Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Princess Daisy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
varnam (2009)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джудит Кранц. Принцеса Дейзи

Издателство „Петрум Ко“ ООД

Редактор: Лилия Германова, Слави Терзиев

Коректор: Цветана Михайлова, Соня Димитрова

ISBN: 954–8037–23–8

История

  1. — Добавяне

25

— О, не, милостиви Боже, не! — изплака Кендис Блум. Джени, помощничката й, подскочи ужасена. Кендис бе пребледняла като смъртник, а на бюрото й лежеше сигнален екземпляр на „Пийпъл“, току-що донесен от куриера. След двадесет и четири часа списанието щеше да се появи на всеки вестникарски щанд в Америка.

Джени се хвърли към бюрото и, обзета от ужас, не смееше да погледна към корицата. Беше сигурна, че са подменили темата на броя… през цялото време Кендис се бе опасявала за това. Но не, беше снимката на Дейзи… великолепна снимка… очевидно бунтовният дух бе един от начините да бъде вдъхновен Данило… На корицата едно заглавие, изписано с червени букви, гласеше: „ПРИНЦЕСА ДЕЙЗИ: Животът й не представлява само сладки благоухания; странната, забулена в тайнственост история на дъщерята на Франческа Върнън и Принц Сташ Валенски.“

Джени несръчно обръщаше страниците на списанието, докато се мъчеше да намери началото на материала.

— Четиридесет и трета страница — изпъшка Кендис.

Най-сетне Джени намери заглавието, разположено върху две съседни страници, където започваше водещият материал на броя. Цялата дясна страница беше заета от една-единствена черно-бяла снимка. Тя се вторачи в снимката, прочете текста под нея, после отново загледа фотографията. Светът се бе смалил до размерите на тази страница, до тази снимка, до двете момичета с руси коси и черни очи, с лица, които си приличаха като две капки вода, прегърнати, усмихнати момичета на около двайсет и три години, невъобразимо еднакви. Текстът гласеше: „Принцеса Дейзи по време на неотдавнашното си посещение при своята сестра близначка Даниел, която живее в интернат за умствено изостанали деца, настанена тайно там от шестгодишна възраст.“

Двете жени стояха като вкаменени, втренчени в снимката, без да обелят дума, и се мъчеха да проумеят нещо, което просто беше невъзможно.

Накрая Кендис проговори с празен глас:

— Тя… тя е малко по-ниска.

— Очите й… те са същите… но погледът е… празен — с мъка изговаряше думите Джени. Като че ли бе в състояние да възприеме шока единствено в подробностите.

— И косата й е дълга само до раменете… и не е толкова блестяща… но расте по същия начин, съвсем същия… — гласът на Кендис сякаш идеше изпод земята.

— Чертите на лицето й са различни… не, не е точно… не са различни, а някак си не толкова… ясни, не толкова изящни. Тя изглежда по-млада… о, но сякаш е лишена от чувство за хумор — каза учудено Джени. — Но лицето й е същото… лицето на Дейзи.

— Не! Не е същото — човек не би искал да я погледне повторно! — изрече Кендис.

— Не, не би поискал — забеляза с ужас Джени. — Божичко, виж другата снимка — посочи тя с треперещ пръст. Беше репродукция на корицата на „Лайф“ от преди двадесет и пет години… Сташ, Франческа и смеещото се бебе, качено на гърба на понито. Зачете на глас текста под нея: „Когато принц и принцеса Валенски позираха за «Лайф» никой не знаеше, че беше им се родило и друго дете — дете, което те скриха от света.“

— Исусе Христе! — прошепна Джени.

Двете жени започнаха да четат на глас историята, която заемаше пет страници от списанието, като се спираха на най-важното. „От специалното интервю за броя с принц Джордж Едуард Уудхил Валенски, доведен брат на принцеса Дейзи, «Пийпъл» научи за съществуването на… сестра… умствено развитие на четиригодишно дете…“

— Господи, Кендис, четиригодишно!

Кендис прекъсна твърдо Джени:

— Млъквай, Джени — има още! Слушай това, само слушай!

