Ан Харъл
Диамантен огън (23)

22

Сам Райдър се настани в коженото кресло зад бюрото, с гръб към полуусмихнатото, полузнаещото лице на баща си от портрета. Дойде в кабинета, защото му се стори, че е редно да бъде тук, за да смекчи ударите от хора като Филип Блок, Хендрик де Гийр, Матю Старк. Тук ритуалите бяха важни. Царуваха закони. Тук не се проявяваше единствено властта, но и традицията и когато стъпките му кънтяха по широките коридори, той се чувстваше част от тази традиция, и то не само като наследник на баща си, но и на хората преди него. Принадлежа към Сената на Съединените американски щати, помисли си той.

Но Фил Блок и Матю Старк се опитваха да го върнат във Виетнам, на мястото и във времето, към което не принадлежеше. Нито сега, нито преди. Беше изпълнил дълга си. Дори много повече. Но сега беше приключило. Край. Ако Блок и Старк не могат да приемат това, така да бъде.

Блок ще ликвидира Хендрик де Гийр. После той и Старк ще се унищожат взаимно. Това е единственият начин и трябва да стане точно така. Иначе всички ще се спотайват завинаги в сенките с обвиняващи очи, с това, което знаят, и със заплахите.

Един от помощниците му, също дошъл на работа в хладната декемврийска събота, съобщи, че Джулиана Фол иска да разговаря с него.

Райдър скочи напред в стола. Джулиана! Но как? Защо? Диамантът е у нея, бе казал Блок. Открий къде е.

Тя дойде тук, Блок, вмирисан скапаняк такъв, мина му през ума. Тя дойде тук, при мен. Не се налага аз да я търся.

Разпореди на помощника си веднага да я въведе.

Джулиана влезе с енергична крачка и отмятайки назад коси, каза припряно:

— Сенатор Райдър, благодаря, че ме прие.

Той само кимна — беше му невъзможно да проговори. Изглеждаше още по-красива, отколкото я помнеше. Силно се изненада от уязвимия й вид; на фона на бледото й лице очите й се открояваха по-тъмни и по-прекрасни.

— Надявам се, да ми помогнеш — продължи тя нервно. — Трябва… Трябва да намеря Филип Блок.

— Джулиана… — произнесе името й шепнешком, като дъх. Изправи се на крака и несигурно се насочи към нея. Не, не тя! Тя не може да е замесена в тази история! Хвана ръката й. — Заповядай, седни.

Тя се отскубна по-грубо, отколкото той очакваше за човек с нейното потекло. Тъмните й красиви очи се вторачиха в него.

— Моля те, не казвай, че не разбираш за какво говоря, защото съм сигурна, че не е така.

— Не ставай глупава. Естествено, ако съм в състояние, ще ти помогна…

— Кажи ми къде е Блок.

— Нямам и най-бегла представа — отвърна той снизходително хладно, като отчаяно копнееше да я докосне и с целувки да отстрани страховете й, но се притесняваше от раздразнителността й. Да не би да не я е преценил правилно? Нямаше причина тя да е замесена, а ето че май беше. — Сержант Блок беше в моя взвод във Виетнам, но преди двадесет години.

— Ти беше в „Линкълн сентър“ заедно с Рейчъл Стейн. Тя е знаела, че имаш нещо общо с Де Гийр и се е опитвала да те склони да го изправиш пред съда, защото през Втората световна война той е предал на нацистите нея, семейството й, моето семейство — Джулиана направи пауза. Вече не се затрудняваше с дишането. Гледаше го със студени, решителни очи. — Само по себе си, сенатор Райдър, това е достатъчно вестници като „Поуст“ или „Газет“ да се заинтересуват. А веднъж започнат ли да ровят…

— Не ме заплашвай — прекъсна я той с леден тон, ненавиждайки непоколебимостта, която съзря в израза на деликатното й лице. Красиво, да, както и уязвимо, но и жилаво, силно, решително. Прекалено решително за неговия вкус.

Тя се опита да преглътне раздразнението си.

— Да те умолявам ли искаш? За бога, помогни ми.

— Ти не си жената, която си представях.

Думите му бяха прости и пълни с болка, но Джулиана не се трогна от тъгата и разочарованието, които той преживяваше. Тя унищожи представата му за нея — жената, която смяташе, че ще може да обича. Бяха прекарали заедно само броени минути, но той долови колко силна чувствителност и женственост притежава — нещо, което липсваше на много други жени. А сега излизаше, че го е подвела.

