Кати Кели
Сърдечна болка (2)

Глава 1

Слънцето се издигаше високо в небето над Ню Мексико, когато снимките за каталога на „Зест“ най-после бяха прекъснати за обяд. Изи Силвър се изправи и се протегна в целия си ръст от сто и осемдесет сантиметра. Наслаждаваше се на сънливостта на горещия следобед и на слънчевите лъчи, които вече бяха изгорили луничките по ръцете й, въпреки че редовно и старателно прилагаше крем с фактор 50.

Тя беше истинска потомка на келтите — с кожа, бяла като мляко, обсипана с лунички, и вени, които ясно се виждаха. Щом се покажеше на слънце, веднага изгаряше и ставаше червена като рак. А този червен цвят на кожата никога нямаше да е на мода, щеше само да доведе до ранната поява на меланоми.

Беше вторият й ден от снимките и Изи чувстваше как кръвта й вече започва да тече по-бавно във вените в крак с живота в пустинята. Манхатън и модната агенция, която я беше изпратила тук, за да е сигурна, че нищо няма да се случи на трите им модела, й се струваха на светлинни години разстояние.

Ако беше в Ню Йорк, щеше да седи зад бюрото с останалите си колеги, със слушалки на главата, недокоснати сандвичи и куп съобщения, които я чакат да им обърне внимание. Офисът беше в елегантна сграда близо до „Хюстън“, модерен и осигуряващ спокойствие за работа.

А когато станеше обяд, щеше да се втурне към малкия козметичен салон, за да почистят веждите й, или пък щеше да отиде до онзи магазин на „Уест Бродуей“, за да види дали нямат още от онези прелестни малки поставки за сапун във формата на мида. Не защото имаше нужда от още дреболии в банята. Тя и без това беше доста претрупана.

Докато подрежда ангажиментите и живота на другите хора, тя ще си мисли за своя, за заниманията с йога същата вечер и ще се пита дали има енергия за това. И за него, Джо.

Странно, нали, как един човек може да е напълно непознат за теб и после, само за миг, да се превърне в целия живот за теб. Как се случва така?

И защо той? Който е най-неудобният и неподходящ за нея? Точно когато беше решила, че е постигнала някои неща в живота, се появи Джо и й доказа, че никога нищо не става, както си го замислил и както го искаш. Човек не контролира нещата, няма правила.

Сега, след като беше тук, поне имаше време за размисъл, макар да й липсваха посещенията в козметичния салон, упражненията по йога и което беше най-важното — вечерите с Джо. Защото Джо заемаше толкова много място в главата и сърцето й, че тя не можеше да мисли ясно, когато той беше наоколо.

Тук, в ранчото Чако и необятните простори суха прашна земя, разкриващи се пред погледа й, и обширното яркосиньо небе, което запълваше целия хоризонт, ясното мислене беше едва ли не задължително.

Изи се чувстваше толкова у дома си, колкото ако седеше на задната веранда на бабината си къща в Тамарин, където тревните площи бяха обсипани с овошки и мирисът на океана изпълваше въздуха.

Къщата в ранчото Чако, само на трийсет минути от суетнята на оживения Санта Фе, беше просторна и боядисана в бяло. И беше като изящен тюркоаз сред заобикалящата я червена почва.

И макар да беше на огромно разстояние от Тамарин, малкия крайбрежен град, в който беше израснала Изи, двете места споделяха едно рядко качество. А именно, че утрешният ден е прекалено скоро и те притиска и че може би вдругиден е по-подходящото време да се свърши работата.

Ранчото беше заобиколено от огромни кактуси и мескитови дървета, които предпазваха къщата, зад която се издигаха планините, а Тамарин беше разположен върху скалите, къщите прилепваха към стръмните хълмове — като че ли се страхуваха, че ревът на океана ще ги запрати във водите му.

Изи реши, че и на двете места пейзажът е такъв, че кара хората ясно да усещат колко са дребни в сравнение с природата.

Спокойствието, което цареше в ранчото, беше успокоило всички така, както могат да го направят само два часа занимания с йога.

Служителите рядко ходеха на снимките, тяхната работа се ограничаваше до офиса, животът им беше неразривно свързан с телефона и разчитаха на електронната поща, за да уредят без проблеми и без усилия живота на моделите. Но „Зест“ бяха изключително важни клиенти и шефовете на Изи решиха, че си струва да изпратят и нея, просто в случай че нещо се обърка. Защото това бяха първите снимки за изцяло новата линия на „Зест“.

— Харесва ми това място — беше казала Изи на русокосата собственичка на ранчото сутринта, когато екипът им беше пристигнал с достатъчно дрехи, грим, спрейове за коса и фотографско оборудване за заснемането на малък филм, както и с достатъчно адреналин да заредят, който и да е голям град.

Ранчото изобилстваше от арки в мексикански стил, дворовете бяха с алеи от плочки, по стените висяха украшения в индиански стил, които придаваха на мястото колоритен и незабравим вид. Картини от местни художници висяха редом до картини на международно известни майстори на изобразителното изкуство, имаше две стени със снимки на руините Анасази.

Собственичката на ранчото беше размахала слабите си мургави ръце, по които дрънкаха множество сребърни и тюркоазни гривни, и беше обяснила, че каньонът Чако, където са правени скъпоценните й снимки, гъмжи от бълхи, които все още са причинители на бубонната чума.

— А ние може ли да я прихванем? — беше запитала, напълно безучастно, Изи. — Не питам заради себе си, но наистина бих искала някои хора да бъдат ухапани от бълхи.

— Мислех, че вие, хората на модата, нямате чувство за хумор — усмихна се широко в отговор русокосата жена.

— Само аз, съжалявам — каза Изи. — Чувството за хумор пречи в модните среди, ако говорим откровено. Някои от тези хора плачат нощем заради дължината на полите и роклите и ако не вярваш истински в модата, ще се опитат да те убият или като те ритнат с високите си токчета, или като те налагат до смърт с последния брой на „Вог“. Лично аз мисля, че чувството за хумор помага в живота.

— И не вярваш истински в модата? — запита жената, като гледаше с любопитство високата червенокоса.

— Хей, погледни ме! — засмя се Изи и прокара длани по-стегнатото си, но леко пълно тяло с женствени извивки. — Хората, които вярват истински в модата, са убедени, че храната е само за чудаците, така че аз не мога да попадна в тази категория. Никога не съм участвала в нито един конкурс за красота и със сигурност не мога да се откажа от въглехидратите. А те са от съществено значение в света на модата.

В някоя алтернативна Вселена, Изи Силвър би могла да бъде модел. Всички й го казваха, когато беше още дете и животът й в Тамарин беше безоблачен. Тя притежаваше истинска красота. Огромни сини очи, лъскави плътни мигли и голяма великодушна уста, а скулите й се повдигаха и заприличваха на две червени ябълки, когато се засмееше. Червената й гъста коса падаше свободно и я караше да прилича на валкира, застанала на своята собствена дълга лодка, къдриците й се развяваха на вятъра, а лицето й излъчваше царственост. Беше висока, с дълги и грациозни крака, съвършени дори за балерина. Но това беше така, докато не израсна и не се извиси като кула над всички.

Имаше само една пречка — ръстът й. Когато беше на дванайсет, беше висока сто шейсет и осем сантиметра по чорапи и тежеше петдесет и пет килограма.

Сега, на трийсет и девет, носеше десети размер по американския стандарт. В индустрия, където мършавостта струваше повече от рубините, имаше много причини Изи Силвър да изпъква.

Фигурата й имаше много тънка талия и приличаше на пясъчен часовник, тя беше като Венера с увеличени размери — доказателство, че и едрите жени могат да бъдат красиви. Обожаваше храната, главите се обръщаха към нея, където и да отидеше. Тя караше мършавите модели с хлътнали очи да приличат на крехки вейки, които всеки момент могат да се прекършат. Харесваше се каквато е. Никога не пазеше диета. А в модата това беше равносилно на изказването, че полиестерът е любимата ти материя.

Джо Хансен беше леко изненадан, когато още на първата им среща тя му каза, че работи в модната индустрия. Седяха един срещу друг на масата на благотворителен обяд — събитие, което Изи посещаваше само случайно и при извънредни обстоятелства. Което доказваше нейната теза, че всичко важно в живота се случва случайно.

Не беше и помислила, че той я е забелязал, докато — изведнъж — не видя онова проблясване в очите му. Здравей, красавецо, беше си помислила с копнеж.

Толкова отдавна не беше срещала привлекателен мъж, че дори се поколеба как да определи странните тръпки, които усещаше в корема. Но ако това беше привличане, трябваше да се опита да го потисне. Вече нямаше време за мъже. Те само объркваха нещата, не причиняваха нищо друго, освен проблеми. Работата — хубавата солидна работа, в която се трудиш неуморно и постигаш нещо истинско, което никой не може да ти отнеме — и добрите приятели единствено си струваха. Според нея, човек живееше само за това.

Тя не му обърна никакво внимание, но той показа очевидния си интерес. Тя улавяше възхитения му поглед, който издаваше удивлението му, че е толкова земна и истинска. Беше изяла с огромен апетит цялото си хлебче и дори облиза маслото от пръстите си. Въглехидрати и мазнини — истинско престъпление. Градът беше пълен с хора от модния свят, а всеки знаеше, че те са мършави и винаги следват някоя сложна диета. Изи не се опитваше да бъде различна. Просто никога не се опитваше да бъде като другите.

— Господ те е направил висока, за да не могат мъжете да те гледат отвисоко — казваше обикновено баба й.

Тя беше заела мястото на майка й, която беше умряла от рак, когато Изи беше само на тринайсет. Изи не беше сигурна как баба й е успяла да я направлява по-измамната пътека на изкуството да бъде себе си в свят, в който момичетата искаха непременно да са слаби, но по-възрастната жена беше успяла.

Изи харесваше външния си вид. Както, изглежда, и мъжът, който седеше срещу нея.

