Майкъл Ондатджи
Английският пациент (5)

IV
Южно Кайро, 1930–1938 г.

След Херодот интересът на Западния свят към пустинята отслабва. От 425 г.пр.Хр. до началото на XX век тя е извън полезрението. Мълчание. XIX век е епохата на търсачите на реки. През двайсетте години на нашия век се появява едно трогателно, макар и закъсняло любопитство към този кът на света. Частни експедиции поставят началото на новата история на пустинните проучвания. Следват скромни лекции в Географското дружество в Лондон, на Кенсингтън Гор. Тези лекции се четат от изгорели от слънцето изтощени мъже, които, подобно на моряците на Конрад, се чувстват неловко в английските таксита или изпитват неудобство от остроумията на шофьорите на автобуси.

Пътуват с местните влакове от предградията към Найтсбридж за събранията на дружеството и често се губят. Ровят из джобовете си за билетите, в ръцете си стискат стари карти, в раниците, сраснали завинаги с телата им, носят своите записки — бавно и с мъка написани. Тези мъже, дошли отвсякъде, пътуват в ранния вечерен час, в анонимното време на самотниците, шест часа, когато гражданите се прибират по домовете. Изследователите пристигат твърде рано на Кенсингтън Гор. Първо вечерят в кварталния ресторант „Лайънс“, после влизат в Географското дружество, разполагат се в залата на горния етаж до маорското кану и за последен път прехвърлят бележките си. В осем започва беседата.

Всяка втора седмица се изнася лекция. Някой прави въведение в беседата, изразяват се благодарности. Този, който произнася заключителната реч, обикновено дава оценка, винаги с уместно критичен тон, за значимостта на лекцията. Предполага се, че основните оратори се придържат строго към фактите и дори натрапчиво звучащите тези се излагат умерено.

„Моето пътуване през Либийската пустиня от Сокум на Средиземно море до Ел Обеид в Судан следва един рядък маршрут по земната повърхност, който повдига множество и разнообразни интересни географски проблеми…“

Годините за подготовка, проучване и събиране на средства никога не се споменават в облицованите с дъб зали. Отбелязва се загубата на трийсет изследователи в ледовете на Антарктика. Подобни нещастни случаи в условията на непоносима горещина или вихрушка се оповестяват възможно най-лаконично. Всякакво човешко или финансово измерение на обсъждания въпрос остава чуждо на основното — земната повърхност и нейните „интересни географски проблеми“.

„Могат ли други низини в този район, освен предмета на непрекъснати дискусии Уади Раян, да бъдат смятани за подходящи, що се отнася до иригацията и дренажа на делтата на Нил? Наистина ли артезианските водни ресурси на оазисите намаляват? Къде ще трябва да търсим мистериозната «Зерзура»? Има ли и други «изчезнали» оазиси, които все още не са открити? Къде са тресавищата с костенурките, описвани от Птолемей?“

Тези въпроси задава през 1927 г. Джон Бел, директор на „Пустинни проучвания“ в Египет. Към 1930-а изследванията добиват още по-скромен характер. „Длъжен съм да направя няколко допълнения към част от повдигнатите въпроси в интересната дискусия за «Предисторическа география на оазиса Кхарга.»“ Към средата на трийсетте изчезналият оазис Зерзура е намерен от Ладислаус де Алмаси и неговите спътници.

1939 г. слага край на великото десетилетие на експедициите в Либийската пустиня и този огромен, тих край на планетата се превръща в театър на бойните действия.

* * *

Погледът на обгорелия пациент в изрисуваната спалня обхваща огромни пространства. Като онзи мъртъв рицар в Равена, чието мраморно тяло е като истинско — почти живо, подпрял глава на каменна възглавница, с втренчен поглед в ширналата се отвъд стъпалата му панорама. С жажда, по-голяма от очакване за дъжд в Африка, погледът му се устремява към живота им в Кайро. Към тяхното всекидневие.

В тези пътешествия на пациента Хана седи до леглото му като негов оръженосец.

 

 

През 1930 г. вече бяхме започнали да попълваме картата на по-голямата част от платото на Гилф Кебир, търсейки изчезналия оазис, наричан Зерзура. Градът на акациите.

