Кати Кели
Сърдечна болка (10)

Глава 9

Октомври 1940

Лили Кенеди подпря обутия си в дълъг чорап крак в основата на огнището в огромната кухня на Ретнъри и отпи от чая си. Беше си позволила лукса да го налее в чаша от китайски порцелан с изрисувани цветя. Беше рано сутринта и в стаята беше тихо, ако се изключеше тиктакането на часовника на стената и кукуригането на петела в двора.

Старата ковачница беше само на десет минути спокоен ход, но тази сутрин беше изключително студено. Лили и майка й бързаха, обули тежките зимни ботуши, а студът щипеше лицата им. Слабото немощно слънце удължаваше сенките им, лъчите му едва се прокрадваха през клоните на дърветата от двете страни на пътеката. Лили не се страхуваше от мрака. Беше отгледана в провинцията, сред природата, където страх от сенките не съществуваше, макар да имаше много истории за духове и чудовища. Те обаче не й се явяваха дори в нощите, когато се прибираше в Тамарин с велосипеда си след гостуване у приятели. Но извисяващи се сенки от двете страни на шосето бяха често срещани и най-често се оказваха закъснели домашни животни.

В писмата си Томи пишеше за светлините по улиците в Лондон, които образували нещо като похлупак над покривите на къщите — толкова силни били уличните лампи. Пишеше, че вече ги няма, въобще не ги палели, защото така само давали сигнал на господин Хитлер. Лили не можеше да си представи град с размерите на Лондон — Дънгарвън беше най-големият град, който беше виждала в реалния живот, макар да беше виждала Лондон, Париж и Ню Йорк в киното, завладяна от магията на филмите.

А сега щеше да го види само след няколко дни. Мисълта я вълнуваше, но беше и леко разтревожена. Томи, който й беше помогнал да научи за обучението на медицински сестри в „Ройъл Фрий“, нямаше да е там, за да я посрещне. Полкът му беше изпратен отвъд морето, той нямаше право да й каже къде точно.

Татко й беше прочел последното писмо на Томи, после го беше смачкал на топка и го беше запратил в огъня.

— Томи не е там, защо искаш да заминеш, Лили? — беше запитал едва ли не ръмжейки. — Имаме си достатъчно лични битки, които трябва да спечелим. Нямаме нужда да изпращаме децата си да печелят чужди битки.

Лили не беше отговорила нищо. Знаеше, че болката на баща й е породена от загубата на сина му, загинал в изпълнение на войнишкия си дълг, а не е недоволство от войната, в която ирландците бяха неутрални. Майка й я разбираше по-добре. Знаеше, че Лили копнее за различен живот, далеч от Ретнъри.

— Човек никога не би повярвал колко е студено в тази къща, ако не го е почувствал сам — каза майка й сега, като влезе забързано в стаята, облечена в униформата на икономка. — Леглата са влажни, въпреки огъня в камината. И ще платим тежка цена, ако Нейно благородие се върне, преди да сме подготвили стаята й.

Лили скочи на крака и наля чай в още една чаша, която постави върху чинийка. Майка й обикновено не си правеше труда да използва чашките от китайски порцелан, но на Лили й харесваше тяхното деликатно изящество.

— Ето чая ти, мамо. Седни.

— Нямам време за седене — отговори майка й, но взе чашката и отпи с благодарност от топлата течност, застанала до изтърканата дървена маса. — Червената спалня мирише на влага дори когато прозорецът е отворен. Не знам дали миризмата ще изчезне до утре. Защо, за Бога, казах на всички, че могат да започнат работа по-късно днес, когато трябва да се свършат толкова много неща.

— Поседи малко с мен — помоли я Лили, защото знаеше, че няма смисъл да каже на майка си да не се грижи толкова за хората, които в момента не са тук, които и без това няма да оценят усилията й.

— Ще поседна малко — каза майка й и на лицето й се изписа тъга.

Дъщеря й щеше да замине на следващия ден, но Мери щеше да е заета с приготовленията за голямото парти. Семейството беше в Дъблин вече цяла седмица и щеше да се върне в дома си на следващия ден, за да даде вечеря на приятелите си.

