Майкъл Ондатджи
Английският пациент (3)

II
В близките развалини

Мъжът с бинтованите ръце беше прекарал във военната болница в Рим повече от четири месеца, когато случайно разбра за обгорелия пациент и сестрата. Чу нейното име. Обърна се и тръгна назад по коридора срещу рояка лекари, които току-що бе подминал. Трябваше да разбере къде беше тя. Отдавна се възстановяваше в тази болница и го познаваха като затворен човек. Но този път ги заговори, питаше ги за името и това ги стресна. Никога дотогава не бе отварял уста — общуваше само със знаци или с гримаси, рядко се усмихваше. Дори не си беше казал името. Само написа военния си номер и тогава разбраха, че е от съюзниците.

Статутът му беше повторно проверен и потвърден по телеграфа от Лондон. Характерният набор известни белези по тялото му бе налице. Лекарите отново се събраха около него и заклатиха глави над бинтовете. Знаменитост, която след всичко искаше тишина и спокойствие. Герой от войната.

Чувстваше се най-сигурен, когато не даваше никакви сведения. Нямаше значение дали го посрещаха с внимание, хитрини или на нож. Не беше проронил нито дума през последните четири месеца. Когато го намериха в близките развалини, приличаше на голямо животно.

Започнаха да му бият редовно морфин за болките в ръцете. Обичаше да сяда в креслото на тъмно и оттам наблюдаваше движението на потока от пациенти и сестри към отделенията и кабинетите.

Но сега, подминавайки групата лекари в коридора, той чу името на жената, забави крачка, обърна се и попита за болницата, където тя работеше. Обясниха му, че това е бивш женски манастир, превзет от германците, после окупиран от съюзниците и превърнат в болница. На хълмовете северно от Флоренция. Почти разрушен от бомбардировките. Опасно място. Временна военнополева болница, но сестрата и пациентът отказали да напуснат.

Защо не ги принудихте?

Тя твърдеше, че пациентът е много болен, за да го мести. Разбира се, че можехме да го изведем оттам без рискове, но докато сме на война, време за спорове няма. Пък и тя самата не бе в добро състояние.

Ранена?

Не. Вероятно частична контузия от взрив. Трябваше да я изпратят вкъщи. Работата е там, че войната тук свърши. Вече никого не можеш да накараш да направи каквото и да е. Пациентите напускат болниците. Войниците напускат без разрешение, преди официално да ги отчислят.

Коя вила?

Онази, дето казват, че има призрак в градината. „Сан Джироламо“. Е, тя, сестрата, си живее със свой призрак — обгорелия пациент. Има лице, но е неузнаваемо. Застинало. Нервите — напълно унищожени. И запалена кибритена клечка да прекараш пред очите му, няма да трепне.

Кой е той?

Не знаем как се казва.

Не иска ли да говори?

Докторите се засмяха. Не, той говори, говори през цялото време, само че не знае кой е.

Откъде е дошъл?

Бедуините го довели от оазиса Сива. После беше в Пиза за известно време, после… Вероятно плочката с името му виси на врата на някой арабин. Ако я продаде някой ден, може да попадне у собственика, но вероятно никога няма да я продаде. За тях това са ценни дрънкулки. От всички паднали в пустинята пилоти никой не се е върнал с документи за самоличност. Сега той е заседнал в тосканската вила и момичето не иска да го изостави. Отказва. Съюзниците бяха приютили стотина ранени във вилата. Преди това германците я държаха с неголяма войска, беше последната им крепост. Някои стаи са изрисувани — всяка в различен сезон. Отвън — купчина развалини. Вилата е на трийсетина километра от Флоренция, на един от хълмовете. Разбира се, ще ти трябва разрешително. Можем да намерим някой да те закара. Наоколо все още е ужасно. Мъртви животни. Застреляни, полуоглозгани коне. Хора, обесени с главата надолу по мостовете. Последните язви на войната. Никаква сигурност. Сапьорите не са стигнали дотам, за да разчистят. Докато се изтегляха, германците инсталираха навсякъде мини. Страшно място за болница. Най-лошото от всичко е мирисът на смърт. Тая страна има нужда от един хубав сняг. И от гарвани.

Благодаря.

Излезе от болницата на слънце и въздух за пръв път от месеци. Измъкна се от зеленото осветление на стаите, врязано като стъкло в мозъка му. Стоеше, вдишваше всичко, и суетенето на околните. Първо трябва да си намеря обувки с гумени подметки. И gelato^[1].

 

 

Клатушкаше се в ритъма на влака и не можеше да заспи. Другите пътници пушеха. Слепоочието му се блъскаше в рамката на прозореца. Всички бяха в тъмни дрехи. От цигарите вагонът димеше като подпален. Забеляза, че винаги когато минаваха покрай гробище, пътниците се прекръстваха. Тя самата не е в добро състояние.

Gelato за сливиците, припомня си. Придружаваше баща и дъщеря на операция за вадене на сливици. Тя хвърли поглед към отделението, пълно с деца, и отказа. Най-послушното и най-доброто от всички деца изведнъж се превърна в скала от непреклонност, елмаз. Никой не би могъл да откъсне нещо от нейното гърло, макар здравият разум да го изискваше. Щеше да живее с „това“, каквото и да беше то. Той все още нямаше представа какво е сливица.

Странно, че така и не докоснаха главата ми. Най-ужасното беше, когато си представяше следващото изпитание, което му предстоеше — какво ли още биха отрязали от него. Тогава винаги се сещаше за главата си.

 

 

Пробягване — може би — на мишка по тавана.

Стоеше прав с войнишката торба в дъното на коридора. Свали я и махна с ръка в мрака към треперливите кръгчета светлина около свещта. Не се чу шум от приближаващи стъпки, никакъв звук по пода. Беше й чудно и някак познато и уютно, че някой нарушава нейната самота и уединението на англичанина безшумно.

Сянката му се простираше все по-напред и по-напред всеки път, когато минаваше покрай газените лампи в дългия коридор.

Тя вдигна фитила, така че кръгът светлина около нея се разшири. Седеше вкаменена, книгата в скута й. Той се приближи и клекна до нея, сякаш тя бе дете.

— Кажи ми какво е сливица?

Очите й го следят.

— Винаги ще си спомням как се втурна навън от болницата, последвана от двама възрастни мъже.

Тя кимна.

— Твоят пациент вътре ли е? Мога ли да вляза?

Тя заклати глава и не спря, докато той не се отказа.

— Тогава ще го видя утре. Само ми кажи къде да спя. Чаршафи не ми трябват. Има ли кухня? Толкова странно пътуване предприех, за да те намеря.

Той беше вече в дъното на коридора, когато тя се върна до масата и седна трепереща. Маса и недочетена книга — това й бе нужно, за да се опомни. Мъж, когото познаваше, пътувал до града с влак, минал пеша четири мили нагоре по склона и стигнал по коридора до същата тази маса само защото е искал да я види. След няколко минути влезе в стаята на англичанина и остана права, загледана в него. Лунни лъчи пробиват мрежата от листа по стените. Това беше единствената светлина, при която тази trompe l’oeil^[2] ситуация придобиваше реалност. Можеше да откъсне цвете и да го забоде на дрехата си.

 

 

Мъжът на име Караваджо отваря всички прозорци и пуска нощните звуци в стаята. Съблича се, леко разтрива с длани врата си и ляга на неоправеното легло. Навън дърветата шумолят, месечината, изтъняла като сребърна риба, подскача по листата на богородичките.

