Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (4)

3

Франческа се беше откъснала от католицизма преди много години, но като повечето католици тя познаваше добре църковните ритуали. За разлика от спомените й за неделното училище в Бъркли, сватбената церемония в Руската православна църква в Париж приличаше по-скоро на фантасмагорична холивудска сценография в ексцентричен византийски стил. Очакваше дори да чуе гласа на режисьора: „Стоп!“, когато, след безкрайната служба, тя и Сташ отпиха три пъти от чашата с червено вино и ги накараха да обикалят три пъти аналоя, следвайки свещеника. Облаци тамян ги обгръщаха в светлината на стотици свещи и призрачността на сцената се подчертаваше от дълбоките басови ноти на мъжкия църковен хор, единствен контрапункт, на който бяха ангелските трели на детския хор. Двама приятели на Сташ държаха корони от злато над главите им, докато те пристъпваха и на Франческа й се струваше, че заобикалящите ги хипнотизирани зрители бяха тълпа статисти.

Въпреки че се опитаха да запазят в тайна датата на церемонията и бяха поканили само малка група близки приятели, мълвата за тяхната женитба се бе разнесла мигновено и цялата църква бе претъпкана от любопитни, които стояха прави, според ритуала, по време на цялото бракосъчетание, шумяха и се бутаха — толкова голямо бе тяхното желание да зърнат младоженците.

Сташ, въпреки всичките си приказки за скромна сватба, настояваше за тази служба, с цялото й величие и нескончаем ритуал, спомняйки си за прибързаното и невзрачно подписване в кметството при първия си брак в Лондон, по време на войната. Той искаше да види Франческа коронясана два пъти: първо с цветя, вплетени в косите й, и после с тежката сватбена корона, която държаха над главата й. Той, който беше прекарал само първите, вече забравени години от живота си в Русия, желаеше цялата богата символика на православната служба, старинна, но все още жива. Беше настоял пред достопочтения свещеник с разкошна брада, със сребърен филон и с жреческа шапка на главата да върже с копринена кърпа ръцете им, докато обикаляха олтара, а не просто да хване Франческа за ръката.

Франческа се съгласяваше с всичко. От мига, в който в обора бе дала съгласието си да се оженят, всяка друга подробност й се струваше незначителна. Тя живееше в свят на пълно безразличие към всичко, което не бе Сташ, и съкровеното й желание бе да бъдат заедно вовеки веков.

Марго беше в стихията си. Нямаше човек на този свят, който би могъл да се справи по-добре от нея с подготовката на сватбата. Тя тържествуваше при мисълта за триумфалния брак на Франческа и си признаваше чистосърдечно, че дълбоко ненавиждаше и изпитваше подозрение към простотата, дори поднесена с вкус.

Сватбеният прием в Риц бе най-великото постижение в дългогодишната кариера на Марго Файърстоун. След него принц Сташ Валенски и неговата млада принцеса изчезнаха. Дори Файърстоунови не знаеха, че са отседнали в голямата вила на Сташ край Лозана, където най-после те започнаха своето опознаване, което никога не трябваше да свърши, нито пък да се избързва с него. Докато яздеха или се разхождаха, или лежаха един до друг, те си разказваха безкрайните истории от своето детство и още не можеха да се начудят как една случайна среща в хотелския бар и поканата на човек, когото никой от двамата не познаваше, бе свързала завинаги съдбите им.

Често Франческа лежеше будна в нощта, въпреки че тялото й, отпуснато щастливо след задоволената страст, искаше да спи. Предпочиташе да наблюдава Сташ и да изучава чертите му на мъждивата светлина от малка лампичка, която светеше под икона, окачена в дъното на тяхната спалня. Ето, това е героят от всички романи, които съм прочела — мислеше тя. — Смел, галантен, дръзновен… Той беше всичко това и нещо повече. Търсеше думата и най-сетне я намери. Нетленен.

