Майкъл Ондатджи
Английският пациент (10)

IX
Пещерата на плувците

Обещах да ти кажа как човек се влюбва.

Млад мъж на име Джефри Клифтън срещнал свой приятел в Оксфорд, който споменал за нашата експедиция. Клифтън се свърза с мен, ожени се на следващия ден и две седмици по-късно долетя с жена си в Кайро. Изтичаха последните дни от техния меден месец. Започваше нашата история.

 

 

Когато срещнах Катрин, беше омъжена. Омъжена жена. Клифтън се измъкна от самолета и неочаквано за нас се появи и жена му, която не фигурираше в плановете на експедицията. Къси панталони в цвят каки и кльощави колене. По онова време твърде запалена по пустинята. Повече ми допадаше неговата младост, отколкото нейното нетърпение. Той стана нашият пилот, куриер и разузнавач. Неговият самолет откри нова епоха, летеше и спускаше цветни ленти, обозначавайки местата, до които трябва да се доберем. Клифтън непрекъснато споделяше с нас преклонението пред жена си. Четирима мъже, една жена и съпругът й, който бе в състояние на словесен оргазъм от медения месец. Те отлетяха за Кайро, върнаха се след около месец и всичко беше постарому. Тя беше по-мълчалива този път, но той си беше съшият Клифтън. Тя приклякаше върху варелите с гориво, забиваше лакти в коленете, подпираше с длани брадичка и се вторачваше в безспирно развяващия се брезент, а Клифтън сипеше възхвалите си за нея. Опитахме да се пошегуваме, но скоро се отказахме, защото хуморът ни съдържаше намек за малко повече скромност, а тя не му бе присъща и ние не искахме да го притесняваме.

След месеца, прекаран в Кайро, тя беше като онемяла, четеше непрестанно и не общуваше почти с никого, сякаш нещо се бе случило или тя внезапно бе осъзнала това дивно свойство на човешкото същество да се променя. Защото не се налагаше да си остане момиче от хайлайфа, омъжено за авантюрист. Тя откриваше себе си. Беше болезнено да наблюдаваш този процес на самообразоване, който Клифтън не можеше да усети. Тя прочете всичко за пустинята. Включваше се в разговорите за Ювейнат и за изчезналите оазиси, изчиташе всички статии, дори тези, в които пустинята само се споменаваше.

Аз бях с петнайсет години по-голям от нея и разбирах какво означава всичко това. Бях достигнал етапа, в който човек се отъждествява с циниците негодници от романите. Не вярвам в постоянството и във връзките, които траят векове. Бях петнайсет години по-стар. Но тя беше по-мъдра. И по-жадна за промяна, отколкото предполагах.

Какво я направи различна през техния закъснял меден месец по устието на Нил? Видяхме ги за няколко дни след пристигането им от Чешир, където две седмици преди това се бяха венчали. Клифтън не можеше да я остави, нито можеше да развали уговорката с нас. С Мадокс и с мен. Щяхме да го разкъсаме. Ето как нейните кльощави колене се оказаха в самолета в онзи ден. Това беше бремето на нашата история. Така стояха нещата.

Клифтън възпяваше красотата на ръцете й, отрупваше с хвалебствия тънките й глезени. Описваше захласнат начина, по който плуваше. Разказваше ни за новите бидета в хотелския апартамент. За нейния хищнически глад на закуска.

Посрещнах всичко това с мълчание. Понякога, докато говореше, вдигах раздразнен поглед и я хващах безмълвно да ме наблюдава с лека усмивка. В това се криеше някаква ирония. Нали бях по-възрастният. Аз бях човекът с опит, който преди десет години беше стигнал от оазиса Дакхла до Гилф Кебир, който беше направил картата на Фарафра, познаваше Киренайка и се бе губил няколко пъти в Пясъчно море. Тя ме срещна по времето, когато се бях сдобил с тази слава. Само на няколко градуса от моите отличия се вееха тези на Мадокс. И все пак извън Географското дружество ние не бяхме известни. За нея представлявахме само допълнения към един култ, с който тя се бе сблъскала благодарение на брака си.

Хвалебствията на мъжа й не означаваха нищо. Но аз съм човек, чийто живот, включително и изследователският, по различни начини е бил подвластен на думите. На мълвата и на легендите. На чертежите или писанията. На словото. В пустинята да повтаряш нещо, е като да поливаш земята с вода. Тук нюансът може да те запрати на стотици километри.

Експедицията ни беше на около шейсет километра от Ювейнат, с Мадокс тръгвахме на разузнаване. Клифтънови и другите оставаха. Тя беше свършила всичките си четива и ме помоли за още книги. Нямах нищо в себе си, освен карти. „А тази книга, която четеш вечер?“ „Херодот ли? Искаш Херодот?“ „Няма да настоявам. Ако е нещо лично.“ „Водил съм си бележки по страниците. Имам и извадки от други книги. Не мога без нея.“ „Беше твърде дръзко от моя страна, извинявай.“ „Като се върна, ще ти я покажа. Не съм свикнал да пътувам без нея.“

Разговорът беше изпълнен с елегантна любезност. Обясних й, че това е нещо като дневник, в който вписвам цитати и мисли, и тя изрази своето уважение. Можех да тръгна на път, без да се чувствам егоист, благодарен на нейната деликатност. Клифтън го нямаше. Бяхме сами и разговаряхме, докато опаковах нещата си в палатката. Аз съм човек, загърбил светските условности, но понякога ценя тактичността.

 

 

Върнахме се след седмица. Доста неща бяхме открили и картината до голяма степен се изясняваше. Бяхме в добро настроение. Отпразнувахме събитието скромно в лагера. Клифтън беше винаги готов за чествания. Запалваше и останалите.

Тя се приближи към мене с чаша вода в ръка. „Поздравявам те. Чух от Джефри.“ — „О!“ — „Ето пийни от моята.“ Протегнах ръка и тя постави чашата в дланта ми. Водата се оказа много по-студена от тази, която пиехме от манерките. „Джефри е организирал малко празненство за вас. Сега пише песен, а от мен иска да рецитирам, но аз сигурно ще прочета нещо.“ — „Ето книгата, прегледай я.“ Извадих Херодот от раницата и й го подадох.

След вечерята и билковия чай Клифтън извади бутилка коняк, пазена в тайна от другите. Трябваше да я изпием до дъно, докато Мадокс разказва за пътешествието. Клифтън изпя посветената на нас весела песен, а тя отвори „История“ на разказа за Кандаулес и неговата царица. Винаги съм го отминавал набързо. Той е съвсем в началото на книгата и не е свързан с местата и времената, които ме интересуват, макар историята да е много известна. Беше я избрала и като тема за разговор след четенето.

„Този Кандаулес се влюбил страстно в собствената си жена и понеже бил влюбен, си мислел, че жена му е най-красивата на света. Кандаулес решил да се довери на Гигес, син на Даскилус, любимия му копиеносец, и хвалел пред него красотата на жена си извън всякаква мярка.“

— Слушаш ли, Джефри?

— Да, мила.

„Рекъл на Гигес: «Виждам, Гигес, че не вярваш на това, което ти разказвам за красотата на жена ми, защото хората вярват повече на очите, отколкото на ушите си. Затова направи така, че да я видиш гола.»“

Текстът можеше да се тълкува по няколко начина. Знаейки, че един ден ще стана неин любовник, както Гигес е станал любовник на царицата и убиец на Кандаулес. Често щях да отварям Херодот в търсене на ориентир. А Катрин бе попаднала на тази история, отваряйки нов прозорец към живота си. Гласът й звучеше предпазливо. Погледът й не изпускаше страницата, в чиито плаващи пясъци сякаш потъваше.