Лунната светлина го обгръща като кожа, като струя вода. След час е на покрива на вилата. От върха се виждат минираните зони, опасващи къщата, двата акра унищожени градини и овошки. Разглежда внимателно този кът от Италия, в който те тримата се намират сега.

* * *

На другата сутрин смутено разговарят край фонтана.

— Сега, когато си в Италия, сигурно знаеш много за Верди.

— Какво? — Тя вдига очи от чаршафите, които пере.

Той й припомня.

— Веднъж ми каза, че си влюбена в него.

Хана навежда притеснено глава.

Караваджо се разхожда. За пръв път разглежда вилата отвън, наднича от верандата към градината.

— Да, ти го обичаше. Подлудяваше ни с всяко ново сведение за Джузепе. Какъв мъж! Най-великият във всяко отношение, така казваше. И всички трябваше да се съгласяваме с теб — едно наперено шестнайсетгодишно хлапе.

— Чудно, какво стана с това хлапе? — Тя простира чаршафа върху парапета на фонтана.

— То налагаше своята воля с опасна сила.

Тя върви по камъните между прораслата в цепнатините трева. Носи черни чорапи и тъничка кафява рокля. Подпира се на перилата.

— Мисля, че наистина дойдох заради Верди — нещо дълбоко в мен ме накара, признавам. Ти беше заминал, а и баща ми отиде на война… Виж соколите. Идват тук всяка сутрин. Наоколо всичко е разрушено и се разпада. Само в този фонтан тече вода. Съюзниците прекъснаха водопровода, преди да тръгнат. Мислеха, че така ще ме накарат да замина.

— Трябвало е да заминеш. Този район още не е разчистен. Има неизбухнали бомби на всяка крачка.

Тя се приближава и слага пръст на устата му.

— Радвам се, че си тук, Караваджо. Точно ти. Не ми казвай, че си дошъл да ме убеждаваш да си тръгна.

— Искам да намеря малък бар, където имат Wurlitzer, и да пия, без да избухват шибаните бомби. Да слушам Франк Синатра. Трябва да си намерим музика отнякъде — предлага той. — Добре ще е за пациента ти.

— Той е още в Африка.

Наблюдава я. Чака да добави нещо, но това е всичко, което може да се каже за англичанина.

— Някои англичани обичат Африка. Част от мозъка им отразява съвсем точно пустинята. Там са в свои води — промърморва той.

Улавя лекото кимване на главата й. Слабо лице. Къса коса. Няма го воала на мистериозните дълги къдрици. Каквото и да е състоянието й, тя изглежда спокойна в собствения си свят. Бълбукането на фонтана в дъното, соколите, разрушената градина.

Може би това е начинът човек да приключи една война, мисли си той. Ранен мъж, за когото да се грижиш, няколко чаршафа за пране на фонтана, стая, нарисувана като градина. Сякаш всичко останало е застинало минало — и то много преди Верди, Медичите със свещ в ръка, които размишляват над нова балюстрада или прозорец в присъствието на най-добрия архитект на петнайсети век, поканен да измисли още по-достойна рамка за разстилащата се гледка.

— Ако останеш — казва тя, — ще се нуждаем от повече храна. Засадила съм зеленчуци, имаме торба боб, но ще ни трябват и пилета.

Наблюдава го с очакване, познава неговите умения, макар че не ги назовава.

— Загубих смелост.

— Аз ще дойда с теб — предлага Хана. — Ще бъдем заедно. Ще ме научиш да крада, ще ми покажеш как се прави.

— Не разбираш. Нямам вече кураж.

— Защо?

— Хванаха ме и за малко да ми отрежат ръцете.

 

 

Понякога нощем, когато англичанинът спи, тя затваря книгата и тръгва да търси Караваджо. Намира го легнал в градината до каменния парапет на фонтана да гледа звездите, или пък го съзира на долната тераса. Началото на лятото е и италианецът не може да спи на затворено. По-голямата част на нощта прекарва на покрива до порутения комин, но види ли дребната фигура да прекосява терасата в тъмното, той се спуска безшумно долу. Тя го зърва при обезглавената статуя на някакъв граф, върху чийто отсечен врат се мъдри една от местните котки, която само чака да се мерне някой, за да започне да мяучи. Караваджо винаги се преструва, че Хана го е намерила, той познава мрака и напие ли се, твърди, че е отгледан от семейство бухали.

Двамата са там, горе, а в далечината — Флоренция и нейните светлини. В някои моменти го смята за безумен, в други й се струва прекалено спокоен. През деня движенията му се открояват по-добре. Тя забелязва, че над бинтованите длани ръцете му са схванати, вижда как, вместо да извие глава, за да посочи нещо високо на хълма, той се извръща с цяло тяло. Но никога не споменава за това.

— Моят пациент мисли, че смляната паунова кост е велико целебно средство.

Той поглежда към нощното небе.

— Да.

— Ти шпионин ли беше тогава?

— Не съвсем.

В тъмната градина той се чувства някак по-удобно, сякаш е невидим. Само газената лампа в стаята на пациента мъждее в нощта.

— От време на време ни пращаха да проникнем в тила. Тук аз бях хем италианец, хем крадец. Не можеха да повярват на късмета си и много ме използваха. Бяхме четирима-петима. Представях се добре, докато веднъж случайно ме заснеха. Представяш ли си? Бях облякъл смокинг, официален костюм, за да вляза на някакъв прием и да открадна едни документи. Бях си истински крадец. Нито голям патриот. Нито велик герой. Просто моите способности бяха официално признати. Но една от жените имаше фотоапарат, правеше снимки на немските офицери, а аз се разхождах из балния салон. Хвана ме в движение. Чух само щракащия звук, обърнах се рязко и лицето ми се оказа точно пред обектива. И така внезапно всичко в бъдещето стана опасно. Вероятно беше любовница на някой от генералите.

Всички снимки, направени през войната, се промиваха в държавни лаборатории под контрола на Гестапо и в лабораторията в Милано щяха да установят, че не съм в списъка на гостите и да ми направят досие. Трябваше да опитам да открадна лентата.

 

 

Тя наблюдава англичанина, чието спящо тяло вероятно е далеч в пустинята и там го лекува мъж, който неуморно топи пръсти в паничката на сгънатите си ходила, навежда се и маже изгорялото лице с тъмна паста. Тя усеща тежестта на ръката на бедуина върху собствената си шия.

Минава по коридора, спира при хамака, покатерва се и въжетата се залюляват.

В минутите, преди да заспи, се чувства най-жива, прескача от спомен в спомен, пренася отделни мигове в леглото, както децата си лягат с учебниците и моливите. До настъпването на тези мигове денят й изглежда хаотичен и неподреден, сега натежалото от случки и събития тяло правеше необходимата счетоводна регистрация на всичко. Денят беше оставил нещо от себе си и Караваджо. Една причина, една драма и един откраднат образ.

 

 

Тръгва си от приема с кола. Гумите скриптят по чакъла на извиващия се път, автомобилът мърка към изхода в спокойната като мастилено петно лятна нощ. През цялата вечер до края на сбирката той беше следил фотографката. Успяваше да изчезне с мигновено завъртане при всяко насочване на фотоапарата към него. Вече знаеше, че тя снима, и лесно избягваше обектива. Включва се в разговора — казва се Анна, любовница е на генерал, който ще остане тук, във вилата, и на сутринта ще отпътува през Тоскана на север. Смъртта на жената или нейното внезапно изчезване ще предизвикат подозрения. В тези времена всичко необикновено се разследва.

