Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The English Patient, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Корекция
beertobeer (2011)

Издание:

Майкъл Ондатджи. Английският пациент

Издателство „Труд“, София, 2005

ISBN 84–9819–117–3

История

  1. — Добавяне

VIII
Свещената гора

Кип се отдалечава от току-що разкопаната поляна със сгъната пред гърдите, сякаш навехната, лява ръка.

Отминава плашилото в градината на Хана — разпятието с полюшващи се празни консервени кутии от сардина — и продължава нагоре към вилата, захлупил с дланта на дясната ръка свитата пред себе си шепа, все едно пази завет на запалена свещ. Хана го пресреща на терасата. Той хваща ръката й и я придърпва към своята. Пълзящата по нокътя на малкия му пръст калинка бързешком се прехвърля върху нейната китка.

Хана се връща в къщата. Сега нейната ръка е сгъната пред гърдите. Прекосява кухнята и се качва по стълбите.

Пациентът се обръща при нейното влизане. Тя докосва крака му с ръката, в която държи калинката. Насекомото полазва по тъмната кожа. Поема дълго пътешествие по тялото, като избягва бялото море на чаршафите. Бляскава червена точка, движеща се по повърхността на вулканична маса.

 

 

Караваджо се извръща рязко към ликуващия вик на Хана откъм коридора и без да иска, блъска с лакът детонаторната кутия. Преди взривният механизъм да се приземи на пода в библиотеката, Кип безшумно се плъзга и спира полета му с ръка.

Караваджо поглежда към младия мъж точно когато онзи издава дълбока въздишка на облекчение.

За миг осъзнава — дължи му живот.

С кутията с жици в ръце Кип започва да се смее, забравил пред по-възрастния за своята срамежливост.

Караваджо ще помни безшумното плъзгане на сапьора към кутията. Можеше да си тръгне и никога повече да не го види, но никога нямаше да забрави това плавно движение. Години по-късно, на улицата в Торонто, на излизане от едно такси, докато държеше вратата отворена, за да влезе някакъв индиец, Караваджо си спомни за Сингх.

Сега сапьорът се смее, отметнал глава към тавана.

 

 

— Знам всичко за саронгите — ръкомахаше Караваджо към Хана и Кип. — Виждал съм индийци в източната част на Торонто. Веднъж обирах една къща, която се оказа индуска. Събудиха се и станаха от леглата, всички облечени в тези дрехи, нощници саронги, и на мен ми стана интересно. Започнахме дълъг разговор за облеклата им и накрая ме убедиха да пробвам едно. Събух панталоните, съблякох и ризата и те веднага се хвърлиха да ме гонят полугол в нощта.

— Това истинска история ли е? — попита Хана през смях.

— Една от многото!

Познаваше го достатъчно и за малко да му повярва. Караваджо винаги се разсейваше, докато крадеше. Нахлуваше на Коледа в нечий дом, където календарът не беше отворен на точната дата, и това го ядосваше. Или пък завързваше разговор с домашните питомци, питаше ги дали им харесва храната, отговаряше си сам и после им сервираше огромни порции. Често, когато се случеше да се върне на същото място, кучето го посрещаше с бурна радост.

Тя минава покрай редиците с книги със затворени очи и измъква наслуки едно томче. Започва да пише на белия лист между два цикъла от поеми:

„Твърди, че Лахор е древен град. Лондон съвсем не е стар в сравнение с Лахор. Тогава аз го прекъсвам, е, добре, аз значи идвам от една невръстна страна. Той продължава, че те винаги са познавачи барута. В дворцовите картини още от седемнайсети век могат да се открият изображения на фойерверки.

Той е дребен, не много по-висок от мен. Става очарователен, когато на лицето му се изпише дискретна усмивка. Не проявява открито твърдостта на своя характер. Англичанинът казва за него, че е един от воините светии. Притежава особено чувство за хумор, доста по-странно от нрава му. «Утре сутринта ще му свържа жицата.» О, ла, ла!

Разказва ми, че Лахор има тринайсет порти, които носят имената на светци и императори или на местата, към които водят.