Той беше заобиколен от слабите кралици на благотворителното събитие с елегантно кръстосаните им мършави крака, а гледаше втренчено нея. Не, втренчено не беше правилната дума — той я гледаше жадно, щеше да я погълне с очи.

Много мъже гледаха Изи по този начин. Беше свикнала с това и дори не ги поглеждаше в отговор. Съвсем искрено не се нуждаеше от техните погледи, за да се чувства цяла и завършена жена. Но когато Джо Хансен я гледаше така, я полазваха радостни тръпки.

Най-шокиращото беше, че когато той я гледаше, тя усещаше как старата Изи — недопускаща компромиси, силна, щастлива в кожата си — й се изплъзва, заменена от жената, която копнее този привлекателен непознат да я намери красива.

— Знаеш ли, скъпа, от всичко, което чувам, мога да заключа, че модният свят означава усилена и упорита работа — въздъхна собственичката на ранчото и Изи беше принудена да престане да мисли за трепета на първата си среща с Джо.

— Веднъж се явих на плажен конкурс, но открих, че е необходима голяма подготовка. А и ми беше много трудно да направя онези кифлички с пълнеж от спанак…

— Да, работи се наистина усилено — съгласи се Изи. Хладилникът в офиса й беше винаги пълен с подобен род закуски. Големият удар в момента бяха пакетираните храни „Куиноа“. Изи ги беше опитала. Имаха вкус на мокри кухненски кърпи, накиснати за цяла нощ в котешка урина — е, тя поне си представяше, че котешката урина има такъв вкус. Предпочиташе чиния макарони „Да Силвано“ с допълнителна порция топящо се в устата сирене „Пармезан“. Можеше да хапва това по всяко време.

— Любимото ми ястие са макароните — каза тя.

— Спагети с миди — каза другата жена.

— Ризото. С диви гъби и сирене — изстена Изи. Почти усещаше вкуса му.

— Палачинки със сироп и масло.

— Престани — засмя се Изи. — Ще ми потекат лигите.

— Обзалагам се, че тези момичета никога не си позволяват да хапнат палачинки — каза жената и направи жест към два от моделите, които всмукваха дълбоко от цигарите.

Изи си помисли, че изглеждат красиви дори когато пушат. Тя беше непрекъснато принизявана, така да се каже, от красотата на жените, с които работеше, макар да знаеше, че понякога красотата им е само на повърхността. Но затова пък каква красота!

— Не — каза тя. — Не ядат много, да бъдем честни.

— Това е тъжно — каза жената. Изи кимна.

Собственичката на ранчото си тръгна, а Изи се отдалечи от терасата, където бяха направени последните снимки, и слезе по стъпалата, покрити с плочки, към задната веранда, където беше отишла и Тоня, на осемнайсет, най-младият модел на агенцията „Пърфект“, веднага след като беше съблякла веселата рокля с презрамки на „Зест“ и беше облякла обикновени дрехи.

Брюнетка с остри скули, Тоня седеше на стол „Кабана“, дългите й като шия на жираф крака, обути в дънки, бяха протегнати пред нея, а тя дърпаше от току-що запалената цигара, сякаш животът й зависеше от това. От който и ъгъл да я погледнеше човек, тя беше чиста и неподправена фотографска магия.

Но въпреки очите с формата на бадеми и пълните устни, за които копнееха милиони жени и бяха готови да дадат какво ли не, за да изглеждат като Тоня, Изи реши, че у нея има нещо трагично.

Момичето беше красиво, стройно като стъбло на лилия, и сто процента объркано. Но Изи знаеше, че повечето хора не биха забелязали това. Те щяха да видят само красота, постигната без никакво усилие. Щяха да са в щастливо неведение, че зад нея се крие уплашено тийнейджърче от малък град в щата Небраска, което беше дарено с красота, но не и с вътрешна хармония.

Тъй като беше част от екипа на „Пърфект“, работата на Изи Силвър беше да види уплашеното дете зад внимателно положения грим. За нея беше нещо обичайно да общува с деветнайсетгодишни, които имаха бъдещето на Ралф Лорън, беден произход и множество катастрофални избори, които да направят междувременно.

Официално, работата на Изи беше да направлява кариерата на моделите и да им намира работа. Неофициално, тя се грижеше за тях като по-голяма сестра. Работеше в модния свят от десет години и не минаваше нито една седмица, без да срещне някого, който да я накара да почувства, че професията на моделите би трябвало да включва свободната терапия.

— Защо хората вярват, че красотата е всичко? — се питаха поне веднъж седмично тя и Карла, най-добрата й приятелка от колежка. Въпросът беше риторичен в този свят, в който се цени един определен вид физическа красота.

— Защото не виждат какво правим ние — беше неизбежният отговор на Карла. — Моделите вземат лекарства, за да останат слаби, вземат лекарства, за да остане кожата им чиста, и пак вземат лекарства, за да могат да се справят.

Като повечето й колежки, някога самата Карла беше модел. Наполовина испанка, наполовина афроамериканка, тя беше висока, кожата й имаше цвета на кафето, предпочиташе живота от другата страна на камерата, където отхвърлянето не беше толкова жестоко.

— Когато и десетият човек за седмицата ти говори така, сякаш си празно пространство, и казва, че краката ти са прекалено дебели, задникът ти — прекалено голям, а целият ти външен вид никак не отговаря на модната тенденция в момента, започваш да вярваш — беше казала Карла веднъж.

Вече рядко говореше за времето, когато самата тя беше модел. Вместо това двете с Изи — връзката между тях се беше създала, защото бяха започнали едновременно работа в агенцията, а и бяха на една и съща възраст — говореха за мечтата да имат своя собствена компания, в която нещата ще се правят различно.

Никой нямаше да казва на моделите от агенцията „Силвъруеб“ — името просто им беше хрумнало като комбинация от Изи Силвър и Карла Уеб — че са прекалено дебели. Защото моделите, които те щяха да представят, щяха да са с размери плюс — красиви и едри. Жени с женствени извивки, с тела, които крещят „богиня“, и кожа, която ще е с естествена кадифеност, вместо да бъде измъчвана с лекарства и четки, както ставаше при моделите с тегло, по-ниско от нормалното, и склонни към вреден начин на живот. За две жени, които имат здрави гени и се борят с онази страна на работата, която диктува моделите да са стройни като тръстики, изборът е така очевиден.

Преди пет месеца — от ерата преди Джо — двете обядваха на стълбата пред пожарния изход от западната страна на сградата на „Пърфект“ и разговаряха за модел на друга агенция, който се беше оказал в клиника заради пристрастеността си към хероина. Тя тежеше четирийсет и пет килограма, беше висока метър и осемдесет и все още продължаваше да търси работа.

— Страшна трагедия, нали? — въздъхна Карла, докато дъвчеше усилено. — Колко разрушително е това! Да казваш на децата, че просто не отговарят на изискванията, когато са толкова красиви, че могат да спрат дори натоварено улично движение в голям град. Как ще свърши всичко това? Кой ще решава кое е красиво, щом и наистина красивите момичета не са красиви достатъчно?

Изи поклати глава. Не знаеше отговора. За десетте години, през които работеше в индустрията, беше видяла образа на съвършения модел да се променя от автентичното американско момиче, атлетично и силно, макар и стройно, до високите, подобни на пръчки и обезпокоително слаби, момичета. Това плашеше хората не само в „Пърфект“, но и в другите уважавани агенции.

Ще стигнем до момент, в който децата ще имат нужда от хирургическа намеса, преди да влязат в списъка, на която и да е модна агенция, защото „външният вид на сезона“ е прекалено странен за нормалните човешки същества — каза тя. — Какво говори това за модната индустрия, Карла?

— Не питай мен.

— А ние сме модната индустрия — добави мрачно Изи.

Ако те не бяха част от решението, значи бяха част от проблема. Със сигурност можеха да променят нещата отвътре.

— Знаеш ли — добави тя замислено, — ако имах собствена агенция, наистина не мисля, че бих работила с обикновени модели. Ако не са увредени, когато започват, ще са увредени, когато приключат. — Отхапа от сандвича с пиле. — Дизайнерите ги искат все по-млади и по-млади. В списъка на клиентите ни скоро ще фигурират само дванайсетгодишни деца.

— Което означава, че ние, жените почти на четирийсет… — Карла се прекръсти, като че ли да се предпази от този апокалиптичен рожден ден — сме вече невъзвратимо стари.

— Стари и имаме нужда от двуцифрен размер дрехи, поне в моя случай — напомни й Изи.

— Хей, ти си истинска жена, а не момче в женски дрехи — каза Карла.

— Благодаря ти, но все пак съм аномалия. А работата е там, че жени като теб и мен разполагат с пари, за да си купят дрехи. Това е едно от основните неща.

— Ти го каза.

— Тийнейджърите няма да се бръкнат осемстотин долара за модна рокля, която вероятно може да се пере само на ръка и няма да е на мода само след шест месеца.

— Шест? Нека са четири — възрази Карла. — Представят се по четири колекции всяка година. Роклята ще е излязла от мода още докато я извадиш от пазарната торба.

— Вярно е — съгласи се Изи. — Но това е страхотен начин дизайнерите да правят пари. Не това обаче ме дразни. А огромната бездна между пазара и моделите.

— Дрехи за възрастни върху малки момиченца? — запита многозначително Карла.

— Точно така — съгласи се Изи.

Като жена, която си изкарва прехраната сама и живее в собствен апартамент в Ню Йорк, тя трябваше да се грижи за себе си и да прави всичко — от отпушването на канала на мивката до сортирането на сметките, които пък трябваше да е способна да плаща на огромните конгломерати, за които нейните модели бяха само дребни рибки.

Когато конгломератите показваха дрехи, те се целеха в жени със собствена кариера като Изи, но пък предпочитаха да го направят посредством крехки деца-жени. Съобщението, което елегантните и дори изящни дрехи излъчваха, беше: Аз съм ти равна, мистър, не го забравяй.

Съобщението, което излъчва модел с блестящи и нацупени пълни устни и колене, по-широки от бедрата му, е: Погрижи се за мен, татенце.

