Кати Кели
Сърдечна болка (5)

Глава 4

Апартаментът на Изи в Манхатън й се стори студен и гол след топлината на хотела в Ню Мексико. Дори любимият й Ню Йорк беше хладно безразличен днес, реши тя. Таксиметровият шофьор, който я взе от летището, не беше ексцентричен, както беше обичайно за Ню Йорк, а просто скучен. А и валеше — толкова силно, че човек можеше да се удави за миг.

Прогизнала и уморена, Изи тръшна силно входната врата и остави багажа си на пода. Опита се да определи какво предизвиква недоволството и лошото й настроение. Имаше нещо в дружелюбността на пуеблото, на градеца, което й липсваше тук, у дома. Помисли си, че тя самата е момиче от малък град, и изпита носталгия по Тамарин. Напоследък често мислеше за дома. Дали не беше така, защото се беше почувствала толкова самотна, когато Джо си беше тръгнал късно през нощта и мислите й се бяха насочили към семейството, другите хора, които истински я обичаха и се интересуваха от нея?

Или пък защото усещаше нарастваща тревога по отношение на настоящето — връзката, която й беше толкова трудно да обясни, че не се беше опитала да я сподели на никого, даже и с Карла, с баща си или с баба си.

Съблече мокрото си сако и едва тогава си позволи да погледне телефонния секретар. На екрана светеше голяма тлъста нула. Нито едно съобщение.

Проклета машина! Гледаше я втренчено, гневно, като че ли нейна беше вината, че Джо не се е обаждал.

Запали осветлението, за да придаде на дома си вътрешен пламък, и влезе в банята. Съблече се и се пъхна под топлата струя на душа, за да измие праха от себе си. Желанието й да е чиста май започваше да се превръща в мания. А дали пък тази мания към чистота и подреденост не беше резултат на несполучливи и объркани любовни връзки? Никога преди не беше вземала толкова много душове, а сега непрекъснато се къпеше, прилагаше скраб и лосиони върху кожата си с надеждата, че щом се озове под душа, и телефонът ще звънне. Защото преди винаги се получаваше така. Но сега не. Джо не се беше обаждал от пет дни. Пет дни.

— Ще ти се обадя — беше прошепнал в деня, в който беше отлетяла за Ню Мексико.

— Направи го — беше прошепнала тя в отговор.

Много й се искаше да може да отмени пътуването, да се случи нещо, което ще й позволи да е близо до него, защото, когато знаеше, че не са в един и същи град, изпитваше чувство за студенина и самотност. И защо ли беше така?

Той обаче не се беше обаждал. Дори и последната вечер, когато шумът от партито беше оглушителен и би накарал всеки нормален отсъстващ любовник да ревнува — която и беше причината Изи да се надява, че той ще се обади тогава само за да може тя да се отдалечи от вълнението и небрежно да подхвърли, че Иван е започнал някаква игра, да накара всичко да звучи просто фантастично. Толкова фантастично, че той да ревнува, задето тя е там без него… Само че той не беше поддържал играта. Не се беше обадил.

Изи излезе изпод душа, все още изпитваща раздразнение.

Не, душът не беше нито лекарството, нито решението на нещата. Вана, да, това щеше да е идеално.

Напълни ваната, наля поне половината от безценното си розово масло, отвори бутилка бяло вино и най-после се потопи в блажено топлата вода.

Отпиваше от виното, облягаше глава назад и затваряше очи, опитваше се да се отпусне напълно. Но онова забвение, в което съществуваше само горещата вода и нищо друго, й убягваше. Както винаги, откакто беше срещнала Джо, той беше единствената мисъл в главата й.

За онзи първи обяд се бяха срещнали в малък, интересен и дори чудат италиански ресторант във Вилидж, едно от онези места, които според Изи нямаше да се харесат на Джо. Тя мислеше, че той предпочита по-изисканите заведения в центъра, където персоналът познава всички милионери на града. Това, че той се различаваше от другите, беше още нещо, което много й допадаше.

Поръчаха лека храна и забъбриха като стари познати. Изи го харесваше все повече с всяка изминала минута. Той сподели, че има магистърска степен по бизнес и икономика, след което се присъединил към програмата на Дж. П. Морган за следдипломна квалификация.

— И там ми хрумна идеята — каза той и хапна от тънката филийка, наръсена с олио и босилек. — Търговията е занимание, при което възвръщаш парите си. Започна да ми харесва.

— А нима стресът не е голям? — запита тя, като мислеше за възможната загуба на много милиони и как това би се отразило на нея.

— Никога не чувствам стреса — каза той. — Обожавам работата си. Търгувам, печеля малко, губя малко, каквото и да се случи, прибирам се у дома и спя. Непрекъснато изгарят хора, независимо колко упорито работят, но не и аз.

На двайсет и девет той управлявал сам свой собствен търговски фонд.

— Аз никога не бих могла да понеса мисълта, че съм отговорна за всичко — каза Изи, очарована от историята му.

Колкото по-високо по веригата се издигал, толкова по-голям бил рискът, но и процентите, които печелел. Накрая се оказал търговски директор на голяма банка.

— Основното в работата е, че систематично се опитваш да биеш всички пазари с помощта на математиката — обясни той. — Каквото и да назовеш, ние търгуваме с него. Някога бяхме затворен фонд.

Изи, чиято уста беше пълна с печена чушка, го погледна въпросително.

— Което означава, че само реинвестирахме печалбата и не можеха да се намесят нови инвеститори.

Жалко, помисли си тя тъжно. Той беше прекрасен, секси, караше стомаха й да се свива по начин, по който тя не си спомняше да се е свивал преди. Това само доказваше факта, който тя знаеше и който Линда беше потвърдила — всички подходящи мъже бяха вече заети. Но той беше чаровен и тя можеше да си позволи да се наслади на обяда и да го запази като приятен спомен.

— Все още не знаеш защо съм дошъл тук? — запита я той.

Изи го изгледа внимателно.

— Може би искам да знам повече за модната индустрия, за да мога да инвестирам в нея — продължи той.

— А може би просто искаш да се запознаеш с дългокраките модели? — възрази тя. — Обикновено разбирам кога даден мъж иска само да ме използва, за да стигне до моделите. Макар че ти — погледна го внимателно — не си от тях. Прекалено си мил.

Той се престори на изненадан и дори ахна тихо.

— Мил? Не с тази дума ме описват обикновено. Наричат ме акула, знаеш ли?

— Мил си — каза Изи и му се усмихна.

Вярно беше. Макар че излъчваше първична мъжественост, притежаваше арогантност и интелигентност, същността му беше топла и здрава и опустошително привлекателна, тя казваше, че макар да е богат, той е възпитан да се грижи за другите, да защитава семейството си и съпругата си. Изи почувства бодване в сърцето при мисълта, че тя никога няма да е негова съпруга. Щеше да е чудесно да е с мъж, който се грижи за нея.

— Може и да се преструваш на акула, но си мило котенце — продължи тя, нарочно дразнейки го леко. — Освен това, знам, че нямаш нужда от мен, за да бъдеш представен на супермоделите. Достатъчно си богат, за да си купиш каквото пожелаеш. Парите са като карта за достъп до всички възможни места, нали?

— Господи, колко си цинична! Подобна циничност не подхожда на такава млада жена — усмихна се той.

