Кати Кели
Сърдечна болка (16)

Глава 15

Изи, облегнала се на задната седалка в таксито, реши, че няма нищо по-красиво от назъбената линия на небостъргачите в Ню Йорк, които пронизват небето в слънчева сутрин. Обожаваше Ню Йорк, обичаше дори това такси, в което миришеше на някакви мексикански ястия, а по всяка повърхност се виждаха мъниста, които тракаха като кастанети по време на цялото пътуване.

Градът говореше за нови начала — беше невъзможно да дойдеш тук и да не започнеш отново, да не мислиш за нови изобретения. В Ню Йорк човек можеше да бъде всичко, което иска. И Изи се закле, че отсега нататък ще бъде напълно различна личност от Изи Силвър отпреди три седмици.

Мисли за това по време на дългия полет над Атлантика, седнала между две млади момичета от Германия, които щяха да видят Щатите за първи път. Щяха да видят толкова много, да правят толкова много нови неща… Съвсем естествено, Изи се сети каква беше тя и какви планове кроеше преди десет години. И какво беше направила през тези десет години, освен да затъне в живота, който беше еднакъв навсякъде по света — опитваш се да се впишеш, опитваш се да направиш пари, да уловиш мечтата, която никога няма да се сбъдне. И забързана да постигне това, беше забравила кои неща са наистина от значение. И беше станала жертва, захвърлена на брега от бурята.

Беше разочаровала всички: бедната мама, която толкова много искаше дъщеря й да е щастлива; татко, който винаги мислеше най-доброто за нея; и баба, която я беше научила да бъде силна, честна и смела. Милата баба. Изпитваше тъга, когато си я представяше как лежи в болницата в Тамарин без капка живот в очите. След трите седмици, през които я беше чакала да излезе от комата, Изи беше разбрала, че това може и никога да не се случи.

Но въпреки болката от всички неизказани неща, Изи знаеше, че не може сега да предаде баба си. Щеше да започне отново живота си и този път да го подреди по правилния начин. Имаше своя втори шанс и този път нямаше да сгреши. Първата промяна щеше да засегне Джо. Беше се надявала на онова, което никога нямаше да се случи, беше плакала нощем и сълзите й бяха напоявали възглавницата. Никога вече. Връзката им беше приключила, но тя нямаше да играе ролята на отхвърлената, да го залее с болката си. Не, щеше да бъде изпълнена с достойнство.

В апартамента й беше много студено. Студеният въздух я лъхна още с отварянето на вратата. Климатичната инсталация отново не работеше. Изключи я и се обади в сервиза да изпратят човек за поправката. След това се обади да й донесат вечеря.

Когато вечерята пристигна, тя вече беше разопаковала багажа си, беше напъхала мръсните си дрехи в найлонова торба, за да ги занесе в обществената пералня, и се беше преоблякла в клин и тениска.

— Здравей, Тони. Благодаря ти, че дойде толкова бързо.

— Няма проблеми — отговори Томи и започна да подрежда масата.

— Искаш ли кафе?

— Да, със сметана, но без захар, моля.

Докато приготвяше кафето, Изи прослуша съобщенията на телефонния си секретар. Имаше две от приятелки, които не беше информирала за отсъствието си от града, обаждане от рекламен агент и едно от Джо. Беше престанал да звъни на мобилния й телефон, докато тя беше в Ирландия, след като тя отказа първите му пет обаждания. Съобщението беше от предишната вечер.

— Здравей, Изи. Чух, че ще се върнеш утре… — И как беше научил това? — Исках да ти кажа „здравей“. Мисля непрекъснато за теб, скъпа. Моля те, обади ми се, когато се върнеш.

— Трябва да взема друг инструмент — каза Тони от коридора. — Ще се върна след секунда.

— Да, разбира се — отговори разсеяно тя.

Беше изтрила номера на Джо от телефона си, но вече го знаеше наизуст. Набра го и се замисли дали да натисне зеления бутон. Но какво щеше да каже: Чао, радвам се, че се запознах с теб? Не. Отказа се, изтри номера от екрана и си наля кафе.

Карла се отби при нея в девет и половина на път за работа. Носеше пасти от сладкарницата на Двайсет и девета улица, както и няколко списания с последните клюки.