— Този свят е извратен — каза тя. — Обичам нашите момичета, но те са толкова млади. Имат нужда от майки, не от нас.

Направи пауза. Много хора казваха, че тяхната професия изисква да са наполовина майки, наполовина мениджъри. По някаква причина, това започна да й създава тревоги по-късно. Преди никога не я интересуваше как я наричат хората, но сега се чувстваше неудобно, когато я описваха като майка на осемнайсетгодишни. Тя нямаше деца и беше шок да осъзнае, че е достатъчно възрастна да я смятат за майка на вече самостоятелен индивид. Защо това да я тревожи сега? Или пък нещо друго?

— Да. — Карла се отказа от обяда и започна да отпива от кафето си. — Няма ли да е страхотно да работиш с жени, които са имали възможност да израснат, преди да тръгнат по-модната пътечка?

— Господи, да! — отговори разгорещено Изи. — И които не гладуват, за да могат дрехите буквално да висят от раменните им лопатки.

— Говорим за модели жени плюс… — каза Карла бавно, като гледаше приятелката си.

Изи се спря насред хапката. Точно за това мислеше непрекъснато и тя. Колко по-хубаво би било да може да работи с жени, на които им е позволено да изглеждат като жени, а не да им бъде придавана определена форма. Като тези момичета, които нямат нито цици, нито корем, нито дори дупе.

Карла сключи длани около чашката с кафе и се замисли. Заобикаляха ги познатите шумове — неспирният грохот на уличното движение, жуженето на огромната климатична инсталация на покрива на сградата, която стенеше като готова за излитане ракета — но сега тя се вглъби в себе си и всички те изчезнаха.

— Бихме могли…

— … да основем собствена агенция…

— … за жени плюс…

Хванаха се за ръце и запищяха от радост като деца.

— Мислиш ли, че можем да успеем? — запита Изи.

— В момента определено има пазар за модели жени плюс — каза Карла. — Помниш ли, преди години никой не искаше по-едрите момичета, но колко често ни питат сега дали имаме такива? Непрекъснато. Дните, в които по-едрите момичета бяха използвани само за снимки в каталози и за плетени пуловери, отдавна са отминали. Сега дизайнерските къщи, които наистина правят много пари и представят сезонни колекции, търсят по-реалистични модели. Да, определено има пазар. Ниша всъщност, но се разраства.

— Ниша, да, това напълно обобщава нещата — съгласи се Изи. — Харесват ми нишите. Те са за специалните, за елита, за различните.

Беше й дошло до гуша да работи за „Пърфект“ и да води всекидневни битки с тримата партньори, които отдавна бяха преминали на другата страна, а именно онази, която се интересуваше само от правенето на пари. Тази, тъмната страна на парите, не се интересуваше от хората, независимо дали са работодатели или модели. Освен това беше дала десет години от живота си на агенцията и чувстваше, че се намира на кръстопът. Скоро щеше да навърши четирийсет. Животът продължаваше — на Изи изведнъж й хрумна какво не беше наред при нея, защо се чувстваше странно напоследък — а тя изоставаше.

Имаше всичко, което искаше — независимост, собствен апартамент, прекрасни приятели, възторжени екскурзии, натоварен социален живот. И пак имаше чувството, че нещо липсва, недостатък като лека пукнатина в стената, която не съсипва цялостния ефект, но все пак е там, ако човек се замисли за нея. Отказваше да повярва, че онова, което й липсва, е любов. Любовта не е нищо друго, освен проблеми. Да признае, че пукнатината в живота й се дължи на факта, че няма кого да обича, беше клише, а Изи отказваше да е клише.

Работата беше отговорът. Неин собствен бизнес. Това щеше да е любовната връзка на живота й и щеше да премахне всякакви съмнения относно пътя й в живота — съмнения, които обикновено я глождеха късно нощем.

— Сигурна съм, че ще успеем да съберем парите — каза Карла. — Няма зависими от нас хора, за които трябва да се грижим. Трябва да има и бонус за самотните жени, нали така?

И двете се усмихнаха. Изи често казваше, че в Ню Йорк със сигурност има най-много самотни, отдадени на кариерата, жени в сравнение с останалия свят.

— И със сигурност познаваме достатъчно смели богаташи от Уолстрийт, които да помолим за помощ — добави Карла.

Този път Изи се засмя на глас. Тяхната индустрия привличаше доста богати хора, които имаха всичките мъжки играчки — частни реактивни самолети и дори острови — и чувстваха, че един модел, увиснал на ръката им, е съвършеният аксесоар.

— Те пък като че ли ще се срещнат с нас! — засмя се тя. — Нали знаеш, че има възрастова граница за гаджетата на онези от Уолстрийт, а ние сме я превишили поне с десет години. Не — поправи се тя, — не с десет, а по-скоро с петнайсет. Тези господари на Вселената с техните „Мазерати“ и уроци по пилотиране на хеликоптер предпочитат гаджета под двайсет и пет. Буквално са слепи, когато около тях има жени на нашата възраст.

— Престани да ни подценяваш, мис Силвър — отговори Карла. — Когато имаме собствена агенция, ще можем да направим онова, което винаги им казвам тук, и да имаме и отдел за по-възрастни и едри жени. А ти ще бъдеш нашата звезда! — добави тя остро. — Господарите на Вселената странят от теб само защото ги плашиш. Прекалено си добра в онова, което се нарича „твърдо и здраво ирландско момиче“. Мъжете са кучетата, които се ползват за охрана, Изи. Ръмжат, когато са уплашени. Не ги плаши и те ще се търкалят по корем и ще те молят.

— Престани вече — каза Изи и сведе глава. — Няма значение дали ги плаша или не. Те предпочитат деветнайсетгодишни модели от Украйна, така или иначе. Ако мъжът иска дете, а не жена, значи не е моят тип мъж.

Не си направи труда да отговори на забележката за работата й като модел. Беше много мило от страна на Карла, но беше прекалено стара за ново начало, а и беше прекарала прекалено много време сред модели, за да иска да влезе в техния свят. Изи искаше да контролира собствената си съдба, а не да я остави в ръцете на група хора, които искат точно определен модел да демонстрира точно определена дреха и винаги могат да потъпчат духа на жената, като кажат:

— Със сигурност не искаме теб.

— Дали ще можем да накараме нашата агенция да работи? — беше запитала тя Карла там, на пожарния изход. — Какъв е процентът на новия бизнес, който се проваля още през първата година? Петдесет процента?

— По-скоро седемдесет и пет.

— О, тази статистика буквално ми вдъхва смелост!

— Е, можем, за разнообразие, да бъдем реалисти — каза Карла.

— Поне ще правим нещо, в което истински вярваме — добави Изи.

През първия месец след раждането на идеята двете не правеха нищо друго, освен да говорят за плановете си. После започнаха да полагат основите — разговори с банки, консултанти по развитието на дребния бизнес, очертаването на минимум и максимум бизнес план. До този момент не намериха човек или организация, готови да им дадат парите, но както беше отбелязала Карла, трябваше само един човек да повярва в тях.

После, преди два месеца, Изи Силвър откри любовта.

Любовта, приела образа на Джо Хансен. И любовта прогони всичко друго от ума й. И докато Карла продължаваше да говори за тяхната собствена агенция, сърцето на Изи вече не беше в нея, просто защото в него нямаше място за нищо друго, освен Джо.

Любовта я беше сграбчила неочаквано и никой не беше по-шокиран от самата Изи.

— Ако планът ни проработи, вече няма да бъдем гръбнакът на „Пърфект“ — беше казала щастливо Карла, преди Изи да потегли за Ню Мексико. — Представи си, ние ще бъдем шефовете… И тези, които записват момичетата и се грижат за тях, и помощниците, и счетоводителите, и вероятно които ще мият дамската тоалетна вечер, но, хей, няма да имаме нищо против, нали?

— Няма — съгласи се Изи с мисълта, че май не дава пет пари за нищо, защото беше много нещастна, че трябва да лети до Ню Мексико и да бъде далеч от Джо. Някога обичаше възможностите да се откъсва от офиса и да участва в снимките в далечни места. А сега мразеше дори идеята за това, благодарение на Джо.

— Заснемането на всеки един каталог е доста трудно и уморително — добави Карла. — Жалко, че не те изпратиха да наглеждаш някакъв друг вид снимки. Защото наистина ще се наложи да поработиш, скъпа.

Права беше, помисли си Изи, докато стоеше под жаркото слънце на Ню Мексико и гледаше как работят моделите на „Пърфект“. Снимките за каталога наистина бяха тежки. Часове, прекарани в снимане на дрехи, без да има време за подробностите, както е при снимките за списания. Изи знаеше, че при снимките за списание лесно могат да бъдат заснети шест тоалета на ден, а тук това трябваше да стане само за една сутрин. Моделите трябваше да са добри професионалисти. Момичето с високите скули, застиналите очи и вечното мълчание беше точно това.

Сутринта Изи беше наблюдавала Тоня в седем удивителни тоалета. Тя всеки път преобразяваше лицето си, като изразяваше ту тихо и свито момиченце, ту широката усмивка на увереното американско момиче на съседите. Едва когато камерите изгаснеха, лицето на Тоня възвръщаше нормалния си израз и издаваше истинската възраст, което пък отново и отново навеждаше Изи на мисълта колко млада е тя.

А сега беше време за обяд. Фотографът и двамата му старши помощници пиеха кафе и поглъщаха храната, донесена отвън, а другите двама помощници влачеха рефлекторите и местеха огромните прожектори. За тях нямаше да има обяд. Стилистите седяха отвън, позволяваха на слънчевите лъчи да галят краката им с грижливо оформения педикюр и бъбреха щастливо по адрес на общите си познати.

— Тя настоява, че не е претърпяла никакви козметични промени. Господи, вярвате ли?! Такава лъжа! Ако й издърпат още малко кожата в ъгълчетата на очите, ще може да гледа и встрани. А да не говорим за ботокс. И преди не се усмихваше много, но сега е като восъчен манекен.

