Джудит Кранц
Принцеса Дейзи (17)

16

Имаше само една стая в апартамента на Валариейн, която не беше снимана за списанията за мода или вътрешна архитектура. Тази стая остана непроменена и след безконечните размествания на обзавеждането на апартамента им на Парк Авеню, което се подменяше напълно всеки две години. В тази стая прекарваха редките минути, в които оставаха заедно сами, преди да се преоблекат, за да излязат или да посрещнат гости в къщата си, а това беше всеки божи ден. В шест часа привечер те се срещаха в тази стая.

Подът и стените й бяха покрити с дебела мъхеста тъкан в бежово кафеникав цвят, а таванът беше сводест, изработен от медни пластини. От скрити ниши на тавана се разпръскваше мека светлина и осветяваше многобройните орхидеи, които растяха във висящи кошници. В центъра на тази напълно празна стая се издигаше площадка, покрита с килим; на нея бе положена огромна кръгла вана с размерите на обикновена баня, направена от черно фибростъкло. Беше двайсетина сантиметра по-дълбока от нормалните вани и имаше четири специални хромирани кранове за вода, които създаваха четири водовъртежа, с температура до 42 градуса. Ванеса и Робин лежаха голи във ваната, успокояващата вода обгръщаше стегнатите им, отлично поддържани тела, а те отпиваха от леденото сухо бяло вино и бъбреха за това как е минал денят им, какво интересно им се беше случило. По този начин те още повече утвърждаваха дълбоките връзки, които ги държаха заедно.

Както повечето семейни двойки хомосексуалисти, отношенията им бяха по-здрави и по-трайни от тези на мнозинството хетеросексуални двойки, които познаваха. Няма семейство по-предано и по-ангажирано с общите и индивидуални успехи от съпруг хомосексуалист, женен за лесбийка, няма любов по-крепка, по-обвързваща и взаимно закриляща се. Заедно те получават огромни облаги, които никога не биха могли да постигнат извън брака. И най-главната от тях — избягването на открити спекулации заради отношенията им с привлекателни мъже и жени над трийсет години в средите, в които се движеха, където сексуалните им предпочитания не бяха тайна за почти никой. Заедно те представляваха „брачна двойка“, много по-лесна за възприемане, отколкото сам хомосексуалист или двойка от еднакъв пол. Нещо повече, те се превръщаха в тъй желаната от домакините добавка към всеки прием или вечеря — идеалната, хармонична двойка.

Заедно бяха създали традиционен, безкрайно сигурен дом и за двамата, в който Робин беше свободен да развихря таланта си да създава бляскави барокови обстановки и още по-пищно аранжиране на цветята. Той беше намерил и обучил безупречни прислужници, а Ванеса замисляше и, организираше изискани приеми, с които успешно помагаше на кариерата на своя съпруг. И накрая — те не изпитваха ревност един към друг, каквато могат да изпитват любовниците. Всеки имаше свободата да се отдава на личните си сексуални вкусове с още по-голямо удоволствие, знаейки, че после ще има с кого да сподели преживяванията си, да потърси съвет, помощ, утешение, дори, ако се налага, и съдействие за впримчване в заложената клопка.

Бракът им даваше достъп до каймака на обществото и богатството, което не биха могли да постигнат в такава степен, ако живееха сами. Като „семейство Валариейн“ те бяха канени на вечеря в Белия дом, на увеселителни пътешествия с най-големите яхти, гостуваха в именията на древни английски и ирландски родове. Те бяха безупречната семейна двойка, която никога не беше поддала в скандали, въпреки че от време на време се дочуваха пикантни слухове за тях, но в наши дни кой обръща внимание на слуховете?

Като „семейство Валариейн“ те бяха завинаги освободени от позорното петно на хомосексуализма; като брачна двойка се движеха безпрепятствено в широкия свят на знаменитостите, докато в своя интимен кръг от приятели те бяха признати и аплодирани заради удачния и много умен начин, по който заблуждаваха останалите и си служеха един на друг. Бяха открили тайната, която толкова рядко се показваше в своята първична, гола същност — в света на преуспяващите не се прави разлика в пола, а в това успех ли има, или неуспех. Единственият съществен въпрос, който се задава там, е: „Ти един от нас ли си, или не си?“

Хомосексуалните семейни двойки представляват една вариация от комбинации. Бисексуален съпруг, наричан винаги от Робин тип „джаз танго“, който през първите години на брака от време на време има контакти и с жена си и почти без изключение успява да създаде невероятно красиви деца. Вторият случай е истинският хомосексуалист, оженен за съпруга, която изпитва ужас от всякакъв вид полови контакти. И третият, жена лесбийка, чийто съпруг е пасивен, може да се каже почти неутрален. Валариейнови бяха от онази разновидност, при която историите, споделяни е другия, бяха наистина възбуждащи и интригуващи, защото Робин беше не по-малко сексуално активен от жена си.

Робин и Ванеса се обичаха истински, нежно и всеотдайно. Ако той беше настинал, тя щеше да му носи витамин С всеки час и да го гледа, докато го изпие. Ако тя бе имала изморителен ден, той щеше да масажира гърба й в продължение на час, докато се отпусне напълно, после щеше да отиде в кухнята и да нареди на готвача какво точно да постави на подноса, да го отнесе сам в спалнята й и, като я настани сред пухкавите възглавници, да настоява да хапне нещо. Съвместният им живот имаше дълбоки корени и неговото толкова положително развитие постоянно се подхранваше от двамата. Ванеса често обичаше да цитира Рилке: „Любовта се състои в това двама самотници да се закрилят и да намерят общи точки, и да се поздравят един друг.“

Освен че се обичаха, те бяха и най-добрите приятели. Робин се възхищаваше от хладнокръвието на жена си, от настървението, с което преследваше желаното от нея, и й беше особено благодарен за ролята, която играеше в неговата кариера. Неповторимият почерк на нейния стил, произтичащ от неповторимата й личност, се предаваше и на моделираните от него дрехи, в които едва ли имаше нещо особено. Способностите му като моделиер бяха ограничени — знаеше как да направи жените да изглеждат красиви и женствени, предпочиташе да работи върху официални вечерни тоалети, наблягайки на привлекателността на воланите и шумоленето на тафтата, но никога през живота не бе имал някаква оригинална идея като моделиер. Въпреки това, година след година, богатите жени на Америка купуваха прескъпите му дрехи. Отчасти това ставаше, защото модните списания даваха много положителни отзиви за колекциите му, след като техни представители получават така желаните покани за приемите в дома на семейство Валариейн. Но основната причина за продажбата на дрехите бяха често появяващите се в списанията снимки, на жена му, подбрала изработените от мъжа й тоалети с такъв нюх и умение и заобиколена от хора с вкус и положение в обществото, че „а ла Валариейн“ започна да означава красива рокля, в която жена от висшата класа можеше да се чувства почти като самата Ванеса — предизвикателна със своеволната, подчертано нехармонична елегантност.