„Принц Валенски се противопоставя остро на комерсиализацията на старинното семейно име. Той нарече участието на доведената си сестра в рекламната кампания на новата козметична линия: «Вулгарно и недостойно действие».“

Това долно копеле! — тя продължи да чете с глас, който постепенно набираше сила: „Според него, ако Франческа Върнън не беше напуснала баща му, отвличайки със себе си близначките, те щяха да имат нормално детство. Когато баща му отново бе в състояние да се грижи за децата, беше твърде късно да се помогне на Даниел… Принц Валенски, седем години по-възрастен от принцеса Дейзи, е високоуважаван съветник по инвестиционни сделки. Огорчен от своята сестра, на която бяха заплатени един милион долара за участие в рекламната кампания, той заяви: «Тя наследи десет милиона долара и ги остави да изтекат през пръстите й, защото беше прекалено глупава, за да се вслуша в моя съвет. Не се съмнявам, че същото ще стане и с тези пари.»“

— Божичко, мислиш ли, че наистина ги е пропиляла? — попита Джени.

— Почакай! Следва най-лошото: „Дейзи Валенски била наречена «една-единствена в света» от Патрик Шанън, президент на «Супракорп», предизвикващ понякога доста противоречиви оценки… Господи, Джени, «една-единствена в света»!… «който залага много милиони, като разчита, че лицето и името й ще дадат престиж на серията от…» «Миналата година загубите на „Елстри“ възлизаха на повече от тридесет милиона, по сведения… безподобна масирана атака в масмедиите за представяне на новото лице в парфюмерийния бизнес, включително…»“

— Това е, не мога да прочета нито дума повече — Кендис се отпусна на стола си. — Джени, свържи се с господин Байджър и му кажи, че трябва да го видя незабавно.

Въпреки нареждането, нетърпящо никакво отлагане, двете жени стояха още минута с очи, вторачени в снимката на близначките. Не можеха да се отърсят от неволното желание да сравняват двете лица и онези малки, но значещи всичко разлики, които превръщаха едното в божествено красиво, а другото оставаше някак недовършено, безинтересно, с безмълвна лека усмивка и празен поглед.

— „Една-единствена в света“ — промърмори Кендис. — Господи, утре тази снимка ще бъде видяна по целия свят!

— Смяташ ли, че в „Пийпъл“ са знаели всичко това, когато са решили да посветят на Дейзи водещия материал на броя? — запита Джени.

— По никакъв начин. Те винаги пречупват историите под по-особен ъгъл, но никога така лошо като сега. Съдя от начина, по който е написан текстът — всичко е направено набързо, явно в последната минута. Прилича повече на материал от новинарско списание, а не на репортаж от „Пийпъл“.

— Но как тогава е възможно да се случи това? — недоумяваше Джени.

— Един господ знае, а и това въобще не ме интересува. Когато се случи нещо толкова лошо, „как е станало“ няма вече никакво значение. Свържи ме със секретарката на Байджър.

— Мога ли да те посъветвам нещо? — попита Джени.

— Какво?

— Оправи грима на очите си, преди да тръгнеш за кабинета му. Размазан е от сълзите ти.

— И какво от това? Ти също плака. О, добре, добре…

 

 

В деня, когато Кендис и Джени четяха сигналния брой на „Пийпъл“, Дейзи се събуди късно. Прегледа насрочените срещи. На обяд щеше да даде интервю на Джери Толмър за „Ню Йорк Пост“ в два и половина имаше друго интервю с Филис Бател от „Кинг Фичърс“, а в пет — среща на часа и отново интервю за Леми Джонстоун от „Ганет“ за националната им телеграфна служба. Кендис щеше да присъства на всички интервюта, оставайки в сянка, докато Дейзи отговаряше на въпросите, и все пак щеше да слуша внимателно всичко, като от време навреме се намесва в разговора с някоя уточняваща бележка и предложение за нова тема в интервюто. Тази слаба, стегната, наперена жена беше само три години по-възрастна от Дейзи, но успяваше да загатне усещането за нещо майчинско — приличаше на изисканата, сигурна в себе си майка, която представя своята дъщеря на дамите в деня на нейния дебют в светския живот. Успяваше ненатрапващо да подчертае качествата на Дейзи, което тя никога не беше в състояние да направи сама.

