Кати Кели
Сърдечна болка (6)

Глава 5

Лили Шанахан седеше на дървена пейка в малкия вътрешен двор до църквата „Сейнт Канис“ в Тамарин, къпеше се в не толкова топлите лъчи на пролетното априлско слънце. Беше почти десет и половина и дворът беше безлюден, с изключение на двата гълъба, които търсеха трохички между камъните. Всички бяха вътре в църквата и слушаха топлия и успокояващ глас на отец Шон. Лили дори чуваше провлеченото мърморене на събраното паство по време на службата.

И тя беше тръгнала към църквата, но почувства лек световъртеж и изпита силно желание да седне отвън на слънце, да почете Бога по друг начин.

Не е необходимо да разговаряш с Господ в църква. Щом Той беше сътворил слънцето и небето, значи беше правилно човек да им се наслаждава. Затова тя отиде бавно до дървената пейка и седна, за да се порадва на света около себе си.

Господ щеше да я разбере. В църквата щеше да бъде топло и задушно, а това можеше да засили световъртежа й. „Сейнт Канис“ беше много красива като архитектура, но имаше недостатъци, когато ставаше въпрос за горещина или студ. През зимата беше студено като във фризер, радиаторите бяха стари и просто не можеха да я затоплят. А през топлите месеци заприличваше на оранжерия и много булки бяха открили, че е фатално да украсяват църквата със сватбени цветя в нощта преди сватбата, защото дори топлолюбивите увяхваха.

Щом седна на пейката, Лили свали от главата си бежовата памучна шапка, затвори очи и обърна лице към слънцето. Преди да излезе от дома си, намаза лицето си с онзи скъп крем, който Изи й беше дала последния път, когато си беше у дома, и за който беше казала, че дава превъзходни резултати. Той се грижи за изглаждането на бръчките и предотвратява образуването на нови. Трябва да се грижиш за кожата си, бабо.

При този спомен Лили се усмихна, все още със здраво стиснати клепачи. Изи не си идваше често напоследък. Беше потънала в живота си в Ню Йорк и Лили приемаше това, макар внучката й да й липсваше. Задачата й на баба, заместител на покойната майка, се състоеше в това да даде на скъпото си чедо корени и криле.

Обикновено казваше това на Изи в миговете, когато тя изпитваше вина, че е пропуснала някое важно събитие в Тамарин.

— Корени и криле, скъпа, в това се състои любовта — прошепваше тя и се чувстваше благодарна, че има сили да го постигне и едновременно с това да успокои Изи.

Освен това, няма смисъл човек да приказва такива неща, ако ще се оплаква, когато на въпросния любим човек му пораснат криле и той отлети далеч от дома. Лили не общуваше с хора, които уж изповядват тези истини, но в същото време не живеят според тях. Мразеше лицемерието и не би могла да каже на Изи да изгради свой собствен живот, а после да е недоволна, че е последвала съветите й.

Не, Лили не беше лицемерка. Вероятно не беше и жена, която охотно и редовно би употребявала такава скъпа козметика, помисли си тя и се засмя тихичко.

Но скъпоценният крем на Изи даваше ново и превъзходно усещане за кожата. Само дето Лили невинаги се сещаше навреме за него, а щом веднъж излезеше от къщи, нямаше начин да се върне заради такава дреболия. На нейната възраст времето, гравитацията и животът вече бяха причинили щети, които нито един скъп крем не би могъл да премахне — освен ако алхимията не постигнеше най-после някакви съществени успехи.

Беше мило от страна на внучка й да мисли, че нейната кожа все още може да бъде спасена. Изи, която работеше с красиви жени с кадифената кожа на новородените, не я слагаше в списъка на стариците. Някои хора го правеха — като че ли сбръчканата кожа беше вид невидима пелерина. Нещо като униформата на камериерките отпреди много години, помисли си Лили с горчивина. Беше научила това доста рано. Щом веднъж започнат да се образуват бръчките, жената вече минава на заден план.