— Манекен? Тя би искала. Защото восъчните манекени някога са били топли — нали първо трябва да разтопят восъка?

— Голяма си скица!

Жената от огромния отдел по маркетинг на „Зест“ звънна в офиса и заговори високо.

— Страхотно е. Ще спазим срока. Разполагаме и с останалата част от деня, защото светлината е толкова добра, че според Иван можем да снимаме поне до шест. А утре ще отидем до пуеблото…

Телефонът на Изи започна дискретно да жужи и тя доста дълго го търси в огромната си чанта, докато накрая го извади. Обичаше големите чанти, защото в тях можеше да събере всичко — органайзера си, грима, резервен чифт обувки с равни подметки, дъвка, шоколадови и белтъчни блокчета за спешни нужди и при силен глад, бутилка минерална вода и флакон с любимия й парфюм, „Аква ди Парма“. Минусът им беше, че понякога триумфално изваждаш това, което в момента не ти трябва и което си хванал по грешка вместо търсеното от теб. Как беше възможно винаги да напипваш първо най-неподходящото нещо?

— Как върви? — запита Карла. Чуваше се толкова ясно, все едно беше в другата стая, а не на много мили разстояние — в офиса в Манхатън.

— Чудесно — увери я Изи. — Все още никой на никого не крещи, никой не заплашва да си тръгне, а снимките са добри.

— Сигурно правиш магии, та всичко да върви по мед и масло, а?

— Да, нося си казана в чантата — отговори Изи. — И съм винаги готова, имам окото на тритон и кръвта на девственица.

Карла се засмя.

— Няма много девствена кръв наоколо, щом фотографът е Иван Майснер.

Репутацията на Иван винаги вървеше преди него. Като фотограф, той беше гений, за който се биеха списания от ранга на „Вог“, само че феите не го бяха дарили със същите качества, що се отнасяше до личността му. Всеки, който го наблюдаваше как бавно милва лещите на фотоапарата, докато гледа младите модели, не се усъмняваше, че той се смята за маестро не само зад „Хазелблад“-а, но и в леглото.

— Определено не сваля очи от Тоня — каза Изи. — Но не се тревожи. Ще спра галопа му.

— Нима някой може да го усмири? — запита Карла. — Искам да го видя, когато свършиш с него. „Хард Копи“ ще се радват да имат подобна снимка на Иван.

Изи се засмя. Карла беше една от малкото, които знаеха, че на четиринайсет, Изи Силвър имаше репутацията на мъжкарана с много силен десен прав. Това не беше едно от нещата, които тя с радост споделяше — насилието беше допустимо само когато си заклещен в ъгъла или в някоя тъмна алея — но все пак й придаваше острота и извикваше респект.

— Не се прави на голямото ирландско момиче — ето как се изразяваха някои хора.

Изи беше повече от способна да се изправи срещу когото и да било. С горчивина виждаше как това може да отблъсне някои мъже. Цели шест месеца бяха минали от последната й среща, преди да излезе за първи път с Джо. Не че даваше пет пари, човек трябва да продължи напред, нали?

— Карла, ти май просто си умираш да ме видиш да удрям някого? — засмя се Изи.

— Знам, че можеш. Заради уроците по кикбокс — отговори Карла. — Но, разбира се, ти си кралицата и в едно друго отношение — можеш да накараш всекиго да замълчи само като го погледнеш. После му заявяваш, че не може да говори глупости, и той буквално онемява. Но все пак предпочитам някой ден да те видя да размазваш някого. За забавление. Моля те…? Мразя начина, по който Иван удря младите модели.

— Този път няма да го направи — каза Изи категорично. — Възможно е да се опита, но няма да стигне доникъде. Тъй като компанията похарчи луди пари да ме изпрати тук, ще се погрижа всичко да мине гладко. Някакви новини при теб?

— Не, тук е тихо и спокойно. Розана е болна, така че сме с един по-малко. Лола видяла разкошно мексиканско момиче в метрото снощи. Направила й снимка и й дала визитната си картичка, но мисли, че детето е изплашено, вероятно е дъщеря на имигранти, та може и да не се обади. Изумителна, казва Лола. Висока, с най-невероятната кожа и страхотни крака.

— О, надявам се да се обади — каза Изи.

Тяхната професия изискваше винаги да търсят следващия голям модел. Въпреки излъчването на телевизионни шоу програми, в които великолепните момичета се появяваха с надеждата да станат модели, имаше неоткрити красавици. А нямаше нищо по-лошо от това да откриеш някоя и да не успееш да я накараш да ти повярва, че работиш в агенция за модели.

— Аз също. Лола непрекъснато гледа втренчено телефона. Той скоро ще се подпали.

— Няма ли други новини?

— Не. Спокойно е. Как изглежда човекът от маркетинга на „Зест“? Чух, че бил невероятно привлекателен.

Изи се усмихна широко, безмълвно. Карла беше казала, че никога повече няма да излезе с мъж едва миналата седмица.

— Не можа да дойде. Изпратиха жена вместо него.

— Значи, можеш да си лягаш навреме — засмя се Карла, преди да затвори.

Когато снимките за деня приключиха, всички тръгнаха към ресторанта, за да отпочинат и се отпуснат. Чувстваха се добре, имаха съзнанието за добре свършена работа, но все пак още не беше дошъл моментът за партито. То щеше да се състои утре вечер, когато щяха да бъдат завършени абсолютно всички снимки за каталога, когато никой нямаше да стане при пукването на зората на следващия ден или пък да бъде притесняван от махмурлук.

Освен това, жената от отдела по маркетинг на „Зест“ беше там и наблюдаваше всичко, а в този каталог имаше прекалено много пари, та да прецакват всичко в последния момент.

Изи знаеше какво се случва със снимките, ако партито се състои прекалено рано. Все се намираше кой да й позвъни и да й каже, че моделите й са били освиркани, а следващият ден е бил като забулен в мъгла и стилистите и гримьорите е трябвало да работят усилено, за да скрият следите от недоспиването и че всички са били раздразнителни заради махмурлука, така че успешното снимане най-вероятно е било плод на чудо.

— Менютата — каза весело жената от „Зест“ и им ги раздаде. Приличаше на директор на училище, който иска предварително да потуши всички възможни бунтове. — Има и бар специално за салата, ако някой иска нещо по-леко.

В отговор мрачно я загледаха цяла редица мършави хора, които правеха всичко възможно никога да не ядат тежка храна. Това означаваше никакви коктейли мохито тази вечер.

Най-после поръчаха храната, както и скромно количество вино и благодарение на момчето, което мразеше властни жени — коктейли.

— Само по един — настоя жената от „Зест“, която щеше да плати с кредитната карта на компанията все пак.

Както беше предрекла Изи, Иван отиде право до Тоня, която също си беше избрала някакъв алкохолен коктейл. Изи седна на стола срещу Иван и Тоня, като едновременно със сядането потупа Тоня по коляното, за да я успокои, и изгледа Иван с онзи втренчен поглед, който беше усъвършенствала в годините, в които й се беше налагало да се справя с мъже като него.

— Как е Сандрин? — запита с тон, който подсказваше, че е готова да побъбри.

Сандрин беше съпругата му и също така модел, на който, ако беше възможно, щеше да виси етикет с надпис:

„Супер!“ Обикновените модели биваха смятани за остарели, щом навършат двайсет и пет, но онези, които бяха супер, можеха да изкарат още десет години, ако бяха умни.

Иван като че ли не схвана намека. Отпи още една дълга глътка от „Маргарита“-та си, като гледаше неотлъчно Тоня над ръба на чашата.

— Тя е в Париж, прави снимки за „Мари Клеър“ — отговори той накрая.

Тоня, Господ да я благослови, изглеждаше впечатлена. На Изи се искаше да може да обясни на младото момиче, че няма да попие съвършенството на Сандрин чрез осмоза. Не можеш да станеш супермодел, като спиш със съпруга на супермодел. Така само ще изглеждаш глупаво, ще се чувстваш използвана и ще заслужиш лоша репутация.

Изи се опита да подходи дипломатично. Тя работеше за агенцията на Тоня все пак. Нямаше смисъл да раздразни фотографа толкова силно, че да направи ужасяващи снимки на момичето и така да сложи край на нейната кариера и на своето участие в каталога. Изи знаеше, че не това имаше наум шефът й, когато каза: Грижи се всичко да е наред.

— Иван е женен за Сандрин — информира тя Тоня тихо, като че ли Тоня не го знаеше вече. — Тя е толкова красива и е постигнала такъв успех! Но пътува много. Сигурно е много трудно да бъдеш разделен с човека, с когото си сключил брак — добави замислено. — Сандрин сигурно много ти липсва. Обзалагам се, че умираш за мига, в който ще можеш да й позвъниш. Колко е часът в Париж? Мисля, че разликата е десет часа. Или единайсет?

Не беше в природата на Изи да лъже. Католическото училище си беше свършило работата много отдавна. В работата си, тя предпочиташе да използва ловката и небиеща на очи манипулация. Трябваше само понякога да прави по някой намек. Невинаги така очевиден.

Сякаш виждаше как действа мозъкът на Иван — дали огънят на текилата щеше да стигне първи до него или пък, напротив, предложението й да звънне на съпругата си щеше да надделее?

Измина секунда и Иван бръкна в джоба на сакото си за мобилния си телефон. Изи си позволи да се усмихне вътрешно, оставайки с безстрастно лице.

Прекалено многото кокаин и вродената му глупост бяха подкопали способността на Иван да мисли логично, но все пак му беше останала капчица интелигентност. Знаеше, че Изи се познава с колегите си от агенцията на Сандрин и че ако се държи лошо и изневерява, новините ще стигнат до нея. Започна да набира номера й.

Съпругата му беше от онзи тип модели, в който Тоня можеше да се превърне един ден, ако с нея се отнасяха мило, подлагаше се редовно на терапия и имаше кой да спре мъжете хищници, които неминуемо щяха да се навъртат около нея.