„“Аз вярвам, че твоята жена е най-красивата, и те моля — не искай от мен да върша нередни неща." Но царят му отговорил по следния начин: „Бъди спокоен, Гигес, не се страхувай нито от мен, нито от моята жена, наказание няма да получиш от нея. Аз лично ще уредя всичко така, та тя да не разбере, че си я видял гола.“"

Това е историята на моето влюбване в една жена, която ми прочете тази Херодотова история. Аз слушах нейните думи, достигащи през огъня, тя четеше, без да поглежда към нас, не вдигаше глава дори когато подхвърляше някоя шега към мъжа си. Може би четеше само на него. Може би те двамата бяха единствената причина за този неин избор. Сигурно това беше история, заинтригувала я само със сходството в ситуациите. Но неочаквано се откри пътечка за нещо ново в реалния живот. Въпреки всичко тя не възприемаше това, което правеше, като някаква първа стъпка. Сигурен съм.

„Ще те поставя зад отворената врата на стаята, където спим. После ще дойде и жена ми да си легне. Близо до вратата на стаята има стол, там тя съблича дрехите си една по една и ги слага на него. Така ще можеш да я огледаш необезпокояван.“

Но царицата зърва Гигес точно когато той излиза от спалнята, и разбира какво е сторил мъжът й. Макар засрамена, тя не протестира… запазва спокойствие.

Странна история. Нали, Караваджо? Суетата на мъжа стига дотам, че да пожелае другите да му завиждат. Или само иска да му повярват, защото смята, че се съмняват в неговите думи. Това не беше портретът на Клифтън, но въпреки това той стана действащо лице в тази история. Има нещо много потресаващо, но и много човешко в постъпката на съпруга. Нещо, което те кара да го разбереш.

На другия ден царицата кани Гигес и му предлага избор.

„Сега пред теб има два пътя и аз ще ти дам възможност да избереш по кой от тях да тръгнеш. Или ще убиеш Кандаулес и аз и царството на Лидия ще бъдем твои, или ще бъдеш убит тук на място, за наказание, че си видял онова, което не трябва, подчинявайки се безропотно на всяка заповед на Кандаулес. Или трябва да умре онзи, който замисли този план, или ти, защото си ме видял гола.“

Така царят намира смъртта си. Поставя се началото на нова епоха. За Гигес са написани поеми в ямбически триметър. Той е бил първият варварин, принесъл дарове в Делфи. Царувал над Лидия двайсет и осем години, но в историята остава като пионка в необичайна любовна история.

Тя спря да чете и вдигна поглед. Изплува от пясъците. Променена. Така, докато властта преминаваше от едни ръце в други, аз се влюбих с помощта на случаен анекдот.

Думи, Караваджо. Те наистина имат сила.

 

 

Когато Клифтън и жена му не бяха с нас, прекарваха времето си в Кайро. Клифтън вършеше нещо, господ знае какво, за англичаните. Един негов чичо се подвизаваше в някаква държавна канцелария. Всичко това беше преди войната. По онова време в Кайро си даваха среща всички нации, събираха се в „Гропи“ за соаре концертите и танцуваха в нощта. Семейство Клифтън бяха популярна млада двойка, уважавана от всички, а аз се движех в периферията на каирското общество. Живееха добре. Официален живот, в който се вмъквах от време на време. Вечери, градински увеселения. Тези събития обикновено оставаха извън моя интерес, но тогава ме привличаха с нейното присъствие. Аз съм мъж, който пости, докато не намери това, което желае.

Как да ти я опиша? С ръце? Както високо стръмно плато или скален контур се рисуват във въздуха? Тя беше част от екипа на експедицията повече от година. Виждах я, говорех с нея. Всеки от нас беше живял като на длан пред очите на другия. По-късно, когато вече усещахме надигащото се желание, отминали мигове нахлуваха в сърцата ни с кристална яснота — нервна конвулсия на ръка, вкопчена в скалата, пропуснат или неразбран поглед.

Тогава ходех рядко в Кайро. Един път на три месеца. Работех в отдела по египтология върху моята книга „Recentes Explorations dans le Desert Libyque“. Дните минаваха и аз навлизах все по-дълбоко в текста, пустинята изпускаше горещо дихание от листовете, усещах миризмата на мастилото от следите, които върхът на писалката оставяше върху хартията. Съчинявах моя кратък труд от седемдесет страници, сбит, без отклонения от темата, придружен с карти на пътуванията, а в мисълта ми истината звучеше натрапчиво от нейната уста, мъчех се да устоя на осезаемото й присъствие, на трапчинките зад коляното и зърнатата бяла ивица плосък корем. Не можех да отстраня плътта й от хартията. Желаех да посветя монографията на нея, на нейния глас и на тялото й, което си представях да се изправя бавно в леглото като от нескончаем поклон, но тази книга посветих на един цар. Идея фикс, над която щяха да се присмиват, подкрепяни от нейното смутено, но учтиво поклащане на главата.

Започнах да се държа доста студено с Катрин. Основна черта на моя характер. Сякаш ме обземаше неловкост от това, че са ме видели гол. Съвсем по европейски. И след като вече бях общувал с нереалното й преображение на страниците на моя труд за пустинята, за мен бе естествено да нахлузя метална ризница в нейно присъствие.

„Поемата за безумната любов е заместител на жената, която обичаш или трябва да обичаш. Дива рапсодия — имитация на друга рапсодия.“

На поляната пред къщата на Хасанеин Бей — героя на експедицията от 1923-а — тя се приближи в компанията на държавния съветник Раундел и се здрависа с мен, помоли го да й донесе някакво питие, после се обърна и ми каза: „Искам да ме отвлечеш.“ Раундел се върна. Останах като прободен с нож. След месец бях неин любовник. В онази стая над сука, северно от улицата с папагалите.

Паднах на колене върху мозайката в коридора, лицето ми потъна в драперията на нейната рокля, а моите солени пръсти в устата й. Бяхме странна скулптура мигове преди да дадем воля на копнежа си. Пръстите й впити в изтънялата ми коса с пясъчни прашинки. Кайро и пустинята около нас.

Това стремеж към нейната младост ли беше, към нейната крехка юношеска свежест? Когато ти говорех за градини, описвах градините на Катрин.

Малката вдлъбнатина на шията й наричахме Босфора. Аз се хвърлях от рамото и се гмурвах в Босфора. Очите ми се отморяваха в тази хлътнала извивка. Коленичех като странник от друга планета пред насмешливия й поглед. Нейният насмешлив поглед. Изненадващо студената й ръка на врата ми в някакъв автобус по улиците на Кайро. Качваме се в закрито такси. Любим се набързо от моста на Кхедив Исмаил до клуб „Типерари“. Във фоайето на третия етаж на музея слънцето прозира през пръстите й и огрява лицето ми, захлупено от нейната ръка.

За нас тогава имаше само една личност, която не трябваше да ни види.

Но Джефри Клифтън беше във властта на английската машина. Родословното му дърво стигаше в разклоненията си до Канют^[1]. Не беше задължително машината да разкрие на Клифтън изневярата в осемнайсетмесечния брак, но тя започваше да стеснява кръга около дефекта, около заболяването в системата. Тя регистрираше всеки наш ход от деня на първото сковано докосване при porte cochere на хотел „Семирамида“.

Не бях обърнал внимание на нейните коментари за роднините на мъжа й. А самият Джефри Клифтън възприемаше могъщата английска мрежа, надвиснала над главите ни, толкова наивно, колкото и ние. Но клубът на телохранителите бдеше над съпруга и го покровителстваше. Само Мадокс, аристократ с офицерско минало, имаше опит в подобни дискретни лавирания. Само Мадокс със забележителен такт ме предупреди за съществуването на този задкулисен свят.