Униформите на камериерките в Ретнъри бяха семпли — морскосини габардинени рокли с копчета по цялата дължина на гърба и бяла якичка, която трябваше да се разшива, за да се пере, и после отново да бъде пришита. Майката на Лили, Мери, не трябваше да носи същата униформа заради положението си на икономка, затова лейди Ирен я беше дарила с две морскосини поли от шевиот — „От Хародс“, казваше с благоговение Мери, удивена от факта, че притежава дреха от магазин, в който пазаруват само богатите. Тя носеше полите със скромни бели блузи и сива вълнена жилетка.

Споменът за майка й в онези дрехи с ключове, закачени на колана, очила, висящи на панделка, завързана около врата й, обикновено караше Лили да потрепери, усетила раболепието във всичко това. Камериерките в Ретнъри харесваха униформите си и факта, че това им спестяваше пари за дрехи. Дори Виви, приятелката на Лили, харесваше своята.

— Така запазвам дрехите си от износване, Лили — казваше весело тя и подпъхваше къдриците си под бонето. — Ще ми кажеш ли защо имаш такова твърдо установено отрицателно мнение за униформите?

— Нямам — отговаряше Лили, което въобще не отговаряше на истината.

Виви беше такава проста душица и Лили знаеше, че ще й е невъзможно да обясни защо мрази униформите. Тя мислеше, че по този начин хората се уеднаквяват и заприличват на мебели, което вероятно беше и желанието на лейди Ирен — множество слуги с празни безизразни лица, втурнали се да изпълняват поръчките й. Лили може и да беше родена сред слугинската класа, но не беше задължително този факт да й се нрави.

Лейди Ирен не би забравила да намаже лицето си със скъп крем против бръчки, помисли си Лили и се усмихна, все така обърнала лице към благодатното слънце. Ако въобще имаше жена, готова да даде живота си, за да се предпази от въздействието на времето, то това беше лейди Ирен. В онези отдавна отминали дни, когато Лили работеше в Ретнъри, кремове като този, подарен й от Изи, определено бяха запазени за класата на богатите. Обикновена жена от града въобще не би употребила козметика, да не говорим за толкова скъп крем за лице. Майката на Лили миеше лицето си с вода и сапун и това бяха всичките й грижи за кожата. Почистваше и подреждаше шкафа от кестеново дърво на лейди Ирен с неговите безбройни кутийки, тубички и шишенца, но не очакваше тя самата някога да използва такива неща.

Лили си спомняше каква беше самата тя на двайсет години. Предизвикателно си купуваше козметика на „Макс Фактор“ и я подреждаше на перваза на прозореца до леглото си. Искаше лейди Ирен да я види и да разбере, че момичето от малката къщичка е толкова загрижено за красотата си, колкото и тя. Виждате ли, тези неща не са достъпни единствено за вас, лейди Ирен, щеше да й каже и да вдигне китайското червено червило, което обожаваше и което слагаше на устните си в стила на Джоан Крофърд. То беше толкова дълготрайно, че трябваше да бъдат положени усилия да бъде изтрито и дори след това оставяше тъмночервено петно, което напомняше къпини. Затова го наричаха „Петното на Крофърд“.

Наистина ли някога е била толкова млада? И толкова изпълнена с гняв? Беше мразила семейство Лохрейвън и всичко, което те олицетворяваха — богатство, привилегии и блажено нехайство, безгрижен подход към живота. Най-лоша беше лейди Ирен. От мига, в който станеше от леглото, оставяше чашата с чай на ръба на нощното шкафче, захвърляше копринените си пижами на пода и започваше да изпълнява прищевките си с ясното съзнание, че някой ще върви след нея и ще почиства. Лили не се уморяваше кой знае колко, когато тя беше въпросната личност, защото беше млада, енергична и издръжлива. Освен това, можеше да мълчи, когато се налага. Не й харесваше обаче, когато майка й, икономката, беше принудена да прави това.

