Майкъл Ондатджи
Английският пациент (7)

VI
Погребаният самолет

Очите му изстрелват два гневни искрящи лъча към края на леглото, където седи Хана. Току-що го е изкъпала. Тя отчупва края на ампулата и се обръща към него. Статуя на рицар. Пътник на смъртен одър в кораба на морфина. В надпревара с наркотика, който сгъстява времето и пространството, свеждайки света до плоското изображение на географска карта.

 

 

Дълги вечери в Кайро. Във вълните на вечерното небе се извива дъга от соколи, полетели на здрачаване към чезнещите цветове на пустинята. Като шепа хвърлени от точната ръка на сеяч семена.

През 1936 г. в този град можеше да се купи всичко — куче или птица, които се отзовават на първия звук от подаден сигнал, както и онези ужасни каишки, с които можеш да вържеш за малкия пръст жена си, та да не я загубиш в тълпата на пазара.

В най-северната част на Кайро имаше голям площад, където се събираха религиозните студенти. Над него беше базарът Кхан ел Кхалили. Над тесните улички със сергии се издигаха вълнообразно нагънати тенекиени покриви, върху които дремеха котки. А над всичко това беше кацнала нашата стая с разтворени към минаретата, фелуките, котките и оглушителния шум прозорци. Тя ми разказваше за градините на нейното детство. Когато не можеше да заспи, рисуваше градината на майка си, дума по дума, леха по леха, декемврийски лед сковава езерото с рибките, чува се скърцането на дървената решетка с пълзящите рози. Тя хващаше китката ми при кръстопътя на вените и я поставяше в хлътналата извивка на шията си.

 

 

Март 1937 г., Ювейнат. Разреденият въздух прави Мадокс раздразнителен. Само хиляда и петстотин метра надморска височина са достатъчни да го накарат да се чувства зле. Все пак той принадлежи на пустинята — напуснал родното селце Марстън Магна в Съмърсет и променил всичките си навици в търсене на близостта на морското равнище и на сухия въздух.

— Мадокс, как се нарича хлътнатината в основата на женската шия? Тук отпред. Ей тук. Има ли специално име? Трапчинката с размер на отпечатък от палец?

В блясъка на обедното слънце Мадокс ме измерва с поглед.

— Я се стегни — измърморва той.

* * *

Искам да ти разкажа нещо, Хана! — настоява Караваджо.

— Имаше един унгарец, Алмаси, който работеше за германците през войната. Беше летец в африканския корпус, но притежаваше и други, по-ценни качества. Бил един от големите пустинни изследователи през трийсетте години. Познавал всеки извор. Помогнал за разчертаването на картата на Пясъчно море. Знаел всичко за пустинята. Всичко за диалектите на племената. Не ти ли се струва познато? Между двете войни е участвал в експедициите, потеглящи от Кайро. В една от тях са търсили Зерзура — изчезналия оазис. После, с избухването на войната, той се присъединява към германците. В 1941 г. става водач на шпионите — превежда ги през пустинята до Кайро. Това, което искам да ти кажа, е, че английският пациент не е англичанин.

— Разбира се, че е англичанин. Какво ще кажеш за онези постели от цветя в Глостършир?

— Именно. Всичко това е съвършено нагласена биография. Преди две нощи, когато кръщавахме кучето, помниш ли?

— Да.

— Какви имена предложи той?

— Държа се много странно онази вечер.

— Държа се странно, защото му дадох повече морфин. Спомняш ли си имената? Каза около осем имена. Пет от тях бяха чиста подигравка. Но не и останалите три. Цицерон. Зерзура. Далила.

— Е, и?

— Цицерон беше кодово название на един от агентите. Англичаните го разкриха. Двоен и троен агент. Но се измъкна. Със Зерзура е по-сложно.

— Знам за Зерзура. Той ми е разказвал. Разказва ми и за градините.

— Да, но напоследък повече говори за пустинята. Английската градина избледнява. Той умира. Мисля, че горе лежи шпионският водач Алмаси.

Седят върху старите тръстикови кошове за бельо и се гледат. Караваджо свива рамене.

— Възможно е, нали?