Бяхме пустинни европейци. Джон Бел бе зърнал Гилф през 1917-а. Бе последван от Кемал ел Дин. След него Багнолд, който успя да намери пътя на юг през Пясъчно море. Мадокс — Уолпол^[1] на пустинните изследвания, Негово Превъзходителство Уасфи Бей, фотографът Каспариус, д-р Кадар — геолог, Берман. И Гилф Кебир — това обширно плато с размерите на Швейцария, притихнало в Либийската пустиня, както казваше Мадокс — беше нашето сърце със стръмни отвесни зъбери на изток и запад и постепенно разливащи се на север склонове. Издигаше се над равните пясъци на шестстотин километра западно от Нил.

Според ранната египетска цивилизация на запад от оазисните селища вода няма. Те са краят на света. Всички вярвали, че вътрешността на пустинята е безводна. Но и необитаемите пясъци имат своя, макар и забравена история. Знае се за скитническите племена тебу и сенуси, които са притежавали кладенци, пазени в дълбока тайна. Има слухове за плодородни земи, скрити дълбоко в сухите пазви на дюните. Арабски писатели от XIII в. са споменавали Зерзура. „Оазисът на малките птички“. „Градът на акациите“. В „Книга на скритите съкровища“ — „Китаб Ал Кануз“ — Зерзура е обрисувана като бял град, „бял като гълъб“.

Ако погледнете някоя карта на Либийската пустиня, ще видите редица имена на изследователи. Кемал ел Дин, 1925 г., човекът, който почти сам осъществи първата голяма модерна експедиция. Багнолд, 1930–1932 г., Алмаси и Мадокс, 1931–1937 г. Малко на север от Тропика на рака.

В периода между войните живеехме като малка, сплотена нация. Чертаехме карти и вървяхме по стъпките на минали експедиции. Събирахме се в Дакхла и Куфра, сякаш бяха барове или кафенета. Багнолд ни наричаше „оазисно общество“. Нямахме тайни един от друг, познавахме възможностите и слабостите си. Прощавахме всичко на Багнолд заради начина, по който описваше дюните. „Бразди и пясъчни вълни като нагънатия свод на кучешка паст.“ Това бе истинският Багнолд, мъжът, който можеше да постави изследователската си ръка между кучешките челюсти.

 

 

1930 г. Първата ни експедиция. Придвижвахме се на юг в пустинята през резерватите на племената зуая и маджабра. Седемдневно пътуване до Ел Тадж. Мадокс, Берман и още четирима. Няколко камили, кон и куче. На тръгване ни изпратиха със старата шега: „Започнеш ли пътешествие в пясъчна буря, ще ти върви по пясък.“

Първата нощ направихме бивак на трийсет километра южно от Джагбуб. На следващата сутрин още в пет бяхме вън от палатките. Беше твърде студено, за да спим. Седнахме край огньовете, с лица към светлината на пламъците. Над главите ни просветваха последните звезди. Слънцето щеше да изгрее след два часа. Подавахме си един на друг горещи чаши чай. Камилите преживяха фурми в полусън и ги гълтаха заедно с костилките. Закусихме и изпихме по още три чаши чай.

Няколко часа по-късно пясъчна буря ни връхлетя, сякаш падна от небето, и засенчи изгрева. Свежият бриз неусетно се усили. В последния миг погледнахме пясъка под краката си. Гледката беше неописуема. Подай ми книгата… ето тук е чудният разказ на Хасанеин Бей за тези бури:

„Сякаш изпод земята парни тръби със стотици отвори бълват къдрави сиво-бели струйки. Фонтани и спирали от пясък се вихрят. Хаосът се разразява постепенно. Цялата пустиня ври, подклаждана от надигащи се подземни сили. В пищялите, коленете и бедрата се забиват едри камъчета. Пясъчни зрънца шибат тялото, блъскат се в главата и профучават на възбог. Закриват небето. И всичко в далечината избледнява. Вселената кипи.“

Трябваше да се движим. Който спре, пясъкът го зазижда в стените си. Остава завинаги загубен. Пясъчната буря може да трае пет часа. Дори когато години по-късно се придвижвахме с камионетки, ние продължавахме да караме, макар без видимост. Нощем ставаше още по-страшно. Веднъж, северно от Куфра, бяхме нападнати от вихрушка в мрака. В три след полунощ. Вятърът издуха палатките от колчетата и започна да ни търкаля, увити в брезента. Пясъкът ни засипваше. Притискаше ни в земята и ни задушаваше. Бяхме като в потъващ кораб, който се пълни с вода. Освободи ни случайно минаващ камилар.

