Кати Кели
Сърдечна болка (3)

Глава 2

Краищата на черно-бялата снимка бяха оръфани и леко избелели, но животът струеше от нея така, сякаш беше правена преди броени минути, а не преди седемдесет години.

Четири жени и петима мъже стояха около огромна камина, всичките във вечерно облекло от трийсетте години на двайсети век: жените с накъдрени коси, отпуснати дълги крайници и облечени в рокли, които приличаха на басейни от коприна, пристегнати в глезените; мъжете със строги лица и черни вратовръзки, с буйни мустаци и изражения на строги ръководители. Най-възрастният в групата държеше дебела пура, а друг беше вдигнал кристалната си чаша, подпрял небрежно единия си крак на оградката на камината — съвършената картина на джентълмен, решил да се отпусне след дълъг и уморителен ден.

От двете страни на групичката имаше по една маса — антика, украсена с цветя и снимки в сребърни рамки. На паркета пред тях лежеше, уж небрежно захвърлена, тигърска кожа.

Цялата картина говореше за пари, класа и привилегии.

Джоди едва ли не чуваше скърцането на грамофонната игличка и звуците на Айвър Новело или „Кит Кет Бенд“ — музика, която въздействаше като магия.

„Рожденият ден на лейди Ирен. Ретнъри, септември 1936.“ Това беше написано с избеляло мастило на гърба.

Джоди се запита коя ли от четирите жени е лейди Ирен. Едната от двете блондинки или може би жената с обсипаната с бижута диадема в облака черна коса, която много приличаше на индийска танцьорка.

Снимката беше между страниците на романа „Скарлет Пимпернел“, който пък беше преседял дълго време в библиотеката. Джоди Бекет едва не го беше пропуснала. Една сутрин беше отишла в библиотеката в Тамарин, защото компютърът й беше отказал да тръгне за трети пореден път, а тя беше така ядосана, че просто трябваше да излезе от малката къща, която все още не беше неин дом, макар двамата с Дан да живееха в Тамарин вече два месеца. Безмилостният дъжд подсказваше, че не може да се разходи, за да се разведри, и Джоди избра библиотеката, която беше на ъгъла на улицата.

Когато учеше в родния си град Брисбейн, тя прекарваше много време в библиотеката на колежа, но през последните няколко години не се беше осмелила да стъпи в нито една. Минаваше край Обществената библиотека в Тамарин всеки ден на път за хранителния магазин, но нито веднъж не пристъпи вътре. Онази сутрин тя претича набързо по „Дилейни стрийт“ с наведена глава, а студените дъждовни капки бяха като убождане от остри иглички, и влезе в рая.

Мястото беше безлюдно, с изключение на един старец, зачел се във вестника, и библиотекарката, на около двайсет години и с умно лице, боядисана в гарвановочерно коса, халка на носа и виолетово червило, което много подхождаше на пухкавия й, плетен на ръка, пуловер от ангорска вълна. Цареше тишина и това действаше на Джоди като упражнения по медитация.

Един час измина много бързо, докато тя се разхождаше между рафтовете, вземаше книга след книга, усмихваше се, като видеше познато заглавие, и мислено отбелязваше кои трябва да прочете.

А после снимката беше изпаднала от „Скарлет Пимпернел“, написан от баронеса Емуска Орци, и Джоди беше изпитала онова очарование, което помнеше от дългите лета, прекарани в археологически разкопки в Турция като студентка.

Археологията не беше за нея. Тя обичаше историята, но не и тежката физическа работа и мръсотията по време на разкопките.

Тази снимка извикваше у нея същите усещания — като да откриеш нещо, което никой не е виждал от десетилетия и чувството за загадъчност, за мистерия, която очаква да бъде разкрита…

Библиотекарката изпитваше задоволство, че от нея искат повече информация. Осведоми я, че Ретнъри се нарича една от местните къщи.

— Там са живели семейство Лохрейвън. Господарят бил наричан лорд Лохрейвън от Тамарин. Звучи добре, нали? Били са каймакът на обществото в Тамарин. Къщата все още е красива, макар и вече малко западнала. Никой не живее там от години. Е, поне откакто аз се помня — добави тя.

— Има ли някакви записки за това семейство? — запита Джоди.

Библиотекарката поклати глава.

