Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (7)

6

Отмина месец април 1952 година. Отмина и месец май, а Франческа Валенски и нейните близначки продължаваха да стоят в клиниката на доктор Хенри Алард в Лозана. Беше юнски ден към края на месеца, когато една сестра донесе Маргьорит, родената по-напред от двете близначки, в стаята на майка й. Това беше първото от двете ежедневни посещения. Сьор Ани, медицинската сестра, едва погледна към жената, която седеше в един фотьойл отпусната и неподвижна, с помръкнало лице. Сестра Ани отдавна беше отегчена от тези безполезни, редовни визити. Всички сестри от клиниката в началото шушукаха за очарователната пациентка, но по-късно свикнаха с фактите на нейния случай. Принцеса Валенски не беше проронвала дума, нито проявяваше интерес към бебетата; тя не проявяваше ни най-малка грижа към себе си, въпреки че физически бе напълно здрава. Тя ставаше от леглото единствено когато две сестри я подкрепяха и, водена от тях, правеше малка разходка в градинката в задния двор на клиниката.

Следродилната депресия, във всичките й тъжни разновидности, не беше нещо ново за тях. „Бедничката“, съчувстваха й сестрите, но в такива случаи дори и лекарите можеха да помогнат твърде малко. Понякога родилките се оправяха от само себе си, друг път просто нямаше подобрение. Всяка сестра можеше да разкаже поне една история за подобни тъжни случаи, но те избягваха да ги споделят, когато наблизо бяха денонощно дежурещите сестри, които наблюдаваха психическото състояние на пациентките, дори когато спяха.

Сьор Ани кимна на сестрата със специална подготовка, която плетеше, седнала в ъгъла.

— Можете да си починете сега. Аз съм тук с бебето и струва ми се, че няма нужда и двете да висим в стаята.

— Мисля, че няма. Тя е спокойна, както винаги.

Денят беше особено топъл и слънчев. Придържайки в ръце Маргьорита, сьор Ани отвори широко прозорците и дръпна пердетата, за да нахлуе в стаята свежият, ухаещ на цветя въздух. Седна на един стол близо до Франческа и след десетина минути, които, както винаги, отминаха в мълчание, започна да клюма.

Една божа кравица влетя в стаята и кацна на челцето на бебето, точно между очите — като индийски кастов знак. Сестрата, с полузатворени очи, не обърна внимание. Франческа гледаше към дремещата сестра и детето без капка интерес. Но с една отдалечена част на съзнанието си тя очакваше, че сестрата ще забележи насекомото, без дори самата да си дава сметка. Още няколко минути сестрата продължи лекичко да похърква, без да дава признаци, че ще се разбуди. Божата кравичка започна да пълзи по личицето на бебето и стигна до клепача, съвсем близо до миглите. Франческа протегна внимателно пръст, за да пропъди буболечката. При това движение тя докосна леко своето дете за първи път. Докосна бебешката кожа и откри, че е шокиращо мека, шокиращо жива. Очите на детето се отвориха широко, впериха се в нея и тя видя, че те са черни, като нейните очи. Тя прекара пръст по русите, почти незабележими вежди и после страхливо погали кичурче от къдравите косици.

— Мога ли… мога ли да я поддържа? — прошепна тя на полузаспалата сестра, която не я чу.

— Сестро? — каза Франческа тихо. Отговори й само леко похъркване.

— Сестро! — този път гласът й беше по-силен. При този звук нещо дълбоко затворено в нея се събуди, някаква тежест се отмести и тя откри отново своя глас.

— Боже мой, господи — извика високо, разрошвайки косичката с пръсти, в които животът и радостта се бяха върнали.

— СЕСТРО, ДАЙТЕ МИ МОЕТО БЕБЕ!

Сестрата се разбуди объркана и стъписана, но държеше бебето здраво в ръцете си.

— Какво? Какво? — заекна. — Почакайте, стойте, ще извикам доктора… — тя скочи права, отстъпвайки назад.

— Елате тук — заповяда Франческа с тон, нетърпящ възражение. — Искам да я поддържа. Още сега. Дайте ми веднага бебето! На окото й беше кацнала една буболечка! — добави с обвиняващ глас. Франческа стана от стола и тръгна към сестрата с онази решителност, с която някога бе заставала пред камерата. Като материализирал се дух, затворен дълго време в бутилка, Франческа Върнън, прочутата кинозвезда, стоеше пред сестрата, протегнала напред ръце с властен жест.

— Извинете ме, госпожо, но не мога да го позволя. Наредено ми е да не изпускам бебето от ръце.

Сега жената се промени отново. Без да сваля протегнатите си ръце, тя се превърна, за части от секундата, в принцеса Франческа Валенски, свикнала да й се подчиняват, да не й задават излишни въпроси, принцеса, на която всичко бе позволено.

— Веднага повикайте доктор Алард! — гласът й беше дрезгав, но неговата сила изпълни стаята. — Ще поговорим пак за тези глупави разпореждания!

След няколко минути Алард влезе тичешком в стаята на Франческа. Спря се на вратата, като видя внезапно красивата жена, мрачна и обладана от диви чувства, като животно, на което са отнели рожбата. Вървеше дебнешком около обърканата, но все още неотстъпваща сестра.

Внимателно, опитвайки се да прикрие, доколкото бе възможно своето вълнение, докторът каза:

— Е, мамче, значи започваме да се оправяме? Ще станем ли отново приятели?

— Доктор Алард, какво по дяволите става тук? Тази побъркана жена не ми дава бебето!

— Сьор Ани, можете да дадете Маргьорит на майка й. Моля Ви, оставете ни за малко сами.

Без да каже дума, сестрата подаде бебето. Маргьорит бе облечена с леко гащеризонче, от което се подаваха нежните й, започнали да напълняват крачета и ръчички. Тя риташе и махаше щастлива с ръчички, наслаждавайки се на слънцето и лекия ветрец. Тя беше неописуемо съкровище от розово и златисто, толкова мъничка и очарователна, че даже свикналите с всичко лекари и медицински сестри поспираха над креватчето й.

Алард наблюдаваше внимателно Франческа, която се бе навела над бебето и го гледаше в очите.

— Коя си ти, малка моя? — попита.

Чувайки човешки глас, Маргьорит спря за миг да рита и погледна майчиното си лице. И тогава — колкото и невероятно да се стори на Франческа — бебето й се усмихна.

— Тя ми се усмихна, докторе!

— Естествено.

Франческа не обърна внимание на думите му.

— Докторе, каква е тази глупост да не ме оставяте сама с бебето? Просто не разбирам!