Аз носех със себе си Херодот, а Мадокс, който беше светец в собствения си брак, препрочиташе историята на любовта и изневярата в „Ана Каренина“. Един ден, когато вече беше твърде късно да избегнем задействания от нас механизъм, той направи опит да обясни света на Клифтън чрез образа на брата на Ана Каренина. Подай ми книгата. Слушай.

„Половин Москва, както и Петербург, се състоеше от познати и роднини на Облонски. Той бе роден в кръг от хора, които бяха или щяха да станат великите люде на тази страна. Една трета от официалния свят, все мъже на възраст, бяха приятели на баща му и познаваха сина от пеленаче… Следователно тези, които разпределяха даровете на земята, се оказваха и негови приятели. Те не биха пренебрегнали някой от своите… Само не трябваше да си позволява да възразява, да завижда, да се оплаква и да се обижда — неща, които неговата блага по природа душа никога не бе и изпитвала.“

 

 

— Започнах да обичам потупването на нокътя ти върху спринцовката, Караваджо. Първия път, когато Хана ми инжектира морфин в твое присъствие, ти стоеше до прозореца. Почукването на нейния нокът те накара да извърнеш рязко глава. Лесно различавам другаря по съдба, както любовникът разпознава друг любовник под надянатата маска.

Жените искат всичко от един любовник. А аз твърде често потъвах под повърхността. Цели армии са изчезвали така, погълнати от пясъците. Освен това тя се страхуваше от мъжа си, вярваше в своята почтеност, аз се поддавах на старата си склонност към независимост, губех се и пак се появявах, тя ме подозираше, аз не вярвах в нейните чувства към мен. И над всичко това тегнеше параноята и клаустрофобията на тайната любов.

— Мисля, че си загубил човешки образ — каза тя веднъж.

— Аз не съм единственият предател.

— Струва ми се, че не те е грижа какво се случва между нас. Изплъзваш се от всичко поради страха си и омразата към собственическия инстинкт, към това да притежаваш някого или да бъдеш притежаван, към обсебването. Смяташ тази омраза за добродетел. Мисля, че си нечовечен. Ако те напусна, при кого ще отидеш? Ще си намериш ли друга любовница?

Не отговорих.

— Отречи, дяволите да те вземат.

 

 

Тя винаги държеше на думите, обичаше ги, осланяше се на тях. Те внасяха яснота, сочеха причини, придаваха форма. Докато аз смятах, че думите възпират чувствата, както съчките задръстват реката в бентове.

Върна се при мъжа си.

От този миг нататък, прошепна тя, или ще намерим, или ще загубим душите си.

Морета се отдръпват от сушата, защо не и любовници един от друг? Пристанищата на Ефес, реките на Хераклит изчезват и на мястото им изникват затлачени устия. Жената на Кандаулес става жена на Гигес. Изгарят библиотеки.

Какво представляваше нашата връзка? Предателство към хората около нас или желание за друг живот?

Тя се оттегли у дома при мъжа си, а аз намерих утеха в поцинкованите тезгяхи на баровете.

Ще гледам към луната,

но ще виждам само теб.

Класика от Херодот. Не спирах да си тананикам тази песен, докато думите й не зазвучаха като рефрен на моя собствен живот. Различните хора различно се възстановяват от потулена в тайна загуба. Вижда ме някой от обкръжението й да седя на разговор с търговец на подправки. Тя веднъж бе получила от него калаено шишенце с шафран. Едно от десетките хиляди неща.

И когато на вечеря Багнолд, случайният свидетел на моя разговор с продавача на шафран, спомене в нейно присъствие за случката, какво, мислиш, чувствах аз? Какво ме грее мен, че тя си спомня мъжа, купил й този малък подарък, който окачи на тънка, тъмна верижка на врата си за два дни, докато съпругът й беше извън града? Жълтата течност от шишенцето остави златно петно на гърдите й.

Как тя възприема случката по отношение на мен, пария на групата, който веднага започваше да се държи глупаво, при което Багнолд се смееше, добрият й мъж се притесняваше за мен, а Мадокс ставаше, приближаваше се до прозореца и вперваше поглед в южната част на града? Разговорът преминава в друга плоскост — те все пак бяха картографи. Но тя беше ли се спуснала в кладенеца, който двамата си бяхме изкопали, такава, каквато я желаех аз, в протегнатата ми ръка?

Сега всеки от нас имаше собствен живот, защитен от най-здравия договор.

— Какво правиш? — извика ми тя при една случайна среща на улицата. — Не виждаш ли, че подлудяваш всички?

 

 

На Мадокс бях казал, че ухажвам вдовица. Но тя още не бе овдовяла. Когато той си тръгна за Англия, ние вече не бяхме любовници. „Поздрави твоята вдовица в Кайро. Щеше ми се да се запозная с нея.“ Дали знаеше нещо? Той най-много ме караше да се чувствам като измамник — беше мой приятел, с когото работехме заедно от десет години, и аз го обичах повече от всеки друг. Бе 1939-а и всички напускахме тази страна, оставяйки я на произвола на войната.

Мадокс се върна в своето родно място, Марстън Магна, графство Съмърсет. Месец по-късно, седнал на пейките сред паството в църквата, той изслуша проповедта в чест на войната, извади пистолета, който носеше от пустинята, и се застреля.

„Аз, Херодот от Халикарнас, излагам тук своите издирвания, за да не изчезне споменът за извършеното от хората и за да не отмине славата на великите и възхитителни дела на елините и на варварите, но освен това и да разкажа за причините, поради които са воювали помежду си.“

В пустинята поезията винаги е била рецитирана от мъжете. Пред Географското дружество Мадокс правеше красиви отчети за нашите преходи и походи. Берман раздухваше жаравата с теоретични бележки. А аз? Аз участвах с моите сръчности и умения. Механикът. Другите пишеха за любовта към самотата и медитираха над откритията си. Те никога не бяха наясно за моето отношение към всичко това. „Харесва ли ти тази луна?“ — веднъж ме попита Мадокс, с който се знаехме от десет години. Попита колебливо, сякаш изповядваше нещо интимно. За тях бях прекалено сръчен и хитър, за да се влюбя в пустинята. Повече приличах на Одисей. Но все пак аз обичах пустинята. Тя бе за мен това, което за другите са реката или градът на детството.

 

 

При последното заминаване Мадокс ни изпрати с познатото пожелание: „Бог да ви пази.“ Отдалечавайки се, му отвърнах: „Няма бог.“ Ние бяхме абсолютно различни един от друг.

Мадокс казваше, че Одисей никога не е написал нито дума, не е оставил никакви изповеди след себе си. Може би е живял в друга тоналност, чужда на фалшивата рапсодия на изкуството. Моята собствена монография, трябва да призная, беше неотклонна в следването на точността. Страхувах се да не би нейното присъствие да прозира между редовете и така изгарях до основи всяко чувство, цялата реторика на любовта. И все пак обрисувах пустинята с най-чисти думи — тези, с които бих описал нея. Мадокс ме попита за луната в един от последните дни преди войната. След това заминахме. Той тръгна за Англия. Опасността от предстояща война преустанови всяка дейност. Прекъсна също и нашето бавно изравяне на история от пустинята. Довиждане, Одисей, каза ми той с усмивка, макар да знаеше, че никога не съм бил особен привърженик на Одисей, още по-малко на Еней, за когото бяхме решили, че е Багнолд. Довиждане, отвърнах.

Спомням си как се обърна със смях. Посочи с дебелия си пръст към трапчинката под адамовата ябълка.