Обикновено, тук цареше оживление дори в такъв ранен час, а Айлийн Шоу, готвачката, се оплакваше, че студът влошава кашлицата й. Шон, който беше служил като ординарец на майора през последната война, а сега заемаше положението на иконом, палеше лулата си и хвърляше гневни погледи на Нора, наетата последна камериерка, която доста несръчно подреждаше подноса със закуската на лейди Ирен. Шон обикновено беше в добро настроение, но напоследък камериерките в домакинството се сменяха често и Нора, която беше млада и изключително впечатлена от великолепието на Ретнъри, далеч не отговаряше на стандартите на иконома.

А най-добрата приятелка на Лили, Виви, обикновено стоеше отвън и изпиваше набързо чашата си чай, придружена с цигара, преди да започне работа. Лили обичаше Виви. Те никак не си приличаха, мама казваше, че са като олиото и водата, но бяха най-добри приятелки още от училище, макар Виви да беше напуснала на тринайсет и дошла да работи за Лохрейвънови.

Мама беше настояла Лили да учи до седемнайсетата си година, което беше едва ли не нечувано.

— Как може непрекъснато да държиш носа си забит в книгите — дивеше се Виви. — Помисли за забавленията, които можеш да получиш, ако имаш малко дребни монети в джоба си, Лили.

Виви беше ниска, с женствени извивки и наскоро беше започнала да посещава фризьорския салон на Силвия и да боядисва косата си платиненоруса. Правеше всичко възможно да изглежда като Джийн Харлоу, нейната героиня.

— Но ще трябва да работя за проклетата лейди Ирен — отбелязваше Лили.

Това беше лошата страна на печеленето на пари. Ако те трябваше да бъдат изработени в Ретнъри, тя предпочиташе да остане без тях. За нещастие, нямаше други възможности в Тамарин. Нямаше пари в домакинството на семейство Кенеди, с които да платят обучението й за медицинска сестра. А онова, което тя всъщност искаше да прави, беше да работи в голяма болница. И ето, че накрая тя пак се озова в Ретнъри, което пък направи Виви щастлива.

Лили с тъга си помисли, че едно от най-трудните неща, свързани със заминаването й, ще бъде да се раздели с приятелката си.

Тази сутрин беше последната възможност за празник и почивка за персонала. Нямаше много дни, в които слугите можеха да се излежават в леглата си. Утре щеше да цари обичайното оживление — трескаво бърсане на прах, чистене и търкане, а Айлийн, обляна в пот, щеше да приготвя фазана за партито, да сготви специалитета си, супа от диви гъби, и да приготви вкусни, ефирни на вид, пасти, за които лейди Ирен много настояваше.

Отсъствието на семейството беше причината Лили да дойде с майка си в Ретнъри. Не беше идвала тук от предната Коледа, поради което беше напуснала за няколко дни работата си при доктор Рафърти в селото. Когато дъщерята на доктор Рафърти се беше омъжила, Лили беше приела нейната длъжност. С радост чистеше след доктора, помагаше му по всякакъв възможен начин с надеждата, че някак си ще намери начин да се обучи за сестра, ако има някакъв, дори малък, опит зад гърба си.

Лейди Ирен беше бясна, макар, както винаги, да беше успяла да прикрие гнева си зад маската на безразличието.

— Щом искаш да прекараш целия си живот в грижи за болните, Лили, желая ти късмет — каза тя, когато Лили й подаде официалното уведомително писмо.

Към последната камериерка на лейди Ирен се обръщаха по фамилия — Райън. Но на Лили, понеже беше дъщеря на икономката и не беше постоянен жител на Ретнъри, беше спестено строгото обръщение Кенеди. Майка й, доволна, казваше, че това е добър знак.

— Тя много те обича, любов моя — казваше мама с гордост, когато Лили беше повишена след шест месеца в къщата до поста камериерка на госпожата. — И защо да не те обича? Ти си спретната и умна, а и никой друг не може да прави прическите й като теб.