— Принцесо, вие не се чувствахте добре. До днес вие не искахте да я държите.

— Но това е невъзможно! Просто е смешно!… Не съм чувала по-абсурдно нещо през живота си — Франческа погледна лекаря така, сякаш го виждаше за първи път.

— Къде е другото ми бебе? — попита тя. — Не мога да разбера какво става тук, но то никак не ми харесва. Къде е съпругът ми? Докторе, обадете се на принц Валенски и му кажете, че искам да го видя веднага! — нареди тя. — И ми кажете къде е другото ми бебе, искам да го поддържа…

— По-малката Ви дъщеричка е все още в кувьоз — отвърна бързо докторът. Не можеше да става и дума да донесе сега другата близначка. За втори път след раждането тя беше имала гърчове тази сутрин. Гледката на болното, събуждащо съжаление, дребосъче щеше да разстрои майката до такава степен, че имаше голяма опасност отново да изпадне в депресия. Подобен риск не можеше да се поеме.

— Къде е инкубаторът? — попита Франческа и тръгна към вратата, притискайки до себе си Маргьорит.

— Не, мамче, забранявам Ви! Все още не сте напълно възстановена, не сте достатъчно силна, както Ви се струва. Имате ли представа от колко време сте тук, скъпа ми госпожо?

Франческа спря озадачена.

— Известно време… Не съм напълно сигурна…, но може би две седмици…

— Девет седмици… да, почти девет седмици. Вие, американците, наричате това цяла вечност — каза докторът, като разбра, че пациентката е изоставила идеята да посети сега инкубатора.

Франческа седна, като продължаваше да притиска до себе си детето. Имаше чувството, че е била на едно далечно, тъжно място, затворена в свят — унил и безцветен като зимен дъжд; едно затънтено място, където смътни събития минаваха пред погледа й, сякаш неясна сцена, наблюдавана през далечен прозорец. Девет седмици! С цялото си тяло изведнъж усети, че силите я напускат. Мълчаливо подаде бебето на лекаря.

Алард се възползва от момента.

— Трябва да възстановим силите си, мамче, преди да започнем посещенията.

Франческа кимна уморено с глава.

— Това ще стане най-много след седмица, дори по-скоро, ако не се преуморявате. Ще трябва да изминете дълъг път, за да се върнете към нормалния си начин на живот, скъпа. Мисля, че засега говорихме достатъчно. Защо не се опитате да поспите? — той приближи бебето към нея и тя докосна с устни онези най-нежни, ухаещи гънчици на едно бебче, които един ден щяха да станат шия. — Ще бъде тук отново следобед, когато ще можете да я нахраните с биберона.

Той отнесе Маргьорит в детската стая, мърморейки непрекъснато:

— Слава богу, слава богу!

Веднага след като лекарят му позвъни, Сташ полетя с колата със сто и двадесет километра в час. През отминалите седмици беше прекарал много часове край Франческа, опитвайки се напразно да проникне в мълчанието й, в неизмеримата й тъга, която я обвиваше като мъгла и я правеше непроницаема. Неговото мрачно бдение се разведряваше само когато донасяха Маргьорит при майка й. Доктор Алард бе наредил да го правят всеки ден, независимо от това, че болната не реагираше.

Сташ се влюби страстно в дъщеря си. Играеше си с нея толкова време, колкото му разрешаваха. Той настояваше да я разповиват изцяло. Показваше голото бебе на Франческа с надеждата, че очарователното съвършенство на малкото телце ще я развълнува, тъй както вълнуваше самия него, но — напразно. Разговаряше надълго с Алард и настояваше отново и отново да му потвърждава, че е направено всичко необходимо за здравето на Франческа.

Когато не беше при жена си, Сташ се затваряше във вилата и не искаше да вижда никого. Той и Франческа успяха да се скрият от репортерите през медения месец, сега предотврати появата на съобщения за раждането на близначките в пресата. Клиниката на доктор Алард осигуряваше пълна дискретност и единствените, които узнаха за бременността на Франческа, бяха Мати и Марго Файърстоун. Сташ им писа през първата седмица след преждевременното раждане, съобщавайки им само за Маргьорит и за следродилната депресия на Франческа. Той беше помолил и получил тяхното мълчание заради болната жена.

„Но сега… сега! Най-сетне животът можеше да започне отново!“ — си мислеше, докато чакаше нетърпеливо в кабинета на доктор Алард. От самото начало той знаеше, че трябва да спечели тази жестока игра. Хиляди пъти си беше повтарял, че е въпрос на време прибирането на Франческа и бебето у дома. Нито за секунда не бе си позволявал и най-малкото съмнение.

— Мога ли да ги взема вкъщи? — попита Сташ веднага, без дори да поздрави лекаря.

— Това ще стане скоро, много скоро, веднага щом принцесата укрепне. Но първо, скъпи приятелю, трябва да поговорим за другото бебе — Даниел.

Дори самият доктор не бе успял да накара Сташ да разговарят за второто дете по време на депресията на Франческа. Като добър католик, той беше настоявал да я кръстят първия ден след раждането й, защото не беше сигурен дали ще издържи още едно денонощие. Сам беше избрал името — това на майка му, с надеждата, че би могло да донесе късмет на нещастното новородено.

— Даниел — Сташ произнесе името, сякаш беше чужда дума, която нищо не значи за него. — Не очаквах, че ще оживее — в гласа му звучеше безкрайно отчаяние.

— Но ако живее, а тя може да живее, ще се сблъскате с доста неврологични усложнения…

— Докторе, не сега!

Лекарят продължи невъзмутимо, жестикулирайки енергично:

— Прегледах и двете Ви деца, принце. Съществува поредица от тестове за определяне точната степен на неврологичното развитие на новороденото. Доктор Ромбе и аз направихме прегледа едновременно на двете деца, за да можем да сравним техните реакции…

Сташ го прекъсна безжалостно, тъй както беше свикнал да се изправя лице в лице с препятствията, които се изпречваха на пътя му. Главата и вратът му заприличаха на очертанията на хищна птица, готова да нападне жертвата си.

— Без подробности, кажете ми какъв е резултатът от прегледа!

Докторът отговори, без да променя назидателния тон на гласа си:

— Принце, трябва да осъзнаете действителността, колкото и да не искате. Мога да Ви гарантирам, че няма начин да Ви предам с две думи резултатите от прегледа, тъй както настоявате. Та, ако ми разрешите, да продължа: Маргьорит реагира на всички тестове като нормално, здраво бебе. Суче добре, има стабилен опорен рефлекс, рефлексът Моро е нормален. Когато я поставих легнала по гръб и плеснах шумно с ръце до нея, тя рязко вдигна ръчички и крачета и разпери пръстчетата като ветрило. Когато я изправих с крачета, опиращи до масата, тя започна да прави подобни на стъпки движения. Когато я придърпах за ръцете към седнало положение, мускулите на раменете и шията се свиха. Въобще, всички реакции бяха живи и естествени.