Преминала през изпитанието на поне една дузина интервюта, Дейзи бе доловила, че всеки репортер, колкото и приятен и очарователен да беше, следеше напрегнато дали няма да изпусне някоя дума, която не би трябвало да казва, привидно на посоки и безхитростно се мъчеше да улови оная случайна забележка, която правеше новината. Точно предния ден един от тях я бе попитал дали харесва уханието на новия парфюм. Божичко, наистина ли той си мислеше, че тя може да отговори с „не“? Разбира се, че не, но просто това беше част от играта и ако беше отговорила отрицателно, би се получил без съмнение много по-интересен репортаж.

Дейзи внимателно облече един от новите си тоалети. Това беше част от работата й. Всеки път, когато даваше интервю, репортерът разглеждаше внимателно нейните дрехи и всяка подробност влизаше в страниците на бележника му. Нейният образ, абсолютно необходимият „имидж“, се градеше ден след ден, интервю след интервю, въпрос след въпрос, тоалет след тоалет. Постепенно Дейзи бе обръгнала и започваше да свиква с целия процес, но все още трябваше да си напомня сама преди сутрешната метаморфоза, за милиона, който получаваше. Нямаше как, това влизаше в работните й задължения, а щом беше така, щеше да ги изпълнява съвестно. Дейзи си помисли с усмивка, че може да запази всички нови дрехи, които получаваше сега, и да ги извади отново след трийсет или четирийсет години, когато ще ги облече наистина с удоволствие. И сигурно ще бъде най-оригинално облечената шейсетгодишна жена на света.

Дейзи погледна часовника. Имаше време колкото да нахрани Тезей, да го настани на меката възглавница и да се отбие в кафенето на ъгъла за чаша еспресо, преди да се отправи към центъра, където бе определено мястото на първото й интервю за днес. Обличането, гримирането и оправянето на прическата й бе отнело цял час. По-рано, когато не се налагаше да изпълнява търпеливо своите задължения към изграждането на нейния образ, всичко й отнемаше едва седем минути, понякога и по-малко. Да си принцеса отнема прекалено много време, помисли си Дейзи, като прибра бързо пощата, без да я погледне, и изхвърча навън.

В кафенето на улица „Принс“ намери маса на открито. Седна там да се порадва на топлите есенни лъчи. В един момент обонянието й бе раздразнено от аромата на току-що изваден хляб, който идеше от отсрещната фурна. Но тя реши сега да не хапва нищо. Беше научила колко важно е да се храниш с апетит на обедите, когато даваш и интервю, защото пълната уста е винаги добро оправдание да премислиш думите, преди да ги произнесеш. Изпи кафето си и поръча ново. Откакто беше заминала Кики, се получаваше малко поща. Защо ли беше взела този кафеникав плик? Трябваше да го разнася със себе си цял ден. Погледна го отново. Беше доставен на ръка и на горния ляв ъгъл беше написано името на репортерката от „Пийпъл“. Объркана, Дейзи помисли, че не очакваше списанието преди утрешния ден. Очевидно те се стараеха да бъдат любезни, като й доставят един от предварителните екземпляри, но това беше последното нещо, което тя искаше. Трябваше обаче да приключи с това и тя измъкна списанието от плика. Лицето й бе озарено от усмивка на искрено удоволствие, когато погледна снимката на корицата. Беше сигурна, че постъпва правилно, когато махна оня ужасен грим. Прочете заглавието на корицата и усмивката й изчезна. „Странната, забулена в тайни история…?“ Започна трескаво да разлиства страниците, обзета от внезапен страх, но гладката хартия се изплъзваше от пръстите й. Как един редактор би могъл да превърне подробните, уморителни, но определено дискретни интервюта, които бе давала на репортерката, в „странна, тайнствена история“, се питаше тя и по тялото й пропълзяха смразяващите тръпки на все още неизвестните факти, държали обаче винаги нащрек част от съзнанието й през цялото това време.

Обърна още една страница.

Жестока болка разкъса сърцето й и се разля по целия й гръден кош. Изстена и затвори списанието. Сервитьорът се приближи, но тя му махна с ръка, че няма нужда от него, като покри списанието с чантата си. Свирепа болка, сякаш хиляди стоманени иглички се набиваха в гърдите й, я накараха да ги притисне с ръце, в отчаяно усилие да се предпази. Не бе възможно болката да продължава толкова дълго, защото тя не беше в състояние да диша. Остро усещане, че нещо се чупи, къса, я накара да наведе глава в ръцете си, сякаш за да предпази сърцето си, но това не помогна. Отвсякъде връхлитаха ужасни, зли чудовища и впиваха в тялото й острите си зъби.

