Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (12)

11

През следващата седмица Рам идваше в стаята на Дейзи всяка нощ. Сега чувствата, които изпитваше към нея, и които бе потискал по-дълго, отколкото си мислеше, бяха освободени. Те избухнаха, разляха се като насила задържана зад бента пролетна река, превърнаха се в маниакална лудост. Не можеше да мисли за друго, освен за Дейзи. Най-сетне тя беше негова, най-после можеше да прави е нея каквото пожелаеше.

Нощем той изчакваше само да се опразни коридора, за да се промъкне в стаята й. Когато хлопнеше вратата след себе си, вече не се притесняваше дали са угаснали всички светлини в къщата. Щом видеше скритата, нежна белота на гърдите й, щом поемеше аромата на силно, сладко вино от косата й, щом усетеше около врата си бронзовите й ръце, страстта му да я обладае заличаваше всяка предпазливост, последната останала му капчица от разум. А тя му се отдаваше, отдаваше се цялата със странна смесица от копнеж да получава неговите целувки и все още страх от това, което знаеше, че ще направи с нея. Всяка нощ, разтърсвана от ураган от чувства, тя го очакваше, мислейки си, че този път ще има волята да му се противопостави, и всяка нощ не успяваше.

Дейзи не бе изпитала физическо освобождаване; тя беше толкова наивна, толкова неопитна, че нямаше представа какво е това. Но дори да знаеше, би се срамувала да го поиска, защото това би значело да участва в нещото, което Рам правеше с нея. Съсредоточаваше вниманието си върху минутите, в които я целуваше, прегръщаше, притискаше до себе си и се стараеше да изключи мисълта си за останалото, което правеше с нея. А после идваше нейното наказание: зашеметяващото усещане на мъка и лепкавост, на жестоко излъгани надежди, което я преследваше през целия дълъг, жарък ден.

За разлика от Рам, Дейзи изпитваше непоносимо чувство за виновност, въпреки че беше твърде неизкушена, за да го идентифицира ясно. За нея то се изразяваше в убийствена умора и черна мъка. Но то се съпътстваше от постоянната необходимост от Рам, толкова силна, колкото и самото чувство за виновност. Тя беше влюбена в него от шестгодишната си възраст и не знаеше как да се избави от тези окови. Вина и страх, че няма на кого да се опре, че няма кой да й принадлежи, се бореха в нея денонощно и тя ставаше все по-нещастна, все по-неспособна да разсъждава, да мисли въобще…

— Дейзи, хайде да прескочим до Довил, за цял ден, само двете и да направим някои покупки. Бутиците са пълни с дрехи от новия есенен сезон, трябва да видим какво предлагат Диор и Сен Лоран, и Куреж. Ти израсна толкова много, трябват ти нови тоалети — каза Анабел, търсейки тревожно по лицето й белези на нещо много лошо.

— Не съм в настроение да пазарувам, Анабел. Чувствам се толкова отпаднала, че струва ми се не бих издържала да пробвам тоалети.

— Тогава имам друга велика идея. Отдавна искам да посетя минералните бани край плажа. Предполага се, че правят чудеса, терапия за подмладяване. Първо те заливат с морска вода от един гигантски маркуч, което би трябвало да ускори кръвообращението ти, после се потапяш в гореща вана, напълнена с изпущаща мехурчета морска вода, после ти правят продължителен масаж и накрая те обвиват с хавлии като бебе и те настаняват да си почиваш на кушетка в продължение на половин час. Цялата процедура завършва към пет следобед, време за чай, и отиваме направо в сладкарницата за чаша чай и шоколадови еклери. Защо не опитаме?

— Звучи ми като мъчение с вода — каза с безразличен глас Дейзи.

Анабел не се предаваше. Предложи да отидат до Пон-л’Евек и да купят от онова сирене, прочуто още от тринадесети век, или просто да обядват във Ферме Сен Симон, в подножието на тяхното възвишение, където често си бяха давали среща импресионистите, любимо място на Дейзи в минали години. Но Дейзи отклони всички предложения, като намираше един или друг претекст. Не искаше да остава насаме с Анабел и тайната си. Страхуваше се, че Анабел, толкова чувствителна на промяната в настроенията, ще се досети за истината. Страхуваше се още повече, че може сама да разкаже на Анабел. И тогава — какво ще стори Рам?