Четири часа по-късно притичва по тревата по чорапи — луната чертае превита на кълбо сянка. Спира при алеята и бавно пристъпва по чакъла. Поглежда към вила „Козима“, нагоре към квадратните стъклени луни. Дворец на жените на войната.

Фарове на кола нахлуват като струи от маркуч в стаята, в която някак се е напъхал. Застива с крак във въздуха — вижда познатите от балния салон женски очи, заковани в него. Някой се движи отгоре й, пръстите му ровят в русата коса. Няма съмнение, че тя бе различила мъжа, когото бе фотографирала тази вечер на многолюдния прием. Случайността го бе заварила в същата изненадана поза, полуобърнат към светлината, тялото му очертано в мрака. Светлината от фаровете се плъзга към ъгъла на стаята и изчезва.

Мракът отново се възцарява. Не знае какво да предприеме. Ще прошепне ли тя на мъжа, който я чука, за другия човек в стаята? Гол крадец. Гол убиец. Трябва ли да се приближи с ръце, готови да счупят нечий врат, към двойката на леглото?

Чува как мъжът продължава да я люби, чува мълчанието на жената — нито гък, — чува как тя мисли с очи, вперени през тъмнината в него. Всъщност по-добре би звучало нейното измисляне вместо мислене. Само една сричка, впуска се Караваджо в разсъждения, която придава нюанс на размислите, както незначителна част може да усложни непредвидено ремонта на повреден велосипед. Думите са истински дяволи. Един приятел му беше разправял, че са по-големи дяволи и от най-капризната цигулка. Пред очите му отново е русата й коса, вързана с черна панделка.

Долавя бръмченето на колата по обратния път. Очаква фаровете отново да плиснат лъчи. Лицето, което изплува от мрака, е все още напрегнато като насочена стрела. Лъчът светлина се придвижва от главата й към тялото на генерала и се плъзга по килима. После докосва Караваджо и тръгва по неговото тяло. Тя потъва в непрогледно черно. Заслепен, той тръсва глава и с фотоапарата в ръце имитира движение на прерязване на гърло, за да бъде съвсем ясен. Лъчът отминава. Мракът отново го обгръща. Чува я да простенва уж от удоволствие, но всъщност това е знак към него, че е разбрала. Няма думи, нито следа от ирония, просто се споразумяват по морзовата азбука на съучастничеството и той разбира — значи може спокойно да се промъкне към верандата и да скочи в нощта.

 

 

По-трудно беше да намери стаята й. Влезе във вилата и тихо премина покрай полуосветените стени на коридорите от седемнайсети век. Спалните бяха притихнали, тъмни — скришни джобове на скъпа дреха. Единственият начин да мине покрай пазачите бе да се направи на невменяем. Съблече се съвсем гол и остави дрехите си в цветната леха.

Шляе се гол по стълбите към втория етаж, където са пазачите. Навежда се и гледа присмехулно през ключалките, прегънат на две. Мушка с лакът пазачите и подхвърля за поканата тази вечер al fresco, така ли беше? Или прелъстяване а cappella?

Дълъг коридор на третия етаж. Пазач до стълбището и още един на двайсетина крачки от първия. Твърде далеч. Налага се да изиграе небрежна театрална походка, наблюдаван от пазачите с подозрение и мълчаливо пренебрежение. Върви наперено, спира пред една сцена от стенописите в коридора, изобразяваща магаре сред горичка. Накланя глава към стената почти в унес, после тръгва отново, спъва се, но веднага се изправя и запристъпва стегнато. Маха с лявата си ръка към тавана, гъсто населен с херувимчета, и те с голи задници като неговия, поздрав от крадеца, кратък победен валс и изрисуваната сцена минава покрай него — замъци, черно-бели duomoss^[3] и възнесени светци в този вторник по време на войната, които бдят над живота му и театъра, който разиграва, Караваджо стои на плочките и търси снимката си. Поглажда се по голите гърди, сякаш търси пропуска, хваща пениса си и се преструва, че отключва с него вратата, пазена от караула. Смее се, залита назад, нацупен от неуспеха, и с тананикане се шмугва в съседната стая. Отваря прозореца и излиза на верандата. Тъмна, красива нощ. Покатерва се на парапета и се спуска на долната тераса. Сега вече може да влезе в стаята на Анна и нейния генерал. Посреща го мирис на парфюм.

Стъпки, които не оставят следи. Тяло без сянка. В търсене на образа от филмовата лента той прилича на човека, изгубил сянката си, от приказката, която разказа преди години на едно дете.

Вече в стаята забелязва, че любовната сцена започва. Рови в нейните дрехи, разхвърляни по облегалките на столовете и по пода. Ляга и започва да лази по килима с надеждата да се натъкне на фотоапарата. Пълзи с разперени като перка на вентилатор ръце, ала нищо не открива. Няма капка светлина.

Изправя се, бавно протяга ръце и напипва мраморна гръд. После каменна ръка. Вече прозира мислите на фотографката — апаратът виси закачен на ръката. В този момент чува бръмченето на кола — и тогава жената го вижда на внезапно разлялата се светлина.

Караваджо гледа Хана — седи срещу него, взира се в очите му, сякаш иска да го разгадае, да хване потока на мисълта, както правеше жена му. Следи я как го души в търсене на следа. Той зарива стъпките си и отново поглежда към нея. Очите й са безгрешни, чисти като река и безупречни като красив пейзаж. Хората се губят в тях. Може сам да се скрие в дълбините им. Но сега момичето го гледа въпросително, озадачено върти глава като куче, което долавя тонове и звуци, нетипични за човешката реч. Седи срещу него и го гледа, загърбила тъмните кървавочервени стени, които Караваджо не харесва, с черни коси, слабичка, с маслинен загар, побрал слънцето на тази земя, прилича на жена му.

Той не мисли за нея, макар че само да се обърне, може да си припомни всяко нейно движение, да опише всяка нейна черта, тежестта на дланта й върху сърцето му нощем.

Седнал, с ръце под масата, наблюдава момичето как яде. Винаги сяда с Хана на обяд и вечеря, макар че все още предпочита да се храни сам. Суета, мисли си той. Тленна суета. Беше го видяла през прозореца да се храни с ръце, седнал на едно от трийсет и шестте стъпала пред параклиса, без нож и вилица, досущ като хората от Изтока. Посребрена набола брада, тъмно сако — чак сега забелязва италианеца в него. С всеки изминал ден го вижда все по-ясно.

На фона на червеникавите стени кожата на момичето с момчешки подстригана коса тъмнее. Познаваше баща й и нея още от Торонто. Преди войната. Тогава беше крадец, женен мъж, промъкнал се в избрания от него свят с ленива самоувереност, мамеше богатите със завидно умение и омайваше жена си Джанета и малката дъщеря на своя приятел.

Но сега почти всичко около тях е престанало да съществува и те се вглеждат един в друг. През тези дни в хълмистия град до Флоренция, на завет във вилата, когато вали, мечтаещ с отворени очи на единствения тапициран стол в кухнята, изтегнат в леглото или на покрива, той не крои никакви планове, тъне в бездействие и мисли само за нея. А тя е като вързана за умиращия мъж на горния етаж.