Лили доста ясно съзнаваше, че способността й да фризира оредяващата и отъняваща коса на старата лейди не е непременно гаранция, че с нея ще се отнасят вежливо. Човек не придобива благородство, когато в продължение на петдесет години са изпълнявани и най-малките му прищевки.

Всички знаеха, че лейди Ирен е от изключително благороден произход, че е заемала доста високо обществено положение и е отгледана сред цяла армия слуги — много повече, отколкото имаше сега. В дома й в Килдеър главният готвач беше французин, а камериерката й — италианка. Без да споменаваме двете хиляди акра първокласна селскостопанска земя и италианската градина пред огромната къща имение в георгиански стил. Към всичко това можеше да се добави фактът, че не беше свикнала да й се противопоставят членовете на собственото й домакинство.

— Изненадана съм, че искаш да ни напуснеш — беше добавила лейди Ирен с тихия си глас, в който обаче се криеше смъртоносна нотка.

Бледото й патрицианско лице беше необичайно зачервено. Под тънкия слой пудра, дълбоките бръчки около устата й се очертаваха ясно, издаваха гнева й.

— Мислех, че си щастлива тук.

— Така е, Ваше благородие — отговори спокойно Лили. Беше се научила да говори спокойно и премерено точно защото понякога й се налагаше да замести Райън. Господарката й беше разглезена, настроението й можеше да се промени всяка секунда. Дъщеря й, Изабел, беше абсолютно същата. За щастие, Изабел си идваше рядко у дома. Тя учеше в пансион в Швейцария, щеше да завърши образованието си там, а в момента разглеждаше езерата на Италия в компанията на свои братовчеди. Войната беше обявена само преди четири месеца и нито майорът, нито лейди Ирен смятаха, че има за какво да се тревожат. Никой не смяташе, че съществува заплаха за сигурността на Изабел, докато обикаля край швейцарската граница в компанията на близки приятели като Монти Фицджералд и Клеър Смайти-Форд. Неизказаните думи, които обаче Лили чуваше напълно ясно, твърдяха, че парите и класата ще предпазят момиче като Изабел Лохрейвън от всякакви опасности.

— Защо заминаваш, тогава?

Толкова много отговори преминаха през главата на Лили, но основното беше: Защото не искам да прекарам остатъка от живота си, за да изпълнявам прищевките ти като бедната ми майка. Подозираше, че лейди Ирен го знае. Лили не искаше да води точно този разговор.

— От дете мечтая да стана медицинска сестра — отговори и това беше самата истина.

— За кой лекар каза, че ще работиш? — настоя лейди Ирен. Намираха се в малката всекидневна до спалнята на Нейно благородие. Нейният дом беше малък и обзаведен с твърди и неудобни, но много обичани мебели, а Ретнъри беше огромна провинциална къща без украсата на къдрички и волани, декоративни възглавнички и други подобни. Но тази малка всекидневна беше единствената стая в къщата, която отразяваше вкуса на лейди Ирен. Тя беше малък оазис на женствеността. На високите прозорци висяха копринени завеси, украсени с бледорозови и сини цветя; тежката стара камина беше заменена с мраморна, украсена със статуетки на нимфи и фавни, мебелите бяха изящни, позлатени.

— Доктор Рафърти — отговори Лили.

— О, не го познавам.

Семейство Лохрейвън нямаше доверие на лекаря на Тамарин. Когато възникнеше нужда, викаха лекар от Уотърфорд.

— Трябва да следваш желанията си, Лили — каза лейди Ирен и даде знак, че разговорът е свършил.

Лили с благодарност излезе от стаята. Тя никак не харесваше лейди Ирен, а напоследък й беше все по-трудно и по-трудно да крие това.

Лили не беше сигурна кога беше изгубила уважение към работодателката си. Вероятно около четиринайсетата си година, когато майка й беше паднала от велосипеда си късно една нощ на връщане от Ретнъри, след като беше чакала до два часа сутринта да си тръгнат и последните гости. На следващата сутрин тя, както обикновено, отново беше на работа в седем, но цялата в синини и подутини от падането, схваната и изпитваща болки. Лейди Ирен беше споменала, че ще потърси някакъв мехлем за раните й — но така и не го намери — а в същото изречение осведоми майката на Лили за големия лов, последван от парти, което майорът щял да организира в същия злополучен ден.