Един следобед, печална и объркана, Дейзи намери убежище в една от дълбоките ниши на балкона, който опасваше салона, като се мъчеше да опита да чете Балзак на френски — нещо, което достопочтената госпожица Уест, учителка по френски при лейди Алден, бе препоръчала на всички момичета за лятната ваканция. Преди да успее да изчете три страници от потъналата в прах книга, едва разбирайки смисъла на прочетеното, Рам откри нейното скривалище.

— Търсих те в гората — каза с укор в гласа. — Защо си се завряла тук, навън е такъв прекрасен ден?

— Исках да остана сама.

— Добре, искам да си поговорим. Реших какво ще правя с къщата в Лондон. Твърде е голяма за нас — татко никога не я използваше цялата — и, освен това, пазарът на недвижимо имущество е много благоприятен сега. Ще я продам и ще купя къща, която ни е подходяща — такава, в която да се оправят не повече от трима-четирима прислужници. Мисля, че можем да живеем в Мейфейър, на Ъпер Брук Стрийт или на Саут Одли Стрийт, или някъде там.

— Искаш да кажеш да живеем заедно?

— Очевидно. Ти трябва да живееш все някъде. Или смяташ, че си достатъчно голяма, за да живееш сама?

— Но аз си мислех… аз предполагах, че ще живея с Анабел, а не с теб, Рам — отвърна Дейзи, успяла да събере цялото си достойнство.

— Невъзможно! Няма да го позволя! След няколко месеца Анабел ще си намери някой друг мъж да я издържа и аз не бих си позволил да те излагам на подобни неща.

— Рам! Това, което казваш, е долно, отвратително! За мене Анабел е като майка!

— Това още веднъж доказва, че съм прав. Ти си все още голям дечко, за да разбереш, че Анабел се издържа от богати мъже — така е било и винаги ще бъде така.

— Не е вярно! Как е възможно да говориш така ужасно?

— Защо тогава татко никога не се ожени за нея?

Дейзи се поколеба — не можеше да отговори на въпроса. Отчаяна се опита да се залови за друго възражение.

— Какво ще стане с прислужниците? Какво ще направиш с тях?

— Ще ги пенсионирам, естествено — каза Рам с безразличие. — Всички те са прекалено стари; всички, до последния, едва кретат и мисля, че не е разумно да се смятаме за орисани да ги държим треперещи от старост, докато някой ден се строполят мъртви. Те са една от лудите екстравагантности на татко, както и влагането на всичките пари в „Ролс-Ройс“ по сантиментални причини. Ще продам акциите си от „Ролс“, Дейзи, ще продам и твоите акции. Крайно време е да накараме тези пари да работят за нас, абсолютно наложително е да ги изнесем от Англия, колкото е възможно повече от тях!

— Не, Рам! Не можеш да продаваш моите акции… Татко ги остави на мен и аз не искам да ги продавам.

— Дейзи — опита се да я вразуми Рам. — Пазарът не е място за сантименти. Аз съм юридически попечител на твоето състояние и, ако поискам да продам акциите, мога да го сторя.

— И ти ще го направиш? Против волята ми? — попита тя, благославяйки го мислено, защото акциите от „Ролс-Ройс“ бяха единственото нещо, за което в този миг можеше да се захване — една истинска, осезаема реликва от баща й, нещо, което я свързваше с миналото, прекъснато тъй рязко от Рам.

— О, по дяволите — изръмжа той. — Дръж си акциите, щом имат толкова голямо значение за теб.

— А моят кон? Къде ще го държа? — попита Дейзи, като се мъчеше да намери още една опорна точка в живота си, която Рам не можеше да помете с една дума.

— Ще намерим друга конюшня, близо до новата ни къща. Не се тревожи! Можеш да имаш две дузини бели коне, ако пожелаеш, Дейзи, и цял кучкарник, пълен с ловджийски кучета — каза й Рам, успокоен, че Дейзи вече не можеше да измисли причини да не живеят заедно.

— А твоят апартамент? — опита да се съпротивлява Дейзи. — Ти толкова много го харесваше!

— Твърде е малък за двамата. Мога мигновено да се освободя от него, при това с печалба. Картините на татко ще донесат цяло състояние на Сотби, въпреки че смятам да запазя два Рембранда, а мебелите… Боже мой, можеш ли да си представиш колко струват автентични френски антики днес? Да не говорим за иконите — това ще бъде най-голямата сделка!

— Значи ти ще разпродадеш всичко, всичко, което обичах, всичко, с което израснах! — ахна тя с пламтящи очи. Искаше й се да се хвърли и да разкъса Рам, но знаеше, че той е в правото си да прави каквото иска с имуществото си. Той я прегърна и притисна към себе си.

