Дикси Браунинг
По волята на съдбата (9)

Глава осма

Всички говореха едновременно. Роури стоеше на вратата на кухнята и се колебаеше дали да се върне обратно в леглото за следващите няколко години, или да се престраши и да се втурне сред разгара на бъркотията. Реши, че най-добре ще е отиде в манастир, за предпочитане — някой по-отдалечен. Болеше я зъб. Никога преди не я бе болял зъб!

— Това влечуго? Ха! — Фона беше открила тайния й запас от пшеничена каша. — Спомням си, когато го доведе за първи път вкъщи. Никак не ми хареса, беше по-зле дори от…

— Роури, къде държиш мерителните си чашки?

— Студент по философия! Май така се представи. Този тип беше тъп като галош! Роури, имаш ли лимони? — сутрешната напитка на Мисти беше чаша гореща вода с лимон.

— Бил, ако искаш да ти бъдат изпрани шортите, остави ги в коша, в момента зареждам пералнята — чул нареждането на жена си, той послушно събу измачканите си панталони, а Роури се вгледа в странните шарки на гащите му. Очевидно те бяха резултат от някой неуспешен експеримент на Съни.

Гладна и объркана, Роури незабавно се присъедини към семейната закуска. И откри след миг, че някой е изял до дъно млечния й шоколад на прах, а бурканът с фъстъчено масло беше почти изблизан!

— Скъпа, какво е това в чашките? — стресна я гласът на Съни.

— Пчелен восък, за моите…

— За Бога, нали не ядеш този боклук? — попита я и Мисти, която държеше кутията с пшеничената каша на прах. — Тук пише, че не съдържа никакви калории.

— Хей, да не би да искаш да кажеш, че мога да си хапвам колкото искам, без да кача и килограм? — спусна се към нея Фона.

— Какво правите всички тук? — ядоса се Роури, но никой не я чу и тя повтори, вече по-силно: — Попитах какво, по дяволите, правите всички вие в къщата ми?

Възцари се мъртва тишина. Всички се обърнаха към нея. Съни примигна с гъстите си безцветни мигли и каза:

— Скъпа, добре ли си?

— Чарли ни предложи да закусим, преди да тръгне за офиса, но госпожа Монкджо не идва преди десет — обади се и Бил, бъркайки името на икономката.

— Маделин също беше заета — включи се отново майка й. — Трябвало да вземе ленени покривки за сватбата. Тя е Дева, знаеш ли? Слънце, Луна, Марс и Меркурий — горката жена!

В невинните сини очи на Мисти проблесна лукаво пламъче.

— Какво правеше — обърна се тя към Фона — в стаята на Чарлз тази сутрин? Обзалагам се, че Роури би искала да знае.

Ала Роури вече не ги слушаше. Излезе от кухнята и се върна в сигурното убежище на своята спалня. Точно след четиридесет и седем минути отново се появи, издокарана безупречно, макар и неуместно, в костюма си с цвят на пчелен мед и новите си обувки.

Носеше малко пакетче и куфар в едната си ръка и дамска чанта — в другата. Така и не бе намерила време да си купи нова в същия цвят. Спокойно посрещна лавината от въпроси и изчака да замлъкнат.

— В хладилника в кутията с надпис „брашно“, има свинско пушено филе, както и захарни пръчки. Обслужвайте се. Аз възнамерявам да се срещна с Чарлз в града. Имам да му казвам нещо важно и най-вероятно няма да ме има до утре.

Бил се намръщи. Мисти изглеждаше озадачена. Фона понечи да възрази, но млъкна, когато Съни й се усмихна със загадъчна пророческа усмивка.

 

 

Кейн шофираше вече часове. Често изпитваше потребност да избяга и потърси вдъхновение далеч от светската суета. Обикновено наемаше самолет за няколко часа, но в този случай и безцелното пътуване нямаше да помогне. Никога не се бе смятал за светец. Най-малко би му било адски скучно. Въпреки това бе шокиран от откритието, че при подходящи условия е доста безскрупулен.