 

 

Ако беше живяла толкова дълго, че да го познава, Франческа би изрекла същите думи, за да опише принц Василий Александрович Валенски, бащата на Сташ. Тоя мъж с неустрашимо присъствие, висок сан и безспорна физическа сила, беше героят на десетки любовни приключения с изящните балерини от театър Марински, когато изведнъж, на четиридесетгодишна възраст, реши, че е дошло време да се задоми. Без да влага особена страст, реши да направи предложение на принцеса Татяна Николаевна Старгардова, защото от всички дебютантки през 1909 година тя бе най-подходящата по своето потекло. Година по-късно, през зимата на 1910, той установи, възмутен и сам невярващ, че е безумно влюбен в собствената си съпруга.

Преди да се сгодят, Татяна беше пленително красива, но винаги свеждаше огромните си сини очи, щом го срещнеше в операта или на бал. Обличаше се по-скоро скромно, говореше с тих глас и не допускаше нищо друго, освен веселите нотки, да го оживява. Простата прическа на русата й коса и навикът да се изчервява силно, когато говореше с годеника си, караха Василий Валенски да мисли, че се е сдобил със съпруга кротка, благовъзпитана и естествено консервативна в своите разбирания. И със сигурност не по-малко скучна от съпругите на повечето от приятелите му. Но преди още да е свършил меденият им месец, Татяна, умна и с буйна кръв, бе успяла да заплени мъжа си и той откри, че се е оженил за властна и взискателна възлюблена.

Днес, по-малко от година след сватбата, докато слизаше по мраморното стълбище на двореца, разположен на канала Мойка, принц Валенски забеляза с учудване, в което се прокрадваше и примирение, че отново всичко, хора и предмети, са с краката нагоре — голямото разместване за поредния бал, организиран от Татяна. Като се възползва от новото си положение, тя се превърна в една от водещите фигури на светския живот в Санкт Петербург. Освободена след брака си от необходимостта да присъства на великолепните „Бели балове“, на които млади момичета, придружени от възрастни дами, танцуваха бавен котильон, младата, деветнадесетгодишна принцеса не губи излишно време, за да заеме подобаващото й място в центъра на пищния светски живот на императорския град.

— Към магазина на Денисов-Уралски — заповяда принц Василий на униформения портиер, който стоеше пред входа на гъмжащия от хора дворец. Двама лакеи затвориха тежките крила на вратата след него и той скочи леко на задната седалка на великолепната шейна, направена от ебонит и тапицирана с напа.

Кочияшът Борис бе облечен със зимната си униформа: тъмночервен жакет от кадифе, подплатен изцяло с кожа, препасан със златист колан, а на главата си носеше специална тривърха шапка. Както всички кочияши на благородниците, имаше огромна брада и единственото истинско удоволствие в живота му бе да подкара четирите лъскави, черни коня из многолюдните улици на Санкт Петербург, сякаш препускаше из голото поле. Наистина Борис, който оставяше настрана великите князе като изпълняващи чисто представителни функции, бе убеден, че господарят му, носител на Александровския, Владимировския и Андреевския кръстове, бе след царя император най-важната личност в държавата. И сега беше горд, че успя да прекоси разстоянието от двореца до магазина на Денисов-Уралски, без да спира, дори без да намалява скоростта нито за миг. Ако беше го направил, считаше, че ще обиди принца.

През онзи декемврийски ден Василий Валенски бе тръгнал да купи в магазина една истинска миниатюрна менажерия. Жена му изпитваше все още детска любов към фигурките на животинчета и той бе решил да задоволи страстта й тази Коледа. Ако нещо въобще можеше да я задоволи, помисли си той, усмихвайки се вътрешно в себе си. След половин час бе избрал дузина животни от скъпоценни камъни, по две от всеки вид, тъй че Татяна можеше да си играе, като ги поставя в Ноевия ковчег. Имаше слонове, изработени от кралски нефрит, с очи от цейлонски сапфир; лъвове от топаз с рубинени очи и опашки от диамантчета, преплетени със златни нишки; жирафи от аметист, чиито очи от смарагди имаха зеници от диамантени люспички. После принцът отиде пеша до Фаберже и попълни колекцията с още миниатюрни животни: костенурки от розов ахат с глави, крака и опашки от сребро и злато и черупки, покрити с перли; папагали от бял корал и цяло ято златни рибки, изработени от зелен, розов, виолетов и кафяв нефрит, с очи от шлифовани диаманти.