„Това се нарича vascular sizood!^[2].“ Така безименната вдлъбнатина на нейната шия получи официално название. Той се върна при жена си в Марстън Магна, взе със себе си само любимия Толстой и ми подари всички компаси и карти. Нашите взаимни чувства останаха неизказани.

Но градът, към който Мадокс се връщаше толкова пъти в разговорите ни — Марстън Магна, графство Съмърсет, — беше превърнат от зелена поляна на спомена в аеродрум. Самолетите бълваха изгорелите си газове върху дворци от времето на крал Артур. Не знам какво го доведе до неговия последен акт. Може би непрекъснатият шум от полетите, действащ оглушително след бръмченето на Клифтъновия „Мот“, което бързо потъваше в тишината на Либия и Египет. Войната на някой си разкъсваше непоправимо нежната бродерия на неговите приятелства. Аз бях Одисей, аз разбирах промените и временните императиви на войната. А той бе човек, което трудно се сприятеляваше. Човек, който познаваше двама-трима души в целия си живот, и сега се оказваше, че те са врагове.

В Съмърсет живееше сам с жена си, която никога не ни беше виждала. Задоволяваше се с малки жестове. С един куршум сложи край на войната.

Юли 1939 г. Хващат автобус от тяхното село до Йовил. Автобусът се движи бавно, закъсняват за службата. Поради липса на места в дъното на препълнената църква те сядат отделно един от друг. След половин час започва проповедта — шовинистична и без съмнение в подкрепа на войната. Свещеникът с енергичен тон превъзнася сражения и битки в благословията си към правителството и мъжете, които изпращаше на война. Мадокс слуша нарастващия екстаз в гласа на свещеника. Изважда пистолета, който носи със себе си от пустинята, навежда се и се прострелва в сърцето. Мигновена смърт. Тишина. Пустинна тишина. Тишина без самолетно бръмчене. Тялото му тупва на църковната пейка. Нищо друго не помръдва. Свещеникът замръзва с вдигната ръка. Всички стреснато се обръщат като след спукване на стъкления абажур около някоя свещ. Жена му се приближава по пътеката, спира до неговата редица, прошепва нещо и я пускат да мине. Тя коленичи и го обгръща с ръце.

 

 

Как умира Одисей? Не беше ли самоубийство? Май сега си спомням. Възможно е пустинята да го е разглезила. Онова време, в което нямахме нищо общо със света. Продължавам да мисля за неотлъчното присъствие на руската книга до него. Русия винаги е била по-близо до моята страна, отколкото до неговата. Да, Мадокс стана жертва на нациите.

Обичах спокойствието, което налагаше над всичко. В неговите отчети моите яростни оспорвания на някое петно на картата се превръщаха в описани с подходящи думи „дискусии“. Рисуваше весели случки от нашите пътешествия с лекота и радост, сякаш описваше танца на Ана и Вронски. Той самият никога не прекрачи прага на танцувалните салони в Кайро. А аз, танцувайки, се влюбих.

Ходеше бавно. Никога не го бях виждал да танцува. Беше писател, тълкувател на света. И най-малката отломка от емоция превръщаше в мъдрост. Бърз поглед го вдъхновяваше за теоретичен анализ. Видеше ли рядко срещана палма, научеше ли нов възел у някое пустинно племе, седмици наред живееше очарован и покорен от откритието си. Когато по време на пътуванията се натъквахме на писания — словесен израз от миналото или настоящето, издълбано върху замазана с кал стена арабско писмо, бележка на английски, надраскана с тебешир на калника на джип, — той ги прочиташе и после ги притискаше с длан, сякаш искаше да се докосне до дълбините на значението, да се доближи максимално до същността на думите.

 

 

Протяга към спринцовката ръката си със спукани вени. Усеща морфиновия разлив в тялото си. Чува издрънчаването на иглата, пусната от Караваджо в емайлираната тенекиена тавичка с форма на бъбрек. Проследява с поглед как посребреният силует застава с гръб, а след миг се обръща, вече и той подвластен на морфина.

 

 

Има дни, в които намирам спасение от безплодното писане само в „Дива роза“ на Джанго Райнхард, Стефан Грапели и френския „Хот клуб“. 1935, 1936, 1937 г. Годините на джаза. Когато той преля извън пределите на хотел „Кларидж“ на Шанз-Елизе и се понесе към баровете в Лондон, Южна Франция, Мароко, стигна и до Египет, където тези ритми бяха безшумно въведени от един безименен състав за танцова музика. При моето завръщане в пустинята взех със себе си вечерните танци на седемдесет и осем оборота с музиката на „Souvenirs“, спомена за жени, пристъпващи като хрътки и отпуснати върху мен, докато им шептях нещо на фона на „Мила моя“. С любезното съгласие на звукозаписно студио „Societe Ultraphone Fransaise“. 1938-а. 1939-а. От палатката се носеше шепотът на любовта. А зад ъгъла беше войната.

През онези последни вечери в Кайро, месеци след края на нашата любов, ние успяхме да убедим Мадокс да дойде с нас на бар, за да отбележим неговото заминаване. Тя и мъжът й също бяха там. Последна вечер. Последен танц. Алмаси беше пиян и танцуваше своя танц — „Босфорска прегръдка“. Вдигаше Катрин Клифтън в жилавите си ръце и се носеше с нея по дансинга. Докато се строполиха върху цветята — нилски момини сълзи.

От чие име ли говори сега? — чуди се Караваджо.

Алмаси беше пиян. Неговият танц бе само грубиянски движения в очите на другите. По това време той и тя никак не се разбираха. Въртеше я от единия до другия край на дансинга, сякаш държеше в ръцете си безименна кукла. Давеше мъката по заминаването на Мадокс в алкохол и крясъци. Когато Алмаси се държеше така, ние се разотивахме, но това бе последната вечер на Мадокс в Кайро. Бездарен египетски цигулар имитираше Стефан Грапели. Алмаси кръжеше като излязла от орбита планета. „За нас, странниците на света!“ — вдигна чаша той. Канеше всички, и жени, и мъже, на танц. Плесна с ръце и обяви: „А сега следва «Босфорска прегръдка». Бернхард? Хетертън?“ Отказаха му. Тогава се обърна към младата съпруга на Клифтън, която го гледаше със сдържан гняв. Тя пристъпи към него. Той залитна и се блъсна в нея. Главата му увисна на голото й рамо, над пайетите на деколтето. Последва безумно танго, докато единият от двамата обърка стъпката. Тя не можеше да спре гнева си, а да се признае за победена и да се върне на масата не искаше. Само го погледна непреклонно, когато той изправи глава. Устните му шепнеха някакви думи като клетва, може би шепнеше текста на „Дива роза“.

В промеждутъците между експедициите рядко виждаха Алмаси. Той изглеждаше неуловим или неуморим. През деня работеше в музея, нощем обикаляше баровете около пазара в Южно Кайро. Тънеше в незнайния Египет. Всички дойдоха само заради Мадокс. Но сега Алмаси танцуваше с Катрин Клифтън. Саксиите докосваха с листата си дребната й фигура. Той я въртя и подхвърля, докато и двамата паднаха. Клифтън седеше на мястото си и от време на време поглеждаше към тях. Алмаси проснат отгоре й. Полагаше усилия да стане. Приглаждаше русата си коса, коленичил над младата жена в дъното на дансинга. Някога той беше мъж с деликатни маниери.

