Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (19)

18

— Просто не я харесвам, Кики, не можеш ли да разбереш? — каза Дейзи и се приближи към прозореца, който гледаше към Принс Стрийт, изпълнена вече с туристи от други части на града, дошли в Сохо да поскитат из улиците му в този ден на ранната есен на 1976 година. Въздухът бе все още топъл и дупките по пътната настилка, останали от зимата на 1975 година, бяха двойно по-големи и на половината от това, което щяха да представляват през следващата пролет, но общинската управа не даваше ни най-малък признак, че има намерение да ги оправи. Може би, помисли Дейзи, ги считаха вече като исторически знак на квартала.

— Дейзи, погледни нещата така — каза умолително Кики — ти им правиш услуга, като обличаш неговата рокля на техния прием. Вероятно ще те снимат и това е добра реклама за Робин Валариейн.

— Нямам доверие на цялата тази история — повтори упорито Дейзи.

— Но роклята е толкова красива! — протестира Кики.

— Не отричам, че е приятна, въпреки че не е в мой стил. Искам да кажа, не смятам, че един набор от шифон и пера, практически откраднати, в буквалния смисъл, от последната колекция на Сен Лоран, ще изглеждат все така добре и след трийсет и пет години. Ти как мислиш? Но не там е въпросът. Имам усещането, че се оплитам в паяжина — с нишки от чисто злато, но все пак паяжина. Мислиш, че съм станала параноичка, нали? — обвини тя Кики.

— Може би малко. Миналата година ти благодари на Ванеса за двете значителни поръчки — големия портрет с маслени бои на трите дъщери на Шорт и други, които работи по Коледа, на двете момчета на Хемингуей. Тя те убеди да увеличиш цената на акварелните портрети на петстотин долара, настоя да ти подари няколко рокли, канеше те на много приеми и вечери. Мисля, че няма да отречеш всичко това. И гледай какво получава в отплата.

— Какво получава в отплата? Именно затова не мога да й се доверя. Тя не е онзи тип жени, които правят добрини, защото им доставя удоволствие. Познавам я по-добре от тебе, моя мила Кики. Кажи ми, какво получава тя от мен?

— А-а… — за момента Кики не намери отговор.

— Още един гост на своите приеми? Наистина не смятам, че това е достатъчно, ти как мислиш?

— Ами… да, ако си колекционер на знаменитости, а тя е такава.

— Хайде, Кики, не ставай смешна. Нито съм толкова забележителна, нито пък толкова очарователна или каквото и да е, което би привлякло нейното внимание.

— Ти подценяваш себе си и никога няма да престанеше да го правиш! Слушай, ти не участваш в светския живот на Ню Йорк, защото си твърде заета през седмицата, а в почивните си дни най-често отсъстваш заради твоите портрети. Така че, определено имаш стойност като нещо дефицитно. Това означава нещо за Ванеса! — веждите на Кики се повдигнаха нагоре като същински демон. За нея щедростта на семейство Валариейн към Дейзи беше нещо нормално и правилно. Винаги се вбесяваше от факта, че Дейзи никога не се възползваше от преимуществата, които й даваше нейният произход; че не извличаше възможните облаги от красотата и титлата си, които имаха голяма стойност; че не пожела да се качи на влака на големите американски знаменитости, където щяха да я приемат с разтворени обятия. — Ти не си Пепеляшка, Дейзи, и го знаеш — ти си законородена наследница.

— А ти си една романтичка, все още вярваш в приказки и вълшебства. Или, май не е така, вземам си думите обратно — ти си една ужасна циничка, която настоява да използвам и да печеля от факта, че поради някакво стечение на обстоятелствата съм се родила. Дори Серж Оболенски не използва вече титлата си.

— Така е, но той не трябва да продава портрети на онези с конете, а пък има още достатъчно много Оболенски, които все още се титулуват принцове или принцеси.

— Кики, не мислиш ли, че можем да престанем да търсим под вола теле и да поразмислим какво ще взема със себе си във Венеция? Какво предполагаш, че ще е времето във Венеция през септември?

— Променливо — отговори Кики с достойнство.

— На Люк сигурно му е писнало от теб.

— Той не е с мен заради самия секс — каза самодоволно Кики.

— О, и заради какво е с теб?

— Прегръдки, целувки, милувки… заради удоволствието да ме гали и докосва и…

— Чука?

— Дейзи, каква грубост, наистина! Всъщност щом толкова настояваш… в края на краищата той е с мен и за… да правим любов — каза Кики превзето, като дъщеря на пастор от викторианската епоха.

— Мерси, мерси! Не си ли вече толкова пречистена, че той е напълно твой… нали е вече твой, Кики? — попита Дейзи и в гласа й прозвучаха нотки на тревога.

— Просто не знам — дребното, с остри черти лице на Кики внезапно придоби изражението на объркано кученце. — Направих всичко, което ме посъветва. Приемах срещи с него само за дни и часове, които не той предлагаше, може да се каже дори по-рядко. Измислях цял един въображаем свят от мъже, който изглежда така правдоподобно, че дори и аз самата повярвах в него и какво става? С всеки изминат ден аз ставам все по-влюбена в това копеле. Но той ми се изплъзва! — Кики заудря с малките си юмручета Тезей, който ближеше ръката й. — Мислиш, че не трябваше да спя с него… там ли беше грешката?

— Разбира се, че не. Денят, в който едно момиче се опита да задържи до себе си един мъж, като се въздържа от секс с него, е краят на една връзка. Не това имах предвид, когато ти казвах, че по същество трябва да си недостъпна. Нямах предвид сексуално недостъпна, тъпчо, а някъде отвлечено, дълбоко. В душата ти.

— Струва ми се, че душата ми е достъпна — каза унило Кики — той го знае. Но можеш ли да втвърдиш душата си, както налагаш на сърцето си?

— Имаш ли духовен съветник?

— Естествено, че не.

— Може би е по-добре да си потърсиш някой. А сега, стига! Ще ми кажеш ли какво можеш да ми дадеш на заем от твоите дрехи?

 

 

Арни Грийн, бизнес мениджърът в студиото на Норт, се чувстваше нещастен. Беше посъветвал Норт да не приема поръчката за реклама на Пан Ам. Наистина печалбата щеше да бъде значителна, но снимките във Венеция означаваха, че Норт и Дейзи, и Уинго щяха да отсъстват от студиото цяла седмица и нямаше да участват в работните срещи с други клиенти през това време. Това пък щеше да предизвика пропуски в работната им програма след завръщането им.