Изпълнил това приятно задължение, принцът заповяда на Борис да го откара до канцеларията му. Неговият благороднически род съществуваше единадесет века, именията им бяха пръснати из необятната руска земя и само с помощта на цяла армия управители, голяма част от тях немци и швейцарци, принц Василий успяваше да сложи ред в делата си. Неговите мини в Урал даваха една четвърт от световното производство на платина. В Курск притежаваше стотици хектара със захарно цвекло и дузини дъскорезници, в които обработваха дървесината от още много стотици хектара гори. В Украйна бе собственик на огромни тютюневи плантации. Но предпочитаната от него собственост се намираше в плодородната Кашинска област. Там, сред земите с разцъфнали овощни градини и богати животновъдни стопанства, той отглеждаше своите расови състезателни коне. Там организираше ловни излети за стотици благородници, които прострелваха огромни елени, глигани и хиляди пернати животни.

Пак там той и жена му яздеха заедно по криволичещите горски пътеки и през миналото лято често се любеха по скришни полянки сред дъбравите като обикновени селяни. Беше трудно да си представи човек, че разсъблечената набързо девойка, изгаряща от страст, която той обладаваше на един дъх в гнездото от мъх и листа, е същата тази истинска дама, чиято глава красеше диамантената и смарагдовата диадема на майка му, поканила тази вечер осемстотин благородници, облечени в сърма и злато по нейно разпореждане. Те щяха да танцуват под звуците на шест оркестъра и в полунощ стотици лакеи щяха да поднесат вечеря в златни и сребърни блюда, а групите на Коломбо и Гулеско щяха да редят цигански напеви. Напускайки палата, той бе видял специално отоплени талиги, които донасяха цветята, поръчани от Татяна в Ривиерата. Техният частен влак бе композиран до Ница, за да бъде натоварен с току-що напъпили цветя. Те бяха прекосили заснежените пътища на Европа, бяха разтоварени на Петербургската гара и сега разцъфтяваха. Хиляди цветя от Франция: люляк, рози, зюмбюли, нарциси и виолетки разцъфваха само за една-единствена нощ в този град на брега на Финския залив, където зимата беше безкрайна, пронизана от влажен, вледеняващ вятър.

 

 

През ноември следващата година, 1911, се роди синът на Василий и Татяна. Нарекоха го Александър като дядо му. Младата майка, изпуснала поради бременността си толкова много развлечения, бързаше да навакса и почти всяка вечер беше някъде на бал. Валенски не правеше нищо, за да разколебае постоянния стремеж на жена си към развлечения, защото тя наистина беше перлата на баловете в дворците на Шерметиев, Юсупов, Салтиков и Василчиков. Тя увличаше всички петербургски дами с въодушевлението на своя валс, будеше възхищение с изобретателността си, когато се появеше на маскен баловете у графиня Мари Клаймишел.

Приближаването на Великите пости, които започваха в неделята след Сирни заговезни, бележеше края на баловете. По време на постите танците бяха заместени от концерти и вечери, които по личното мнение на Маша, дойката на Александър, имаха това предимство, че принуждаваха господарката й да си ляга по-рано. Въпреки че принцесата се мяркаше само от време навреме, за да погледа как кърмят бебето, простата селска девойка, предана и чувствителна, намираше, че господарката й е доста отслабнала и уморена. Маша беше само на седемнадесет години. Тя бе прекарала целия си живот в кашинското имение на Валенски и имаше нещастието да роди извънбрачно дете само ден преди раждането на Александър. Детето на Маша почина и управителят на имението незабавно я изпрати в Петербург да кърми новородения наследник. Тъгата й по родния дом изчезна в мига, когато Александър засука мляко от гръдта й.

