Дикси Браунинг
По волята на съдбата (2)

Глава първа

Пет дни по-късно Ороура Хабърд търкаше дъските пред входната врата на верандата. В това нямаше нищо нередно. Беше скромна и с чувство за ред — черти, дълбоко насадени у нея от баба й…

 

 

Кейн Смит, неспокоен и сам с мислите си, след толкова години раздяла с миналото, бе излязъл да се поразходи навън. Не беше убеден, че постъпи умно, като пристигна тук в момент, в който старият му приятел Чарли се готвеше да се ожени повторно.

Вестта за смъртта на Сюзън шокира Кейн. И преди беше губил приятели — на война, колкото и да е кратка, се случваха подобни неща. Ала Сюзън бе част от времето, което той с любов наричаше „невинни години“. Това бяха дните, преди да премине през ада и да излезе от него може би не помъдрял, но със сигурност със сто години остарял.

Бяха прекарали няколко часа в разговори за миналото, преди Чарли да отиде да спи. Кейн също го бе последвал в къщата, но все още не му се спеше. О, беше се примирил с факта, че Сюзън е мъртва, както и с откритието, че мечтите обикновено не се сбъдват. Всъщност Сюзън се бе оказала сладка, глупавичка и егоистична червенокоска. И ако се бяха оженили, сигурно много скоро щяха да си омръзнат.

Макар че тя прояви достатъчно разум, за да предпочете Чарли… Двамата явно са били лика-прилика, а от това, което чу тази вечер от приятеля си, бъдещата госпожа Банкс щеше да му подхожда значително повече от Сюзън. Беше му описана като уважавана в обществото начална учителка, скромна, кротка, сериозна и разумна, отминала възрастта, в която жените очакват от мъжете да се държат като герои от любовен роман.

Скромна, кротка и разумна, повтори Кейн наум. Тя и Чарли явно много си приличаха, мислеше той, докато излизаше през входната врата на къщата на Банксови. Чарлз беше красавецът на випуска и като се изключат десетината сантиметра в повече около кръста и леките наченки на оплешивяване, почти не се беше променил. С извинителен тон бе казал, че новата му годеница не е нищо особено. Дори беше употребил израза „помиено руса“ за косата й…

— Всъщност кожата на лицето й не може и да се сравнява с тази на Сюзън — бе признал той. — Обаче има мила усмивка и мисля, че хората я харесват.

Кейн му беше пожелал късмет. Вероятно щяха да се отегчат взаимно, преди да е минал и месец, но това не му влизаше в работата.

Наближи къщата в съседство с тази на Банксови, където сега живееше годеницата на Чарлз. Полюбопитства да надникне в двора, с който бяха свързани редица негови спомени. Видя същия стар плет, същата глициния, която заплашваше да се разпростре в съседния двор… Дори пролуката в живия плет, направена от двете хлапета, още съществуваше.

Внезапно Кейн се закова, присвил очи срещу светлината на електрическа крушка.

Това ли беше скромната и разумна учителка на Чарли?! Погледна стария си часовник. Двайсет и две минути след полунощ! Жената пълзеше на колене пред входната врата! Или той халюцинираше, или тя бе пияна! А може би Чарли се беше побъркал?!

Не, приятелят му не беше от мъжете, които губят ума си по жени. Най-много да допуснеше неточно попълнен формуляр или неудачно подбрана вратовръзка. Но никога не би имал нищо общо с пияна госпожица, която се прибира в полунощ, пълзейки. Кейн добре помнеше госпожа Маделин Банкс, арбитър по всички обществени спорове в малкия град Табаковил, Северна Каролина. Тя бе превърнала живота му в ад, когато като малък палавник бе техен съсед. Колкото повече госпожа Банкс забраняваше на сина си да дружи с Кейн, толкова по-неразделни ставаха двете момчета. Заедно вкусиха от удоволствията на живота — бързи коли и моторници, леки жени и евтино вино. Ала накрая доброто възпитание надделя и Чарлз последва баща си в застрахователния бизнес, докато Кейн пое по свой собствен път.

Беше забавно, че отново е тук по същата причина — да застане до него пред олтара. Много неща могат да се променят за единайсет години, помисли Кейн.

Наблюдаваше как жената движи малкия си, стегнат ханш в такт с раменете, обикаляйки боядисания в сиво под. Тя усърдно го търкаше, спираше, въздишаше, подпираше се, а после замислено разтриваше челото си.