— Ето малко храна — каза, като остави всичко на масичката за кафе. — Сигурна съм, че още не си ходила да пазаруваш. — Прегърна здраво приятелката си. — Как си?

— Добре съм — отговори Изи и веднага заплака.

— О, поплачи си, освободи малкото момиченце в себе си — въздъхна Карла. — Знаех си, че звучиш прекалено самонадеяно последния път, когато разговаряхме по телефона. Как е баба ти?

— Все още в кома — проплака Изи. — Просто си лежи неподвижна в леглото. Следващата седмица ще я преместят в старчески дом. Колкото по-дълго остане в кома, толкова по-малки са шансовете да излезе от нея. Не мога да понеса мисълта за това, как лежи в леглото в старчески дом. Какъв ужасен край! Тя заслужава много, много повече…

Звънна телефонът в апартамента и Карла автоматично стана, за да вдигне слушалката.

— Да? Добре, кой се обажда? — Карла си пое рязко въздух, с което накара Изи да вдигне поглед. — Не, не можеш да разговаряш с Изи, задник такъв. В момента тя може да мине и без теб. Имаше нужда от теб преди три седмици, но ти можеше да си тук с нея, така че този път няма да можеш да изпревариш другите, които са на опашката…

Джо. Никой друг не можеше да накара Карла да му говори по този начин, побесняла от гняв.

— Дай да говоря с него — каза Изи и протегна ръка към слушалката. — Добре съм, наистина — добави.

Карла, недоволна и смръщила неодобрително вежди, й я подаде.

— Ало? — каза Изи.

— Здравей — отговори тихо и нежно той.

Гласът му й донесе такава утеха! Изпита болка, че ще трябва да откаже да я приеме. Защото тя щеше да я убие. Какъв смисъл имаше да има полуживот с мъж, който никога нямаше да бъде неин? Безкрайни жертви, сама всяка Коледа, крадене на време на рождени дни, посещение на места, където никой не ги познава, самостоятелно отиване до ресторанта, защото някой може да се натъкне на тях… Знаеше какво съдържа бъдещето за тях, ако Джо продължеше да поддържа този сложен и объркан живот, и не го искаше. Знаеше, че това накрая ще унищожи нея и ще сложи край на връзката им.

— Какво искаш, Джо? — запита уморено. — Да те видя и да те прегърна — отговори той.

— Знаеш ли какво не е наред при теб? — запита тя. — Ти винаги казваш правилните неща в подходящото време и това ме убива, Джо. Защо не можеш да говориш направо като всяко копеле и не ме оставиш да те намразя? Така за мен ще е по-лесно.

— Нима мислиш, че съм копеле? — каза той.

— Да — отговори искрено тя. — Така мисля. Ти започна играта от самото начало, но мога да обвинявам само себе си, че позволих да ме въвлечеш в нея. Иска ми се да не бях го правила.

— Мога ли да дойда при теб?

Направо в целта. Като бизнесмен, той разбираше кога губи, и знаеше, че срещата очи в очи ще помогне. Изи нямаше енергия да се противопостави.

— Да — въздъхна и затвори.

— Отърва ли се от него? — запита Карла.

— Не точно…

— Няма да дойде тук, надявам се. Защото, ако дойде, ще направя нещо, с което този кучи син да ме запомни…

— Карла, недей. Ще му кажа, че всичко е приключило.

— Надявам се. Той не заслужава да има в живота си две жени, които спорят за него, а точно това ще се случи накрая, Изи. Мъже като него искат да изядат цялата торта. Той иска да има и двете ви.

Изи се засмя.

— Благодаря ти — каза.

— За какво?

— Че мразиш съпругата му, макар тя да не е направила нищо на нито една от двете ни.

— Аз просто следвам сценария — каза Карла с усмивка.

— Любовницата винаги мрази съпругата и твърди, че тя е с него заради парите му. Съпругата твърди същото за любовницата.

— О! Надявах се, че двете с теб сме носители на новото мислене — отбеляза Изи.

— Съжалявам, приятелко, в тази история няма нищо ново. Мислиш, че проституцията е най-древното нещо на земята? Не, бейби, това е любовният триъгълник.

— Аз съм клише, така ли?

— Страхувам се, че да. Кажи ми, този твой любовник има ли ключ, или можем да отидем до магазина и да се върнем безопасно?