В онзи неделен ден принц и принцеса Валенски отидоха на обяд в едно съседно имение. След това се присъединиха към състезание с галопиращи тройки и завършиха следобеда с шумен и весел бой със снежни топки. Когато огромният салонен часовник отмери в полунощ последните секунди на баловете за този сезон, Василий с изненада откри, че Татяна бърза да се прибере вкъщи. Той бе очаквал нейното отчаяние пред необходимостта да прекъсне за известно време развлеченията си. Тя обаче се чувстваше толкова уморена, че заспа в ръцете му, когато пътуваха в затоплената каляска. На другата сутрин спа до късно, но когато се събуди, се чувстваше не по-малко изморена от предната нощ. С кисел глас тя се оплака, че изглежда започваше да старее.

Василий незабавно изпрати да доведат доктора. Той никога не бе виждал Татяна апатична и раздразнителна и бе уплашен. Докторът остана безкрайно дълго в облицованата в розова и сребриста дамаска спалня на Татяна. Когато най-после се показа, обясни нещо за леко възпаление на бронхите, за склонност към нервна превъзбуда, за фибрилно състояние.

— Какво е лечението? — Василий прекъсна нетърпеливо безконечните лекарски обяснения.

— Но, принце, аз мислех, че ме разбрахте веднага. Най-вероятното е възпаление на дробовете и смятам, без да съм специалист в тази област, че това е туберкулоза.

Валенски стоеше като поразен от гръм и още малко и щеше да се свлече на земята. Татяна и туберкулоза? Татяна, която яздеше лудо, обута в брич, както във времето на Екатерина Велика? Татяна, която само се изсмя, когато изхвърча и падна в преспа сняг при едно състезание с тройки? Татяна, която летеше без страх с шейната по опасните, замръзнали склонове на хълмовете? Която роди сина след няколко часа мъки и не издаде нито стон? Татяна, която би се съгласила да я обладае сред полето, където можеха да ги видят жътварите?

— Не е възможно! — изкрещя принцът.

— Принце, аз не съм специалист. Трябва да извикате д-р Зевгод и д-р Кусков. Диагнозата ми не е категорична.

Лекарят се промъкваше към вратата, обзет от желание да напусне стаята, преди принцът да си даде ясна сметка, че току-що бе произнесъл диагноза, равна по онова време на смъртна присъда.

Зевгод и Кусков бяха единодушни, че трябва да се вземат спешни мерки. Принц Валенски им призна, че в последно време Татяна се потеше нощем и бе загубила апетит, но тя упорито бе отказвала да се тревожи от това. Липсата на загриженост за здравето и бурният й живот бяха усложнили състоянието й и нямаше време за губене. Принцесата трябваше да замине направо за Давос, в Швейцария, където се предлагаше най-доброто лечение на болестта.

— За колко време? — попита твърдо Василий.

Двамата доктори се колебаеха и никой не се решаваше да проговори пръв. Накрая Зевгод каза:

— Не е възможно да се уточни отсега. Ако лечението се окаже успешно, може би след година-две принцесата ще се върне. Може би малко повече… Но тя не трябва да стъпва в този влажен град, преди да се е излекувала напълно. Както знаете, градът е построен сред блатиста местност. Да се върне в него, би било самоубийство за човек със слаби гърди.

— Една година!

— Това би било чудо! — каза Кусков със сериозен глас.

— Тогава вие смятате, че ще минат много години, нали точно това се опитвате да ми кажете, господа?

— За съжаление, принце, това е така. Но принцесата е млада и силна… Нека се надяваме, че ще се оправи скоро.

Валенски изпрати докторите, отиде в библиотеката и заключи вратата. Той не можеше да каже на своята безценна, искряща, дръзка съпруга, че ще трябва да замине далеко дори за три месеца или три седмици. За нищо на света не можеше да я осъди да прекара живота си в санаториум. Самата дума го изпълваше с ужас. Не! Тя щеше да замине за Давос, защото това бе най-важното сега, но те щяха да пренесат Русия със себе си.