— Човек би помислил, че е изключително небрежна по отношение на вещите си — казваше обикновено Лили и мръщеше вежди, когато майка й се връщаше в огромната кухня на имението Ретнъри късно през нощта, изтощена след дългия ден, но без все още да е готова да се прибере у дома си.

— Тихо — отговаряше майка й, загрижена, че някой ще ги чуе, макар в къщата да имаше много хора, които бяха съгласни с Лили. Те обаче мълчаха и вземаха заплатите си. — На нейно Благородие не се налага да подрежда.

— Още по-жалко! — казваше отсечено Лили.

Беше й дошло до гуша да слуша, че лейди Ирен е благородничка по рождение и женитба, че е отгледана в подобната на палат къща в Килдеър, където имало три пъти повече слуги, отколкото в Ретнъри. Понякога дори можеше да се чуе как нейно благородие изказва на глас съжалението си, че вече не живее в замъка „Едуард“, където майка й, лейди Констанс, имала толкова много време за себе си, защото огромното домакинство едва ли не се управлявало само.

— Защо тогава тази глупава крава не се върне там? — говореше все така отсечено Лили и с приятелката си Виви.

От гледната точка на своята възраст сега, Лили се усмихваше на спомена за онова свое гневно, по-младо аз. По онова време мислеше, че знае всичко, но очевидно не е било така. Тогава не осъзнаваше, че парите и привилегиите не могат да те спасят от болката в живота, не могат да ти купят щастие. Има неща, които човек трябва да преживее, и нищо не може да облекчи агонията. И че всички жени са сестри на този свят.

Шепотът в църквата се усили. И Лили осъзна, че паството реагира на проповедта. След десет минути хората щяха да започнат да излизат и да започнат да се суетят около Лили, да се чудят дали да извикат лекаря или не.

Приятелката на Лили, Мери-Ан, дори щеше да започне да говори бързо и несвързано от тревога, ако Лили спомене, че е почувствала световъртеж, и вероятно дори да припадне от шок. Самата тя щеше да изпита нужда да седне. Всеки човек трябва да си има хоби, а това на Мери-Ан беше хипохондрията. Най шейсет и осем, тя беше роб на хапчетата си и истинско мъчение за своя личен лекар.

Лили беше нейната противоположност. Тя не искаше никой да се суети край нея. Щеше да тръгне, преди да са излезли от църквата, вероятно щеше да прекоси бавно двора и да се озове на „Патрик стрийт“. Чаша силен чай в „Дорота“ щеше да я съживи.

Там можеше да седне до прозореца и да гледа пристанището и рибарските лодки, които влизат в него. Четвъртък беше денят на Червения Вини — наричаха го така заради яркочервения дъждобран, в който обикновено бе облечен, когато носеше своите гърнета с омари, поставени в саламура. Вини винаги имаше време да побъбри и щеше да поговори с нея за тюлените, които е видял да се излежават на слънце в Лорканс Пойнт, или за чайките със странните жълти ивици на крилете, каквито никога преди не е виждал, макар да е рибар вече трийсет и пет години.

Той все още е обаче достатъчно млад, за да се шокира от промяната, помисли си Лили. А тя беше живяла достатъчно дълго, за да види, че всъщност в живота на хората не настъпват толкова много промени, колкото им се струва на тях — светът се движи по непрекъснат цикъл, в който всичко отново и отново се повтаря. Но само някой на нейната възраст може да види това. Да чака достатъчно дълго, та миналото да стане отново настояще.

Миналото — Ретнъри, лейди Ирен и скъпата Виви — заемаха своето място в спомените й и ума й напоследък заради онова сладко момиче от Австралия, което й говореше толкова тихо по телефона, защото се страхуваше да не изплаши старица като нея.