— Не съм млада, аз съм почти на четирийсет — каза тя. Ако мислеше, че той се интересува от нея, щеше да каже, че е на трийсет и девет. — Тази мисъл ме плаши всеки ден. Скоро ще съм от другата страна на хълма.

Преди няколко дни това можеше да мине за шега. Но от момента на „Плаца“ и Линда, Изи вече не се чувстваше самодоволна и удовлетворена при мисълта за наближаването на рождения й ден.

— Ти никога няма да си от другата страна на хълма — каза той тихо, което я накара да помисли (смешно наистина) какво ли ще е да е в леглото с него и той да я съблича бавно.

— Флиртуваш ли с мен, мистър Хансен? — Изи произнесе това малко по-шумно и закачливо от обикновено, за да прикрие неудобството си. — Мислех, че сме тук като приятели.

— Да поставим картите на масата — каза той. — Флиртувам с теб.

— Е, престани! — нареди му тя. — Току-що ми разказа за съпругата си и за прекрасните си деца. Не знам с какви жени си свикнал да се срещаш, но аз не съм на разположение, когато става въпрос за подобен род връзка. Преживяла съм трийсет и девет години, без да се забъркам с мъж, който има съпруга. И нямам намерение да започна сега.

— Мислиш ли, че щях да съм тук, ако бракът ми беше все още стабилен? — запита той с тон, който много приличаше на гърлено ръмжене. — Дай ми възможност, Изи. Да, имам съпруга, но сме разделени и живеем заедно само заради децата. Не ме ли чуваш? Казах ти, двамата с Елизабет се оженихме млади. Не сме двойка от години, вината не е на никого, това просто беше неизбежно. Накрая, преди няколко месеца, се съгласихме, че връзка между нас вече въобще няма и трябва официално да подпишем развод.

— О! — възкликна Изи и зачака.

Дали говореше сериозно? Или пък се намираше в онова състояние, характерно за след раздялата, в което се опитваше да убеди сам себе си, че не си струва да се опитва да съживи тази връзка?

— Обичам я, винаги ще я обичам — каза, — но това е, като да обичаш сестра си. Прекарахме двайсет и четири години заедно, което е цял един живот, но с онова, което е същината на брака, отдавна е свършено. Опитваме се да се преструваме заради по-малките момчета. Том ще успее да се справи, ако се разделим, но не и Мат и Джош. Къщата ни в Ню Йорк е толкова голяма, че това не е проблем. Много хора постъпват така — щом има достатъчно място, всички могат да съществуват щастливо заедно. Аз имам своя живот, тя има нейния. Родителите на Елизабет се разведоха и тя не искаше и нашите момчета да страдат заради разбито детство. Затова и останахме един с друг, предполагам. Но е много трудно. Не мога повече.

— А какво щеше да се случи, ако един от вас се беше влюбил и бе поискал да бъде с друг човек? — запита Изи в опит да разбере това странно уреждане на нещата.

Чувстваше се така, сякаш стои на ръба на скала и всеки момент ще падне. Но не искаше това да стане, преди да е сигурна, че той я чака долу с протегнати ръце.

— Това не се случи. Досега. — Последната дума той добави, произнасяйки я нарочно бавно. — Но ако беше, щеше да се наложи всичко да се промени.

— Хората знаят ли за това?

— Повечето от нашия кръг, да. Не го оповестяваме, но все пак се забелязват някои неща. Мат и Джош са още толкова млади. Мислят, че знаят всичко, защото са вече на дванайсет и четиринайсет, но са още деца. Сега виждат родителите си да живеят в съгласие в една и съща къща, имат стабилност. Това е номер едно в списъка с приоритетите ни.

— Разбирам — каза тя и изведнъж, с тъга, се замисли за своя живот на същата възраст.

— Така ли?

Тя кимна, а той веднага забеляза, че я беше завладяла меланхолията.

— Какво има? — запита я.

— Бях на тринайсет, когато майка ми почина — обясни тя. — Рак. Беше доста внезапно, нямаше време. Шест седмици, след като разбрахме, беше мъртва.

Потръпна, сразена от спомена. Бяха й необходими години, за да може да произнесе думата „рак“. За нея тя имаше такова ужасно значение, беше като зла магия, като че ли самото й произнасяне водеше със себе си опасността и болката.

— Баща ми и баба ми се опитаха да ме предпазят от това, но не можеха.

— Съжалявам — каза той. — Сигурно ти е било трудно.

Тя кимна. Много по-трудно, отколкото някой би могъл да си представи. Тя се беше справила с това, без да му се противопоставя — беше се затворила в себе си така, че нищо не можеше да я нарани. Не плачеше, не разговаряше с никого, дори със скъпата и обична баба, която беше съкрушена, но се опитваше да го скрие заради Изи.

Татко, чичо Едуард и Ан-Лиз бяха там за нея, готови да поговорят, да се посмеят, да поплачат — всичко, от което тя имаше нужда. Само братовчедка й Бет — която беше странна, лесно раздразнима, а още по-лесно изпадаше в тревожни състояния — беше, както обикновено, себе си. Но всъщност Бет й беше помогнала най-много през първата година. Беше накарала Изи да се разплаче един ден, като й се беше разкрещяла, и простичкият факт, че тя не стъпваше на пръсти край нея, я върна в реалността.

— Баща ти жив ли е? — запита я тихо Джо. Изи се усмихна.

— Да, той е страхотен, татко. Понякога не успява да се организира, непрекъснато му свършват захарта и сметаната и се налага да тича до къщата на леля Ан-Лиз или до тази на баба. Те двете се грижат за него. Но, естествено, не му позволяват да види това. Не би му харесало. Но те го правят. Те ме осведомяват как е той.

— Кафе, десерт? Още вино? — запита келнерът.

След като той се отдалечи, взел празните чинии и поръчката за кафе, Джо се наведе към нея.

— Разкажи ми повече за себе си — помоли.

Изи обаче чувстваше, че е разкрила достатъчно за себе си. Тя рядко говореше за майка си и със сигурност не и пред хора, които срещаше за първи път.

— Хей, достатъчно за мен! — каза тя, опитвайки се да прозвучи весело и уверено. — Ти си по-интересен, мистър Могул. И така, кажи ми, наистина ли искаш да купиш модна агенция?

— Не — отговори той.

— И аз мислех така, но…

— Но искаше да знаеш със сигурност?

— Доброто възпитание, от което човек никога не може да се отърве — въздъхна тя.

— Дали сестра Мери или която е там ще ме одобри? — запита той. Тя усещаше крака му под масата.

— Мисля, че вероятно са имали предвид мъже като теб, когато ни казаха да вземаме със себе си телефонния указател при среща с мъж — беше шеговито саркастичният отговор на Изи.

Той доби озадачен вид и тя поясни:

— Ако ти се наложи да седнеш в скута на някой обожател, първо поставяш телефонния указател, после сядаш. Поне сантиметър бариера между него и плътта ти.

— По-скоро пет сантиметра, ако живееш в Манхатън.

— Не се хвали! — Тя вече се усмихваше.

— Значи може да се видиш с мен отново, мис Силвър, сега, когато знаеш, че имам доста пари?

— Възможно е — отговори тя.

— Чуй, имам колекция от предмети на изкуството в офиса си…

— Но ти не наддава за нито една картина по време на благотворителния търг — прекъсна го тя.