— Аз мисля, че е англичанин — упорства тя и бузите й хлътват както обикновено, когато е замислена или обсъжда нещо.

— Знам, че го обичаш, но той не е англичанин. В началото на войната аз работех в Кайро — оста Триполи. Шпионинът Ребека, измислицата на Ромел…

— Какъв е този шпионин Ребека?

— През 1942-а, преди битката за Ел Аламеин, германците изпратиха в Кайро агент на име Еплер. Той използваше романа „Ребека“ на Дафни дьо Мюрие като кодова книга за изпращане на сведения до Ромел за придвижването на войските. Тази книга стана настолно четиво в английското разузнаване. Дори и аз я четох.

— Ти си чел книга?

— Благодаря. Много си мила. Мъжът, който преведе Еплер от Триполи до Кайро по личната заповед на Ромел, беше граф Ладислаус де Алмаси. По онова време се предполагаше, че никой не може да измине такова разстояние в пустинята. Между войните Алмаси е поддържал връзка с приятели англичани. Велики изследователи. Но при избухването на тази война той избира германците. Ромел го е помолил да преведе Еплер, защото едно пристигане със самолет или спускане с парашут в Кайро иначе би било твърде явно. Алмаси прекосява пустинята с човека и го предава при делтата на Нил.

— Много си осведомен.

— Базата ни беше в Кайро. Следяхме ги. От Джиало той поведе през пустинята група от осем души. Трябваше непрекъснато да изравят камионетките от пясъците. Той ги насочи към гранитното плато на Ювейнат, където очакваше да се запасят с вода и да си починат в пещерите със скалните рисунки, които бе открил през трийсетте. Идеята щеше да е добра, ако беше изпълнима. Платото гъмжеше от съюзници и унгарецът не можеше да се доближи до кладенците. Тогава отново поеха през пясъците. Нападаха временни английски складове за бензин, за да пълнят резервоарите. В оазиса Кхарга се преоблякоха в английски униформи, а на колите окачиха номера на британската армия. Щом ги засечаха от въздуха, те се скриваха в някоя уади, където оставаха по три дни, опичайки се до смърт в пясъците.

Успяха да се доберат до Кайро за три седмици. Там си стиснаха ръцете и се разделиха. После загубихме следите на унгареца. Той се върна сам в пустинята. Предполагахме, че отново я е прекосил обратно към Триполи. Но това бе последният път, в който някой го е виждал. Англичаните прибраха Еплер и кодът „Ребека“ бе използван за предаване на фалшива информация до Ромел за Ел Аламеин.

— Пак не вярвам, Давид.

— Човекът, който помогна да заловят Еплер в Кайро, се казваше Самсон.

— И Далила.

— Точно така.

— Може би той е Самсон.

— И аз си помислих така в началото. Много приличаше на Алмаси. Също поклонник на пустинята. Като дете е живял там и познава бедуините. Но Алмаси можеше да лети. А ние говорим за човек от разбит самолет. Този тук, обезобразен от огъня, е попаднал в ръцете на англичаните в Пиза. Британският му акцент също помага. Алмаси е ходил на училище в Англия. В Кайро го наричаха Английския шпионин.

Тя седеше на тръстиковата кошница и го гледаше.

— Мисля, че трябва да го оставим на мира. Няма значение на чия страна е бил, нали?

Караваджо отвърна:

— Бих искал да говоря с него по-подробно. С повече морфин в кръвта му. Да го предизвикам към откровение. И двамата ще споделяме. Разбираш ли? Да видим докъде ще стигне всичко това. Далила. Зерзура. Ще трябва да му дадеш по-силна доза.

— Не, Давид. Прекалено се вживяваш. Не е важно кой е той. Войната е свършила.

— Тогава аз ще му дам морфин. Ще му приготвя коктейл „Бромптън“. Морфин с алкохол. Измислиха го в болницата „Бромптън“ в Лондон за болните от рак. Не се притеснявай, няма да го убие. Бързо се абсорбира от тялото. Мога да го забъркам с каквото имаме подръка. Дай му едно питие. После му бий чист морфин.

