Дикси Браунинг
По волята на съдбата (1)

Пролог

Може би беше съдба. Може би — породена от скука прищявка. Или просто — резултат от няколко двойни питиета. А вероятно причината за този остър носталгичен пристъп бе всичко това, плюс звучащата стара мелодия за летците на кралските ВВС…

Кейн се премести в края на бара, откъдето можеше да достигне слушалката на телефонния автомат и набра „Справки“.

Изминали бяха единайсет години от деня, в който старият му приятел Чарли излезе от църквата, прегърнал Сюзън, докато фотографът ги снимаше…

Кейн не беше останал за сватбеното тържество. През първите няколко години им бе изпращал картички за Коледа, но никога с адреса на подателя. Доколкото познаваше приятеля си, сигурно още живееше в онази стара къща на Табаковил Роуд. Хора като Чарлз Едуард Уилям Банкс по правило живееха в къщи, построени от някой достолепен прародител, винаги се женеха за най-хубавото момиче в града и имаха щастлив брак.

А мъжете като Кейн Смит живееха на ръба на острието, обкръжени от червенокоси, силно гримирани красавици…

Чарли и Сюзън сигурно вече имаха цял куп деца.

А аз имам само няколко белега от рани в гърба за спомен от онзи опасен полет над Персийския залив, начално възпаление на очите от продължителното гледане към слънцето и — едва напоследък — няколко бестселъра, номинирани в списъка на „Ню Йорк Таймс“, помисли той с ирония. Нима това бе справедливо? По дяволите, не беше!

— Ало, свържете ме с Табаковил Роуд. Това е близо до… — преди още да го е изрекъл, телефонът от другия край вече звънеше. — Ало, Чарли? Ти ли си, старче? Ей, помниш ли как едно време ти, Сюзън и аз ходехме в онова барче, близо до Чапъл Хил и слушахме „Летците от кралските ВВС“?

— Моля? Кой се обажда?

— Казвал ли съм ти някога какъв негодник си задето ми я отне, Чарли?

— Кейн? Ти ли си?

— Май да, макар да имам чувството, че някои части от тялото ми принадлежат на някой друг. Краката например. Чарли, можеш ли да дойдеш и да ме закараш до хотела?

— Кейн, къде си?

— Точно тук съм си, Чарли. А ти?

— За Бога, никак не си се променил. Все си същият безотговорен, безразсъден, детински…

— Бездетен, а не детинш… детин-с-к-и — опита да изрече, без да преплете езика си, Кейн. — Имаш ли деца, Чарли? Сюзън кърмеше ли ги? Можех да имам жена и цял куп бебета. Тя трябваше да се омъжи за мен, вместо за теб. Обичах я, Чарли! Наистина я обичах! Само че тя разби сърцето ми, като се омъжи за теб и аз никога повече не обикнах друга. Кълна ти се, че…

— Ти си пиян!

— Естествено! — отвърна възмутено Кейн. — Мислиш ли, че ако бях трезвен, щях да разговарям с негодника, който отмъкна любимата ми?! — избърса внезапно появилите се сълзи. — Само че ти излезе щастливец и имаш жена, даряваща те с ласки в леглото и с дечурлига, които играят край теб.

— Кейн, Сюзън…

— А аз нищо не направих. Нула. Надир. Казах ли ти, че вече не мога да летя, Чарли? Няма вече операция „Апачи“ и „Пустинна буря“… Знаеш ли, това много ме плаши…

— Кейн, няма да слушам повече пиянските ти брътвежи! Прибери се и се наспи, а утре ще обсъдим нещата като цивилизовани хора. Аз ще бъда в офиса до…

— Ще ти кажа какво ме плаши, Чарли, старо приятелче от детството. Самотата… Понякога ми иде да завия от мъка! Дойдох с една червенокоса мацка, обаче нищо не излезе. И знаеш ли защо? Защото всичко стана по твоя вина, Чарли. Единствената жена, която някога съм обичал…

— Кейн, тогава бяхме прекалено млади, освен това Сюзън…

— … се омъжи за най-добрия ми приятел и сега седя сам в бара на Кий Уест и… — довърши Кейн, ала Чарли го прекъсна:

— Къде си отседнал? Само ми кажи в кой хотел си, за да ти се обадя утре…

Роури нанесе тънък слой червило върху устните си с върха на кутрето. Чарлз не я харесваше с много грим. Тази вечер щеше да я води на ресторант, а не в познатия стар клуб и тя имаше намерение да прекара добре.

