед към реката Батън Кил в югозападната част на Върмонт. През зимата й бе приятно да пали огън в камината. Седеше загледана в пламъците, загънала коленете си със старо одеяло, четеше книги и не мислеше за музика. Вярно, във Върмонт нямаше пиано. Дори нямаше стереоуредба. Разполагаше единствено с тишина.

— Шуджи — подхвана тя предпазливо, криейки нетърпението си, — аз не съм като теб. Нужна ми е тази пауза и възнамерявам да си я дам.

— Правиш грешка.

— Защо отиването ми във Върмонт изведнъж да е грешка? Не за пръв път го правя.

— Бях в Копенхаген, Джулиана.

— По дяволите!

— Да.

В Копенхаген изпълнението й не бе от запомнящите се. Дори можеше да се каже, че е по-добре да бъде забравено. Но Шуджи не признаваше неща като „лоши вечери“ и Джулиана знаеше, че е по-добре да не се оправдава.

— Не беше особено добро изпълнение — призна тя, — но ако се откажа от Върмонт, нищо няма да се промени. А и защо се промъкваш на концертите ми? Нямаш ли с какво друго да се занимаваш?

— Бях и в Париж.

— Е, тогава си наясно, че Копенхаген е изключение. В Париж получи невиждани овации, и то напълно заслужено.

Шуджи обаче поклати замислено глава, изгасявайки цигарата в пепелника.

— Не ме интересува какво става на повърхността, а под нея — винаги говореше по този начин и направо я влудяваше. — Чух нещо и в Копенхаген, и в Париж — в „лоша“ и в „добра“ вечер, ако настояваш да се изразя така. Долавяше се неспокойство, непредвидимост. Никой друг не ги е забелязал, разбира се, но скоро и това ще стане, ако допуснеш да ти се изплъзне. Внимавай. Контролирай го. Разбери какво е, Джулиана, и го използвай в твоя полза. Но ще го постигнеш единствено като седнеш пред пианото и се упражняваш.

Онова, което бе дочул, бе Джей Джей Пепър, прокрадвала се в изпълнението й. Ала Джулиана нямаше потребност да го обсъжда с Ерик Шуджи Шизуми.

— Прекрасно. Ще поработя по това, щом се върна от Върмонт.

— Ти си в дупка, Джулиана.

— Не съм.

Тъмните му очи изучиха внимателно лицето й.

— Страхуваш се да не прегориш?

— Не.

— А аз се страхувах, когато бях на тридесет. Ти няма да си спомниш. Тогава беше още дете и не разбираше от тези неща. Но независимо от цялата ми слава, записи и концерти все се питах дали ще продължавам да бъда музикант, когато стана на тридесет и пет. Безброй млади пианисти прегарят бързо. Бляскави са няколко години и после затъват. Понякога е техен избор, понякога — не.

— Не съм тръгнала да затъвам, просто отивам във Върмонт.

— Господ е свидетел, че публиката е непостоянна. Вечно търси нови имена, а и конкуренцията помежду ни непрекъснато вади на сцената все по-млади и по-млади изпълнители. Напрежението да си виртуоз е невероятно голямо. Толкова си уязвим. А на тридесет вече не си новост. Тогава разполагаш с доста пари и трябва да решиш дали ще продължаваш да се занимаваш с музика или не.

— Никога не съм мислила да не съм пианистка.

— Нима?

Усмихна й се загадъчно, убеден, че лъже. Разбира се, че го е правила; напоследък дори по-често от всякога. Но нямаше как да сподели с Шуджи за сутрините, когато лежеше в леглото и се чудеше какъв ли щеше да е животът й, ако не се бе захванала с пианото или ако никога повече не свири. Какво щеше да прави тогава? Какво умееше да прави? Не можеше да сподели с него как с напредването на турнето умората растеше, за фантазиите си как по средата на концерт от Моцарт ще вмъкне джазова импровизация, за постоянните си битки с импресариото си, който настояваше не само да изнася по сто концерта на година, но да разшири репертоара и да прави повече записи. Не можеше да признае на Шуджи колко скучни са й отзивите, постоянното пътуване, официалните вечери и мъжете, които среща. Не можеше да спомене растящото отегчение и опасението си, че тази досада ще я последва и когато седне да свири, а това никога не се бе случвало досега. Джей Джей разсея част от еднообразието, но тя нямаше да е постоянно наоколо. А и Шуджи не биваше да научава за Джей Джей.

Беше прав. Тя е в дупка. Но през деветнадесетте години, откакто се познаваха, нито веднъж не призна на Ерик Шуджи Шизуми, че е прав за нещо. Спореха, бореха се и обсъждаха, но тя никога не му се остави, не допусна легендарната му слава да я заплени. Ако това станеше, щеше да загуби независимостта си като изпълнител и, помисли си тя, като човек.

— Не се тревожа какво ще стане, когато навърша тридесет и пет и не съм в дупка — отмести настрана чашата и скочи на крака. Чувстваше се уморена, изплашена и толкова ядосана, че не виждаше добре. Защо, по дяволите, Шуджи просто не я остави на мира? Защо постоянно я насилва? — Надявам се, че си щастлив, Шуджи. Провали ми ваканцията във Върмонт.

— Радвам се.

— Копеле такова. Върви по дяволите!

Излезе с решителна крачка и не можа да види самодоволната усмивка върху привлекателното му лице.

 

 

От невзрачната си хотелска стая на Бродуей Хендрик де Гийр се обади на американския сенатор Самюъл Райдър. Холандецът звънна в дома на сенатора в Джорджтаун и не се изненада, когато Райдър вдигна след първия сигнал в слушалката. Беше точно девет часа. Хендрик обеща да позвъни именно тогава.

— Намери ли отговора? — попита Райдър.

Холандецът долови напрежението в гласа на младия сенатор, но не се зарадва.

— Ще се видим в „Линкълн сентър“ в събота — английският му бе отличен, с едва доловим акцент. Говореше холандски само когато нямаше друга възможност. Това бе езикът на неговото минало. — След концерта. Разполагаш ли с кола?

— Разбира се.

— Ще се видим там тогава.

— Добре. Но внимавай тази жена Стейн да не те види.

Хендрик затвори очи за миг и усети болката да се разлива из него. Тази жена Стейн бе казал Райдър… Рейчъл! Но на глас изрече:

— Не са ми нужни инструкции от теб, сенаторе — тонът му бе леден. — Нали Блок не знае нищо по въпроса?

— За глупак ли ме мислиш?

— Да. Ти казваш на хората онова, което желаят да чуят, сенаторе. Знам го. Така че внимавай да не кажеш нищо на Блок, ясно ли ти е? Иначе, приятел, нямаме никаква сделка.