— Само седем оръдия, мисис Кенеди, нищо грандиозно все пак.

Лейди Ирен се обръщаше с „мисис Кенеди“ към майката на Лили — като че ли уважението се криеше в титлите и нямаше нищо общо с отношението към хората.

Тя не се интересуваше от никого. Пет пари не даваше дори за скъпоценните си вещи — оставяше дрехите си разхвърляни по пода. А дрехите на лейди Ирен бяха скъпи и изящни — бельо от крепдешин и най-фина коприна, в прасковено коралови нюанси, което галеше кожата. Тя никога не обличаше тежките потници и друго бельо от груб вълнен плат, каквито носеха жените от семейство Кенеди и които посивяваха от честото пране, деряха кожата и причиняваха сърбеж.

Лили се беше заклела, че ако някога в живота си има пари, ще си купи същото копринено фино бельо, а дантелените й фусти ще стигат чак до пода. Ако имаше пари, щеше да наеме жена, която да й помага в домакинската работа. Щеше обаче да се отнася към нея с искрено уважение. Ирен Лохрейвън, помисли си мрачно Лили, твърдо вярваше, че положението й по рождение я прави по-добра от Мери Кенеди. За нещастие, майката на Лили също вярваше в това. Защо не можеше да види, че единственото, което отделя Лохрейвънови от семейство Кенеди, са парите и нищо друго?

— Ще пишеш, нали? — запита я майка й сега и отпи от чая си бързо, както правеше и всичко друго.

— Разбира се, ще пиша, мамо — отговори Лили. — Това, че Томи не обича да пише писма, не означава, че аз няма да пиша. Ще ти разказвам всичко.

— Ще ми липсваш — добави майка й. — Ще се моля за теб.

— И аз ще се моля за теб, мамо — каза Лили.

Чувстваше известна вина заради заминаването си, но то извикваше у нея и дълбоко вълнение. Когато стана ясно, че войната не е просто едно малко недоразумение, както смятаха Лохрейвънови, тя и доктор Рафърти поговориха за възможностите за упражняването на сестринската професия в Лондон. Лили беше изпитала вдъхновение в мига, в който Томи се беше записал войник. Там, навън, я чакаше цял един свят, който да бъде открит, и тя нямаше търпение да е част от него.

 

 

След два дни Лили седеше в края на твърдото легло и галеше меката завивка. Изпитваше облекчение, че се налага да дели стаята в пансиона за медицински сестри само с две други стажантки. Официалното писмо от Кралската болница в Хампстед съдържаше някои подробности и по настаняването, а не само адреса на пансиона.

На ферибота към Холихед Лили беше извадила писмото и го беше положила нежно в скута си. Запита се, за кой ли път, дали постъпва правилно. Но когато наближи Лондон, вече беше сигурна.

Това беше третият нов за нея град — Уотърфорд, Дъблин и сега Лондон — но вместо да се плаши от оживените улици, така различни от хълмовете край Тамарин, тя се чувстваше жива, развълнувана, щастлива. Как би могла да се страхува? Тя харесваше всичко това — хората, забързани по улиците, автомобилите и трамваите, които минаваха край нея, огромните елегантни сгради, сравнен с които Ретнъри приличаше на бордей.

Сега, когато вече беше в пансиона за медицински сестри, Лили се радваше, че беше сгрешила — мислеше, че бъдещите сестри ще живеят в мизерия и мръсотия. Облекчение беше да се настани в тази малка и спретната стая. До този момент беше пристигнала само една от съквартирантките й. Тя изглеждаше на същата възраст като нея, двайсет и една, но много по-опитна и изискана. И много по-малко впечатлена от условията, в които щяха да живеят.

В стаята имаше всичко, от което Лили имаше нужда — тежки завеси, мивка, върху която имаше кана с изрисувани цветя и чаша със същите мотиви, доста стар скрин с огледало на петна, който щеше да свърши работа и като тоалетка. А до всяко от леглата с железни табли и чисти меки завивки имаше табуретка, която биха могли да използват като нощно шкафче. От двете страни на вратата имаше гвоздеи, на които да закачат дрехите си. Лили беше спала и при много по-лоши условия.