Думата бунгало произлиза от Бенгалия.“

В четири следобед спуснаха Кип до кръста в калната вода на окопа. Овързаното с въжета тяло висеше като драперия около бомбата „Есау“. Кутията на бомбата, от дъното до върха, беше висока три метра. Предната й част тънеше заровена в тинята под краката му. Стоеше в мръсната вода, притиснал между бедрата си металната обвивка в поза, почти като на войниците на армейските танцувални забави, които беше виждал да притискат момичетата по ъглите. Щом почувстваше умора в ръцете, той се подпираше на забитите околовръст греди на нивото на раменете му — те спираха свличането на пръстта в дупката. Преди да пристигне, сапьорите бяха изкопали трап около бомбата и бяха построили дървена шахта. През 1941 г. започна да се появява „Есау“ с нов детонатор във формата на буквата Y. За Кип тази бе втората.

На обсъжданията беше решено, че единственият начин да се справят с новия детонатор е да го имунизират, да го направят безопасен на място. Огромна бомба, заела поза на щраус. Беше слязъл долу бос и веднага започна бавно да затъва в глинестата почва. Навсякъде хлъзгава кал, нямаше никаква стабилна опора в студената вода. Не носеше ботуши, защото глината щеше да ги засмуче така, че после, когато започнат да го вадят със скрипеца, можеше да си счупи глезените при резкия тласък.

Опря лявата буза в метала, опита се да насочи мислите си към топлината, като се концентрира върху едва забележимия слънчев лъч, проникнал в шестметровата дупка и опрял в тила му. Беше обгърнал нещо, готово да експлодира всеки миг при потропването на възвратния механизъм или от появата на искра в гнездото. Не беше измислено още магическо или рентгеново устройство, което да регистрира плъзналата пукнатина в някоя малка капсула или пък спирането на трептенето на определена жица. Тези трудно уловими механични сигнали действаха предупредително, както шум в сърцето или инфаркт у нищо неподозиращ човек, пресичащ улицата пред очите му.

В кой град беше? Дори не можеше да си спомни. До него достигна глас и той погледна нагоре. Харди спускаше с въже чантата с инструменти. Тя остана да виси във въздуха, докато Кип пъхаше различните клещи и сечива в безбройните джобове на куртката. Тананикаше си песента, която Харди беше пял по пътя в джипа:

„Пред Бъкингам гвардейци се сменяват,

Кристофър Робин и Алис минават.“

Избърса около главата на детонатора до сухо и започна да напластява глина, докато се образува нещо като чаша, отпуши термоса и започна да налива вътре течен кислород. Укрепи с лепенка глината около метала. Сега трябваше отново да чака.

Имаше толкова малко пространство между него и бомбата, че можеше да усети промяната в температурата й. Ако беше на земята, на сухо, щеше да се отдалечи и да се върне след десет минути. Сега трябваше да остане при бомбата. Стояха и се дебнеха на това място без изход. Капитан Карлайл, работейки с течен кислород в облицован с дървени греди ров, беше пламнал като факла. Изтеглиха го в безсъзнание.

Къде се намираше? Лисън Гроув? Олд Кент Роуд?

Кип натопи топка памук в калната вода и го допря в кутията на четвърт метър от детонатора. Памукът се свлече, което означаваше, че трябва да почака. Ако се беше залепил, това означаваше, че детонаторът се е замразил и Кип можеше да продължи. Наля още кислород в глинения съд.

Замразеният кръг нарасна с половин метър. Още няколко минути. Загледа се в думите върху етикета, залепен върху бомбата. Тази сутрин, заливайки се от смях, четоха подобни инструкции в последния бюлетин до всички сапьорски части.

„Кога една експлозия е разумно допустима?

Ако човешкият живот се сведе до знака X, ако обозначим риска със знака Y и приблизителните щети от експлозията със Z, то може да се твърди, че ако Z е по-малко от X върху Y, бомбата би трябвало да се остави да избухне. Но ако Z върху Y е по-голямо от X, тогава трябва да се направи опит да избегнем експлозията in situ.“

Кой ли пише подобни неща?

Кип стоеше в дупката вече повече от час. Продължаваше да излива течен кислород. Отдясно, на височината на рамото му, се спускаше тръба, от която изтичаше обикновен въздух под налягане, чието предназначение беше да предотврати кислородно отравяне. (Виждал бе войници да лекуват с кислород главоболие, причинено от махмурлук.) Повтори пробата с топката памук и този път тампонът замръзна. Имаше на разположение двайсет минути. След това температурата на батерията отново се повишаваше. Засега детонаторът беше вледенен и можеше да започне да го отстранява.