Апартаментът им на два етажа отразяваше силата на тяхната връзка. Те пълнеха всяко кътче на своя огромен дом със скъпоценни статуетки не от някаква алчност, а защото инстинктът им за домашен уют и топлина бе изострен до крайност. Всеки предмет, който избираха и купуваха заедно, утвърждаваше тяхната обвързаност — от комплекта купи от „Пирекс“ до скъпо струващата морска сирена, дизайн на Тони Дюкет. Използваха покривките за маса, сребърните прибори и порцелановите сервизи, сякаш извършваха свещенодействие, на което са способни единствено току-що обвързаните брачни двойки. Много преди да стане модерно един мъж да се интересува от подробностите на обзавеждането на дома, Робин Валариейн се гордееше със способностите си да създава домашен уют. За разлика от всепризнатата богиня на вътрешната архитектура Систър Периш, чиято парола бяха думите „лукс и дисциплина“, семейство Валариейн вярваше в лукс и само лукс. Всяка една от спалните им възглавници бе украсена с кант или пискюлчета, всеки абажур — обшит отвътре с розова коприна, всяко перде бе двойно подплатено и красиво надиплено и прихванато отстрани, всяка стена бе покрита поне дванайсет пъти с лак, ако не беше облицована с някоя рядка тъкан, всеки диван изглеждаше прекалено голям и натъпкан с морска трева, но беше изключително удобен. Това караше гостите им, потънали в меките дивани и кресла, да се чувстват уютно и сигурно като бебе в люлката си и ги предразполагаше да клюкарстват по-свободно, отколкото ако седяха на строги, неудобни гарнитури. Не бе имало събиране в къщата, на което да не се издигне в небесата някое име или да не се унищожи нечия репутация.

Тази двойка, която пазеше крепостта на своя брак с непоколебимото чувство за вярност, което изпитваха двама кръвни братя, бе предпазена от взаимно влияещото си настроение на любовниците, избягваше наложените от моногамията ограничения и се радваше на всички привилегии, които предоставяше бракът.

Ванеса Валариейн владееше до съвършенство изкуството да се прави някому услуга. Имаше собствена теория, че услуга, направена на точно избрания човек, в точно избраното време, без някакъв предварително обмислен мотив или очакване на взаимност, впоследствие често се оказва полезен, дори твърде съществен елемент в сложната мозайка на нейния живот… като хайвер, хвърлен във водата. Точно избраното време беше, според опита й, когато направеше услуга на човек, който нямаше причина да очаква нищо от нея, тъй че всичко изглеждаше добронамерено и чистосърдечно, резултат на високата оценка на качествата на личността. Почти никога не правеше услуга на някой, който се обърнеше с молба към нея — услугите й трябваше да изглеждат неочаквани и да останат незабравими. Човекът, комуто тя решаваше да услужи по някакъв начин, нямаше нужда от препоръки, освен от изострената й интуиция, която безгрешно й подсказваше кой върви нагоре и кой се сгромолясва, кой щеше да се справи, кой имаше потенциални възможности, все още незабелязани, и кой не заслужава да си губиш времето с него. Като опитен сърфист тя предугаждаше задаването на една голяма вълна и стъпваше здраво на сърфа, преди жените от нейния свят да забележат надигането на вълната и нейната сила.

Когато Топси Шорт й спомена, че Дейзи Валенски ще направи скици с молив на Сидни, преди евентуално да получи поръчка за три портрета с маслени бои на момичетата й, яхнали своите понита, Ванеса усети с шестото си чувство благоприятната възможност. Бе наблюдавала Дейзи преди вечерята. Единствена от присъстващите разбра веднага, че зеленият костюм Скиапарели е близо четиридесетгодишен и че смарагдите са изкуствени и че по някакъв начин момичето е уязвимо. Как точно, при титлата, която притежаваше, при предполагаемото приказно богатство, останало й от баща й, и при красотата й, беше необяснимо, но Ванеса беше сигурна в това.

— Защо не погледнем скиците, преди да замине за Ню Йорк — предложи тя.

— О, мисля, че няма да й хареса — отвърна Топси. — Когато я помолих, тя ми каза, че са много сурови наброски, нещо като стенографски записки. След седмица-две ще ми изпрати готовата скица с молив.

— Какво значение има дали й харесва, или не, моя млада Топси? Хайде да надникнем, ще бъде много забавно.

С нежелание Дейзи разреши на двете жени да разгледат скицника й. Съдържаше десетки рисунки с бързи, изчистени линии, които не говореха абсолютно нищо на един непрофесионалист.

Топси стоеше мълчалива, на лицето й бе изписано явно неодобрение, но Ванеса мигновено долови значителния талант на Дейзи.

— Много си добра — естествено, че не ти казвам нищо ново! — каза тя на Дейзи. — Топси, ще допуснеш грешката на годината, ако не помолиш принцеса Дейзи да нарисува и трите ти момичета. След две-три години ще ти се наложи да плащаш двойно за всяка нейна работа, разбира се, ако случайно намери време за теб.

— Да, така е, сигурно… просто… не знам дали ще ги хареса Хам? — Топси гледаше Ванеса с обожание. Как можеше в такъв момент да взема решения дали ще прави поръчки на портрети, или не, когато усещаше голите си бедра, леко потъркващи се едно в друго, а въображението й бе заето с опипващите ги, вълшебни ръце на Ванеса?

— Не мога да си представя, че нещо друго би му харесало повече. Освен това, обърни внимание, Топси, ако не го направиш сега, няма да имаш спомен от момичетата, преди да са започнали да растат — те са в идеалната възраст точно сега. Ако бях на твое място, не бих се колебала и секунда. Бих поръчала истински големи маслени портрети, които да останат за поколенията… точно така! — каза тя и се обърна към Дейзи. — Естествено, ако имате възможност и време да поемете такава поръчка.