 

 

Принц Василий изпрати своя секретар в Давос, за да наеме най-голямата вила, която е на разположение в този момент. Три французойки, прислужнички, започнаха да стягат пътническите сандъци на Татяна. Единият от тях съдържаше само ръкавици и ветрила, три — сатенени пантофки, обсипани с бродерии, в дванадесет бяха роклите, в четири — кожените палта и наметки, в още пет — бельото. Цупейки се за дрехите, които трябваше да остави, тя каза на Василий, че е щастлива, защото гардеробът й не е претоварен като този на Кралица Елизабет, който съдържа петнадесет хиляди рокли.

Междувременно други слуги опаковаха най-красивите мебели от двореца под ръководството на друг личен секретар на принца. Подбираха само френски образци от времето на Луи XV и Луи XVI. Валенски сам определяше кои предмети на изкуството и кои картини ще вземат. Той беше страстен колекционер, но понеже не знаеше точно размерите на вилата, която бяха наели, подбра само картини на Рембранд, Буше, Вато, Грюзе и Фрагонар, като остави в двореца огромните платна на Рафаел, Рубенс, Делакроа и Ван Айк.

Въпреки модерния си начин на живот, Василий и Татяна, като всички руснаци, не бяха престанали да обожават иконите и принцът ги беше подредил в отделни стаи, които приличаха на параклиси. Имаше много икони, някои буквално безценни поради златото и скъпоценните камъни, които ги украсяваха, и под всяка денонощно гореше малко кандило. Поставиха ги в специални кутии, облицовани с кадифе, а после ги подредиха грижливо в сандъци. Някои икони, считани за пазители на дома, пътуваха заедно с господарите в купетата на техния частен влак.

Нищо от това, което беше необходимо, за да се възпроизведе палата на Мойка в далечна Швейцария, не бе оставено. От кухненските съдове и тигани до три свещника от естествен кристал, принадлежали някога на мадам Помпадур.

Десет дни по-късно четиридесет слуги, които Василий считаше за необходимия минимум, се бяха събрали на Петербургската гара. За тяхното настаняване бяха прикачени допълнително спални вагони на влака. Товарните вагони бяха претъпкани до тавана, а двата вагона кухни съдържаха толкова много хранителни припаси, че главните готвачи едва се разминаваха при изпълнение на задълженията си.

Принц и принцеса Валенски, заедно с Маша, която държеше в ръце малкия Александър, бяха докарани до гарата в закрита каляска. Придружаваше ги Захари, главният иконом, облечен в тъмносиня униформа със златни еполети и триъгълна шапка, украсена с бели пера. Той беше действителният отговорник за цялото пътуване: трябваше да подсигурява безпрепятственото преминаване на границите, пресни продукти през целия път, да се грижи за багажа и въобще да гарантира, че нищо не би смутило гладкото придвижване на влака в югозападна посока.

В швейцарското градче Ландкарт трябваше да изоставят частния влак, който не можеше да продължи по алпийската теснолинейна железопътна линия. Семейство Валенски останаха в него още няколко дни, докато слуги и вещи бяха превозвани от малка теснолинейка към високите върхове на Давос Дорф. После поеха същия стръмен и обрулен от ветровете път сред заледени водопади и отрупани със сняг ели. Татяна трепереше, въпреки че във вагона беше топло и тя беше покрита с кожени завивки. Гледаше ужасена отвесния склон на пропастта, край която пъплеше влакът, и не можеше да намери успокоение в гледката от заснежените върхове, която се разкриваше през другия прозорец. Малката й, покрита с ръкавица, ръка се бе вкопчила в ръката на Василий. Нощта бавно започна да пада, а те пътуваха все по-нависоко и по-нависоко. Мракът бе обгърнал планината, когато достигнаха долината и пътят ставаше равен.

— Почти пристигнахме, скъпа — каза Василий. — Борис ще ни чака на гарата с „Ролс-Ройс“-а.