— Няма ли да отнеме повече време, отколкото в действителност си заслужава? — беше попитал той Норт, когато Ник Гъркът за първи път му съобщи за офертата, която имаше, и го помоли да я приеме.

— Вероятно — бе отговорил Норт. — Но по една или друга причина досега не съм бил във Венеция и искам да я видя, преди да потъне.

Арни въздъхна. Ако питаха него, Норт никога не трябваше да се захваща със снимки на открито по-далеч от Сентрал Парк. С неохота прие факта, че когато едно сюжетно табло изисква ята гълъби, площад Сан Марко и гондоли, трудно е да правиш снимки в езерото в Сентрал Парк… може би с гълъбите щеше да се получи, но не и с площада. Изпаднал в меланхолично настроение, той започна да размишлява дали гондолите са толкова непредсказуеми като децата и животните. Разбира се, той се потруди добре, за да гарантира, че офертата ще бъде достатъчно добре подплатена и ще покрие извънредното време дори на най-неопитния гондолиер. По дяволите, беше направил дори застраховка в случай, че гондолиерът се удави. Арни беше взел предвид и всяка незначителна подробност по отношение на изпълващата го с мрачни съмнения „Долче вита“ — предполагаше, че местните техници, гардеробиери и гримьори, докарани от Рим, ще настояват да имат два часа за обяд; предвиждаше проблемите с тълпите туристи и гадните гълъби; беше изчислил колко струват самолетните билети за първа класа до Венеция и обратно за Норт, Дейзи, Уинго и шест манекени, плюс дневните им разходи в „Грити Палас“, които възлизаха приблизително на целогодишния наем на неговия апартамент; беше проверил точка по точка дали списъкът от пет страници, който всеки рекламен продуцент беше длъжен да представи в агенцията, отговаряше точно на предварителните изчисления, които бяха направили двамата с Дейзи, плюс резерв. Бяха свършили работата си. Дори и нещо да не вървеше както трябва и Норт да имаше проблеми, можеха да покрият извънредните разходи за сметка на завишения бюджет на рекламния клип — това беше стандартна процедура. За щастие не носеха финансова отговорност за закъснения поради лошо време. Ако трябваше да се притеснява и за времето, сигурно щеше да получи още три язви, освен двете, които вече си имаше.

— Добре, Норт, но, за Бога, моля те не падай в някой канал. От водата ще се заразиш най-малкото от хепатит.

— Арни, падал ли съм някога в канал?

— Но току-що каза, че никога не си бил във Венеция. И не яж сурови миди… те също причинява и хепатит.

— Разрешено ли е да гледам залезите или те причиняват преумора на очите?

— Никой не ме оценява.

— Не е вярно — рече Норт и погледна приятелски към Арни. — Но ти се притесняваш прекалено много.

— Добре, ама винаги все нещо неприятно ще се случи, не е ли така?

— Естествено, ако не беше така, можехме с еднакъв успех да правим и илици. Но ти знаеш, че Дейзи ще се погрижи за всичко, каквото и да изникне. Нали затова й плащаме?

Когато целият багаж беше събран на летище „Марко Поло“, бяха минали през митническата проверка и натоварили всичко на едно „вапоретто“, съответстващо във Венеция на автобус, беше станало доста късно и тъмно, така че Дейзи и Норт не видяха, кой знае колко от Венеция. Уинго и шестте манекени — три жени и трима мъже — трябваше да пристигнат на другия ден. Норт бе решил да пътува един ден по-рано, за да разгледа необезпокояван, забележителностите на Венеция. Дейзи можеше да използва този ден, за да направи последен преглед на местата, където щяха да снимат, да провери при местната полиция как стои въпросът за ограничаване достъпа на любопитстващите тълпи до мястото на снимките и да се увери лично, че е осигурено настаняването на техническия екип, гардеробиерите, гримьорите и фризьорите, които трябваше да пристигнат от Рим на другия ден следобед.

Венеция можеше наистина да предизвика шок, помисли Дейзи, като гледаше през прозореца на стаята си, надвесен направо над Канале Гранде, и слушаше приглушения плясък на малките вълни, които се разбиваха в борда на морския бус. Нямаше значение колко книги беше прочел човек за Венеция, колко дълбоко в съзнанието му бе вкоренена мисълта, че този град е построен върху вода. Когато се изправеше пред действителността, изумлението беше пълно. Бе невъзможно да си представиш във въображението Венеция, разбра тя. Въпреки хилядите картини, които бяха вдъхновени от нея, трябваше да я видиш със собствените си очи, за да я приемеш като реалност, и дори тогава изпитваш усещането за нещо неправдоподобно. Като Алиса, която, преминавайки през огледалото, попада в страната на чудесата, на Дейзи й се струваше, че се намира в един измислен свят, нематериален, толкова романтичен, че граничеше със смешното. Този град, който представляваше една огромна композиция на велико изкуство, за който от стотици години се предполага, че потъва и умира, но все още беше жизнен и неизчерпаем, предмет на толкова много проза, че не бе останало какво повече да се добави за него и въпреки всичко милионите изречени и написани думи не бяха успели да отнемат дори и капчица от неговата магия. Какви амбициозни същества бяха човеците, щом въобще са се захванали с такъв град!

Зад канала, огрян от лунната светлина, Дейзи можеше да види ясно купола на Санта Мария дела Салуте, великолепен шедьовър на венецианския барок. Фактът, че се намира точно където би трябвало да бъде, й се стори някак чудотворен и неочакван… Дейзи нямаше да се учуди, ако сутринта изчезнеше, нито пък ако продължаваше да се извисява, дълго след като Ню Йорк и Лондон се превърнеха в руини.