Джоди Бекет беше името на момичето. То й каза, че има снимка на Ретнъри от 1936 година, от партито за рождения ден на лейди Ирен. Всичко е така величествено и бляскаво като сцена от филм, беше възкликнала развълнувано Джоди. Хората са застанали до камина, на пода пред която има тигърска кожа. Това е жестоко, разбира се, но всичко останало е просто удивително. Дрехите са невероятно елегантни…

Да, всичко беше точно такова, помисли си Лили с горчива усмивка. Много бляскаво, макар да не ти се струва така, когато ти си този, който трябва да лъска всичко и да почиства камината в студените утрини точно в шест, коленичил на твърдия мраморен под, възможно най-тихо, за да не събудиш техни благородия, които обаче биха те събудили на всяка цена, ако имат нужда от нещо.

Това обаче не бяха неща, които да каже момичето. Джоди, красиво име, беше споделила с Лили, че е омъжена за ирландец, който е новият помощник-директор в местното средно училище. И че нейните прапрапрародители са от графство Корк и че семейството й в Брисбейн се смятат за ирландци.

— Искам да разследвам миналото в ирландските земи — беше казала още Джоди по телефона. — Научих доста за Ирландия и преди да дойда тук. Обожавам тази страна.

Лили се замисли за това, как миналото придобива романтичен облик чрез цветната телевизия и филмите на Холивуд, където слугите не биват показвани — освен в случаите, когато покорно свалят шапка или изказват задоволство от скромното си съществувание — а богатите са обвити във великолепие и забавления.

Имаше толкова много истории за онези времена, които можеше да разкаже на младата Джоди, но те може би не бяха онова, което момичето очакваше.

Да, съществуваха копринените рокли и голи гърбове, блясъкът на семейните диаманти и смарагди, извадени от кутийките с бижута за бала. Но това беше само едната страна на историята. По-малко бляскавата страна бяха целите семейства, родени за да служат в големите имения — семейства, от които се очакваше покорността да тече във вените им. Само че не всички те искаха да носят униформи, да правят безкрайни реверанси и да изпълняват поръчките на хората, които бяха също като тях, с изключение на парите, които поддържаха разточителния им начин на живот.

Лили познаваше това чувство прекалено добре, защото точно така се чувстваше по отношение на лейди Ирен.

Въздъхна. Мислеше за онова свое по-младо аз и за всичкия гняв, който криеше в себе си тогава. Днес хората не разбираха класата така добре, както по-възрастните. Сега парите можеха да купят всичко. Тогава обаче парите не можеха да направят нищо за класовото разделение. Когато човек беше роден в нисшата класа, той умираше като такъв. Беше безсмислено да се противиш срещу железните закони и бариери. Но не такива сложни и объркани спомени очакваше от нея Джоди…

— Започнах да изследвам историята на Ретнъри, само че няма кой знае колко факти. Няма книги. Това не е ли невероятно? Сигурна съм, че вие разполагате с многобройни истории и неща. Искам да ги чуя, но… — Джоди направи пауза. — Само ако вие желаете да разговаряте с мен. Не искам да ви уморявам.

— Ах, дете — беше отговорила любезно Лили, — приказките не ме уморяват. Нека погледна и тогава ще разговаряме.

Джоди щеше много да хареса кутията, която Лили държеше скрита в необитаваната стая. Тя беше пълна с писма, снимки и скъпоценни дневници, ведно с програми на театри, менюта и кутийка, имитираща злато, която някога беше пълна с пудра за лице с аромата на чаена роза, изсушените цветя от нейната сватба, старата й готварска книга, както и тефтерът, в който записваше разходите по домакинството — малки парченца от живота преди петдесет години. Още при разговора с Джоди, мислите на Лили се бяха насочили към кутията.

Извади я от скривалището й и я остави до фотьойла си във всекидневната. Искаше да я отвори и отново да прегледа съдържанието й. Но не го направи. Кутията продължаваше да стои на мястото си, все така затворена и покрита с прах.

Лили реши, че ще се срещне с младата австралийка, но не беше сигурна дали иска скъпоценното съдържание на кутията й да види бял свят. Там вътре бяха затворени тайни — нищо, което би заплашило държавата, усмихна се тя, но… Все пак тайни. Неща, за които никога и с никого не е споделяла.