Всеки ден седи срещу момичето и го наблюдава как се храни.

 

 

Преди половин година от прозореца в дъното на коридора в болницата „Санта Киара“ в Пиза Хана съзерцаваше един бял лъв. Стоеше сам върху назъбените стени, бял като duomo или camposanto^[4], макар грубата му и семпла форма да напомняше други времена. Беше като подарък от миналото, който настоява да бъде приет. При все това тя го почувства като най-близък от всичко, което я заобикаляше. В полунощ се взираше през прозореца и знаеше, че той е там, в мрака на военния режим на тока, и че ще се появи на зазоряване, както ще осъмне и самата тя. В пет, в пет и половина, после в шест Хана поглеждаше нагоре и виждаше силуета му да изплува все по-ясен и по-ясен. Той бе нейният страж нощем, когато обикаляше леглата на пациентите. Лъвът беше оцелял в бомбардировките, но войниците бяха разрушили приказните красоти наоколо и сега стърчеше налудничаво като човек, изпаднал в шок.

Болницата бе разположена в стария манастир. Дърветата и храстите, грижливо подкастряни стотици години, отдавна нямаха нищо общо с придадените им някога форми на животни. Денем сестрите бутаха количките на своите пациенти сред неузнаваемите дървеса и храсталаци. Само белите камъни изглеждаха вечни.

Сестрите също бяха в шок от непрекъснато умиращите край тях хора. Изпадаха в стрес от най-малкото вълнение, дори от едно писмо. Случваше се да носят откъсната ръка по коридора или да попиват кръв, която не спираше да тече, сякаш раните бяха кладенци. Престанаха да вярват и да се уповават. Рухнаха като мъже сред експлозията на мина. Така рухна и Хана в болницата „Санта Киара“, когато някакъв служител мина покрай стотици легла, за да й предаде писмо с вестта за смъртта на баща й.

Бял лъв.

Скоро след това видя обгорелия англичанин. Човешко същество, което приличаше на опърлено животно, неподвижно и окадено, нейното убежище. Минаха месеци, и ето, че той е последният й пациент във вила „Сан Джироламо“, тяхната война е свършила, двамата са отказали да се върнат с другите в болниците в Пиза. На пристанищата като Соренто и Марина ди Пиза се тълпят американски и английски войски, които чакат ред да си заминат. За разлика от другите Хана изпра униформата си и я върна сгъната на заминаващите сестри. Предупредиха я, че войната не навсякъде е свършила. Не, край на войната, отвърна тя. Тази е приключила. Тази тук. Ще изглежда като дезертьорство, казаха й. Това не е дезертьорство. Аз ще остана. Осведомиха я за неразчистените мини, за липсата на вода и храна. Хана се качи при обгорелия мъж и му съобщи, че остава.

Той не отговори, не можеше дори главата си да обърне. Само пръстите му се плъзнаха по бялата й ръка. Заровиха се, черни, в косата й, а тя се наведе. Хладина проникна в овъглената плът.

На колко си години?

Двайсет.

Имало един херцог, започна англичанинът, който на смъртния одър пожелал да го качат на кулата в Пиза, за да умре с поглед в пейзажа, който се шири наоколо.

Приятел на баща ми пък искаше да умре в ритъма на шанхайски танц. Не знам какво е това. Просто го беше чул отнякъде.

С какво се занимава твоят баща?

Той е… той е на война.

Ти също си на война.

Не знае нищо за този човек. Дори след като се е грижила за него повече от месец и му е осигурявала дозите морфин. В началото се притесняваха, защото бяха съвсем сами. После неусетно преодоляха неудобството. Пациенти, доктори, сестри, оборудване, чаршафи, хавлиени кърпи — всички и всичко бе закарано във Флоренция, на път за Пиза. Тя имаше скътани таблетки кодеин, както и морфин. Наблюдаваше отпътуването им, опашките от камиони. Е, хайде, довиждане. Помаха за сбогом от неговия прозорец и затвори капаците.

 

 

Зад вилата се издигаше висок каменен зид, по-висок от самата къща. На запад се разстилаше дълга градина с ограда, а двайсет мили по-надолу се беше проснала като килим Флоренция, често забулена от мъглите в долината. В съседство — вила „Медичи“, вилата на генералите, един от които според слуховете изял славей.

Вила „Сан Джироламо“ беше построена като крепост срещу съблазните на дявола. Крайниците на повечето статуи бяха отнесени от бомбардировките още в първите дни. Сградата не се различаваше много от пейзажа. Разрушените стени стърчаха в изровената и опожарена от експлозиите земя. За Хана запустелите градини бяха досущ като стаите. Копаеше само по краищата им и внимаваше за мини. С бясна страст, присъща само на градските деца, тя започна да засява мястото до къщата, чиято почва бе най-плодородна. Въпреки изпепелената пръст, въпреки липсата на вода. Някой ден там щеше да има лимонена горичка, стаи от зелена светлина.

* * *

Караваджо прекрачи прага на кухнята и видя, че Хана седи прегърбена над масата. Не виждаше лицето й, нито ръцете, скръстени на гърдите — виждаше само голия й гръб и раменете.

Не спеше, а леко потрепваше. С всяка конвулсия на тялото се поклащаше и главата й.

Караваджо стоеше безмълвен. Хората губят най-много енергия, когато плачат. Беше преди изгрев-слънце. Беше опряла лице на тъмната дървена маса.

— Хана!

Тя замря, сякаш се надяваше, че така ще стане невидима.

— Хана!

Хана зарида и звукът заседна помежду им като река без брод.

Колебаеше се дали да докосне голите й рамене.

— Хана!

Постави бинтованите си ръце на раменете й. Тя продължи да трепери. Най-дълбоката мъка, помисли той. Единственият начин да се измъкнеш от нея е да я излееш докрай.

Тя се изправи с наведена глава. Застана срещу него, откъсвайки се от магнетизма на масата.

— Не ме докосвай, ако смяташ да ме чукаш! — Беше само по пола, а кожата й бледнееше. Сякаш току-що бе станала от леглото. Единствено хладният въздух, проникнал откъм хълмовете, я загръщаше в мантията си.

Лицето й бе червено и мокро.

— Хана!

— Какво разбираш ти!

— Защо го обожаваш толкова много?

— Обичам го.

— Не го обичаш, обожаваш го.

— Моля те, иди си, Караваджо!

— Обвързала си се с жив труп. Трябва да има някаква причина.

— Той е светец. Така мисля. Окаян светец. Има ли такива? Иска ти се да го закриляш.

— На него му е безразлично!

— Да, но аз го обичам.

— На двайсет години да се откажеш от света, за да обичаш един призрак!

Караваджо замълча.

— Трябва да се пазиш от тъгата. Тъгата е много близо до омразата. Ще ти кажа нещо, което научих в този живот. Поемеш ли част от нечия горчилка, за да облекчиш някого, започваш да трупаш чуждата отрова у себе си. Онези мъже в пустинята са по-умни от теб. Досетили са се, че могат да го използват, и са го спасили, а когато е станал непотребен, са го изоставили.

— Остави ме!

 

 

Остане ли сама, тя присяда навън и в нея отеква пулсиращият нерв на глезена й, мокър от високата трева сред овошките. Обелва слива, намерена в градината и донесена за по-късно в тъмния джоб на памучната рокля. Когато е сама, си представя кой би могъл да се зададе по стария път, откъм зелената горичка с осемнайсетте кипарисови дървета.