— Няма ключ.

— Страхотно! Да се забавим и да го накараме да почака. Джо седеше в апартамента й и бъбреше с Тони, когато се върнаха. Сърцето на Изи подскочи, като го видя, и дори неодобрителното присъствие на Карла не й попречи да го целуне.

— Скъпа, много ми липсваше! — прошепна той, прегърнал я здраво.

За миг, Изи си позволи да се отпусне в обятията му и да почерпи утеха от него. После се отдръпна. Не биваше да му позволи да дойде в дома й. Защото не можеше да му устои.

— Ти трябва да си Джо — каза Карла.

— А ти сигурно си Карла. Радвам се да се запозная с теб — каза Джо, целият само чар.

И преди го беше виждала как омагьосва хората, но беше забравила колко добре умее това. Тони беше свършил работата си по климатичната инсталация и си беше тръгнал. Джо се настани на дивана, облегна се назад, изпъна дългите си крака и напълно се отпусна. Двамата с Карла заговориха за „Пърфект“, но когато тя се впусна в темата за собствена агенция, Изи я погледна така, че се наложи да замълчи. Беше говорила за това с Джо и преди, но сега, когато мислеше да сложи край на връзката, вече не желаеше да споделя идеите и мечтите си с него. Защото той щеше да се опита да инвестира във фирмата й, а така тя никога нямаше да се освободи от него. Накрая Карла се изправи да си върви.

— Работа. Проклятието на средната класа, а? — каза тя. — Ще говорим ли по-късно? — Въпросът беше отправен към Изи.

Изи кимна. Двете си размениха погледи. Карла сви рамене. Знаеше, че няма смисъл да се опита да накара приятелката си да отпрати Джо. Изи трябваше сама да реши, сама да се справи.

— Просто не я наранявай повече — каза Карла на Джо. — Или ще отговаряш пред мен.

— Няма да я нараня — каза той.

Карла погледна втренчено първо него, а после и Изи. Изразът на лицето й подсказваше, че не му вярва.

Останаха сами. Джо седна до нея и започна да я гали по врата, под ръба на тениската. Изи му позволи. За последен път, помисли си. Той прокара нежно устни по кожата й и тя почувства как тялото й му отговаря с копнеж.

За последен път.

Дланите му обхванаха гърдите й, желанието я обзе, тя стана мека и влажна. За последен път.

 

 

След това той я прегръщаше все така здраво, гола кожа до гола кожа, не я оставяше да се отдръпне. Не направи движение дори да запали цигара, просто я прегръщаше, сякаш знаеше какво си мисли тя.

— Не искам повече това да продължава — наруши тишината тя. — Искам те, да, но не и всичко, с което връзката е придружена.

— Можем да изгладим нещата — каза Джо, без да я освободи от прегръдките си.

— Не, не можем. Мислих много, докато бях в Ирландия — призна тя. — Желанията ми не са се променили от самото начало, Джо. Искам сериозна връзка. Ти не можеш да ми я дадеш и постъпих глупаво, че въобще започнах отношения е теб. Знаех, че нещо не е наред.

Ето, каза го — онова, което до този момент не смееше да признае и пред себе си. Да, от самото начало имаше чувството, че нещо не е наред, тогава защо продължаваше да се надява, че може да се получи нещо?

— Хората, които са тежко болни или умират, винаги ни карат да мислим за живота си — каза той. — Мисля обаче, че можем да…

— Аз не искам — прекъсна го Изи. — Обичам те, Джо, но те моля да си тръгнеш от живота ми. Моля те. Остави ме сама, престани да ми се обаждаш.

— Не говориш сериозно — каза той.

Макар и нежно, тя се освободи от прегръдките му.

— Напротив — каза тъжно.

Наведе се и обхвана лицето му с длани — лицето, което толкова много обичаше. Ако заплачеше сега, нямаше да може да го направи, а трябваше. Щеше да има болка, но накрая щеше да я преодолее.

Ако не сложеше край, болката щеше да я мъчи с години и накрая щеше да я унищожи. Обичаше го и знаеше, че би могла да се примири с всичко. С всичко. Затова сега, докато все още имаше сили, искаше той да я остави.

— Моля те, любов моя. Просто си тръгни.