Снощи в клуба бе разменил няколко думи насаме с Чарлз. Моментът не беше от най-подходящите. Вече бе доста късно, Хабърдови се бяха поразгорещили от местното вино, а навярно по същата причина обикновено спокойният Чарлз бе раздразнителен като самия дявол. Възможно беше това да се дължеше и на красивата миньонка, нашепваща нещо в ухото му, докато другото бе атакувано от Бил Хабърд, който му говореше нещо за търговски оценки и застрахователни полици. А може би на горкия стар Чарли просто му се ходеше до тоалетната…

Както и да е, Кейн го бе замъкнал в едно ъгълче, където без заобикалки му бе казал да забрави за сватбата с Роури.

— Моля? Не разбрах…

— Чарли, чуй ме! Тя няма да се ожени за теб. Не виждаш ли…

— Виждам, че не си се променил. Ти продължаваш да не уважаваш чуждата собственост и…

Това го бе изкарало от релси.

— Дявол да те вземе, момче! Роури е жена, а не мебел, която купуваш, защото отива на приемната на Мади! Тя е жизнена, истинска и прекрасна, а ти я задушаваш! В твое присъствие Роури дори не смее да диша спокойно от страх, че няма да одобриш начина, по който го прави!

— Фона ли те изпраща?

Реакцията му бе крайно изненадваща. Докато го уверяваше, че не е ничий пратеник, Кейн се бе убедил, че ще трябва да го изчака да изтрезнее, за да може да налее малко разум в главата му. А Чарлз междувременно се бе изнизал.

Виж ти… Фона значи… Тя беше достатъчно голяма и сигурно търсеше за кого да се омъжи. Но защо бе избрала годеника на сестра си? Звучеше толкова странно, че не беше за вярване! От друга страна, подобни интриги изобилстваха в романите…

Когато спря колата си пред къщата на Банксови, през дърветата вече се процеждаха първите слънчеви лъчи. Беше шофирал цяла нощ. Ключът беше скрит на мястото, където е бил през последните двайсет години. Кейн влезе тихо, изкачи на пръсти стълбите и потъна в сън.

 

 

Никога досега Роури не бе отсядала в хотелска стая, която струва повече от трийсет и осем долара на нощ. Всъщност за първи път беше на хотел. Поради твърде скромния си бюджет една учителка можеше да си позволи най-много мотел. А току-що бе платила за една нощувка повече, отколкото бяха разходите й за дрехи за цял сезон.

Ала тя нямаше никакво намерение да мисли за това. Когато утре уредеше сметката си, похарчвайки и последното пени от спестяванията си, едва ли щеше да съжалява за каквото и да било. Това беше нейното самотно сватбено пътешествие. Никакви застрахователни агенти не се мотаеха наоколо, а на свое разположение имаше спалня с кралски размери. Възнамеряваше да се търкаля по нея и да си отспи. А може би да си поръча от стаята още една пица, диетична кола и сладолед. Веднага, щом разбереше как се работи с дистанционното, щеше да си пусне шпионски филм или поне някоя сълзлива мелодрама. А утре щеше да се прибере вкъщи и спокойно да заяви на близките си, че сватба няма да има и да ги помоли да се разотидат…

Въздъхна и си отряза ново парче пица.

 

 

Бе четири следобед, когато Кейн най-после успя да я открие. Бе изгубил страшно много време, за да проследи къде е.

— Съжалявам, господин Смит — бе му казала по телефона секретарката на Чарлз, — но тя не спомена къде отива. Само остави съобщение за господин Банкс.

— Съобщение ли?

— Бих казала, че повече прилича на кутийка за пръстен, доколкото мога да преценя по опаковката. Господин Банкс беше на бизнес среща, когато госпожица…

— В колко часа получихте така нареченото съобщение — бе попитал Кейн.

— В единайсет и седемнайсет минути — беше отвърнала с математическа точност тя.

И толкова. Пълна загадка! Когато по-късно обаче беше притиснал Чарлз, той призна неохотно, че му е поднесла извиненията си и му е върнала годежния пръстен. Бе казал още, че съжалявал, но договорът с новия наемател бил вече подписан и влизал в сила от първи август…

Ами сега? Да звъни в полицията, че издирва сив седан, американско производство, с ръждясала изкривена броня? Като се чудеше дали да се смее, да проклина или да ритне знака на ъгъла на Мейн Стрийт и Четвърта улица, Кейн си спомни, че преди няколко дни Чарли му се бе похвалил, че е уговорил да пребоядисат колата на Роури, докато са в Синсинати вместо сватбен подарък. Е, поне разбра защо е излязла пеша.