За девет дни ни настигнаха три бури. Така и не успяхме да видим малките пустинни селища, в които очаквахме да намерим продоволствия. Конят изчезна. Три от камилите умряха. Храната свърши два дни преди края и останахме само с малко чай. Черпакът, опушеният самовар и стъклената чаша, която минаваше от ръка на ръка в утринния здрач, бяха единствената ни връзка със света, тяхното подрънкване — последно ехо от цивилизацията. След третата нощ престанахме да си говорим. Единственото, което имаше значение, беше огънят и оскъдните количества кафеникава течност.

По някаква случайност се натъкнахме на пустинния град Ел Тадж. Обходих сука, минах по тясната улица, изпълнена със звън на часовници, после свих по улицата с барометрите, покрай дюкяните с патрони, сергиите с италиански доматен сос и други консерви от Бенгази, щандовете с египетско платно, с украшения от щраусови пера, покрай уличните зъболекари и търговците на книги. Бяхме неми, завръщахме се от брожение по собствените си пътеки. Възприемахме този свят бавно, като възкръснали удавници. Седяхме на централния площад в Ел Тадж и ядяхме агнешко, ориз, сладкиш бадауи, пиехме мляко със счукан бадем. Всичко това след едно дълго чакане за трите церемониални чаши чай с кехлибар и мента.

 

 

Веднъж през 1931 г. се присъединих към бедуински керван, където ми казаха, че имало още един от нашите. Оказа се Фенелон-Барнс, Отидох до палатката му. Беше излязъл на малка експедиция за дървесни вкаменелости. Влязох вътре и разгледах — куп карти, снимки на семейството, които винаги носеше със себе си, и разни други вещи. На излизане в огледалото, забито високо в палатката от кожи, съзрях отражението на леглото му. Имаше нещо като малка издутина под завивките, куче навярно. Дръпнах джеллаба — на леглото спеше вързано арабско момиче.

До 1932 г. Багнолд бе приключил експедицията и всички останали заедно с Мадокс се бяхме пръснали. В търсене на изчезналата армия на Камбиз II^[2]. И по следите на Зерзура. 1932, 1933 и 1934 г. Не се виждахме по цели месеци. Само бедуините и ние кръстосвахме Четирийсетдневния път. Потоци от пустинни племена преминаваха пред очите ни. И сред тях — най-красивите човешки същества, които някога съм срещал. В нашата група бяхме германец, англичанин, унгарец и африканец. Не представлявахме никакъв интерес за пустинните хора. Постепенно загубихме националността си. Започнах да мразя нациите. Принадлежността към тях ни деформира. Мадокс умря заради тези нации.

Към пустинята не могат да се предявяват претенции за собственост. Не може да бъде притежавано едно парче плат, носено от ветровете. Тя е кърпа, която никога не е била затискана с камък и която е имала стотици различни имена много преди да се появят Кентърбъри, много преди битките и мирните договори да надробят Европа и Изтока. Керваните на пустинята, тези чудни празнични подвижни цивилизации, са неуловими. След тях не остава нищичко, дори жар. Всеки от нас изпитваше желание някак да съблече одеянието на страната си. Дори тези с домове и деца, очакващи ги някъде далеч в Европа. Пустинята бе място за вярващи. Там изчезвахме в пясъците. Потъвахме в огън и дюни. Потегляхме от пристанищата на оазисите. Местата, до които водата е стигала… Аин, Бир, Уади, Фогара, Кхотара, Шадуф. Не исках наред с тези красиви имена да чувам и моето. Долу фамилните имена. Долу нациите! Пустинята ме научи на толкова неща.