Изи не проумяваше защо Сандрин се е омъжила за Иван. Моделите знаеха, че фотографите им налитат както мухите — на конфитюра. И че въобще няма значение къде се намират в момента, че брачната клетва на модела и фотографа би трябвало да звучи така: „Обещавам да го/я обичам, уважавам и почитам, да се подчинявам и да се грижа за нея/него дори когато е на снимки в Мароко.“ Не се получаваше точно по този начин с онези, които бяха супер — когато можеш да имаш всеки мъж на планетата, не можеш да понасяш да те мамят.

Тоня стана, за да отиде до тоалетната, и Изи побърза да заеме мястото й, за да е сигурна, че Иван няма да се присламчи към нея, когато се върне.

Накрая към тях се присъединиха и останалите от групата, донесоха храната и опасността Иван да отвлече Тоня някъде, където ще са сами, отмина.

Групата модели се придържаха към диетична храна и Иван и помощникът му си тръгнаха рано. Вероятно за да вземат кокаин, предположи Изи. Все пак нямаше нужда той да изглежда добре на сутринта.

Веднага щом той си тръгна, тя остави Тоня в нежните ръце на другите модели, на стилистите и на гримьорите. И отиде да си легне.

Стаята й беше голяма, боядисана в топлия цвят охра, който, изглежда, беше неразделна част от Ню Мексико, и гледаше към красив басейн, заобиколен от керамични свещници, всичките свещи бяха запалени и блестяха като далечни звезди. Отвори двойните врати, които водеха към малката тераса, излезе за малко навън и вдъхна благоуханния нощен въздух.

Имаше два дървени шезлонга на терасата й, както и маса, покрита с бели и жълти плочки със запалена ароматна свещ, за да прогонва огромните насекоми. Отдолу се издигаше силен аромат на ванилия и по-слабата миризма на чесън и задушено. Сцената беше романтична и тя много искаше да има с кого да я сподели. Дори ваната в банята беше достатъчно голяма за двама. Тъжно беше, че е сама.

Изи въздъхна и се върна в стаята. Съблече семплите си дрехи и се отпусна на леглото. Опита се да не се тревожи за това, колко ли хора са седели тук — хотелите са толкова неприятни, толкова много хора, които използват едно и също пространство, отново и отново, оставят част от своята аура и потта си — и си легна. Главата й тежеше от горещината, беше уморена. Уморена не само физически, но и емоционално.

Отново погледна телефона си. Нямаше съобщения. Какво беше казал Оскар Уайлд? Че е по-добре за теб да говорят, отколкото да не говорят? С мобилните телефони беше същото. Независимо колко често хората се оплакваха от тях, беше по-добре да ти се обадят, отколкото да не ти се обадят.

Прокара пръст по контурите на дисплея и си пожела да се появи съобщение. Но нямаше нищо — чернотата сякаш й се присмиваше.

Не се е обаждал. Какво ли прави?

Какъв е смисълът да си умна, мъдра и тактична — все качества, за които беше работила упорито — след като рискуваш всичко заради женен мъж?

Изи затвори очи и се остави да я завладее добре познатата тревога. Обичаше Джо. Обичаше го. Но всичко беше така сложно. Копнееше за времето, когато ще е по-просто.

Разбира се, нещата не бяха сложни просто заради личността на Джо. Той беше от елита на Уолстрийт, постигнал сам всичко със собствени сили и бавно, но безмилостно, се приближаваше до членството си в клуба на милиардерите. Но беше семеен и ето там започваше сложността и объркването.

Беше израснал в Бронкс, беше се оженил на двайсет и една, станал баща на двайсет и две, професионалният му живот може и да беше страхотен, но семейният му живот отдавна се беше превърнал в горчилка. Но имаше трима синове, които обожаваше, и макар да живееше разделен със съпругата си, опитваха се да предпазят двете по-малки деца от краха на развода.

Когато се замислеше за кашата, която беше забъркала, влюбвайки се в Джо, на Изи й прилошаваше. Знаеше, че хората на тази възраст никога не са свободни от ангажименти и че точно заради това връзките им са така трудни.

Нищо чудно, че й се повдигаше.

Странно, но се бяха запознали точно заради нечие прилошаване. Това на Емили де Сантос, една от партньорите на „Пърфект“. Беше си купила билет за обяд от двеста долара в „Плаца“ в помощ на детска благотворителна организация, работеща предимно в страни от Третия свят.

— Мислиш ли, че тези богаташи могат да получат инфаркт само при вида на дете от Третия свят? — питаше се Карла, когато се беше разнесла мълвата, че Емили — която искаше да се издигне толкова високо в обществената стълбица, че щеше да й е необходима бутилка кислород — е прекалено болна и някой трябва да отиде вместо нея.

— Карла, не бъди подла — каза Изи, която единствена нямаше никакви ангажименти във въпросния час и следователно щеше да се втурне към дома си, за да смени дънките и шоколадовия пуловер с тоалет, подходящ за балната зала на „Плаца“. — Те събират пари за благотворителност. Нали само това трябва да е от значение? А не им се налага да правят нищо за другите, нали? Могат просто да си седят у дома и да купят нещо друго за двеста долара.

— Предателка! — каза Карла.

— Циничка — отговори Изи, а после й се прииска да си отхапе езика.

Косата й трябваше бързо да се приведе в ред и Марчело, един от любимите й стилисти, се съгласи да го направи, ако изтича бързо до салона му.

— Ще ти направя прическа а ла Одри Хепбърн — заяви той още с пристигането на Изи, която се беше преоблякла в дома си, но грима си беше опитала да сложи в таксито на път към салона.

— По-добре е адски да побързаш! — сряза го Изи, настани се на стола и загледа мрачно косата си.

— Права си — съгласи се Марчело и хвана кичур коса с гребена си, като че ли се страхуваше да го направи с ръка.

Марчело беше от Бруклин и беше крайно нещастен в гимназията, когато не му позволяваха да бъде кралицата на бала, затова беше решил до края на живота си да бъде кралицата на драмата.

— Забрави за Одри. Виждам… жена, подпряла се на кофа за боклук, търсеща нещо за хапване, а и не си е мила косата от месец поне…

— Да, да, толкова си забавен, че трябва да имаш свое собствено шоу, Марчело. А само след двайсет минути трябва да тръгна оттук за „Плаца“… Нима не можеш да ме направиш малко по-привлекателна? Защо трябва да изглеждам като някого другиго?

— Правилата на стила, захарче — въздъхна Марчело като някой, който обяснява за десети път, че земята не е плоска. — Никой не иска да прилича на себе си. Прекалено е скучно. Защо да си себе си, когато можеш да си някой по-интересен?

— Ето къде е грешката на модата — каза Изи. — Никой не се смята за достатъчно добър такъв, какъвто е. Трябва да миришем на някого другиго, да носим нечии чужди дрехи, да изглеждаме като някой друг.

— Да не би да не си добре? — измърмори Марчело. — Изпий двойно еспресо, моля те. Много по-лесно ми е да ти направя стилна прическа, ако имаш кофеин във вените си. Модата е фантазия. — Марчело започна да впръсква разни препарати в косата й с настойчивостта на градинар, който избива вредители по растенията.

— Още малко принос към озоновата дупка — измърмори Изи.

— На кого му пука за озоновия слой? — противопостави се той. — Видя ли Бритни в „Инкуайърър“?

Размениха малко клюки, докато Изи прилежно пиеше кафето си, а Марчело твореше магията си.

— Харесва ли ти? — запита накрая, докато й държеше огледалото, за да може да види прическата си и отзад.

Беше превърнал обърканата маса коса в меки къдрици, които обрамчваха лицето й и го омекотяваха. Марчело правилно беше заключил, че нямаше да изглежда добре като Одри Хепбърн. Тя беше по-скоро Мерилин Монро, но с малко по-тъмен цвят на косата.

— Харесва ми! Направо съм страхотна! — пошегува се Изи. — Католическа версия.

— И мислиш, че аз трябва да имам собствено шоу? — усмихна се широко Марчело. — Ти си комедиантката.

Светът онази вечер в „Плаца“ беше така различен от нейния, че увереността й беше разтърсена. Гледаше втренчено. Беше свикнала с модния свят, където беше смятано за проява на шик да облечеш нещо на „Америкън Ъперъл“ в комбинация с нещо на Маккуин, но беше смутена да види толкова много дизайнерски дрехи наведнъж. Това, което виждаше, беше комбинацията от мълчаливо доказателство за богатство — дрехи, бижута и аксесоари, толкова скъпи, че не се виждаше нито една марка, която да не мирише на долари — и старомоден вкус. На всяка една част от анатомията бе изписано нечие име — „Томи Хилфигър“, „Вютон“, „Фенди“.

Диамантите на жените струваха повече от годишния наем за апартамента на Изи и наистина беше трудно да не си заслепен от гледката. Но лицето на Изи не показваше нищо от това.

Най-високото и най-едро момиче от Тамарин се беше научило да изглежда хладно, спокойно и самоуверено. Изи никога не вирваше високомерно и предизвикателно брадичка. Просто не й се налагаше. Тя носеше самоувереността като пелерина, загръщаше се с нея, за да покаже, че е щастлива и готова да приеме всякакви битки със света.

Косата й, благодарение на Марчело, изглеждаше страхотно. Копринената й рокля, която обгръщаше плътно тялото й — от нов дизайнер, за когото никой не беше чувал, но който явно разбираше от изкуството да подчертае женските извивки — може и да струваше една много малка част от роклите на другите гостенки, но тя изглеждаше зашеметяващо. Вярата в себе си, както винаги отбелязваше милата й баба Лили, беше по-ценна от всякакви диаманти.

Като говорим за бижута, Изи не носеше диаманти. Нито един мъж не й беше купил диамант. Странно, но тя свързваше диамантите с брака. Мъжете купуваха или годежен пръстен с диамант, или полухалка, обсипана с диаманти, за раждането на децата. А силните жени, които живееха сами, купуваха сами бижутата си.