Минаваше полунощ. Гостите не бяха очаровани. Забавляваха се само постоянните посетители, за чието настроение не трябваше голямо старание, а пък и вече бяха гледали представленията на този европеец от пустинята. Имаше жени, накичени с дълги сребърни украшения, спускащи се от ушите, жени в пайети, малки метални капчици, стоплени от диханията в бара, жени, към които Алмаси беше предубеден в миналото и които опиянени полюшваха на дансинга сребърните си висулки в лицето му. В предишни вечери той танцуваше с тях, поемайки заедно с количествата алкохол и цялата тежест на телата им върху гърдите си. Да, те се забавляваха, макар и да не бяха пленени от почти безчувствената маса, която се стоварваше върху раменете им в паузите, смееха се на корема му, който надничаше под раздърпаната риза, докато накрая, танцувайки schottische^[3], се стовареше без дъх на пода.

В такива мигове беше важно да продължаваш да играеш ролята си в сюжета на вечерта сред хаоса на човешките съзвездия. Без мисъл или предумисъл. Спомените от тези нощи щяха да нахлуят по-късно, в пустинните релефи между Дакхла и Куфра. Тогава, съзерцавайки плаващия в масло диск на компаса, щеше да чуе отново изскимтяването, когато се огледа за куче на дансинга, но разбра, че е настъпил една жена. Понякога гледката на случаен оазис щеше да извиква у него приятни спомени от танцьорските му способности и той с гордост да размахва ръце към небето.

 

 

Студен мрак, легнал над пустинята. Той изскубна нишка от воала на нощта и я глътна, сякаш беше храна. От началото на пътуването бяха изминали два дни. Намираше се в зоната на пустошта, между града и платото. След шест дни щеше да е забравил Кайро, музиката, улиците и жените. Дотогава се пренесе в древността, след като вече беше привикнал с дъха на дълбините в океана на пустинята. Единствената му връзка със света на градовете беше Херодот, неговият пътеводител, древен и нов, извор на предполагаеми неистини. Когато откриеше истината за нещо, което изглеждаше лъжа, той изваждаше бурканчето с лепило и залепваше в книгата съответната карта, изрезка от вестник, или нахвърляше на бялото поле скици на мъже в поли и непознати животни около тях. Ранните жители на оазисите не са рисували предимно добитък, въпреки че Херодот го твърди. Те са почитали бременни богини и скалните портрети изобразяват главно жени с издути утроби.

След две седмици в пустинята дори идеята за град изчезна от съзнанието му. Сякаш беше преминал в оня милиметър мараня над картата, който го отделяше от отпечатъка върху нея, беше стъпил в девствената територия между земя и чертеж, между пространства и легенда, между природа и разказвач. Санфорд наричаше това геоморфология. Мястото, в което бяха избрали да постигнат съвършеното свое „аз“, да отхвърлят бремето на произхода, да бъдат сами със слънчевия компас, одометъра и книгата, да станат свои собствени творения. Време, в което действието на миража, тази фата моргана, му беше познато, защото той се намираше в него.

Събужда се и разбира, че Хана го къпе. Пред него има бюро, което стига до кръста и. Тя се навежда и загребва вода в шепи от порцелановия леген. Разтваря ръце над гърдите му и го полива. После прокарва на няколко пъти мокри пръсти в косата си, докато стане влажна и тъмна. Свежда поглед и се усмихва към изплувалото от съня лице.

Когато отново отваря очи, вижда Мадокс, парцалив и изтощен, хванал спринцовката в двете си ръце с отрязани палци. Как ли си бие сам морфин? Да, това е неговият поглед, навикът му да помръдва език между устните, прояснен ум по следите на объркания разказ. Двама оглупели старци.

Пред очите на Караваджо се мярка розовината в устата на говорещия мъж. Венците му са с избелелия цвят на йод, вероятно като на скалните рисунки в Ювейнат. Още колко може да изтръгне от мъртвото тяло с мърдащи устни, пулсираща вена и вълчо сиви очи. Не спира да се удивлява на непомрачената воля на този мъж, който разказва ту в първо лице, ту в трето, и продължава да отрича, че е Алмаси.

— Кой говореше тогава?

— „Да си мъртъв, значи да си в трето лице.“

 

 

През целия ден са разменяли ампули с морфин. Караваджо върви по отрупания със знаци и кодове път, дърпайки нишката на историята. Когато обгорелият мъж започне да забавя разказа или Караваджо усети, че не схваща всичко — любовната драма, смъртта на Мадокс, — тогава взема ампулата от емайлираната тавичка с форма на бъбрек, стиска с кокалчетата на пръстите си стъкления връх, отчупва го и пълни спринцовката. Вече не се крие от Хана, отпрал е целия ляв ръкав на ризата си. Алмаси е по сива фланелка и черната му ръка лежи в готовност, гола под чаршафа.

Всяка глътка морфин отваря следваща врата, той влиза в пещерата с рисунките, връща се при погребания самолет или отново споменава за жената, склонила глава на гърдите му.

Караваджо взима Херодот. Обръща страница, отминава дюна и пред него изникват Гилф Кебир, Ювейнат, Джебел Кису. Алмаси разказва, Караваджо до него подрежда събитията. Страстта кара думите да блуждаят и разказът трепти като стрелка на компас. И без това описваният свят е номадски, а неговата история апокрифна. Пясъчните бури на мисълта бушуват във всички посоки.

 

 

Той сряза нейния парашут, след като мъжът й разби самолета, и го разстла на земята в Пещерата на плувците. Тя се наведе и лицето й се сгърчи в гримаса от болка. Той внимателно опипа главата за рани, после рамената и накрая краката й.

Всичко, което искаше да запази сега в тази пещера, беше красотата, изяществото й, тези крайници. Съзнаваше, че вече държи в стиснатата си шепа цялото нейно същество.

Тя беше жена, чието лице се преобразяваше от грима. Появяваше се на вечеря или лягаше в леглото с кървавочервени устни и алени мазки над очите.

Той открадна с поглед цветовете от каменната рисунка. Положи охрата върху лицето, синьото намаза около очите. Разходи се из пещерата и се върна с червени ръце, за да среше косите й с пръсти. После тялото й пое остатъка от баграта и щръкналото в оня ден коляно, когато за пръв път я видя, доби шафранов оттенък. Стигна до срамната кост. Цветни дъги стегнаха в обръчи краката й и я направиха неприкосновена. Той бе открил у Херодот описания на традиции, в които древни воини почитали обичаната жена, като я вграждали в нещо, което считали за непреходно — в цвят, песен, скална рисунка.

В пещерата стана студено. Уви тялото и с парашута. Запали малък огън от акациеви вейки, като раздухваше дима към ъглите. Искаше да й обясни, но нямаше сили да се обърне към нея. Започна да говори, за да прогони тишината, думите му отскачаха в стените и се връщаха обратно при него. Отивам да търся помощ, Катрин. Разбираш ли? Има още един самолет наблизо, но трябва гориво. По пътя има вероятност да срещна керван или джип и тогава ще се върна по-бързо. Не съм сигурен. Той извади книгата на Херодот и я остави до нея. Беше септември 1939-а. Тръгна към входа на пещерата. Отдалечи се от трептящата светлина на огъня и прекоси тъмното каменно гърло, което го отделяше от сиянието на луната, изпълнило пустинята.

Изкачи се по заоблените каменни блокове до платото и спря.

Нямаше камионетка. Нямаше самолет. Нямаше компас. Само луната и неговата сянка. Намери оставения знак за местонахождението на Ел Тадж. Север-северозапад. Запомни ъгъла на сянката си и тръгна. На сто километра оттук беше улицата с часовниците. На рамото му висеше като плацента и се поклащаше коженият мях с вода, която бе налял от аина^[4].