Ресторантът беше препълнен. Недоволният израз от лицето на Чарлз не изчезна, докато не ги заведоха до масата им.

— Сигурно си имал тежък ден — проговори тя.

— Работата ми е изключително отговорна, Ороура. Не мога с излизането от офиса изведнъж да се отърся от нея…

— Зная, че не можеш, скъпи — макар че по навик успокояваше Чарлз, бе твърдо решена да прекара добре. Поръча си миди с къри върху водорасли със сос тахини.

Годеникът й повдигна вежди и си поръча пиле на грил.

— Това винаги е сигурно — отбеляза той.

С ръце, сключени в скута, Роури промени поръчката си. Чарлз беше прав, разбира се. Нямаше смисъл да си търси белята с нейния деликатен стомах.

В девет и трийсет и седем той паркира в алеята пред къщата си и придружи младата жена до входната врата на съседното бунгало. Целуна я леко на сбогуване. Целувките му винаги бяха по-скоро приятелски и в никакъв случай — настойчиви. Всъщност едно от нещата, които Роури харесваше у Чарлз Банкс бе, че изобщо не беше настъпателен, макар да е бил женен. А такива мъже смятаха, че сексът се разбира от само себе си. Още когато бе започнал да я ухажва, Чарлз й беше казал, че Сюзън е била голямата му любов. И след смъртта й той би желал брак, основан на взаимни интереси, отговорност и уважение, което й се струваше чудесно. Тя не бе от жените, които са имали бурни любовни отношения. Имаше късмет, че попадна на мъж като Чарлз — може би донякъде скучен и дори малко шовинист, но също така хубав, умен, мил и уважаван. Мъж, когото баба й би одобрила…

В събота вечерта отидоха да вечерят в клуба. Чарлз бе прекарал там целия следобед в игра на голф с някакъв клиент. Роури нямаше понятие от тази игра, което беше без значение — както казваше Чарлз, на началните учителки рядко им се налага да ухажват клиенти. Разговаряха за новата местна наредба и обсъдиха безупречния двор на Чарлз, с който тя нямаше търпение да се заеме веднага, щом се оженят. Както и за казаното от зъболекаря по адрес на горния му десен кътник…

Той си поръча телешки дроб, а тя — пилешки пирог.

Когато я изпращаше, Чарлз я целуна за лека нощ. Роури го покани да се отбие на кафе, но той отвърна, че го чакат още няколко часа работа, преди да си легне.

— Още малко ни остава, скъпа — каза нежно Чарлз и се усмихна по начин, предразполагащ към непоколебимо доверие. Важно качество за един застраховател. — И никога вече няма да се налага да се разделяме — той целуна диамантения годежен пръстен, който й бе дал преди три седмици.

Според Роури фактът, че Чарлз е изчакал да измине пълна година от смъртта на Сюзън, преди да й предложи брак, бе знак на уважение към нея самата. Подозираше, че се чувства самотен в онази огромна стара къща. Сигурно двамата с икономката не смогваха да обиколят всички стаи.

— Е, аз ще тръгвам, скъпа. Обещах да се обадя на един стар приятел тази вечер. Той е луда глава, но е свестен човек. Всъщност мисля да го поканя за шафер на сватбата ни, заради доброто старо време.

Сватба. Шафер. Гости. Рано или късно трябва да планирам някои неща за себе си… помисли си тя.

Чарлз продължи:

— Едно време Кейн, Сюзън и аз бяхме много близки. Всъщност те двамата… Е, няма значение. По-добре отивай да спиш, скъпа. Изглеждаш поотслабнала.

Тъкмо когато я целуна леко, този път по устата, Роури прошепна: „Лека нощ“, и влезе в къщата си.

През нощта спа зле, събуждана от собствените си тихи стонове за помощ…