Тя го гледаше, седнал на кошницата, усмихнат, с ясни очи. През последните години на войната Караваджо бе станал един от безбройните крадци на морфин. Беше подушил нейните медицински запаси само няколко часа след пристигането си във вилата. Малките морфинови тубички бяха за него извор на сила. Когато ги видя за пръв път, тя си помисли, че приличат на кукленска паста за зъби, такива старомодни. Караваджо носеше две или три в джоба през целия ден. Хана веднъж го видя да повръща от свръхдоза, приклекнал и треперещ в един тъмен ъгъл на вилата. Вдигна поглед към нея и с мъка я позна. Опита се да му говори, но той извърна очи. Беше намерил заключената метална кутия със запасите и един господ знае с каква сила я бе отворил. А когато сапьорът раздра дланта си на някаква желязна порта, Караваджо отчупи със зъби стъкления връх, изсмука морфина и после я изплю върху кафявата ръка, преди Кип да осъзнае какво прави. Сикхът го бе отблъснал с гневен поглед.

— Остави го на мира. Той е мой пациент.

— Нищо няма да му стане. Морфинът и алкохолът ще облекчат болката.

 

 

(3 куб.см. коктейл „Бромптън“. 3:00 ч. следобед)

Караваджо измъква книгата от ръцете на спящия мъж.

— Когато се разби в пустинята, откъде идваше?

— Тръгнах от Гилф Кебир. Бях отишъл да взема един човек. В края на август 1942-а.

— През войната? Всички от експедицията трябва да са били напуснали по това време.

— Да. Имаше само войски.

— В Гилф Кебир.

— Да.

— Къде се намира?

— Дай ми книгата на Киплинг… Ето тук.

Първата илюстрация от „Ким“ представляваше карта, която показваше с пунктирана линия пътя на момчето и светията. Обхващаше само част от Индия — с тъмни щрихи бе обозначен Афганистан и Кашмир в полите на планината.

Черният му пръст проследи река Нуми до вливането й в морето на 23° 30’ ширина. Продължи още двайсет сантиметра на запад, докато излезе от листа, и пропълзя по гърдите, за да спре върху едно от ребрата му.

— Ето тук. Малко северно от Тропика на рака е Гилф Кебир. На египетско-либийската граница.

 

 

Какво стана през 1942 година?

Бях направил прехода до Кайро и се връщах. Промъквах се през лагерите на врага, припомняйки си стари карти, налучквах тайни бензинови складове отпреди войната и напредвах към Ювейнат. Сам се справях по-лесно. На десетки километри от Гилф Кебир камионетката избухна, прекатурих се и машинално се овъргалях в пясъка, за да не ме настигнат искрите. В пустинята огънят е винаги страшен.

Камионетката гръмна навярно в резултат на саботаж. Сред бедуините също имаше шпиони. Движеха се с керваните, които се появяваха и изчезваха като градове, и разнасяха подправки, всякакви удобства и съветници, където и да се озовяха. Във всеки един миг в онези военни дни сред бедуините имаше както англичани, така и германци.

Оставих камионетката и тръгнах пеша към Ювейнат, където знаех, че има заровен самолет.

Чакай. Какво имаш предвид, като казваш заровен самолет?

Мадокс притежаваше един стар самолет, чиито удобства бяха сведени до минимум, като се изключи затварящата се пилотска кабина, без която пустинни полети не могат да се извършват. По време на експедициите той ме учеше да летя — двамата крачехме около опънатите с железни въжета крила и пресмятахме как ще се държи машината във въздуха или как ще й въздейства вятърът.

Когато Клифтъновият самолет — „Рупърт“ — долетя при нас, застаряващият самолет на Мадокс бе оставен, покрит с брезент и завързан за колчета в едно от североизточните кътчета на Ювейнат. Пясъкът постепенно го затрупа. Никой от нас не мислеше, че ще го види пак. Поредна жертва на пустинята. Само след няколко месеца минахме по североизточната клисура и не открихме и следа от него. По онова време самолетът на Клифтън — с десет години по-нов — беше вече влетял в нашия живот.

И така, ти се беше запътил натам?