Сервитьорът се върна с угрижен израз на лицето си. Още секунда и щеше да я заговори. Дейзи стана и сграбчи списанието и чантата си. С мудните, внимателни движения на старица се довлече до една маса в ъгъла на празното кафене, откъдето не можеха да я видят от улицата. Като се задъхваше от свирепа болка, плувнала в ледена пот, тя се наведе над масата, отвори списанието и прочете целия материал. После го прочете още два пъти. Очите й бяха сухи, както мозъкът беше изпразнен от думи. Не съществуваше нищо друго, освен тази статия, и нуждата да спре усещането, че е разпорена и вътрешностите й са изхвърлени навън. Не можеше да повярва, че по пода няма локви от кръвта й. Дейзи прегъна списанието и го скри в чантата си. Обви тялото си с ръце и сви глава, мъчейки се да се смали.

— Още едно еспресо? — попита внимателно сервитьорът.

Дейзи кимна.

Изпи го така, като че ли от него зависеше животът й. Мозъкът й бавно започна да работи. Злият дух бе впил металните си зъби в гърдите й, но тя започваше да мисли. Някой трябваше да й помогне. Имаше само един човек, който можеше да й помогне. Остави пари на масата, излезе бързо на улицата и спря едно такси.

 

 

Трима души седяха мълчаливо в кабинета на Патрик Шанън — той самият, Хили Байджър и Кендис Блум. Единствено Кендис знаеше, че в този час Джери Толмър и Дейзи я очакват в „Льо Перигор Парк“. Слава Богу, Толмър беше внимателен, радушен човек и слава Богу, че Дейзи знаеше къде е срещата им за обяд. Щяха да се справят и без нея.

Байджър пръв наруши мълчанието.

— Пат, това няма да бъде катастрофа.

Шанън го изгледа, без да го разбере. Трябваше да намери Дейзи, преди да е видяла това.

— Къде е Дейзи? — попита припряно той.

— Тя е на обяд, всичко е наред — увери го Кендис.

— Пат, моля те, чуй! За Бога, нека да ти прочета отново някои пасажи — настояваше Хили. Отвори следващата страница на материала.

„Интернатът «Кралица Ана» е много известно заведение за умствено изоставащи деца, считано за едно от най-добрите от този вид. Таксите са високи, около двадесет и три хиляди долара на година. Госпожа Хендерсън, директорка на училището, заяви, че четири години след смъртта на принц Сташ Валенски през 1967 година, принцеса Дейзи е поела цялата финансова издръжка на сестра си.“

— И тук цитират думите на госпожа Хендерсън: „Сигурно не й е било лесно — каза г-жа Хендерсън — защото понякога трябваше да чакаме за чековете, но те неизменно пристигаха. Мисля, че едва ли минаваха няколко дни от седмицата без Даниел да получи от сестра си писмо с рисунка, снимка и пощенска картичка през последните десет години.“

— Пат, цели проклети десет години!

„Докато живееше в Англия, принцеса Дейзи посещаваше сестра си всяка неделя, въпреки че те бяха едва на шест години, когато бяха разделени.“

— Пат, на шест, само шест, Пат! Слушай, тук тя казва: „Близначките са много близки, въпреки разликата в интелектуалните им възможности. Даниел разбира Дейзи по-добре от всички учители в интерната. Наистина рядко съм срещала в живота си всеотдайност като тази на принцеса Дейзи.“

— Край на цитата. А ето тук има снимка на Дейзи, която рисува дете на пони, и чуй какво пише под нея: „Дейзи рисуваше портрети срещу заплащане само за да покрива разходите, позволяващи на сестра й да продължава да живее в единствения дом, който тя познаваше, докато самата тя живееше под наем в евтин апартамент в Сохо и работеше на целодневна работа.“

— На другата страница под снимката на Дейзи, облечена с бейзболното си яке и с моряшка шапка на главата, са цитирани думите на Норт. Нека да го прочета, господин Байджър — каза развълнувано Кендис.