— О, ще намеря време — отговори Дейзи и помисли, че ако трябва, цял месец ще рисува всяка нощ, за да получи парите преди пристигането на новата сметка от Англия.

— Тогава, всичко е наред. Направих ти голяма услуга, Топси, не искам да я забравяш. Един ден ще ме благославяш за това.

— Благодаря Ви, госпожо Валариейн — каза бързо Дейзи. Ванеса съзря скрито облекчение на лицето на Дейзи. Значи, все пак тя имаше нужда от пари. Любопитно.

— Да ми благодарите, вие? Топси е тази, която трябва да ми благодари. Извади дяволски късмет, че приехте поръчката й — отвърна Ванеса със сърдечна, широка усмивка, каквато винаги придружаваше оказването на една обещаваща услуга, подсказана й от нейния инстинкт. Сега Дейзи Валенски й ставаше длъжница.

— Следващия път, когато отидем в Англия, ще кажа на Рам колко талантлива намирам, че сте. Той е много добър наш приятел, ние сме предано привързани към вашия брат.

— Благодаря Ви, госпожо Валариейн — каза автоматично Дейзи. Усети, че в сърцето й попада голяма буца лед.

 

 

— Това, от което се нуждаеш, Люк Хамърстейн, е някой да отмъсти за опустошенията, нанесени в твоя живот — съобщи Кики с мил глас.

— Онази, последната изложба, която посетихме, мисля, че току-що го направи — каза Люк, след като седнаха на масата в „Балрум“.

— Мислех, че ще ти хареса. Колко са хората, видели през живота си копия от предмети, използвани от древните жители на Квебек?

— Твърдо съм един от първите. Мечтаех да ги видя още щом постъпих в началното училище. Освен това, нрави ми се и фактът, че групата, която е изработвала копията, сега прави такива в Сохо, за да ги изложи в Квебек. Именно подобен род културен обмен може да спомогне за развитието на несигурните връзки, които винаги сме имали с Канада.

— Да, безпокоя се много за Канада.

— Нима?

— Естествено. Има един тунел, който започва в сърцето на търговската част на Детройт и те отвежда право в Канада. Когато братята ми и аз самата бяхме малки, вадехме душата на баща ни да ни взема със себе си. Звучеше толкова романтично.

— И беше ли наистина?

— Разбира се, че не. Това още веднъж доказва, че ти не знаеш нищо за Детройт… или Канада.

— Няма начин да имаш късмет във всичко.

— Пак ми се подиграваш — каза Кики, повдигайки дяволито извитите си вежди нагоре към рошавата си коса, която временно беше в своя естествен кестеняв цвят.

— Съжалявам, но просто не мога да се въздържа. Ти си като Беатрис в „Много шум за нищо“, помниш ли — тя бе „родена във весел час“?

— Така, но накрая успя да хване момчето, нали?

— О, няма ли да престанеш най-сетне?

Люк Хамърстейн беше преследван от женски същества от дванайсетгодишната си възраст, но никога не беше срещал жена, толкова откровена в намеренията като Кики Каванъф. Тя или беше един подвижен сборник от всички хитрости и изкусителства, познати и използвани от жените откакто свят светува, или беше наистина това, за което се представяше — една невинна сладострастничка, която обичаше да прекарва добре и пълноценно времето си и бе избрала него за партньор. Люк беше свикнал да общува с новото поколение жени, но Кики беше истинска „зелена барета“ в борбата между половете. Трябваше да признае, че го изкарваше от равновесие. Налагаше му се често да разиграва сцени, които се предполагаше, че влизат в арсенала на жените. Тази размяна на ролите понякога изглеждаше смешна.

— Искам нещо за пийване, за Бога, чувствам се като пребит — каза Люк. И двамата бяха натоварени с големи кошници със следобедните им покупки.

— Опитвал ли си някога силен сайдер? — попита Кики. След леденото бренди „Айриш кофи“ това беше другото й любимо питие.

— Все още не, но мисля, че можеш да го поръчаш, след като явно имаш намерение да го направиш.

Той погледна с вече поуталожен яд към кошниците, които бяха поставили на покрития с бели плочки под. Ако не го лъжеше паметта, Кики беше купила сатенен калъф с апликации за термофор в един магазин, наречен „Любовта на Хариет“; скулптурна фигура на жаба, изцяло изработена от тръби за неоново осветление в една галерия, която се казваше „Да бъде и пребъде Неонът“; две дрехи от черен сатен, съответно назовани „кимона за гости“; две бутилки „Соав Бола“ и една бутилка бърбън „Уалд Търки“ в магазин за спиртни напитки, на чиято витрина една табелка съобщаваше: „НЯМАМЕ ПОЛОВИНЛИТРОВИ БУТИЛКИ ВИНО“.

И някакво бижу, което направо го изкара от релсите — сърце от слонова кост, от което висеше червено камъче като капка кръв. В Сохо дори бижутата имаха имена и това се наричаше „Пробиват с нож сърцето ми“. Дотук не влизаше нищо от купеното в големия магазин за хранителни стоки „Дийн и Делука“, където покрай входа стояха наредени огромни кошове, отрупани с чесън, ябълки, лимони, черни репи, орехи и сушена юка, а от тавана, два етажа по-нагоре, висяха скъпи тенджери и тигани. В магазина Кики наистина се беше развилняла. Парчета гъши дроб в сурово състояние и желирано месо от пуйка, и двете над двайсет и пет долара килото, от щанд, на който бяха изложени повече от две дузини различни видове гъши дроб; бурканче с мед от диворастящи цветя, от Холандия; бито сирене „Империал“ и „Пти Сен Марселин“ — малки парчета сирене, обвити в кестенови листа; три различни вида салам — от Испания, от Италия и от Франция; половин кило пушена шотландска сьомга, буркан с подлютена бамя, половин кило специална шунка, дузина съвсем пресни кроасани, половин парче сирене бри. От кошовете с хляб, които бяха пръснати из целия магазин, избра един кръгъл хляб, четири франзели и едно парче черен сладък хляб. После добави кутия шоколадови бонбони от фирмата „Доувдейл Бътер Шортбред“, основана в Англия през 1707 година, и няколко блокчета черен шоколад от калифорнийската компания „Жирардели Чоколейт Къмпани“. Имаше нещо в комбинацията от храни, купени от Кики, което се стори на Люк доста подозрително подсказващо.