Да. Четири нощи ходене. Бях оставил човека в Кайро и се върнах обратно в пустинята. Навсякъде се водеше война. Изведнъж се бяха появили „екипи“. Бермановият, на Багнолд, на Слатин паша. Тези хора — бяха си спасявали живота един другиму по няколко пъти — сега бяха разделени на лагери.

Вървях към Ювейнат. Стигнах по обед, изкачих платото и влязох в пещерите. Точно над кладенеца, наречен Аин Дуа.

 

 

— Караваджо смята, че знае кой си — започна Хана.

Мъжът в леглото не отговори.

— Той казва, че не си англичанин. Работил е в разузнаването, в района на Кайро и малко в Италия. Докато го хванали. Познавахме Караваджо преди войната. Беше крадец. Вярваше в движението на нещата. Има крадци, пристрастени към събирането на вещи, както някои от изследователите, които ти презираш, или като мъжете, колекционери на жени, и жените, колекционерки на мъже. Но Караваджо не беше като тях. Прекалено любопитният и щедър човек не става добър крадец. Половината от откраднатите неща никога не стигаха до дома му. Той мисли, че не си англичанин.

Докато говореше, тя наблюдаваше неподвижната фигура. Мъжът, изглежда, не слушаше внимателно думите й. Мисълта му бе далеч. Дюк Елингтън изглеждаше по този начин, когато свиреше „Самота“.

Тя не каза нищо повече.

 

 

Той стигна до плиткия кладенец Аин Дуа. Съблече дрехите си и ги хвърли в синята вода, после потопи главата и слабото си тяло. Крайниците му бяха изтощени от четири нощи ходене. Простря дрехите на скалите, изкачи се по големите заоблени канари и остави зад себе си пустинята, превърната в огромно бойно поле през 1942 г. Влезе гол в мрака на пещерата.

Озова се сред познатите рисунки, които бе открил преди години. Жирафи. Бикове. Мъжът с пера на главата и вдигнати ръце. Няколко фигури, без съмнение в позата на плувци. Берман беше прав в твърденията си за древно езеро по тези места. Продължи навътре в студа на Пещерата на плувците, към мястото, където я бе оставил. Ето я. Беше допълзяла в един ъгъл и беше се увила плътно в парашутното платно. Той беше обещал да се върне за нея.

Той самият щеше да е по-щастлив да умре в пещера, в усамотение, при плувците, запечатани в камъка. Берман му беше разказвал, че в азиатските градини можеш да съзерцаваш скали, докато във въображението ти от тях потече вода, или да се втренчиш в неподвижно езерце и да усетиш повърхността му твърда като камък. Но тя бе жена, израснала сред паркове и влага, свикнала с думи като пълзящи растения и таралеж. Страстта към пустинята у нея бе временна. Причината да заобича суровия пейзаж бе той, заедно с желанието й да вникне в отшелническия уют, който пясъчната шир му даваше. Винаги се бе чувствала щастлива, когато вали, сред парата в банята или в сънливата влага, нахлуваща през неговия прозорец в онази дъждовна нощ в Кайро, когато облече дрехите си още мокри, за да попие всичко без остатък. Изпитваше същото удоволствие, като при спазването на семейните традиции, учтивите церемонии или рецитирането на стари поеми по памет. Не би понесла да умре безименна. Вярваше, че с нейните предци я свързва осезаема връзка, докато той бе изтрил пътеката към собственото си начало. Той се удивляваше, че тя го обича въпреки неговата анонимност.

Лежеше по гръб като на средновековно смъртно ложе.

Приближих се към нея гол, както някога в нашата стая в Южно Кайро. Исках да съблека дрехите й, още я желаех.

Какво ужасно има в това, което направих? Нима не прощаваме всичко на любимия? Егоизмът, желанието, измамата. Стига ние да сме били причината за тях. Можеш да любиш жена със счупена ръка или в треска. Веднъж тя изсмука кръвта от раната на дланта ми. Аз опитах вкуса на менструалната й кръв. Има някои европейски думи, които никога не могат да се преведат правилно на друг език, Felhomaly. Здрачът на гробовете. С подзначение на интимност между живите и мъртвите.

Вдигнах я на ръце от рифа на съня. Одежди като паяжина. И наруших всичко това.