Обаче Даяна Белтън, която се оглеждаше неспокойно, а на лицето й беше изписан шок, очевидно не беше.

Виви, която беше импулсивна и винаги се втурваше презглава във всичко, щеше да се засуети около Даяна и да я пита дали е добре. И Лили щеше да го направи, за първи път в живота си. Днес обаче, се въздържа.

Беше израснала в съседство с голяма къща и още докато седеше на коляното на майка си, беше научила, че хората от голямата къща са различни.

— Специални — казваше често майка й, докато пришиваше дантела към някоя от роклите на лейди Ирен. — Не е ли красива, Лили? Няма ли да се чувстваш като принцеса, ако я облечеш?

Защо парите, земята, коприната и дантелите да ги правеха различни? Лили искаше да узнае отговора на този въпрос, не виждаше смисъл в това. Нима всички те не бяха равни, не бяха Божии чеда?

Тук, в Лондон, тя не беше дъщерята на Том и Мери Кенеди, която беше много добрата икономка на лейди Ирен. Тук тя беше същата като Даяна — и двете учеха за медицински сестри. Тя нямаше намерение да започне разговор или да се извини за състоянието на стаята на това момиче в костюм от туид, огърлица от перли и кожена яка. Благородната Даяна би могла да отметне назад глава, обрамчена с красива руса коса, и да се изсмее високомерно — без съмнение, цял живот се беше присмивала на по-нисшите от нея.

Даяна беше останала хладна и мълчалива, когато стажантките бяха приветствани от строгата сестра Джоунс.

— Ще ставате в шест, закуската е двайсет минути по-късно — казваше студено сестра Джоунс. — Ще има подготвителни лекции в мазето тук. Разписания с часовете за лекциите ще ви бъдат раздадени утре. През първите два месеца ще работите до осем часа вечерта. Ще имате един свободен ден на всеки две седмици. Студентките трябва да си бъдат по стаите най-късно до десет, когато вратите ще бъдат заключвани. Само в крайни и специални случаи, и то с одобрението на директорката, ще можете да оставате навън до единайсет. Посетители не се разрешават. Ясно ли е?

— Да, сестра — бяха прошепнали всички в хор.

След това бяха прочели, високо и ясно, кой в коя стая ще бъде настанен. Лили и Даяна бяха изкачили стълбите в пълно мълчание. И оттогава Даяна не беше произнесла нито дума. Лили с раздразнение си помисли, че може да постъпва както пожелае и че това няма значение за нея.

Стана от леглото и съблече обикновеното си и износено вълнено палто, което никога не беше прилепвало към тялото й така, както костюмът на Даяна прилепваше към нейното — дори когато беше ново. А то далеч не беше ново вече. Лили го беше купила преди три години от „Куилиънс Дрейпърс“ в Тамарин, което само по себе си беше равносилно на акт на независимост, защото години наред купуваше дрехите си под надзора на майка си от „Макгари Дрейпъри“. Тя изпитваше задоволство всеки път, когато видеше палтото, доволна от този символ за навлизането й в зряла възраст, от първата си покупка, която си беше избрала сама и платила със собствените си пари. Но сега, изправена пред бляскавата Даяна в прекрасно скроения костюм от туид, тя се чувстваше неугледна и грозна.

Закачи палтото си и започна да разопакова малкия си куфар. Когато Даяна проговори тихо и колебливо, Лили беше толкова изненадана, че подскочи.

— Аз съм Даяна Белтън. Ужасно съжалявам, но не ни запознаха както подобава по-рано. Сигурно ме мислиш за ужасно груба, но истината е, че тук никак не се чувствам на мястото си.

Даяна протегна ръка — официален жест на запознанство — която все още беше във велурена ръкавица.

— Лили Кенеди — каза Лили и също подаде ръка, но много по-сковано.

— Ти си от Ирландия! О, обожавам Ирландия, там се организират прекрасни ловни партита. Ти ходиш ли на лов?

— Не — отговори Лили спокойно.