— Можеше и да наддавам, ако вниманието ми не беше привлечено от теб — изръмжа той. — Трябва да отида до студиото на един художник днес следобед. Искаш ли да дойдеш с мен?

Изи реши да приеме. Какво лошо имаше в разглеждането на предмети на изкуството?

— Разбира се. В колко часа?

— Да кажем, единайсет.

— Но ти каза следобед — възкликна тя объркана.

— Той живее в Тенеси, близо до планините Смоуки. Ще се наложи да летим дотам.

 

 

Изи никога преди не се беше качвала на борда на частен самолет. Първо двамата с Джо бяха взети от хеликоптер, с който летяха до летище „Тетерборо“, където ги чакаше „Гълфстрийм“. С изключение на екипажа, в целия самолет бяха само те двамата.

— Страхотно е! — възкликна с благоговение Изи, когато й позволиха да пристъпи в каютата на пилотите.

Отвътре, тя изглеждаше по-малка, отколкото си я беше представяла, но луксът беше нещо, за което дори не би посмяла да мечтае. Изцяло декорирана в приятни пастелни тонове. Шкафчетата от светъл дъб бяха с мраморни повърхности вместо с бялата пластмаса, така характерна за самолетостроенето. Лукс, да. Дори одеялата, преметнати през седалките, бяха прекалено меки за изтъкани от обикновена вълна.

— Кашмир? — запита тя стюардесата, която чакаше да й обърнат внимание с усмивка на лицето.

Тя кимна.

— Седалките са изработени от смес от вълна и кожа за по-голям комфорт.

— Няма нещо, което да не можеш да правиш в този самолет — каза Джо, разположи се и протегна ръка за студената бира, която стюардесата му беше приготвила, без дори да го пита. — Можеш да гледаш DVD, на борда има дори дефибрилатор. Налагало ли ви се е да го използвате, Карън? — запита той.

— Мистър Хансен, знаете, че не мога да ви кажа това — отговори тя с усмивка.

Кацнаха в Гатлинбърг и Изи успя да разгледа красивите улици на историческия град, преди да ги закарат извън града — до собствеността, разположена в подножието на планините Смоуки.

— Разбирам защо един художник би искал да работи тук — каза Изи и обхвана с поглед могъщите планини, докато вървяха към вратата на къщата в стил ранчо.

Зеленината й напомняше за дома, но в Ирландия нямаше планини, които да са дори подобие на тези, нямаше такива величествени върхове, доминиращи над целия пейзаж.

Художникът, чието име беше Адж, им приготви напитки и ги разведе из студиото си. Говореше с акцента на Тенеси — бавно и провлечено. Изи се тревожеше, че той може би ще се запита коя е тя, и си представи неловкостта и тромавия разговор, които щяха да последват подобен въпрос, обаче нищо такова не се случи. Изглежда, щом беше с Джо, тя веднага ставаше член на техния клуб. Откри, че това й харесва.

Джо поиска да купи доста картини. Адж го прегърна приятелски. Изи се запита колко ли ще струват всичките, но реши да не задава въпроси. Не беше сигурна как ще реагира, когато чуе сумата.

Преди да се качат на борда и да потеглят към дома, опитаха от пушената риба на Каджун, любимата рецепта на всички в Гатлинбърг, приготвена специално за тях. Докато хапваха, Изи между другото разкри, че се е притеснявала как ще приеме присъствието й Адж.

— На кого му пука какво мислят другите? — беше реакцията му. Беше искрено удивен. — От какво е породена тази твоя загриженост?

— Няма особена причина — отговори предпазливо Изи. — Просто…

Млъкна. Плашеше се от доста от нещата, свързани с Джо — от силата на привличането, което изпитваше, колко много й харесваше да бъде с него. А трябваше да мисли за възможните усложнения. Изи усещаше, че се намира на хлъзгава почва, а не искаше да се подхлъзне и да падне. Също така се страхуваше, че като е с него, ще изглежда точно като онези, които ненавиждаше — кукличките на богатите мъже. Не че вече беше неговото момиче. Той дори не я беше докоснал и тя не беше сигурна дали това е преднамерено от негова страна или не.

Имам кариера и свой собствен живот!, искаше й се да извика. Харесвам го заради самия него, не заради парите му.

Той я откара до дома й с лимузината. Нито един от двамата не помръдна. Изи беше неспокойна, защото желанията й бяха противоречиви. От една страна, искаше да го покани и да види какво ще се случи. От друга, искаше нещата между тях да се развиват бавно, защото се чувстваше толкова различно, толкова специално.

Ако само той направеше нещо, кажеше нещо, тогава тя щеше да знае как да му отговори. Но той сякаш си играеше на джентълмен, чакаше тя да каже нещо.

— Каза ли на съпругата си за срещата си с мен? — запита тя.

Защо изръси точно това?, изстена вътрешно. Съвършен пример как можеш да убиеш романтиката за десет секунди.

— Ние не разговаряме за хората в живота си — отговори той. — Това ще й се стори странно.

— Защо? — запита колебливо Изи.

— Защото се опитваме да запазим някакво разумно съжителство заради момчетата. А това може да внесе допълнително напрежение.

И тогава се наведе и я целуна нежно по устните. Не като мъжа хищник, тръгнал на лов, а целувка, която прошепваше тихо: „Доутре“. Целувка за довиждане. Изи затвори очи и зачака още, искаше да се потопи в целувката му. Но такава не последва.

— Ще ти се обадя утре. Благодаря ти, че дойде с мен.

— Благодаря, че ме покани — отговори тя хладно. Все още се опитваше да разбере защо не я беше целунал както трябва. — Никога преди не съм била в Тенеси. Дали двучасов полет може да се брои като отиване до дадено място?

Той я погледна замислено. — Да — отговори.

— Ура! — възкликна тя и слезе веднага, щом шофьорът й отвори вратата.

Господи, какво ти става, Изи? Първо странните въпроси за съпругата му, а сега — това. Той й се обади на следващия ден.

— Искаш ли отново да се срещнем? — запита.

Среща! Значи все пак е било среща. Изи едва сдържаше трепета си.

— Да — отговори и потисна чувството, че току-що е поела надолу по хлъзгавия хълм.

 

 

Обгърната от топлата вода във ваната, успокоена от превъзходното бяло вино, Изи мислеше за онези първи дни, в които се чувстваше като най-щастливия човек на земята. Джо не й излизаше от ума, изместваше всичко, свързано с всекидневието, като например проблема, който създаваше изпаднал в депресия модел, защото не е бил нает за рекламната кампания за козметични продукти, поради което пет други модела бяха пропуснали полета си до Милано.

Това беше една прекрасна тайна, която тя пазеше единствено за себе си. Изи откри, че се държи така, като че ли животът й е филм и Джо може да наблюдава всяко нейно движение. Всеки ден се обличаше старателно, за да изглежда страхотно дори за разговор по телефона с него. Носеше плътно прилепнала по дупето къса пола и ботуши с невъзможно високи токчета и когато минеше покрай някой строеж, работниците гледаха с отворени уста след нея.

Обядваха и вечеряха два пъти в седмицата, държаха се за ръце под масата и се целуваха в колата по обратния път към офиса или апартамента й. Говореха и говореха безспирно, седяха, докато кафетата им не изстинат.