Като всички работещи в рекламния бизнес, Хамърстейн не бе посещавал многократно Сохо преди това, просто не можеше да пропусне възможността да види новите творби, които излагаха галериите в района. Но по-често се задоволяваше с кратки посещения на Бродуей 420, където галеристи като Лео Кастели, Сонабенд и Андре Емерих бяха открили свои клонове.

Днес той бе видял онзи Сохо, който досега не беше забелязвал; Сохо на хората, които действително живееха тук; където на витрината на месарницата на братя Порчели беше изложено прясно телешко шкембе; където едно момченце с колело спря Кики на ъгъла и я помоли: „Бихте ли ме превела през улицата, госпожице?“; където имаше надпис: „НАМЕРЕНА ПЕРСИЙСКА КОТКА“.

Бе поставен на видно място на витрината на бакалията „М и Д“ — занемарен, старомоден магазин, въпреки това с претъпкан хладилен шкаф със скъпия сладолед „Хеаген-Дацс“ и лавици, на които солените ядки стояха редом до религиозни картини и десет вида кисело мляко; Сохо, където в ателието на Мандела можеш да купиш Jungian символика, представляваща усилието да намериш отново себе си, изработена от ръчно изплетена тъкан и оцветено стъкло. Това бе Сохо на екзотичните контрасти. Дж. Волпе, машинен инженер, обитаваше в съседство с галерия, предлагаща гравюри на „еротични храни“, машини, които продаваха водопроводни съоръжения и инструменти се деляха от стена от галерията Джак, където бяха изложени акварели на Ерте и Жан Кокто.

Кики изгледа лукаво Люк. Той беше в шок от Сохо — признаците й бяха добре познати. Имаше идея да вечерят в „Балрум“, но огромното пано на отсрещната стена само щеше да увеличи неговото притеснение. Това пано изобразяваше по жив фотореалистичен начин деветнайсет от най-известните художници и жители на Сохо, включително Лари Ривърс и Робърт Индиана.

— Знам какво ти трябва — каза тя на Люк.

— Сега пък какво?

— Китайска кухня.

— Боже, ти си напълно права! Това е единственото нещо, което бих могъл да хапна. Как се досети?

— Просто е. Ти си евреин, а когато един евреин изпадне в културен шок, единственото, което може да го върне на земята, е deli или нещо китайско. Ние, неевреите, мигновено се чувстваме по-добре, ако седнем и започнем да гледаме как изгаря бял хляб.

— Искаш да кажеш „как се пече“?

— Не, не, как изгаря като бъдник. Хайде, отиваме в „Ох-Хо-Со“, точно на отсрещния тротоар.

Тъй като все още никой не беше дошъл да вземе поръчките им, без много да се церемонят, те взеха кошниците си, напуснаха „Балрум“, пресякоха улицата и се вмъкнаха в бара на китайския ресторант. Това беше един много гостоприемен бар, наблъскан с канапенца с поизтъркана тапицерия от зелено кадифе и дървени столове, от които нямаше два еднакви, разположени в безпорядък около маси от преработени шкафове за шевни машини, останали след фалита на фабриката „Викториана“.

На светлината на джубокса тъмните очи на Кики сякаш пръскаха искри от жълти диаманти, опали и ликуване.

— Господинът ще иска двоен бърбън „Уалд Търки“, чисто, а за мен, силен сайдер — поръча Кики на келнера. — Сега, нека да поговорим за онази вечер. Защо не искаше да се любим? Наистина ли беше толкова уморен? — попита тя Люк с най-циничната си усмивка.

— По дяволите! Тъкмо започна да ме глезиш като истинска жена и ето че отново ставаш агресивна като бик. Не би ли могла да изчакаш да опитаме поне яйчените рулца?

— Единственото, което исках да кажа, беше, че аз не бях много уморена, въпреки че се разправях през целия ден с Тезей. Тогава как да си го обясня? Може би си много стеснителен… и изчакваш да мине третата среща? Или пък имаш религиозни скрупули?

— След яйчените рулца — напомни й кротко той. Владееше равновесието на силата. Имаше пълна представа за своите силни страни, затова нямаше нищо против да разкрие и слабите си. Никога не бе срещал жена, която да му бъде достоен противник — това беше скритата му гордост. Трите му по-възрастни сестри го бяха научили за жените повече, отколкото имаше нужда да знае, обичаше да казва понякога. Разбира се, даваше си сметка, че в последните години това твърдение започваше да става оборимо. Той видя Кики, която го измерваше с поглед с вещината на крупие от Монте Карло, не, по-точно, на мафиотски бос в Лас Вегас. Усмихна й се загадъчно, присмехулно.

— Знаеш ли на какво ми напомняш? — каза възбудено Кики.

— На онези глави, намерени в древногръцки гробници от 5000-та година преди Христос, изложени в музей Метрополитен. Те всички имат самодоволна, високомерна, потайна усмивка, дори не се опитват да се представят за честни — абсолютна самонадеяност, която е продължила три хиляди години.

— След рулцата.

— Добре, но тогава гледай какво ще става!

— Винаги ли предупреждаваш набелязаните си жертви?

— Опитвам се да играя честно. В много отношения мъжете са по-крехки от жените.

Люк въздъхна и погледна към Кики, като че искаше да й внуши усещането, че бе ни повече, ни по-малко от купчина подаръци, които тя жадуваше да разопакова.

— Окей, нека да поговорим за други хора. Разкажи ми за майка си — предложи Кики.

— Майка ми е супер консервативна. Тя никога не променя обзавеждането. Все още живеем в стил „арт деко“.

— Майка ми променя обзавеждането всяка година. Мисля, че току-що се сдобихме с „арт деко“.

— Майка ми ме предупреди, че ако един ден аз все пак реша да се оженя за някое красиво, благовъзпитано момиче, скоро ще се окаже, че тя е още една стара „шикса“. „Шикса“ е единствената дума на идиш, която знае.

— Майка ми смята, че единственият начин да дресираш самурено палто е да го облечеш и да отидеш в японски ресторант в деня, когато го получаваш от кожаря. Поръчва суки-яки, приготвено на масата, и не сваля от гърба палтото, докато трае целият обяд. Трябва да бъде оставено навън около седмица, за да се отмирише, но после палтото знае, че тя е господарката. Струва ми се също, че е антисемитка.

— Майка ми е такава антисемитка, че когато в клуба започнаха да допускат и руски евреи, вместо само германски, тя го напусна.