Чарли беше споменал, че когато е дошла в Табаковил, годеницата му наела къщата от него. Живеела сама. Може би наблизо имаше местенце за среднощно обслужване на госпожици…

Даа… Сигурно това беше въпросната особа. Но дали на Чарли му бе известен тайният й порок? А знаеше ли тя колко тесногръд е Чарли на тема „благоприличие“?! Това май беше единствената му страст, доколкото Кейн си спомняше. Жената, описана му преди няколко часа, би могла да бъде видяна на колене в полунощ, само при положение, че се моли, и в никакъв случай пред входната врата!

Привличан по рождение от всякакви загадки, той направи още няколко безшумни стъпки по росната трева. Беше изминал половината път до входа, когато жената издаде поредната тежка въздишка и запълзя отново. Скрит в сянката на широкия дъб, Кейн продължи да я наблюдава с нарастващ интерес.

Беше облечена в обикновена памучна пижама. На слабата светлина не бе сигурен за цвета, но ставаше все по-сигурен, че бракът между тази жена и Чарлз Уилям Едуард Банкс Трети ще се провали в най-скоро време. Освен ако нямаше някаква грешка…

Любопитен, той се приближи тихо по влажната трева и застана само на няколко крачки от нея. Не че се опитваше да бъде невидим, но как трябваше да се държи един мъж при подобни обстоятелства, когато се доближи до такава странна жена?

Всъщност как се казваше тя? Чарли беше споменал името й… Май нещо с Р, което свършваше на А. Рамона? Или Виктория, каза си. Това обаче нямаше значение, защото дори тази дама да беше закърмена с викторианско благоприличие, в момента никак не й личеше!

Забавляваше се страхотно, наблюдавайки я как се движи заднешком. От жълтата светлина на крушката пижамата й изглеждаше с цвета на Саудитската пустиня. Косата й не се виждаше ясно, ала не би я нарекъл „помиено руса“. Лицето й оставаше загадка, но загадките го привличаха. Или още по-точно — с тях си изкарваше прехраната.

Кейн Смит — бивш летец, бивш жител на Северна Каролина и бивш съпруг, ако се броят шестте ужасни месеца брак с красива червенокоса адвокатка — току-що бе открил вълнуващ сюжет за третата си книга! Съвсем неочаквано за него първата беше претърпяла три издания, като се бе изкачила до средата на топ листата на бестселърите, а втората се беше задържала пет седмици на върха. Сега Кейн имаше всички основания да смята, че третата ще я последва.

Откакто бе завършил колеж, той избягваше родния си щат, без да има особени причини. Живееше в Кейп Мей, където се установи наскоро след войната в Залива, след като си подаде оставката като офицер. Когато животът на едно място му омръзваше, просто се качваше на колата и потегляше нанякъде. Понякога — сам, понякога — с компания. Този път пристигна в Кий Уест с червенокоса танцьорка от Лас Вегас, което се оказа голяма грешка от негова страна — наложи се да й купи часовник с диамант и билет първа класа за обратния полет до Невада. После седна да удави мъката си в онзи бар, чу проклетата песен и ето че сега стоеше и наблюдаваше в гръб някаква странна особа посред нощ. Изпитваше жажда за неочаквани емоции, любопитство и неуместен прилив на възбуда. Това около десния й глезен връв ли беше?

 

 

Без да си дава сметка, че някой я наблюдава, Роури търкаше пода с четката. Още тринайсет дни свободен живот! След четири седмици започваха училищните занятия и щеше да се наложи да каже пред цял клас деца, познаващи я като госпожица Хабърд, че вече трябва да я наричат госпожа Банкс. А според нея това бе изключително трудна задача. Изобщо през последните няколко седмици, откакто се съгласи да се омъжи за Чарлз, и най-дребните решения й се струваха непосилни. Мозъкът й беше превъзбуден и мислите й работеха ту на бързи обороти, ту напълно замираха. Това не беше тя! Винаги бе смятана за най-разумния член на семейството, което не можеше да се твърди за останалите.