Налагаше се да спира два пъти в денонощие. На обед, когато сянката се забиваше в пясъка под краката му, и на здрачаване, между залез-слънце и изгрева на звездите. Тогава всичко в кръглата тепсия на пустинята ставаше еднакво. И най-малкото движение можеше да го доведе до отклонение от деветдесет градуса. Затова сядаше и чакаше. Докато отгоре му се разстеле живата карта на звездите, и той отново поемаше начертания път, сверявайки посоката час по час. В миналото, когато използваха водачи през пустинята, закачваха един фенер на дълга върлина и всички следваха подскоците на светлината над главата на нощния водач.

Човек върви със скоростта на камилата. Четири километра в час. Ако има късмет, може да се натъкне на яйца от щраус. Ако няма, пясъчна буря ще го помете заедно с всичко наоколо. Той вървя три дни, без да намери храна. Стараеше се да не мисли за нея. Стигне ли до Ел Тадж, ще се подкрепи с абра, която в племената горан приготвяха от дива диня, като сваряваха семките, за да се премахне горчивият им вкус, и след това я раздробяваха с фурми и скакалци. После ще тръгне по улицата на часовниците и алабастъра. Бог да те пази, беше казал Мадокс. Довиждане. И беше махнал с ръка. Има бог, но само в пустинята, искаше да му отвърне сега, макар и със закъснение. Всичко оттатък пясъците е търговия и власт, пари и война. Светът се прекроява от финансови и военни деспоти.

Намираше се в неравна местност, излезе от песъчливия терен и стъпи на камък. Стараеше се да не мисли за нея. Пред него изникнаха хълмове като кули на средновековни крепости. Продължи да върви, докато сянката му навлезе в сянката на планина. Появиха се растения. Мимози. Диви дини. Изкрещя нейното име към скалите. Ехото е душата на гласа, която се забавлява в пустошта.

После се появиха очертанията на Ел Тадж. Почти през цялото пътуване си представяше улицата с огледалата. В подножията на укрепленията го заобиколиха английски военни джипове. Прибраха го, без да слушат обясненията за ранената жена в Ювейнат, само на сто километра от там. Глухи за всичко.

 

 

— Искаш да кажеш, че англичаните не ти повярваха? Че никой не те изслуша?

— Никой.

— Защо?

— Не им хареса името, което им казах.

— Твоето?

— Казах им моето.

— И после…

— Нейното. Нейното име. Името на мъжа й.

— Какво каза?

Той млъкна.

— Събуди се! Какво каза?

— Казах, че е моя жена. Казах Катрин. Мъжът й бе мъртъв. Казах, че е тежко ранена, в пещера в Гилф Кебир, Ювейнат, северно от кладенеца Аин Дуа. Казах, че тя няма вода. И храна. И че искам да ги заведа там. Казах, че всичко, което искам, е джип. Един от техните проклети джипове… Възможно е след пътуването да съм заприличал на налудничав пустинен пророк, но не мисля, че е било точно така. Войната започваше. Те ловяха хора от пустинята и ги арестуваха за шпионаж. Всеки човек с чуждо име, движещ се между малките оазиси, будеше съмнение. Тя беше само на сто километра, но те не искаха да ме чуят. Някакво заблудено поделение в Ел Тадж. Трябва да съм изпаднал в ярост. По онова време използваха онези плетени от ракита килии с размерите на кабинка за душ. Сложиха ме в една такава клетка и ме натовариха на камион. Аз беснеех и се блъсках в стените, докато паднах на улицата заедно с нея. Крещях името на Катрин. Гилф Кебир. А всъщност е трябвало да викам само Клифтън. Виж, това име щеше да изиграе ролята на визитна картичка.

Отново ме качиха в камиона. За тях бях поредният заподозрян във второстепенен шпионаж. Поредният международен мерзавец.

 

 

Караваджо иска да стане и да избяга от тази вила, от страната, от разложението на войната. Той е крадец и нищо повече. Това, от което има нужда, е да прегърне сапьора и Хана или по-добре някой на неговата възраст, да влезе в бар, където всички го познават, да танцува или да разговаря с жена, да опре глава на рамото й, да се доближи към лицето й или каквото там му хрумне. Но преди това трябва да се измъкне от тази пустиня, от нейните морфинови лабиринти. Да се отдръпне от невидимия път към Ел Тадж. Караваджо вярва, че този мъж е Алмаси, който бе успял с негова помощ и със силата на морфина да се върне в собствения си свят, при своята мъка. Вече нямаше значение на чия страна е бил по време на войната. Караваджо пак се навежда към него.

— Искам да знам едно.

— Какво?

— Искам да ми кажеш ти ли уби Катрин Клифтън. Защото, ако ти си убил Клифтън, това е убило и нея.

— Не, и през ум не ми е минавало.

— Питам, тъй като Джефри Клифтън беше свързан с британското разузнаване. И съвсем не е бил само един наивен англичанин. Твоето приятелски настроено момче. Колкото до военните, те го използваха да наглежда вашата странна група в египетско-либийската пустиня. Знаеха, че пустинята ще се превърне един ден в театър на военните действия. Той правеше въздушни снимки за топографски карти. Неговата смърт внесе смут. Все още си спомнят случая и се питат как стана катастрофата. Разузнаването знаеше за връзката ти с жена му още от самото начало. А той може и да не е знаел. Смятаха, че неговата смърт е била замислена като предпазна мярка, като вдигане на подвижните мостове. Очакваха те в Кайро, но ти, разбира се, се върна в пустинята. По-късно ме пратиха в Италия и така изпуснах последната част от твоята история. Не разбрах какво се е случило с теб по-нататък.

— И затова ме следваш по петите.

— Дойдох тук заради момичето. Познавах баща й. Последният човек, когото очаквах да намеря в този миниран манастир, беше граф Ладислаус де Алмаси. Честно казано, изпитвам много по-голямо уважение към теб, отколкото към повечето от хората, с които работех.

 

 

Правоъгълникът светлина от прозореца се бе изкачил по стола на Караваджо и ограждаше гърдите и главата му в рамка, така че пред мъжа в леглото стоеше живият му портрет. На приглушена светлина косата му изглеждаше тъмна, но в този миг буйните кичури светлееха озарени, а торбичките под очите се губеха в розовите отблясъци на късния залез.

Беше обърнал стола с облегалката напред и се подпираше на нея с лице към Алмаси. Изреченията не излизаха лесно от устата на Караваджо. Първо поглаждаше брадичка, челото се набръчкваше, очите се затваряха, думите се подреждаха в тъмнината зад притворените клепки и чак тогава изричаше своите мисли, сякаш ги късаше от себе си. Мракът прозираше в него — другият възрастен мъж в тази история, седнал прегърбен на стола в ромбоидната рамка от светлина до леглото на Алмаси.

— С теб мога да говоря, Караваджо, защото чувствам, че и двамата сме смъртни. Момичето, момчето — те още не са. Въпреки всичко, което са преживели. Хана страдаше много, когато я видях за пръв път.

— Баща й беше убит във Франция.

— Разбирам. Тя никога не говореше за това. Беше се отдалечила от всички. Можех да вляза в контакт с нея само ако я помолех да ми чете… Замислял ли си се, че никой от нас няма деца?

Помълча, сякаш обмисляше някаква възможност, и попита:

— Имаш ли жена?

Караваджо седеше в розовата светлина, закрил лицето си с ръце, и се опитваше да изтрие мислите си, за да разсъждава ясно и точно, сякаш тази дейност беше присъща повече на младостта и ставаше все по-трудна с напредването на годините.

— Говори, Караваджо. Или аз съм само една книга? Разказ. Помамена риба, извадена на сушата и натъпкана с морфин. Лабиринт от криволичещи коридори, лъжи, избуяли сплетни и тайни.