— Майка ми е още по-зле. Изкара курс по изкуствено дишане уста в уста, в случай, че баща ми получи сърдечен удар, но веднъж, в една банка, един мъж получил удар пред очите й, но тя не се опитала да го спаси, защото изглеждал отвратително, а тя се страхувала да не пипне нещо от него… и той умрял пред очите й.

— Боже! Наистина ли е направила така? — извика очарован Люк. Кики печелеше играта „майка ми“.

— Но, но това се случило на икономката в имението на майка ми — призна Кики.

— Майка ми няма никакви икономки — каза Люк с хладна усмивка.

— Никога ли не сте се местили? Трябва да имаш икономка, за да купиш къща.

— Майка ми не вярва в преместването — това е твърде модерно. Тя има просто…

— Апартамент на „Парк Авеню“ и къща в… Паунд Ридж… и място в Уестхемптън, не — Истхемптън, нали?

— Почти позна. Как успя да уцелиш толкова близко?

— Предположих. Мисля, че имаме еднакви майки, само дето те не го знаят.

— Даваш ли си сметка — каза унило Люк — че пет пъти повече хора купуват храна за котки и кучета, отколкото бебешки храни? Не е ли ужасно това?

— Не, глупчо. Бебетата порастват и започват да ядат храна като големи хора, а животинчетата цял живот ядат една и съща храна.

— Не си съвсем глупава — призна неохотно Люк. — Повечето хора реагират на тази статистика с подобаващото възмущение.

— Искаш ли да си държим ръцете — попита с надежда Кики.

— Не когато ям омар по кантонски! — отвърна скандализиран Люк.

— Ти си едно студено същество — предупреди Кики, поглеждайки с копнеж към устата му. Винаги има нещо много апетитно в мъжката уста, скрита между мустаците и брадата, отколкото ако си стои просто така на лицето, оградена от кожа.

— Каза го, за да ме накараш да ти докажа, че не съм досаден. Няма да мине! — Люк се зае спокойно с омара си. Кики го погледна обезсърчена. Нещо не вървеше както трябва. Според големия й опит мнозинството от мъжете не можеха да окажат съпротива на добре организираната, абсолютно безсрамна атака. Смутени, объркани, поласкани, те лапваха хитро подхвърлената въдица, а това беше само на крачка, преди да лапнат по нея. Люк я безпокоеше… усещаше, че нещо в подхода й е грешно, но вече беше започнала да го обработва като десетки други мъже преди и сега беше късно да променя тактиката. Може би наистина беше гладен. Може би наистина е бил уморен. Дейзи щеше да отсъства през целия уикенд. С провизиите за закуска и за обед утре имаше още много време да се занимае с този, оказал се твърде упорит, клиент.

— Бихте ли ни донесли топъл чай и малко сладки „оптимистични надежди“ — помоли тя минаващия наблизо келнер.

 

 

Петъкът, след посещението на Дейзи в Мидълбърг, се оказа неочаквано спокоен за студиото. Норт беше заминал на едноседмична почивка, първата от една година насам, така че не се предвиждаха съвещания до средата на следващата седмица. Дейзи имаше да уточнява един милион подробности в студиото, но се зарадва, когато Ник Гъркът и Уинго Спаркс я поканиха да обядва с тях. Обикновено обядваше на бюрото си, хванала сандвич в едната си ръка и телефонната слушалка в другата.

След като келнерът беше донесъл храната им, Ник подхвърли неочаквано: — Та как върви работата, дечко? Държиш се здраво над водата, нали? Искам да кажа, всички ние знаем, че не е лесно да се работи за Норт. Понякога ми се струва, че не може да оцени колко струваш.

— Той не е от хората, които обичат да раздават похвали, но знам, че когато няма пяна в устата, съм си свършила добре работата — сви рамене Дейзи.

— Значи ти си готова да се примириш с такъв вид оценка — попита Уинго.

— Защо не? Има ли нещо лошо в това? — Дейзи нямаше намерение да се оплаква на своите колеги.

— Не едно, а много лоши неща — каза Ник — Все едно да се задоволяваш с трохите на някоя campesina^[1], и аз Ник Гъркът, съм тук, за да ти кажа, че това съвсем не е достатъчно.

— Накъде бие Ник — попита учудено Дейзи. — Ти получаваш твоите комисионни, а те трудно могат да се нарекат трохи.

— Ти ли ще й кажеш, Уинго? — обърна се Ник към младия кинооператор.

— Бъди сигурен, че ще го направя. Слушай, Дейзи. Ник и аз разговаряхме. И двамата смятаме, че можем да се захванем самостоятелно с бизнеса. Ник е най-добрият посредник в града, знае кой се интересува от работата на Норт, но не иска да плаща цените му. Норт мисли, че аз съм просто един оператор, но аз мога да върша и неговата работа. Има много момчета, които са режисьори оператори. За да получа разрешителното си за работа като оператор ми трябваха пет години, но още утре мога да стана режисьор, само ако обявя, че съм такъв. А аз съм добър…

— Откъде знаеш, че си добър? — предизвика го Дейзи.

— Наблюдавам го вече от много време и съм вътре в номерата му… Помисли, освен това, какво толкова му е трудното да си режисьор на рекламен филм?

— Ето какво сме намислили — прекъсна го Ник. — Искаме да открием собствена рекламна къща, но бихме желали да се присъединиш към нас… като съдружник и продуцент. Няма нужда да влагаш нито стотинка, а ще получаваш една трета от печалбите. Щом веднъж се освободя от Норт, мога да тръгна и да търся клиенти за Уинго — имам цяла торба с предложения, които чакат ред. Причината, поради която искаме да си с нас, е, че ти си най-добрият продуцент, когото сме срещали — работиш здраво, можеш да убедиш хората да свършат всичко за теб, гледаш на парите, които се харчат, като на свои собствени, винаги проверяваш по два пъти всичко, тъй че, щастливко, получаваш безплатен билет за тази сделка.

— Значи ти и Уинго, и аз си грабваме шапките и изчезваме, отмъквайки каквото можем с нас? — попита Дейзи.

— Няма да е точно така — протестира Уинго. — Норт може да намери заместник на всеки един от нас… вероятно… няма незаменими хора.

— Да, вероятно, но междувременно, колко дълго ще бъде парализиран? Та ти говориш за отцепване, Ник? — каза Дейзи с нарастващ гняв.