Естествено, винаги е имало такива, които мечтаят да оставят следа в пясъка. В това сухо речно корито или на онази чакълена могилка. Жалки прояви на суета в един къс земя на северозапад от Судан и на юг от Киренайка. Фенелон-Барнс държеше вкаменелостите, които бе открил, да носят неговото име. Дори беше предложил да кръсти едно от племената „Фенелон-Барнс“ и води преговори цяла година. После Бочан го надмина, като наименува „Бочан“ вид пясъчна дюна. А аз исках да излича моето име и мястото, от което бях дошъл. След десетте години в пустинята, точно преди началото на войната, можех с лекота да се промъквам през граници, бях постигнал своята независимост и не принадлежах на никоя нация.

 

 

Беше през 1933 или 1934-а. Забравих годината. Мадокс, Берман, Каспариус, аз, двама судански водачи и готвач. Вече пътуваме с „Форд“ — модел А, за пръв път с големи балонни гуми, известни още като въздушни колела. По-добри са за пясък, но са опасни по каменни терени и върху натрошени скали.

Напускаме Кхарга на двайсет и втори март. С Берман разсъждавахме, че трите уади^[3], за които Уилямсън е писал през 1838-а, съставят Зерзура.

На югозапад от Гилф Кебир, в равното, се издигат три гранитни масива — Джебел Аркану, Джебел Ювейнат и Джебел Кису. Разположени на двайсетина километра един от друг. Някои от дефилетата имат хубава вода, въпреки че в Джебел Аркану кладенците са горчиви и се използват само в краен случай. Уилямсън казва, че Зерзура е съставена от три уади, ала не посочва тяхното местонахождение и твърдението му се смята за измислица. Но дори съществуването само на един дъждовен оазис между възвишенията с формата на кратери би разбунило тайната на мистериозното прекосяване на тази пустош от армията на Камбиз и би дало отговор на загадката за нападенията на гигантските черни сенуски ездачи, минали от единия до другия край на уж безводната пустиня през Първата световна война. Тази земя е била култивирана от векове и хиляди пътеки и пътища са я пресичали.

В Абу Балас сме намирали кани с класическата форма на гръцка амфора. Херодот също е писал за тях.

 

 

Берман и аз разговаряме в крепостта Ел Джоф със странен старец, който прилича на змия. Намираме се в каменната зала, някогашна библиотека на великия шейх. Мъжът е туземец от племето тебу и е професионален водач на кервани. Говори арабски с акцент. После Берман ще опише неговия тембър „като писък на прилеп“, цитирайки Херодот. Прекарваме при него цяло денонощие, без да успеем да изтръгнем нищо интересно. Законът на сенусите, тяхното висше верую, се налага и до днес — чужденец не бива да бъде въвеждан в тайните на пустинята.

В Уади ел Мелик прелитат непознати за нас птици.

 

 

На 5 май изкачвам каменен склон и навлизам в платото Ювейнат по една нова пътека. Озовавам се в просторна уади с акациева гора.

 

 

Имало е времена, когато съставителите на карти предпочитали да назовават откритите от тях места на името на любимата вместо със своето собствено име. Зърната в кервана къпеща се жена зад муселинен параван. Жената на древен арабски поет, чиито гълъбово бели рамене го накарали да назове оазиса с нейното име. Водата от коженото ведро се плъзга по тялото, после жената потъва в обвивката на бялото платно и вдъхновеният стихоплетец съчинява познатото ни описание на Зерзура.

Ето как бродещият из пустинята мъж може да попадне в някое име като в кладенец, обхванат от изкушението да остане завинаги в хладните му сенки. Така и аз изпитах непреодолимо желание да остана там, сред акациите. Земята, на която се намирах, не беше необитаема, а място на спонтанни, краткотрайни заселничества през вековете — армия през XIV в., керван от племето тебу, нашествениците сенуси през 1915 г. В годините, които отделят тези събития, не се случва нищо. Акациите увяхват и всички уади пресъхват до следващия внезапен блик на водата след пет десетилетия или столетия. До следващия дъжд. Случайни появявания и изчезвания, подобно на легенди и мълви, съпътстващи хода на историята!