— Ще бъдем заедно, само двамата, и няма да допусна някакви престарели слуги да навират любопитния си нос в нашия живот и да се отнасят с теб като към дете — нали не искаш това?

Обхваната от гняв, Дейзи не отговори. Рам взе мълчанието й за съгласие, пъхна ръката си под блузката й и стисна силно едната й гърда, като започна да описва кръгове с палеца си. Въпреки яда й, зърното се втвърди. Той вдигна нагоре тениската, залепи уста на гърдата и започна да я смуче с отчаяно, непреодолимо настървение. Другата му ръка си проправи път в шортите й, пръстите му нетърпеливо търсеха скривалище в пухкавите косъмчета. Дейзи се вцепени, когато чу леки, изкачващи се стъпки по стълбата към балкона, но Рам беше глух за всичко. Той смучеше зърното й по-ожесточено от всякога, сякаш искаше да го погълне с уста. С удвоена от ужаса сила, Дейзи го отблъсна от себе си и се хвърли на канапенцето, възможно по-далеч от него. Дръпна надолу блузката си, като сочеше отчаяна към стълбите. Замаян, Рам най-сетне успя да проумее обстановката и когато Анабел се появи с ваза, пълна с цветя, ги видя седнали на метър-два един от друг, Дейзи очевидно вглъбена в Балзак.

— Деца! Ох, как ме изплашихте! Мислех си, че съм сама тук. Погледнете само — не са ли прелестни тези рози? Дейзи, те са за твоята стая. Семейство Каванъф пристига утре рано и искам да напълня къщата с цветя в тяхна чест.

— Боже! Стига вече гости! Това тук ми заприличва на общежитие — каза с отвращение Рам.

— Ще ги харесаш — каза спокойно Анабел, която в този момент ни най-малко не се интересуваше от неговото отношение към гостите. По вида, който имаха двамата, тя предположи, че отново са се карали. Но трябваше да разрешат спора помежду си, какъвто и да беше той.

Вечерта, веднага щом стана възможно след вечерята, Дейзи се качи в стаята си и се заключи. По-късно Рам чукаше на вратата няколко пъти, всеки път малко по-силно, викаше шепнешком името й. Тя гледаше предизвикателно към вратата и не отговаряше. Само когато най-сетне чу, че се отказва да влезе в стаята и се оттегля, тя си позволи да се разплаче от страх.

Дейзи изчезна от „Ла Маре“ още призори на другия ден, като взе със себе си голям комат хляб и един портокал. Тя кръстосваше по тесните междуселски пътища из околностите на Хонфльор, стиснала здраво каишката на Тезей, за да го предпази от изкушенията на селските кухни и дворове.

Чувстваше, че трябва да намери начин, в самотната компания на кучето, да се върне обратно във времето, когато животът беше прост, с порядки, създадени за нея, когато познаваше устоите му и беше щастлива с тях. Часовете минаваха и слънцето се издигна високо в небето. Дейзи си даде сметка, че Анабел ще я очаква за обяд. В този ден трябваше да пристигнат новите им гости — Елеонор Каванъф и дъщеря й, с малко глупаво име, с която Анабел очакваше, че ще се сприятели. Мисълта, че ще срещне нови хора в тая непоносимо сложна обстановка и че момичето ще спи в нейната стая, донесе огромно облекчение на Дейзи, временен отдих, който тя сама не бе успяла да си осигури.

Разбра за пристигането на семейство Каванъф в „Ла Маре“ по огромния виненочервен Даймлер, паркиран пред портата, и по дузината куфари, които униформеният шофьор все още пренасяше в къщата.

— Уф, дявол да го вземе! — промърмори на себе си Дейзи, като наблюдаваше сцената. Това беше, най-силният израз на отвращение, който знаеше. Анабел не беше й казвала, че те идват на официално посещение в подопечните островни територии. Какво си въобразяваха — че са кралски особи? Тя погледна към прашните си маратонки, към избелелите шорти и протърканата тениска. Представи си косата си — сигурно изглеждаше не по-добре от гнездо на лешояд. Ако имаше малко късмет, можеше в този момент те да са на терасата и да пият чаша шери, тъй че тя щеше да успее да се шмугне в къщата и да се приведе в по-приличен вид.