— Голямо чудо — каза безгрижно Ник. — В този бизнес всичко е позволено.

— Ник — попита Дейзи, — кой ти даде първия шанс като посредник, кой те измъкна от оная рекламна агенция и те научи на всички номера в бизнеса? Кой ти показа къде да се обличаш, кой те насърчаваше да дадеш воля на вродения ти непукизъм и пробивност, кой казваше „окей“ на всичките ти прескъпи сметки през онези първи месеци, когато не знаеше къде стъпваш? Норт, нали? А Уинго, кой, по дяволите, подписа с теб договор за редовна работа, вместо да наема оператор за всяка реклама, както прави почти всеки един в бранша? Колко дни в годината щеше да работиш, ако беше само един волнонаемен оператор? И кой беше единственият човек, който поиска да даде шанс на едно момче, което току-що беше получило разрешителното си да практикува професията? Повечето режисьори отиват на сигурно, не им се иска да се занимават с незрели момчета… твърде много неприятности има. И откъде реши, че си станал вече изпечен режисьор, когато единственото, което знаеш, е какво прави Норт? Не проумяваш ли, че не знаеш защо го прави, как се раждат идеите му? Неопровержимо доказателство на това, което казвам, е, че ти си въобразяваш, че е лесно да режисираш реклама. Може би е лесно — една лоша реклама или дори средна реклама. Но една добра реклама? Реклама, която няма да гледаш с абсолютно отвращение, когато прекъсват любимото ти шоу по телевизията? Реклама, която не те кара да повръщаш от очевидните баналности, които ти поднася? Реклама, която изглежда толкова добра, че ти я помниш дори след седмица? Дори след месец, въпреки че оттогава си видял още хиляда? Нещо повече, ти нямаш никаква представа от подбор на изпълнителския състав. Аликс и аз правим единствено подбиране и предложение на няколко възможни изпълнители, а Норт е този, който прави окончателния избор и това е едно от най-съществените неща за успеха на дадена реклама.

— О, млъквай, Дейзи, ако ще ми говориш за лоялност… — прекъсна я с отвращение Ник.

— Адски си прав, че говоря за лоялност. Помня, когато се напи като дърво и се държа толкова грубо с художествения директор от „BBD & О“, че изгубихме поръчката; помня и когато беше изкрейзил да пипнеш поръчката за онези големи рекламни клипове за бирата, че сключи договор за твърдо заплащане по таблиците, без да се консултираш предварително с Арни и ние губехме пари всеки работен ден; помня също и когато или по-точно, колко пъти клиентите са подлудявали Норт с намесата по време на снимките, а ти се появяваше твърде късно, за да ги измъкнеш на обяд и да ги махнеш от главата му поне за няколко часа, помня и…

— Затваряй си ченето, Дейзи — каза Ник, който вече беше ядосан.

— Да пукна, ако не го направя, но искам първо да ти кажа, че във всичките онези случаи Норт побесняваше, но той не тръгна да си търси друг посредник. Държеше на тебе, защото беше поел някакъв ангажимент към теб и ти си повече добър, отколкото лош, но когато си лош, ти си направо ужасен!

— Но Норт се държи толкова грубо с теб — опита се да се защити Уинго.

— Това си е мой проблем — отвърна рязко Дейзи. — И нямам нужда от вашето съчувствие. Той се държи грубо, защото винаги работи под напрежение. Няма минутка време, когато графикът да не тегне върху него. Ако някой може да затяга дисциплината, той трябва да го направи… и Норт го знае. Мое задължение е да сведа тази каша до минимум. Няма нищо лично в неговата грубост и не е нужно да се прави на сър Уолтър Религ с мене, защото аз съм продължение на неговата работа. Между впрочем, вие също сте продължение на неговата работа. Ник, ако не сключваше договори заради Норт, ти просто щеше да работиш заради едната прехрана. Уинго, ако Норт не преглеждаше всеки кадър, преди да заснемеш дори половин метър лента, чудя се каква ли щеше да бъде работата ти? Мисля, че и двамата сте го яхнали яко. Уинго, не искам да кажа, че не си талантлив, просто все още не си готов да работиш самостоятелно като режисьор оператор. А това, че ти и Ник се опитвате да се измъкнете зад гърба на Норт и искате да завлечете всичко, което ви е дал като знания и опит, и доверие, и че се мъчите да ме подмамите при вас — това е най-долната неблагодарност, която съм виждала!

— Ник — започна хапливо Уинго, — очевидно сме допуснали огромна грешка по отношение на принцесата… тя просто не може да дооцени какво значи да работиш за себе си. Дейзи, подобен шанс не ще имаш втори път.

— Може би следващия път някой ще ми предложи да оберем банка… кой знае? Може пък да съм късметлия. Сега чуйте ме, вие двамата съдружници, не успях да хапна и залък от обяда, на който ме поканихте, но вече не съм гладна. Връщам се в студиото и се залавям с работа. Що се отнася до мене, този прекрасен обяд никога не се е състоял. Не сте ми предлагали нищо и не съм ви казвала какво мисля по въпроса. Каквото и да решите, това си е ваш проблем. Аз вече забравих всичко. Надявам се, лично аз, че ще работим заедно още дълго време. Не сме лош екип — всички ние. Или, ако все пак решите да напуснете, желая ви щастие! Предричам ви много щастливи дни в снимане на реклама за лечение на хемороиди. До скоро!

Когато Дейзи си тръгна, Ник погледна към Уинго:

— Бих искал да мога да кажа, че е мръсница.

Лицето на Уинго беше като на човек, който току-що се е отървал от премазване от автобус:

— Не можеш да го кажеш, нито пък аз. Бих искал само да мога да кажа, че тя греши.

 

 

Същата вечер, когато Дейзи се прибра в апартамента, намери Кики, която прелистваше един брой на „Сохо Уикли Нюс“.

— Дейзи, имаш ли излизане утре вечер? — попита тя.

— Знаеш, че имам. Идва братовчед ти и ме е поканил на вечеря.

— О, да, бях забравила… Значи, не се е отказал все още от теб, а?

— Хенри ли? Струва ми се, че той не разбира английски. Казвала съм му, че е отегчително, но, Бога ми, той е настоятелен. Той е толкова мил, че не искам да наранявам чувствата му. Продължавам да настоявам пред него, че не би трябвало да ме вижда, защото то е все едно да режеш опашката на кучето парченце по парченце, вместо да я изтръгнеш с едно рязко движение, което е много по-милостиво — съжалявам, Тезей, скъпи — но той не иска и да чуе. Защо питаш?