Прокара длани по кутията, като търсеше цепнатини в металната обвивка. Подводната част не криеше опасности, но кислородът беше в състояние да се възпламени в контакт с открит експлозив. Случаят на Карлайл. X върху Y. Ако намереше пукнатини, трябваше да използва течен азот.

— Тъй вярно, сър, това е хилядакилограмова „Есау“ — долита гласът на Харди от ръба на калната дупка.

— Тип 50 Б. Най-вероятно с две детонаторни гнезда. Но смятаме, че второто не е заредено. Нали така?

Двамата бяха обсъждали всичко това вече, но в решаващия момент нещата се потвърждаваха и припомняха.

— Включи ми микрофона и се отдръпни.

— Слушам, сър.

Кип се усмихна. Беше с десет години по-млад от Харди и не беше англичанин. Но Харди се чувстваше най-щастлив в какавидата на полковата дисциплина и въпреки, че другите войници винаги се колебаеха, преди да нарекат сикха „сър“, неговият помощник обикновено го казваше, високо и с ентусиазъм.

Работеше по-бързо, за да измъкне детонатора, докато батериите бездействаха.

— Чуваш ли ме? Свирни. Добре, чух те. Последно пускане на кислород. Ще го оставим да бълбука трийсет секунди. И тогава започваме. Само да освежим леда. Добре. Сега ще махна капачката… Така, махнах капачката.

Харди слушаше и записваше всичко — трябваше да оставят информация за хода на действията си, в случай че нещата вземат лош обрат. Дървените дъски около Кип можеха да пламнат от една искра. Или от лоша шега в устройството на бомбата. Следващият сапьор трябваше да мисли над възможните причини.

— Вземам секача. — Извади го от един от предните горни джобове. Беше студен и трябваше да го стопли в ръцете си. Започна да развива зегеровия пръстен. Въртеше се лесно и Кип съобщи на Харди.

„Пред Бъкингам гвардейци се сменяват“, свиркаше си сикхът. Извади зегеровия и фиксиращия пръстен и ги пусна във водата. Усети как се изтърколиха бавно по краката му и потънаха. Всичко щеше да приключи в следващите четири минути.

„Алис за млад гвардеец ще се жени. Войнишкият живот е тежко бреме.“ Така казва Алис.

Той пееше на висок глас и се опитваше да стопли болезнено изстиналите си гърди. Внимаваше да не доближава замръзналия метал. Час по час вдигаше ръце към тила си, където все още грееше слънце, и избърсваше мръсотията, маслото и парчетата скреж. Не беше лесно да стигне до гривната, която трябваше да извади, за да излезе главата. Изведнъж, за негов ужас, главата на детонатора се отчупи. Откъсна се цялата.

— Грешка, Харди. Главата на детонатора се откъсна. Ще ми отговориш ли? Основната част от детонатора е заклещена тук долу, не стигам дотам. Не стърчи нищо, което да захвана.

— Още колко ще издържи ледът? — Харди се намираше точно над главата му. Беше изтичал за секунди.

— Още шест минути.

— Излезте и ще я взривим.

— Не, спусни малко кислород.

Вдигна дясната си ръка и напипа заскрежената туба.

— Ще капна малко гадост върху оголения детонатор, там, където главата се отдели, и после ще дълбая в метала. Ще дялкам, докато успея да се хвана за нещо. Сега се отдалечи. Ще ти съобщавам за всичко.

Едва смогваше да удържи гнева си. Гадостта, както наричаха кислорода, беше полепнала по дрехите му и при всеки допир с водата съскаше и свистеше. Кип изчака да се образува лед и започна да дълбае метала. Добави още кислород и след малка пауза продължи да забива инструмента по-надълбоко. Когато престанаха да излизат стружки, той отпра парче от ризата си и го подложи между метала и длетото. После замахна силно с дървения чук по секача и няколко парчета се откъртиха. Ризата служеше като единствена предпазна мярка срещу искрите. Но по-лошото беше, че студът вкочаняваше пръстите му. Както в батерията, така и в тях липсваше живот. Той продължи да дялка около мястото на откъртената глава. Премахваше един след друг пластовете с надеждата, че замразяването ще издържи подобна хирургия. Не можеше да пробие направо метала, защото имаше опасност да засегне ударния взривател и да предизвика възпламеняване в канала.