— Не, което е странно. Семейство Лохрейвън са живели в тази къща най-малко двеста години, а може би дори по-дълго, така че сигурно там има някои и други интересни неща.

Джоди отново изпита чувството за загадъчност.

— Знам, че вероятно снимката принадлежи официално на библиотеката — каза тя, — но може ли да я взема, за да си направя копие? Писателка съм — добави, което беше технически вярно.

Писателка беше, но нищо нейно не беше публикувано от теорията й за американските поети на деветнайсети век, затова през последните седем години тя се издържаше с редакторска работа.

— Бих искала да направя някои проучвания за Ретнъри. Да видя къщата, да изслушам какво имат да кажат хората… И да напиша книга.

Ето, каза го. Дан непрекъснато я подтикваше отново да започне да пише, но Джоди не знаеше дали у нея все още я има искрата, която се изисква за белетристиката. А още не беше й хрумнала нито една идея за документалистика.

— Книга за Ретнъри! Страхотно! — отговори библиотекарката. — Имаме справочник с информация за къщата, но това е всичко. Не мърдай! Ще ти го намеря. Ще харесаш къщата. Красива е. Искам да кажа, представи си какво е да живееш в такова имение.

Копието на снимката сега лежеше на предната седалка на колата на Джоди, както и малкият справочник за района, в който имаше друга снимка на имението Ретнъри — такова, каквото беше през петдесетте години. Взе и последния завои, като мърмореше недоволно по отношение на неравния път. Беше обточен от двете страни с дървета и беше дълъг поне миля, но не беше нищо повече от провинциално шосе с израснала между двете платна трева и не можеше да се нарече дори улица, камо ли булевард.

И тогава, като задмина коралово розовите азалии, видя къщата. И кракът й автоматично натисна спирачките, гумите изскърцаха по чакъла и колата спря.

— Пресвета Дево! — каза на глас Джоди и втренчи поглед. Черно-бялата снимка в справочника на Тамарин не беше благосклонна към къщата. Разположена всред гнездо от дървета, обградена от съвършения жив плет и високите розови храсти, тя беше като видение от миналото, отразено в малката книжка за района като: „съвършен пример за викторианската архитектура“. А в реалността това беше елегантна сива сграда с грациозните арки и каменните колони на европейската архитектура с основоположник италианецът Андреа Паладио, с просторни симетрични прозорци, които гледаха към зелена морава, обсипана с маргаритки и глухарчета.

Огромната къща се простираше сякаш безкрайно и се сливаше с конюшните, с помещенията за слугите, с викторианската оранжерия вдясно и завладените от лишеите стени на зеленчуковата градина до кухнята вляво. Огромни каменни плинтове, които завършваха с пълни с плевели жардиниери, обозначаваха началото на градината, в която сега растяха само розмаринови храсти и лавандули, чийто аромат изпълваше въздуха.

Нямаше ги дамите с украсените с цветя шапки и дългите рокли, застанали до строгите мъже с мустаци, нито знак от дългите автомобили. Но това имение Ретнъри, макар и по-старо и очевидно не така елегантно като онова от снимката, все още излъчваше величието на Голямата къща.

За поддържането и управлението му щяха да са необходими много слуги и хиляди акри земя, които да изплащат рентата за него.

Това беше един друг свят. Отрязък от времето, когато Тамарин е бил малко градче, в което богатото семейство Лохрейвън изпращали слугите си с различни поръчки. А сега Тамарин процъфтяваше, докато Ретнъри пустееше, семейство Лохрейвън отдавна си бяха отишли, а в къщата живееше сегашният й собственик, далечен техен братовчед, както й беше обяснила библиотекарката.

— Ретнъри е англиканската версия на името. А всъщност то е Ратнъри, което означава „царската крепост“ на ирландски — беше продължила библиотекарката. — Не мога да си спомня и половината от наученото в училище, но нещата, свързани с тази къща, съм запомнила трайно. Учителят ни по история се интересуваше от семейство Лохрейвън, казваше, че майка му някога присъствала на бал в имението през ловния сезон през трийсетте и всичко било изключително официално, жените били с дълги рокли и ръкавици. Представяш ли си! Обожавам този вид рокли, но никога няма да сложа ръкавици. Искаш ли да ти начертая карта, за да намериш по-лесно имението?

— Не — каза Джоди. — Имам представа къде е. Живея тук вече от два месеца.