Като видя, че наоколо няма никой, Дейзи се прокрадна по стълбата и тихо се приближи към стаята си. Отвътре не се долавяше никакъв шум от разопаковане на багаж. Отвори вратата рязко и се закова на място. За малко да се препъне, като видя, че на перваза на прозореца се мъдреше едно момиче, което наблюдаваше морето. Беше твърде късно. Момичето се обърна и погледна с учудване към Дейзи.

— Няма начин ти да си Дейзи!

— Защо пък не?

— Защото Дейзи е малко момиченце, на петнадесет или нещо такова. А ти съвсем не ми изглеждаш на толкова.

— Ами ти на колко години си?

Кики Каванъф се изправи гордо. Беше висока около метър и петдесет и три-четири сантиметра, дръзко женско същество. Веждите й бяха игриво извити нагоре, имаше лице на котенце, което със сигурност знаеше, че е най-хубавото от котилото и с късо подстригана, рошава коса, някога кестенява, сега със зеленикави оттенъци а ла Зандра Родее. Големите й очи бяха тъмнокафяви, с една особена дълбочина и жълти пламъчета в зениците — очите на бездомно кученце или изчадие на дявола и две малки, съвършени, почти остри ушенца красяха прелестната й глава. Беше облечена в нещо, което би могло да бъде украинска сватбена рокля или приумица на новозабогателите афганистански принцове, ушито от червено ленено платно, обточено със златиста дантела, с много набори и плисенца и вързано на няколко места с разноцветни панделки. Единственото, което й липсваше, бяха гривни със звънчета на глезените.

— Която и да си ти, направо си върховна! — каза на Дейзи това привидение. — Откога се мъча да убедя майка си, че е крайно време да се върнем към класиците, но кой да слуша? Пък и какво ли мога да знам аз пред кралицата на красотата на Грос Поинт? Почакай само да те види — горчиво ще съжалява, че ме е оставила да ходя с такава коса.

— Не можеш ли… не е ли възможно да възстановиш цвета? — предложи Дейзи.

— Само да опитам и ще окапе цялата! Не ми остава нищо друго, освен да чакам да порасне. Ох, взели го мътните! Не мога да се появя в тоя вид пред останалите гости. Ще ми дадеш ли назаем нещо да туря отгоре си — шорти и тениска? И ако може, малко от косата ти? — Кики обикаляше около Дейзи, изпълнена с възхищение. Дори старите маратонки й се струваха като признак на съвършена елегантност и изисканост.

— Но ще ти бъдат твърде големи… естествено, че ще ти дам, но сигурно ще ти стоят като чувал… — отвърна Дейзи, очарована от неочакваното появяване на това циганче в стаята й.

— Ой, не ми обръщай внимание! Винаги ставам такава, когато пред мен се появи някой божествено висок и естествено платиненорус, и абсолютно, невероятно красив. Загубвам ума и дума и сърцето ми започва да прескача, но след няколко минути ще съм „Окей“. Искам да кажа, че в действителност моето аз се радва на отлично здраве, но арабията, горските феи понякога ме правят на едно на квадрат. Харесва ли ти „арабията“? Току-що я научих в Англия и я намирам за ужасно полезна дума — тя погледна към Дейзи с лукава, питаща усмивка.

— Лейди Алден изказва своето остро неодобрение към „арабията“, което значи, че е полезна дума. Ако все пак някоя от нас я използва, тогава линията не й прощава.

— Линия?! Смъртно наказание? Не, май се казваше „телесно наказание“. И те прилагат такива методи? Как се осмеляват? Но тогава… ти трябва да си Дейзи!

— Какво според теб щях да правя в тази стая, ако не бях Дейзи?

— Помислих си… ами… няма значение. Не, това последното го задраскай. Взела съм решение никога повече да не употребявам „няма значение“! То явно побърква хората и те винаги успяват да го изкопчат от тебе. Мислех, че Дейзи е съвършено тъпо име, толкова първобитно, че чак да ти се доповръща, истински анахронизъм. Но сега виждам, че ти пасва точно, ако ти си тя… или нея?

— Тя.

— Благословени Боже, току-що налучках правилната граматическа форма. Сигурно си даваш сметка, че живеех с представата за едно малко момиченце на име Дейзи, ни повече, ни по-малко — принцеса, а сега какво намирам? Една умопомрачителна богиня! Казвам ти, това е способно да ме превърне в долна злобарка, но възможно ли е човек да е злобар към теб? Слушай, знаеш ли какво най-много мразя на света? — Дейзи не откъсваше очи от Кики. Току-що бе забелязала, че Кики има зелен лак на ноктите, зелен туш на миглите и зелени сенки.