Обаче тя не го покани в дома си, не му позволи нищо, освен целувка на задната седалка. Нещо я караше да се въздържа.

Това нещо беше чувството й, че Джо и неговият живот са много по-объркани и сложни, отколкото той признава пред нея. Защо иначе връзката им ще бъде поставена по този начин? Това имаше смисъл само ако Джо не беше напълно искрен за всичко. А в това й беше трудно да повярва. Той беше така искрен, толкова прям и дори директен. Тя не искаше да му задава въпроси, които да звучат като натрапване. Не каза нищо, но продължи да се надява.

Измина един месец в ухажване — само тази старомодна дума може да опише по-подходящ начин разходките им в парка и споделения обяд в „Дийн енд Де Лука“.

И тогава, един слънчев четвъртък, посетиха друг художник в огромен апартамент. Изи се разхождаше и разглеждаше големите платна, докато Джо, художникът и неговият агент говореха за бизнес. Изи изпитваше наслада, която нямаше нищо общо с възхищението от работата на художника — фактът, че Джо я беше довел тук, означаваше, че тя е малката мръсна тайна на неговия живот. Защото, в такъв случай, той нямаше да я вземе със себе си, нали?

Огромните абстрактни платна на Силвио Груз караха някои критици да го сравняват с великия Полок. Дори Изи, която не знаеше нищо за изкуството, виждаше и усещаше силата и красотата на платната му. Много й харесваше да слуша Джо да говори за тях.

Джо й беше казал, че не е израснал в присъствието на изкуството в дома си. Били доволни, когато на масата си в Бронкс имат добра храна. Затова сега й харесваше да го слуша как прочувствено говори за света, в който се беше озовал по-късно, благодарение на ума си и качествата на духа си.

Накрая тя, Джо и Дуарте, агентът, взеха скърцащия асансьор и слязоха до приземния етаж на сградата.

— Благотворителното събитие, организирано от Маршал в полза на болните от СПИН, е утре вечер — каза Дуарте на Джо. — Вие двамата с Елизабет ще дойдете ли?

Изи замръзна.

— Да, вероятно — измърмори Джо.

— Чух, че Дани Хендерсън ще направи голямо дарение.

Да, той също рисува добре, но по моему няма виждането на Силвио — продължи да говори Дуарте, без въобще да забележи, че температурата в асансьора е паднала с няколко градуса.

Елизабет вероятно щеше да отиде с него? Нима не бяха разделени?

Вече на улицата, Изи се огледа за неизбежната черна лимузина на Джо, после осъзна, че не би могла да седне в нея. Не беше сигурна кое е по-лошо — чувството, че Джо искаше да затвори устата на Дуарте, нежеланието му да говори за партито или предположението на Дуарте, че тя, Изи, няма да бъде с Джо.

Ако Джо Хансен беше официално необвързан, защо някой ще предположи, че той ще вземе съпругата си със себе си? И защо той ще отговори с: Да, вероятно.

Имаше само един отговор и от това на Изи й прилошаваше. Без да каже нито дума, тя се обърна и започна бързо да се отдалечава от двамата мъже и лимузината, която безшумно се беше плъзнала на мястото си.

— Изи! — извика Джо, но тя продължи да върви.

Той я настигна, сграбчи я за ръката и я обърна към себе си.

— Не си тръгвай — помоли я.

— И защо не? — запита го тя. — Ти ме излъга. Не си приключил със съпругата си. Излъга ме.

— Не, свършено е с мен и Елизабет — настоя той.

— Върви на майната си с твоите лъжи! — извика Изи.

— Не са лъжи. — Той пусна ръцете й и те се отпуснаха безжизнено край тялото. — Просто е трудно да се сложи официално край. Казах й, че може да вземе къщата тук, както и тази в Хамптънс, каквото пожелае. Нещата между нас приключиха дълго преди ти да се появиш в живота ми, това не беше лъжа. Но тя не иска да признае факта, че искам да си тръгна.

— Значи сега си тръгваш? Нали казваш, че сте останали заедно заради децата — каза Изи и положи усилия да не се разплаче.

— Опитахме, но не се получи. Елизабет непрекъснато се тревожи по този въпрос, иска всичко или нищо. Сега е въпрос на това тя да приеме фактите и да кажем на момчетата. Обещавам, Изи. Не си отивай, моля те.

Изи го гледаше втренчено. Тя добре преценяваше характерите, по дяволите, и той не беше лъжец, макар и да се преструваше на акула в бизнеса.

— Защо не ми каза истината веднага? — запита го.

— Нямаше да излезеш на обяд с мен — каза той с лека усмивка, която й напомни онзи Джо, когото познаваше и обичаше.

Обичаше. Обичаше го, Господ да й е на помощ, обичаше го. Без да иска, се беше забъркала в тази каша и сега не можеше просто така да се измъкне. Имаше нужда от време, за да помисли.

— Трябва да се върна на работа, Джо — каза. — Ще ти се обадя по-късно.

— Нека те закарам — каза той.

— Не, ще взема такси.

Като че ли изпратено от ангел, пред нея изникна такси и Изи протегна ръка. Махна на Джо, след като се настани на задната седалка и шофьорът потегли.

 

 

— Какво ти става? — запита я доста грубо Карла същия следобед. — Не чуваш, не говориш, гледаш в пространството като влюбена гимназистка. Какво има?

Изи се поколеба. Двете с Карла седяха будни през нощта и говореха за мъже. Бяха стигнали до съгласие — по-добре без мъж в живота, отколкото да изгубиш себе си, за да хванеш някой.

— Подчинена и зависима съпруга, как не! Защо да се преструваш на Полиана, за да го хванеш, та после, когато се ожените, да бъдеш за него и майка? Нямаш нужда — чак такава нужда — от мъж!

Познаваха се добре една друга. Но нещо беше спряло Изи да каже на Карла за Джо. Може би беше шесто чувство или нещо друго. А може би чувството, че всичко е прекалено хубаво, за да е истина.

Струваше й се, че ако разкаже на Карла за сложните семейни отношения на Джо, това ще предизвика старата песен — че мъжете са задници — и тя няма да може да я накара да млъкне. Карла нямаше да долови нюансите.

Е, можеше да го направи и сега, помисли си Изи с горчивина. Сега нищо вече не беше сложно — просто поредният мъж, който се опитва да задържи любовницата си, само че този път това беше Изи Силвър, която имаше правило да не се забърква с женени мъже.

И как би могла да обясни всичко това на Карла, ведно с чувствата, които изпитва към него, въпреки днешния ден? Да й каже, че дори само мисълта за Джо я кара да гори? Че гласът му я кара да се разтопява? Че е оглупяла от любов по него, както никога досега в живота си? Че е буквално бясна, защото той я е излъгал? Но, странно, мислите й течаха в тази посока: А какво, ако остана с него, въпреки всичко…

Не, не можеше да каже на Карла, докато не решеше как щеше да постъпи.

— Нима съм се втренчила в пространството? — запита Изи. — Просто мислех за Латиша. Ще трябва да я наглеждаме, защото акнето й отново се е появило и това я хвърля в паника. Казах й за козметичката, извършила чудеса с кожата на Фифи, но тя казва, че ще вземе някаква рецепта…

Моделите, които използват хапчета против акне, със сигурност щяха да отвлекат вниманието на Карла. Тя чувстваше, че тези изключително слаби момичета, които живеят на цигари и диетични напитки, нямат нужда от повече лекарства.