„— Известният режисьор на рекламни филми Фредерик Гордън Норт заявява, че бил много разстроен, когато Дейзи решила да напусне работата си в студиото. «Без никакво съмнение тя беше най-талантливият и най-трудолюбивият организатор на продукция, какъвто би могъл да пожелае всеки режисьор. Всички, с които е работила дори за малко, я обичат. Тя притежава истински талант за тази работа.» Когато бе запитан дали е чувствал липсата на нейното сътрудничество при снимките на такива забележителни рекламни клипове, като тези за «Д-р Пейпър», «Дауни» и «Ревлон», той се усмихна тъжно: «Когато пожелае, може да се върне на старата си работа. Желая й доброто.»“

— Господин Шанън, Дейзи е герой! — каза Кендис.

— Именно това, точно това искам да кажа и аз! — изрече Хили Байджър с нарастващо вълнение. — Виж, Пат, вчера зад нас стоеше само едно от многото красиви лица, а днес имаме кандидатка за Жана Д’Арк, тя може да получи годишната награда на Хелън Келер по хуманизъм — погледни така нещата, за Бога!

— Но как ще се почувства Дейзи, когато разбере, че всичко е излязло наяве? — в гласа на Кендис звучаха нотки на смущение, което толкова рядко й се случваше. — Щом тя е пазила своята тайна толкова дълго, вероятно не е искала никой да я узнае.

— Какво значение има, да му се не види, как ще се почувства тя? — Хили Байджър ликуваше и не можеше да си намери място от възбуда. Това навярно е най-страхотният рекламен удар, който въобще би могъл да се измисли в цялата история на тези шибани парфюми. О, небеса, утре всеки вестник в страната ще говори за това! Ха! Кендис, миличко, я ми кажи ти, Лорън Хътън или Хемингуей — как й беше името, или Катрин Деньов, или Кенди Берген, какво от личния им живот би могло да бъде поне една стотна толкова вълнуващо като тази история? Магазините ще бъдат претъпкани от хора, когато тя лично се появи, за да рекламира парфюма. Всяка жена в Америка ще иска да види Дейзи със собствените си очи. Може да получи в предаването на Фил Донахю… цял час! Мърв ще се влюби в нея, Майк Дъглас, „Шоу на деня“… може би дори Карсън… разбира се, и Карсън също…

Патрик Шанън се изправи.

— Върви по дяволите, Хили, изчезвай от кабинета ми и не се връщай повече — с отвращение извика той към президента на „Елстри“.

 

 

Шанън беше казал и на трите си секретарки да отидат на обяд и все още седеше на бюрото си, обхванал главата си с ръце, с отворено списание пред себе си, когато Дейзи отвори, без да почука, вратата на кабинета му. Тя забеляза, че той плъзна в чекмеджето списанието в мига, в който си даде сметка, че влиза в стаята.

— Не е нужно да го криеш — гласът на Дейзи беше безцветен, като че ли се извиняваше някому на сън.

Шанън скочи от стола и прекоси стремглаво стаята. Дейзи стоеше до вратата, облечена в красивата си нова рокля, а лицето й беше като на наказано, изплашено до смърт дете. Той я прегърна и усети студ, ледения студ на тялото й. Беше толкова ужасяващо студена, че единственото нещо, което искаше да направи, беше да я стопли и той я притисна силно до себе си, за да й даде от топлината си; започна да разтрива гърба й с големите си длани; сгуши главата й до гърдите си и като любяща майка й шепнеше гальовни думи. Когато докосна ледените й ръце, той ги мушна под сакото си, за да ги размрази с топлината на своето тяло. Дейзи се притискаше към него, сякаш той беше единственото място на света, където можеше да се подслони. Усещаше силните удари на сърцето му под ръцете си, докато той милваше косата й и се мъчеше да я прегърне още по-плътно, за да я закриля с голямото си тяло. Дейзи почувства, че пронизващата болка в сърцето й започва да отслабва, като че ли се поглъщаше, разтапяше от неговата топлина. Облекчението, което изпита, беше толкова голямо, че най-сетне на очите й се появиха сълзи. Той продължаваше да я държи в прегръдката си и да я милва и топлината се разливаше по тялото й, докато накрая от гърлото й се изтръгна ридание, виещо ридание. Тялото й се разтърсваше от хлипания, но Шанън продължаваше да я притиска здраво до себе си, за да поеме цялата й мъка и да освободи душата й от бремето на премълчаваното. Измина много време докато риданията, стоновете, които излизаха от отворената й уста, започнаха да стихват и тя посегна към кърпичката му, за да изтрие мокрите си бузи.