Той я гледаше втренчено, лицето му беше безизразно.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Ние нямаме бъдеще.

— Грешиш, Изи. Това между нас е специално. Не се случва всеки ден. Моля те, не го захвърляй. Просто имам нужда от повече време…

— Вече не е достатъчно специално — каза тя тъжно. — Ако е толкова специално, защо се чувствам тъжна?

Той не каза нито дума, докато вземаше душ и се обличаше, макар на няколко пъти тя да улови втренчения му поглед. Тя седеше на леглото и го гледаше. Едно от най-трудните неща в живота й беше да гледа как мъжът, когото обича, се приготвя да си тръгне от нея, но Изи знаеше, че трябва да го направи. Това беше подарък, който сама си правеше, но, Господи, колко много болеше!

Когато се приготви, той отиде при нея.

— Довиждане, Изи — каза и наведе глава за последна целувка.

При докосването на устните му Изи почувства как решителността й се стопява, и каза тихо:

— Моля те, върви си, Джо. Остави ме сама.

— Ако това е, което искаш.

— Да, това искам.

Той си тръгна. Вратата се затвори и апартаментът като че ли се смали. С него той беше центърът на вселената. Без него беше клетка.

Осъзна, че е оставил коприненото шалче, което носеше на врата си. Взе го, притисна го до лицето си и вдъхна миризмата на тялото му, после го сложи в скута си — като талисман, който щеше да пази цял живот. И едва тогава си позволи да заплаче.

Утре щеше да започне своя нов живот, но днес беше ден за тъга.

 

 

Месец по-късно Изи се разхождаше из просторната галерия и се възхищаваше на високия сводест таван, на дъбовия под и на тухлените външни стени. Беше най-голямата галерия, която беше виждала, и й се струваше, че двете противоположни стени са от огледала, защото платната изглеждаха безкрайни.

— Уоу, представи си това като апартамент! — въздъхна Карла и хвърли поглед към Трийсет и четвърта улица, разгърнала се долу пред тях.

— Никой не може да си позволи такъв апартамент — засмя се Лола, която беше намерила мястото за кастинга и беше заета да организира пространството около огромното бюро и малката старомодна стереосистема. — Мястото е било какво ли не — от галерия…

— Знаех си! — каза Изи очарована. Просто усещаше изкуството във въздуха.

— А някакъв мъж го използвал за студио по йога. Астанга? Както и да е, не знам… Прекалено е огромно, за да бъде дом. Агентът по недвижима собственост каза, че някаква рекламна агенция била готова на всичко, за да го получи.

— Представям си — каза Карла и се извърна от прозореца, за да остави нещата си на масата. — Просто виждам как хората от рекламата се карат кой да заеме най-голямото бюро, къде да поставят баскетболния кош, защото непременно трябва да имат такъв…

— Нима долавям нотка на горчивина по отношение на хората от рекламата? — запита дяволито Лола.

— Горчивина? Аз? Не, няма такова нещо — засмя се Карла. — Но ако онези, които се интересуват от мястото, се наричат „Уърк Ит Едс“, трябва да знам, за да купя две пържоли от риба тон и да ги сложа под дъските под стола на онзи, който се казва Били. О, да, и ще трябва да уредя нещо с местния магазин за порнофилми, за да му изпращат диск всеки следобед. Като се замисля… — Направи пауза. — Били вероятно е достатъчно странен, за да хареса това. Особено порнофилмите.

Всички се засмяха.

— Жалко, че не можем да си позволим това място за повече от ден — въздъхна Изи и мислено разтърси глава, за да прогони от нея Джо Хансен. Жестът беше напразен. Непрекъснато мислеше за него. Болката беше по-голяма, отколкото беше мислила, че е възможно. Ако не беше новата агенция, за която да мисли, и необходимата организация, просто щеше да полудее.

Толкова много се беше случило през последния месец. Двете с Карла бяха подали заявленията си за напускане, Лола беше казала, че иска да се присъедини към тях, и изведнъж вече бяха започнали да събират пари за начинанието си, да търсят подходящо помещение, да избират нови модели.