— Тя няма нужда от хапчета! — извика веднага Карла.

И Изи отново потъна в мисли за Джо. Инстинктивната реакция на Карла — ако споделеше с нея — щеше да е правилната. Тази връзка нямаше бъдеще. Изи трябваше да й сложи край, тази вечер.

Тъжното беше, че вярваше на Джо. Вярваше в чувствата му към нея, но всичко беше прекалено сложно и объркано, а той още не беше готов да се раздели с миналото си.

Ако останеше с него, Изи щеше да е лошата жена, виновна за провала на брака му. Историята с лошата жена беше по-правдоподобна от тази на съсипания брак, след което е останало съжителството.

— Изи, отново потъваш в себе си. Какво има? — запита Карла.

— Просто съм уморена — отговори Изи, смутена от настойчивостта й.

Сякаш не беше достатъчно, че Джо беше причинил смут в сърцето й, а причиняваше смут и в работата й. Трябваше да издигне преградни стени, защото някъде дълбоко в себе си Изи знаеше, че Джо може да я нарани така, както никой друг мъж досега.

Сега беше благодарна, че връзката им така и не беше стигнала до физическа близост. Ирония, защото мислеше, че това може би ще се случи точно тази вечер. Все пак, беше благодарна дори за дребните добри неща, за милостта, която съдбата въпреки всичко проявява. Струваше й се, че някаква психическа сила й беше попречила да прави любов с него, защото, когато това се случеше веднъж, нямаше връщане назад. Сега трябваше да се измъкне от тези отношения, възможно най-скоро, докато все още можеше.

Преди полета обсъждаха възможността да отидат някъде на вечеря в девет и половина. Изи не можеше да чака толкова дълго. Трябваше да приключи с това бързо, след работа, в противен случай щеше да избухне. Трябваше да накара Джо да излезе от живота й и да се опита да го забрави. Макар да нямаше никаква представа как ще успее.

Остави съобщение на мобилния му телефон, в което го канеше да се срещнат в седем в малък бар на „Пайър найн“. Там щяха да се наслаждават на анонимност, щеше да е тихо и спокойно — идеалното място да каже на Джо, че не иска никога повече да го види.

В седем същата вечер обаче в бара се беше събрала разнородна тълпа — студенти, мъже и жени в работнически дрехи и хора, за които модата не беше мисия. По стените бяха залепени неиронични рекламни филмови плакати като „Любовна история“ и „Флашданс“, а машина за коктейли въобще не се виждаше.

На Карла щеше да й хареса много тук, помисли си Изи с горчивина, после осъзна, че не може да каже на Карла, защото след тази вечер вече няма да има какво да й каже.

Във връзката нямаше бъдеще, очакваше я само сърдечна болка. Господи, изкарваше си прехраната, като казваше на младите красиви момичета, че в отношенията с изключително богатите мъже, които срещат на различни партита, няма абсолютно никакво бъдеще. Че те са само храна за богатите, заменими като всичко друго в света на заменимите хора и вещи. И виж сега, май трябваше да го каже и на себе си?! Глупаво, глууупаво.

Седя сама в компанията на питието си около петнайсет минути, като се мразеше, а после тази емоция се замени с гняв, защото Джо закъсняваше. Как се осмеляваше? След всичко, което й беше причинил, как се осмеляваше да закъснее сега? Бясна, Изи стана и взе чантата си.

— Тръгваш си? Съжалявам, че закъснях.

Тялото му, солидно и здраво в тъмносивия костюм, обсипан с дребни капчици дъжд, закриваше гледката й. Изглеждаше много уморен. Не си играеше с нея, тя го видя на мига. Но връзката им като цяло беше основана на заобикалянето на истината, а това никак не й харесваше.

— Джо. — Тя отново седна, изведнъж почувствала се изтощена. — Исках да те видя, за да ти кажа, че не мога повече да продължавам така. Не е правилно, това не съм аз. Никога не съм чувствала, че е правилно да продължаваш да живееш със съпругата си, независимо дали сте разделени или не, а днешният ден ясно показа, че съм била права. Не искам да бъда другата. Никога не съм искала.

Той седна до нея.

— Знам, съжалявам. — Звучеше примирено. — Права си, Изи. Нямам какво да ти предложа.

Той имаше нещо, което можеше да й предложи, помисли си тя, и изпита неопределен копнеж, сърцето й се сви. Имаше. Но все още беше женен за друга, участваше в други отношения, пък било то и заради децата. Защо тези неща никога не са лесни?

Само с едно-единствено леко и гъвкаво движение, Джо се изправи. Движеше се с такава грациозност, че беше очевидно, че се чувства добре в кожата си.

Когато се беше събудила сутринта и я очакваше вечерята с него, Изи беше решила, че иска да почувства голата му кожа до своята. Тя не беше от жените, които носят копринено бельо. Носеше семпли, черни или бели, лишени от излишна украса, бикини и сутиени. Никакви къдри или дантели. До момента, в който невидим магнит не я беше привлякъл в „Блумингдейлс“ и щанда с луксозното бельо, което доста накърни сумата в кредитната й карта. Усещаше резултата от тази лудост, мек и галещ кожата, много различен, под дрехите си.

Да отиде в леглото с него, за първи и последен път, беше странна идея. А после, може би не. Ако можеше да го има, да го остави да я докосне поне веднъж, тогава може би щеше да си тръгне по-лесно. Като имунотерапията — едно докосване и завинаги ще е имунизирана против него. Сърцето й ще изпраща малки антитела и тя няма повече да го желае. Инжекция антиДжо. Изи затвори очи.

— Искаш ли да си тръгнеш? — запита я той. Определено по-тихо и по-нежно отпреди.

— А ти искаш ли да си тръгна?

— Не. — Ниско и гърлено, желание.

— Наистина ли?

— Да. Исках да съм честен с теб, но когато те срещнах, знаех, че няма да се видиш отново с мен, ако ти кажа как стоят нещата наистина. С мен и Елизабет е свършено, обещавам. Но не мислех, че ще ми повярваш, не и веднага, първия път.

Тя продължи да държи очите си затворени и се замисли за съпругата му, Елизабет, и за синовете им, за всичко, което правеше връзката им невъзможна. После отвори очи и го погледна. Струваше й се, че познава лицето му от друг живот, защото как е възможно да запомниш и заобичаш лицето на някого за толкова кратко време? Изведнъж видя смисъла в теорията за прераждането. Тя и Джо се познаваха от предишен живот, това беше сигурно.

Може би той трябваше да се появи в живота й по-рано, но ето, че беше тук сега. Той беше човекът за нея, знаеше го.

— Не искам да си тръгна.

Той не седна до нея. Наведе се и обхвана лицето й с длани със страст и нежност, покри устата й със своята. Тя също изпитваше желание, заби пръсти в раменете му, привлече го към себе си. Досега не се бяха целували така. Винаги бяха внимавали, защото и двамата знаеха, че ако се докоснат, няма да има връщане назад.

Изи изстена със съзнанието, че е изгубена.

Откъснаха се един от друг, с подпухнали от желание устни, с помътнели от желание очи.

— Да вървим — каза Изи.