Това му отне още пет минути. Харди не помръдваше от мястото си. Стоеше там и съобщаваше колко време остава до края на действието на кислорода. Но всъщност и двамата не бяха сигурни в това, което правеха. След откъртването на главата те замразяваха наслуки, а температурата на водата въпреки студа беше по-висока от тази на метала.

Точно тогава Кип забеляза нещо и повече не посмя да разширява дупката. Отдолу се виждаше трептящият сребърен филиз на действащата електрическа верига. Да можеше да стигне до нея. Потри ръце, за да се стопли.

Въздъхна и остана неподвижен за няколко секунди. С плоските клещи прекъсна веригата и тогава вдиша отново. Докато изваждаше ръката си, дъхът му отново секна от болка — беше допрял замразената повърхност. Бомбата бе мъртва.

— Свършено е с детонатора. Край с взривателя. Целуни ме.

Харди вече навиваше лебедката, а Кип се опитваше да закопчае ремъците. Изгарянията по ръцете, студът и вдървените му мускули правеха мъчително всяко движение. Той чу рязкото дръпване на скрипеца и се вкопчи в кожените каиши, които така и не успя да затегне. Усети как краката му се изплъзват от прегръдката на калта, сякаш от блатото измъкваха древни мощи. Малките му ходила изникнаха от водата. Той се подаде изпод земята и слънчевите лъчи осветиха първо главата, после тялото му.

Увисна във въздуха с бавно въртеливо движение между подпорите и въжетата на скрипеца. Харди го пое, разкопчавайки едновременно с това коланите. Тогава Кип видя огромна тълпа зрители на около двайсет метра от окопа. Близо, твърде близо от гледна точка на безопасността. Вълната можеше да ги отнесе. Харди, естествено, е бил твърде зает, за да ги отдалечи.

Гледаха мълчаливо него, индуса, увиснал на рамото на сержанта, който го мъкнеше към джипа заедно с цялата екипировка — инструменти, кутии и одеяла. Звукозаписните устройства продължаваха да въртят лентата, регистрирайки тишината в дупката.

— Не мога да ходя.

— Само до джипа. Още няколко метра, сър. Аз ще взема останалото.

Придвижваха се бавно, като се спираха да починат, и пак тръгваха. Трябваше да минат покрай любопитните погледи, втренчени в дребното кафяво тяло, увито в подгизналата куртка, с боси нозе, с измъчено, невиждащо лице. Всички бяха потънали в мълчание. Просто се отдръпваха, за да отворят път за него и за Харди. До джипа го втресе. Очите му не издържаха отраженията на светлините в предното стъкло. Харди го повдигна и го настани на седалката до шофьора.

Останал сам, Кип с мъка събу мокрите панталони и се уви в одеялото. Седеше премръзнал и изтощен и нямаше сили да отвие капачката на термоса, който се въргаляше на съседната седалка. Помисли си: „Дори не бях изплашен там, долу. Само ядосан от грешката си и от възможността зад всичко това да се крие лоша шега. Животинска реакция — инстинкт за оцеляване.“

После си каза, че само Харди успява да го запази човек в този миг.

* * *

Когато се случи топъл ден, всички във вила „Сан Джироламо“ измиват косите си с керосин против въшки и после се изплакват с вода. Легнал на слънце с разпиляна коса и затворени очи, Кип изглежда уязвим. Смущава го мисълта, че в крехкостта си в този миг прилича повече на митичен труп, отколкото на какъвто и да е жив организъм или човешко същество. Хана седи до него с изсушена тъмнокестенява коса. В такива моменти сикхът разказва за семейството си и за затворничеството на своя брат.