Допреди малко лежеше будна. Мислеше за чеиза, за името си, за това дали да плати наема за следващия месец, въпреки че щеше да е тук само следващите петнайсетина дни, и дали цялото й семейство ще дойде, което щеше да предизвика изумлението на Чарлз… После се отказа да спи и реши да измие с четка дъсчения под на верандата пред входната врата. Поне вземаше някакво решение. Само по себе си това вече бе постижение. Но преди да свърши и половината работа, силите й се изчерпаха. Коленете я боляха, ръцете — също. Глупаво беше да предприема подобно действие посред нощ. Чарлз би се ужасил, ако узнаеше!

В момента тя умираше за сън, а нямаше сили дори да се върне в леглото. Дали да не вземе още един душ? Той сигурно щеше да я ободри достатъчно, за да довърши пода. Винаги довършвай започнатото!, Никога не отлагай днешната работа за утре!, спомни си тя девизите, които беше чувала стотици пъти от баба си. Интересно, какво би казала тя за евентуално отлагане на сватбата, която се задаваше? Изчезвай, предателска мисъл!, нареди си Роури и удари ядосано с четка по пода. Внезапно, обладана от нов прилив на енергия, се захвана да търка пред изтривалката, където повечето боя бе олющена. Движенията й се позабавиха. Задължена ли беше да пребоядиса пода, преди да се изнесе? Или това оставаше за сметка на собственика? Трябваше да изрови договора за наем и да провери. От друга страна, след около две седмици щеше да стане съпруга на собственика, така че имаше ли значение?

Чарлз беше много стриктен и това беше една от най-добрите му черти. Бе мил, хубав, възпитан, умен и най-важното — съвършено надежден. Той никога не би си позволил някой да го види как лежи на тревата отстрани на бордюра в летен неделен следобед, само защото му харесва изгледът на часовниковата кула от такъв необичаен ъгъл. Както бе сторил баща й, когато дойде последния път в колежа, докато тя се преструваше, че не е с него. В същото време другата Роури, която пазеше здраво заключена в себе си, спомни си с неохота тя, си мислеше: Колко ли е забавно да гледаш света от различен ъгъл!

Както се движеше пълзешком назад постепенно се приближи до живия плет, където глицинията заплашваше да погълне канавката. О! Беше обещала тържествено на годеника си да я окастри, след като прецъфти. Само че й се струваше прекалено жестоко да го направи. Освен това тази зелена бариера между портите им й харесваше.

Междувременно трябваше да приключи работата си. Бе оставила за най-накрая пода пред вратата, за да не се налага да стъпва по току-що измитото…

О, не! Вместо да се приближава, тя се отдалечаваше от входа! Не можеше ли поне веднъж да направи нещо, както трябва! Като мърмореше ядосано, Роури се зае усърдно да изстърже с нокът залепналата за дъските дъвка. Сигурно беше на шестгодишния син на Милърови. Догодина щеше да бъде първи клас при нея и първото нещо, на което възнамеряваше да го научи, щеше да бъде да си прибира дъвката зад ухото!

Струваше й се, че се носи бавно на кораб, а това й харесваше. Щеше да слезе откъм другия край на света, където никой не беше чувал нищо нито за нея и Чарлз, нито за „Хабърдс Хевънли“! Боже, какво невероятно изкушение!

Точно когато лявото й коляно достигна ръба на дъсчения под, дясната й подметка опря в нещо топло, твърдо и обло, а подобно нещо нямаше какво да търси там. Тя бързо отдръпна крака си, а после отново го протегна предпазливо. Ефектът бе същият.

Озадачен от редуващите се яростно търкане, мърморене, пъшкане и въздишки, Кейн гледаше надолу към онова, което би нарекъл най-прелестната демонстрация на дамски задни части. Точно на това място пижамата й бе износена и прозираше като хартиена салфетка. В представата му изникна образ на току-що излязла от горещата вана нежна жена, ухаеща на… бор? Не, определено не. На люляк или може би на глициния. Сигурно си струваше да поразучи още малко…

Роури размърда пръстите на крака си, но не посмя да се обърне. Ако зад нея беше Чарлз, сватбата им нямаше да се състои! От друга страна, ако се прибереше с пълзене вътре, без да поглежда назад, биха могли да се престорят, че нищо не се е случило и след време дори да се посмеят над случката. Тя започна леко да се придвижва към къщата. Не, Чарлз изобщо не би се смял! Ако това беше той, щеше да й се наложи да дава някои твърде затрудняващи обяснения. От друга страна обаче, ако беше някой друг… За Бога, мисли, Кристъл Ороура Хабърд! Дали да извикам за помощ и да събудя годеника си, който да пристигне да ме спасява, или да се втурна към къщата, да се заключа и да се обадя в полицията?, мина й през ума. Тя запълзя бързо по насапунисания под, но се подхлъзна и се просна непохватно пред вратата. Като хленчеше отчаяно, направи опит да я отвори, но тялото й бе застанало напряко и не й позволяваше да го направи. Като лазеше заднешком, за да се дръпне и да отвори вратата, Роури ритна с крак пластмасовата кофа с мръсната вода. Чу се тракане, плискане и накрая — тежко дишане.