Англичанинът се събужда. Тя се навежда над тялото и поставя в устата част от сливата. Устата остава отворена, задържа плода като вода, челюстта е неподвижна, сякаш всеки миг ще заплаче от радост. Тя усеща в гърлото си сливата, която той преглъща.

Той повдига ръка към лицето си и обърсва последната капка от устните, като роса, която езикът му не може да достигне. После пъха пръст в устата си и го облизва. Слушай сега за сливите! Когато бях малък…

* * *

След първите няколко нощи повечето легла бяха използвани за подпалки. Огънят бе единственото им оръжие срещу студа. Наложи се да вземе хамака на един починал пациент. Забиваше клиновете на различни места. В която стая искаше да се събуди, там и лягаше, полюшвайки се над мръсотията, барута, локвите и плъховете, които слизаха от горния етаж. Всяка вечер се покатерваше и влизаше в сиво-кафявата обител на духа на умрелия войник, издъхнал въпреки грижите й.

Чифт кецове и хамак. Това бе всичко, което бе отнела от другите в тази война. Събуждаше се под ивицата лунна светлина, плъзнала по тавана. Увита в старата риза, с която винаги спеше. Роклята — провиснала на пирон до вратата. Вече беше топло и не се нуждаеше от завивки. Преди, когато беше студено, трябваше да горят дървените мебели.

Нейният хамак, нейните кецове и нейната рокля. Чувстваше се сигурна в миниатюрния свят, който бе съградила. Двамата мъже кръжаха като далечни планети, всеки в своята орбита от спомени и самота. Караваджо, обаятелният приятел на баща й от Канада, лежи в тъмното. В онези минали времена бе способен без усилия да внесе хаос в кервана от жени, на които се отдаваше с най-голямо желание. Крадец, отказал да работи с други мъже, защото им нямал вяра. Той общуваше със своя пол, но предпочиташе жените и така лесно се хващаше в техните мрежи. На зазоряване, когато се промъкваше вкъщи, тя го намираше заспал в креслото на баща й, изтощен от професионални и лични грабежи.

Тя мислеше за Караваджо. Има такива хора, просто трябва да се вкопчиш в тях, да се впиеш в плътта им, за да не полудееш в тяхната компания. Да ги сграбчиш за косата и да стискаш като удавник, за да те примъкнат към себе си. Иначе както си ходят по улицата, тъкмо преди да ти махнат за поздрав, ще прескочат близката ограда и няма да ги видиш с месеци. Чичко Караваджо винаги изчезваше.

И нахлуваше в покоя ти с разтворени за прегръдка обятия, с разтворени криле. Този човек лежеше сега в тъмното, на пост като нея, някъде близо до входа на голямата къща. Да, това бе Караваджо. А онзи горе е англичанинът от пустинята.

Дори при най-тежките случаи тя съумяваше да оцелее, като се дистанцираше от пациентите. Ще го преживея. Няма да се предам. Така си даваше сила в окопите на своята война, докато пълзяха към градовете, прекосиха Урбино, Ангиари, Монтерки, влязоха във Флоренция, продължиха нататък и стигнаха до другото море край Пиза.

За пръв път видя англичанина в болницата в Пиза. Човек без лице. Абаносова хралупа. Всичките му документи за самоличност изгорели. Части от обгореното му тяло и лице бяха напръскани с танин, който се бе втвърдил и образувал защитен слой над разранената кожа. Около очите имаше дебел слой виолетово антисептично мазило. Нищо не бе останало незасегнато от огъня.

 

 

Понякога събира две-три одеяла и се пъха под тях — отпуска се под тежестта им. Когато лунната светлина се плъзне по тавана и я събуди, тя остава да лежи в хамака, а мислите й се реят. За нея спането е противоположност на почивката — единственото състояние на истинско удоволствие. Ако беше писател, щеше да вземе моливите и бележниците си и заедно с любимата си котка да пише в леглото. Външни хора и любовници никога няма да прекрачат прага на нейната стая.

Да почиваш, значи да приемаш всички страни на света, без да ги обмисляш. Къпане в морето, преспиване с войник, който никога не ще узнае името ти. Нежността към непознатото и безименното е всъщност нежност към собственото ти същество.

Размърдва крака под тежестта на войнишките одеяла. Плува във вълнената тъкан, както англичанинът в парцалената си плацента.

Това, което й липсва, са бавното смрачаване и познатият шепот на дърветата. През цялото си детство в Торонто се учеше да разгадава лятната нощ. Там тя можеше да бъде истинската Хана — изтегната в леглото или кацнала в унес на пожарната стълба, с коте в ръцете.

Тогава неин учител беше Караваджо. Показваше й как да се премята през глава. Сега ръцете му са винаги в джобовете и той жестикулира с рамене. В коя ли страна го беше запратила войната? Тя учи в Женския медицински колеж и замина за Италия по време на нападението над Сицилия. Беше през 1943-а. Първа канадска пехотна дивизия си проправи път до Италия, Тогава полевите болници започнаха да приемат разпадащите се тела като изхвърлена по тъмно пръст от тунел. След битката при Арецо, при първото отстъпление на войските, тя бе ден и нощ сред ранените. Изкара три денонощия без почивка и накрая легна на пода до един дюшек, върху който имаше покойник. Спа дванайсет часа — затвори очи и се скри от света.

Когато се събуди, извади ножицата от порцелановото легенче, наведе се и започна да реже косата си, без да съблюдава дължина или форма — режеше, без да спре. Не можеше да изтрие натрапчивия спомен от предишния ден, когато, навеждайки се над един ранен, потопи коси в кръвта му. Искаше да изличи завинаги този допир до смъртта. Опипа главата си, за да види дали не са останали кичури, и отново се изправи лице в лице към стаите с ранени.

Повече не се погледна в огледало. Войната ставаше все по-страшна. Научаваше за смъртта на нейни познати. Страхуваше се, че след като измие кръвта от лицето на някой пациент, ще види баща си или кафеджията от Данфорд авеню^[5]. Ставаше все по-сурова към себе си и към пациентите. Единственият начин, по който можеха да се спасят, беше да намерят смисъл, но смисъл нямаше. Кръвта замъгляваше съзнанието. Започваше да се пита какво е Торонто и къде се намира? Светът се превръщаше в капан. Хората се ожесточаваха срещу ближните си — войници, доктори, сестри, цивилни. Хана се навеждаше все по-ниско над раните, а устните й шепнеха ли, шепнеха.

Наричаше всекиго „приятел“ и се смееше на песента за Франклин Д.

Дали Франклин ме обича,

щом „приятел“ ме нарича?

Попиваше кръвта, която все не спираше. Изваждаше парчета шрапнел с чувството, че пренася тонове метал от огромното човешко тяло, за което се грижеше, докато армията се придвижваше на север. Една нощ, когато поредният пациент умря, тя наруши правилника, взе кецовете от торбата му и ги обу. Бяха й доста големички, но удобни.

Лицето й ставаше все по-сурово и по-слабо. Лицето, което Караваджо щеше да види по-късно. Слабееше най-вече от умора. Беше непрекъснато гладна. Храненето на пациенти, които не можеха или не искаха да ядат, я довеждаше до яростна изнемога. Не можеше да гледа как хлябът се рони и супата изстива, обзета от желанието да ги изгълта начаса. Не изпитваше нужда от нещо екзотично, просто хляб, месо. В един от градовете към болницата имаше и пекарна за хляб, където в свободното си време се разхождаше сред майсторите и вдъхваше въздуха и мириса на хляб. По-късно, когато се намираха на изток от Рим, й подариха земна ябълка.