— Онези безумно добре облечени мадами, които ги снимат във „Вог“ и които разправят, че през целия си живот са носели не повече от три чудесни стари поли, ушити по поръчка преди петнайсет години при Мейн — кой друг? — и само два чисто черни кашмирени пуловера, и всяка година прибавят към тоалета си като аксесоар по някое изящно украшение, като например чифт безценни китайски джапанки, произведение на античното изкуство, и ти знаеш, че това е отвратителна, долна лъжа, но иди го докажи! По дяволите, никога не ще мога да ги разбера! — Кики се отпусна унила сред диплите на натруфения си костюм.

— Не се преобличай, не мърдай, не се отчайвай! — извика Дейзи, внезапно влязла в ролята си на всепризнат водач на бандата от училището на лейди Алден. — След миг съм тук!

Завърна се след пет минути. Косата й бе прибрана високо на темето, затъкната с фуркети, към които беше прикрепила пурпурни цветя, набрани от декоративните храсти на двора. Бе облякла минирокля, купена от Биба за три лири, която блестеше като станиол. Материята бе толкова некачествена, че сигурно щеше да се скъса след първото обличане, затова досега я бе държала в гардероба си.

— Случайно да ти се намира някое бижу от Пако Рабан? — попита Дейзи.

— Каквото и да е? Само минутка — Кики разрови един от седемте си куфара и измъкна нещо като метална скулптура от космическата ера, която би трябвало да се носи на врата, но приличаше повече на голямо огледало с грижливо изработена рамка или на пояс на целомъдрието за горната част на тялото. Постави го около врата на Дейзи.

— Обици?

— Мисля, че ще дойдат твърде много. Излизам боса — хем ще е ефектно, хем няма да вдигам шум като стъпвам.

— Абсурд е да си на петнайсет! — каза категорично Кики, изпълнена с възхищение.

— Просто съм по-умна за възрастта си. Хайде да отидем да хвърлим в ужас старците, така че да го помнят до края на дните си!

През седмицата, която семейство Каванъф прекара в къщата, за първи път през живота си Рам имаше желание да материализира общото си огорчение от заобикалящия го свят в убийство — убийството на Кики.

Майка му би трябвало да го предупреди, че то не можеше да се извърши без сребърен куршум. Кики, чевръста, дяволита, изпечена лудетина намираше за подходящо да се развлича по начин, който, въпреки интелигентността й, бе причина четири от най-добрите интернати за момичета в Щатите да не подновят „поканата си“ за записването й през следващата учебна година. Беше успяла да преодолее огромната вреда от имунитета, с който се ползваше от най-ранно детство, почти от детската площадка, като член на единствената местна аристокрация на Грос Поинт, към която си заслужаваше да принадлежиш — тази на автомобилната индустрия. Както и от факта, че беше дългоочакваната дъщеря в семейството след три момчета. Не се поддаде, благодарение на твърдата си, вродена, неподкупна честност. Кики казваше истината — на себе си и на останалите — качество толкова рядко, че я правеше да изглежда ексцентрична. Честността й се проявяваше редом с нейната импулсивност и тя мигновено откри в Дейзи, от която беше само година и половина по-голяма, достоен съучастник. Те си подхождаха като две капки вода в търсенето на предизвикателството, в своето развинтено въображение за невероятни приключения. И ако Кики обичаше надълго и нашироко да обсъжда сложни планове, то Дейзи беше по-смелата и по-решителната от двете. Там, където Кики беше готова да се предаде заради това, че беше „отвратително разглезена“, както самата казваше, Дейзи бе непреклонна. Най-голямото различие между двете момичета беше в тяхната емоционална принадлежност. Кики възприемаше като една даденост съществуването на баща си, на братята и най-вече на майка си, те просто не я вълнуваха и ги намираше забавни — отношение, което озадачаваше и изпълваше с възторг Дейзи.