— Дявол да го вземе, госпожице, вижте какво направихте! Нося със себе си само два чифта джинси!

Раздвоявана между страха и любопитството, Роури успя да извърти главата си достатъчно, за да погледне през рамо. След малко дори си спомни, че трябва да диша.

Не беше Чарлз! Не бе опозорена завинаги! Беше някакъв непознат. Ако тя имаше капчица мозък, щеше да изпищи, но като го гледаше целия оплискан с мръсната вода, не й изглеждаше страшен.

— Сега ще трябва де се къпя, иначе онзи крокодил оттатък ще ме изяде, че цапам паркета.

— Чарлз ли!? — изуми се тя.

— Икономката му, госпожата с особеното име.

— Маунтджой. Значи познавате Чарлз? — не знаеше да се радва ли, или да съжалява.

— Да, познавам го — промърмори с отвращение мъжът, разкопча ризата си и я издърпа от колана.

Роури забеляза, че отдолу той не носи фланелка. Сети се, че дори в най-големите жеги годеникът й не ги сваляше. Знаеше това, защото го бе виждала да прозира през ослепителнобелите му ризи, неизменно в комплект със сив костюм.

— Хмм… — измънка недоверчиво тя. — Не ми изглеждате… Не си спомням Чарлз да ми е споменавал името ви.

Какво име, той дори не ти го е казал, каза си ядосано наум.

— Така ли? Това не ме изненадва.

— Кой сте вие? И как мога да съм сигурна, че познавате Чарлз? — бе виждала всички приятели на годеника си и би си спомнила, ако го беше срещала.

— Казвам се Смит, но няма как да сте сигурна. Ако това ви говори нещо, двамата с Чарли сме израсли заедно. Бях шафер на сватбата му, след като ми отне момичето, а сега съм готов да му служа отново. Може би вече имате някаква представа що за птица съм.

— Никой от познатите му не го нарича Чарли.

Съзнаваше, че аргумента й е твърде слаб. Все още на колене, Роури гледаше през рамо мъжа.

Това ли беше старият приятел на годеника й, който щеше да бъде шафер на сватбата им след две седмици? Този ли мургав мъж с опасна външност, с чувствени устни и порочен поглед? Този хищник, дебнещ в нощта, с прилепнали мокри джинси и риза в цвят каки да има нещо общо с нейния Чарлз?! Доколкото изобщо си бе представяла приятеля му от юношеските години, той би трябвало да изглежда като самия Чарлз — късо подстриган и с подплънки на раменете.

Косата на този непознат не бе дълга, но определено не беше и къса. А ако онова под мократа му риза не бяха подплънки, значи познанията й по анатомия се нуждаеха от сериозни допълнения! Тя издуха разсеяно кичур коса от челото си, мъчейки се безуспешно да се абстрахира от факта, че всичките й тайни фантазии, които с такова упорство се опитваше да потисне, бяха оживели внезапно.

— Чарлз спомена, че преди сте живели в моята къща — насили се да се усмихне Роури.

Кейн кимна. Не му убягна неспокойния й поглед по тялото му. Провокираше ли го? Изобщо имаше ли представа колко възбуждащо е за мъжа, когато една жена го оглежда?

Кротко, малкия, каза си наум той, а на глас изрече:

— Третото стъпало към тавана още ли скърца? — стараеше се да не обръща внимание на неприятното усещане от мокрите дрехи, които дори му бяха препоръчителни като противовъзбуждащо средство. — Спях на тавана. През лятото е адска жега, през зимата — студ, ала през пролетта и есента е прекрасно.

Докато чакаше отговор, огледа внимателно годеницата на Чарли с „помиено русата“ коса и безличното изражение на лицето. Направи няколко заключения. Първо, приятелят му беше абсолютен глупак, и второ, никой мъж не заслужава да има жена, която не може да оцени. Чарли беше прав, това не бе класическата хубост на Сюзън. Жената, застанала на колене и опряла лакти на пода пред него, бе някак… Леко смръщи вежди и продължи да я оглежда. Стигна до извода, че тя няма нищо общо с описанието на Чарли.