— Нима? — възкликна Татяна и странният й ужас се смени неочаквано от учудване.

— Разбира се. Или си мислеше, че ще пътуваме с нает кабриолет като двойка добри буржоа на път за кръщавка? Бях поръчал новия модел „Сребърния призрак“ миналата година, за да ти го подаря. Поръчката беше готова преди две седмици и аз просто телеграфирах на г-н Ройс в Манчестър да изпрати колата тук вместо в Русия.

— Но Борис не може да кара кола — възкликна Татяна.

— Наредих на Ройс да изпратят един от техните шофьори механици. Той ще обучи Борис или, ако не успее, ще го задържим.

— Дори царят не притежава такава кола — плесна с ръце Татяна. — Колко ли бързо се движи?

— Миналата година един от моделите, специална изработка, успя да вдигне 160 километра в час. Но мисля, че ще пътуваме с доста по-ниска скорост, не бих искал да плаша Борис.

Василий беше във възторг от изненадата, която успя да поднесе на жена си. Именно нещо подобно бе нужно на Татяна, за да я откъсне от мисълта й за тази непозната страна, където трябваше да се бори с болестта. Струваше си трудът да хвърли хиляди фунта, за да бъде сигурен, че колата ще ги чака в Давос.

Татяна Валенски намираше за напълно нормално вилата й в Давос да бъде умалена репродукция на двореца в Петербург. И обслужването да бъде на същата висота, което за нея бе една даденост, защото тази жена, готова да рискува живота си, яздейки кон, никога не бе обувала сама собствените си чорапи. Жени от нейната класа не знаеха цената на нищо, било то скъпоценни накити, обувки или кожи. Те не биха разпознали онова парче хартия, наречено банкнота, ако някога попаднеше в ръцете им. Те получаваха всичко, което поискваха, без да питат или помислят за цената. Тази дума не съществуваше за тях, дори като абстрактно понятие, така както никога не можеха да си представят, че ще стъпят в кухните на собствените си палати.

Сега, когато Татяна беше заточена в Давос, тя се зае със здравето си със същата сляпа решителност, с която по-рано бе го разрушавала.

Василий, изолиран от света като планински връх, се осведомяваше ежедневно за събитията в Русия по пощата и телеграфа. Руски, френски и английски вестници достигаха до него два пъти седмично чрез специален куриер от Цюрих. Не пропусна да отбележи стачката на пет хиляди миньори от златните рудници на Лена, която издържа повече от месец. През същата 1912 година избухнаха още много стачки, над две хиляди, в които се включиха десет хиляди души. Подобни сериозни вълнения не бяха отбелязвани в Русия от 1905 година, когато войскови части стреляха срещу работниците пред Зимния дворец — събитие, останало в историята като Кървавата неделя.

Василий размишляваше дълги часове в библиотеката си в Давос. От това, което му говореха лекарите, разбра, че семейството му и прислугата са обречени да прекарат в Швейцария много години. Здравословното състояние на жена му не се влошаваше, но за съжаление нямаше и признаци за подобрение. Волята не беше лекарство за треската, смелостта не можеше да удържи победа над бацилите. Кривата на нощната й температура се бе покачила леко нагоре и хриповете в десния й дроб бяха все така остри. Лекарите никога не говореха за време, към въпросите за бъдещето се отнасяха така, сякаш никога не бяха задавани или пък се поставяха от глупак.

Принц Василий Валенски стисна зъби и реши, че щом семейството му трябваше да живее в изгнание, налагаше се да не търси преводи на пари от петербургските банки. Взе решение да продаде Уралските платинени мини, захарните плантации, горите и дъскорезниците в Курск. Вложи огромното състояние в швейцарски банки, за да му бъде винаги под ръка.