— Във войната използваха много крадци като мен. Бяхме узаконени. Крадяхме. Някои от нас започнаха да дават и съвети за операциите на разузнаването. Бяхме природно надарени специалисти в разкриването на измами и по-добри от официалните разузнавачи. Замисляхме двойни блъфове. Цели военни акции се осъществяваха от тази смесица от интелектуалци и мошеници. Бил съм навсякъде из Средния изток. Там чух за пръв път за тебе. Ти бе мистерия, бяло петно на техните карти. И предаваше всичките си знания за пустинята на германците.

— Твърде много неща се случиха в Ел Тадж през 1939 година, когато ме прибраха с подозрение за шпионаж.

— И тогава ти отиде при германците.

Мълчание.

— И не можеше да се върнеш в Пещерата на плувците в Ювейнат?

— Не, докато не предложих доброволно да преведа Еплер през пустинята.

— Има едно нещо, което искам да ти кажа. Свързано е с 1942 година и с твоята история с агента през пустинята…

— Операция „Салаам“.

— Да, когато работеше за Ромел.

— Той беше страхотен… Какво щеше да ми казваш?

— Щях да ти казвам, че преминаването ти през пустинята с Еплер, и то без да се натъкнеш на съюзническите войски, беше героизъм. От оазиса Джиало чак до Кайро. Само ти можеше да доведеш човека на Ромел с неговата „Ребека“ в Кайро.

— Как разбра тези подробности?

— Това, което искам да кажа, е, че Еплер не беше разкрит при пристигането му в Кайро. Те знаеха за цялото пътуване. Много преди Еплер да тръгне за Кайро, германският код беше разшифрован, но не можехме да допуснем Ромел да разбере за това, защото източниците ни щяха да бъдат разкрити. Еплер трябваше да бъде хванат в Кайро. Наблюдавахме ви през цялото време. От началото до края на прехода. Разузнаването разполагаше с името ти, знаеха, че си замесен, и ви следяха с още по-голям интерес. Искаха залавянето и на двама ви. В плановете влизаше твоето убийство… Ако не ми вярваш, мога да ти разкажа всичко. Как напусна Джиало и цялото пътуване ти отне двайсет дни. Как хвана пътя към затрупания кладенец, но не можа да се доближиш до Ювейнат заради разположените там съюзнически войски. Избегна и минаването през Абу Балас. После Еплер го хвана пустинна треска и трябваше да се грижиш за него, да го лекуваш, въпреки че не си го харесвал… Официално самолетите ви „изгубиха“, но всъщност бяха по петите ви. Не вие бяхте шпионите, а ние. Разузнаването реши, че си убил Джефри Клифтън заради жена му. Намериха неговия гроб през 1939 година, но от нея нямаше и следа. Алмаси се превърна във враг не когато застана на страната на германците, а когато започна вашата история с Катрин Клифтън.

— Ясно.

— През 1942 година, след като напусна Кайро, ти изчезна от погледите ни. Планът предвиждаше да те хванат в пустинята и да те убият. Но изгубиха следите ти. На втория ден. Трябва да си бил луд, загубил разсъдък, защото иначе щяха да те открият. Скритият джип беше миниран. Намерихме го избухнал. От теб нямаше и помен. Според мен този преход, който си направил, полудял от ярост, а не предишният до Кайро, е пътешествието на твоя живот.

— Докато са ме следили, ти беше ли с тях в Кайро?

— Не, но можах да прегледам досиетата. Отидох в Италия. Те мислеха, че си там.

— Тук.

— Да.

Ромбоидът светлина се плъзна по стената и остави Караваджо в сянка. Косата му отново потъмня. Той се облегна назад и опря рамо в силуета на листата.

— Предполагам, че това вече няма значение — промърмори Алмаси.

— Искаш ли морфин?

— Не. Нещата започват да се връщат по местата си. Винаги съм бил човек на уединението и сега ми е трудно да приема, че моят живот е станал предмет на такова внимание.

— Ти си имал любовни отношения със свързано с разузнаването лице. Има хора от разузнаването, които са те познавали лично.

— Багнолд навярно.

— Да.

— Много английски англичанин.

— Да.

Караваджо направи пауза.

— За едно последно нещо искам да говоря с тебе.

— Знам.

— Какво стана с Катрин Клифтън? Какво се случи малко преди войната, та всички се върнахте в Гилф Кебир? След заминаването на Мадокс за Англия.

 

 

Трябваше да направя още едно пътуване до Гилф Кебир, за да прибера и последните остатъци от лагера в Ювейнат. Да опаковам тази отминала част от нашия живот. Мислех, че няма какво повече да се случи помежду ни. Цяла година бе изтекла, откакто не бях неин любовник. Войната вече се подготвяше. Първите й признаци се промъкваха като крадлива ръка през тавански прозорец. И двамата се барикадирахме зад стените на рутината от времето на привидната невинност, преди да станем любовници. Виждахме се съвсем рядко.

През 1939 г. моята задача бе заедно с Гог да прекося пустинята до Гилф Кебир, да съберем останките от базата, след което Гог да тръгне с камионетка. Клифтън трябваше да ме прибере със самолета. После щяхме да се пръснем и да развалим създадения от нас триъгълник.

Чух шума на мотора, видях самолета и заслизах по скалите на платото. Клифтън винаги беше точен.

Има определен начин, по който малък товарен самолет се приземява. След като изплува от чертата на хоризонта, леко накланя крила в светлината над пясъците, звукът изчезва, машината доближава земята. Никога не можах напълно да разбера как точно функционират самолетите. Наблюдавал съм ги да се спускат към мен в пустинята и винаги съм излизал със страх от палатката. Потопяват криле в светлината и после разсичат тишината.

Самолетът се плъзна над платото. Аз развявах синия брезент. Клифтън намали височина, ниско над мен се разнесе рев и акациевите листа полетяха обрулени. Самолетът зави наляво, обърна и се понесе право срещу мен. На петдесет метра от мястото, на което се намирах, той внезапно заби нос и се разби. Затичах се.

Мислех, че е сам. Но когато стигнах и понечих да го извадя, видях и нея. Опитваше се да раздвижи крака, гледаше право напред. Скутът й беше затрупан от нахлулия през прозореца на кабината пясък. Не изглеждаше ранена. Лявата ръка още стоеше пред гърдите й, там, където я бе вдигната, за да омекоти удара. Извадих я от самолета, наречен от Клифтън „Рупърт“, и я занесох в пещерата. В Пещерата на плувците, при скалните рисунки. На двайсет и три градуса и трийсет минути ширина и двайсет и пет и петнайсет дължина. Същата нощ погребах Джефри Клифтън.

Проклятие ли бях за тях? За нея? За Мадокс? За пустинята, похитена от войната, бомбардирана, сякаш в нея нямаше нищо друго, освен пясък. Варвари срещу варвари. И двете армии щяха да минат през нея, без да имат понятие какво представлява тя. Либийската пустиня. Забрави за политиката и ще усетиш прелестното звучене на това словосъчетание. Либия. Сексуална, протяжна дума, примамлив кладенец. Заслушай се в „б“-то и „и“-то. Мадокс беше казал, че това е една от малкото думи, в които езикът завива зад ъгъла. Спомняш ли си Дидо в Либийската пустиня? Човекът, както и непресъхналите реки, трябва да бъде на сухо място…

Продължавам да не вярвам, че съм бил на прокълната земя или че съм попаднал в клопката на зли сили. Приемах всяко място и лице като дар. Скалните рисунки в Пещерата на плувците. Рефрените, които припявахме с Мадокс по време на експедициите. Появата на Катрин сред нас в пустинята. Моите стъпки към нея по червения лъснат под, омекването на коленете ми, коремът й, опрян в лицето ми, сякаш бях малко момче. Моите лечители от племето с оръжията. Ние четиримата, Хана, ти и сапьорът.