— Кендис каза, че си на обяд, иначе щях да дойда да те намеря.

— Тя не знаеше. Изпратиха ми тази сутрин един от предварителните броеве на списанието.

— Дейзи, ела да седнем. Там — Шанън я настани удобно до себе си на канапето и прегърна раменете й с ръка. Намери друга кърпичка в панталона си и започна нежно да бърше лицето й, но скоро се отказа и просто хвана двете й ръце в свободната си ръка. Дейзи въздъхна дълбоко и облегна глава на рамото му. Така стояха заедно много минути, слели в едно дъха си, преди Дейзи да наруши мълчанието.

— Рам го направи — гласът й беше равен, без вълнение.

— Рам?

— Моят доведен брат. Това беше единственият човек, за когото не бях ти казвала.

— Не те разбирам. Защо не си ми казала? Защо го мразиш толкова? Защо той посмя да ти причини това?

— Трябва да е отишъл в интерната и да е взел снимката оттам — каза Дейзи, без да отговаря на въпросите му. — Тя беше закачена на стената в стаята на Дани. А после е разказал онези отвратителни лъжи за майка ми. Трябва да са лъжи, щом ги е казал той. Но аз никога не ще узная истината, никога, никога вече, защото всички, които можеха да ми я кажат, са мъртви. Дори Анабел смята, че баща ми никога не би говорил за това.

— Но защо брат ти да иска да ти причинява болка? — попита настойчиво Шанън. — Какви са мотивите му? Той заявява, че е засегнат от начина, по който се използва семейното име, но това са глупости и те не минават в днешно време. Това не може да бъде причината за неговото поведение.

Дейзи внимателно се освободи от прегръдката на Шанън и се облегна назад така, че между тях имаше двайсетина сантиметра разстояние. Притисна здраво дланите си една о друга и го погледна право в очите.

— Когато бях малко момиченце, след баща си обичах най-много Рам. Баща ми умря, аз бях само на петнайсет години, а той остана единственото близко същество до мен. Онова лято… онова лято… — Дейзи тръсна глава, недоволна от собствената си страхливост и продължи решително: — Имаше една седмица след смъртта на баща ми, когато ние бяхме любовници. Първият път той ме изнасили. Трябваше да го направи и последния път. Но между първия и последния път аз… аз не се помъчих истински да го спра. Пусках го в стаята си. Не казах на Анабел. Изпитвах такава огромна нужда някой да ме обича… но това не е оправдание.

— Не е, по дяволите! — каза Шанън, като хвана преплетените й пръсти с двете си ръце и се опита да я притегли към себе си.

— Не, нека ти разкажа всичко — изрече твърдо Дейзи и се дръпна назад. — Оттогава, от момента, в който избягах от него, отказвах да отговарям на писмата му. Накрая дори престанах да ги чета, това е може би причината да загубя всичките си пари. Разбира се, никога не поисках от него дори стотинка. Но накрая, когато Анабел се разболя от рак, Рам беше сигурен, че няма да съм в състояние да се справям сама. Миналата Коледа успяха чрез измама да ме срещнат с него. Тогава той ми каза, че ще се погрижи за всички — за Анабел и Дани, и… за мен. В замяна той искаше единствено да се завърна в Англия. Но аз познавах Рам, познавах го достатъчно, за да се страхувам. Затова приех твоето предложение — за да се спася от него. Тази история в „Пийпъл“, това е неговият начин да ми отмъсти. Пат, той не ме мрази, той ме обича посвоему, той ме желае както някога и никога не е преставал да ме желае.

— Дейзи, това е чудовище, този човек е луд! И онова се е случило, когато си била на петнайсет години?

Дейзи кимна.

— Не каза ли на някой? Не може ли някой да направи нещо?

— Накрая казах на Анабел — когато всичко между нас беше свършило — и тя намери начин да ме изпрати далеч от него. Сега вече знаеш всичко. И никой друг не знае. На никого не съм казвала, дори на Кики. Срамувах се ужасно.