— Беше се облякла страхотно — каза му сутринта Бил.

— Носеше и куфар — беше допълнила Съни.

— Освен това каза, че ще се върне утре — обади се Фона. По страните й се стичаха сълзи.

Имаше защо да плаче. Ако Роури бе открила, че собствената й сестра я мами с годеника й, нищо чудно, че е зарязала всичко! Странното в случая беше, че не бе казала и дума нито на единия, нито на другия, преди да замине.

След поредица телефонни разговори Кейн успя да я открие в най-луксозния хотел в града. Ала отново удари на камък. Защото, макар че с удоволствие биха го настанили в някоя от стаите, отказваха информация за номера на нейната. Би могъл да й се обади по телефона. А ако отново избяга и издирването му започне отначало?

Реши да се свърже със своя импресарио, който да го извади от затруднението. Все пак нали му плащаше тъкмо за това?

— Рос? Кейн Смит се обажда. Виж, имам нужда…

— Къде си, по дяволите? От завчера ти звъня през пет минути! Слушай, казаха, че ако не дойдеш веднага, се отказват! — макар в работата си да нямаше равен на себе си, Рос Клингман имаше склонност да преувеличава.

— В Северна Каролина съм, градът се казва Табаковил и имам нужда…

— Слушай, колко време ще ти е необходимо, за да дойдеш до Коуст? Мисля, че сме заинтригували Костнър, но ако не подпишем договора преди…

— Рос, може ли просто да млъкнеш и да ме изслушаш? Искам да се обадиш на едно място от мое име! Запиши си номера и онова, което трябва да кажеш.

— Колко време ще ти е нужно, за да се махнеш от Табаковил Роуд на някое място, където са чували за изобретението на братята Райт?

— Много смешно! Аз съм по-близо до целта, отколкото ти до „Джей Еф Кенеди“. Ако ти обещая да съм в Ню Йорк след три дни, ще се обадиш ли веднага там, където ти кажа? Въпросът е на живот и смърт! — Кейн също обичаше да драматизира нещата.

— Слушай, приятел, искам те тук най-късно до утре сутринта! В противен случай не давам и пет пари за човек, който си плюе на късмета! Разбрахме ли се?

След един час Кейн влезе във фоайето на хотела. Бе напълно неузнаваем — облечен като знаменитост, която не желае да я разпознаят, той биеше на очи като оток от зъбобол.

— Моята… ъъ… секретарка, госпожица Хабърд би трябвало да е ангажирала тук стая преди два дни. На кой етаж сте ни настанили? Никога не отсядам в стая над петия.

— Госпожица Хабърд ли? Да, тук е записано К. О. Хабърд, но тя пристигна днес — отвърна служителят от рецепцията.

Кейн приглади косата си с жест, който трябваше да накара жените да припадат.

— Сигурно е изпуснала самолета от Хийтроу — изрече меко той. — Сега няма да успеем да наваксаме загубеното време! — а след малко, сякаш вършеше голямо благодеяние, допълни: — О, не, не се притеснявайте, не е по ваша вина. Само ми донесете пътната чанта, каничка кафе и днешните броеве на „Таймс“ — лондонския и нюйоркския. А ако някой от медиите пита за мен, никога не сте ме виждали! Ясно ли е?

— Ъъ… „Джърнъл“, „Нюз“ и „Обзървър“ ще ви свършат ли работа? Тук нямаме лондонска преса, а от „Ню Йорк Таймс“ получаваме само неделния брой, но вече е продаден…

Кейн изгледа администратора над рамките на очилата си така, че той преглътна с видимо затруднение.

— Да, господин Смит, веднага, господин Смит. Кафе, „Таймс“, никакви репортери. И… Господин Смит, може ли един автограф? За майка ми — администраторът нямаше никакво понятие кой всъщност е този, който се представя като „господин Смит“, но не искаше да пропусне възможността да получи автограф. Кейн потисна усмивката си, благодарен за тъмните стъкла на очилата си, подписа се небрежно напряко на един от хотелските формуляри, кимна и прекоси фоайето, предвождан от един пиколо, който носеше пътната му чанта.