Утре в седем трябва да ставам и да се захващам за работа, сепна се Дейзи и се завърна в стаята си с висок таван и стени, покрити със сатен на сини и бели райета и драпирани завеси от розов брокат. Това означаваше не повече от пет часа сън. За щастие бе успяла да подремне малко по време на полета. Норт беше седнал на първата самостоятелна седалка в салона на първа класа, където имаше достатъчно място да протегне краката си, а Дейзи бе заела едно свободно място, няколко реда по-назад, за да не го притеснява. Знаеше, че когато предстояха снимки, сложни както тези обещаваха да бъдат, Норт обичаше да се затваря в себе си дори повече от обикновеното, за да подготви енергията, която щеше да му бъде необходима през следващите няколко дни. Оправяйки се за лягане, Дейзи се замисли дали ще успее да изпълни замисъла си да се върне в Ню Йорк през Лондон, за да види Дани. Не беше имала възможност да пътува до Европа от миналата Коледа. Парите, които получи от двете големи маслени платна и от шест акварела, покриха точно разноските на Даниел, така че Дейзи бе принудена да избере да печели пари, вместо да прави пътешествие. Беше изминало много време, действително много, откакто не бе виждала нито Дани, нито Анабел. Беше решила да не говори с Норт за няколкото дни извънредна отпуска, която трябваше да поиска, докато снимките не бъдат почти приключени. Тогава той трудно можеше да й откаже, при положение, че Лондон беше толкова близо и със съвсем минимални разходи можеше да презавери билета си и да пътува за Англия.

Уморена, Дейзи свали старите джинси, тениската и якето на десантните части на британската армия, купено за петдесет цента от една благотворителна разпродажба в лондонска църква преди пет години. Тези дрехи не бе събличала, откакто напуснаха Ню Йорк. Влезе в банята и взе един душ, продължителен до премаляване, много различен от кратките „работни“ душове, с които беше свикнала у дома си, в Ню Йорк, които приличаха, по думите й, на къпане с шише минерална вода поради остарялата водопроводна инсталация. Нощната си пижама бе поръчала по един каталог на „Монтгомъри Уорд“ и беше със старомодна, права камизолка от розов памучен плат, поръбена с шнурчета, които се връзваха на раменете й. Вместо долнището обу яркочервени баскетболни шорти и наметна тъмночервен мъжки халат от фигурална коприна с шал яка. Халатът беше от „Сълка“, все още в отлично състояние, въпреки че беше на двадесет и пет години. С мисъл, в която се блъскаха въпроси, чието практическо решение трябваше да търси утре и с възбудата от съприкосновението с Венеция, Дейзи потъна в лек, объркан сън, изпълнен с разпокъсани видения.

Когато пътният й будилник иззвъня, тя бе доволна да скочи от леглото и да изтича към прозореца, където сънищата й се стопиха в утринната светлина, изпълнена с водни отблясъци. Замаяна, почти парализирана от гледката, която се разкри пред очите й, тя дълго се взираше навън, докато най-сетне успя да се отърси от своята мечтателност. Беше наистина налудничаво да очакваш, че е възможно да се работи тук. Би трябвало да дойдат седмица по-рано, просто за да свикнат с красотата. Но може би и месец не би бил достатъчен. Тя завистливо си помисли, че Норт има на разположение цял ден да обикаля из града и си обеща, обличайки се бързо, че ще направи всичко възможно да приключи със задачите си в най-кратък срок, за да й останат поне няколко часа да поскита наоколо сама, докато пристигнат останалите.

Късно следобед, когато Норт най-сетне се завърна в хотела, завари Дейзи, която го чакаше до самия вход, свита на един стол.

— Всичко наред ли е? — я попита той.

— Не съвсем.

— Какво искаш да кажеш? Щом всичко не е изпипано до дупка, защо се мотаеш из фоайето? Няма ли какво да правиш?

Дейзи се изправи, застана с леко разтворени крака, прибра ръце до тялото си, възвърнала енергията си.

— Норт, задръж, ако обичаш! — протегна напред едната си ръка като пътен полицай. — Изглежда, че имаме малък проблем.

— Ти и твоите проблеми — каза с безразличие Норт. — Болят ме краката — той се запъти към рецепцията, за да си вземе ключа от стаята. Дейзи го последва и го задържа за рамото.

— Норт?

— О, какво по дяволите има? Кажи ми честно, Дейзи, не е ли твое задължение да се оправяш с дребните неща? О, добре, кажи ми… направили сме някакъв пропуск, гондолата е боядисана не както трябва, една от манекенките има пъпка? Импровизирай, колко пъти трябва да ти повтарям? Импровизирай, Дейзи. Казвал съм неведнъж, не дваж — ти се погрижи за дребните неща, а когато започна работа, аз ще имам грижата всичко да бъде наред.

— Мислиш ли, че можеш да накараш служителите на „Алиталия“ да се върнат на работа?

— Че защо да се тревожа за „Алиталия“, ние работим за „Пан Ам“. Боже мой, Дейзи, ти просто нямаш чувство за мярка! — възкликна отчаяно Норт и се обърна да си тръгва. Зад гърба му Дейзи каза тихо:

— Нито една от останалите авиокомпании не каца в Италия, Норт. Стачка в подкрепа на исканията на служителите от „Алиталия“ — Норт се обърна кръгом. — Уинго и манекенките не могат да се доберат дотук.

— И какво от това? — раздразнението на Норт се беше подновило. — Случвали са се и по-лоши неща. Не се ли свърза с манекенки от Рим? Ако не мога да използвам момичетата, които съм подбрал и взема други, ще се оправя и без Уинго — Рим е пълен с кинооператори и красиви жени.

— Железниците също стачкуват — каза спокойно Дейзи.

— Кажи им да дойдат с кола, дявол да го вземе. Ако потеглят още сега, ще пристигнат за утре. Естествено, ако бяха тръгнали, когато ти разбра за стачката, вече да са тук — добави той с обвинителен тон.

— Техниците също стачкуват. Няма екип, Норт. В цяла Италия няма кой да се справи със снимачната техника, която между другото е заседнала някъде по пътя между Рим и Венеция. Няма камера, няма прожектори, няма клапер, няма дори хронометър — нищо, нищичко! Затова не ангажирах манекени от Рим.

— Добре, много смешно, много умно. Не ти ли мина през ума, че можем да отидем с кола до Франция или Швейцария и да снимаме там? Приготви се за тръгване — отсече Норт.

— Ще снимаш площад Сан Марко и гълъбите и гондолите във Франция или в Швейцария? — попита с мил глас Дейзи.

— Да вървят по дяволите всички! Обади се в Ню Йорк! Знаеш, че в агенцията могат да поправят сценария за един час, ако се налага…

— Стачката — каза бавно Дейзи, изпитвайки наслада от всяка дума, която произнасяше — стачката, за нещастие, е обхванала и телефонните и телеграфните служби. Ако някои от онези птички вън са пощенски гълъби, може би… иначе просто сме закотвени тук.