— Ще го убия! — каза тихо Шанън.

— И какво ще се промени с това? — Дейзи отхвърли неговата заплаха. Злото беше сторено. Нищо не можеше да бъде както преди. Тя посегна към чантата си, извади броя на „Пийпъл“ и го отвори на страницата, където беше снимката й с Даниел. — Мисля си дали Дани е забелязала, че снимката я няма? Това беше любимата й снимка, защото на нея си приличахме най-много — тъжно произнесе тя. — Вероятно не е забелязала. О, как бих искала да е така.

Шанън взе списанието от ръцете й и го сложи зад гърба си.

— Дейзи, не мисли повече за това.

— Да не мисля за това? Трябва да си луд, за да го казваш! Господи, та всички те сега ще ме разпитват единствено за това. О, аз ги познавам добре, знам колко тактично ще подхвърлят въпросите: „Какво ще кажете за материала в «Пийпъл»; разкажете ни нещо повече за вашата сестра; доколко тя може да разговаря; какво точно намирате да си кажете двете; как се чувства човек, който има напълно еднаква близначка, която не може, която не може…“ — о, те ще намерят начин да зададат въпроса, ще намерят начин да ме обвинят, че съм пазила в тайна съществуването й, защото съм се срамувала от нея, без да знаят истинската причина… Пат, не знам какво друго да кажа. Божичко, Пат, тези въпроси! Те са като пръсти, насочени към лицето ми, като че ли ме събличат гола пред всички. Не ги ли чуваш и ти? Не е възможно да смяташ, че те ще се правят, че нищо не се е случило, нали?

— Въобще не ме интересува какви въпроси искат да ти задават — каза твърдо Шанън. — Нищо не може да ме накара да те оставя отново в техните ръце. Кендис ще анулира всичките ти интервюта и посещенията ти в магазините по време на представянето на парфюма. Докато си жива, няма да се срещаш с представители на пресата.

— Но нали започва кампанията, какво ще стане с нея? Пат, това не може да стане.

— Не се безпокой за подробностите. Всичко ще върви по предварителната програма, с изключение на твоето лично присъствие при представянето на продукта. Остави на мене всичко.

— Пат, Пат, защо го правиш това? Твърде много време съм в рекламния бранш, за да не знам каква огромна разлика ще има. Не се опитвай да ме излъжеш.

— Дейзи, ти можеш да правиш рекламни клипове, но съвсем не си сведуща по дейността на „Супракорп“ — той я прегърна отново и я целуна по устните. — Аз съм експерт и заявявам, че ти повече няма да участваш лично в рекламната кампания.

— Защо си толкова добър с мен? — запита тя и почувства, че вълна на облекчение залива постепенно душата й.

— Достатъчна ли ти е една причина? — той я целуна отново и тя му кимна в знак на съгласие. — Обичам те, влюбен съм в теб, влюбен до ушите и завинаги. Това са три причини и мога да продължа да изброявам… но това ще бъдат вариации на една и съща тема. Обичам те. Струва ми се, че забравих да ги го кажа в „Ла Марс“. Това беше сериозен пропуск и смятам да посветя доста много време, за да наваксам пропуснатото — ужасно много му се искаше да я попита дали и тя го обича, но реши, че няма да е честно. Беше толкова наранена, измъчена, изстрадала. Изпитваше благодарност към него и щеше да му отговори с „да“, дори да не го обичаше истински, никога нямаше да му го каже. Почувства с цялото си същество, че е белязан да я обича. За цял живот. Можеше да чака.

 

 

— Беше същинска сеч — рече Люк и се отпусна уморено на фотьойла. — И то точно преди откриването на кампанията.

Кики му подаде чашата с мартини, което току-що беше приготвила — между впрочем единственото й домакинско умение — и, застанала до него, го наблюдаваше като вълчица, докато не се увери, че е изпил до дъно лечебното питие. Нали затова бяха съпругите.

— Обаждах се на Дейзи — каза тя, когато той пресуши чашата. — Знаеше вече, видяла беше материала. Утре ще обядваме заедно.

— Божичко! Как ли се чувства тя?