Отвън, пред бара, го чакаше кола — дискретна — която се плъзна безшумно и спря пред тях, щом Джо вдигна пръст. Шофьорът беше винаги различен, осъзна Изи, докато той й помагаше да се качи. Човек като Джо просто трябваше да има личен шофьор, но пък той щеше да познава съпругата му, да изпълнява и нейните поръчки, да води децата на училище.

Джо не можеше да рискува този шофьор да я види отново след обяда в „Плаца“. Тя беше неговата вина, неговата тайна, трябваше да я крие, докато не установи нещата със съпругата си — тя, която не искаше всичко между тях да приключи. Изи, която никога през живота си не бяха държали в тайна и която понякога искаше това да се случи поне за ден, като вид ново преживяване, сега се застави да прогони тази мисъл от главата си. Тя беше тайна. И какво от това? Нямаше да е задълго, само докато Джо преустанови всякакви отношения със съпругата си.

Отидоха в апартамента й и тя не се поколеба веднага да каже:

— Обзалагам се, не си знаел, че строят апартаменти с такива размери, а?

— Не съм дошъл заради апартамента — каза той.

— А за какво? — запита тя.

— За това.

С едно движение, без никакво усилие, той я прегърна през талията и я притисна силно към себе си. Изи се почувства така, сякаш мина през райските врати, и с опрян в стената гръб, жадно подаде устните си. Лицето му беше твърдо изсечено, но устните му бяха нежни и меки, разтопиха се в нейните, погълнаха я. Изи се отдаде на целувката, после внезапно се отдръпна.

Искаше тя да командва нещата, да контролира момента, да му покаже, че с нея никой не може да си играе. Избута го с гръб към стената, повдигна се на пръсти и го целуна.

— Първо аз — прошепна той и откъсна устни от нейните.

Нейните ръце бяха зад гърба й, той ги държеше за китките само с едната си длан, а другата беше подложил под тила й, докато я целуваше. Почти вдигна тялото й на ръце, принуди я да опре гръб в другата стена.

— Груба игра? — ахна тя и се опита да освободи ръцете си.

— Не — каза той и погали нежно бузата й. — Никога. Не искам да те нараня, но те искам под мен. Това прави ли ме неандерталец в тези просветени сексуално времена?

Изи се засмя. Хвана го за ръката и го отведе в малката всекидневна.

— Аз съм от момичетата, които обичат да са отгоре. Той отново я притисна към себе си.

— Може би втория път — изръмжа.

— Не съм като другите жени — каза Изи.

Все още в прегръдките му, успя да свали шала си и да разкопчее палтото си. Той съблече своето.

— Никога не съм си помислял, че си.

— Така че, не ми казвай какво да правя и какво — не — добави тя.

— Дори в леглото?

Той разхлабваше вратовръзката си и преобразяването му от делови и спретнат бизнесмен в първичен мъжкар накара коленете й да омекнат.

— Може би в леглото — отговори Изи и плъзна ръце надолу, за да развърже панделката на блузата си.

Тя беше със сложна изработка от обсипана с точки коприна и с обточена с дантела предница — от онези одежди, които просто молят да бъдат разкъсани. Потъмнелият от желание поглед на Джо проследи пръстите й.

— Надявам се, че не е скъпа — каза той с натежал глас, отново я сграбчи и задърпа настоятелно панделките, разкъсвайки нежната материя.

Пълните му устни отново покриха нейните, горещият им дъх и горещите им езици се вплетоха. Той имаше вкуса на желанието, усещаше се, че иска нещо повече. А тя го желаеше така, както никого другиго през живота си. Усещаше как всеки неин нерв е пламнал от желание, как всяко нервно окончание е като наелектризирано. Зърната на гърдите й се бяха превърнали в твърди розови пъпки, усещаше как кожата й пламти под изисканото секси бельо, как интимните й части искат да се освободят, да бъдат голи и погалени.

— Мога да си позволя нова — каза Изи, което не беше вярно, но сега не беше времето да стиска всеки долар.

— Добре.

Той разтвори блузата й и дланите и устните му зашариха по гърдите й, целуваха я, ближеха и смучеха. После ръцете му се плъзнаха под полага й и пръстите му обхванаха срамната кост, а тя усети как влагата се събира в нея. Нададе стон на удоволствие. Ако това беше нейната имунизация, тя искаше да продължи много дълго.

 

 

Не беше дръпнала завесите и след това светлините на града осветяваха нежно и приглушено разбърканото легло. Джо лежеше подпрян на възглавниците, чаршафите стигаха до мускулестия му загорял корем. Изи лежеше на една страна, подпряла глава на лакът. Не го гледаше, погледът й бягаше встрани. Моментът беше странен — едновременно интимен и странно официален.

Изи, на която не беше трудно да го възседне и да му позволи да гледа лицето й, докато вика в екстаз, се чувстваше неловко след това. Изведнъж се запита как е възможно чисто физическата страст и привличането да карат хората да правят онова, което те току-що бяха направили. Имаше толкова много неща, които не знаеха един за друг. Тя не знаеше как обича да пие кафето си сутрин, името на първия му домашен любимец, дали обича майка си…

Нищо от това нямаше значение преди. А сега празнината, оставена от това незнание, правеше случилото се преди малко грозно, мръсно. Как трябваше да се държи сега?

Много ти благодаря, скъпа, парите са на камината? А може би беше различно при милиардерите. Палтото от норка ще пристигне скоро, сладката ми, чао…

Импулсивно потрепери. Не искаше да бъде от тези жени, дори за миг. А сега беше точно такава, нима не беше така?

— Не мисля, че имаш цигара? — каза той.

— Не знаех, че пушиш — отговори тя изненадана. Каквото и да беше очаквала, не беше това.

— Не пуша. Отказах ги преди десет години. Но понякога…

— Както например, когато си в леглото с жена, която не ти е съпруга? — каза Изи. — По колко такива случая имаш на месец?

— Нито един — отговори той спокойно. — Не бъди такава, Изи.

— Каква?

— Такава.

— Не мога.

Наистина не можеше. Защото беше преминала на другата страна — онази, в която главна роля играе любовта. Обичаше го, а това означаваше, че той може да я нарани. Чувстваше се гола, незащитена. И искаше първа да нарани.

— Съжалявам, че не бях честен от самото начало — каза той. — Сега ми се иска да ти бях казал всичко.

— На мен — също. — Нейните думи бяха пропити с горчивина. Но сега тя беше насочена към нея.

— Съжаляваш ли, че се любихме? — запита той.

— Да — отговори тя и избухна в сълзи.

— Изи.

Той я прегърна, притисна я към себе си и прошепна името й с нежност. После, когато тя се овладя и престана да плаче, той продължи да я прегръща, да масажира нежно гърба й, да изтрива болката. Ръцете му бавно се спуснаха до хълбоците й и ето, че след малко отново правеха любов, дори още по-страстно отпреди. Когато Джо се надигна над нея с изтъкани от мускули ръце и Изи беше на път да се отдаде на страстта и да остави тялото си на оргазма, тя разбра, че не би могла да се откаже от това. Този вид любов и страст бяха най-силният наркотик на света.