Той се надига и сяда, навежда глава и премята коса пред лицето си, за да избърше краищата й с хавлиената кърпа. Образът на Азия се наслоява в представата на Хана с всеки негов жест. С ленивите му движения, със спокойствието на неговия свят. От разказите му за воините светии тя усеща, че Кип е един от тях. Суров и мечтателен, и само в редките моменти на проникваща в него слънчева светлина — раним от божието отсъствие, земен, с коса, разпиляна под падащите лъчи като ветрилообразна сламена кошница с пръснати в нея житни зърна. Азиатец, комуто войната бе предложила един вид втори родители в Англия, чиито стъпки следваше като покорен син.

— Брат ми ме мисли за глупак, защото вярвам на англичаните. — Обръща към нея пълни със слънчев блясък очи. — Един ден, казва ми, ще прогледнеш. Азия все още не е свободен континент и той се ужасява от това, че ние се бием за англичаните в техните войни. Този сблъсък на гледни точки винаги е съществувал между нас. Той все повтаряше, че един ден очите ми сами ще се отворят.

Сапьорът изговаря последното изречение с плътно затворени очи, наблягайки на метафоричния му смисъл.

— Япония също е част от Азия, отговарям аз, а сикхите са били третирани като животни от японците в Малая. Но брат ми не признава този факт. Все повтаря, че англичаните бесят сикхите, борещи се за независимост.

Хана скръсти ръце и му обърна гръб. Вечните стари вражди. Тя влиза в дневната тъма на вилата, отива при англичанина и сяда до него.

Нощем, когато разпусне косите на момчето, то отново става друго съзвездие. Върху възглавницата му се преплитат ръцете на хиляди екватори, горещи вълни заливат прегръдката на двете сплетени тела и безпокойството на техния сън. Тя държи в ръцете си индийска богиня, стиска в шепи жито и юзди. Те я обгръщат, когато той се наведе. Може да ги завърже за китката си. Тя следи движенията му с широко отворени очи и те отразяват електрическите светулки, проблясващи в косата му в мрака на палатката.

 

 

Околният свят е сцена на неговите движения, стените и парапетите са част от декора. Погледът му обхваща най-отдалечените ъгли. Когато се обръща към Хана, съзира слабото й лице на фона на заобикалящия ги свят. Когато наблюдава скока на канарчето, той го възприема заедно с преодоляното пространство. Беше опознал Италия, разхождайки се с очи, отворени за всичко, което не беше временно и свързано с човешкото присъствие.

Извън полезрението остава само той, смътната сянка, ръката, протегната към облегалката на стола, отражението му в прозореца или начинът, по който другите го гледаха. Войната го научи, че единственото сигурно нещо е самият той.

Прекарва дълги часове с англичанина, който му напомня на елата в градината на лорд Съфок. Заболялото дърво беше спуснало един-единствен клон, натежал от собствената си възраст, опрян на друго дърво. Елата се издигаше като страж на ръба на стръмнината, надвесена над Бристолския канал. Дървото береше душа, но Кип усети благородството на неговото същество и силата на паметта му, която тържествуваше над немощта.

Той няма огледало. Завива тюрбана си наслуки, навън в градината, обикаляйки с поглед мъха по дърветата. В същото време забелязва следите в косата на Хана, останали от последното подстригване. Познава дъха й от миговете, в които прислонява глава в нейното тяло, там под ключицата, където костта опъва до бяло кожата. Но ако тя го запита какъв цвят са очите й, очите на обожаваната от него жена, той не може да отговори. Ще се засмее и ще започне да гадае. Ако тя затвори очи и му каже, че са зелени, той ще се съгласи. Погледът му прониква дълбоко в друг поглед, без да регистрира цвета на очите, а погълнатата храна оставя повече усещане за някакво вещество в гърлото и стомаха му, отколкото за вкус или конкретен хранителен продукт.

По време на разговор устата се превръща в обект на внимание, смята Кип, не очите или техният цвят, който се мени според светлината в стаята и навън. Движението на устните крие несигурност, самодоволство и всички останали цветове от спектъра на характера. За него устата говори най-много от всички части на лицето. Никога не е сигурен какво казват очите. Но винаги забелязва линиите на грубостта в контура на устните и извивката на чувствеността им. Изразът на очите може да те подведе, когато в него попадне лъч слънчева светлина.

Той събира всичко видяно, за да подреди частиците на менящата се хармония. Наблюдава момичето в различни часове и на различни места. Тонът на нейния глас, нравът, дори красотата й се променят като съдбата на спасителна лодка, направлявана от скритите сили на морето.