— Ние едва се познаваме, сенаторе, но не това е важно. Моля те, помогни ми.

— Какво смяташ да правиш, когато откриеш Блок? — попита той, стараейки са да прозвучи незаинтересован.

Дали Менестрелът е у нея?

— Не мога да обясня.

У нея е. Господи — у нея!

— Сенаторе, къде е Блок? Наистина ще отнеса всичко до пресата, ако не ми помогнеш. Не ти ли е ясно? Не знам какво друго да предприема.

Райдър потрепери от колебания. От дълъг горчив опит знаеше, че Блок не прави сделки. Ако Джулиана се опита да размени Менестрела срещу майка си и леля си, той ще вземе камъка и ще се отърве от всичките. Ще ги убие — кажи си го направо. Но не е задължително. Няма причина тя да пострада, в случай че преди това Старк и Блок се вкопчат един в друг.

— Не искам нищо да ти се случи — заяви той.

— Благодаря. И аз не го желая, но някои неща просто трябва да бъдат направени.

Да, помисли си той, така е. Ако изпрати Джулиана във Флорида, Блок ще погледне на него благосклонно и ако нещата поради някаква причина не се оправят, това ще бъде от полза за него. Но защо да не се оправят нещата? Като й съобщи местонахождението на Блок, той няма да я поставя в по-голяма опасност, отколкото тя вече се намира. Независимо какво ще направи или няма да направи, Блок ще я открие. Значи по този начин й дава преимущество. Така трябва да погледне на нещата.

— Той се е настанил в рибарската ми хижа в западния край на Мъртвите езера. Идеята не е моя. Представа нямах какво прави — постави ме пред свършен факт.

Джулиана очевидно не се интересуваше от проблемите му.

— Къде са Мъртвите езера?

Той се поколеба.

— Кажи ми, да те вземат дяволите!

— Най-добре да летиш до Талахасе — започна той сковано, сякаш говореше друг — точно така правеше и когато се налагаше да информира пресата за поверителни сенатски въпроси; както направи и преди двадесет години, когато каза на Блок, че иска Матю Старк и неговият екипаж да пристигнат в тяхната зона за кацане. — Оттам можеш да вземеш кола под наем. На която и бензиностанция или бакалница да спреш, ще те упътят как да намериш хижата ми.

 

 

Хората на Блок натикаха Вилхелмина и Катарина в малка барака с миниатюрна баня и кухненско оборудване, което се състоеше от мивка, котлон с две плочи и малък празен хладилник. Стените се състояха от груби, нерендосани дъски; влажният студен въздух от езерото нахлуваше през пролуките. Нямаше отопление. Мебелите се ограничаваха до голямо двойно легло, разтегателен диван, малка маса и два сгъваеми дървени стола. Задният вход бе здраво заключен. Предният се охраняваше от мъж с риза и панталони в защитен цвят; той посъветва жените да поспят.

Редуваха се да подремнат на леглото единствено защото бяха по-възрастни, отколкото някога. Преди четиридесет, петдесет години, помисли си Вилхелмина, нищо не би я накарало да спи. В десет часа пазачът им донесе отвратителна храна — кисело мляко, хляб и сок от грейпфрут. Вилхелмина си припомни дните, когато ядеше луковици на лалета и цвекло; учуди се, че храната очевидно не отблъсква сестра й. Обездвижиха ръката й, превързвайки я с пешкир, но се нуждаеше от подходящи грижи. Катарина не се оплакваше, макар вероятно да изпитваше силна болка.

Сега, когато и двете бяха будни, Катарина застана на пост до предния прозорец с изглед към странното тъмно езеро, а Вилхелмина се изправи до страничния, откъдето се виждаха обрасли с мъх кипарисови дървета. Зад тях се очертаваше приятна къщурка в селски стил, изградена от чамов материал. Защитена с мрежа против комари веранда се простираше по продължение на цялата фасада, а добре поддържана, покрита с чакъл алея водеше до кея и хангара за лодките. Приспособената за кацане на хеликоптери площадка, където се приземиха, отстоеше на доста голямо разстояние зад къщурката, но бе трудно да се определи точно колко далеч. Вилхелмина, все още под живото впечатление на ужасното пътуване дотук и силно разтревожена за сестра си, не смееше да се довери на преценките си за разстоянието.

— Нашият сержант живее добре — констатира Вилхелмина, продължавайки да говори на холандски.

За нея беше съвсем естествено, а Катарина очевидно нямаше нищо против.