— Това е лудост! Дейзи, ти не се стараеш. Поръчай кола под наем. Ще вземем една моторница и по суша ще стигнем до най-близката граница, а оттам ще се обадим в Ню Йорк. Нека посочат алтернативна възможност за външните снимки, Пан Ам лети навсякъде. Защо, по дяволите, трябваше да ме чакаш, за да измисля нещо толкова просто? Защо не ти е готов багажът? Какво става с теб — издънваш се жестоко!

— Служителите от бюрата на рент-а-кар стачкуват. Както и кооперацията на гондолиерите, както и морските бусове — отвърна Дейзи. Очите й бяха толкова тъмни, че подигравателните пламъчета, които играеха в дъното на зениците й, бяха почти незабележими.

— Каква свинщина! Дейзи, те не могат да ми направят това, точно на мен!

— Ще им го предам, когато тръгнат пак на работа — отвърна Дейзи.

— Това е… това е… нецивилизовано! — извика Норт, като размахваше ръце сред великолепното фоайе на хотела, чиято сграда през шестнайсети век е била резиденция на един от вождовете.

— Защо не погледнеш философски на нещата, Норт? Все едно, нищо не можем да променим — каза спокойно Дейзи.

Дейзи беше напълно очарована от събитията през деня. Като откри, че всички пътища за измъкване са отрязани и че телефонът й е безполезна вещ, Дейзи слезе въз фоайето, за да следи новините за разрастващата се стачка, които на рецепцията се слушаха по радиото. С всеки изминал момент се чувстваше по-доволна. Усети, че я обзема нещо, което в началото се затрудни да определи, но накрая разбра, че това е леност — онова усещане, което не бе изпитвала от дните на ваканциите по време на следването си. Очарователно любезните служители на хотела, които вероятно бяха по двама за всеки един от стотината гости, се присъединиха към ваканционното й настроение. Кой знаеше, може би утре те също щяха да стачкуват? Беше много подходящ сезон за стачки, бе изтъкнал пред Дейзи един от тях. Тя се съгласи напълно с него. Ако имаше нещо на този свят, което най-много да желаеше по време на престоя си във Венеция, това бяха няколко свободни дни. А пиколото я беше уверил, че никога гости на „Грити Палас“ не са оставали гладни. В най-лошия случай можело да се наложи принцесата да си оправя сама леглото.

— Да погледна философски? — избухна Норт. Събитията не можеха да му поставят пречки, той се разпореждаше с тях. — Затворени сме тук като през Средновековието и ти ми говориш за философия?

— Има все пак някакъв изход — каза разсеяно Дейзи.

— Казвай какъв, за Бога! — изръмжа Норт.

— Можем да се доберем… с плуване.

Норт се извърна гневно и погледна полудялата си продуцентка. Пред очите му Дейзи се тресеше, опитвайки се с мъка да задържи смеха си, докато накрая избухна като клокочещ чайник пред завиране.

— Като Арии… — изрече тя, преди да се залее от смях. — Лицето ти е като на Арни!

Пред очите на Норт изплува образът на Арни, който със скръбно лице пророкуваше неизбежното му разболяване от хепатит, и чертите му бавно, неохотно се отпуснаха, без съмнение от смеха, който го напушваше.

Пиколото и портиерът гледаха към двамата американци, които, застанали един срещу друг, се тресяха от кикот. Младата принцеса, помисли си консиержът, е доста неподходящо облечена за една дъщеря на принц Сташ Валенски, който преди смъртта си бе един от редовните гости на хотела. Всяка година, след приключване на турнира по поло в Довил, той посещаваше Венеция за една-две седмици. Ето, тази сутрин принцесата бе слязла, облечена в бели мъжки панталони и футболна фланелка на бели и червени райета. Може би такава беше новата мода, кой знае?

— Признай си, че всичко това е организирано от теб — каза Норт задъхано, след като най-после успя да се овладее.

— Не беше лесно — призна си скромно Дейзи.

— Да затвориш цяла страна, за да си вземеш един ден почивка — това е велико!

— Наистина съм експедитивна, можеш да бъдеш сигурен в това. Но надали щях да се справя в Ню Йорк — там има прекалено много цигански таксита.

— Провери ли как стои въпросът с циганските гондоли?

— Най-доброто, което можах да открия, беше едно момче с лодка с гребла.

— Къде отиваме? Трябва да пийна нещо, преди да излязат в стачка и съдържателите на барове — Норт почувства, че му става леко. Възможността да прекара един ден във Венеция при пълното изключване на цялата система за връзки и услуги, която той смяташе за даденост, го караше да се чувства като дете, освободено от училище точно преди изпит.

— Какво ще кажеш за бара на Хари? — предложи Дейзи.

— Искаш да кажеш като туристи?

— Разбира се…, но първо трябва да се преоблека. А ти имаш нужда от една баня. Ще се срещнем тук след час. Всъщност, можем да отидем пеша дотам, имам карта.

— На крак съм цял ден. Кажи на момчето с лодката да чака.

— Слушам, шефе!

Норт усети, че се усмихва на Дейзи. Предположи, че наистина няма нещо конкретно, за което би могъл да я вини… поне докато не се запознае сам отблизо с фактите около стачката.

Когато се прибра в стаята си, Дейзи започна да разглежда с колебание роклите, които беше сложила в багажа си, просто ако се случеше нещо непредвидено, където не би могла да се появи с работните си дрехи. Усещаше се безпомощна като астронавт в безтегловно състояние. Избра най-претенциозната рокля, която притежаваше — един вечерен тоалет от средата на двайсетте години. Кики беше настояла да вземе тази тясна рокля от черно кадифе с веревна кройка, шита по-икономично от комбинезон. Възможно най-дълбоко изрязано деколте се крепеше на рамената от две презрамки от кристален наниз. Със същите кристални маниста бяха избродирани върху кадифето широки, причудливи кръгове, които изглеждаха като дълго колие. От двете страни имаше дълбоки цепки, които при ходене показваха за миг коленете. На времето тази рокля сигурно би предизвикала голям скандал. Черно кадифе през септември? Защо не, помисли си Дейзи. Стилът на тази рокля изискваше сложна прическа, но нейната коса не ставаше за това, реши тя, като разплиташе русите кичури, в които блестяха светлините на Венеция. Разпери двете си ръце, като все още държеше косите си и започна да се върти като балерина из стаята. Какво да прави, какво да прави? Не беше в настроение за кок, нито за плитка — беше в кристално настроение. Накрая раздели косата си на две, взе няколко метра сребриста панделка, която беше запазила след снимането на една реклама, завърза от двете встрани на главата си най-немирните кичури, падащи върху лицето, а останалата част остави свободна. Наметна пелерина от зелено и сребристо ламе, изработена по същото време, като роклята, от една неизвестна днес фирма „Шеруи“, и слезе във фоайето. Чувстваше се и изглеждаше по-романтична от образите, които бяха сътворили четките на Тиеполо и Джовани Белини.