 

 

Живееха с навика да стават с изгрева на слънцето и да вечерят в сенките на отиващия си ден. Късно вечер в тъмната стая на англичанина трептеше пламъкът на една свещ или на лампата в случаите, когато Караваджо успяваше да намери газ. Но коридорите и другите стаи тънеха в мрак, сякаш бяха част от погребан град. Свикнаха да се ориентират в тъмата с протегнати ръце, да докосват стените с върха на пръстите си.

„Няма вече светлина. Няма вече цветове.“ Хана си припяваше тези думи отново и отново. Изнервящият обичай на Кип да скача надолу по стълбите с ръка на перилата трябваше да бъде преустановен. Все си представяше как летящите му високо във въздуха крака удрят връщащия се Караваджо в стомаха.

 

 

Беше духнала свещта в стаята на англичанина преди около час. Стоеше в лятната жега с боси крака с разкопчана яка на роклята и навити до лактите ръкави. Трогателно небрежна.

На първия етаж в крилото, в което живееха, освен кухнята, библиотеката и пустия параклис имаше и зимна градина. Стъклена врата водеше между четири стъклени стени, сред които се мъдреха покрит кладенец и лехи с изсъхнали цветя — остатъци от миналото на зимната градина. Помещението все повече й напомняше на разтворен хербарий или на нещо, което само поглеждаш мимоходом и отминаваш, без да спреш.

Беше два след полунощ.

Двамата влязоха във вилата, всеки през различен вход, — Хана по трийсет и шестте стъпала откъм параклиса, той — от северния двор. Вътре в къщата Кип свали часовника и го пъхна в нишата, където беше малката гипсова статуя на светеца. Патронът на бившата болница. Сега Хана не можеше да види фосфора на циферблата. Кип стоеше бос, само по панталони. Лампата, закопчана с каишка на ръката му, не светеше. Друго не носеше. Постоя в мрака, дребно, слабо момче, тъмен тюрбан, с кара на китката. Опря се в ъгъла на вестибюла като копие.

Тръгна крадешком към вътрешния двор. Влезе в кухнята и веднага усети кучето в тъмнината, хвана го и го върза с въже за крака на масата. Взе от полицата кондензираното мляко и се върна в зимната градина. Прокара ръка по долния край на вратата и напипа малките дървени пръчки, опрени на нея. Промъкна се вътре, бутна вратата след себе си, като преди да я затвори, с бързо движение на ръката постави пръчките там, където бяха, преди да влезе. За всеки случай да са на мястото си, ако тя ги е видяла. Едва тогава се спусна в кладенеца. Знаеше, че на около метър дълбочина има здрава напречна греда. Затвори капака над себе си и клекна, представяйки си как тя го търси или се крие от него. После започна да смуче от кутията с кондензирано мляко.

 

 

Тя подозираше, че се е скрил. След като се добра до библиотеката, запали лампата, която носеше, и тръгна покрай редиците с книги, стелещи се от пода до високия таван. Вратата бе затворена, така че никаква светлина не се прокрадваше в коридора. Той би могъл да види отблясък от другата страна, откъм двойната стъклена врата, но само ако беше навън. На всеки няколко крачки тя спираше и за кой ли път претърсваше с надежда да намери някоя случайно попаднала английска книга за пациента. Повечето бяха италиански. Започваха да й харесват гръбчетата им с италиански заглавия, титулните страници, цветните илюстрации, покрити с тънка копринена хартия, мирисът им и дори пукащият звук, който издаваха, като ги отвориш твърде бързо, сякаш една подир друга се чупеха мънички, невидими костици. Тя отново спря. „Пармският манастир“.

„Ако някога успея да се отърва от моите неволи — каза той на Клелия, — ще посетя Парма с нейните прекрасни картини и тогава вие ще благоволите да си спомните името Фабрицио дел Донго.“

Караваджо лежеше на килима в най-отдалечения край на библиотеката. Лявата ръка на Хана се виждаше от неговия тъмен ъгъл като запален фосфор, който осветяваше книгите и хвърляше червени отблясъци в косата й и върху бухналия на рамото ръкав.