 

 

Това беше преди два месеца. Оттогава насетне никой не можеше да каже, че Изи Силвър и Джо Хансен имат половинчата любовна връзка — тя беше стопроцентова, абсолютно. Разговаряха всеки ден, срещаха се толкова често, колкото Джо успяваше да намери време, а Изи упорито се опитваше да се справи с несигурността на положението си и с факта, че да прави любов със съпруга на друга жена е напълно против нейния морал.

О, Изи, идиотка такава, достойна за съжаление, каза си веднъж на глас. Беше във ваната с хладка вода, в случай че любимият й се обади. Какво съвременно, показателно за зрялост и независимост имаше в това?

Ако се обадеше, щеше да се обади. Пресуши чашата с вино, изправи се и остави ароматизираната вода да се стече по тялото й. Тъкмо се беше увила с хавлия и телефонът звънна.

— Здравей, аз съм.

Изи остави облекчението да я залее от главата до петите.

— Здравей — отговори тихо, сякаш тя беше тази, която трябва да шепне, за да държи обаждането в тайна. — Как си, Джо? Липсваше ми.

Вероятно това не бяха правилните думи, знаеше го, но отказваше да играе игрички.

— Ти също ми липсваше.

Той също не си играеше с нея.

— Защо не се обади? — Добре, това вече не беше честна игра, но не можеше да се сдържи. Защо, наистина, не се беше обадил?

— Съжалявам — каза той тихо.

— Това не е отговор — отговори Изи и почувства познатата тревога да я стиска за гърлото.

Никога преди, в никоя връзка, не се беше чувствала така. Но пък, от друга страна, никога не беше имала точно такава връзка — скрита, която да се пази в тайна.

— Сложно е.

— Добре.

— Наистина. Не мога да говоря в момента. У дома съм.

Защо от това болеше толкова много? У дома. Той имаше дом, живот, в който тя не вземаше участие. Как беше възможно това да е правилно? Когато тя се чувстваше така, сякаш за нея нямаше място на света, освен миговете, в които беше с него? Кога нещата бяха станали такива, ангажиращи само от едната страна?

— Е, щом не можеш да говориш… — каза остро със съзнанието, че не това е начинът, по който да получиш любов. Но беше копняла за това обаждане, по дяволите.

— Не мога, съжалявам. — Той говореше спокойно.

— Защо се обади, тогава? — Думите й отново прозвучаха остро, отблъскващо.

— В момента аз самият си задавам точно този въпрос — каза Джо и в неговия глас също имаше остра нотка. — Ще говорим тогава, когато и ти искаш да говориш с мен.

— Аз искам да разговарям с теб. Но не и ако шепнеш, защото някой може да те чуе — изсъска Изи.

Това беше основният проблем — че голямата любов на живота й разговаряше тихо по телефона с нея, докато тя искаше той да изкрещи колко много я обича. Колко ли трудно му беше да каже на съпругата си, че ще се раздели с нея официално? Все пак нали са говорили за това от години?…

— Съжалявам, че се чувстваш по този начин — каза той, все още спокойно.

Спокойствието му също предизвикваше у нея гняв. Той контролираше нещата, по всякакъв начин. А тя се чувстваше така, сякаш не можеше да контролира и собствените си чувства. Тя нямаше контрол над връзката им, да, защото всичко зависеше от него. Беше, като да вървиш по силно опънато въже без спасителна мрежа отдолу.

— Трябва да тръгвам — каза тя внезапно, искаше да го накара да я помоли да остане със слушалката в ръка. — Току-що излязох от банята и водата все още капе от мен.

Той не захапа въдицата.

— Добре — отговори.

— Не, не е добре. Нищо не е добре, по дяволите! — извика тя и затвори.

После, защото отчаяно искаше да му се обади и да му каже колко много го обича, но не можеше, защото се беше държала ужасно с него, тя избухна в сълзи. Ако не беше толкова влюбена в Джо, би пожелала никога да не го беше срещала. Защото със сигурност не би могло да има повече от тази любов на света, нали?

 

 

На следващата сутрин очите й бяха зачервени като на миньор, а лицето й беше подпухнало и уморено. Едва беше успяла да подремне малко през нощта, беше лежала дълги часове с отворени очи, в които сълзите продължаваха да се събират. Като че ли имаше изворче в главата си.

— Уф! — възкликна тя и направи гримаса, недоволна от отражението си в огледалото в банята. Налагаше се да вземе спешни мерки. Извади от шкафчето всички възможни съвременни козметични продукти и започна да прилага върху кожата си балсами и кремове, успокояващи очите, и маски против подпухналост. След половин час изглеждаше вече по-добре.

— Приличам на жена, претърпяла пристъп на мигрена — реши мрачно и се вгледа внимателно в себе си.

Очите й вече не бяха червени — капките за очи също предизвикваха сълзи в тях, но поне бяха свършили работа — но все още имаше дразнеща подпухналост на кожата. Да, ще бъда сурова, силна и опасна, реши тя и облече костюм с панталон, който беше в линия, много подобна на мъжката. Никога не го обличаше, когато щеше да се види с Джо. На него показваше женската си страна, обвиваше се в дантели и коприна, обуваше високи токчета, избираше дрехи, които прилепваха към тялото. Той обаче не я искаше, така че тя щеше да се придържа към мъжката страна на характера си.

— Болна ли си? — запита Луиза, секретарката на „Пърфект“, когато Изи влезе в офиса, заплашителна в тъмния мъжки костюм.

— Да. И уморена.

— На бюрото ти има осем съобщения за теб. Хората, работили по каталога на „Зест“, искат да им се обадиш още от вчера, а Карла е хванала някакъв вирус, така че няма да дойде.

Изи въздъхна от облекчение. Карла сякаш имаше рентгенови очи, от които никакво вътрешно състояние не можеше да убегне. На другите Изи можеше просто да се оплаче, че не е спала добре. Като пазеше връзката си с Джо в тайна, се превръщаше в лъжкиня, а тя мразеше лъжите.

Джо се обади в десет.

— Трябва да говоря с теб.

— Върви на майната си.

— Много мило — каза той спокойно.

— Нямам намерение да бъда мила — отговори тя.

— Да затворя ли и да се обадя, когато си в по-добро настроение по отношение на мен?

— Направи го.

Изи затвори първа, което й донесе детско задоволство, което продължи само секунда, а после започна да съжалява, че се е държала грубо. Обичаше го, по дяволите. Имаше нужда от него. Нима той не знаеше, че тя само така си говори? Че иска той да има същата нужда от нея и независимо от гнева й да дотича в офиса на „Пърфект“, да се хвърли на едно коляно пред всички и да й каже, че я обича? Че Елизабет ще трябва просто да се справи с това. Че децата му — Господ й беше свидетел, тя му се възхищаваше заради грижите му за децата, но от това болката не намаляваше — също ще трябва да преживеят раздялата на родителите си. Децата не са глупави. Те усещат кога хората не се разбират, нали? Със сигурност го беше прочела в някое списание по популярна психология. За децата е по-добре да видят родителите си да се изправят срещу проблемите, а не да ги крият и да се преструват, че всичко е наред. Не можеше обаче да каже нищо от това на Джо, защото не се предполагаше тя да е експерт по децата, след като няма такива. Той трябваше сам да се справи.

Мобилният й телефон звънна отново.

— Да? — Тя натисна бутона още преди второто позвъняване.

— Изи, тук е Аманда от „Зест“…

Разкарай се от телефона, защото любовникът ми може да се опита да се свърже с мен!!!, искаше да извика Изи. Но вместо това влезе в ролята си на професионалист.