Освободи пиколото пред вратата на Роури, като му остави приличен бакшиш. Но не толкова голям, че да събуди подозрението му. После влезе в стаята, държейки в едната си ръка очилата, а в другата — пътната чанта.

Погледът му бе привлечен от фигурата в износена розова пижама, седяща по турски по средата на огромна спалня, до кутия с наполовина изядена пица. Климатичната инсталация работеше в режим на арктически студ, а по лицето й се стичаха сълзи. Тя отмести поглед от телевизора и го загледа със зачервени очи, от което и на него му се доплака.

— Роури, скъпа! — промълви дрезгаво той.

— Не е честно! — изхлипа тя и измъкна измачкана кърпичка от джоба на пижамата си. — Как ме намери? Моля те, върви си!

Кейн пусна на пода чантата си, остави очилата на близкото шкафче и прекоси стаята до леглото. Роури се обърна към екрана на телевизора. Връхчето на малкия й нос беше зачервено, а устните — бледи. Цялата трепереше от студ. Кейн превключи климатичната инсталация на „топло“ и отново се загледа в нея. Беше я намерил. А сега какво?

Дявол да го вземе, погледни я на какво прилича! Познаваш стотици жени, далеч по-красиви от Кристъл Ороура Хабърд, някои от които — вероятно и по-умни. Да не говорим за успеха им в обществото, каза си той.

С какво ли тази жена му беше влязла под кожата? Когато я целуна за първи път, изпитваше толкова силна възбуда, че му се наложи да обиколи половината щат с колата, докато се успокои. Това не му се бе случвало от години!

Кейн извади носна кърпа и се приближи до леглото. Наведе се и старателно избърса сълзите й.

— Какво ще правим сега? — попита я той.

Роури въздъхна дълбоко, като опита да събере остатъците от своето достойнство. По-лесно щеше да й бъде, ако не бе облечена в същата стара протрита пижама, която носеше при първата им злополучна среща. Като че ли нямаше копринена нощница в куфара! Бе взела със себе си цялото си булчинско облекло и дори дантеленото бельо! Досега от нерви бе изяла една огромна пица и двойна шоколадова мелба!

— Върви си. Не те искам! — изгледа го накриво Роури.

— Лъжеш!

— Наистина ли имаш толкова високо самомнение? — очите й мятаха мълнии. Тя се ощипа силно и се закле, ако се наложи, да го повтори още по-злобно. Не биваше да хленчи! Беше променила решението си и бе направила онова, което трябваше да стори. И точка.

— Скъпа, какво има? Нека ти помогна.

— Защо мислиш, че се нуждая от помощ? Чувствам се прекрасно!

— О да, без съмнение — каза мило той и продължи да стои надвесен над нея.

— Е, добре, забърках страхотна каша! Не мога да направя нищо като хората, но вече всичко свърши!

Кейн бе на мнение, че е постъпката й е похвална — сбогуването й с Чарли и това, че остави семейството си, говореха за нейната независимост. Той се гордееше с нея и най-странното бе, че изобщо не беше изненадан.

— Какво според теб не можеш да направиш? — попита я усмихнат той.

— Нищо… Всичко. О, не зная! Исках да използвам ваната, например, но тя е с тангентор и аз се изплаших да не ме удари ток. Освен това не зная как да си служа с проклетото дистанционно управление! И мразя дигиталните часовници! — преглътна мъчително, като гледаше настрани. Не смееше да се взре в очите на мъжа с леко разрошена тъмна коса и скептична усмивка, облечен в прилепнали черни джинси и шита по поръчка ленена риза.

— Какво искаш да гледаш? Разбирам от телевизори и часовници. Дори сам си направих тангентор.

— Браво! — каза тихо тя. — Не съм те канила за сватбеното си пътешествие и нямам настроение за разговори. Затова си свободен да си отидеш.

— Сватбено пътешествие ли?

Той коленичи до леглото — прекалено близо, според нея, и на цял километър според Кейн. Роури решително изтри очи и прибра мократа кърпичка обратно в джоба си, при което вниманието му бе привлечено от факта, че отдолу е гола. Той се втренчи отчаяно в шарките на юргана, докато успя да се овладее.