Чувстваше се особено, когато спеше в базилики и манастири, разквартирувана с ранените, придвижващи се на север. Умреше ли някой, тя сваляше картончето от леглото, така че санитарите да забележат липсата му отдалеч. После излизаше от масивната каменна сграда навън в пролетта, зимата или лятото — сезони, чието присъствие изглеждаше архаично като възрастен господин, приседнал в очакване да свърши войната. Независимо от времето тя оставаше навън. Искаше да диша въздух, чист от човешки миризми, търсеше лунна светлина, макар и процеждаща се през проливен дъжд.

Здравей, приятел. Сбогом, приятел. Кратки грижи. Договорът изтичаше с пристигането на смъртта. Нищо в характера и миналото й не подсказваше, че от нея може да стане сестра. Но с отрязването на косите си тя постави началото на едно споразумение, което продължи до разполагането им на бивак във вила „Сан Джироламо“, северно от Флоренция.

По това време, на едно по-скоро печално честване на някаква местна победа в хълмистия град, тя обяви, че няма да се върне във Флоренция или в Рим, или в която и да е друга болница. Нейната война бе свършила. Щеше да остане с обгорения мъж, когото наричаха „английския пациент“. Беше напълно сигурна, че той никога не ще може да бъде пренесен на друго място поради чупливостта на крайниците му. Ще налага очите му с беладона, ще прави бани за облекчаване на вроговената кожа и обширните изгаряния. Беше предупредена за опасностите в болницата — стар женски манастир, който месеци наред е бил немско укрепление, обстрелвано със снаряди и огън от съюзниците. Нищо нямаше да остане в болницата, мястото бе достъпно и за крадците. Въпреки това тя отказа да тръгне. Съблече униформата на медицинска сестра, извади от вързопа кафявата басмена рокля, която отдавна носеше със себе си, и я облече. С кецове и детска рокля напусна войната. Достатъчно се бе движила напред-назад по тяхно желание. Ще стои в тази вила с английския пациент, докато монахините не си поискат обратно светата обител. Чувстваше, че може да разбере нещо за него, нещо, в което да пусне корени, да се скрие и да обърне гръб на времето. Долавяше валсова лекота в начина му на говорене и мислене. Тя искаше да спаси този безименен мъж с остатъци от лице, един от стотиците, минали през нейните грижи по време на бойните действия на север.

Облечена в басмената си рокля, тя напусна честването. Отиде в стаята на сестрите и седна. Нещо блесна в окото й и тя улови погледа на едно кръгло огледалце. Бавно се надигна и приближи. Беше много малко, но все пак имаше вид на луксозна вещ. Преди повече от година бе престанала да се оглежда, само мимоходом зърваше сянката си по стените. Всичко, което се виждаше в огледалото, бе една буза — трябваше да го отдалечи, ръката й трепереше. Съзерцаваше собствения си миниатюрен портрет, сякаш изучаваше брошка. Тя. През прозореца долиташе глъч от пациентите, изведени в колички на слънце. Смях и закачки с персонала. Само тежко ранените лежаха вътре. Усмихна се на себе си. Здравей, приятел. Взряна в собствения си образ, тя опитваше да се познае.

* * *

Мрак между Хана и Караваджо, докато се разхождат в градината. Той започва да говори по познатия провлечен начин.

— Бяхме на някакъв рожден ден късно вечерта на Данфорд авеню. В ресторант „Нощната пеперуда“. Спомняш ли си, Хана? Всеки трябваше да изпълни нещо. Баща ти, аз, Джанета, приятелите. Тогава ти за пръв път каза, че искаш да попееш. Още ходеше на училище и беше научила песента в час по френски. Тържествено стъпи на стола и се покачи на дървената маса сред чиниите и запалените свещи.

— „Alonson fan!“

— Изпя я с лявата ръка на сърцето. Alonson fan! Половината от хората не знаеха какво, по дяволите, пее това момиче, може би и ти самата не знаеше какво значат всички думи, но бе наясно със смисъла на песента. Бризът, нахлуващ през прозореца, развяваше полата ти над свещите, подгъвът почти докосваше пламъка. На дървения плот глезените ти белееха като тлееща жарава. Погледът на баща ти — вперен нагоре. От теб като от чудотворец се лееха думи на непознат език, ясни и категорични. Пламъкът на свещите потрепваше на опасно разстояние от роклята. Когато свърши, се изправихме на крака, а баща ти те пое в ръцете си.

— Бих могла да махна тези превръзки от ръцете ти. Аз съм медицинска сестра все пак.

— Те са много удобни. Като ръкавици.

— Как се случи това?

— Хванаха ме, докато прескачах прозореца на една жена. Онази, за която ти разправях, че ме снима. Не беше по нейна вина.

Хваща китката му и масажира мускула над нея.

— Нека ти помогна.

Изважда превързаните ръце от джобовете на палтото. През деня са сиви, но на тази светлина излъчват сияние.

Хана отстъпва назад и започва да отмотава като илюзионист неспирната бяла лента. Приближава се към чичото от детството. Забелязва в очите му надежда да срещне погледа й, за да отложи това, което ще последва. Тогава тя се втренчва в него.

Шепите му — долепени една до друга като паничка. Тя протяга ръце към неговите, лицето й се плъзга покрай бузата му и се сгушва във врата. Напипва дланите — твърди и оздравели.

— Трябваше да преговарям за това, което ми оставиха.

— Как?

— Ами с всичките тези умения, които имах.

— А, спомням си. Не, не мърдай. Не се дърпай.

— Краят на войната е особено време.

— Да. Време на приспособяване.

— Да.

Протяга ръце нагоре, сякаш иска да поеме лунния сърп в чашата на своите длани.

— Отсякоха двата ми палеца, Хана, виж.

Остава в същата поза. Тя разглежда онова, което бе зърнала. Той обръща едната ръка, сякаш да покаже, че не е номер, че тази ямичка е мястото на отсечения палец. Посяга към блузата й.

Тя усеща под ключицата отделянето на плата от тялото — той го държи с два пръста и леко го придърпва.

— Така хващам памука.

— Когато бях малка, си те представях като Скарлет Пимпърнел^[6]. Сънувах, че заедно ходим по покривите. Ти идваше вкъщи със сандвичи в джобовете, с кутии за моливи, с нотни листове, отмъкнати за мен от някое пиано във Форест Хил^[7].

Лицето му тъне в мрак — сянка от листа върху устните му като плетеница на дамска дантела.

— Обичаш жените, нали? Обичаше ги.

— Защо в минало време? Обичам ги и сега.

— Сега тези неща изглеждат маловажни.

Той кимва с глава и мрежата от листа се изплъзва от устните му.

— Ти беше като художниците, които рисуват само нощем, на светлината на уличната лампа. Като онези събирачи на червеи с вързани за глезена тенекиени кутии от кафе и каски с прожектор, прицелен в тревата. Плъзнали из всички градски паркове. Ти ме заведе в онова кафене, където продаваха червеи. Като на борсата, така каза, цената на червеите ту се качва, ту пада — пет цента, десет цента. Хората се разоряваха или правеха състояния. Помниш ли?

— Да.

— Да се връщаме, става студено.