Имаше само един човек, на когото би поверила тези тайни, и това беше Изи.

Може би най-доброто, което можеше да се направи, беше да пише на Изи и да й каже къде е кутията. Така Изи щеше да я намери след нейната смърт. Но, от друга страна, беше възможно Изи все още да не е готова за тайните на баба си.

Освен това, Лили беше сигурна, че Изи има свои собствени тайни, които я занимават. Изи беше леко различна последните няколко пъти, когато се беше обадила от Ню Йорк — малко по-заета със собствените си мисли, звучеше неловко, както когато беше по-млада и искаше да скрие нещо.

— Всичко наред ли е, любов моя? — беше я запитала Лили последния път, в неделя вечер.

— Да, просто прекрасно — беше отговорила Изи с онзи небрежен тон, който напомняше на Лили, с болка, за майката на Изи, Алис.

Изи звучеше точно като нея, когато говореше — същия нежен тон, подчертаваше по същия начин определени думи и гласът й течеше като река, бърз и сребрист. Когато Изи порасна, няколко години след смъртта на майка й (понякога болката беше непоносима за Лили) — гласът й беше съвсем като на Алис, сякаш тя беше възкръснала за живот.

Двете изглеждаха толкова различно. Изи беше висока и силна, с очите на Лили и млечната кожа на келтите — цвят, който изпъкваше още повече заради косата й с цвета на карамела. Алис беше дребна и с крехки кости, с тъмна коса и маслинена кожа, наследени от бабата на Лили, страховитата баба Сайв.

Баба Сайв беше нещо като наследничка на вълшебните приказки, както казваха хората, когато Лили беше дете, и твърдяха, че точно заради това се страхуват малко от нея.

Лили обаче не се страхуваше. Баба Сайв просто не беше склонна на компромиси и беше различна, съвременна жена, живееща в древни времена. Нищо чудно, че всички се страхуваха от нея.

Баба Сайв беше старица, която знаеше много приказки, които да сподели със света. Колко жалко, че никой не идваше при нея, за да ги чуе.

Лили въздъхна. Надяваше се, че е постъпила правилно с дневниците и кутията. Беше трудно да прецени какво е правилно и какво — не. Чувстваше се толкова неспокойна след обаждането на Джоди Бекет. Имаше усещането — как би могла да го опише — че времето забързва своя ход. Сякаш във въздуха витаеше настойчивост, която й влияеше, потискаше я. Като че ли имаше нужда да позвъни на Изи и да разговаря с нея. Но пък щеше да е необичайно да й позвъни в средата на седмицата и да й каже, че се чувства странно. Бедната Изи ще помисли, че се вдетинява, или по-лошо, че изкуфява.

Предната вечер се беше обадила на Ан-Лиз, за да сподели с нея как се чувства, но се включи телефонният секретар и тя затвори, без да остави съобщение. Мразеше телефонните секретари, те бяха едно от съвременните изобретения, които тя никога не беше харесвала, пък и как въобще е възможно човек да остави съобщение на някаква машина?

„Ан-Лиз, чувствам се уплашена и разтревожена. Моля те, кажи ми, че не започвам да губя разсъдъка си.“

Да, това щеше да прозвучи странно дори като несвързаните приказки на луд човек. Тя се ужасяваше, че може да загуби трезвостта на ума си, както се беше случило с доста познати й хора. Дори скъпата и прекрасна Виви се беше поддала и сега се намираше в старческия дом извън града. „Лоръл Гардънс“ беше името на институцията. Името звучеше нежно, но Лили не искаше да попада там.

Дневникът. Умът й непрекъснато се връщаше към него. Ако все пак победеше страха си и се обадеше на Изи… Изи ще знае какво точно трябва да се направи. Милата Изи, която каза, че отива в Ню Йорк да си поживее, независимо какво означаваше това.

— Не ми пука, дори да живея с три пенса на седмица и да спя в миниатюрен апартамент, където не можеш да отгледаш дори хамстер, камо ли котка — беше казала преди всичките онези години. — Ще бъда в НЮ ЙОРК. Ти си живяла в чужбина, бабо, сигурно знаеш за какво говоря.