Норт я очакваше, готов за тръгване. Без да е бил някога особен почитател на алкохола, сега чувстваше силна нужда да пийне. Предполагаше се, че алкохолът действа депресивно, нали? Може би щеше да противодейства на опасното усещане за безгрижие и свобода, което се носеше из въздуха тази вечер. Трябваше да стъпи на земята, а тук, по дяволите, нямаше никаква земя, само накъдрените отблясъци на канала, които караха човек да се чувства като пийнал. Къде се бави Дейзи? Защо го кара да чака? Не си спомняше да му се е налагало да я чака, откакто започна работа при него.

— Dio! Che bellissima! Bellissima!^[1] — възкликна пиколото зад него.

— Bellissima! — повтаряха като ехо портиерът, минаващият сервитьор и двама мъже, които се въртяха из фоайето.

— Така — каза Норт, като погледна Дейзи. Сега вече наистина имаше нужда от питие.

— Една „Мимоза“, синьорина, или може би едно „Белини“ — предложи келнерът. Норт разглеждаше дългото, тясно помещение на прочутия бар.

— Приготвяте ли мартини? Искам да кажа сухо мартини? — попита със съмнение Норт.

— Петнайсет към едно, господине. Само с лед?

— Двойно. Дейзи?

— Какво е „Мимоза“ — попита тя келнера.

— Шампанско и пресен портокалов сок, синьорина.

— О, да, моля.

Келнерът не даваше признаци, че отива да изпълни поръчката. Просто стоеше и гледаше към Дейзи и всеки сантиметър от набръчканото му лице изразяваше най-чисто възхищение.

— Бихме искали да получим сега питиетата си — каза направо Норт, като прекъсна магията и отпрати келнера да побърза.

— Така — произнесе Норт, влагайки в тона си учудване, недоверие и някаква войнственост.

— Какво така? — попита Дейзи с малко престорена наивност. — Какво искаш да кажеш? Смяташ, че щом хората във Венеция изглеждат безгрижни, няма стачка?

— Така значи изглеждаш, когато не си на работа, така значи доста успешно разиграваш разни роли в студиото и така в действителност, дявол да го вземе, знам за тебе твърде малко, така значи ми се издокарваш при първия удобен случай?

— Така — весело повдигна рамене Дейзи. — И какво лошо намираш в това?

— Точно това се опитвам да отгатна. Сигурен съм, че има нещо.

— Норт, Норт, остави се на течението да те носи.

— Какво по дяволите се предполага, че значи това?

— Не съм сигурна, но сякаш звучи в унисон с времето и мястото. Как е мартинито ти?

— Приемливо — отвърна неохотно той. А всъщност беше най-хубавото мартини, което беше пил през живота си. — Как е твоят портокалов сок?

— Божествен, истинско блаженство, очарование, мечта, фантазия, откровение…

— Искаш да кажеш, че би изпила още едно?

— Как можа да си помислиш?

— Имаше нещо… просто едно докосване… почти, но не съвсем намек… едно внушение…

— Много добре, Норт — кимна одобрително Дейзи. — Когато започнеш да говориш за внушения, значи се носиш натам.

— Къде, къде се нося?

— По течението.

— Разбирам.

— Знаех си, че ще разбереш. Винаги съм смятала, че схващаш много бързо — каза Дейзи шеговито, като въртеше чашата за шампанско в пръстите си.

— Хладнокръвно оскърбление, значи на това ще си играем. Хич не ми трябва такова мъгляво признание.

— Мисля, че ласкателството е гадно.

— Просто съм изненадан, че не каза, че когато другите ме наричат глупак, ти ме защитаваш.

— Грешиш. Когато другите твърдят, че ти си абсолютно лайно, аз те защитавам — усмихна му се ангелски Дейзи.

— Господи! Почакай само да стъпим на земята! Келнер, една мрежа за ловене на пеперуди за госпожата, моля, и още две питиета.

— Забавно ми е — съобщи Дейзи.

— И на мене — отвърна Норт, изненадан и отново обхванат от съмнения.

— Чувстваш се непривично, нали?

— Много. Но мисля, че не ще нанесе някакви постоянни поражения. Освен ако, разбира се, не свикнем с това — изрече замислено Норт.

— Искаш да кажеш — забавата си е забава, но не се предвижда животът да е забавен или поне чак толкова забавен?

— Точно така. Както виждам, не си лишена напълно от оценъчна способност. Това именно казвам на хората, когато те защитавам. Те разправят, че Дейзи Валенски е едно работно муле и никога не се забавлява, но аз те защитавам. Казвам им, че, колкото и да изглежда невероятно, може би понякога се забавлява и че не би трябвало да съдят по външния й вид.

— Ти наистина си говедо, Норт — отсече Дейзи със звънлив глас.

— Знаех си, че ще прозреш същността ми.

— Защо не ме уволниш? — посъветва го Дейзи.

— Твърде съм мързелив. А при това съм и калтак или нещо такова. Искам да кажа, не съм оня тип обикновен добродушен мърляч.

— Не си дори и от обикновените лоши мърлячи.

— Безполезно е да ме провокираш… каза да се отнасям философски към нещата и аз го правя.

— Колко може да продължи това?

— Остави се да те носи течението, Дейзи.

— Това е моят девиз — протестира Дейзи.

— Аз заимствам творчески — надменно обяви Норт.

— Измисли си собствен девиз — настоя Дейзи.

— Това тук е много оскъдно. Трябва да си гладна. Ще хапнем ли?

— Днес не обядвах — призна си откровено Дейзи.

— Защо?

— Бях прекалено ангажирана да търся информация за стачката — отвърна Дейзи.

— Каква стачка? — учуди се Норт.

— Трябва да ядем.

— Това е моят девиз — каза Норт. — Но ти позволявам да се възползваш от него. Днес се чувствам щедър. Къде ще отидем?

— Можем да останем и да вечеряме тук — предложи Дейзи.

— Слава богу. Не бих могъл да се изправя. Келнер, донеси ни всичко.

— Всичко, синьор?

— Всичко — отвърна Норт с широк жест.