— О, просто си мислех, че можем да организираме нещо заедно — на „Сцена Гараж“ ще има епична танцова сюита с фолклорни елементи, в църквата „Св. Марк“ — четене на поезия, „Ла Мама“ представя Брехт за малко разнообразие, а в „Тримата търговци“ — „микровълнова музика“ — все такива неща — каза Кики мрачно.

— Господи! Какво ти става? Да нямаш температура? Къде те боли? — каза Дейзи като гледаше състрадателно приятелката си. Кики, облечена в стар кафтан, се беше свила на кушетката и около нея бяха разхвърляни ръкописи, писма и списания.

— Не се дръж като задник, аз съм напълно здрава. Просто се замислих съвсем сериозно за нашето културно обогатяване. Аз си имам моя театър, въпреки че временно е затворен, но я се погледни, какво правиш ти по цял ден, освен да мислиш за неща, които докарват милиони жени до душевен стрес? — запита Кики хапливо. — Единствено това плюс твоите хора с конете, които ще те докарат до състояние на културен идиотизъм, ако не вземеш навреме мерки.

— Хайде да разгледаме фактите — каза Дейзи, без да обръща внимание на думите й. — Откакто по грешка в Санта Круз ти връчиха дипломата, не си спомням да си се тревожила за културното си обогатяване. Всичко това означава, че нямаш уговорена среща за първи път от осем години насам и ти си в паника. Това е абсурдно и самата ти го знаеш. Има поне една дузина момчета, на които можеш да позвъниш и те ще скочат…

— Не ги искам тях! — прекъсна я Кики. В гласа й звучеше повече обърканост, отколкото твърдост.

— И кого искаш?

Кики упорито мълчеше.

— Да си поиграем ли на гатанки? Кой й се иска на мъничката ми Кики? За кого е натъпкала хладилника миналата събота до такава степен, че все още ядем на закуска гъши дроб и холандско сирене? Кой беше толкова безсърдечен…

— О, Дейзи, престани! Ставаш направо калтачка! — изръмжа Кики.

— Люк все още не се е обаждал — каза направо Дейзи.

— Не, не се е обаждал. Бих искала да го убия. Как се осмелява да ми прави на мен такива номера? Умът ми не го побира! Никой досега не ми е правил подобно нещо, никой! — малкото тяло на Кики се беше сгушило и трепереше под кафтана, сякаш искаше да се въздържи да скочи на земята и да заудря с юмруци по пода като малко бебе, изпаднало във внезапно раздразнение.

— Никой, освен Люк Хамърстейн.

— Точно така, и престани да ми го натякваш! — каза горчиво Кики.

— Хайде, Кики, стегни се. Аз ти съчувствам. Но ти си длъжна да погледнеш фактите в лицето, ако искаш да ги промениш.

— О, я ме остави на мира! Госпожица Самотни сърца отново се притичва на помощ.

— Може би познаваш някой друг, с когото можеш да разговаряш по въпроса?

— Дейзи Валенски, някъде дълбоко скрити зад великолепната ти външност се таят качествата на първокласна кучка. Знаеш, че няма с кого да разговарям — каза Кики и отчаяно прегърна Тезей.

— Мисля, че си права — продължи Дейзи с доволна усмивка. Днес явно ми е денят, „когато казвам всичко както е“ — май имаше такъв девиз през петдесетте или шейсетте години или нещо от този сорт? Няма значение… Но ти не си първият човек, който днес не е щастлив с мен. И представи си, въобще не ми пука от това!

— О, млъквай и слушай! Това мръсно копеле отказа моите ананси неведнъж, а два пъти! Как може да се намери някакво възможно оправдание за това? Мислиш ли, че е импотентен? Или пък, че има някаква неизлечима венерическа болест и не иска да ми каже? Мислиш ли… о, Боже мой… мислиш ли, че е влюбен в някоя друга? О, господи, обзалагам се, че е това — нищо друго не би могло да бъде! — Кики притисна с ръце устата си, обмисляйки тази най-лоша от всички възможности.

— Ако имаше такова нещо, щях да го знам. Той и Норт са близки — все някак си бих разбрала, ако беше това. Студиото ни е като комуна — няма начин подобна клюка да остане в тайна досега. Кики, всичко е много по-просто и само ти си виновна за това.

Телефонът иззвъня и Дейзи вдигна слушалката.

— Ало! О, здравей, Люк, Дейзи е на телефона. — Кики се хвърли към телефона, но Дейзи се дръпна назад, като стискаше здраво в ръката си слушалката. — Не, съжалявам, няма я тук… Нямам представа, може да бъде на хиляди места… Да ти кажа право — не съм я виждала от седмица, освен като се разминаваме на входната врата… но ще й оставя бележка. — Кики даваше отчаяни знаци, но Дейзи я святкаше с очи и заплашително размахваше ръка в знак на отрицание. — Добре, ще я помоля да ти се обади при първа възможност. Оставям бележката върху останалите… започвам да се чувствам като телефонистка. Не, не, не се притеснявай… Наистина не ме затрудняваш… поне ти си един от нашите клиенти, което не бих могла да кажа за останалите. Довиждане, Люк!

— Дейзи! Как можа? — изкрещя Кики, щом бе поставена слушалката.

— Ето как трябва да действаш!

— Сигурно се шегуваш. Това е най-старата игра в книгата. Никой не я ползва вече.

— Всяка една го прави, ако е родена с женско чувство. Жалко, че не познаваш по-добре Анабел.

— Но никога през живота си не съм се правила на „трудна“ — изломоти Кики — и съм имала повече мъже, отколкото съм познавала.

— Мъже, които в действителност не са те интересували. Много е лесно да спечелиш едно момче, ако наистина не го искаш. Наблюдавам те от години как действаш. Създаваш всякакви улеснения за бедния глупак и той се напъхва направо в голямата ти, красива паяжина, като си въобразява, че е направил едно завоевание. И докато се усети какво става, ти вече си му отрязала квитанциите, защото сърцевината на целия номер е, че теб въобще не те интересува това момче — всичко, което правиш, е, за да си погъделичкаш самолюбието, той го усеща подсъзнателно и това именно го влудява. Не това, че си на разположение, а именно, че не си. Хайде, кажи ми името на един-единствен мъж, когото да не си зарязала, щом някой по-привлекателен се появи наоколо… Кажи ми името на едно момче, което те е накарало да страдаш… поне досега.