През седмицата, която Кики и майка й прекараха в „Ла Маре“, двете момичета намериха твърде малко време за сериозни разговори. Като млади кобилки, пуснати на свобода на пасбището, те бяха заети с укрепването на новото си приятелство. Дейзи, след цяла нощ непробуден сън, внезапно възвърна своята жизнерадост и смях, присъщи на младостта й, която сякаш бе загубила — необузданата, непокорна младост, водеща ги по прашните пътища на Хонфльор, подтикваща ги да се шегуват с рибарите и да се наливат с кока-кола, каквато Анабел не държеше вкъщи, да си купуват чеснови наденички и да ги изяждат на големи хапки, говорейки едновременно с пълна уста. Наемаха такси и отиваха в Довил точно по времето на следобедния чай. Разхождаха се тържествено из фоайетата на големите хотели, като странстващи артисти, издокарани в дрехите си на богати хипита; приемаха с наслада възмутените погледи на жените на средна възраст, облечени в абсурдно скъпите си костюми Шанел. Водеха си сметка колко жени ще успеят да хвърлят в тъч във всяко отделно фоайе или през всеки отделен ден. Разменяха ненаситно дрехите си; откриха, че шортите и тениските на Дейзи могат да станат на Кики, ако ги пристегне с колан и ги навие в талията. Облечени еднакво, те тичаха по плажовете на Трувил и крещяха невъзпитано на благоприлични семейства. От една лодка, която бяха наели, те скачаха и плуваха в студените северни води; често закъсняваха за обедите и вечерите в „Ла Маре“ и почти не си правеха труда да се извинят, освен на Анабел, която едва ли се нуждаеше от извинението им, очарована от успешното развитие на приятелството между двете момичета. Кики имаше само едно оплакване.

— Този твой брат, той просто ме ненавижда — каза тя на Дейзи. — Флиртувах с него като откачена. Поканих го да дойде с нас, но направо ударих на камък, а това е нещо, което, честна дума, не беше ми се случвало от доста време! Ако въобще някога ми се е случвало! Да не би да има нещо против американците? Или против зелената ми коса? Да не е нещо сбъркан? Просто не мога да го проумея.

— О, Рам е безнадежден случай — забрави за него. Това е чувство за превъзходство, което се придобива в Итън. Той не би искал да бъде груб… просто такова е държанието му — отвърна й неопределено Дейзи. Как можеше Кики да не забележи, колко ревнуваше той? А откъде да забележи? Тя просто нямаше идея, че Дейзи се бе вкопчила в нейното присъствие, за да избегне възможността да остане насаме с Рам. Тя го виждаше да я наблюдава втренчено по време на вечерите, с приведен поглед, като скулптурата на един рицар, убит преди много години по време на кръстоносен поход, която бяха гледали в музея. Сякаш само тесните му зеници се вглеждаха в нея, но тя усещаше как иска да я разкъса с очи.

Няколко пъти Рам успя да я улови сама на стълбите и беше готов да я обсипе с целувки, но стъпките на вярно следващата я по петите Кики го спираха. Рам беше озлобен и безразсъден в своята безпомощност, но Дейзи се изхитряваше да не остава никога далеч от Кики. Даваше си сметка, че това прикритие няма да трае вечно, но искаше да го използва, докато можеше. Наистина имаше нужда да бъде известно време разделена от Рам и бе готова да поеме риска от наказанието, което щеше да последва, когато Кики си заминеше. Всяка нощ, дълго след като Кики беше заспала, Дейзи се въртеше в леглото и се опитваше да сложи някакъв ред в обърканите си чувства, но без успех. Отново и отново подреждаше фактите: голямата си обич към Рам, нуждата си от Рам и нарастващото с всеки изминал ден убеждение, че това, което той направи с нея, е неимоверно лошо, недопустимо грешно, независимо от това какво самият Рам смяташе. Дори веднъж й мина мисълта да поговори с Кики, но когато си даде сметка за думите, които трябва да използва, за да й разкаже всичко, разбра, че беше невъзможно. Сама трябваше да си носи бремето и срама. Ужасен, безкраен срам, от който не можеше да се скрие.

Накрая дойде денят, в който Кики и майка й трябваше да отпътуват за Лазурния бряг, където щеше да долети от Детройт баща й. Планираха да спрат в Лимож и за два дни да изминат дългото разстояние. След няколко седмици Кики щеше да постъпи в първи курс на Калифорнийския университет в Санта Круз. Въпреки че официално не бе се дипломирала в нито едно от многобройните училища, които беше посещавала, оценките й от встъпителните тестове за колежа бяха достатъчни за Санта Круз и тя бе приета в един от най-либералните и свободомислещи университети в света. Родителите й грижливо бяха координирали пътуванията си, за да могат да прекарат известно време с дъщеря си „преди да я загубим в дебрите на висшето образование“, както почти през сълзи бе казала Елеонор. Нямаше как да разочарова баща си и да продължи престоя си в „Ла Маре“, както я бяха помолили Дейзи и Анабел.