В пустинята водата е обичана като жена — изтичащ между пръстите лазур, чиито капки галят гърлото като звуци от любимо име. Поглъщаш нечие отсъствие. На жена. В Кайро. Бели, протяжни извивки на надигащо се от леглото тяло — тя се надвесва през прозореца и дъждът попива в голата й плът.

Хана се навежда над англичанина, усетила вълнението му. Взира се безмълвно в него. Коя е тази жена, коя?

Разпростиращото се влияние на колонизаторите никога не се проявява в претенции към местата на картата, обозначаващи края на света. От една страна, са слуги, роби, приливи и отливи на властта и кореспонденция с Географското дружество. От друга — първият бял човек, нагазил водите на голяма река, първият поглед (на бял човек) към древна като света планина.

Когато сме млади, не поглеждаме към огледало. Старостта е тази, която живее с грижа за своето име и образ и очаква бъдещето като свой съдник. Суетата ни кара да пазим имената си, да настояваме, че първи сме видели, че сме били най-смели войници и най-хитри търговци. Нарцис иска да гравира образа си едва когато е остарял.

Ние обаче търсехме начин да направим живота си значим за миналото. Вдигнахме платна и нахлухме назад във времето. Бяхме млади, но знаехме, че властта и парите са преходни. Херодот беше настолното ни четиво. „Защото градове, могъщи в миналото, са незначителни сега, както големите по мое време са били малки преди… Човешкият късмет не обитава едно и също място.“

 

 

През 1936 г. млад мъж на име Джефри Клифтън срещнал свой приятел в Оксфорд, който споменал за нашите експедиции. Клифтън се свърза с мен, на следващия ден се ожени и две седмици по-късно пристигна със самолет с жена си в Кайро.

Двойката влезе в нашия свят. Бяхме четирима — принц Кемал ел Дин, Бел, Алмаси и Мадокс. От устата ни не слизаше името Гилф Кебир. Някъде в Гилф се спотайваше Зерзура, спомената за пръв път в арабските ръкописи от XIII в. За едно такова далечно пътуване в историята самолетът е необходимост, а младият Клифтън беше богат, имаше самолет и можеше да лети.

Клифтън се присъедини към нас в Ел Джоф, северно от Ювейнат. Седеше в своята двуместна машина. Ние се приближихме откъм базовия лагер. Изправи се в пилотската кабина и ни наля питиета от плоското шише. До него беше жена му.

— Кръщавам това място „Бир Месаха Кънтри Клуб“ — обяви той.

Госпожа Клифтън се усмихваше смутено и мило, със свалена кожена каска и развята като грива коса.

Двама млади, които можеха да ни бъдат деца. Слязоха от самолета и се здрависаха с нас.

Беше 1936 г., началото на нашата история…

Те скочиха от крилото на техния „Мот“^[4]. Клифтън се приближи с протегнато към нас шише и ние отново отпихме от топлото питие. Човек на церемониите. Беше кръстил самолета си „Мечето Рупърт“. Не мисля, че обичаше пустинята, но хранеше към нея чувство, подобно на страхопочитанието на безгрижен студент към тишината на библиотека. Изпитваше почит и уважение към железния ред в групата, а също и желание да стане част от нас. Не бяхме очаквали да се появи с жена си, но смятам, че се държахме с необходимата вежливост. Тя стоеше права и вятърът набиваше пясък в буйната й коса.

Как ли ни възприемаше тази млада двойка? Някои от нас бяха писали книги за образуването на дюните, за изчезването и появяването на оазисите, за изгубената пустинна цивилизация. Хора, в чиито интереси влизат само неща, които нямат стойност за останалия свят, защото не могат да се продават и купуват. Спорехме за географски ширини или за събития отпреди седемстотин години. За изследователските теореми. За Абд ел Мелик Ибрахим ел Зуая — пастир на камили в оазиса Зук и първия човек от местните племена, схванал принципа на фотографията.

Семейство Клифтън прекарваше последните дни на медения си месец. Изоставих групата за няколко дни и отидох в Куфра да се видя с човека, с когото обсъждахме разни теории, пазени в тайна от другите в експедицията. След три нощи се върнах в базовия лагер в Ел Джоф.