Сташ следеше разсеяно думите на лекаря. Съвсем не трябваше да си доктор, за да разбереш, че Маргьорит е едно напълно здраво и нормално бебе. Последва кратка пауза, докато Алард реши как да продължи. Въздъхна тежко, но решително.

— Даниел показва твърде слаби реакции на тестовете. Повторих прегледа след три седмици, но резултатите бяха същите. Движи се малко, плаче рядко, все още не е изправяла главата си, наддава слабо… това, което ние наричаме недостатъчно израстване.

— Недостатъчно израстване! Искате да кажете, че тя вегетира? — Сташ не бе в състояние да се въздържа повече.

— Съвсем не, принце! Тя е само на девет седмици и все още има голяма надежда, че тялото й, при добри грижи, ще се развие в границите на нормалното. Ако продължи да наддава, както досега, независимо от бавния темп тя най-вероятно ще се развие като физически активно дете. В това отношение няма поражения, тя е слаба, просто много слаба.

— А умствено?

— Умствено? Умствено никога не ще бъде нормална. Знаехме го от самото начало.

— Но, докторе, моля Ви, бъдете точен! Колко далеч от нормите ще се развива?

— Ще има умствено изоставане — може да се каже със сигурност. Но до каква степен — невъзможно е да се каже отсега. Не мога да направя тест за интелигентност, докато не навърши три години. Но дори и тогава резултатите и оценката няма да са окончателни. При подобни проблеми, принце, има много възможности за последващо развитие — от доста, доста благоприятно до твърде тежко… — доктор Алард замълча внезапно.

— Може би все пак развитието ще бъде благоприятно… — най-после се престраши да попита Сташ. Гласът му звучеше тихо, невярващо, всяка произнесена дума разяждаше като киселина устните му.

— Принце, съществуват толкова много възможности в тези случаи. Понякога само няколко точки в теста за интелигентност е разликата между дете, за което не са полагани особени грижи при отглеждането му, и друго, което има възможност да развие определени умения… никой не може да предскаже как ще тръгнат нещата…

— Спестете ми тези неясни обобщения — избухна Сташ. — Кажете ми какво бъдеще я чака, по дяволите!

Последва кратко мълчание. Доктор Алард отговори накрая, стараейки се да подбере най-точните думи:

— Най-доброто, на което можем да се надяваме, е, че малката Даниела ще се развива на границата между ниската и средната степен на умствено изоставане, че ще може да полага някои грижи за себе си, да установява някои контакти, ще може да се изразява с прости фрази като дете, което не може още да чете, може би четиригодишно…

— Четиригодишно дете? Докторе, та вие говорите за детски интелект! И вие наричате това средна степен на умствено изоставане? Независимо от възрастта й?

— Принце — отвърна докторът, игнорирайки въпроса, — по всяка вероятност това е най-доброто, наистина най-доброто, на което можете да се надявате. Липсата на кислород преди и по време на самото раждане е причина за лошите резултати от тестовете и за гърчовете. Не, принце, не би трябвало да се надявате на нещо повече от това.

В стаята настъпи гробно мълчание. Най-сетне Сташ проговори:

— А ако вие грешите, ако степента на умствено изоставане е значителна? Тогава какво?

— Излишно е да говорим отсега. Дори и при умерена степен на умствено изоставане е необходимо да се полагат постоянни грижи. При значително умствено изоставане проблемите са огромни. Във всички случаи е необходимо специално наблюдение. След прохождането детето винаги започват да го грозят сериозни опасности. При наближаването на пубертета нещата се усложняват. Често единственото решение на въпроса е настаняването в специално заведение.

— Ако… ако тя живее, докога може да остане във вашата клиника, докторе? — попита Сташ.

— Докато наддаде достатъчно, за да я преместим при другите бебета. Трябва да стане не по-малко от два килограма и триста грама. Според мен, ако няма други усложнения, е въпрос на месец-два. Докато е все още в инкубатора, ние ще се грижим за нея. Но щом стане достатъчно голяма, за да я преместим, нямаме право да я държим при нас. Тогава ще трябва да се подготвите за преместването й у дома.

При думите „дом“, лицето на Сташ стана сурово.

— Доктор Алард, не смятам да разговарям с жена си по този въпрос до пълното й възстановяване.

— Напълно съм съгласен с вас. Дори бих искал да Ви посъветвам да бъдете много внимателен. Принцесата дълго време отказваше да приеме другото дете. Както и да е. Сега тя направи нормален контакт с Маргьорит и смятам, че всичко ще се развива добре. Все пак депресията й беше особено дълбока и трябва да я предпазваме от всякакви сътресения. След няколко дни, ако всичко върви както сега, ще можете да приберете у дома принцесата и Маргьорит. Ще се погрижа да не вижда Даниел, докато бебето бъде вън от опасност. Кога точно ще стане това, природата ще си каже последната дума.

Беше прекрасен юнски ден, един от последните на месеца, когато доктор Алард съобщи на Франческа, че може да я изпише от клиниката. От момента, в който Сташ бе ангажирал гледачка за бебето чрез една агенция и Лозана, чуждестранните кореспонденти в Швейцария подушиха новината. Тълпа репортери и фотографи чакаха нетърпеливо пред недостъпния вход на частната клиника. Те бяха застанали в засада от ранна утрин и сега, седем часа по-късно, когато Сташ и Франческа Валенски се появиха на входа с бебето в ръце, на дузина езици прозвучаха молби да подържат детето пред апаратите.

Въпреки навъсената реакция на съпруга, бледата жена, чийто красив образ бе изчезнал от страниците на печата преди много месеци, внимателно разтвори дантеления пашкул, за да покаже на фотографите личицето на спящото дете. Малка копринена шапка покриваш косицата, но няколко немирни къдрици бяха изскочили навън, като сребърни цветни листчета, подухвани от ветреца. Въпреки че детето бе кръстено Маргьорит Александровна, то изглеждаше в ръцете на майка си като оживяло цвете и това възпламени въображението на журналистите. От този момент те я нарекоха принцеса Дейзи (маргаритка) и всяка една от снимките, която се появеше във вестници и списания, бе увенчана с това име.

Конвоят от фотографи и репортери придружи Франческа и Сташ до дома им. Обсадиха голямата вила и викаха, събрани на групи, пред затворените врати:

— Искаме Дейзи! Искаме Дейзи!