— Здравей, Аманда. Възстанови ли се вече след Ню Мексико? Изпрати ли Иван снимките? — запита спокойно.

По обяд Изи нарочно излезе от офиса и хапна сандвич в заведението, което, беше споделила с Джо, й допада най-много, в случай че той я чака и иска да я види. Седна в едно от предните сепарета, което беше заставена да сподели с трима мъже в костюми, защото мястото беше претъпкано. Престори се, че чете списание, но през цялото време копнееше да се появи Джо и да я измъкне на улицата.

Обичам те, нищо друго не ме интересува. Искам да съм с теб, щеше да й каже той и всички щяха да се усмихнат на този пример за истинска любов по улиците на Ню Йорк. И всичко щеше да е съвършено, защото щеше да е избрал нея.

Чакай, щеше да я помоли. Моля те, изчакай ме, Изи. Между нас ще се получи, обещавам.

Той не се появи. Изи се върна на работа, но не можеше да се концентрира върху нищо. Започна да разлиства „Поуст“ и откри статия за благотворителното събиране в музея по естествена история, определено за следващата вечер. Според „Поуст“ там щяха да присъстват най-великите и най-добрите, включително Елизабет Хансен, която беше член на благотворителния комитет, и съпругът й, Джо, осигурил най-голямото дарение. Изи усети как цялата кръв се отдръпва от главата й. Никога през живота си не беше припадала, но сега и това можеше да се случи. Джо щеше да отиде на благотворителното събиране с Елизабет, след като се беше заклел, че е говорил с нея за края на брака им. Беше толкова наранена и в нощта, в която той беше отишъл на благотворителното събитие за болните от СПИН, след като беше правил любов с нея.

— Трябва — беше казал тогава.

— Ако всеки от вас има своя собствен, отделен, живот, не се налага! — беше извикала тя.

— Знам, съжалявам. Ще й кажа, че не можем вече да правим това. Просто… Тя е член на доста комитети и има функции, които…

— Джо, ако двамата с Елизабет сте приключили, тя може и сама да поеме отговорностите си — беше казала студено Изи. — Ако не сте, изчезни от живота ми.

— Приключили сме — беше отговорил той. — Свършено е. Кълна се. Ще изгладя нещата с нея, Изи, скоро, обещавам.

— Мисля, че съм хванала същия вирус като Карла — заяви Изи, защото буквите се размазаха пред очите й, и затвори „Поуст“. Просто трябваше да се махне от офиса, където подскачаше при всеки звън на телефона.

Изи никога не беше присъствала на събитие в музея, макар да беше виждала негови снимки във вестниците и да познаваше сградата. Огромните римски стъпала се простираха ветрилообразно и величествено до мястото, където бяха спрели автомобилите, постлани с дебел червен килим. Тя стоеше сред тълпата хора, дошли да позяпат, и се чувстваше все полуда и не на място с всяка изминала минута. Беше точно като онези, обсебени от знаменитостите хора, които очакват любимата си филмова звезда, застанали в редица под дъжда и в студа само за да зърнат човека, чийто образ от екрана обожават. Защо някой би правил това? Беше тъжно, явен признак за липсата на собствен живот.

А после мисълта за това, колко тъжна е самата тя — застанала в очакване да зърне любовника си и съпругата му, за да узнае, да усети, истината. Беше достойна не за съчувствие, а за съжаление.

Като мразеше самата себе си, Изи се обърна и се отдалечи от малката тълпа зяпачи. В нещастието въобще не мислеше къде ще отиде и така се оказа близо до черна лимузина, в която бяха четирима от онези, които щяха да присъстват на галавечерята.

Двама мъже и две жени, около които въздухът миришеше на пари и привилегии. От едната страна на лимузината бяха Джо и русокоса жена, която можеше да е единствено съпругата му. Тя изглеждаше много по-добре, отколкото на снимките в Гугъл — слаба, висока, с изключително дългите крака, които жените от обществото на богатите от Източното крайбрежие наследяваха от майките си. И с обувки с изключително високи токчета с издайническите червени подметки на скъпата марка „Кристиян Лубутен“. Изи имаше само един чифт. Бяха много красиви, но прекалено скъпи за човек с нейната заплата. Изпита завист към жената, която ги носеше безгрижно в дъжда. Дрехите й също предизвикваха завист. Елизабет беше облечена в красиво вечерно палто — копринено, подплатено, определено „Ланвин“, свръхмодерно. Разбира се, тя можеше да си позволи да има добър вкус. Всеки, който споделя живота с Джо, щеше да може да си го позволи.

Изи се сети за имитацията на това палто, което висеше в гардероба й. То също беше страхотно и скъпо и тя го беше облякла веднъж, когато беше с него. Той й беше казал, че е секси, но предпочита онова, което е под него. Беше развързал широкия колан във формата на панделка и бяха правили любов на килимчето във всекидневната.

Нейното беше евтино. Като нея. Имаше фалшиво палто „Ланвин“, много чифтове имитации на „Лубутен“ и фалшив любовник.

Точно тогава Джо обърна глава и тя разбра, без никакво съмнение, че я видя в тълпата. Погледите им се срещнаха за части от секундата, преди той да погледне встрани. Изражението на лицето му не се промени, но тя знаеше, че я беше видял. А тя стоеше сред тълпата като улично хлапе с мръсно лице, притиснало нос до витрината, втренчило поглед в забранените съкровища.

Лицето му беше безизразно и Изи се почувства като най-евтината проститутка на планетата. Толкова евтина, че можеха да я получат дори безплатно. Трябваше да печата картички и да ги оставя в телефонните кабини. „Когато пожелаете, без заплащане, обадете се на Изи Силвър.“ Дори шегите не можеха да я накарат да се почувства по-добре.

Съпругата му му каза нещо и стисна ръката му малко под лакътя. На пръста й светеше голям диамант с размерите на яйце на червеношийка. „Тифани“, помисли си Изи. Годежният пръстен или просто подарък? Не беше сигурна на кой пръст го видя. Джо веднага се обърна към Елизабет, наклони глава точно така, както я накланяше, когато разговаряше с Изи.

Как можеше да е толкова глупава?

Беше й казал, че някога е обичал Елизабет, че след двайсет и четири години брак все още я обича, но че с връзката им е свършено и той иска да я прекрати. Беше казал, че има нужда от Изи, че иска да бъде с нея.

Изи си въобразяваше, че нито един мъж не може да обича едновременно две жени, просто защото тя не би могла да обича двама мъже. Беше предположила, че е същото за него. Очевидно беше сгрешила. Джо можеше да обича съпругата си и в същото време да я лъже и да прави секс с Изи. Просто.

Изи се извърна и гневно преглътна сълзите, събрали се в очите й. Този път нямаше да плаче. Беше приключила със сълзите за Джо. Любовта й към него я беше накарала да изневери на принципите си. Знаеше, че положението е сложно, объркано, но въпреки това беше излязла с него.

Беше толкова лоша, колкото и онези жени хищници, които преследваха мъжете и ги използваха, искаха единствено да носят пръстена им. Изи си беше мислила, че е над всичко това. Но се оказа, че е също толкова лоша. Те поне знаеха какво правят, а тя — не. Беше не само проститутка, но и изключително глупава.