Всичко обичано и ценено от мен ми бе отнето.

Стоях при нея. Открих три натрошени ребра. Все чаках да забележа трепет в очите й или движение на счупената й китка, вслушвах се за някоя проронена дума от неподвижните устни.

Защо ме мразеше? — прошепна тя. Ти уби почти всичко в мен.

Катрин… ти не…

Прегърни ме. Престани да се защитаваш. Нищо не може да те промени.

 

 

Не отместваше гневни очи от мен. Каквото и да правех, оставах в центъра на мишената на този втренчен поглед. Аз съм последното, което тя е видяла. Верният до гроб чакал, неин закрилник в пещерата.

Катрин, има стотици божества с животински образ — започвам аз. Има и много, свързани с чакала — Анубис, Дуамутеф, Уепуаует. Обикновено те са същества, които водят човека в задгробния живот, така както моят дух те следваше, преди да се срещнем. Бях на всички онези празници в Лондон и Оксфорд. Наблюдавах те. Сядах срещу теб с дълъг молив в ръка, докато пишеше домашните си. Присъствах на запознанството ти с Джефри Клифтън в два през нощта в Оксфордската библиотека. Всички палта са пръснати по земята и ти като чапла си проправяш път сред тях с боси крака. Той те гледа, но и аз те гледам. Ти не забелязваш моето присъствие, не ми обръщаш внимание. Ти си на възраст, в която виждаш само мъжете с ефектна външност. Все още не усещаш излъчването на хората извън сферата на твоето благоволение. В Оксфорд чакалът не се чувства много удобно в ролята на ескортиращ. Но аз съм мъж, който пости, докато не срещне това, което желае. Стената зад теб е цялата в книги. С лявата ръка придържаш дълга примка от нанизани перли, увиснали на врата ти. Босите ти крака си проправят път. Търсиш нещо. Тогава беше по-закръглена, но си оставаше красива според университетските представи за красота. И тримата сме в Оксфордската библиотека, но за теб съществува само Джефри Клифтън. Бурен любовен роман ще бъде вашият. Той има работа с археолози в Северна Африка. „Ще помагам на някакъв странен глупак.“ Майка ти е очарована от твоята авантюра.

Но в залата заедно с вас е духът на чакала на име Уепуаует или Алмаси, „онзи, който отваря пътища“. Със скръстени ръце наблюдавах усилията ви да поддържате общ разговор, и двамата изпитвахте затруднения, защото бяхте пияни. Но имаше нещо прекрасно и то беше способността ви да уловите дори в среднощното пиянство най-постоянните си качества и желания. И въпреки, че пристигнахте с едни хора и може би щяхте да прекарате нощта с други, съдбата вече ви беше събрала.

В три след полунощ чувстваш, че трябва да си тръгнеш, но не можеш да си намериш втората обувка. В ръката държиш едната — розова пантофка. Виждам другата лъскава и полускрита до мен, вдигам я. Очевидно това са любимите ти обувки, с отбелязани извивки на пръстите. Благодаря, казваш, взимаш я и си тръгваш, без дори да ме погледнеш.

Аз вярвам, че срещнеш ли този, в когото ще се влюбиш, една част от духа ти започва да пише историята на любовта, като педантично подрежда спомени от миналото или случки, когато другият е минал покрай теб неподозиращ, точно както Клифтън, който сигурно някога ти е подал ръка, за да слезеш от колата, сляп за съдбата си. Всяка частица от тялото трябва да бъде готова за другия, всички атоми да се втурнат в една посока, за да се роди желание.

Живял съм в пустинята дълги години и съм убеден в тези неща. Това е място с различни лица. Trompe l’oeil на водата и времето. Чакалът гледа назад с едното око, а с другото наблюдава пътя, който мислиш да поемеш. Стиска в челюсти късове от миналото, които ти носи, и когато то бъде разкрито докрай, разбираш, че си го знаел и преди.

Погледът й лежи уморен върху мен. Пълно изтощение. Когато я измъквах от самолета, тя следеше вторачено всичко наоколо. А сега очите й са под охраната на клепачите, сякаш бдят над нещо в нея. Доближих се и седнах на пети. Наведох се и близнах синьото око. Солено. Цветен прашец остана по езика ми. Поднесох този вкус към устните й. После опитах другото око. Езикът ми се плъзва по въздушната мекота на очната ябълка и отмива синьото. Отдръпнах се. Бял втренчен поглед. Проникнах с пръсти между устните й и разтворих стиснатите зъби, беше „глътнала“ езика си и трябваше да го издърпам, а заедно с него излезе тънка струйка смъртно дихание. Беше почти необратимо късно. Наведох се. Докоснахме се с връхчетата на езиците и аз върнах синия прашец обратно в нея. Веднъж го бяхме правили. Не последва нищо. После се изправих, поех дъх и пак се надвесих. Езикът й потрепна.

Последва рев, яростен, съкровен отчаян вой срещу мен. Трус премина като електричество през тялото й. Някаква сила я оттласна от нарисуваната стена, която й служеше за опора. Злият дух я бе обладал и стремително се хвърляше отгоре ми. Светлината в пещерата започна да чезне. Главата й се клатеше неудържимо.

 

 

Познавам хитрините на дявола. Учил съм като малък за злия дух любовник. Чувал съм разказа за красивата изкусителка, влязла в стаята на млад мъж. Мъжът, ако е мъдър, би трябвало да поиска тя да се обърне, защото демоните и вещиците нямат гръб, а само това, което искат да ти представят като лице. Какво бях направил? Какъв звяр вселих у нея? Говорих й повече от час. Дали не бях нейният зъл дух любовник? Или злият дух приятел на Мадокс? Тази страна аз ли я разчертах и аз ли я превърнах във военна площадка?

Много важно е да умреш в света обител. Това е една от тайните на пустинята. Мадокс беше отишъл в църквата в Съмърсет, защото вярваше, че със своя акт ще върне нейната изгубена святост.

Когато я обърнах, цялото й тяло бе покрито с блестящ пигмент. Треви, камъчета, светлина, пепел от акация. Беше станала вечна, попила завинаги свещените бои. Синевата на очите й е изтрита, безименна, гола карта без изображения, без следа от езерата и тъмните гроздове на планините на север от Борку-Енеди-Тибести, без зеления вентилатор там, където водите на Нил влизат в разтворената длан на Александрия, на ръба на Африка.

Само имената на племената, на номадите, разносвачи на вяра, които бродят в монотонността на пустинята и събират светлина, идоли и цвят. Или камъни, метални кутии и кости, които с любов и молитва се превръщат във вечни. Тя прекрачва в това величие и става част от него. Умираме и отнасяме богатите наноси от любов и от различни вкусове, повличаме тела, в които сме се гмуркали, за да изплуваме с тяхната мъдрост на повърхността, характери, по чиито клони сме се катерили, страхове, в чиито пещери сме се крили. Когато умра, искам всичко това да бъде отбелязано върху тялото ми. Вярвам в картографията на естествените неща, а не в наименованията на някаква карта — като онези табелки с имена на богати хора по стените на сградите. Всеки от нас е летопис на всички хора, книга за живота на другите. Ние не сме ничие притежание, не сме и моногамни по вкус и по опит. Всичко, което съм искал, е да ходя по земя, неразчертана в карти.

Изнесох Катрин Клифтън в пустинята — разтворената за всички книга от лунна светлина. Намирахме се сред шепота на кладенците. В двореца на ветровете.

Главата на Алмаси се килна наляво — очите му гледаха напосоки, може би в коленете на Караваджо.

— Искаш ли малко морфин?

— Не.

— С какво мога да ти бъда полезен?

— С нищо.