Когато най-сетне си тръгнаха, уверили се, че нямат никакъв шанс да се докопат до някаква история или поне да щракнат още някоя снимка, всички, включително и родителите, бяха напълно забравили, че детето бе кръстено Маргьорит.

То беше Дейзи за Сташ и Франческа и принцеса Дейзи за повечето прислужници, които държаха на старомодното обръщение.

Когато бе будна, Дейзи бе истинско представление за въртящите се около нея обожатели. Раздаваше щедро усмивки, надигаше любопитно главичка през перваза на креватчето, когато съзреше пърхаща пеперуда, цвете или приятелски пръст, играеше си с дрънкалките, закачени над креватчето, риташе радостно с крачета, когато някой посегнеше да я вземе. Според Франческа спеше почти осемнадесет часа в денонощието, още два — ядеше, но останалите четири събираше около себе си истински кралски двор.

Няколко дни цялото внимание на Франческа бе съсредоточено върху Дейзи. Всяка сутрин тя молеше да бъде откарана в Лозана, за да види другата си дъщеря, но Сташ успяваше да я убеди, че не е достатъчно укрепнала, за да пътува. И наистина към обяд тя се чувстваше толкова уморена, че прекарваше по-голямата част от остатъка на деня излегната в своята стая. След седмица, обаче, независимо от слабостта, която все още усещаше, Франческа твърдо настоя да я закарат до Лозана при Даниел. Сташ бе повтарял многократно в себе си думите, които трябваше да й каже:

— Скъпа, двамата с доктор Алард сме на мнение, че все още е твърде неподходящо да посещаваш Даниел.

— Защо не? — попита Франческа и в гласа й се прокрадна тревога.

— Бебето е… много малко, още много слабо… в действителност, скъпа, то е болно, много болно.

— Но тогава аз наистина трябва да го видя… Трябва да направя нещо за него, трябва да му помогна… Защо… защо не ми каза досега, че е болно? — лицето й се сгърчи, очите бяха изпълнени с ужас.

— Господи! Погледни се! — извика Сташ, разгневен и уплашен. — Знаех си аз, че не трябва да ти казвам! Ти си така разстроена! Бях сигурен, че все още си твърде слаба, за да ти казвам! Така е, дявол да го вземе!

— Сташ, искам да знам какво не е наред с нея! Кажи ми! Иначе само ще стане по-лошо.

Сташ хвана ръцете на Франческа.

— Мила, тя е все още твърде мъничка. Няма да ти позволят дори да я докоснеш. Чуй ме сега, скъпа! След като вече разбра, че тя не е добре, ще ти кажа цялата истина. Това е може би единственият начин да те убедя, че все още не трябва да я виждаш. Шансовете бебето да оживее са незначителни. Алард счита, и аз съм напълно съгласен с него, че един контакт с бебето в този момент би могъл да те хвърли отново в състояние на дълбока депресия, когато… ако… нещо му се случи.

— Но, Сташ, това е моето дете… моето бебе.

— Не, скъпа! Не! Не разбираш ли колко болна беше ти самата? Недопустим е и най-малкият риск да се разболееш отново. Ти просто не можеш да прецениш — все още не си достатъчно здрава, въпреки че не ти се струва така. Мисли за Дейзи, щом не искаш да мислиш за себе си, мисли за Дейзи и за мен!

Той беше намерил магическия аргумент. Усети, че Франческа престана да се съпротивлява в ръцете му, отпусна се, разбрала безсмислието на борбата си, видя с облекчение, че тя се отдава отново на тъгата си. Нека да плаче, да плаче, колкото иска — нищо по-добро не можеше да се направи за нея.

Отминаваха седмица след седмица. Сташ посещаваше редовно доктор Алард и го уведомяваше, че Франческа се възстановява много бавно и че, според него, все още е твърде опасно за психическото й здраве да види бебето, което явно не беше добре.

— Тя е твърде крехка, докторе — казваше той — и това би й се отразило зле.

Когато се върнеше вкъщи, съобщавайте на Франческа, че състоянието на бебето е непроменено, че животът му виси на косъм и че доктор Алард не би искал да вдъхва фалшиви надежди. Мъката й беше толкова голяма, че скоро тя престана да разпитва за Даниел, а само наблюдаваше мрачното му лице след посещението в клиниката. Знаеше, че ако носеше някаква добра новина, щеше да й я съобщи незабавно.

Посещавайки клиниката, Сташ нито веднъж не влезе в инкубатора, където държаха Даниел. След разговора, който бе имал с доктора за нейното бъдеще, той я отписа. Тя не съществуваше за него. Трябваше да не съществува. Сташ никога не беше я виждал и нямаше намерение да го прави. Природата е жестока, случват се нещастия, но един силен мъж трябва да преодолява ударите на съдбата. Мисълта за едно дете — неговото дете, в неговия дом, което расте, но никога не пораства, едно същество, което той не би искал да вижда… не! Когато осъзнаваше тази мисъл, той я отхвърляше с цялата си непримирима природа. След детството, което носеше отпечатъка на постоянните грижи около гаснещата му майка, най-човешкото чувство — състраданието, бе мъртво за него. Съдбата, чакаща детето, което той никога не беше виждал, бе толкова ужасна, че той просто реши да я заличи от живота си. Болестите бяха единственото нещо на света, което го плашеше.

Сташ лесно успяваше да прикрие чувствата си от доктор Алард и малко по малко можа да получи точния отговор на въпросите, които трябваше да разреши. Да, много вероятно беше принцесата да се посвети изцяло на Даниел; да, наистина, често майките на умствено неразвити деца отделят малко време на нормално развиващото се дете; да, твърде възможно е принцесата да откаже да даде детето в специализирано заведение, въпреки наложителността на случая… Наистина, не са малко подобните случаи. Майчиният инстинкт е невероятно силен, когато се касае за болно или умствено изостанало дете и няма разумен довод, който да може да му се противопостави. Природата прави чудеса. Принцът е прав, майките са готови на всякаква саможертва. Да, без да отдават значение на разума, дори на жизнения си опит. Но това е животът — какво би могъл човек да стори срещу природата?

Мрачен, Сташ слушаше новините за Даниел. Тя беше започнала да наддава. Гърчовете не се подновяваха. По мнението на доктор Алард принцесата можеше вече спокойно да посети дъщеря си. В действителност той се надяваше, че тя ще го стори скоро, като знаеше нейното силно желание да види детето.

— Жена ми няма намерение да я вижда, докторе.

От много дни Сташ беше упражнявал различните отговори, които можеше да даде, сблъсквайки се с неумолимостта на момента.