— Особено, не желае да отида при нея тази вечер. Някак си е странна, отнесена, като че ли всичко това не я засяга и ужасно уморена.

— Може би трябваше да отидем двамата при нея?

— Не, убедена съм, че иска да е сама. Просто не желае да се връща повече към това.

— През последните шест часа не спрях да говоря, тъй че мога да си представя как се чувства. Можеш ли да ми дадеш още малко от твоето превъзходно мартини, сърчице мое? Чувала ли си, че има една такава теория, че няколко капчици вермут няма да му навредят?

— Ох! — когато бащата на Кики й даваше последните си бащински напътствия, той каза, че секретът на сухото мартини се крие в това да сипеш солидно количество чист джин. По този начин има най-малка вероятност да сбъркаш.

— Кажи ми какво стана — каза Кики.

— Когато се върнах от обяд, намерих бележка да телепортирам незабавно тялото си в „Супракорп“. В кабинета на Шанън се бяха събрали Хили Байджър, Кендис Блум, помощничката й и още цяла дузина хора от „Елстри“. Шанън ни обяви, че отсега нататък Дейзи ще бъде оставена на мира, никой няма да я безпокои и после хвърли бомбата — никаква козметична серия „Принцеса Дейзи“, никакво откриване на кампанията, никакви рекламни клипове. Нищо! Свършено! Приключено! Като че ли никога не е било. Всичко — до последната скапана подробност.

Но защо? — извика удивена Кики. — Не могат ли да минат без личното участие на Дейзи, за Бога?

— Кики, той е прав. Кампанията няма да стартира с пълни обороти, както беше планирано, и магазините няма да подкрепят продажбата на продукта, както замисляхме, защото през този месец има още половин дузина парфюми, които се лансират — т.е. конкуренцията за привличане вниманието на клиентите ще бъде жестока. Без Дейзи остават само печатните реклами и клиповете, които ще се въртят известно време по телевизията, а после — таратанци. Разбери, цялата тая история се основава на нея, на Дейзи, на името й, лицето й и най-вече на нейната личност. Ако „Чарли“ изгуби онова момиче, което го рекламира, те лесно ще я заместят, защото парфюмът не носи нейното име и повечето хора въобще не знаят коя е тя — една от многото фусти. Ако Лорън Хътън случайно загуби предните си зъби и онова прочуто малко разстояние между тях, „Ревлон“ ще си намери друго момиче или ще й купи нови зъби. А пък при „Есте Лоде“ всичко е свързано не толкова с Керин Грейъм, а с оная фантастична снимка на Скребенски, която стана запазена марка. Халстон и Адолфо, Оскар де ла Рента и Келвин Клайн, все големи имена в дизайнерското изкуство, забележителни момчета, които като щури ще се впуснат в рекламата на новите парфюми по магазините. А при Дейзи можем да разчитаме на романтичния ореол, който самата тя трябва да сътвори. Не, пиленце, Шанън знае, че е време да се престане с пилеенето на пари. Независимо от това колко е похарчила „Супракорп“ досега за серията „Принцеса Дейзи“ — мисля, че са някъде около четирийсет милиона — по-разумно е да изгубиш тези пари, отколкото да хвърляш нови милиони и да ги прибавяш към загубите. Целия следобед анулирахме каквото още можеше да се анулира. Но не парите са най-важната част от загубите или поне за Шанън е така.

— Предполагам, голям късмет е, че „Супракорп“ е такова крупно предприятие — опипа почвата Кики.

— Няма предприятие достатъчно голямо, за да пренебрегне подобна катастрофа. Или поне такова, което има акционери. Шанън ще затъне до козирката в сериозни проблеми. Можеше спокойно да накара Дейзи да спазва договора. Въпреки това той реши да не го прави. Не се тревожи за Дейзи, според договора, ще й платят. Тревожи се за Шанън. Ох, моето момиче, тревожи се и за двамата.

— Тревожа се! — въздъхна Кики.

— Да-а. Слушай, може би трябва да те успокоя или пък ти да ме успокоиш, след, като Дейзи не ни позволява да я успокоим?

Кики седна на коленете му и мушна нос в брадата му.

— Това ми звучи като: „Не по врат, а по шия.“

— Хайде да опитаме и ще видим дали е така. В тия стари поговорки обикновено има доза истина.