— Стори ми се добро като идея — промърмори тя. — Казах си, че щом няма да ходя в Синсинати, защо да не си позволя една малка ваканция тук, преди да започне училище? — пое дълбоко дъх. Трябваше да си донесе кутията със салфетките от банята, а дори не се сети! — Просто имах нужда да се махна някъде, за да премисля всичко. Разбираш ли ме?

— Ами Синсинати?

— Ти вече си разбрал — изгледа го подозрително тя.

— Да — погледна празната купа от сладоледа, недоизядената пица и си взе едно парче. — Винаги ли се храниш така? — попита, след като сдъвка и преглътна хапката си. Сосът беше отвратителен, а тестото — недопечено. — Нищо чудно, че имаш проблеми със стомаха.

— Нищо ми няма!

— Зная.

— Но ти току-що каза, че…

Кейн протегна ръка към нейната и заразглежда червения обрив на безименния пръст на лявата й ръка.

— От самото начало знаех какво те измъчва, Роури. Бях започнал да се безпокоя, че може да не го разбереш навреме.

Тя въздъхна и капитулира:

— Аз също.

— Искаш ли да говориш за това?

— Няма какво да се говори.

— Откри ли…? — подсказа Кейн и зачака. Не искаше да я притеснява с намеци за Фона.

— Открих, че всъщност не обичам Чарлз и затова няма да бъде честно да се омъжа за него. Никога няма да бъда съпругата, каквато той иска и заслужава.

— Да — замислено кимна Кейн. — Предполагам, че си права.

Тя погледна крадешком неправилните черти на лицето му — пълните чувствени устни, прекрасните тъмни очи, волевата брадичка, възголемия нос…

— Не можах да понеса факта, че ще живея с майка му. Поне му го написах в бележката, която оставих на секретарката му, заедно с пръстена.

— Умно решение — едва се удържаше да не провали всичко.

— Кейн, случвало ли ти се е някога да се чудиш къде ти е мястото?

— Не съм се замислял много над този въпрос.

— А аз през цялото време мисля само за това — каза тъжно тя.

В стаята вече беше топло, но на нея изглежда продължаваше да й е студено. Без да промълви и дума, Кейн отиде в банята. Чу се шум от течаща вода. Роури си взе парче пица, а после се пресегна за използваната вече салфетка, за да изтрие изцапаните си пръсти. По дяволите! Не беше способна да организира както трябва дори собствената си еднократна нощувка в хотел!

— Мадам, ваната ви е готова — чу се гласът на Кейн откъм банята.

— Моля?!

— Температурата е идеална и гарантирам, че няма да ви удари ток — той влезе в спалнята. — Доверете ми се — седна на леглото.

Тя бавно стана и влезе в банята. Кейн чуваше плискането на водата и си представяше как пижамата на Роури пада на пода и как тя стъпва с единия крак във ваната. После се потапя цялата, затваря очи и се отпуска, а топлата вода обгръща розовите зърна на гърдите й и…

— О, небеса! — изстена той и стана. Прекоси стаята и се загледа в гълъба върху покрива на Бентън Кънвеншън Сентър. Скоро там кацна и втори гълъб… Кейн изруга, пъхна ръце в джобовете си и закрачи нервно из стаята.

След петнайсетина минути почука на вратата на банята.

— Хей, по-бързо! Тук има каничка с горещо кафе за мен и още една с топъл шоколад за теб, бутилка вино, ако имаш нужда от „Холандски кураж“, а на вратата на банята ти е закачен пухкав хавлиен халат.

— Как да се измъкна оттук? Какво трябва да направя?

— Наистина ли искаш да дойда и да ти покажа? — само една дума, и нямаше да чака! Но понеже Роури изобщо не отговори, камо ли да го покани в банята, Кейн добави: — Просто излез от ваната, облечи хавлията и ела тук, а аз ще се погрижа за останалото — направо беше роден за това!