Той излезе от кладенеца.

Светлината от ръката й се простираше на около три крачки в диаметър и всичко отвъд този кръг тънеше в мрак. Караваджо имаше чувството, че помежду им има бездна. Тя мушна книгата с кафява подвързия под мишница и тръгна по обратния път. Полиците изплуваха от тъмнината и после пак чезнеха в мрака.

Тя бе пораснала. Той я обичаше повече сега, отколкото преди, когато я разбираше по-добре, като дете на нейните родители. Хана беше станала това, което искаше да стане. Със сигурност нямаше да я познае, ако се бе разминал с нея по улиците на Европа, щеше само да му се стори, че я е виждал някога. Първата нощ, при пристигането си във вилата, беше изумен, но не се издаде. Нейното аскетично лице отначало изглеждаше студено, а всъщност излъчваше проницателност. През последните два месеца той започна да се доближава до новата Хана. Изненадваше се от това, че нейното преображение му харесва. Преди години се опита да си представи малкото момиче като голям човек и натъпка образа й в познатия му калъп. А ето, че тя се бе превърнала в прекрасна непозната, към която изпитваше много по-дълбока любов, защото не притежаваше никоя от чертите, приписани й от него.

Легнала на дивана, с обърната към книгата светлина, тя четеше вглъбена. По едно време погледна нагоре, ослуша се и бързо загаси.

Дали усещаше неговото присъствие? Караваджо съзнаваше, че пъхти шумно, колкото и да се опитваше да диша като смирена девица. Лампата светна за миг и пак угасна.

После всичко в стаята сякаш се раздвижи. Всичко, освен Караваджо. До него достигаха звуци, но странно, никой не се натъкна на проснатото му на пода тяло. Момчето също беше в стаята. Караваджо се приближи до канапето и потърси с ръка Хана. Нямаше я там. Докато се изправяше, една ръка го сграбчи за гърлото и изви главата му назад. Ослепителен лъч блесна в очите му и двамата се строполиха на земята. Ръката със светлината не отпускаше хватката около врата му. Изникна бос крак, мина покрай лицето на Караваджо и стъпи върху врата на момчето. Блесна втори лъч.

— Хванах те! Хванах те!

Двете тела на пода извърнаха глави към тъмния силует на Хана, надвесен над светлината. Тя припяваше „Хванах те! Хванах те! Караваджо ме улесни. Нали диша шумно! Той беше уловката.“

Кракът й притискаше шията на момчето. „Предай се! Признай си!

Караваджо започна да се тресе в ръцете му, изпоти се от глава до пети, но не можеше да се освободи. И двата лъча светлина бяха насочени към него. По някакъв начин трябваше да се изтръгне, да излази от този ужас. Признай си! Момичето се смееше. Трябваше да се успокои, преди да каже нещо, но те едва ли щяха да слушат, възбудени от приключението. Ръката го пусна и той успя да се измъкне. Без да каже нито дума, излезе от стаята.

 

 

Отново потъват в тъмнина. „Къде си?“ Момчето бързо се премества. Така че тя да се блъсне в гърдите му и той да я обгърне с ръце. Докосва шията му, долепя устни до неговите. „Кондензирано мляко! Точно сега? Кондензирано мляко?“ Опитва с устни потта и вкуса на кожата му на мястото, където бе стъпвала с босия си крак. „Искам да те видя!“ Лампата на ръката му светва. Лицето й е набраздено от прах, косата — рошава и потна. Срещу него грейва усмивка.

Той вдига ръце към бухналите ръкави на роклята и обгръща с длани раменете й. Ако тя се обърне, той също ще се обърне с нея. Хана се накланя и прехвърля цялата си тежест назад, той я следва, няма да я остави да падне. Кип надига глава и отлепва рамене от пода, краката му щръкват във въздуха, допира я само с ръце и устни, тялото му се извива като опашка на богомолка. Лампата още стяга потната плът на ръката му. Тя пъха глава в светлата аура, целува, попива, поглъща неговия вкус. Той бърше чело в мокрите й коси.