— Нима? — дребният доктор изрази учудването си само с една дума. През дългите години професионален живот той се беше научил да не показва изненадата си.

Сташ се обърна гърбом към доктора и, застанал до прозореца, продължи:

— Обсъждахме отново и отново въпроса, разглеждахме го от всеки един ъгъл. Стигнахме до съгласието, че ще бъде сериозна грешка да вземаме Даниел у дома. Решихме да го направим сега, а не по-късно, докторе. Трябва да сме наясно — Сташ се отпусна на стола с огромно облекчение от току-що казаните думи.

— Но какво смятате да правите? — попита лекарят. — Даниел тежи над две и половина кила и скоро ще можем да я изпишем от клиниката.

— Разбира се, направих необходимите проучвания. След като поотрасне, ще я изпратим в най-доброто заведение за деца в нейното състояние. Уверих се, че съществуват прекрасно организирани заведения, когато човек може да си позволи да плаща. Докато това стане възможно, ще потърсим жена, която да се грижи за нея. Разбрах, че може да се намери и тук, в Лозана. Ето един списък от имена. Бихте ли му хвърлили един поглед, за да ми кажете дали не можете да ми препоръчате някоя от тях?

— Значи, това е решението, което сте взели за Даниел? — попита настойчиво докторът. — И принцесата е съгласна?

— Напълно, Когато става въпрос за семейни проблеми, ние винаги се съгласяваме един с друг — отвърна Сташ и подаде на лекаря лист хартия.

Мадам Луиз Гудро бе препоръчана от доктор Алард като най-подходящата да се грижи за малката Даниел. След като банковите чекове, с които се заплащаха грижите й за детето, пристигаха редовно всяка седмица, тя не искаше никакви допълнителни сведения от доктор Алард за родителите на момиченцето. Даниел не беше първото дете с недостатъци, което намираше подслон в нейната къща — удобна и уютно подредена, която сигурно щеше да изглежда доста по-различно, ако бездетната вдовица не бе открила, че има хора, чиито имена не я интересуваха, готови да плащат добре, за да избегнат бремето на непълноценните си деца.

Две-три седмици след като мадам Гудро бе прибрала Даниел в дома си, Франческа взе решение. Физически тя се чувстваше укрепнала и реши да посети втората си дъщеря, независимо от мнението на Сташ и доктора. Те и двамата не знаеха какво изпитва. Опитваха се да я предпазят от излишни емоции, но повече нямаше нужда. Трябваше да види Даниел, без значение колко тежко бе състоянието й и дали можеше да я докосне. Никога нямаше да си прости, ако детето й умреше, а тя не е успяла да го зърне живо, освен в кратките мигове при раждането му. Те трябваше да я разберат.

— Но това е невъзможно, ненагледна моя — каза Сташ.

— Невъзможно? Казах ти, че съм готова — не трябва да се безпокоиш за мен. Мога да понеса всичко, освен ужасната незаинтересованост, Сташ. Не разбираш ли, че тя е на повече от пет месеца и е жива?

Сташ не трепна. Лицето му имаше онзи израз, който приемаше, когато натискаше спусъка на картечницата по време на въздушния бой с врага. Той хвана ръцете на Франческа и я придърпа към себе си.

— Скъпа моя, бебето е мъртво.

Тя изпищя само веднъж като човек, порязал се дълбоко, до кокал, който очаква с ужас и болка да бликне кръвта. Очите й блеснаха, а после потъмняха, сякаш бяха догаряща свещ в тъмна стая. Сташ я притискаше силно към себе си и тя не можеше да види лицето му.

— Тя умря скоро, след като доведохме Дейзи у дома — продължи той. — Изчаквах да ти го кажа, докато станеш способна да го понесеш… Тя беше много по-зле, отколкото можеш да си представиш… Тя никога нямаше да може да се оправи, никога, никога…

Говореше бързо и милваше нежно косите й:

— Тя беше много болна от самото си раждане. Не искахме да ти казваме, но тя нямаше бъдеще. Тя никога нямаше да стане нормална. Получила е мозъчни увреждания по време на раждането — никой не е виновен за това. Но ако бях ти казал за това, докато беше емоционално разстроена, ти никога нямаше да можеш да го понесеш…

— Аз знаех — прошепна Франческа.

— Не е възможно.

— Не… винаги имах чувството… знаех, че нещо не е наред, че криете нещо от мен… Но бях твърде голяма страхливка, за да се опитам да разбера… не исках да разбера… Страхувах се… Изпитвах ужас…

— Обич моя, не се самоизтезавай. Твоят инстинкт ти е подсказал как трябва да постъпиш, за да се запазиш… и да запазиш всички нас. Какво щеше да стане с Дейзи без нейната майка? Какво щях да правя аз, ако те нямаше?

— Но аз знаех! Аз знаех през цялото време! — тя ридаеше отчаяно, като се опитваше да се отскубне от Сташ. Коленичи на килима, превита под тежестта на мъката си. Сигурно щяха да минат много часове преди да му позволи да се приближи до нея, да я утеши, да я притисне до себе си, мислеше Сташ. Тя щеше постепенно да свиква с мисълта за смъртта на детето — за него една реалност — и някой ден отново да бъде негова, само негова, както от мига, в който се срещнаха. Щеше да чака търпеливо — той, който рядко бе чакал за нещо досега.

След няколко седмици Сташ, който наблюдаваше отблизо Франческа, прецени, че най-тежките мигове от нейната мъка и отчаяние са отминали. Той даде съгласието си списанието „Лайф“ да изпрати Филип Халсман, за да направи снимки за корицата на поредния брой. Сега Франческа прекарваше почти изцяло деня си с Дейзи, която бързо пренесе ненаситното си любопитство от бебешките дрънкалки към бляскавата, изящна гривна на майка си. Бебето се смееше от все сърце и нищо не й доставяше толкова удоволствие, както сграбчването на люлеещата се над нея гривна. Това беше игра, истинска игра и всеки път, когато докопаше гривната, Дейзи я дърпаше с настървение, за да я отнеме от майка си. Сташ и Франческа наблюдаваха със затаен дъх, когато красивата, пухкава топчица се претърколваше и лягаше по коремче. Чудо на чудесата, тя сякаш говореше на малките гумени животинки, които я заобикаляха, на своя непознат за човека език. Щом се събудеше, ококорваше огромните си, щастливи очи и изучаваше внимателно всичко наоколо. Когато заспеше по коремче, с боси крачета, които се подаваха от нощничката, на Франческа й се струваше, че вижда възхитително скачащо жабче. Поставиха я по корем на купчина кожени палта, само по гащички, а тя се надигна от кръста и завъртя учудена глава.