— Слушам, сеньор — келнерът прояви разбиране към дилемата на този господин. Как е възможно човек да поръчва разумно в присъствието на такава божествена, свежа, млада красавица? Как е възможно дори да ядеш? Въпреки всичко, те трябва да бъдат нахранени, както подобава. За начало, естествено, прочутото филе „Карпакио“, после зелените tagliarini gratinati^[2] със заливка от сметана и разтопен кашкавал, а след това, може би, телешки дроб, нарязан на тънки ленти „а ла венециана“, сервиран, разбира се, с червено вино, и за десерт… ще изчака да решат какво ще вземат за десерт, когато започнат с дроба. Понякога туристите икономисват десерта.

— Благодаря ти много за прекрасната вечер — каза Дейзи с тих, изискан глас пред вратата на стаята й в хотел „Грити Палас“.

— Удоволствието беше мое! — отвърна Норт. — Това е верният отговор, нали? — той искаше да й внуши да го погледне, да срещне погледа му, но Дейзи продължаваше да стои със сведен поглед.

— Не, би трябвало да кажеш, че се надяваш да ме видиш отново и да ме попиташ дали би могъл да ми се обадиш по телефона, когато се върнем в Ню Йорк.

— Мога ли?

— Може ли? — поправи го Дейзи.

— Може ли да вляза? — попита Норт.

— Не, можеш да ми се обадиш по телефона.

— Но аз казах „Може ли да вляза?“ — повтори Норт.

— О, да, добре, но в този случай наистина се обади.

Нетърпеливо той хвана брадичката й и обърна главата й към себе си, но Дейзи сведе клепачите си и продължаваше да избягва погледа му.

— Телефонните служби стачкуват, така че как мога да ти се обадя? — попита Норт.

— Наистина. Но можеш да почукаш на вратата ми — каза Дейзи, като се опитваше да печели време.

— Казах „Може ли да вляза?“ — повтори нетърпеливо Норт.

— Защо?

— Просто защото… — лицето му бе изгубило напрегнатостта си в мъжделивата светлина на коридора. Стойката му продължаваше да бъде наперена, упоритостта му прозираше в начина, по който държеше раменете си, но обичайното за Норт изражение на непоколебима воля и боен дух беше омекотено, сякаш лунната светлина бе започнала да го пречиства.

— О, добре… в този случай… предполагам, че може — каза Дейзи, като отваряше с ключа вратата.

— Това е единственото разумно нещо — увери я той.

— Разумно?

— Престани да задаваш въпроси за всичко, което кажа.

— Престани да ми казваш какво да правя — пресече го Дейзи.

— Права си — Норт я прегърна и се наведе към устните й. — Отсега нататък ще ти заповядвам.

— А как ще правя разлика? — попита Дейзи, обхваната от паника, като се отдръпна назад.

— Ще го проумееш.

— Почакай!

— Защо?

— Не съм сигурна, че идеята е добра.

— Тук аз съм този, който има идеи… и това е съвсем естествено — той я повдигна и я занесе до леглото, широко като баржа. — Ти, Дейзи, си ангажирана с подробностите, а аз се занимавам с по-съществения творчески труд — Норт я целуна, като притискаше главата й с двете си ръце.

— Норт? — изрече Дейзи, като се отдръпна и седна на възглавниците.

— Хъ? — отвърна само Норт, зает с кристалните презрамки на раменете й.

— Дали не правим грешка?

— Не мисля, но все пак трябва да го направим, за да сме сигурни… ох, ох, никога не си ми казвала, че си толкова чудесна.

— Никога не си ме питал.

— Моя грешка.

Имаше страхопочитание в гласа му, когато каза тихо: „Къде си се крила през всичките тези години?“

Една нотка в тона му, която Дейзи никога не беше чувала от този мъж, чиито бързи, резки заповеди отекваха като плясък на камшик в ушите й. Той, който винаги раздаваше команди с войнствен глас, сега докосваше гърдите й внимателно и благоговейно като археолог, стъписан и развълнуван от откритието на стояла дълго под земята статуя на Венера. Острите му черти бяха омекотени от светлината, отразена от Канале Гранде, и през полуотворените си очи Дейзи се мъчеше да открие резкия и лесно възпламеним човек, когото познаваше. Но всичко това сякаш се бе стопило и той се бе превърнал във внимателен, усмихнат, непознат любовник, който бе плъзнал ръцете си към кръста й и обгърнал меката, топла извивка на тялото, за да я притегли към себе си. Легнали лице срещу лице, той я покриваше с дълги, нежни, почти дълбокомислени целувки.

— Може ли? — прошепна той и изчака, докато му кимне с глава, за да съблече дрехите й. После свали своите дрехи и остана прав, като я гледаше с щастливата усмивка на откривателя. Голото му тяло беше по-добре сложено, отколкото тя си го беше представяла… да, сега си даде сметка, че си го беше представяла, може би от първия миг, в който го беше видяла. Смущението от това внезапно откритие я накара да го дръпне към себе си и най-после да се осмели да целуне острия му нос и очите, и ушите, и страните, всичко онова, което бе гледала с копнеж в продължение на години, винаги напрегната от необходимостта да върви в крак с лудешките му стъпки, да е готова да изпълни в миг всяка негова заповед. Внезапно те се оказаха равни в своята голота и устните й докосваха една топлота, една нова, скъпа близост. Обзета от огромна радост и щастие, Дейзи си помисли: Но той ме харесва, той ме одобрява, аз съм човешко същество за него, аз наистина не съм му безразлична! Отвори широко ръцете си от почуда и ги обви около врата му, като се притискаше към него колкото можеше по-близо, опитвайки се да задържи в прегръдката си новия Норт, за да не се превърне отново в човека, когото познаваше. Малко по малко се убеди, че този непознат любовник няма да изчезне. Когато почувства, че страховете и съмненията постепенно изоставят Дейзи, милувките на Норт станаха по-настойчиви и по-смели. Позволи си да изучи тялото й сантиметър по сантиметър и след дълги минути, когато всички възражения и задръжки бяха останали далече назад, раздели копнеещите й бедра. Преди да потъне в нея прошепна отново:

— Може ли?

— Да, да, да!

 

 

— Нещо ново? — попита Норт пиколото във фоайето.

— Не, синьор, съжалявам, няма нищо ново, но ние си знаем, че тези стачки не свършват така бързо, както започват. Все пак мащабни стачки като тази не са чести, уверявам Ви.