И така, Изи носеше гривните си, чийто модели имитираха венециански стил, и обеците си с гордост, защото сама беше написала чека за тях. Може и да не беше платила билета, струващ двеста долара, но беше толкова добра, колкото и всеки друг тук.

Балната зала беше красива, издържана в кремави нюанси — и покривките на масите, и панделките, завързани на облегалките на столовете, и розите във вазите. Всичко беше много красиво и буквално миришеше на пари.

На нейната маса имаше шест жени, включително самата тя, и двама мъже. Единият беше млад и красив и придружаваше красива и изключително стройна жена с младежко лице, но с деколте, което издаваше средната възраст, украсено със смарагдова огърлица с такава поразителна красота и очевидна стойност, че вероятно беше излязла от сейфа в банката специално за случая.

Другият мъж на масата беше, общо взето, различен. На четирийсет и няколко, със стоманеносиви очи, които обхождаха стаята, ниско подстригана черна коса и обрулено от вятъра лице, което би изглеждало на място под каубойска шапка. Присъствието му определено се усещаше, той правеше впечатление. Не се нуждаеше от изящното съвършенство на костюма си, марка „Бриони“, за да се досетиш, че е модел.

Изи виждаше признаците на професията. Костюмът „Бриони“ беше един от тях. Елегантност, абсолютна самоувереност и само намек за безмилостност — той имаше всичко. Съществуваше още и фактът, че една от другите гостенки, която Изи познаваше от клюкарските страници, флиртуваше с него така, сякаш имаше силна нужда от него точно в този момент. Професионалните хищнички, тръгнали на лов за богати мъже, избираха само наистина богатите и властните.

Жената със смарагдите продължаваше да му говори за суперяхти. Изи, която нямаше какво да прави, се питаше каква ли е една суперяхта. От откъслеците от разговора, които достигаха до нея, можеше да се заключи, че по-скоро става въпрос за лайнер, а не за яхта.

Замисли се дали да не запита просто заради забавлението да види шока, изписан на лицата им, но реши да не го прави.

С напредването на вечерята Изи не можеше да свали поглед от мъжа. Определи го като изключително богат, занимавал се години наред с черен бизнес и пране на пари и най-после решил да изтупа праха от ръцете си и да потърси възможност, вероятно чрез благотворителност, да се изкачи по-стръмната социална стълбица.

Не искаше той да види как се е вторачила в него. Това щеше силно да я смути. Но не можеше да спре.

Здравей.

Не го каза, но си го помисли. Този мъж определено не й беше равен, и то на толкова много нива. Богатите мъже преследват млади красавици — край на историята. Една обикновена нюйоркчанка, отдадена на кариерата, няма никакъв шанс.

Но все пак… Той я гледаше и нещо в нея трептеше.

— … и затова аз му телефонирах, макар да казах, че няма да го направя, но нали знаеш, мъжете никога не вземат инициативата… — продължаваше да говори жената отляво на Изи.

Линда беше блондинка, подложила се на ботокс операции, за да изглежда на четирийсет, а не на реалната си възраст от петдесет години. Започна с това, че харесва роклята на Изи и че обожава бижутата й, а сега тъжно оплакваше любовния си живот в Манхатън, докато си играеше с ордьовъра — побутваше го насам-натам из чинията си.

Изи успя да откъсне поглед от привлекателния мъж и да посвети вниманието си на съседката си по маса, както и върху ястието — пържола от риба тон.

— Значи вече излизаш с него? — запита тя Линда.

— Нещо такова. За среща ли се смята това, че ще се видите на парти, на което двамата ще отидете и без това?

Изи трепна. Изглежда, богатите разведени жени бяха точно като обикновените, по нищо не се различаваха от тях. Реши да даде съвет, какъвто би дала на приятелка.

— Не, това всъщност не е среща. По-скоро обещание за такава, освен ако не изникне нещо по-добро. Нямаше смисъл да шикалкави. — Той просто се подсигурява, Линда.

Линда въздъхна.

— И аз така мисля. Иска ми се да кажа не, но го харесвам…

— Ако и той те харесва, чудесно — каза Изи твърдо. — Но не позволявай да си играе с теб и чувствата ти. Линда, мъжете могат да подушат отчаянието на жените така, както полицейско куче надушва наркотици от разстояние. Ако си кажеш, че нямаш нужда от него, ще имаш по-добър шанс. А ако той е решил да си поиграе с теб, така просто няма да има възможност. И няма да бъдеш наранена. Повярвай ми…

— Да, била съм там, правила съм това… — въздъхна Линда. — Аз също давах такива съвети, когато бях на твоята възраст. Но вече не съм. Нека ти кажа, скъпа, когато поостарееш, те обхваща отчаяние. И пет пари не даваш дали другите го усещат. По дяволите, те и без това го знаят. Този град е пълен с жени като мен, а мъжете са наясно. Не искам да бъда сама. Защо да го крия?

Сърцето на Изи се сви. Тя беше добра и нежна по природа. Стисна силно костеливата ръка на Линда. Не очаквам подобна откровеност на такова място. Тук, където всичко целеше показност, прямотата и сърдечността бяха странни, но и очарователни, и окуражаващи.

— О, чуй ме, само се оплаквам — каза Линда и най-после остави ножа и вилицата си върху храната, от която така и не беше опитала още.

— Това не е оплакване, а искреност — усмихна се Изи. — С приятелките ми непрекъснато водим подобни разговори. Защото, от една страна, искаме да сме сами и постепенно свикваме с това, а от друга, сме готови да се качим на първия самолет за Аляска, където има свободни мъже, които умират да си намерят съпруга.

— И защо мъжете от Аляска да не могат да дойдат в Апър Ийст Сайд? — поиска да знае Линда.

— Защото тогава, предполагам, ще се превърнат в нюйоркчани, в краката им неочаквано ще започнат да се хвърлят модели и няма да желаят повече обикновените жени.

— О, спести ми моделите — въздъхна Линда. Този път Изи се засмя.

— Аз работя с модели — обясни тя. — В „Пърфект“.

Линда я погледна с уважение.

— Ето, че аз се оплаквам, че съм самотна, докато ти трябва да се съревноваваш с това. Няма нищо на света, което би могло да ме накара да работя с модели.

— Така ли? Но те са просто деца, решили да поемат в тази посока — отбеляза Изи. — Повечето модели са така объркани, както и останалите от нас. Страхотната външност не помага на психиката.

— Аз щях да се справя с доста психологически проблеми, ако изглеждах така — каза ожесточено Линда. — Но предполагам, те също остаряват някой ден.

— Ти не си стара — настоя Изи. Линда я погледна.

— В този град, Изи, щом започнеш да се плъзгаш към петдесетте, все едно си вече в гроба. Пластичната хирургия и ботоксът могат да вървят по дяволите — мъжете искат истинска младост, стегнати малки задничета и гърди, между които би могло да стои яйце. Може и да не искат деца, но жената до тях все пак трябва да може да роди, ако променят решението си. Искат младост, край на историята.

В думите и тона й имаше такова отчаяние, такава горчивина, че Изи не можеше да каже нищо в отговор. И за първи път от апетита й не остана и следа.

Всички разговори спряха, когато започнаха модното шоу и търгът. Келнерите мълчаливо отнасяха празните чинии, от високоговорителите се носеше техно, вдъхновено от африканските ритми. Шоуто започна.

Изи гледаше как моделите — много от които бяха от „Пърфект“, преотстъпени за случая — вървят по пътеката. Обикновено тя наблюдаваше внимателно техните момичета, четеше по лицата им кои са доволни, кои са отегчени и чии зеници издават прекалено много глътки шампанско преди шоуто. Но в онзи ден Изи беше все още разтърсена, мислеше за разговора си с Линда и за истината, че тя самата се страхува от самотата. Беше минало прекалено дълго време, откакто беше признала това на някого и дори на самата себе си.

Бракът изглеждаше нещо неизбежно в годините на детството й в Тамарин. Там хората срещаха някого и се женеха, това беше толкова просто. Всичко постепенно си идваше на мястото, без да се налага човек да прави нещо.

Само че тя напусна Тамарин, за да отиде в Лондон и после в Ню Йорк — място, където правилото, че момчето и момичето се срещат и сключват брак, изглежда, не важеше. И сега, когато всичките й приятели от училище имаха поне по една женитба зад гърба си, тя дори не беше близо до годежа.

Да намериш подходящия човек, изглеждаше толкова вероятно, колкото и совалка да се върне на земята. Вероятността за това е много по-малка, отколкото хората въобще осъзнават и ако я пропуснеш, ще трябва да се надяваш на друга.

А когато свободните мъже свършат, трябва да чакаш следващия етап — онези, които са се развели и са готови отново да опитат. Само че те търсят по-млади жени, дори с десет години разлика понякога. А жените на тяхната възраст са онези, които са изгубили.

И Изи се замисли за четирийсетия си рожден ден, който щеше да е през ноември. Страстен Скорпион, както обичаше да й напомня приятелката й Тиш, която беше луда по астрологията. Изи и Тиш бяха живели заедно на втория етаж на триетажна сграда в Уест Вилидж по времето, когато Изи беше пристигнала в Ню Йорк. Бяха на една и съща възраст и работеха в една и съща индустрия — Тиш беше помощник-фотограф. И двете бяха имигрантки. Десет години след това уелският на Тиш беше все същият. Тя беше омъжена и майка на шестмесечно момченце.

Тиш също щеше скоро да навърши четирийсет, но Изи гледаше на нещата от друг ъгъл.

Всички бяха преместили столовете си, за да виждат по-добре модното дефиле, така че когато дойде времето за търга, мъжът в костюма „Бриони“ беше много по-близо до нея. Изи забеляза това едва когато изтърва програмата си. Той стана, наведе се, вдигна я и я подаде.

— Благодаря — каза тя изненадана и протегна ръка.

— Нелакирани нокти, колко свежо — отбеляза той.

Изи никога не слагаше на ноктите си нещо повече от безцветен лак. В морето от изящни маникюри нейните ръце изпъкваха.