Изнесох я на слънце. Облякох се. Горещината на камъните така бе изсушила дрехите ми, че хрущяха.

Сплетох пръстите си като седло и я вдигнах. Когато стигнах до пясъка, обърнах тялото и така, че да подпре лице на рамото ми. Позната въздушна лекота. Свикнал бях с нейното присъствие в ръцете си, в моята стая, да се върти наоколо като човешки образ на вентилатора — ръцете разперени и пръсти на морска звезда.

Придвижихме се по този начин към североизточната клисура, където беше погребан самолетът. Нямах нужда от карта. Носех резервоара с бензин от обърнатата камионетка. Помнех как бяхме безпомощни без него три години преди това.

 

 

— Какво се случи три години преди това?

— Тя беше ранена. Беше през 1939-а. Мъжът й катастрофира със самолета. Планувал е самоубийство и две убийства наведнъж. Ние дори не бяхме любовници по това време. Предполагам, че постепенно се е разчуло за нашата връзка и е стигнало някак до него.

— И така, тя беше тежко ранена и ти не можеше да я вземеш със себе си.

— Да. Единственият шанс за спасение беше да търся помощ сам.

 

 

След всичките месеци на раздяла и болка бяха заедно в пещерата и разговаряха пак като влюбени, катурнали камъка, побит помежду им в името на морала на някакво общество, в което и двамата не вярваха.

В ботаническата градина тя бе ударила главата си в колоната на входа с решителност и гняв. Прекалено горда, за да бъде любовница. Не можеше да живее в тайна. В нейния свят не съществуваха килии. Той се бе върнал с вдигнат показалец. Още не ми липсваш.

Ще ти липсвам.

Раздялата го беше ожесточила и отчуждила. Отбягваше компанията й. Не можеше да издържа спокойствието й. Нейният смях в слушалката, долитащ, докато говореше по телефона с мъжа й. Тя притежаваше някакъв изкусителен чар, който всеки забелязваше. Преди това му харесваше. Сега не вярваше в нищо.

Подозираше, че го е заместила с друг. Тълкуваше всеки неин жест като завоалирано обещание към останалите. Веднъж във фоайето беше дръпнала с усмивка Раундел за сакото, докато той й шепнеше нещо. През следващите два дни невинният правителствен съветник бе подложен на следене, докато се разбере, че нямат връзка. Вече се съмняваше в последните й ласки. Имаше два пътя — с него или срещу него. Тя тръгна срещу него. Не издържаше дори плахите й усмивки. Ако му подадеше чаша, той не пиеше от нея. Ако на някоя вечеря посочеше нилска лилия, плаваща в буркан с вода, той не поглеждаше цветето. Просто някакво скапано цвете. Той и Клифтън бяха изключени от кръга на приближените. Никоя жена не се връща към съпруга. Поне дотолкова познаваше любовта и човешката природа.

Купи си бежова цигарена хартия и я залепи на местата, в които „Историята“ проследяваше безинтересни за него войни. Написа на тях всичките й възможни доводи срещу него. Така превръщаше себе си в наблюдател, в слушател, в трето лице.

 

 

Дни преди началото на войната отиде за последен път в Гилф Кебир, за да разчисти базовия лагер. Мъжът й трябваше да го вземе оттам. Мъжа, когото и двамата обичаха, преди да започнат да се обичат.

В уречения ден Клифтън се появи над платото Ювейнат с нисък бръснещ полет над акациевите дървета. Обрулените листа се завихряха в бялата диря на самолета, който се плъзгаше в падините и процепите, докато се стрелна надолу. Той даваше сигнал със син брезент от високия хребет. Накрая се сниши и се понесе право срещу него. Разби се на петдесет метра от мястото, където чакаше. Откъм шасито се изви само синкава нишка дим. Нямаше пламъци.

Обезумял съпруг. Искаше смъртта на тримата. Убиваше себе си, жена си и него, оставяйки го без изход в пустинята.

Само че тя не беше мъртва. Измъкна тялото от смазващата хватка на метала — последната прегръдка, в която мъжът й я бе оставил.