— Тя трябва вече да знае как изглежда самурената кожа — каза Сташ.

— О, Сташ, ти ще я разглезиш.

— Разбира се, че ще я разглезя.

— Но защо не започнеш с визон? Покажи мъничко скромност.

— Какво говориш? Тя е Валенски и никога не забравяй това. Между впрочем — изведнъж Сташ стана сериозен — мисля, че поживяхме достатъчно дълго в провинцията, какво ще кажеш? Тази Швейцария ми е втръснала до припадък. Как гледаш на това — да се преместим в Лондон? Там имам толкова много познати. Можем да поемем отново нормалното русло на живота, да ходим на театър, да се развличаме, да се срещаме с приятели…

— О, да! Да! Отдавна исках да се махнем оттук — Франческа замълча, като си мислеше, че никога повече не би искала да стъпи в Швейцария.

— Време е да заминем за Лондон, време е да купим къщата, която бях ти обещал. Ще тръгнем без никаква подготовка, като авантюристи, ние тримата!…

— С право ме предупреждаваха: принцът плейбой. Какво, мислиш, че не знам за твоите скитания по света? О, само какви истории съм чувала…

— И в тях няма и дума лъжа.

— Но те са приключили, нали? Или може би все още не те свърта на едно място? — подразни го тя, по-красива, отколкото беше изглеждала от много месеци насам.

— Всичко е приключило. Сега аз притежавам всичко, за което можех да мечтая.

Той усети опиянение при мисълта за насладата, която можеше да му даде, за особеното, лъчезарно излъчване на всяка извивка, на всяка точка от нейното лице, когато биваха заедно. Отново неговата и нейната необузданост се срещнаха и те правиха любов с неописуема наслада. Бързо, колкото по-бързо напуснеха Лозана, далеч от клиниката на доктор Алард, толкова по-добре, помисли си Сташ, като свали Дейзи от самуреното палто и я погъделичка по коремчето.

— Трябва да заминем за Лондон и да купим къщата. Можем ли да се приготвим за тръгване до утре? — попита той.

— Не, ще заминеш сам, скъпи. Не мога да оставя Дейзи сама, дори когато е с Маша и прислугата — просто няма да имам секунда спокойствие.

— Добре. Но ако не харесаш къщата, която избера, за наказание ще те напъхам да живееш в нея.

— Говориш като истински принц — засмя се Франческа. — Ти си последният човек в света, който би имал проблеми с прислугата. Сигурна съм, че ще избереш най-хубавата къща в Лондон — те очакват това от тебе.

— Защо, дявол да го вземе, се оплакваш? Познавам много жени по света, които биха дали мило и драго, за да са на твое място — промърмори недоволно.

— Не се сърди чак толкова. За да блести среброто, трябва да се лъска — Франческа придърпа една възглавничка под главата си. — А сега, дай ми бебето. Твърде дълго я държим. Бедничкото ми — само на шест месеца и вече те тормозят.

Денят, в който Сташ замина за Лондон, Франческа изпрати Маша в Лозана с точни указания какви покупки да направи. Знаеше, че трябва да отиде сама по магазините, защото Маша никога не успяваше да изпълни безгрешно поръчките, но реши, че този следобед ще прекара сама с Дейзи. Въпреки че опитната детегледачка бе освободена доста отдавна, Маша, като бивша дойка на Сташ, посветила десетки години от живота си на семейство Валенски, никога не се научи да чука на вратата преди влизане. Тя продължаваше да влиза и да се върти около тях, когато Франческа се занимаваше с Дейзи, и правеше добронамерени, но все пак критични бележки. Би било невъзможно да я помоли да ги остави за малко сами, без да нарани достойнството й, чувствата й на родна баба. Франческа, която толкова скоро се беше завърнала в света на малките, ежедневни радости, не искаше да причинява никому болка.

Тя погледна с раздразнение, когато Маша се върна вкъщи час по-рано от очакваното. Възрастната жена нахълта в стаята на Дейзи, лицето й пламтеше от възмущение, устните й се мърдаха безмълвно, пълното й тяло беше готово да експлодира всеки момент.

— Маша, какво ти става? — тихичко каза Франческа. — Тъкмо слагах Дейзи да спи… по-тихо, моля те.

Маша беше толкова разстроена, че трудно сдържаше гласа си.

— Тя, тази жена… сьор Ани… Видях я в магазина… това същество имаше нахалството да ми каже, сякаш се познаваме от години… представете си, на мене… Ах, просто не мога да го повторя! Това е отвратително, как е възможно хората да бъдат такива долни клюкари… — Маша млъкна внезапно и се стовари, обладана от ярост, на жълтия люлеещ се стол.

— Маша, успокой се. Какво точно ти каза сестра Ани? — попита тихо Франческа. Знаеше, че през деветте седмици на своята депресия се е държала достатъчно странно и неприемливо за разбиранията на Маша. Въпреки че беше неетично за една медицинска сестра да споделя и най-незначителната подробност за здравословното състояние на своя бивша пациентка, годините, прекарани в Холивуд, я бяха научили, че нищо не е в състояние да спре клюките.

— Тя ми каза… тя каза… тя… ах, как е възможно тези ненормални хора да повярват на такова нещо! Тя каза, че малкото ни ангелче, което е на небето… тя каза… това бебе въобще не е мъртво!

Франческа пребледня като платно. Клюките са си клюки, но това беше нещо съвсем долно, истинско зло. Да се злослови по неин адрес, да се говори за нейната трагедия, сякаш никога не беше се случвала, да превръщат мъката й в материал за сплетни? Само един поглед към Маша я убеди, че има и още.

— Искам да повториш дословно това, което ти каза сестра Ани. Тя е опасна жена — разкажи ми дума по дума всичко, Маша!

— Тя каза, че малката Даниел, нашето нещастно бебе, е останало в клиниката дълги месеци, след като вие сте напуснала. Когато пораснала достатъчно, изпратили я при мадам Луиз Гудро — една жена, която се грижи за деца…

— Изпратили я? Кой я изпратил?

— Тя не знае това. Но най-лошото, госпожо, най-лошото, което ми каза, когато я нарекох долна лъжкиня, беше друго. Тя каза, че харесва ли ми или не трябва да чуя истината: някои хора са толкова богати и могъщи, че ако не харесат бебето, което имат, ако решат, че нещо не е наред с него, те просто се отървават от него. Аз я проклех в лицето, принцесо, дано по-скоро отиде в ада!