Секси ли е? Дявол да го вземе, да! Красива ли е? Силно казано, мислеше той. Какво толкова му харесваше в нея? Очите? Да, те бяха хубави, но на жълтата светлина на крушката дори не бе сигурен за цвета им. Косата й бе между руса и кестенява. Определено не червеникава, но не и „помиено руса“. А колкото до кожата й, изведнъж осъзна, че сериозния вид на лицето й се дължи на това, че е осеяно с лунички. Проклетите петънца покриваха всяка видима част от тялото й! Дали бе така и със скритата от дрехите? Побърза да прогони предателската мисъл от съзнанието си, преди да го е вкарала в беля. Жената имаше привлекателни, широки, чувствени, плътни устни. Дали Чарли се поддаваше на изкушението да ги целува, или беше все същия тесногръд пуритан? Носът й бе възширок, брадичката издаваше упоритост, продължи огледа Кейн.

— Стъпалото и сега скърца — върна го към действителността гласът й. — Но аз не използвам често тавана — внезапно се наведе напред и протегна ръка, после бързо я отдръпна, изтри я в горнището на пижамата и отново я подаде: — Приятно ми е. Аз съм годеницата на Чарлз, Ороура Хабърд.

Жестът контрастираше дотолкова с цялата ситуация, че Кейн не успя да сдържи усмивката си, когато пое малката й влажна ръка. Какво, за Бога, възнамеряваше да прави Чарли с такава жена? Тя щеше да го съсипе за нула време! Или по-вероятно той щеше да я съсипе с дресировката си. От брака им обаче нямаше да излезе нищо. Двамата си подхождаха колкото вода и масло, или колкото оцет и сода бикарбонат.

Е, Чарли не беше лошо момче и заслужаваше да си почине. Бе прекарал първите двайсет и три години от живота си под железния ботуш на Мади Банкс. После се бе оженил за Сюзън, но ето, че по ирония на съдбата я беше изгубил. Бе починала от вирусна пневмония. Да, горкият стар Чарли заслужаваше да бъде щастлив. Но нещо подсказваше на Кейн, че това няма да стане…

— Чарлз ми спомена, че сте писател, господин Смит. Какво пишете? — попита Роури.

Учтивите й обноски бяха насадени от нейната баба, която едва ли някога бе предвиждала, че внучката й ще ги прилага при подобни обстоятелства.

Кейн се усмихна широко. Това момиче май говореше сериозно! А ако беше така, тя бе истинско съкровище! Колко жени можеха да седят на мокрия си задник в такъв ужасен вид и учтиво да питат един носител на наградата „Сайлънт Стокс Дъ Хънтър“ какво пише той?!

— Хмм… Главно — проза.

Това още повече я обърка. Когато Чарлз й бе споменал, че приятелят му пише, бе приела за напълно естествено, че става дума за книги, изпълнени с цифри и графики — като тези, които четеше годеникът й. Смяташе, че Кейн прилича на Чарлз. Но в никакъв случай не можеше да допусне, че е толкова привлекателен и умен. Бе облечен в спортен поизмачкан костюм, косата му бе прошарена и въздълга. Носеше очила с телени рамки… Всъщност изобщо не бе мислила за него — други неща занимаваха ума й.

— Сигурна съм, че Чарлз ще се радва да останете, господин Смит. Напоследък той имаше твърде много работа.

— Наричайте ме Кейн. Надявам се, че през следващите две седмици ще се виждаме често.

Да не би тя да намекваше, че не е в състояние да откъсне годеника си от бюрото му? Това забавно, възбуждащо, ексцентрично създание, което миеше подове посред нощ и се ръкуваше непринудено с него — непознатия мъж — сякаш не го беше заляла току-що с кофа мръсна студена вода…

— Сигурно мислите, че е лудост от моя страна да мия пода по това време.

— И през ум не ми е минало. Аз самият работя най-добре през нощта.

— О! — с оголено коляно и мокри ръце, тя се загледа в бавно съхнещата локва пред прага на вратата.