— Това е то шоубизнеса — усмихна се Норт. Чувстваше отпочинало стройното си тяло. — Забелязахте ли къде отиде госпожица Валенски? Не е в стаята си.

— А, принцесата, да, тя току-що излезе, синьор. Каза, че трябва да плати на момчето, което я чака с циганската лодка. Или поне ми се струва, че каза това. Може би момчето е някакво циганче. Във всеки случай, предложих й да го сторя вместо нея, но тя настояваше.

— Боже мой! — устните на Норт потрепнаха от смях. — Тя наистина е строила едно момче да чака… Трябваше да се сетя.

— Синьор?

— Нищо, нищо. Ще я намеря.

Той тръгна пъргаво към изхода на хотела и налетя на Дейзи, която бързаше навътре.

— Надявам се, че не се опитваше да избягаш, нали? — запита я Норт.

— Чисто и просто отрязах последния достъп до цивилизацията.

— Успах се — рече той.

— Успях да го забележа. Много си интересен да те наблюдава човек, когато спиш. Изглеждаш съвсем различен от това, когато си буден.

— Как изглеждам? — попита той с любопитство.

— По-точно как не изглеждаш — няма необузданост, няма агресивност, няма избухливост, нито викове, нито гняв, нито неуязвимост, нито…

— Искаш да ме надхитриш — опита се да я прекъсне Норт.

— О, надявам се да успея! Винаги съм го искала, било е едно от най-съкровените ми желания. Когато се касае за подобен род въпроси намирам, че е най-добре да се събудиш пръв.

— И до каква степен си запозната с подобен род въпроси? — изръмжа Норт.

— Не сме в достатъчно близки отношения, за да ти отговоря — каза небрежно Дейзи, поглеждайки го с дръзка усмивка.

За голямо удоволствие на наблюдаващите дискретно служители от фоайето на хотела, Норт хвана отзад за врата Дейзи и я избута към един прозорец.

— Нека да те погледна, дяволите да те вземат. Как мога да надникна в очите ти, когато те са толкова черни?

— Вероятно не можеш — каза тя с победоносен глас и тъмнорусите й вежди се повдигнаха. — Но що се отнася до теб, бедничкият ми, прозрачен, червенокос, синеок мъж, мога да надникна право в мозъка ти, та дори и от другата страна!

— Фъшкии можеш! Никой не може да надникне в мозъка ми!

— А на бас?

— Не преди закуска — рече забързано Норт. — И все пак, не намери ли нещо по-хубаво, за което да си мислиш? Даваш ли си сметка, че не си видяла нищо от Венеция, като изключим бара на Хари?

— И тавана на стая номер петнайсет в „Грити Палас“… смътно — добави ухилено Дейзи, което накара Норт да я стисне отново за врата.

— Хайде да хапнем нещо за закуска и излизаме.

— Вече закусих, но ще те погледам, докато ядеш — съобщи благосклонно Дейзи.

— Защо имам странното чувство, че се мислиш за по-умна от мен? — промърмори Норт.

— Отговорът на този въпрос трябва да потърсиш дълбоко в душата си — засмя се Дейзи.

— Ето, пак започваш!

 

 

Дейзи и Норт се чувстваха така, сякаш структурата на заобикалящия ги свят беше набързо изблъскана настрана и друг, алтернативен свят изливаше от потъмнелия си рог на изобилието непредвидими удоволствия, сякаш Венеция, век след век, тайно бе чакала появяването им. Почувстваха се като освободени с вълшебна пръчка от своите защитни пози, които бяха минавали за характер, и се превърнаха в скитащи деца. Всеки един, от продавачите в малките магазинчета до котките по тесните улици, беше съучастник, доброволен затворник в тази оградена от вода реликва, в този най-чувствен от всички градове на земята. Чувството им за живота — силно, разгорещено, жизнерадостно — никога не бе съсредоточавано върху всеки отделен миг, както в този щедро предлагащ се свят, в който познатите понятия като време и пространство, и светлина бяха отмити от търпеливото вълшебство на вековете, за да бъдат заменени с нещо по-добро, непознато и за двамата.

Полутъмна църква, осветена в някой неочакван ъгъл от един шедьовър, плетена масичка в някое кафене, сводест мост, извит над един канал, лаещо куче, розово-оранжево лилави фасади на занемарени, но все още величествени дворци, ритмичният звън на камбаните в здрача на Кампаниле, един хамбургер с флорентинско месо, венециански валсове, свирени в „Куадри“, или зърването на една градинка в някой двор в Кампо Сан Барнаба, където розите все още цъфтяха — всичко това, размесено във вълшебен блян, докато се разхождаха и ядяха, и бъбреха, и се любеха, събуждайки се всяка сутрин, обзети от страх, че стачката е свършила, страх, който се разсейваше веднага, щом погледнеха през прозореца към Канале Грандс, където се виждаха единствено частни лодки и търговски шлепове.

Когато правеше любов с Норт, Дейзи най-сетне узна какво означава да желаеш истински един мъж и да изпиташ физическо удоволствие от контакта си с него. Нощите минаваха в упойваща наслада, но Дейзи си даваше сметка, че все още нещо я възпира по начин, който може би Норт не забелязваше. Онова нещо, затворено като в клетка в сърцето й, умоляващо да бъде пуснато на свобода, онова нещо, което копнееше и се стремеше да се разтвори, да се разтопи, да постигне разкрепостяване извън физическото, все още я държеше здраво, стегнато, неотстъпчиво дори в миговете, когато двамата бяха най-близко един до друг. Тя се измъчваше и болезнено жадуваше това нещо да изгори в пламъци в нея, каквото и да беше то, но то оставаше здраво заключено зад решетки от сдържаност. Норт беше свалил пред нея своята своенравна, трудна, непредвидима външна обвивка и бе дал живот на мигове на буйна страст и въпреки това Дейзи знаеше от опит, че има срещу себе си противник, сега обичан, но противник, дори през безметежните дни, които изживяваха.

Беше ли същинската природа усамотеността на Норт, която не й позволяваше все още да изпита усещането на пълно сливане с другия, към каквото винаги се бе стремила? Питаше се какво в него или в нея не й даваше възможност да се отдаде на пълната близост? Точно както някак си се чувстваше неудобно, когато се отнасяха с нея като с принцеса, сега Дейзи се чудеше дали тя и Норт не са своего рода натрапници, когато се държат един към друг като любовници. Може би, си казваше сама, просто беше много скоро, може би беше твърде рязък скокът, който направиха от дългогодишните си служебни отношения, за да станат любовници само след няколко часа неочакван флирт.