Току-що бяха подписали договора за първия офис на „Силвър Уеб Ейджънси“. Беше прекрасен, но се намираше на толкова благоприятно място, че нещо със сигурност трябваше да компенсира цената. И това бяха сравнително малките му размери. Имаше достатъчно място за приемна, малка конферентна зала и за четири бюра в офиса, както и за малка кухня. Но нямаше достатъчно пространство, за да организират първия си кастинг, което обясняваше присъствието им в бившето студио по йога.

— Ако има още някой, от когото можеш да измъкнеш пари, Изи, ще можем да го наемем — каза Лола. — Къде са сега хората, класирани в първите петстотин по богатство, а?

Карла хвърли на Изи поглед, пълен със съчувствие. И двете мислеха за един и същи човек, но нито една от тях не се осмеляваше да му звънне с молба за чек.

— Ако отговорът на твоя въпрос е определен мъж, то не задаваш правилния въпрос — пошегува се Карла и провери дали работи фотоапаратът „Полароид“.

Обикновено, когато се явяваха на кастинг, моделите носеха собствено портфолио. Днешният ден беше резултат на много реклами за модели „размери плюс“ — Изи мразеше този термин от цялата си душа, защото извикваше представата за жени, които са прекалено едри и дори се затрудняват да вървят — така че повечето от потенциалните модели нямаше да разполагат със собствени снимки. И Изи, и Карла харесваха марката „Полароид“ заради възможността за незабавна снимка. Изи остави на удобно място листове хартия и химикали, за да могат всички да запишат номерата, на които да се свържат с тях.

— Надявам се да имаме наистина добри предложения — каза тя на Лола с нескрито нетърпение. — Още никой не е дошъл.

— Има още половин час до времето, отбелязано на рекламните брошури — отговори Лола. — Още е едва девет и половина. Определили сме десет часа за начало.

— Да — отговори неспокойно Изи, — но съм била и на кастинги, за които момичетата се редят цяла нощ на опашка.

— Това са обикновени модели — сви рамене Лола. — Те са напълно различна история. Прекалено многото кофеин и никотин ги правят нервни, изключително неспокойни. А когато човек е нормален, той е по-малко отчаян.

Изи се засмя.

— Надявам се това да е истина — каза тя. Казаното беше толкова простичко, че вероятно в него имаше смисъл.

Замисли се за своя първи кастинг преди години, когато беше безумно влюбена в света на модата и гледаше безкрайния поток дългокраки газели, всяка една от тях по-красива от предходната. Едно от момичетата беше избухнало в сълзи, защото беше видяло как членовете на журито повдигат въпросително вежди, и се беше втурнало вън от стаята, а Изи беше забързала след него.

— Заради пъпката е, нали? — беше казало момичето, треперещо от нерви, нещастно. Беше посочило почти невидимата точица на бузата си, която умело беше прикрило с коректор. — Знаех си, че ще я забележат, знаех си. И съм толкова дебела. Виж!

Беше се опитало да хване почти несъществуващата плът около хлътналия си корем. Носеше прилепнали дънки с ниска талия, които разкриваха щръкналите му кости. Облечено в дрехи висша мода, с внимателно подредена коса и с тяло, намазано с лосион за тен, то щеше да изглежда удивително. Но така, разплакано и изключително слабо, то приличаше на крехко дете-жена. Изи беше ужасена от откровената омраза на момичето към себе си и лекотата, с която другите можеха да го отхвърлят.

— Но тя е толкова разтревожена, Марла! — едва ли не проплака Изи пред колежката си от „Пърфект“, когато всички се събраха на кафе през почивката.

— Затова и няма да се видим повече с нея — прошепна Марла. — Щом плаче пред нас, какво би могла да направи пред клиента? Тук става въпрос за нещо повече от външен вид, Изи. Ще трябва да се стегне, ако иска да пробие.

Тогава Изи за първи път беше видяла каква е реалността в модния свят. За нея модата беше вълнуваща индустрия, която възхвалява красотата на жените. Но тя беше също така и жестока.

В единайсет часа сутринта на първия организиран от нея кастинг, Изи знаеше, че е на прав път. Той определено не приличаше на нито един, провеждан от други модни агенции. Приличаше на шествие на богини, от които Зевс трябваше да си избере за съпруга идеалния образец за женственост.