— Не, съжалявам, не, разбира се — прошепна Даяна.

— Защо „разбира се“? — запита Лили. — Защо да не ходя на лов?

Веднъж беше яздила коня, с който лейди Ирен ходеше на лов — огромен петнист жребец на име Абу Симбел. Само беше обиколила двора и беше скована от страх през цялото време. Господ само знаеше как другите успяваха да прескочат живите плетове и да галопират диво след някоя бедна лисица. Тя в никакъв случай не можеше да го направи.

— Обидих те. И много съжалявам. — Даяна поднесе длани към съвършените си начервени устни. — Ужасно съжалявам, наистина.

И заплака.

— Трябва да успея в това начинание. Баща ми казва, че се държа като глупаво дете, и ми е много ядосан. Не може да разбере защо не искам да си остана у дома и да постъпя в Териториалната служба, твърди, че ще спре издръжката ми и, о, все такива ужасни неща, така че просто трябва да успея. Трябва да положа усилия. Искам да направя нещо с живота си.

Лили седна до Даяна. Бяха почти еднакви на ръст. Даяна имаше тесни хълбоци, дълги крака и доста едри гърди, както и тя самата. Сега разбра, че я беше преценила неправилно. Хладната й фасада криеше нерви, които лесно се разстройваха.

— Баща ми също не искаше да дойда тук — каза Лили. — Не може да разбере защо искам да се грижа за хората, които участват във война, която, първо на първо, не би трябвало да избухва. Той не обича войните — имаме достатъчно различни дрязги и у дома. Но този е единственият начин да получа добра подготовка. Аз също искам да направя нещо за себе си.

— Господи, а татко мисли, че войната е единственият отговор — каза Даяна. — Много е ядосан, че сакатият му крак му пречи да се присъедини към полка си. Може да участва единствено в Домашната охрана. Той не вярва, че от мен ще стане добра медицинска сестра. Но няма да ме остави без наследство, защото просто няма какво да ми остави.

Изведнъж и двете се засмяха и Даяна дори започна да бърше сълзите от очите си с носната си кърпичка.

— Аз също нямам какво да наследя — каза Лили.

Вратата се отвори и вътре надникна малко, обсипано с лунички, личице, обрамчено от гъста коса.

— На правилното място ли съм се озовала? — запита то със силен кокни акцент.

— Тази стая е номер петнайсети — отговори Лили.

— Значи, ето ме и мен — каза момичето, влезе в стаята и задърпа след себе си куфара, който изглеждаше по-голям от него. То беше наистина дребно, приличаше на по-стара версия на Шърли Темпъл с тези къдри. Но в засмените му котешки очи имаше малко повече мъдрост.

— Мейси Хигинс — каза то. — Господи, вече плачете! — Загледа втренчено мокрите от сълзите бузи на Даяна. — Чух, че директорката била истинско чудовище, но не мисля, че още отсега ще започне да ни налага с камшика.

 

 

Първите седмици в голямата стара болница на „Грейс Ин Роуд“ бяха трудни и изтощителни. Лили и Мейси поне бяха свикнали да стават сутрин рано — преди това Мейси била стажантка при местната фризьорка — но за Даяна това беше истински кошмар. Храната в пансиона беше добра, въпреки ограничените дажби. Най-трудното беше да свикнат с оплакванията на пациентите. Всички, които мислеха, че ще има уроци и теория, преди да започнат работа в отделенията, бяха шокирани. Въпреки че бяха още ученички, трябваше веднага да свикнат с работата.

— Война е — каза една от учителките първия ден, докато ги развеждаше от отделение в отделение, за да видят колко е голяма всъщност болницата. — Тъжно е, но сега е наистина подходящ момент да се учите, защото ще видите неща, които преди не бихте могли. Една четвърт от приетите миналата година отпаднаха, просто нямаха кураж и нерви. И така, дами, всичко зависи от вас.

Една от тях повърна при вида на обгорена жертва, на която сменяха превръзките. Лили също не се чувстваше добре. Повдигаше й се, но се застави да остане с изправен гръб, горда, до леглото. Ако искаше да върши работата си както трябва, щеше да й се наложи да се справи и с по-лоши неща. Тя нямаше да отпадне, за нищо на света.