— Не допускам той да е собственик на имота — отвърна Катарина, без да откъсва очи от прозореца. Цветът на лицето й не бе добър; Вилхелмина се безпокоеше. И двете не бяха вече така издръжливи както преди четиридесет години. — По-скоро вероятно е на сенатора Райдър.

— Блок очевидно го държи с нещо. Гадна работа.

— И положително се е досетил, че блъфирам — добави Катарина отчаяно.

— Май наистина е така — съгласи се Вилхелмина, но гласът й не звучеше обезкуражено. — Извинявай, Катарина, но ми се струва, че не бива да подценяваме Джулиана. Тя има акъл и кураж. Ще направи необходимото.

— Според нея необходимото е да ни спаси, Вили.

— Тогава така да бъде.

Катарина не отрони дума; отново потъна в мълчанието, което я обзе, откакто пристигнаха в лагера. Вилхелмина се тревожеше за сестра си, чудеше се как да премахне по някакъв начин болката й, да облекчи отчаянието й.

— Знам колко силно искаш Джулиана просто да се скрие някъде — обади се Вилхелмина тихо. — Наистина те разбирам. Но, Катарина, редно е тя сама да вземе подобно решение.

— Не искам тя да страда!

— Естествено. Предпочиташ да я защитиш, както по време на войната всички ние се стремяхме да те предпазим. Но признай, Катарина, не си ли мечтала да не го бяхме правили? Терзаеш се от години, защото правехме всичко по силите си нацистите да не приберат и теб.

— Ти и Йохан ме изпратихте при Хендрик с Менестрела, защото вярвахте, че никога няма да ме нарани — изрече Катарина внезапно, сякаш на себе си. — Дори да ни предадеше, както и постъпи, се надявахте мен да ме запази.

— Не, просто ти беше логичният избор…

— Не ме лъжи, Вили. Моля те.

Вилхелмина въздъхна.

— Никой от нас не искаше да ти се случи нещо лошо. Твоето оцеляване означаваше, че и от нас е оцеляла частица.

— Мама и татко не оцеляха. Те умряха заради мен.

— Не, Катарина. Вярно, бяха готови да умрат заради теб, но не затова загинаха. Умряха, защото бяха информирани, активни членове на холандското съпротивително движение. Знаеха имена и места. Главите им бяха пълни със сведения, които немците искаха. Нацистите не се интересуваха от теб. Ти се намираше в безопасност, скрита, но те не измъчваха мама и татко, за да разберат къде си. Това е младежко самомнение, Катарина. Те умряха заради убежденията си.

Сълзи покапаха от нежните очи на Катарина и тя гневно ги избърса.

— Винаги съм искала да съм така силна и безстрашна като теб, Вили, а виж ме… Ти… беше ли там, когато мама и татко умряха?

Никога не бе задавала този въпрос, а Вилхелмина, макар да се досещаше, че сестра й си го мисли, никога не й бе отговаряла. Сега кимна, почувствала се преуморена, самотна.

— Изкараха ме да гледам екзекуцията… Застреляха ги. Татко и без това бе полумъртъв от мъченията.

— А мама?

— И нея я бяха мъчили, но не толкова много. Заставиха ме да гледам, смятаха, че така ще ме пречупят.

— Не са те познавали добре.

— Не — кимна Вилхелмина.

В действителност решителността й укрепна. Оттогава никога не се страхуваше от божа или от смъртта.

Катарина открито ридаеше; цялото й тяло се тресеше неконтролируемо.

— Цял живот съм си мислила, че и аз трябваше да съм с вас.

Вилхелмина поклати глава.

— Толкова се радвам, че не беше. А и това бе най-добрият подарък, който направи на мама и татко — да не присъстваш. Помисли си, че на тяхно място бяхте ти и Ейдриан, Катарина. Нямаше ли да искаш същото за Джулиана?

— Да — в тона й не се долавяше никакво колебание. — Точно това щях да искам.

— Тогава да оставим темата за момента, а? Трябва да се съсредоточим върху предстоящия проблем.

Катарина се усмихна през сълзи.

— Ти си жилава стара птица, Вили — заяви тя на английски. — Радвам се, че сме заедно.

Дълбоко трогната, Вилхелмина кимна.

— И аз, Катарина.

 

 

— Тялото му било изхвърлено по крайбрежието във Флорида — обясняваше Алис Фелдън сухите факти, пристигнали по телекса във връзка с Отис Реймънд. — Очевидно самоубийство. Прострелян в главата. Обичайните глупости за бивши ветерани от Виетнам. Единствената причина да попадне в новините е, че е изплувал някъде по частния плаж на някаква високопоставена дама. Тя припаднала на мига. Това е.