Жени с всякакъв ръст и с различен цвят на косата и кожата се бяха подредили в опашка, която стигаше чак до другия край на галерията. Обикновените кастинги бяха съпроводени с напрегната атмосфера, но тези жени пищяха, смееха се и бъбреха оживено.

— Не мога да повярвам, че съм тук! — вика радостно една от тях.

— Това съм чакала през целия си живот! — извика друга.

— Никога няма да бъда размер 00, но татко казва, че съм 0! 0! — засмя се трета.

— Ще донеса кафе.

— А торта?

— Да, всички трябва да се подкрепим.

Изи и Карла се усмихваха широко, щастливо. На нормален кастинг се консумираха единствено диетична сода, черно кафе и цигари. А тук кафето беше със захар и сметана, жените щастливо хапваха кифлички и други сладки.

Седем часа по-късно бяха записали седем модела, последният, от които беше истински триумф. Висока шест фута, красива като статуя и русокоса, Стефи беше гимнастичка от гимназията, но винаги й казвали, че е прекалено едра за модел. Тя се движеше с грацията на лъвица, а лицето й беше истинска поезия със секси усмивка, която озаряваше цялата стая. Когато свършиха, Стефи изрази желание да почерпи всички с нещо за пиене. Приятелят й също пожела да се присъедини към тях.

— На мен ми звучи добре — каза Лола и разтри врата си, защото се беше схванал.

— Разбира се — каза Изи, която нямаше други ангажименти.

Денят беше повече от успешен, а утре щяха да проведат втори кастинг, така че можеха да си позволят да се отпуснат.

— Има приятен бар зад ъгъла — каза Карла.

— Искате да кажете, че там можем да хапнем? — запита Стефи с пълна уста. Тя е секси дори когато се храни, помисли си Изи с възхищение. — Мразя момичетата, които са вечно на диета. И защо ли да е така?

Когато Джери, приятелят на Стефи, дойде с двама свои приятели да празнуват, момичетата вече бяха изпили бутилка вино и се питаха дали да не поръчат втора.

— Джери! — изпищя радостно Стефи, като го видя.

Той беше висок, привлекателен, може би шест или седем години по-възрастен от Стефи и очевидно луд по нея. Поздрави набързо всички останали, прегърна я здраво, завъртя я, обзе я напълно, без да се интересува дали някой ще забележи.

— Толкова се гордея с теб! — каза.

— Поздравявам те, приятел — каза един от приятелите му и плесна с ръце.

— Нали е прекрасна? — възкликна Джери, без все още да е освободил Стефи от прегръдките си.

В този момент емоциите от деня най-после се отразиха на Изи. Великолепната Стефи като че ли символизираше всичко, за което „Силвър Уеб Ейджънси“ се бореше. Тя беше олицетворение на красивите истински жени, които бяха в хармония със себе си.

Но откриването на Стефи само подчертаваше колко самотна се чувстваше Изи, как беше объркала живота си. Стефи прегръщаше мъжа на живота си в този специален за нея ден, а Изи седеше сама, усмихваше се и отпиваше от виното със знанието, че когато чашата й е празна, тя ще тръгне към своя също толкова празен апартамент.

Изи предположи, че разликата във възрастта между Стефи и Джери е като тази между нея и Джо Хансен, но Джо никога не я беше завъртал така в прегръдките си, нито я беше показвал на приятелите си, казвайки гордо: Не е ли прекрасна? Напротив, водеше я в тихи и отдалечени ресторанти, където нямаше да срещнат никого. Той я криеше, докато на Стефи открито й се възхищаваха.

Каква ирония беше, че като един от шефовете на „Силвър Уеб Ейджънси“, се предполагаше тя да е умната и преуспялата, жената, която да направлява кариерата на моделите, а в момента тя се чувстваше като новачка, която не знае нищо за живота. Преди Джо тя беше така разумна и проницателна, но не, вече не. Трябваше да има връзката си с Джо и баба й да получи удар, за да осъзнае тя, че далеч не е така мъдра.

— Трябва да си тръгна — каза тя и протегна ръка към дамската си чанта.

— Не! — изпищяха едновременно Карла, Лола и Стефи.

— Не можеш — каза Лола. — Не сме празнували достатъчно. А после се поправи: — Но ако се налага да бъдеш на друго място…

Изи се замисли къде щеше да отиде — първо у дома си, а после може би до пералнята. Трябваше да купи и хранителни продукти. Беше й свършило кафето…

— Няма нужда да бързаш толкова, нали? — запита я тихо Карла. Гледаше я с тревога право в очите.