 

 

В Пещерата на плувците. Защо ме мразеше? — шепот, удавен в болката от раните. Счупена китка. Натрошени ребра. Ти се държеше ужасно с мен. И точно тогава мъжът ми те заподозря. И досега ненавиждам твоите изчезвания в пустинята или по баровете.

Ти изостави мен в Гропи парк.

Защото ти не ме искаше друга!

Защото ти каза, че мъжът ти ще полудее. И ето, той полудя.

Не беше за дълго. Аз полудях преди него, ти уби всичко в мен. Целуни ме, моля те. Престани да се защитаваш. Целуни ме и кажи името ми.

Тела, които се бяха сливали в парфюмени изпарения или потна влага с трескаво желание да проникнат под тънкия слой, да го пробият с език или зъби, сякаш можеха в плътта на другия да сграбчат характера му и да го изтръгнат, докато се любят.

Сега ръката й не е напудрена с талк, бедрата не дъхтят на розова вода.

Ти се мислиш за бунтовник, но не си. Ти само отхвърляш това, което не можеш да имаш, или го заместваш. Ако се провалиш, веднага отстъпваш. Нищо не те променя. Колко жени си имал? Напуснах те, защото знаех, че не мога да те променя. Понякога в стаята заставаше така вкаменен и непристъпен, сякаш най-голямото предателство към теб щеше да бъде да се разкрие само още сантиметър от характера ти.

Разговаряхме в Пещерата на плувците само на два градуса от сигурността на Куфра.

Спира и протяга ръка. Караваджо пуска таблетка в черната шепа и морфинът изчезва в гърлото.

 

 

Пресякох сухото корито на езерото на път за оазиса Куфра. Целият ми багаж се състоеше от роба за дневната жега и друга за студа през нощта. Моят Херодот беше останал при нея. И три години по-късно, през 1942 г., вървяхме към погребания самолет. Носех тялото й като рицарски щит пред себе си.

В пустинята средствата за оцеляване са под земята — дупка на животно, вода, спяща в заровено растение, скрито оръжие или самолет. Започнах да копая на двайсет и пет градуса дължина и двайсет и три ширина, докато постепенно старият самолет на Мадокс се показа. Потях се въпреки студения нощен въздух. Занесох нафтовия фенер при нея и седнах за малко, когато тя ме покани с леко кимване. Любовници и пустиня. Не помня звездна или лунна беше светлината. Навсякъде наоколо беше война.

Самолетът изникна изпод пясъка. Не бях ял и нямах сили. Брезентът тежеше и вместо да го отметна, аз го разпрах. Беше по-лесно.

Спах два часа и на сутринта я занесох в кабината. Завъртях мотора и в него бръмна живот. Потеглихме. Полетяхме в небето с години закъснение.

Гласът замлъква. Обгореният мъж гледа с морфиновия си поглед.

Самолетът се отразява в очите му. Думите мъчително трудно го издигат над земята, моторът прескача по няколко такта, сякаш е шевна машина, кабината бучи, покровът се размотава от тялото й. След тишината на самотните му стъпки в пясъка грохотът на машината всява ужас. Поглежда надолу и вижда върху колената му да тече масло. От ризата й се откъсва клонче. Акация и кости. Колко високо е над земята? Колко ниско е в небето?

Корпусът на самолета закача короната на палма и той се вдига на по-голяма височина. Маслото се стича по седалката и тялото й се свлича в краката му. Светва искра от късо съединение, вейките до коляното й пламват. Той я издърпва обратно на седалката до себе си. Удря силно с голи ръце по стъклото на кабината, започва бясно да блъска с юмруци, то се напуква и се счупва, вихър от масло и огън се излива във въздуха. Колко ниско е в небето? Тя се разпада, акациеви вейки, листа и клонки с форма на ръце хвърчат около него. Крайници политат, засмукани от въздушната струя. Дъх на морфин върху езика му. Отражението на Караваджо в черното езеро на окото. Издига се и се спуска като ведро в кладенец. Цялото му лице е в кръв. Управлява разложен самолет, платното на крилата се разкъсва от високата скорост. Те са мърша. Колко назад остана палмата? Преди колко време? Опитва се да извади краката си от локвата масло, но те са толкова тежки. Няма сила, която да ги повдигне. Остаря. В този миг. Умори се да живее без нея. Не вярва, че ако легне в скута й, тя ще бди над съня му ден и нощ. Той няма никого. Изтощен е, но не от пустинята, а от самотата. Мадокс го няма. Само преображението на жената в листа и клони и счупеното стъкло, зейнало към небето като отворена челюст.