— Дейзи, обещавам ти, че за Коледа ще отидеш на гости на Кики в Щатите — каза Анабел на опечалените момичета.

— До Коледа има милион години. Не може ли Дейзи да дойде с мен в Санта Круз? — попита настъпателно Кики.

— Тя трябва да завърши още една година при лейди Алден, преди да се яви на изпити за университета — търпеливо каза Анабел.

— Ох, долна, шибана история! Извини ме за изразите Анабел, но се чувствам като отхвърлена любовница или нещо такова — каза Кики.

— Не ми приличаш много на такава — засмя се весело Анабел. Тя беше се привързала към необикновеното създание, странната дъщеря на отдавнашната й приятелка Елеонор, която преди големия си автомобилен брак бе една добре възпитана, консервативна американска госпожица.

През нощта, когато Рам потропа на вратата, Дейзи отвори незабавно. С отпътуването на Кики си даде сметка, че по време на цялата тази щура седмица, без да съзнава, е взела решение за бъдещето си. Сега почувства нужда, остра като жаждата след дълъг ден в празна лодка, да се върне към загубеното си юношество, да стане отново непорочна като в празничния ден на четиринайсети юли. Беше спокойна, решителна и завладяна от увереността, че може да пожертва всичко в името на тази цел. Хаосът, в който бе попаднала, беше зад нея. Можеше да живее и без Рам. Неговата закрила беше безкрайно по-лоша, отколкото да бъде сама в целия свят. Всички мисли в мозъка й бяха ясни и точни за първи път след смъртта на баща й.

Рам влезе и заключи вратата след себе си. Забързано поиска да прегърне Дейзи, но тя отстъпи към перваза на прозореца. Не беше свалила жълтата си рокля, с която беше на вечеря, и всички светлини в стаята й бяха запалени.

— Седни, Рам. Искам да ти кажа нещо.

— Може да почака.

— Не, Рам, нито секунда. Искам да ти кажа, че това, което правехме, свърши. Край! Аз съм твоя сестра. Ти си мой брат. Никога повече няма да го направя, защото е погрешно и на мен не ми харесва.

— Тази мръсна кучка Кики! Ти й каза, нали? — извика той, позеленял от озлобление.

— Нито дума. Никой не знае нищо и никой никога не ще узнае, кълна ти се. Но всичко свърши.

— Дейзи, говориш като някоя малка буржоазка: „Всичко свърши!“ Как е възможно да е свършило? Та ние се обичаме. Ти ми принадлежиш, мое малко глупаче, и ти го знаеш!

— Не принадлежа на никого, освен на себе си. Можеш да направиш каквото поискаш, можеш да разпродадеш всичко, което татко обичаше, можеш да живееш както ти се харесва, но аз ще остана с Анабел на Итън Скеър — сигурна съм, че ще ме подслони — и всичко е приключило. Повече не си ми нужен.

Рам се приближи до нея и стисна с едрата си длан ръката й под рамото, причинявайки й болка. Дейзи седеше мълчаливо като мраморна статуя. Беше достатъчно светло, за да види кадифените зеници на очите й, и това, което прочете в тях, беше окончателно, неподвластно никому решение, твърдо и ясно, влудяващо го.

— Рам, свали ръката си! — заповяда тя.

Думите й, все още произнесени спокойно и въздържано, му подействаха като остен. Той я стисна с двете си едри, кокалести ръце и рязко я изправи на крака, сякаш бе животно, на което трябваше да се даде урок по дисциплина. Тя стоеше безстрашно във вкопчилите се ръце и го гледаше право в очите. Безжалостно, той я придърпа към себе си и я целуна по устата. Тя не помръдна. Почти не дишаше. Започна отново да я целува, с премерена ловкост, опитвайки се да задуши яростта си. Целуваше я дълго, страстно, с онези опияняващи целувки, за които само преди седмица тя бе копняла. Стоеше пасивна, отчуждена, с плътно затворени, хладни устни. Помилва косата й с твърда, настойчива ръка и прошепна в ухото й:

— Дейзи, Дейзи, ако не искаш нищо повече, няма да правя… само ще се целуваме и ще бъдем един до друг, обещавам ти, заклевам ти се!

Но докато той се навеждаше над нея и обсипваше страните й с целувки, тя усети, че пенисът му се втвърдява и се допира застрашително до корема й. Събра цялата си сила и се отскубна от ръцете му.