И двамата мълчаха. Роури въздъхна. Кейн се чудеше защо, по дяволите, не може да си тръгне. В джоба на горнището й имаше кърпичка и представата за прозрачния плат над дясната й гърда го хвърли в неподозирано умиление. Той издърпа мократа студена риза от гърдите си и продължи огледа от сянката на глицинията. Отблизо реши, че косата й е по-скоро руса. Жалко, че не бе червенокоса. Всъщност по-добре, че не беше! При начина, по който започваше да му въздейства, само това му липсваше!

С намерението да й пожелае лека нощ, той прекрачи портата и без да чака покана, се запъти към хамака. Бе прекарвал тук дълги часове, кроейки планове, някои от които беше осъществил, а други — описал в книгите си…

— Май ще е по-добре да остана още малко, докато водата спре да капе от мен, защото онзи дракон в женски образ ще избълва огън в лицето ми. Всички мъже ли мрази, или само мен?

— Госпожа Маунтджой не е лоша. Само че покрай сватбата й се струпаха доста неща.

Кейн леко залюля хамака. Уханието на лятната нощ, примесено с аромата на влажна пръст и прясно окосена трева и скърцането на старата верига изведнъж отприщиха множество спомени.

— Когато бях в колежа, имах куче. Взех го от кучкарника. Казваше се Джинджър — Роури измърмори нещо като за случая, но той продължи, сякаш не я забелязваше: — Помня как се промъкваше нощно време горе при мен, когато мама вече си беше легнала, а като искаше да излезе отново, скачаше през прозореца върху покрива на портата и слизаше долу по тази решетка. Беше много умно куче.

— И какво стана с него?

— Прегази го камион година след като завърших училище…

Внезапно Роури разбра, че той е плакал за кучето. Почувства го с такава увереност, сякаш беше присъствала. Сигурно и тогава е бил висок и широкоплещест, със същите неправилни мъжествени, но не толкова ясно изразени черти, и бе плакал горчиво за едно помиярче, взето от градския кучкарник.

— Глицинията е покрила почти цялата решетка — каза тя. — Чарлз настоява да я подрежа. Може би ще го направя утре — облегна се на стената, обгърна коленете си с ръце и се взря в плетеницата от клонки. — Искаше да повика човек да я изкорени още преди да е цъфнала.

— Твърде късно. Корените й вече са се разпрострели из целия двор.

Тя кимна и след малко добави:

— Исках да стане пред мирови съдия. Щеше да е по-просто.

— Да отсечете глицинията пред мирови съдия?! — Кейн срещна учудения й поглед и реши, че очите й са светлокафяви. — О, имате предвид сватбата!

— Чарлз иска да сключим църковен брак. Казва, че ми го дължи, тъй като ми е за първи път, макар аз да не държа на това.

— На брака с него или на церемонията? — повдигна изненадано черните си вежди той. Очите му бяха с тъмния цвят на силно кафе.

— На църковната церемония и обяда. Той възнамерява да покани всичките си бизнес партньори и клиенти.

На Кейн му стана студено. Свали мократа риза и я остави в хамака. Роури се стараеше да не гледа към него. Голотата, макар и частична, винаги я притесняваше.

— Не обичате ли тържествата? — попита той.

— Не толкова тях — въздъхна тя и заусуква кичур коса около пръста си. — Просто всичко това! — вдигна ръце с израз на трогателна безпомощност и отново въздъхна. — Извинявайте, че ви говоря тези неща.

— Не се безпокойте. Всичко е наред. Понякога е добре да споделиш проблемите си с непознат. Като придадеш словесен израз на мислите си, можеш да ги подредиш.

— Всъщност нямам проблеми… Поне не сериозни — тя продължи да навива нервно кичура коса на пръста си.

Разбира се, че нямаш, душичке! Затова си излязла посред нощ да търкаш пода, само две седмици преди сватбата си, помисли Кейн. По причини, които дори не опита да си изясни, той започна умело да й задава уж невинни въпроси. От интервютата се бе научил на някои трикове и сега ги прилагаше. За кратко време тя сподели с него безпокойствата си.

— Винаги съм била разумна. Всички казват, че е така. Но напоследък… Просто не зная какво ми става. Вземането и на най-незначително решение ме хвърля в смут. Миналата седмица Чарлз искаше да реша въпроса за цветята, а аз продължавам да го отлагам. После за музиката — разкъсвам се между традиционната и Джанис Джоплин от старата плоча на баща ми.