— Така ли? Къде? Разкажи ми. — Момичето се беше облегнало на плота и бе зачакало разказа й с интерес.

— Двамата със съпруга ми се преместихме тук от Дъблин — обясни Джоди, както често й се налагаше от пристигането й в Тамарин.

Тук човек задължително познаваше съседите си. Всичко беше така различно от апартамента им в Клонтарф, където бяха живели в продължение на две години и където разпознаваха единствено шумовете, идващи от съседния апартамент през тънките стени, но не и хората. От едната им страна бяха онези, които правеха шумен секс. От другата — пристрастените към „От мястото на престъплението“, които имаха дигитална телевизия и прекарваха цялата вечер пред телевизора, чийто звук обикновено беше усилен до краен предел. Нито Дан, нито Джоди биха познали съседите си в асансьора, освен ако някой от тях не извикаше: „Да! О, да!“

Новият им дом в Тамарин беше малка вила на „Дилейни стрийт“ с малък вътрешен двор с белосани стени и също малка градина. Само седмица след пристигането си вече бяха вечеряли със съседите и от двете си страни, бяха им предложили мармалад от къщата срещу тях и говореха на първо име с пощальона. А в стария си дом никога не виждаха човека, който разнасяше пощата.

— Дан, съпругът ми, работи в националното училище „Сейнт Килиън“ — обясни Джоди. — Той е новият заместник-директор…

— О, мистър Бекет! Малката ми сестра е в шести клас. Сега познавам и теб! — Библиотекарката беше очарована. — Ти си австралийка, нали?

Джоди се усмихна.

— Мълвата тук се разнася наистина бързо!

— Да, все едно че имаме телеграф. И работи по-добре от телефонната линия — усмихна се в отговор момичето.

— Разкажи ми. Работя в издателския бизнес и полудявам, когато трябва да се свържа с издателството. Инженерът ми каза, че това има нещо общо с факта, че нашата къща е последната по линията, в което няма никакъв смисъл.

— Той казва това на всички, не му обръщай внимание.

Нахлуха група деца и техният учител, готови да прочетат всичко за ранната Бронзова епоха, и библиотекарката се усмихна извинително на Джоди, след което се зае с изпълнението на новата молба. Джоди й благодари с жест и излезе.

Прибра се у дома със скъпоценната снимка и същата вечер, сподели с Дан идеята си.

— Искаш да напишеш книга за тези хора — каза той, седнал в малката кухня до масата, загледан внимателно в снимката. — На мен ми звучи добре. Нима не ти повтарям непрекъснато, че трябва да напишеш книга?

— Да, но никога не е имало нещо, за което да искам да пиша — каза Джоди, настанила се в скута му.

Дан я прегърна здраво.

— Съжалявам за днес — каза тя.

Беше му позвънила, докато той беше на работа, когато компютърът беше отказал да работи и беше изкрещяла, че й е дошло до гуша от този забутан град, където всичко е добро за него — той имаше работа и се виждаше с хора, а тя?

— Няма нищо. Знам, че ти е трудно — каза Дан с устни, заровени в косите й. — Обичам те, знаеш го.

— Аз също те обичам — отговори тя и се остави той да я утеши.

От спонтанния аборт насам се чувстваше така напрегната — като кълбо от нерви. Дори Дан не можеше да я успокои. Преместването тук трябваше да й помогне, но не стана така. Тук, в този красив град, сякаш оживял от някой акварел, тя се чувстваше чужденка, не на мястото си. Дори старият им дом с шумните по време на секс съседи й се струваше по-добър от това. Там беше направила теста за бременност, седнала върху тоалетната чиния в малката баня със сините плочки, докато Дан беше кръжал неспокойно пред вратата.

Там беше бременна. А в Тамарин не беше. И това можеше никога вече да не се случи.

А сега тази стара снимка беше върнала искрата и Джоди отново започваше да прилича на себе си. Облегна се на Дан и затвори очи. Трябваше да провери някои неща в Интернет. Но нямаше как да започне работа с неизправен компютър.

След два дни стоеше пред красивата къща имение Ретнъри и в ноздрите й нахлуваше ароматът на лавандула.

Джоди се разходи из занемарените градини, надникна през големите прозорци, но не можа да види много, защото бяха мръсни и вътрешните щори бяха спуснати. Вътре беше толкова тъмно, че не можеше да различи дори очертанията на предметите.