Лили беше кимнала.

— Права си, скъпа, прости ми. Бях забравила.

— Бабо, ти никога нищо не забравяш! — беше се засмяла Изи.

Докато седеше сега и се радваше на слънчевата светлина, Лили желаеше това да не беше самата истина. Дали пък не означаваше, че е близо до края на живота? Дали гласовете от миналото не идваха, за да я предупредят? Сега виждаше всички в съня си — мама, татко, Томи, баба, чичо Пат, Джейми, Роби и любимата си Алис. В случаите с Алис беше най-зле. Не трябва, не е правилно родителите да надживяват децата си. Мястото в сърцето й за Алис беше територия, в която не биваше да пристъпва, защото беше изпълнена с болка дори сега, двайсет и седем години след смъртта на Алис.

В живота ми имаше толкова много смърт, помисли си Лили. Всички онези млади и здрави хора, които умираха по време на бомбените нападения, които виждаше по улиците, и другите, които биваха отнасяни в домовете им със смъртоносни рани. А много хора имаха вътрешни наранявания, които никой не можеше да види, но заради които те загиваха.

Като момиче, израснало в провинцията, Лили познаваше смъртта. Там не държаха децата далеч от ковчега при погребение — всички, млади и стари, се навеждаха да целунат студеното чело на мъртвеца. Лили седеше тихо по време на бдението и слушаше старите оплаквачки. Но не беше виждала как човек умира, до онези първи дни на войната.

Беше изненадана да види, че животът не напуска човешкото тяло под звуците на фанфара. Той се изплъзваше тихо и не оставяше нищо след себе си, освен изстиващо тяло. И лекарят бързо се придвижваше към следващия пациент. Едва много по-късно, когато кървавите превръзки, инструментите и ампутираните крайници биваха прибрани, вдигаха и труповете.

В онези времена Лили непрекъснато мислеше за това по-късно, когато, сгушена между момичетата — Мейси и Даяна — пиеше топъл чай или пък розов джин. Едва тогава си позволяваше да си спомни. Разбира се, това беше грешка. Правилният начин беше да забравиш.

Всеки един от младите мъже можеше да е по-малкият й брат Томи, който беше някъде в Средиземно море, макар от писмата му да не ставаше ясно точно къде, и мислите й непрекъснато започваха с ами ако… Ами ако той лежеше студен върху масата в моргата?

По тази причина всички те си поръчваха по още един розов джин.

— Nil bastardi carborundum! — извикваше редовно Даяна, което на латински означаваше: „Не позволявай на копелетата да очернят дните ти.“

Въпреки смъртта наоколо, не мислеха, че е възможно да умрат, защото бяха толкова млади. Смъртта беше задругите. Те щяха да имат късмет, но просто за всеки случай, живееха всеки ден така, сякаш е последен.

А ето че сега смъртта я чакаше. Тя обаче не се страхуваше да измине този последен, дълъг път. Този беше най-големият подарък на дълбоката старост — готовността да се прехвърлиш отвъд. Не й беше останал никой, за когото да се погрижи. Никой нямаше да плаче за нея, защото е умряла преждевременно. Господ й беше дал живот, за да се погрижи за своето бебе, и тя трябваше да му е благодарна за това. И щеше да му го каже, ако го видеше. Но беше възможно да тръгне и към другото място — онова с огъня, чийто господар беше дяволът. Лили се усмихна. Тя не се страхуваше от дявола, той се смееше в ухото й от години.

Ако всичко, което от дете беше слушала в църквата, беше вярно, тя щеше да срещне всички свои любими хора от миналото. Като любимата Алис. Да позволи на Алис да си отиде, беше едно от най-трудните неща, които беше преживяла.

Лили затвори очи, за да ги предпази от слънцето, и си позволи да мечтае дотогава, докато всичко в главата й стана пусто и черно.