Дейзи бе обезпокоена от нещо неопределено в новите им отношения, нещо, в което се долавяше звученето на илюзорното, временното, способно да изчезне при най-дребен инцидент. Докато бавно се унасяше в сън, все още мислеше, че може би винаги е така в началото. Може би, по-късно, ще има повече. Но ако няма, достатъчно ли е това?

Дните минаваха един след друг и Дейзи се чувстваше като разцъфнала поляна в летен следобед, жужаща и бръмчаща с оживените звуци на щастието. Чудеше се какво творят заедно с Норт? Може би просто няколко дни в рамката на друго време? Тя го познаваше толкова добре с неговите движения, когато даваше команди и следеше зорко за изпълнението им, знаеше любимите му думи и ключовите фрази, жестовете, израженията. Сега го беше опознала и като първия мъж, който научи тялото й да изпитва истинска страст. Но какво знаеха един за друг под повърхността, там, където се коренеше дълбоката, постоянна връзка? Искаше ли той да го узнае? Искаше ли тя?

В техните разговори се прокрадваше някакъв намек за очакване, на нетърпеливост, както в бъбренето, което предхожда вдигането на театралната завеса. Но Дейзи бе наясно, че не е дошло времето да му говори за нито една от най-зорко пазените си тайни. Може би утре… или друг ден…, а може би никога. Може би не трябваше да се стреми към това, може би тези тайни съществуваха, за да останат вечно скрити — тя не знаеше. Не може да прецени и радостта на настоящето я предпазваше от дълго мислене по този въпрос; само понякога, преди да заспи, в съзнанието й изплуваха една-две догадки.

В собственото време, в което живееха, всеки ден изглеждаше или като първия истински хубав пролетен ден, когато хората най-сетне разбираха, че пролетта е наистина във въздуха, или като деня, в който произнасяха разочаровани: „О, но вече е настъпило лятото“. Те живееха в трепетна идилия, пред прага на нещо, което трябваше да се случи — Дейзи не можеше напълно да оформи идеята, която я терзаеше, нито да я сподели с Норт. Крехкостта, мимолетността на страстта й стана очевидна за нея почти веднага, след като я изпита.

Имаше безброй хармонии в красотата на онази седмица. Венеция вдъхновяваше Дейзи да срещне нейната фантазия със своята собствена. Най-после тя реши да облече роклята, моделирана от Норман Хартнел в края на двайсетте години, която никога не бе се осмелявала да носи в Ню Йорк. Наричаха я „рисуваното расо“ — с розов корсет от шифон, пола от светлосиня тафта с ръчно нарисувани цветя в долната й част и широка като расо връхна дреха с цвят на орхидея. През деня, обута в белите си моряшки панталони и с фланелки на отбори по ръгби, Дейзи покриваше китките си с някакви дивашки гривни, купени за три долара, но вечер затъкваше в косите си живи цветя.

Слънцето, отразявано постоянно от водата, правеше луничките на Норт по-тъмни и очите му по-сини, а кожата на Дейзи получаваше леко бронзов оттенък, който контрастираше така силно с косата й, че караше хората по улиците открито да се заглеждат в нея.

През дневните си скитания Дейзи и Норт обядваха, където им попадне, вечер винаги отиваха в бара на Хари, който неизменно се превръщаше в клуб на всеки, стъпил веднъж в него.

Имаше, разбира се, и други туристи, но те бяха далеч по-малко от истинските жители на Венеция, които от 1931 година се отбиваха поне веднъж на ден, за да узнаят какво ново има по света — заключаващ се за тях единствено и напълно в родния им град.

Една вечер, седмица след като бяха пристигнали, Дейзи изсипа сол на розовата покривка. И двамата посегнаха към солта и едновременно хвърлиха по една щипчица над рамото си.

— Разбираш ли, че това е просто суеверие? — попита Норт.

— Естествено. Като че ли нещо лошо щеше да се случи, ако не бяхме го направили — и двамата бързо и автоматично чукнаха на дърво по столовете си.

— Чист атавизъм — увери я Норт.

— Примитивен ритуал — съгласи се Дейзи.

— Ако наоколо няма дърво, позволено е да чукнеш на главата си или използвай моята — предложи той.

— О, да, знам. Но не трябва да чакаш повече от три секунди.

— Аз минавам под стълба — каза Норт с изражението на човек, който знае повече от това, което говори.

— А аз дори не обръщам внимание на счупените огледала — веднага го контрира Дейзи. — Нито на шапки върху леглото, нито на черни котки, нито на поп с черно расо.

— Само на сол и дърво? — скептично попита Норт.

— Вярвам и в намислянето на желание, когато видиш първата звезда на небето. Можеш да си пожелаеш нещо и при новолуние, но само ако случайно видиш луната през лявото си рамо, без предварително да си се подготвял за това.

— Това не го знаех.

— А то е много важно — каза дълбокомислено Дейзи, като подръпна един кичур от червеникавата му коса. Можеш да си пожелаеш нещо и когато видиш самолет, обаче ако наистина вярваш, че е звезда, и само ако пътуваш с кола в същата посока като самолета.

— Ще го запомня — каза Норт с някаква печал в гласа си, като тъга от падащи листа, една есенна нотка, каквато Дейзи не беше чувала досега.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Абсолютно всичко е наред. Всичко е съвършено.

— Да… разбирам какво искаш да кажеш — рече замислено Дейзи. — Това е проблем.

На другата сутрин те все още спяха, когато телефонът до леглото иззвъня.

— Не си поръчвала да ни събуждат, нали, бебчо? — промърмори Норт объркан, след като телефонът продължи да звъни настойчиво, изтръгвайки ги от съня им.

— Не, не — въздъхна Дейзи, като посягаше с примирение към слушалката.

— Не отговаряй! — хвана той ръката й.

— Норт… знаеш какво може да означава това — каза настойчиво Дейзи.

— Остави! Можем да имаме още един ден.

Дейзи слушаше внимателно гласа му, в който се преплитаха искреният импулс да остане откъснат от света и неминуемото желание да отговори на настойчивия звън на телефона. Дейзи оцени това и вдигна слушалката, като му се усмихваше с любов, съжаление и разбиране така объркани едно в друго, че образуваха някакво необяснимо чувство, сладко и горчиво едновременно, което накара гласа й да потрепери.

— Здравей, Арни. Не, не си ме събудил — трябваше да стана, за да вдигна телефона.