— Няма смисъл, Рам. Аз не ти вярвам! Аз не те искам! Не ми трябва нищо — нито целувки, нито прегръдки, нито лъжовните ти думи. Напусни стаята ми! — гласът й беше тих, защото не искаше да я чуят останалите в къщата, но беше напрегнат, оскърбително отблъскващ.

Отстъпваше назад, докато се опря о далечната стена на стаята. Той идваше след нея, с черти, размазани от похот, с поглед, замъглен от страстното желание да я обладае. Рам беше изгубил контрол над действията си. Притисна Дейзи към стената с цялата си тежест, вдигна полата й с брутален жест и притисна към корема й твърдата издатина на своя пенис. С другата си ръка сграбчи гърдите й и започна да ги мачка яростно, в полуда.

— Нямаше да се осмелиш да го направиш, ако татко беше жив, ти, долен страхливец! — извика задъхано Дейзи.

Рам стовари десницата си върху лицето й. Тя усети, че зъбите й нараняват вътрешната страна на бузата й, в устата й потече кръв. Пак я удари и отново, и отново. Обзета от паника, Дейзи се опитваше да поеме дъх и да изкрещи, но той запуши устата й с ръка и я повлече към леглото. Събрала до последната капчица енергията, която притежаваше, тя се мъчеше безуспешно да отстрани от устата си ръката му през следващите няколко кратки, погнусяващи минути. Гълташе кръвта, която се стичаше в устата й, за да не се задуши. Усети, че разкъсва слипчетата й. Трябваше да я удари още два пъти, преди да успее да раздели с коляното си краката й. Тогава започна изпепеляващата безкрайност на кошмара, през който той вкарваше члена си в нея, пак и пак, с жестокостта на луд. После свърши и си отиде. Дейзи лежеше неподвижна, от устата й капеше кръв. Чувстваше се толкова изчерпана и обругана, че трябваше да мине много време, докато от очите й най-после потекоха сълзи. След като спря да плаче, измъчвана от болка, Дейзи стана решително от леглото си и отиде да събуди Анабел.

Анабел й даде топла вода и меки кърпи, за да спре кървенето. Прегърнала я силно тя слушаше отново и отново цялата история, докато накрая, успокоена, Дейзи заспа на леглото й. Едва тогава даде воля на сълзите си, много по-горчиви, много по-измъчени, много по-яростни от сълзите на Дейзи. Тя беше изменила на Сташ, беше изменила на Дейзи. Престъплението на Рам трябваше да остане в тайна, лишавайки я от възможността да отмъсти, както би искала. Никога повече няма да му проговори — той беше мъртъв за нея, — но нямаше начин да го предаде на правосъдието. Стореното не можеше да се върне назад! Тя проклинаше себе си, слепотата си, доверчивостта си, наивността си.

Още на разсъмване тя позвъни в хотела в Лимож, където щяха да преспят, семейство Каванъф.

— Елеонор, на телефона е Анабел. Не ми задавай въпроси, а ми кажи, мислиш ли, че е възможно Дейзи да се запише в Санта Круз?

— Тази година? Не е ли твърде малка? — отвърна Елеонор Каванъф с обичайната за нея способност да се насочва направо към същността на въпроса.

— Не става дума сега за възрастта й. Мислиш ли, че може да изкара изпитите? Много е важно, Елеонор, иначе не бих я пуснала да замине толкова бързо.

— Сигурна съм, че ще се справи с тестовете в колежа. Образованието й е на много по-високо равнище, отколкото на една седемнайсетгодишна американка, благодарение на свирепата училищна система във вашата страна. Слушай, ще проверя дали все още има непопълнени места и къде може да се яви на изпитите.

— Ако можеш, свърши го още утре — днес, искам да кажа. Не чакай да се прибереш вкъщи — помоли Анабел.

— Можеш да разчиташ на мене.

Елеонор не беше от хората, които задават излишни въпроси:

— Веднага щом отворят канцеларията на университета, ще им телефонирам, а после ще ти позвъня, за да можеш да изпратиш документите на Дейзи.

— Бог да те благослови, Елеонор!

— Анабел, ти знаеш, че приятелството ни не е от вчера. Помни го и не се тревожи за нищо. Гарантирам ти, че Дейзи ще бъде приета в Санта Круз. В последна сметка, нали аз ги накарах да приемат Кики? Е, там все пак не е Харвард.

Но е на осем хиляди километра далеч от Рам, помисли си Анабел и затвори телефона.