Огромна и ръждясала желязна врата й пречеше да влезе във вътрешния двор. Хвана я и я разтърси здраво, много ядосана. Искаше да види Ретнъри и да научи историята му.

Списъкът с имената на хората, които искаше да види, нарастваше. Откакто беше споделила с Дан, в главата й непрекъснато се раждаха идеи. Първо, трябваше да говори с някой, който да знае всичко за областта и ще може да я свърже с подходящите хора. Ивон, която живееше в съседната къща със съпруга и двете си деца, веднага й даде дълъг лист с имена на хора, които да й помогнат.

— Лили Шанахан, с нея трябва да говориш. Тя е почти на деветдесет, но не изглежда и ден по-стара от седемдесет. И е съвсем наред с ума, да ти кажа. Той е остър като бръснач, както понякога и езикът й — побърза да добави Ивон. — Семейството й е работило за Лохрейвънови, както и самата тя, когато е била млада, макар и да не е била така привързана към тях като майка си. Тя е била тяхна икономка години наред и била превърнала лейди Ирен в свой идол. Но Лили не обичала лейди Ирен. Сигурна съм обаче, че знае доста истории за Ретнъри и би ги споделила с теб. Няма много неща, на които да не е била свидетел. Джоди бързо си записа всичко.

— Мислиш ли, че първо трябва да се обадя на семейството й, да разбера дали въобще ще разговаря с мен? — запита Джоди с мисълта, че толкова стара жена може да получи шок, ако я доближи непознат.

— Господи, не. Няма нужда от такива официалности, когато става въпрос за Лили. Ще ти дам телефонния й номер — отговори Ивон. — Тя живее сама на „Сий Роуд“. Вече ползва помощта на домашна прислужница, но иначе е изключително независима.

— Но има семейство?

Джоди все още мислеше, че би могла да подходи към Лили посредством друг човек. Деветдесетгодишните хора със сигурност са крехки и тревожни.

— Всички от семейството й са просто прекрасни. Тук са племенникът й, Едуард Кенеди, и съпругата му, Ан-Лиз. Работя с Ан-Лиз в „Лайфбоут Шоп“ в понеделник. Произнасяме името й така, но то се пише по доста необичаен начин, по-скоро като Анелиз. Австрийско име, мисля. Прекрасна двойка са. Ан-Лиз е великолепна градинарка. Има зелени пръсти, както се казва. Лили имаше дъщеря, Алис, но почина, страхувам се. Рак. Но внучката й, Изи, живее в Ню Йорк и работи със супермодели. Не че човек би си го помислил — усмихна се Ивон. — Изи е съвсем нормална, въпреки работата си. Лили, повече или по-малко, я отгледа, а Лили е земен човек.

— Имаш ли електронния адрес или телефонния номер на внучката й в Ню Йорк? — запита Джоди. — Дали не бих могла първо да се срещна с нея?

— Глупости. — Ивон беше категорична. — Отиди директно при Лили. Ще я харесаш. Всички я харесват.

— Работила е за семейство Лохрейвън, казваш?

— Да, когато е била млада. Но през Втората световна война отишла с влак до Лондон, за да се учи за медицинска сестра, и оттогава насетне не е работила в Ретнъри. И без това всичко се било променило — добави Ивон. — Нищо не било същото след това, както казваше майка ми.

Джоди си помисли, че трябва да научи повече за Втората световна война. Имаше толкова много неща, които не знаеше, а не искаше да разпитва старата Лили, без да знае фактите.

Реши, че ще телефонира на Лили Шанахан веднага щом се прибере у дома си, и за последен път се опита да отвори желязната порта. Тя не помръдна дори на милиметър и Джоди успя да зърне едва ъгъла на вътрешния двор от мястото, където беше застанала.

Надяваше се паметта на Лили да е добра. Щом беше почти на деветдесет, ще е била на седемнайсет или осемнайсет през 1936, годината, отбелязана на снимката, а това беше доста време. Но Ивон беше казала, че възрастта не се беше отразила на Лили в това отношение. Джоди се надяваше наистина да е така. Имаше нещо в Ретнъри, което я караше да иска да знае повече за къщата и за хората, които са живели и дишали между стените й.