— Защо трябва да позволявам на един мъж да ме кара да страдам? Какво му е хубавото на това? — изсумтя упорито Кики.

— Нищо. Няма нищо благородно в страданието. Но аз говоря за факта, че никога досега не си допускала да бъдеш в положение, когато би могла да страдаш. Търсила си несъществени връзки — добър секс, много смях, но нищо „значимо“, ако ме извиниш за клишето. Съжалявам, искрено съжалявам, но това е самата истина и ти го знаеш. Сега се появява мъж, който би могъл да значи нещо за теб, а ти не знаеш как да се отнасяш с него. Искаш да действаш със старите си щампи, но не се получава. Защо не опиташ нов сценарий? Люк е по-умен от теб, колкото и да ти е трудно да повярваш. Той е напълно наясно с теб, разбрал е начина, по който постъпваш с мъжете, и няма да позволи да му се случи същото. Нима той не се прави на труден, за да те спечели? Колко дни изчака, преди да ти се обади — пет, нали? Ти няма да го потърсиш цяла седмица… може би повече. И когато го видиш отново, ще бъдеш една съвсем нова Кики.

— Твърде късно е, вече си изгърмях патроните — каза мрачно Кики. — Искам да кажа, дадох му да разбере, че може да ме има… и всякакви подобни идиотщини. Иде ми да си прережа гърлото! Дейзи, а аз наистина го обожавам!

— Първите впечатления могат да се променят. Ти нали си актриса? Просто е — ти си му се нахвърлила, защото точно тогава не си имала нещо по-добро. Но оттогава нещата са се променили. Не се опитвай да уточняваш какво се е променило, нека той да се досети. Сега вече не те интересува да се ангажираш с него. Ти си хладна, въздържана, влудяващо недостъпна. Не можеш да приемеш първите две покани да излезете заедно, но оставяш вратата открехната. Държиш се приятелски. В действителност, първите ви две срещи просто не съществуват. Но не преигравай. Не изневерявай на себе си, но не бъди настъпателна. Нека да се помъчи да измести другия! Мисля, че на това му викат „залагаш стръв на въдицата и я мяташ“.

— Мисля, че на това му викат клопка — промърмори сияеща Кики. — Дейзи, мога да го направя, сигурна съм, че мога. Но ако пак не стане нищо?

— Тогава просто ще се откажеш. По-добре веднага, отколкото да установиш след месеци, че нищо не се е получило с момчето, на което си заложила цялото си същество.

„Мъжете умират от време на време и червеите ги изяждат, но не от любов.“

— Бети Фрайъдан?

— Шекспир — „Както ви се харесва“.

— О, какво знае той!

„Какво си мислиш ти, защото си изкусен, че свършили са вече хляб и бира?“

— Знаех си, че не ти трябва културно обогатяване.

— Не помниш ли, че миналата година поставих „Дванадесета нощ“ с подвижен декор?

— Възможно ли е човек, имал щастието да присъства на онова безсмъртно събитие, да го забрави? Слушай, не издържам вече да дояждам остатъците от съботния кулинарен празник. Предлагам ти да отидем да хапнем пица, веднага след като пооправя малко тук. Съгласна ли си?

— И още как.

Кики вече крачеше из стаята като пораснал елф, с изправена глава, на лицето й бе изписано неясно, изплъзващо се изражение — полушеговито, полузагрижено, а тялото й недвусмислено показваше „не ме докосвай“. Дейзи я погледна с обич и тихо напусна дневната. Когато Кики се превъплътяваше в нова роля, обичаше да бъде сама. Дейзи нарочно ми продължително ръцете си и изведнъж усети, че пада като олово надолу от върховете на днешния ден към една от онези странни дупки, изпълнени с тъга, в каквато бе попаднала само преди седмица в Мидълбърг. Днес бе летяла високо през целия ден — каза на Ник Гъркът и Уинго какво мисли за подлия им план, а сега насочи Кики в правилния път.

Но внезапно, останала сама със себе си, животът й се стори ужасен — един кърпеж от случайно взети късчета и парчета, от които не можеше да се скърпи дори един юрган. Въпреки цялата си трудност, работата й в студиото нямаше достойнството на приемствеността. С всеки нов рекламен филм успехите, победоносната битка от предната седмица се сменяше от кризата на настоящата. Това, че Норт не беше ядосан, не би могло да замести една истинска оценка на нейния труд, нищо, че на обяда говореше съвсем друго. Усещаше, че завинаги изпълняваше ролята на догонваща в своята работа, че трябваше отново и отново да доказва стойността си. А що се отнасяше до нейното рисуване — постоянното й преследване на поръчки зависеше от прищевките на капризни господари, за които нейните акварели и маслени портрети стояха само на едно стъпало по-високо от художествената фотография. И нейните нескопосани оправдания за любовните си връзки, които бе имала досега, бяха още по-малко задоволителни, отколкото признаваше пред Кики. Причината, поради която звучаха толкова мъдро думите й, че Кики не може вечно да бъде неуязвима, беше оная следа, оставена дълбоко в чувствата й, която бе незаличима. Мисълта, че ще прекара още една вечер, парирайки опитите на горкичкия, миличкия, потискащия Хенри Каванъф, беше ужасна. На първо място, не трябваше да допуска да се любят. Никога не беше се влюбвала — всичко беше просто и ясно — това беше постоянният източник на нейното безпокойство и депресия — нещо като леко повишена температура, която не можеше да се свали. Помисли си за Кики, която се вживяваше в ролята си на труднодостъпна в другата стая. Това момиче беше единственото постоянно нещо в живота й. Приятелството й с тази добра, умопобъркана чудачка. Никога не би могла да й се отплати за обичта, за духовната поддръжка, която беше получавала през всичките години след смъртта на баща си.

Тезей пристъпи в банята и усети настроението й. Качи предните си лапи на раменете й, точно както правеше, когато беше малка, и я близна по носа.

— Ех, ти, щастливо куче — му каза Дейзи и си даде сметка, че плаче. Тезей ближеше сълзите й. Дявол да те вземе, Дейзи, си каза, разнасяш се наоколо, като че ли държиш в ръцете си отговорите на всички въпроси на света, затова просто престани да се самосъжаляваш. Достатъчно! Всичко ти е наред… карай смело напред!