— Големите джебчии се раждат с еднакво дълъг показалец и среден пръст. Не се налага да бъркат дълбоко в джоба. Колко важен е един сантиметър!

Запътиха се към къщата, под дърветата.

— Кой те подреди така?

— Изпратиха една жена. Мислеха, че ще е по-болезнено. Докараха една от техните сестри. Китките ми бяха приковани с белезници към краката на масата. Когато отрязаха палците, ръцете сами се изхлузиха безжизнени. Неусетно, както се изпълняват желания насън. Мъжът, който извика сестрата, бе издал заповедта. Той даваше разпореждания, не тя. Ранучо Томазони. Жената бе невинна. Не знаеше нищо за мен — как се казвам, откъде съм, какво съм направил.

Когато влязоха във вилата, чуха англичанина да крещи. Хана остави Караваджо и хукна по стълбите, белите подметки на кецовете просветваха, следвайки извивките на перилата.

Гласът изпълваше коридорите. Караваджо влезе в кухнята, отчупи парче хляб и последва Хана. С приближаването към стаята крясъците ставаха все по-безумни. На вратата на спалнята той завари англичанина вторачен в едно куче с извита назад глава, сякаш потресено от писъците. Хана погледна към Караваджо и се усмихна.

— Не съм виждала куче от години. През цялата война не можах да видя нито едно.

Тя се наведе, прегърна животното и помириса козината, ухаеща на тревите от хълма. Побутна кучето към Караваджо и той го помами с хляба. Тогава англичанинът видя Караваджо и зяпна. Изглежда, му се привидя, че кучето, вече скрито зад гърба на Хана, се е превърнало в човек. Караваджо взе животното на ръце и излезе.

 

 

Мисля, заговори англичанинът, че това е стаята на Полициано. Трябва да сме в неговата вила. Водата, която се лее от тази стена, е средновековен фонтан. Често са се събирали в тази стая.

Това беше болница, тихо обясни тя. Преди много години тук е имало манастир. После армиите го превзеха.

Мисля, че беше вила „Брусколи“. Полициано — голямото протеже на Лоренцо. Говоря за 1483 година. Във Флоренция, на стенописите в църквата „Света Троица“, могат да се видят Медичите заедно с Полициано, облечен в червена мантия. Внушителен, грандиозен мъж. Гений, изкачил се до най-високото стъпало в обществото.

Късно след полунощ той беше отново буден.

Добре, разказвай ми, мисли си тя, поведи ме нанякъде. Мислите й не могат да се откъснат от ръцете на Караваджо. Караваджо, който сега вероятно храни безпризорното куче — дава му нещо от кухнята на вила „Брусколи“ или както там се казваше.

Кипял е страхотен живот. Кинжали и политика, триетажни шапки, плътни чорапи и перуки. Копринени перуки! Савонарола идва малко по-късно, а заедно с него и Кладата на суетата. Полициано превежда Омир. Написва великата поема, посветена на Симонета Веспучи, знаеш за нея, нали?

Не, отвърна през смях Хана.

Нейни портрети са пръснати из цяла Флоренция. Умира от туберкулоза на двайсет и три. Той я е прославил в „La Stanze per la Giostra“. Ботичели рисувал сцени от нея, Леонардо рисувал сцени от нея. Полициано е изнасял всяка сутрин два часа лекция на латински и два часа следобед на гръцки. Един от приятелите му, Пико дела Мирандола, необуздан, високо издигнат светски мъж, внезапно се отвърнал от него и се присъединил към кръга на Савонарола.

Това бе прякорът ми като дете. Пико.

Да. Мисля, че много неща са станали тук. Този фонтан на стената. Пико, Лоренцо, Полициано и младият Микеланджело. Те са държали в едната ръка стария свят, а в другата — новия. Библиотеката изнамира последните четири книги на Цицерон. Внасят жираф, носорог и додо. Тосканели рисува карти на света по сведения от кореспонденция с търговците. Сядали са в тази стая пред бюста на Платон и са спорили по цели нощи.

И изведнъж от улицата долита викът на Савонарола: „Покайте се! Идва потопът!“ И всичко било пометено — свободата на волята, стремежът към изисканост, славата, правото да боготвориш както Платон, така и Христос. Дошло времето на кладите — горенето на перуки, книги, животински кожи, карти. Повече от четиристотин години след това отвориха гробовете. Костите на Пико — цели. В ковчега на Полициано — само прах.

Хана слушаше. Англичанинът прелистваше своята книга със залепени откъси от книги и четеше за важни карти, завинаги изпепелени в огъня, за изгарянето на статуята на Платон — мраморът се разпада на люспи от топлината, мъдростта се напуква като фина плетеница от цепнатини по таван. А на зелените възвишения стои Полициано — души бъдещето. Пико, някъде долу в своята сива килия, наблюдава всичко с третото око на спасението.

 

 

Наля паничка с вода за кучето. Стар мелез, по-стар от войната.

Седна с гарафата за вино, която монасите от манастира бяха дали на Хана. Това беше нейната къща и той внимаваше да не обърка реда. Беше забелязал у нея признаци на връщане към нормален живот — ситни диви цветя — дребни подаръци, които сама си правеше. В избуялата градина се натъкна на тревни площи, окосени и изравнени с медицинските й ножици. Ако беше по-млад, щеше да се влюби.

Но не беше. Как ли го възприемаше тя? Ранен, неуравновесен, с посребрени къдри на тила. Никога не бе очаквал, че ще се почувства стар и мъдър. Всички бяха станали възрастни, но той още не бе усетил да поумнява с годините.

Наведе се да погледа как кучето пие вода. Беше късно, когато усети, че залита. Гарафата се прекатури. Той опита да се хване за масата.

Името ти е Давид Караваджо, нали?

Приковаха го с белезници за дебелите крака на дъбовата маса. По едно време се изправи в прегръдка с дървото, от лявата му ръка се стичаше кръв. Опита се да избяга, като разбие с масивния плот крехката врата, но се строполи на пода. Жената спря, ножът падна от ръцете й, не искаше да продължи. Чекмеджето се изхлузи от масата и падна с цялото си съдържание върху гърдите му. Може би вътре има пистолет, който мога да използвам… Тогава Ранучо Томазони вдигна бръснача и се приближи. Караваджо, нали така? Още не беше сигурен за името му.

Лежеше под масата и кръвта от ръцете му се стичаше върху лицето. Изведнъж мозъкът му се проясни. Измъкна белезниците от единия крак, блъсна стола, за да заглуши за миг болката, после се наклони наляво и изхлузи и другата си ръка. Навсякъде кръв. Ръцете му — негодни за нищо. Месеци след това се хващаше, че гледа палците на хората, като че ли нещастието бе породило у него завист. Но не, не беше само завист — то го бе състарило, сякаш онази вечер, прикован към краката на масата, го инжектираха с разтвор, който изсмука силата му.

Той се изправи замаян над кучето, застана над масата, напоена с червено вино.

Двама униформени пазачи, жената, Томазони и телефонен звън, непрекъснат телефонен звън, който отвлича Томазони от работата му, той оставя бръснача, язвителен шепот „Извинете“ и вдига слушалката с окървавена ръка. Не съм им казал нищо ценно, мисли Караваджо. Но може би не е така, защото изведнъж го пускат.