Между нас беше пустинният огън. Семейство Клифтън, Мадокс, Бел и аз. Само леко отдръпване назад и веднага попадахме в мрака, извън светлия кръг на огъня. Катрин Клифтън започна да рецитира и мислите ми напуснаха орбитата на бивака и запалените съчки.

Класически дух лъхаше от чертите на лицето й. Родителите й очевидно бяха известни личности в съвременната история. Не обичах поезията, докато не чух стиховете от нейната уста. Бе пренесла в пустинята университетските си познания, за да ни опише звездите с трогателни метафори, сякаш заимствани от нежните думи на Адам към жената.

А те блестят нехайни, че са невидени.

Нима във мрака зрители Небето ще мечтае

и Бог от смъртните възхвала ще желае?

Безброй отвъдни Същества Земята обитават,

невидими за нас дори и в сън.

И ден, и нощ те Господа прославят.

И неведнъж от Хълма Златоек,

когато със Послание Небесен Глас

среднощния покой разцепи,

тогаз и песен, и молитва нагоре в прослава

към техния Създател литва…

Тогава се влюбих. В глас. Просто в глас. Не исках да слушам нищо друго. Станах и се отдалечих.

 

 

Тя бе върба. В какво ли щеше да се превърне през зимата на моята възраст? Сега я виждам и винаги ще я виждам през погледа на Адам. Бавно неловко се измъква от самолета, навежда се на няколко крачки от нас и разравя жаравата, надига манерката със свит лакът.

Няколко месеца по-късно всички сме в Кайро и двамата с нея танцуваме валс в бара. Макар и леко замаяна от алкохола, тя бе надянала маската на непревземаемост. Продължавам да вярвам, че изражението й през тази вечер беше най-близко до истинското й лице. Вечерта, когато танцувахме полупияни и не бяхме любовници.

През всичките тези години се опитвам да разбера с какво ме даряваше нейният поглед. С презрение. Така ми се струваше тогава. Сега мисля, че тя ме изучаваше. Беше чиста и невинна и нещо у мен я озадачаваше. Държах се както обикновено по такива места, но бях с неподходяща компания. Аз съм човек, който пази независимото си поведение. Непрекъснато забравях, че е по-млада от мен.

Тя ме изучаваше. Беше толкова просто. А аз дебнех за издайническо трепване на втренчения поглед на една статуя, за движение, което да разкрие същността на чувствата й.

 

 

Дайте ми карта и ще ви построя град. Дайте ми молив и ще ви нарисувам една стая в южната част на Кайро с план на пустинята, закачен на стената. Винаги между нас е пустинята. Щом се събудех, поглеждах към древните селища по протежение на средиземноморския бряг — Газала, Тобрук, Мерса Матрух — или към нанесените на ръка южно от тях уади, заобиколени от жълти ивици, в които бяхме нахлули, опитвайки се да изчезнем. „Моята задача е да дам кратко описание на няколко експедиции, атакували Гилф Кебир. След това д-р Берман ще ни върне в пустинята, такава, каквато е била преди хиляди години…“

Това бе обръщението на Мадокс към географите на Кенсингтън Гор. В сбирките на Географското дружество никой не говори за прелюбодеяние. Нашата стая няма да се появи в подробните доклади, които удостояваха с внимание камъни, хълмове и всякакви случайности в хода на историята.

 

 

В Кайро, на улицата на чуждоземните папагали, почти членоразделните крясъци на птиците тормозят всеки минувач. Лаят и подсвиркват в редици по протежение на перушинения булевард. Можех веднага да кажа кое племе по кои пътища е минало — по камилските или по копринените, — за да ги пренесе в миниатюрни паланкини през пустинята. Роби улавяха птиците, набрани като цветя от екваториална градина, затваряха ги в бамбукови клетки и така те бяха готови за продан. След четирийсетдневно пътуване папагалите се появяваха на пазара с вид на средновековни годеници.

Стояхме сред техните крясъци. Аз й показвах един нов за нея град.

Ръката й докосна моята китка.

— Ако ти дам живота си, ще го захвърлиш, нали?

Не отговорих.