Старк кимна, а мислите му го отведоха двадесет години назад.

Извинявай, сър — му каза Отис Райдър първия ден, когато се видяха, — но искам да ти заявя, че ти и аз ще се измъкнем от тази шибана война живи. Нямам никакво намерение да ме застрелят в някаква си прошета джунгла.

После бе дарил лейтенант Матю Старк с една от кривите си усмивки, при която се разкриваха жълтите му зъби и която по странен начин караше лицето му да засиява и го правеше да изглежда почти невинен. Беше изключително слаб и грозен, а лицето му бе осеяно с пъпки.

Ненавиждам змиите, така да знаеш.

Но това бяха глупости и двамата го съзнаваха. Отис Реймънд не очакваше да остане жив.

— Ще се погрижа в „Газет“ да се появи материал — обеща Алис Фелдън.

— Благодаря ти — в гласа на Старк нямаше емоция. — На Невестулката би му допаднало.

— Съжалявам…

— Знам.

— Зиглер проверява какво още може да изрови.

— Безсмислено е. Наясно съм какво е станало.

— Мат…

Погледна я с разфокусирани очи.

— Невестулката имаше инстинкт за оцеляване, непреодолим инстинкт, от което обаче не се превръщаше в страхливец. Напротив, правеше най-налудничави неща и пак се измъкваше жив. Но когато загинаха Джак и Чък, Невестулката смяташе, че е трябвало той да бъде на тяхното място.

Спря и за пръв път Фелдън не настоя да научи повече. Просто стоеше и го чакаше да продължи; или да не обели дума повече.

— Джак Макинтайър и Чък Фишър — каза Старк. Самото произнасяне на имената им му причиняваше болка. — Джак беше пилот, а Чък — командир на екипажа ни. Загинаха, когато ни простреляха в хеликоптера, който аз управлявах. Три куршума уцелиха Чък и той умря на земята, преди спасителният отряд да ни измъкне. Джак живя малко по-дълго. Невестулката не се откъсна от него на връщане и през цялото време крещеше. Нямаше какво да се направи, но според Невестулката той трябваше да стори нещо, самообвиняваше се — понеже нямал нищо против той самият да умре при тази акция.

— Вероятно никой не е бил виновен — обади се Фелди.

— Не. Имаше виновен. Грешката бе на сержант Филип Блок и на лейтенант Сам Райдър-младши… и моя.

— Старк…

Но той не искаше да я чуе. Отиде до бюрото си, отърси се от спомените, вдигна телефонната слушалка и набра номера на адвоката си.

— Дейв, Старк е. Искам да направиш нещо за мен.

— Не ми звучиш особено добре, Мат. Всичко наред ли е?

— Изслушай ме. Мъж на име Отис Реймънд е намерен мъртъв днес сутринта на плаж в Мексиканския залив във Флорида. Версията е самоубийство — пълни глупости, помисли си Старк. Блок го е убил и го е оставил там, защото е преценил, че ще стигне до вестниците, Старк ще узнае и ще тръгне да го издирва. Най-после. — Той е ветеран от Виетнам. Няма да има никакво разследване. Искам да уредиш тялото му да бъде закарано при родителите му във Валдоста, Джорджия. Изпрати им пари за погребението. Разбра ли ме?

— Реймънд, Залива, Валдоста…

— Нали знаеш сейфа ми? Вътре има няколко медала — пази ми ги, Мат, а? Защото един ден може пак да ми се прииска да ги сложа… да имам чувството, че ги заслужавам. — Погрижи се и те да стигнат до Валдоста. Те са за родителите му.

— Матю, Господи…

— Направи го, Дейв.

— Щом искаш, добре. Но, Мат, смяташ ли, че ще се оправят?

Матю бе срещнал родителите на Отис само веднъж, когато им го докара полумъртъв от наркотици, алкохол и кошмари. Бяха жилави хора, очукани от времето, необразовани и до ден-днешен не успяваха да намерят Монтана на картата, а още по-малко Виетнам. Ала обичаха сина си. Като буйно и неспокойно дете не знаеха как да се справят с него; не знаеха какво да го правят и когато Старк им го стовари на стъпалата пред входа. Но безпомощността им вече нямаше значение. Отис бе мъртъв.

— Да — отвърна Матю. — Ще се справят.