Татърсал, англичанинът от Манчестър, който напразно се опитваше да разкрие пред Борис тайните на „Ролс-Ройс“-а, сега обучаваше Василий да кара „Сребърния призрак“. Принцът откри, че колата — най-скъпият и прочут модел на фирмата „Ролс-Ройс“ — може да се справи и с най-трудния планински път. Но за съжаление около Давос те бяха твърде малко, за да караш цял ден автомобил. Тогава нареди да докарат от Русия великата дървена тройка. Веднага, щом снегът покри земята, Василий хвана юздите на трите здрави коня и настани малкия Александър на седалката до него. Бащата и синът станаха обичайна гледка, която будеше възхищение у веселите тълпи, изпълнили празничните улици на Давос, на път за заснежените ливади.

Сред пациентите в Давос имаше и други руски благородници, както и изискани представители на френската и английската аристокрация. Твърде скоро дошлите на лечение започнаха да се събират във вилата на принцеса Татяна. Никой от семейството й или прислугата не се опита дори за миг да се приспособи към тази чужда страна: уютната, старомодна, удобна, сигурна, скучна, много скучна Швейцария. Когато влезеше във вилата, човек имаше чувството, че попада в Санкт Петербург. Там всяка вещ имаше своето неповторимо излъчване, пропито с носталгия, напомняше за разточителството, изтънченото и безгрижно изобилие и топлината на опустелия дом. Някои имигранти, които пристъпваха за първи път във вилата, спираха замаяни, вдъхваха мириса на тежките руски цигари със златен мундщук, заслушваха се в леещата се френска реч и избухваха в сълзи.

Тези елегантно облечени гости, чиито страни бяха твърде зачервени, а очите им — твърде блестящи, се хранеха с неутолим апетит. На много места в гостните стаи имаше маси, покрити с блюда. Вилата на Валенски бе винаги отворена за гости — за чай или вечеря, и многобройни руски лакеи пълнеха чаши и чинии и поднасяха кутии с вносни цигари и пури. През вечерите, когато принцесата не се чувстваше достатъчно добре, за да слезе при гостите, никой от тях не показваше, че е забелязал отсъствието й. През дните, когато се чувстваше достатъчно силна, прислужничките й я обличаха в една от двестате рокли за чай. С безразличие Татяна решаваше дали да сложи огърлицата от бирмански сапфири с цвят на метличина, който подхождаше на сините й очи, или тройното колие от черни перли, за да слезе малко по-късно, хванала под ръка Василий, и да царства над гостите си.

Празничната атмосфера във вилата на Валенски би могла да изглежда твърде странна, но всички в огромната къща бяха научени да се грижат за болната. Настроението в семейството се определяше от това как принцесата е прекарала нощта — спокойно или трескаво. Барометърът на това настроение — от кухнята до кабинета на Василий и от помещенията за прислужниците до детската стая на Александър — падаше или се качваше в зависимост от данните за температурата на Татяна или новината за това дали й бе разрешено да излезе на разходка или трябваше да се ограничи с престой на терасата. Всеки ден я посещаваха двама лекари, а денонощно край нея бдяха две медицински сестри със специална подготовка.

От най-ранната си възраст малкият Александър нямаше спомен за здрава майка. Бебешките му игри с нея бяха винаги прекъсвани от някой, който считаше, че той я изморява. Когато Татяна започваше да му чете на глас, някоя медицинска сестра твърде бързо затваряше книгата. Той беше пораснал достатъчно да играе прости игри на карти с майка си, но главният лекуващ лекар го дръпна настрана и го предупреди сурово, че всяка игра би могла да предизвика нежелателно, опасно превъзбуждане на майка му. В най-ранните му спомени обичта му към нея носеше отпечатъка на ужасното напрежение между болен и здрав човек. Той ненавиждаше дори обикновената проява на слабост, въпреки че огромната детска любов, която изпитваше към майка си, му помагаше да прикрие това си чувство на ужас.

 

 

Животът течеше непроменен от 1912 до 1914 година — ту като наложена ваканция, ту като монотонно еднообразие на лечението. На 28 юни 1914 година, деня, в който бе убит австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд в Сараево, семейство Валенски, придружено от десет слуги, бе излязло на пикник на едно планинско пасбище, потънало в зеленина, където се носеше звънът на хлопките. Татяна бе почувствала едно от кратките и измамни подобрения на здравето си. Те все още не знаеха, че техният свят е мъртъв.