— Охо! — подсвирна Кейн.

— Не, аз изобщо не съм музикална. Просто Съни го предложи. Тя и Бил много харесваха Джоплин.

— Съни ли?

— Майка ми. Името й е Маргарет, но тя си го промени на Суриа, което май означава слънце, а всички й казват Съни.

Ороура, дъщеря на Суриа и Бог знае на кого. На Зевс? Озирис? Нещата започваха да се изясняват.

— Ако нямате предвид нищо специално, защо не помолите църковния музикант да предложи нещо?

— Да, разбира се… Предполагам, че така и ще направя — хапеше устната си тя. — Но не зная кой трябва да плати за музиката. Дали те ще изпратят сметката, или трябва да им дадем парите в плик… А и не бях съгласна да се омъжвам в църква…

— Какво ще кажете за сватба на открито? Едно време дворът на Банксови беше доста хубав. Не зная в какво състояние е сега, защото дойдох по тъмно.

— Както и да е — въздъхна Роури. — Чарлз иска да взема решения по тези въпроси в най-скоро време. А след месец започват училищните занятия. А и роклята…

— О, да, булчинската рокля! — финансови затруднения ли имаха? Едва ли, защото Чарлз бе посветил живота си на правене на пари. Ала тя навярно бе твърде горда, за да не поеме своя дял.

— Не бива да правя проблем от роклята. Имам предвид, че всичко ще трае само няколко минути, но… — разпери ръце. — Не зная. Сякаш не мога да подредя мислите си. Преди никога не съм имала подобни затруднения, а сега ми е трудно дори да приготвя закуска! Непрекъснато записвам какво ли не по разни листчета, които после или нищо не ми говорят, или забравям къде съм сложила.

Погледът му се плъзна към изящния й глезен.

— Връзвате си конец около ъъъ… пръста и после забравяте защо, така ли?

С трогателна непохватност тя размърда глезена си и заопипва мръсната връв.

— О! Имате предвид това.

Той сви рамене, не желаейки да я смути.

— Трябва да ми напомня за обувките.

— Струва ми се съвсем логично.

— Не мисля, че Чарлз би го нарекъл така — изрече умърлушено Роури. — Сигурно би казал, че е глупаво. Всъщност, опитвали ли сте някога да завържете конец около пръста си? Направо е невъзможно. А това — докосна глезена си тя — трябваше да ме подсеща да мисля дали имам нужда от нов чифт обувки за сватбата и ако имам, да ги купя навреме, за да не рискувам да застана пред олтара с мазоли на краката.

— Свърши ли ви работа?

— Донякъде. Поне си спомних защо съм го завързала — отвърна с лека усмивка, която Кейн прецени като пленителна.

Гледа я, докато и последната следа от усмивка изчезна и тогава изпита почти физическа болка от липсата й. По дяволите! Самотната печална усмивка, разрошената коса и мократа поовехтяла пижама й придаваха израз на опасна невинност, който открай време го привличаше. Отново си припомни, че тя не е коя да е, а обикновената, практична и разумна годеница на Чарли.

Божичко! Такава жена и Чарлз У. Е. Банкс Трети?! Още от детската градина Чарлз беше наперено нищожество. В повечето случаи Кейн сам вадеше кестените от огъня. Чарли почти винаги съумяваше да се измъкне от спречкванията без драскотина, докато по-дребният Кейн неизменно се прибираше със синини, рани и скъсани дрехи. После идваше най-лошото — предпочиташе да изтърпи още един пердах пред сблъсъка с острия език на Сали Смит, мир на праха й. Странно, как срещата с тази жена отприщи лавина от спомени…

— Зная, че Чарлз ще се радва да останете — промърмори тя.

Вероятно… Но след време можеше и да съжалява, че се е поддал на първоначалния порив да го покани. Ала най-вероятно този, който щеше да съжалява, щеше да бъде самият Кейн.

— Е, ще ви оставя да поспите — извини се той и се накани да си тръгва. — Не зная какви са плановете за утре, но…

— Работа. Чарлз иска да приключи сделките си, преди да отидем на… с-с-сватбено… пътешествие. Всъщност защо ли ви занимавам с тези неща? Лека нощ, Кейн.

— Лека нощ, Ороура.

Сватбено пътешествие ли?! Той се провря през живия плет точно в един през нощта. Унесен в мислите си, дълго стоя в мрака на съседната къща…