 

 

Двайсет минути по-късно Роури седеше в леглото, облегнала гръб на планина от възглавници, с чаша шоколад на масичката до нея. Беше й топло, чувстваше се отпочинала и защитена. За това сигурно бе допринесло и виното, но все едно — тя се наслаждаваше на приятното усещане. Като въртеше замислено очилата в ръцете си, Кейн реши да започне направо:

— Кой дявол те накара да мислиш, че двамата с Чарли може да бъдете добри съпрузи? За по-малко от седмица щяхте да се побъркате взаимно!

Дотук с етикета и търпението му! Дори плътната хавлия, с която бе обгърната Роури, с нищо не му помагаше. Бе твърде широка и разкриваше откъм шията прекрасната извивка на едната й гърда. Клепачите й бяха започнали леко да се притварят. А той бе сам с добрите си намерения!

— Сигурно заради баба ми. Тя беше… Хмм… Имаше твърде високи изисквания и би одобрила Чарлз…

— За твой съпруг?! — подскочи Кейн. — Не и ако наистина те е познавала — отново напълни чашата й с вино, а после Роури непринудено му разказа за детството си и за това как е расла на воля и за опасностите, които крие прекалената свобода.

— Понякога ми се искаше да кажа, че еди-кой си лъже или че някой не е такъв, за какъвто се представя, само че не можех, защото всички бяхме едно голямо семейство и си принадлежахме взаимно, но… — тя сбърчи чело, а Кейн откри, че дори това го възбужда.

За Бога, опитваше се да мисли като неин приятел, а единственото, което се въртеше в главата му, бе как да потъне в сладките й горещи недра и да остане завинаги там!

— Когато станеш на годините на Съни, ще изглеждаш точно като нея. Тя е красива.

Роури се усмихна.

— Чувствах се някак… Като ничие притежание — тя въздъхна.

Когато облиза с език устните си, Кейн не издържа и затвори очи. Споменаването на думата „притежание“ му навяваше такива мисли… Изстена и като тръсна крака, събу обувките си и седна до нея на леглото. Облегна се на възглавниците, преплете пръсти на тила си и си придаде спокоен вид. Внушаваше си, че това е просто една приятелка, а не жената, в която бе лудо влюбен и в чието присъствие губеше самоконтрол. Разговаряха за преместването й в Кентъки при баба й, която никога не беше простила на Съни, че е избягала от нея на шестнайсет години.

— Не съм сигурна дали майка и татко са сключили законен брак… — погледна го крадешком Роури.

— Съмнявам се дали това има някакво значение.

— Госпожа Банкс едва ли мисли така — усмихна се тя. А после се разсмя на глас. — Предполагам, че е доволна, защото вече не представлявам заплаха за сина й. Мисля, че не ме одобряваше.

— Добре дошла в отбора на неодобрените от нея — засмя се и Кейн. — А защо реши да станеш учителка?

— Баба ми беше учителка, но спря да работи скоро след като отидох при нея, понеже страдаше от артрит. Липсваха ми Мисти, Фона и Пийс, но ми допадаше идеята за живот, в който има някакъв ред. А учителската професия дава сигурност. Мислиш ли, че съм права?

— До голяма степен — правилно се беше ориентирала, особено като се имаше предвид, че е започнала живота си в хипи комуна. — И получи ли се?

Тя отпи от виното и наведе замислено глава.

— Донякъде… Баща ми е бил военен летец. Никога не съм го виждал. Загинал е по време на учение, преди да се родя. На майка ми току-що са й били отпуснали стипендия за следване. С баща ми са смятали да се оженят през следващата му отпуска, той обаче катастрофирал, а тя вече била бременна в петия месец с мен. Така че зарязала учението и започнала работа в научна лаборатория. Била е доста зле платена.

Ръката на Роури намери неговата и я стисна със съчувствие.

— Представям си колко й е било тежко — промълви тя.

Кейн трепна. От години дори не си беше спомнял за онзи период от живота си, камо ли да говори за него. Бившата му съпруга никога не бе питала за тези неща.

— Братът на майка й помагал, когато се налагало да работи до късно и тя останала да живее при него и след моето раждане. После той се оженил и се наложило да се преместим. Тогава сме дошли в Кинг, а майка започнала работа в офис. Бях на пет години, когато се захвана със сервитьорството. Беше доста по-добре платено и й позволяваше да си стои у дома през деня. Наехме малката къща на Мади Банкс и живяхме там, докато аз и Чарли завършихме училище. Това е цялата ми история.