— Маша! Успокой се… ще събудиш Дейзи… Не е възможно сьор Ани — колкото и лошо да съм се отнасяла с нея — да бъде толкова зла, че да изсмуче от пръстите си такава история… Тя е побъркана, друго не може да бъде. Ще трябва да направя нещо, за да не позволяват друг път да се върти около болни хора. Тя е луда. Маша, тя наистина е луда за връзване.

— О, принцесо, принцесо… какво злощастие. Какво ще стане, ако е разказвала и на други хора, а те й повярват?

— Глупости! Няма нормален човек на този свят, който може да слуша подобни глупости. Принцът би я удушил със собствените си ръце, ако я чуеше отнякъде… Това ли беше всичко, което ти каза?

— До последната дума. Аз изскочих от магазина и дойдох направо тук, за да Ви кажа.

— Веднага ще се обадя на доктор Алард… Не… почакай… той ще реши, че съм откачила като сестра Ани. Ти трябва да ми бъдеш свидетел. Още утре сутринта ще отидем в града и ще се срещнем с него. Така тя не ще може да отрече какво ти е казала. Тази мръсница! Долна мръсница!

Камериерът на Сташ почука на вратата.

— Какво има? — попита сърдито Франческа.

— Принцесо, на телефона. Обажда се принцът от Лондон.

— Слизам веднага, Мъмп.

Телефонът се намираше в библиотеката на вилата. Франческа изтича по стълбите и вдигна слушалката.

— Скъпи, толкова съм щастлива, че чувам гласа ти. Защо ли? О, просто се чувствах ужасно самотна, това е всичко. Така е през целия ден — реши, че няма причина да споделя със Сташ идиотщините, които беше наприказвала сестра Ани. Щеше да го обземе онази безумна, дяволска ярост, както когато някой или нещо се опитваха да оспорят властта му да се разпорежда със собствения си живот, и Бог знае какво щеше да се случи с тази безумница. Тя щеше да скрие този неприятен инцидент от него. — Дейзи, о, тя е чудесна. Току-що легна да спи. Прекарахме един чудесен следобед, само двете с нея. Не, скъпи, нищо ново… още два-три дни? О, значи оказа се, че не е тъй просто да намериш резиденция за принц? Моля те, не бързай… Аз съм добре, не се безпокой. Лека нощ, мили мой! Обичам те!

 

 

На другата сутрин откараха Франческа и Маша в Лозана. Франческа каза на Маша да я изчака в приемната, докато тя отиде в кабинета на доктор Алард. Когато сестрата я въведе, дребният доктор скочи от стола.

— Ах, мамче, бях сигурен, че ще промените решението си! Бях сигурен! Знаех го! Една жена като вас не можеше да изостави своето бебе! Разбира се, междувременно… но, скъпа, зле ли се чувствате? — доктор Алард успя да подхване Франческа, преди да се свлече на стола. Той се засуети около нея, опитвайки се да я върне в съзнание. — Естествено, вълнения, вълнения…

Когато дойде на себе си, разбра, че около нея витае ужас — без име, без определени черти, който я обзема до дъното на сърцето, души я, опитва се да я погуби. Тя все още не знаеше нищо, освен че нещо много лошо се беше случило, нещо престъпно. Тя успя да мобилизира цялата си вътрешна сила, разбирайки къде се намира и какви последици може да има това, което току-що беше казал доктор Алард. Инстинктът за самосъхранение заговори у нея.

— Съжалявам, докторе… сигурно беше реакция от идването ми отново в клиниката. Вече съм напълно добре. Благодаря Ви, няма нужда от вода, чувствам се чудесно. Така, а вие как сте? — опитваше се да спечели време, да говори нормално, думите й излизаха през пресъхналите й устни, сякаш напълно владееше себе си.

— Аз ли? Днес аз съм щастлив човек, принцесо. Когато принцът ми каза, че отказвате да видите Даниел, че не искате да я вземете вкъщи, трябва да Ви призная, почувствах се доста разочарован. Но считам, че не е моя работа да коментирам подобни решения. Както знаете, единствено родителите имат последната дума. Но нещо ми подсказваше още тогава, че когато се почувствате съвсем добре, ще промените решението си.

— Докторе, изживях много трудни моменти. Не съм сигурна дали наистина разбирам всичко, което се случи, дори сега, когато се чувствам възстановена. Бихте ли уточнили, бихте ли ми казали какво всъщност стана? Просто нямах сили и воля тогава…, а сега се срамувам от себе си… Не бих искала моят съпруг да узнае колко малко внимание му обръщах — тя се усмихна, придавайки спокоен, чаровен, беззащитен вид на лицето си.

Когато докторът завърши дългия си разказ, без да пропуска с швейцарската си акуратност и най-дребната подробност от многобройните срещи със Сташ и за състоянието на детето, Франческа седеше мрачно. Всяка дума беше като отровна стрела, която попадаше право в сърцето. Усещаше с цялото си същество приближаващата се орис. Искаше й се да пищи, да вика и никога да не спира, за да не може да мисли за това, което дребният доктор й беше казал. Вместо това чу гласа си, сякаш излизаше от дълбок кратер на тъмната страна на луната.

— Все още не сте ми казали какви грижи трябва да се полагат за Даниел.

— Само това, което правите за Дейзи — видях във вестниците, че така наричат нашата малка Маргьорит. Докато Дейзи проходи, разликата между тях ще бъде по-малка, отколкото в бъдеще. Разбира се, Даниел ще се развива по-бавно във всяко едно отношение, ще бъде доста по-малко активна от сестра си, но, както Ви потвърдих, тя ще изглежда нормална. Скоро, много скоро, когато дойде времето да проговори, ще се сблъскате с първия съществен проблем. После, след няколко години, ще подложим Даниел на тестове. Ако имаме късмет, може да бъде научена на много неща, за да се обслужва сама… Но всичко това е в бъдеще. Засега единственото, от което има нужда, е обич и внимание.

— Доктор Алард, аз съвсем неразумно изхвърлих креватчето и дрешките й… всичко, което можеше да ми напомня за нея… Ще ми трябва още един ден, за да се подготвя.

— Но, моля Ви, един ден, два дни… какво значение имат те сега? — докторът я гледаше нежно, разсъждавайки, че това, от което тя наистина се нуждаеше, е време да свикне с мисълта за детето, след като най-сетне бе направила своя избор.

Когато напусна кабинета на доктора, Маша я чакаше, изпълнена с нетърпеливо негодувание, готова да свидетелства срещу сьор Ани. Франческа я прекъсна, преди да е проговорила.

— Маша, всичко е уредено. Побързай, защото имаме много работа — тя хвана възрастната жена за ръката и я повлече по коридора към изхода на клиниката. Бързаше да излезе на улицата.