Два месеца след този щастлив алпийски пикник Таненберг удържа победа, при която загинаха най-добрите и храбри руски войни. След година по бойните полета бяха оставили костите си над един милион руски войници. А в Давос, далеч от оръдейните изстрели, Александър получи за четвъртия си рожден ден първото си пони. През 1916 година, годината на Вердюн, когато в битката за Соме бяха убити само за един ден деветнадесет хиляди англичани, Александър прекарваше по-голямата част от времето си в гаража, където тайно го посвещаваха в действието на един мотор на Ролс-Ройс.

На 12 март 1917 година, след още една безкрайна зима, през която рядко виждаше баща си да се усмихва, шестгодишният Александър — вече отличен скиор — бе отишъл да се пързаля със съучениците си. В този ден в Санкт Петербург, сега наричан Петроград и който скоро щяха да назовават Ленинград, към Моста Александра се приближаваше тълпа от гладни хора, които развяваха червените знамена на революцията. От другата страна на моста бе строен полк от военни, готови да отблъснат със сила въстаниците. Тълпата, обаче, продължаваше да напредва и войниците вдигнаха пушки. Тогава в един миг, който щеше да промени хода на световната история, двете групи се смесиха. Като две капки вода, поставени една до друга, бунтовниците и войската се превърнаха в едно тяло. Мигът, в който Александър бе решил да се спусне за последен път по заснежената писта, когато Татяна внимателно наливаше горещата вода от самовара, за да предложи чаша чай на един френски граф, а Василий, тъжен и потиснат от годините доброволно изгнание в Швейцария, разгръщаше вестниците от преди три дни, в Русия бе започнала революцията.

 

 

Първата Световна война бе завършила преди близо три години, когато решиха да изпратят Александър в училище интернат. Той беше навършил девет години и най-вероятно майка му щеше да се съгласи да продължи да посещава училището в Давос, където той беше станал безспорният лидер на бандата селски момчета — властен, висок, силен и винаги готов да се впусне без страх в някое приключение. Василий обаче виждаше ясно, че синът му расте твърде необуздан и недисциплиниран.

Беше роден принц, а имаше опасност да стане селянин. Дори в един свят, в който смятаха принцовете за отживелица, и особено руските принцове, ако въобще бяха успели да оцелеят, той трябваше да наследи доброто име и огромното богатство на рода Валенски.

— Ще го изпратим в Льо Рози — каза той на жена си. — Вече направих проучвания. Може да започне училище през идната есен, точно преди рождения си ден. Моля ти се, не тъгувай, съкровище, та той ще бъде съвсем наблизо, в Роле, а през зимата цялото училище се мести в Гстаад. Селцето е толкова близо, че той непременно ще си идва за края на седмицата.

Татяна прие идеята с примирението на хронично болен човек — така, както се бе примирила с факта, че семейството й е осъдено да живее вечно в изгнание, че светът от нейното детство не съществува вече, че болестта й никога не заспива за дълго. Надеждата в душата й бе заменена от безкрайно търпение.

Всеки път, когато Александър се прибираше у дома за ваканция, родителите му установяваха колко много го променя новият му живот в един от най-скъпите и привилегировани интернати в света. Те забелязваха, че малко по малко маниерите му, характерни за пъстрата международна тълпа на съучениците му — бъдещи наследници на огромни богатства, го правеха да се чувства удобно във всяка среда. Той се държеше свободно по техния начин, в постъпките му прозираше чувство на превъзходство, защото беше част от елита на Льо Рози и можеше да посреща всичко със скрита усмивка. Дори го наричаха галено Сташ — име, което родителите му никога не можаха да приемат, защото беше полско, а не руско, въпреки че дълбоко в себе си и двамата признаваха, че му отива много повече от Александър.