— Спомена ми, че майка ти…

— Тя почина преди няколко години. Имала е рак на гърдата, но явно е отлагала операцията прекалено дълго. А после е станало късно — каза го спокойно, сякаш не бе плакал като дете по време на боледуването й и след това.

— Нямаш ли други близки?

— Не — до този момент никога не си беше давал сметка за това. Какво толкова, всеки преживяваше моменти на самота.

Ала зачестилата напоследък полуносталгия-полумеланхолия изчезваше по странен начин в присъствието на Роури Хабърд. Като слънчев лъч усмивката й проникваше в душата му и озаряваше най-тъмните кътчета…

Тя отпи глътка вино, наклони леко глава и непринудено я отпусна на рамото му. Сякаш най-естественото нещо на света бе лявата му ръка да я прегърне през раменете и тя да се сгуши в него, опряла сгънатите си колене до бедрото му.

— Обикновено не говоря толкова много — каза той с почти извинителен тон.

— Аз също — призна и Роури. — Не и за толкова лични неща.

— А защо са те изпратили да живееш при баба ти?

Мълчанието й продължи толкова дълго, че Кейн почти не се надяваше да получи отговор. Нещо му подсказваше обаче, че това е много важно. Очевидно в детството й се бе случило нещо — нещо, от което бе искала да избяга през всички тези години. И може би тъкмо то я бе тласнало към абсурден брак с неподходящ мъж…

— Не съм го споделяла с никого досега — най-сетне промълви Роури, изпълнена с решителност да снеме от плещите си бремето на дълго пазената се тайна. — Веднъж… един мъж… — пое дълбоко дъх. — Бях на единайсет… нали разбираш… Тогава започваш да се променяш.

Ръцете му несъзнателно се свиха в юмруци.

— Имаш предвид времето, когато момичетата започват да се развиват ли? — гласът му заглъхна.

— Както и да е — смънка тя. — Чувствах се някак неловко в негово присъствие. Той всъщност не ми направи нищо лошо. По-скоро ме отврати начинът, по който ме гледаше и някак се подсмихваше…

Кейн ясно си представи как би въздействала подобна похотлива муцуна върху психиката на едно стеснително и чувствително момиче. Не го изненада и фактът, че се чувстваше съпричастен към нещо, което никога не бе изпитвал лично. Просто всичко, което касаеше Роури, имаше значение за него — независимо дали се отнасяше за детството й, за настоящия момент, или щеше да се случи след петдесет години.

— Кейн, нищо не се случи — гледаше го право в очите. — Честна дума! Аз не съм глупава. През онази нощ всички големи бяха горе, а ние, децата, спяхме, както обикновено, заедно в една стая. Затова, когато се събудих и видях Ян при нас с ръка на… както и да е, сръгах Пийс, тя изпищя и събуди всички, а той излезе. На другия ден Бил и Съни ходиха до града и се обаждаха по телефона, а скоро след това ме заведоха да живея при баба — усмихна се насила. — Тогава всичко се промени! Трябваше да се къпя всеки ден. Ненавиждах го отначало! Всяка сутрин ми се налагаше да изяждам цялата си закуската затова, че по света има гладуващи сирачета.

— И как успя да се справиш? — зададе въпроса по-скоро, с цел да спечели време. Близостта му с Роури вече ставаше взривоопасна. Не можеше да си обясни как слабият интерес отпреди седмица се бе превърнал в толкова силно чувство! Ала независимо от изумлението му, то беше факт. И сега, когато я бе намерил и тя беше свободна, възнамеряваше да се опита внимателно — стъпка по стъпка — да й предостави възможността да навакса пропуските си. Трудността обаче идваше от това, че никога не се бе славил с особено търпение…

— Как успях да се справя ли? — повтори Роури с дяволит сподавен смях, от който гърлото му пресъхна. — Вече бях започнала да мисля, че няма да успея, но… — усмихна се почти до лицето му тя и сърцето му пропусна няколко удара. — Всъщност смяташ ли, че една трийсетгодишна, леко изкукуригала девствена учителка би се справила?