— Маша… — започна Франческа и спря. Само за един час всичко, в което бе вярвала, изчезна. Нищо не беше така, както изглеждаше. Разочарование, лъжи, жестокост, непоносими рани — един безкраен, объркан свят я заобикаляше отвред.

— Маша, тя не те е излъгала. Даниел е жива!

Здравата селска жена се залюля. Със сетни сили Франческа я задържа да не падне.

— Маша, ела да седнем в парка. Ще ти обясня всичко.

В края на дългия разказ, прекъсван начесто от възклицанията и възгласите на отрицание, които издаваше Маша, двете жени останаха да седят мълчаливо на пейката в парка. Шофьорът, паркирал колата пред клиниката, ги наблюдаваше отдалеч с любопитство. Най-после Маша наруши тишината:

— Трябва да го разберете, принцесо. Още от малък той изпитваше ужас от болести, от физическа слабост. Нищо друго не можеше да го уплаши. Аз го наблюдавах в продължение на дълги години; знам, че той не ми обръщаше внимание, но аз го наблюдавах… Той трябваше да притежава всичко, което поиска, винаги трябваше да бъде победител, винаги. Няма надежда, принцесо. Той никога не ще допусне в сърцето си това бедно създание.

— Няма да има нужда — каза Франческа с глас, изпълнен с гняв. — Той загуби всякакъв шанс!

Опитът на Маша да оправдае действията на Сташ подейства на Франческа така, както нищо друго не би могло да я мобилизира. Старата жена се мъчеше да намери обяснение за неговата постъпка, като че ли тя можеше да бъде приета, трябваше да бъде приета.

— Аз ще замина, Маша, и ще взема децата с мен. Никой не е в състояние да ме спре, предупреждавам те. Той ме излъга. Той ме накара да мисля, че детето е мъртво. Открадна моето бебе. Ако не я предпазя, кой знае какво зловещо нещо би могъл да измисли. Маша, помисли какво стори! Помисли какво представлява той. Никога през живота си не бих искала да го видя отново. Аз ще замина преди той да успее да се върне от Лондон. Единственото нещо, за което те моля, е да не казваш нищо, докато замина.

Очите на Маша се напълниха със сълзи.

— За каква ме мислите, принцесо? Някога имах бебе…, но то умря. Аз нося майчино сърце. Просто няма да можете да се справите сама. Как си представяте, че ще се грижите за две бебета без моята помощ? Ще дойда с вас!

— О, скъпа моя Маша — разхлипа се Франческа. — Как исках да чуя тези думи от устата ти! Но никога не бих се осмелила да те помоля да го оставиш.

— Той няма нужда от мен, а ти имаш — каза решително Маша.

Франческа изгуби цял ден в Американското посолство в Женева, докато уреди по спешност паспортите с един досаден и любопитен служител, купи самолетни билети в една женевска пътническа агенция. Върна се в Лозана, за да осребри чек за крупна сума в тяхната банка и полетя обратно към вилата да приготви багажа. За себе си не взе нищо, освен дрехите, с които пътуваше. Напълни два огромни куфара с дрешките и някои бебешки принадлежности на Дейзи. Извади всички бижута и ги разгледа замислено. Не, тя не беше вече съпруга на мъжа, който й ги беше подарил. А нейната градина от кристални вазички и скъпоценни цветя, изработка на Фаберже? И яйцето от лапис лазури със скритата вътре диамантена корона на Екатерина Велика? Да! Несъмнено, те бяха нейни, нейни, защото беше родила близнаци. Прибра в кутийките яйцето и скъпоценните вазички и ги постави на дъното на пътническата си чанта. Всяко едно от действията й през целия дълъг ден бе точно обмислено и изпълнено. Гневът, които я беше завладял, й даваше сили като мощен мотор. Умът й работеше десет пъти по-бързо от обикновено. Тя беше като изпепеляващ огън, който прокарваше пътя към спасението и сигурността на децата й. Трябва ли да телеграфира на Мати Файърстоун? Не! Абсолютно никой не трябваше да знае за нейното заминаване.

Отговори на телефонното обаждане на Сташ същата вечер. Имитираше напълно тона на разговора от предната вечер, за свое учудване. Но цяла нощ тя не мигна, кръстосваше напред и назад своята спалня. Произнасяше на глас горчивите думи и клетви към мъжа, когото беше обичала. Той трябваше да бъде наказан, трябваше да умре заради това, което се опита да стори, което беше направил. Наистина, колко ужасяващо малко го познаваше тя, как му се бе доверила, как я беше използвал — като пионка на шахматна дъска. Сега тя го мразеше!

На сутринта позвъни на доктор Алард. След два часа щеше да изпрати една сестра до къщата на мадам Гудро, за да вземе бебето. Би ли имал добрината да се обади на госпожата и да я предупреди да приготви детето? Нека я облече с топли дрешки, денят е толкова мразовит. Да, да, тя е щастлива, много щастлива, вълнува се много. Докторът имаше пълното право — какъв прекрасен ден! Да, тя ще предаде на принца поздравите му и благопожеланията му за всички… Непременно ще ги предаде.

Точно след два часа Франческа седеше скрита на задната седалка на едно такси и държеше в ръцете си Дейзи, а Маша влезе в малката къща. Никой не би разпознал жената, облечена с палто за път, с черни очила и ниско нахлупена шапка. Тази жена без грим, с прибрани гладко назад коси не би могла да бъде познатата на цял свят красавица, с коси, волно развени от вятъра, която махаше безгрижно, с невинно очарование на многобройните си обожатели при пристигането си в Шербург, преди по-малко от година и половина.

Изминаха пет минути, докато Маша се показа на вратата, махайки за довиждане на жената, която я изпрати. Когато таксито тръгна към летището, Маша и Франческа размениха бебетата. Франческа повдигна крайчето на одеялцето, с което бебето беше завито, и погледна лицето му. Колко мъничка беше! Колко сладка! Сребристоруса косица, нежна и къдрава. Сериозно личице, малко тъжно, но толкова близко и познато. И очите — същият кадифен блясък на горската теменуга — очите на Дейзи. Но гледаха безчувствено, може би малко безчувствено, ако се сравняха с очите на Дейзи…, но това никога, никога повече не трябваше да си позволява!

Само един поглед й беше достатъчен, за да разтвори сърцето си за своето дете, да го приеме такова, каквото е, да му се радва и да го пази. Знаеше, обаче, че каквото и щастие да й донесеше това, то винаги щеше да навява спомена за огромната мъка, вгнездена дълбоко в душата й.