Тръгна пеша по „Виа ди Санто Спирито“ до едно място, дълбоко скътано в паметта му. Подмина църквата на Брунелески на път за библиотеката на Германския институт, където бе сигурен, че има човек, който би се погрижил за него. Внезапно осъзна защо са го пуснали. За да ги наведе на тази следа. Тогава кривна в съседната пряка, без да се обръща назад, никога назад. Търсеше огън на улицата, за да простре ръце над катранения пушек, виещ се от казана, докато раните се окадят и кръвта спре. Намираше се на моста „Света Троица“. Учуди се, че наоколо е пусто и няма движение. Седна на гладкия парапет, после се изтегна по гръб. Тишина. А преди малко, докато ходеше по улиците с ръце в джобовете, танковете и джиповете маниакално дефилираха.

Както си лежеше, минираният мост се взриви. Вълната на експлозията го изстреля нагоре, после го сгромоляса обратно — началото на края на света. Когато отново отвори очи, гигантска глава се полюшваше край него. Пое дъх и гърдите му се напълниха с вода. Беше потънал заедно с това брадато лице в плитките води на Арно. Посегна да го бутне, но не успя да го помръдне. Светлина озаряваше реката. Изплува на повърхността и видя водата в пламъци.

 

 

Късно вечерта, когато разказа тази история на Хана, тя рече:

— Спрели са изтезанията, защото съюзниците бяха наблизо. Взривявали са мостовете, напускайки града.

— Не знам. Може да съм им казал всичко. Чия ли беше главата? Непрекъснато звънеше телефонът в онази стая. Всички се смълчават, мъжът се отдръпва от мен, те го гледат — той слуша по телефона другия глас, който ние не чуваме. Чий ли беше? А главата?

— Давид, те отстъпваха.

 

 

Тя отваря „Последният мохикан“ на последната страница и започва да пише.

„Има един мъж Караваджо, приятел на баща ми. Винаги съм го обичала. Той е по-възрастен от мен, на около четирийсет и пет, мисля. Сега изживява мрачен период, загубил е самоувереността си. По някакво стечение на обстоятелствата попаднах под грижите на този приятел на баща ми.“

Затваря книгата, слиза в библиотеката и я скрива на най-високите лавици.

* * *

Както обикновено англичанинът спеше, дишайки през устата. Така дишаше и когато беше буден. Тя се надигна от стола и внимателно измъкна запалената свещ от ръцете му. Приближи се до прозореца и духна дима навън. Не обичаше да го гледа да лежи със свещ на гърдите, подигравайки се със смъртта, докато восъкът незабелязано капе по китката му. Сякаш се подготвяше за смъртния одър и търсеше начин да се вмъкне в собствената си смърт, като инсценира подходящата поза и светлина.

Стоеше на прозореца. Впиваше неумолими пръсти в косата си и дърпаше. Нощем или във вечерния полумрак кръвта от срязана вена е черна.

Трябваше бързо да се махне от тази стая. Внезапен пристъп на клаустрофобия и възбуда. Закрачи припряно по коридора, взе на няколко подскока стълбите, излезе на терасата и погледна нагоре, сякаш да зърне силуета на момичето, от който се бе отделила току-що. Влезе отново вътре. Блъсна обезобразената масивна врата на библиотеката, отиде до френския прозорец в дъното на стаята, откърти напречно закованите дъски и нощният въздух нахлу. Къде беше Караваджо, тя не знаеше. Почти всяка вечер той излизаше навън и обикновено се връщаше няколко часа преди изгрев. Във всеки случай в момента от него нямаше и следа.

Грабна сивия чаршаф от пианото и го повлече към ъгъла на стаята. След нея плъзнаха виещи се гънки, мятащи се в мрежата риби.

Мрак. До слуха и достигна далечен гръмотевичен тътен.

Стоеше пред пианото. Без да поглежда надолу, отпусна ръце и засвири само акорди — или скелета на мелодията. Завършваше всяка фраза с пауза, сякаш вадеше пълни с улов шепи, поглеждаше ги и продължаваше да цели основните акорди. Задвижи пръсти още по-бавно. Беше навела глава над клавишите, когато двама мъже се вмъкнаха през двойната врата, оставиха оръжието си до пианото и застанаха пред нея. Акордите застинаха сред внезапно пренаселилата се стая.

Ръцете — свободно по тялото, босият крак на басовия педал продължава песента, научена от майка й. Упражняваше я навсякъде — на кухненската маса, на стената, докато се качваше по стълбите, в леглото, преди да заспи. Вкъщи нямаха пиано. Ходеше да свири в кварталния клуб в събота сутрин, но през седмицата се упражняваше — на масата в кухнята пред тебеширените клавиши, които майка и рисуваше и триеше с гъба. Сега за пръв път свиреше на пианото във вилата, макар да живееше тук от три месеца. Още първия ден бе зърнала силуета му през двойната врата. В Канада пианото не може без вода. Отваря се капакът и се оставя чаша вода. След месец чашата е празна. Баща й казваше, че джуджетата пият вода само от пиано. Не ходят в сладкарница. Тя никога не повярва на това, но си помисли, че може би някоя мишка изпива водата.

Светкавица проряза долината — бурята пътуваше към тях цяла вечер — и тя видя, че единият от мъжете беше сикх. Спря да свири и се усмихна удивена, но все пак спокойна. Назъбената линия на светлината зад двата силуета бе мигновена, но успя да зърне тюрбана и блестящите мокри оръжия. Те лежаха в края на пианото, защото горният капак беше махнат преди няколко месеца и използван за болнична маса. Английският пациент би разпознал веднага оръжията. По дяволите. Беше заобиколена от толкова чужденци. Нито един от тях не бе чист италианец. Вила на небивалиците. Какво би си помислил Полициано за едно такова tableau^[8] от 1945-а — двама мъже и една жена около пианото, войната към своя край, оръжията проблясват мокри всеки път, когато светкавица се плъзне в стаята и я изпълни с цветове и сенки, през половин минута гръмотевица разцепва долината и звучи антифонна музика, акордите на „На чай отивам с мойта мила“.

— Знаете ли думите?

Те не помръднаха. Тя се отскубна от вцепенението и пръстите й се впуснаха в лудешка плетеница от звуци, които бе таила у себе си — джазът разтваряше непознати кътчета в сърцевината на мелодията и изтръгваше ново звучене.

На чай отивам с мойта мила

и всички други ми завиждат.

Аз пък само нея виждам,

на чай отивам с мойта мила.

Стояха с мокри дрехи и зърваха нейния силует в миговете, когато светлината изпълваше стаята — ръцете й на фона на светкавиците, ръцете и, потопени в техния блясък, как свирят в тъмнината между две просветвания напук на оглушителния тътен. Разбираха по съсредоточеното й лице, че не съществуват за нея. В този миг тя се опитваше да види ръцете на майка си, които накъсват вестника, навлажняват го на мивката в кухнята и изтриват от масата тебеширените клавиши, все едно, че трият правоъгълници на дама. После отиваше на своя ежеседмичен урок в кварталния клуб. Свиреше права — столът беше висок за нея, не достигаше педалите. Кракът й в летен сандал върху левия педал. Тракане на метроном.

Не искаше да се разделя с песента, не искаше да изостави думите на тази стара песен. Представяше си как отиват на чай — там, където никой не ги следва, — в един кът, целия с аспидастри^[9]. Вдигна поглед и кимна, за да даде знак, че песента свършва.

 

 

Караваджо не можа да види всичко това. Когато се върна, завари Хана и двамата сапьори да правят сандвичи в кухнята.