— Не съм с къдрави коси — отговори тя разсеяно.

Чувстваше се прекалено разтърсена от разговора с Линда, та да покаже същия интерес и към мъжа. Той едва ли щеше да се заинтересува от нея, не и с нейната кожа, която тонове дерматологични продукти не можеха да освежат.

— Какво? — запита той.

— Не съм с къдрави коси.

— Не говорех за косата.

Той не протегна ръка да докосне карамелените къдрици, които всеки месец биваха осветлявани с кичури на брутална цена в салона на Кърс. Но я гледаше така, сякаш мислеше дали да не го направи.

Линда беше отишла до тоалетната, мястото й беше свободно и мъжът с костюма „Бриони“ го зае. Придърпа стола толкова близо до Изи, че й беше трудно да си поеме дъх. Тя беше доста висока и инстинктивно познаваше дали даден човек е по-висок от нея. Той беше.

— Аз съм Джо Хансен — каза той и подаде ръка.

— Изи Силвър — отговори тя автоматично, пое дланта му и нещо в нея се сви при допира до тази твърда мъжка плът.

Беше почти на четирийсет, но все още усещаше силата на привличането. А и погледът му й казваше, че не е от този тип мъже, които търсят двайсет и пет годишни. Гледаше нея. Усмихваше се — мила, истинска усмивка. Караше я да си го представя без риза, толкова близо, да мисли за целувките му, за усещането да е прегърната от тези силни ръце, за устните му толкова близо до зърната й. Господи!

Дори в момента, Изи си спомняше всяка подробност.

— И така, каква е тази работа с къдриците? — запита той. Тя престана да мисли за интимна близост с него и му се усмихна, но не с усмивката на нюйоркчанка, а с онази нейна усмивка, която семейството й щеше да разпознае.

— Приятелката ми от училище винаги ми казваше, че съм къдрава. Наричаше ме Къдрокоска. Не знам защо. Тя се изразяваше странно. Къдрокоска е момиче, което обича розови панделки и фиби за коса, подчертава очите си така, че да приличат на тези на Бамби, и винаги се нахранва преди вечеря навън, за да не мислят мъжете, че апетитът й е прекомерен.

— Готов съм да се обзаложа, че никога в живота си не си правила това — каза той, а погледът му я преценяваше. — Не че има нещо грешно в прекомерния апетит.

Коремът на Изи потръпна сладостно и я накара да мисли, че думите му не се отнасят до храната.

— Аз обичам да се храня — каза тя безизразно. Нямаше да му позволи да си играе с нея. Знаеше как се играе играта след години, прекарани в Манхатън. Игрите са си игри. Но тук ставаше въпрос за нещо истинско, нали?

— Коя е любимата ти храна, тогава? Последното, което би си поръчала преди смъртта?

Беше се облегнал назад на стола, напълно погълнат от нея, забравил всички други наоколо. Благотворителният търг беше започнал. Продаваха някаква грозна статуетка и останалите в стаята се биеха буквално в гърдите като горили. Джо обаче не се интересуваше. Гледаше само нея. Тя също не можеше да откъсне поглед от лицето му, от стоманеносивите му очи, които я караха да се чувства най-важният човек в стаята. Беше възможно това да е номер, нали така? Дали човек може да се престори на напълно очарован?

Изи по-скоро усети, отколкото видя, че жените на тяхната маса забелязаха флирта между нея и Джо, и осъзна, че трябва да му сложи край, да се върне в реалния свят. Някой щеше да забележи. Не познаваше името му, но беше сигурна, че той е голяма риба, докато тя е само мида в езерцето. Но не можеше още да се реши да се откаже от удоволствието. Беше минало толкова много време, откакто за последен път беше флиртувала с мъж или пък беше почувствала поне една четвърт от привличането, което изпитваше в момента. Само още няколко минути нямаше да й навреди, нали така?

— Сиропи за кашлица и болкоуспокояващи може би — пошегува се тя. Шегуваше се по този начин, когато беше нервна.

— Но не и последното, което ще хапнеш в „Кедърс-Си-най“ — каза той.

Очите му блестяха, а ъгълчетата на устата му бяха леко повдигнати. Усмихваше се дори с очите си, осъзна Изи. Много малко хора го правеха.

— Пъстърва, уловена в потока до родната ми къща в Ирландия. Със салата от градината на баба ми. Тя казва, че тази храна лекува великолепно недоволството, дава ти енергия. И сметанова торта с малини.

— Истинска храна — каза Джо и очите му се усмихнаха още по-топло. — Страхувах се, че ще споменеш някой изключително скъп ирански хайвер или шампанско от малките лозя на Франция — от онова, което сервират само в петзвездните хотели в Париж.

— Това означава само, че не ме познаваш добре — каза Изи.

Беше сигурна, че на този свят няма много неща, които биха могли да изненадат мистър Хансен. Проницателен не беше точната дума. Изи имаше чувството, че е постигнала нещо, което малко хора биха могли. И то само защото беше самата себе си. Обикновено не стигаше далеч с мъжете, когато изразяваше свободно личността си. Колко беше хубаво да срещне мъж, който да хареса истинската Изи Силвър. Онази, чийто четирийсети рожден ден наближаваше.

— Бих искал да те опозная — каза той. — Добре, имам предвид.

— И така, продадено на цена от седемдесет хиляди долара! — извика триумфално водещият търга.

Изи вдигна поглед. Нефтеният магнат със зачервеното лице от съседната маса беше гордият собственик на онова, което на Изи изглеждаше като част за автомобил, боядисана в лимоненожълто. Изкуство, ами!

— Отегчавам те — каза Джо тихо. — Не.

Изи се изчерви силно. Тя никога не се изчервяваше. Защото това беше трик на момичетата, които преследваха мъжете — като облизването на устните, което мъжете винаги намират така очарователно, независимо дали са мозъчни хирурзи, или таксиметрови шофьори. Мъжете могат да бъдат толкова тъпи.

— Въобще не ме отегчаваш — побърза да го увери тя. Но той все пак я караше да се чувства неспокойна. Не можеше да му го каже обаче. Хей, не съм имала среща с мъж от шест месеца и вече съм се отказала от мъжете, така че не ме отегчаваш, а ме плашиш, защото ужасно ми харесваш. Не, определено не би могла да каже нещо подобно.

Той отново говореше. Щеше да я помисли за напълно откачена, ако продължаваше така — в едната минута да се разкрива, а в следващата да се затваря в себе си.

— Това е добре — каза той. — Мразя да бъда скучен. Изи с въздишка си помисли, че никой не обича това. Гласът на водещия търга отекна от високоговорителите:

— Следващата точка в нашия списък е портрет, рисуван от легендата в изкуството Паша Ниланхи. Кой ще започне наддаването от двайсет хиляди долара?

Всички издадоха очакваните от тях звуци на възхищение. Изи нямаше представа коя или кой е този Паша, но всички останали мърмореха одобрително и възклицаваха. Или пък се преструваха, за да изглеждат като любители на изкуството.

— Ти колекционираш ли предмети на изкуството? — запита я той, когато тя протегна шия да види платното, което в момента носеха между масите.

— Само ако са по страниците на списания — отговори тя с дяволита усмивка. — Да ти издам една тайна, не съм платила аз билета си за днес. Не съм една от онези дами, които колекционират изкуство и обядват винаги навън.

Зачака го да се оттегли. Тя беше прекалено стара, а и не беше богата.

— Аз също имам тайна — прошепна той и се приближи още до нея, а тя инстинктивно наведе глава, за да го чуе. — Досетих се. Затова и разговарям с теб.

Изи отново почувства тръпка дълбоко в корема си.

— Искаш да кажеш, че изпъквам като възпален палец? — заяде се тя.

— В добрия смисъл — усмихна се широко той. — Видях как поглъщаш ордьовъра.

Изи не можа да се сдържи — избухна в смях.

— Издала ме е лакомията! Ужасно!

— Не лакомията — настоя той. — Аз също изядох моя.

— Ти си мъж — отбеляза Изи с тон, с който би обяснявала експериментална физика на четиригодишно дете. — Мъжете могат да се хранят здраво, така само изглеждат по-мъжествени. Но в тази криво разбрана Вселена това не е позволено на жените.

— С изключение на теб — подчерта той.

— Да — съгласи се тя и изведнъж се почувства щастлива.

— Добре. Защото искам да те поканя на обяд, а няма да има смисъл, ако не се храниш. Или ако обядът е неприемлив, може би вечеря?

На Изи се искаше да изпищи: Да! с всички сили. Този мъж, така елегантен в костюма „Бриони“, който струваше повече от месечната вноска за апартамента й, я беше хванал така сигурно, както и ако се намираше в клетка. Може и да се обличаше като цивилизован човек, но беше ловец, хищник, първичен мъж.

А да си играеш с такива мъже, беше лудост. Те знаят какво искат, при това са безмилостни. Изи не искаше да бъде наранена.

За да се успокои, протегна ръка към чашата с вино. Масата вече не й изглеждаше красива. Сега тя беше тъжна гледка — менютата бяха захвърлени встрани, табелките с имената се бяха катурнали, мръсните салфетки бяха оставени, където попадне, както и празните чашки от кафето и недокоснатите петифури.

Събитието беше към края си и тя трябваше да се върне на работа, към нормалния живот, в който милионерите не флиртуваха с нея.

Живееше в малък апартамент, от слушалката на душа непрекъснато капеше вода, в шкафа под мивката имаше мухъл, а тя все още дължеше хиляда и двеста долара на банката, за Бога! Дали не я беше сбъркал с някоя друга? Представи си как познатите й ще научат, че е флиртувала с Джо Хансен, и трепна. Никога не беше искала да е захарчето, увиснало на ръката на богатия мъж, защото това обикновено бяха момичета на по двайсет и няколко и с тегло около четирийсет и пет килограма, повечето от които в гърдите. И със силно его.

— Всичко е възможно — каза тя весело, с тона, с който говореше на отхвърлените модели по телефона, особено когато те бяха сигурни, че ще бъдат одобрени за случая. — Но не и вероятно.