Свлича се в сбруята на подгизналия в масло парашут.

Отскубва се от зъберите на стъклото и течението го преобръща няколко пъти. Струята го блъска обратно нагоре. Той е във въздуха със свободни крака, светещ, без да знае защо, докато разбере, че гори.

* * *

Хана дочува гласове от стаята на англичанина и се спира в коридора.

„— Как е?

— Чудесно!

— Сега е мой ред.

— А-а! Прекрасно, прекрасно.

— Това е най-великото изобретение!

— Забележително откритие, млади човече.“

Влиза и вижда Кип и англичанинът да си подават един на друг консерва с кондензирано мляко. Англичанинът смуче от отвора и дъвче гъстата течност. Поглежда Кип със сияещ поглед, а сапьорът с нетърпение очаква реда си. Младият войник хвърля бегъл поглед към Хана, пристъпва до леглото, щраква два пъти с пръсти и накрая успява да изтръгне консервата от тъмното лице.

— Открихме, че споделяме едно удоволствие. Момчето и аз. За мен това са пътуванията в Египет, за него — в Индия.

— Опитвала ли си някога сандвичи с кондензирано мляко? — пита сапьорът.

Хана мести поглед от единия към другия и обратно.

Кип надзърта в тенекиената кутия.

— Ще взема друга — обявява той и излиза.

Хана задържа погледа си върху мъжа в леглото.

— И двамата с Кип сме копелета на света — родени на едно място, а избираме да живеем на друго. През целия живот се борим да се върнем или да се отдалечим от родната земя. Макар Кип да не може да го проумее все още. Затова се разбираме толкова добре.

В кухнята Кип пробива новата консерва с байонета — използва го все повече само за тази цел, после изтичва отново в спалнята на горния етаж.

— Трябва да си расъл другаде. Англичаните не смучат така течности.

— Живях няколко години в пустинята. Всичко, което знам, научих там. Всичко важно в живота ми се е случило в пустинята.

Усмихва се на Хана.

— Един ме храни с морфин. Друг с кондензирано мляко. Може да сме открили добре балансирана диета! — Обръща се отново към Кип. — Колко време си бил сапьор?

— Пет години. Най-вече в Лондон. После в Италия. В поделенията за обезвреждане на мини.

— Кой ти беше учител?

— Един англичанин от Улуич. Смятаха го за особняк.

— Особнякът е най-добрият учител! Трябва да е бил лорд Съфок. Запозна ли се с госпожица Морден?

— Да.

Нито единият, нито другият прави опит да въведе Хана в разговора. Но тя иска да разбере за учителя, да чуе неговото описание.

— Какъв човек беше той, Кип?

— Работеше в отдела за научни изследвания. Шеф на експериментална група. Госпожица Морден, неговата секретарка, се движеше винаги с него и с шофьора му, господин Фред Хартс. Госпожица Морден водеше бележки, които лордът диктуваше, докато работеше над някоя бомба, а господин Хартс подаваше инструментите. Беше прекрасен човек. Наричаха ги Светата Троица. И тримата загинаха при един взрив в 1941-а. При Ирит.

Тя следи с поглед сапьора. Той се опира на стената с препънат в коляното крак, така че подметката на ботуша му опира в нарисувания храст. Изглежда непроницаем, без капка тъга.

В ръцете й се бе развързвал възелът на живота на много мъже. В Ангиари вдигаше живи войници, за да открие, че вече са ги нападнали червеите. В Ортона държеше цигара в устата на момче без ръце. Не се спря пред нищо. Продължаваше да изпълнява задълженията си, оттеглила се тайно дълбоко в себе си. Войната бе превърнала много сестри в емоционално объркани слугини в червено-жълти униформи с кокалени копчета.

Хана наблюдава как Кип подпира глава на стената с познатия й безучастен израз на лицето. Тя го разбира.