— Добре ли си? — прошепна на Даяна, която беше буквално позеленяла под сестринската шапка.

— Всъщност, не — отговори, също шепнешком, Даяна.

— Помисли колко ще му е трудно на бедния човек, ако ние всички побегнем като подплашени пиленца — каза Лили, без да откъсне поглед от лицето на пациента, от ужасните обгорели краища и суровата червена кожа под тях.

— Точно така — отговори Даяна. — Разбирам. — И тя се усмихна на мъжа.

— Чудесна работа, сестра Белтън — каза учителката. — За миг помислих, че ще те изгубим.

— Няма такава възможност — каза Даяна и стисна силно ръката на Лили.

Лили беше изненадана и доволна да открие, че има жени — студенти по медицина — в „Ройъл Фрий“.

— Питам се дали и те като нас получават най-мръсната работа — каза замислено Мейси.

— Не е много вероятно — отговори една от другите стажантки.

На стажантките медицински сестри със сигурност даваха най-лошата работа в отделенията, главно пациентите на подлога и онези, които трябваше да се обтриват с гъба в леглото. Една от особено жестоките сестри веднага изпита омраза към Даяна и й заръчваше какви ли не ужасни неща, включително да сменя превръзките на рана в областта на гениталиите на пациент мъж. Същата вечер в малката обща стаичка Даяна заяви, че едва не умряла от смущение.

— Не знам кой от нас стана по-червен — въздъхна Даяна — аз или той. Бедният човечец!

— „Бедният човечец“! — повтори Шерил, здраво и твърдо момиче от Уолтъмстоу, което никога не пропускаше възможността да се подиграе на Даяна за акцента й, издаващ друга класа. — Проклета кучка! — каза Шерил. — За каква ли се мисли — за лейди Мак? Би трябвало да си остане у дома с иконома. Не я искаме тук.

Беше поредният дълъг ден и Лили беше готова да заспи права. Но дори така изтощена, знаеше, че нещо трябва да се направи. Изправи се и постави ръце на хълбоци.

— Имаш ужасна уста, Шерил — каза студено. — Даяна не те гледа отвисоко, така че трябва да престанеш да се заяждаш с нея.

Думите й изненадаха Шерил.

— Аз се заяждам с нея?

— Ще се заяждаш ли и с мен? — продължи Лили. — Ще кажеш ли, че съм груба ирландска селянка, след като не съм тук да слушам това?

— Не — побърза да каже Шерил. — Ти си различна…

— Ние всички сме различни — каза остро Лили. — Крайно време е да свикнеш с това.

— Или? — заостреното лице на Шерил придоби твърди очертания.

Лили се изправи в целия си внушителен ръст.

— Отгледана съм много близо до една ферма. Баща ми е ковач, а майка ми — икономка, та мога да пера фино бельо толкова сръчно, колкото и да подкова кон. Натупала съм достатъчно хора и не съм дошла тук, за да се бия с вас, дами. Не вярвам да вдигна юмрук срещу някого, но ако го направя и не побегнете бързо, не знам какво ще стане. Така че, оставете Даяна на спокойствие.

— Дивото ирландско момиче! — подвикна някой.

— Чудесно! — каза рязко Шерил и побърза да излезе от стаята.

— Много ти благодаря — каза Даяна и сграбчи ръката на Лили. — Това е най-милото, което някой е правил за мен.

В очите й имаше сълзи. Лили осъзна, че по някое време ще се наложи да обясни на Даяна, че когато се чувства уязвима, става леденостудена и заплашителна, което създава напълно погрешно впечатление.

— Мисля, че ние трябва да се държим една за друга — добави Мейси. — Лили може да се справи с всеки проблем, Даяна ще ни осигурява достъп до първокласните ресторанти, а аз ще правя прическите ви. Какво ще кажете, момичета?

Трите се спогледаха и се усмихнаха.

— На мен ми звучи добре — каза Лили.

Кой би помислил, че една от приятелките й ще се окаже такава аристократка като лейди Ирен? Почакайте само да каже на Виви.