Изведнъж момчето се озовава насред стаята, светлината на ръката му подскача и залива пространството, което е обезвредил от всички възможни детонатори. Пространство, най-сетне излязло от войната и престанало да бъде нейна територия и поле на действие. Той тръгва, а с него и светещата точка на ръката му, пръв изскача от тъмнината таванът, после нейното засмяно лице иззад облегалката на дивана, с поглед към лъскавото слабо тяло, докато се разминава с нея. При следващата обиколка той я вижда приведена — бърше ръце в роклята си. „Обаче те хванах. Хванах те — продължава да тананика тя. — Аз съм мохиканът от Данфорд авеню.“

Носи я на конче и светлината на нейната лампа се люлее по силуетите на книгите от високите лавици. Ръцете й търсят опора във въздуха, тялото й се клатушка върху неговото и залита напред, пада на земята, хваща се за бедрата му, претъркулва се и лежи по гръб с мокри и прашни ръце върху стария килим с мирис на отдавнашен дъжд. Той се навежда над нея, тя се протяга и угасва неговата светлина. „Победих, нали?“ Не е продумал, откакто е влязъл в стаята. Само размърдва глава, любимият й жест на полусъгласие, полуотрицание, и загасва нейната светлина. Мракът я поглъща, сега и двамата са равни в него.

 

 

В нощите на този месец от живота си Хана и Кип лежат един до друг. В безбрачие. И правят откритие. Правенето на любов е като създаването на света. Любовта като мисъл за него или за нея. Не искам да ме любиш. Не искам да те любя. Откъде бе почерпил подобна мъдрост той, а може би тя, в тази невръстна младост? Вероятно от Караваджо. От вечерните му изповеди за неговата възраст и за това, че веднъж открил своята тленност, човек се изпълва с нежност към всяка клетка от съществото на любимия. Все пак живееха във време, когато лесно се умираше. Под въздействието на сънотворната сила на Ханините ръце момчето потъваше в най-дълбокия си сън, за да намери там удовлетворение на своето желание. Неговият оргазъм беше втора лунна пътека, буксир, с който нощта повличаше тялото му.

През цялата вечер слабото му лице лежа в подслона на ребрата й. Греблото на нейните нокти описваше дъги по слабия гръб, припомняйки му удоволствието от почесването. Нещо, на което го бе научила бавачката преди години. Всичко утешително и успокояващо в неговото детство беше дошло от нея, а не от майка му, която Кип, естествено, обичаше, нито от брат му или от баща му, с които си играеше. Такива бяха спомените на момчето. Когато изпитваше страх или не можеше да заспи, идваше бавачката, единствена отгатнала неговата нужда, допираше с нежната си ръка крехкото гръбче и той заспиваше. Тя беше близката непозната от Южна Индия, с която живееха, помагаше в къщната работа, готвеше и поднасяше храната, отглеждаше собствените си деца в общия семеен пашкул, стоплен от уюта на нейното присъствие, там отрасна с брат си, а родителите му не успяха да опознаят характерите на децата си така, както ги опозна тяхната бавачка.

Чувството беше взаимно. Ако бяха попитали Кип кого обича най-много, той щеше да назове бавачката преди майка си. Нейната предразполагаща любов беше по-силна и от кръвната, и от сексуалната. След години щеше да осъзнае, че през целия си самостоятелен живот е бил теглен от копнеж по подобна любов. От нуждата от платоническа или понякога от сексуална близост на някой непознат. Познанието за това влечение щеше да дойде при вече остарелия Кип, преди да се запита кого е обичал най-много в този свят.

Детето Кип почувства само веднъж, че е отвърнало на любовта й с любов, макар бавачката да усещаше постоянната близост помежду им. В деня на смъртта на нейната майка той се промъкна в стаята й и прегърна внезапно остарялата жена. В пълно безмълвие приседна до нейната скръб в малката слугинска стаичка, изпълнена с необуздан обреден плач. Той я гледаше как събира сълзите си в малка стъклена чашка. На следващия ден щеше да я занесе на погребението. Стоеше зад прегърбеното тяло, деветгодишните му ръце лежаха на раменете й и когато тя притихна с хълцане, той започна да я чеше през сарито, после продължи да гали кожата й — както прави с Хана сега, посвещава я в това деликатно докосване, неговите нокти търсят близостта на хилядите клетки на нейната плът, в палатката на хълма, през 1945-а, където се срещнаха два континента.