Карла знаеше, че Изи няма други срещи, освен с дистанционното управление на телевизора си.

— Добре — каза Изи. — Ще остана за по още една чаша.

След час Карла вече беше привлякла вниманието на единия от приятелите на Джери и дори Лола, която така и не можеше да реши дали харесва мъже или жени, разговаряше оживено с другия му приятел. А Изи се оказа в ъгъла и се чувстваше като необитаем остров сред огромното море от двойки. Не можеше повече да води весели безсмислени разговори — беше изгубила остроумието си, както и чувството си за хумор. Беше изгубила и усещането си за живота.

От двете чаши вино беше получила главоболие. Помисли, че малко портокалов сок може да й помогне. Измъкна се от ъгъла, дръпна чантата си след себе си и отиде до бара. Барманът не й обърна никакво внимание.

— Хей! — каза тя високо. — Изглежда, съм невидима. Как да използвам, тогава, свръхестествените си сили — за добро или за да властвам над света. Ти как мислиш?

Барманът се обърна с лице към нея и опитното й око, тренирано в модната агенция, забеляза, че е силно привлекателен. Беше по-млад от нея, разбира се, сега всички бяха по-млади от нея. Беше в средата на трийсетте, атлетичен. Някога тя щеше да очаква той да флиртува с нея, но вече не. Никой нямаше повече да флиртува с нея, защото тя не би могла да го понесе. Мъжете като че ли усещаха това.

— Свръхестествени сили, а? И какъв по-точно герой си ти? — запита той и се наведе към нея.

— О, не знам, може би Наистина Лошата Жена — отговори Изи. — Или Жената щит, след като имам невидим щит, който държи хората далеч от мен. Той е като излязъл от „Междузвездни войни“ — много съвременен, високотехнологичен.

— Точно така — отговори барманът, разтегляйки думите така, сякаш имаха повече срички.

— Да — продължи Изи. — Щитът е невидим и хората отскачат от него, когато се приближат достатъчно, затова и престават да се приближават. Жената невидим щит, това съм аз. Може ли чаша портокалов сок, между другото?

— Да сипя ли в него малко вермут? — запита той.

— О, какво пък, по дяволите, добави и вермут.

Тя седна на едно от високите столчета. Животът й очевидно щеше да се развие така — никакви връзки, но вероятно много интересни, макар и странни, разговори с бармани и сервитьори в различни барове. Така се случва с жените, които са сами след определена възраст, реши тя. Говорят с много непознати хора.

— Ти не усещаш духа на партито? — запита барманът и остави пред нея чашата портокалов сок.

— Да, не го усещам — въздъхна Изи. — Имам още и щит срещу партита. Случвало ли ти се е да седиш и да гледаш как хората се забавляват, без да можеш да се присъединиш към тях?

Мъжът повдигна вежда.

— Аз съм барман — каза. — С това си изкарвам прехраната — гледам как хората се веселят.

— Да, съжалявам — каза тя. Побърза да отпие от сока си. — Можеш ли да изпратиш още една бутилка на компанията в ъгъла? Аз ще платя. И по-добре да се измъкна оттук, преди да съм им развалила настроението.

— Това парти по работа ли е? — запита мъжът.

— Нещо такова — отговори Изи, а после се поддаде на природата на високото столче, което подтикваше хората към признания, и изплю камъчето: — Ние сме модна агенция и току-що проведохме първия си кастинг. Стефи — посочи с ръка русокосата красавица — е най-новата ни придобивка.

— Да, тя е лисица — каза барманът.

Начинът, по който го каза, накара Изи да се почувства на сто и десет години. Той гледаше Стефи с открито възхищение. Не беше погледнал нито веднъж Изи по този начин. Някога мъжете в баровете забелязваха Изи, попиваха с очи извивките на тялото й и красивата й коса, възхищаваха се на прелестите й. Но вече не. Прелестите й, привлекателността й, бяха изсмукани от Джо.

Остави пари на бара.

— Задръж рестото — каза с глух глас и побърза да се отдалечи, преди да са я видели и да са се опитали да я спрат.