— И защо не?

Изи се замисли, искаше внимателно да подбере думите.

— Защото, макар да не те познавам от времето на Адам, мистър Хансен, имам добра представа за нещата. Твоят свят е различен от моя.

— И какъв е твоят? — запита той.

— Работя в модна агенция. Отговарям за ангажиментите на момичетата — отговори тя.

— И защо този свят да е различен от моя? — запита той. Изи вдигна ръце във въздуха.

— Добре, имам три въпроса за теб и ако отговориш с „да“ на който и да е от тях, ще се съгласиш с мен, че си от друга планета. Сделка?

— Дадено — съгласи се той, а в очите му блестяха весели пламъчета.

— Летял ли си в търговска класа през последната година? — Тя се усмихна, той също.

— Не — призна той.

Изи вдигна един пръст. Хората се нуждаеха от повече от средната заплата, за да летят на частни самолети.

— Имаше ли три или повече нули на чека, който даде за днешното благотворително събитие?

Този път той се засмя.

— Умна си.

— Това „да“ ли е? — Да.

Тя вдигна два пръста.

— Два отговора „да“ — каза. — Единият по подразбиране. Тъй като беше видяла с какво угодничество келнерите обслужват Джо, Изи предположи, че е дал чек поне за сто хиляди долара.

— И накрая, имаш ли и друго жилище на Източното крайбрежие, да кажем, в Хамптънс или Уестчестър, или в някое местенце в стила на Ралф Лорен?

Той затвори очи и прокара длан по брадичката си, по която брадата беше вече набола. Секси, помисли си Изи. Мъжете, които бяха безупречни във всяко отношение, я изнервяха и тревожеха. Този мъж беше напълно естествен, реален. Това й харесваше.

— Хвана ме — каза той. — Но нищо от това не обяснява защо не можем да бъдем приятели.

Изи го изгледа с присвити очи — поглед, който казваше без думи: И чекът е в пощата, нали така?

— Не съм много добър в това — добави той горчиво.

— Вероятно си дори чудесен — каза тя. — Аз съм тази, която е изгубила тренинг.

— Трудно ми е да повярвам.

— Е, повярвай, мистър Хансен — каза тя. — Току-що водих потискащ разговор за възрастта с жената, чието място заемаш. А в Ню Йорк годините на жената са в същото съотношение спрямо възрастта на другите, в каквото са и кучешките години. Щом навършим четирийсет, сме на път да се превърнем във възрастни и благопристойни граждани, да носим ластични колани и да ходим на морски пътешествия, за да можем да добавим поне още десетина килограма към теглото си. Да обобщим: отвикнала съм да флиртувам секси с непознат мъж.

Тя съжали в мига, в който думите излязоха от устата й, но все пак не искаше той да си играе с нея. Джо вероятно само се забавляваше, докато не се появи нещо по-подходящо.

— Не изглеждаш на четирийсет — каза той. — А и наистина не съм добър в това. Дълго време бях женен, но със съпругата ми се разделихме. — Каза го бавно, като че ли тъкмо започваше да свиква с фразата.

— Съжалявам да го чуя.

— Благодаря, но наистина мина много време. Оженихме се млади. Непрекъснато правехме опити нещата между нас да потръгнат, но не се получи.

— Търсиш си втора съпруга, тогава? — запита смело Изи. — Защото съседката ти по маса… — имаше предвид жената с изключително скъпите бижута — изглежда готова за ролята.

— Мъфи? Сладка е, но не е моят тип.

Сладка? Толкова, колкото и гърмяща змия, помисли си Изи, но остави думите му без забележка. Радваше се, че не е от мъжете, които биха се изказали подигравателно за Мъфи.

— Чуй — продължи той, — обикновено не правя това. Всъщност минали са… — той трепна — повече от двайсет години от последния път, когато съм флиртувал.

Постави длан на голата й ръка и Изи трябваше да прикрие острото си поемане на дъх. Какво й ставаше?

— Поемам рискове в бизнеса. Пресметнати. Систематично се опитвам да бия пазара посредством математиката. Понякога залагам почти на нулата, но не често. Известен съм с искреността си и винаги казвам това, което мисля. Никога не съм седял до непозната жена на благотворителен обяд и не съм се чувствал, нито държал, по този начин. Не те познавам и ти може да си журналист от клюкарската хроника на „Ню Йорк Поуст“, но не давам и пет пари, защото трябва да кажа какво чувствам.

Настъпи тишина. Пръстите му бяха все още сключени около ръката й — топла кожа до топла кожа.

— Това е лудост — каза Изи разтърсена.

Погледите им се срещнаха, той отмести своя и изруга тихо под нос, а после извади мобилния си телефон от джобчето на сакото. Погледна бързо екрана и го върна обратно.

— Трябва да тръгна — каза настоятелно. — Мога ли да те закарам донякъде?

— И аз трябва да се върна на работа — каза тя. Офисът й се струваше на мили разстояние. — Но може да не ти е на път… — добави скромно.

— Имам време — отговори той.

И изведнъж вече вървяха към изхода, без да си вземат довиждане с никого. Търгът все още продължаваше. Джо се обади по мобилния си телефон и дискретната черна лимузина вече ги чакаше, когато излязоха на улицата. Беше елегантна, луксозна и анонимна — като нещо, което НАСА биха решили да изпратят на Марс. Изи се качи.

— Живяла съм в апартаменти, по-малки от тази кола — пошегува се тя и се облегна назад със задоволство.

— Познавам собственика. Бихме могли да сключим сделка — пошегува се и той в отговор.

Тя се държеше на възможно най-голямо разстояние от него и се опитваше да изглежда така, сякаш всеки ден пътува из града в подобен лукс.

— Знаеш всичко за мен, а аз все още не знам нищо за теб, мис Силвър. С какво се занимаваш? — запита той.

Изи започна да разказва — словоохотливо и сладкодумно. Жените обикновено се интересуваха от модния свят и по-различен начин изразяваха съчувствието си, че й се налага да работи с красавици. Мъжете се отегчаваха от грейналите лица на жените и искаха да узнаят — някой ненатрапливо, а други не чак толкова възпитано — дали в агенцията й има записани момичета на „Виктория Сикретс“.

Джо не направи нищо от това.

Зададе й въпроси за агенцията и за проблемите, пред които се изправя бизнесът, в който главният търговски артикул са хората. Колата се носеше напред, в нея Изи и Джо се чувстваха защитени от дъждовните улици и тъмните прозорци на сградите, а Изи се замисли за недостатъците на индустрията, в която работеше.

Преди да се осъзнае, вече беше забравила всичко друго, освен нуждата да обясни на този човек, че не обича да вижда толкова много объркани млади момичета, че в модния свят има нещо дълбоко погрешно.

— Официално, хората от модния свят твърдят, че не е тяхна вината за наложения модел на красота, а именно — тази прекалена мършавост. Или, както я наричат, „рекси“ — смесица от „анорексия“ и „секси“ — обясни тя, като видя озадачения му вид. — Но, разбира се, модната индустрия е фактор. Хайде, ако си на четиринайсет и всеки ден гледаш рекламите по телевизията и списанията, накрая ще започнеш да мислиш, че точно така трябва да изглеждаш, макар да е физически невъзможно за теб. И така, здравей анорексия или булимия.

— Радвам се, че имам синове — отбеляза той.

— Синове? На колко са години? — Изи се възстанови от удара със скоростта на светкавицата. Разбира се, че имаше деца. Беше споменал дългия си брак, а децата са част от него.

— На двайсет и три, дванайсет и четиринайсет — отговори той и лицето му омекна. — Том е най-големият. Във Франция, работи върху френския си език и много е възможно, върху момичетата. Мат е следващият, интересува се от музика. Непрекъснато се упражнява на китарата си и не иска дори да погледне домашното си по математика. Странно, като се има предвид как аз съм изкарал парите си. Джош е по-загрижен за образованието си. Този срок в училище изучават допълнителен език, японски. И той се записа в курса. — Джо не можеше да сдържи гордостта си и тя се отразяваше в гласа му. — Том казва, че по-малкият му брат е луд. Ех, деца!

— И те живеят с…? — запита неуверено Изи.

— С нас. Все още живеем в една и съща къща. Докато уредим нещата между себе си — каза той. — Връзка между нас отдавна няма, но едва сега се говори за официална раздяла. Къщата ни е голяма — добави той. — Искаме с момчетата всичко да е наред и това е най-добрият начин. Не, татко все още няма да се изнесе.

— Ах! — възкликна Изи.

Време беше да увеличи разстоянието. Независимо колко силно привличане изпитваше, не искаше да бъде замесена в развода и раздялата на семейството, нито дори да бъде следващата жена в живота му. Всеки мъж, развел се след толкова дълъг брак, ще търси нова възможност просто защото не иска и не умее да бъде сам.

— Ето я и моята сграда — каза тя на шофьора, когато пред тях изникна рекламата на „Пърфект“.

Колата спря. Джо постави ръка на дръжката на вратата.

— Ще обядваш ли с мен някой ден? — запита.

— Все още си женен — отбеляза Изи. — А това се отразява на срещите с други хора според мен. Доста объркано е, виждала съм го. И не искам да го преживявам.

— Просто обяд — каза той, а стоманените му сиви очи като че ли се разтопиха, когато срещнаха нейните.

И Изи отново го усети — онова вълнение вътре в нея. Съвсем искрено можеше да каже, че никога досега, през целия си живот, не е изпитвала нещо такова, но какъв беше смисълът? Техните отношения можеха да са единствено приятелски, нямаха бъдеще. В противен случай, щеше да направи нещо наистина много глупаво.

— Не мърдай оттук — каза Джо на шофьора. — Ще изпратя мис Силвър до вратата.

— Както кажете, мистър Хансен.

Както кажете, мистър Хансен, помисли си безпомощно Изи и отново почувства как я залива вълната на безумното привличане.

Само един обяд. Какво лошо има в това?